Съдържание. „Светото семейство“

Светото семейство,
или критика на критическата критика

ГЛАВА ПЪРВА

Критическата критика в образа на майстор-книговезец,
или критическата критика в лицето на г. Райхардт


Критическата критика, колкото и да си въобразява, че се е издигнала високо над масата, чувства все пак безгранично състрадание към тази последната. И ето критиката обикнала масата до такава степен, че изпратила на земята своя единороден син, та всички, които вярват в него, да не загинат, а да придобият критически живот. Критиката сама става маса и пребивава сред нас и ние виждаме нейното величие, подобно на величието на единородния син на небесния отец. А именно, критиката става социалистическа и говори за „съчинения върху пауперизма“[3]. Тя не вижда никакво кощунство в това, да се уподобява на бога: тя отчуждава самата себе си, приема образа на майстор-книговезец и изпада до безсмислицата, и още каква! - до критическата безсмислица на чужди езици. Тя - чиято небесна девствена чистота се ужасява от допира с грешната прокажена маса — превъзмогва себе си до такава степен, че се запознава със съчиненията на „Бодз“*1 и с „всички  литературни първоизточници върху пауперизма“ и „в течение на много години следва стъпка по стъпка болестта на века“. Тя се отказва да пише за учените специалисти, тя пише за широката публика, отстранява всички необикновени изрази, всякаква „латинска премъдрост, всякакъв цехов жаргон“. Всичко това тя отстранява от писанията на другите, защото би било преголямо искане да се очаква от нея тя самата да се подчини на „тази административна регламентация“. Но тя прави отчасти даже и това. Тя се отказва с изумителна лекота, ако не от самите думи, то от тяхното съдържание - и кой ще се осмели да я упрекне, че употребява „цялата тази огромна купчина от непонятни чужди думи“, когато тя самата чрез системното проявяване на своята самобитност потвърждава само извода, че и за самата нея тези думи са останали непонятни?

Ето някои образци от това системно проявяване:

„Поради това институциите на просията са ужас за тях.“

„Едно учение за отговорността, в което всяко движение на човешката мисъл става изображение на жената на Лот.“

„Върху ключовия камък на свода на това действително богато с убеденост изкусно построение.“

„Ето главното съдържание на политическото завещание на Щайн, което този велик държавник, още преди да напусне действителната служба, връчи на правителството и на всички негови трудове.“

„Този народ по онова време не притежаваше още никакви измерения за една толкова широка свобода.“

„С достатъчна увереност парламентирайки в заключителните редове на своето публицистично произведение, че липсва още само доверие.“

„На високодържавния, достоен за истински мъж, издигащ се над рутината и малодушния страх, образован въз основа на историята и откърмен с живото съзерцание на чуждестранния публично-държавен живот разсъдък.“ „Възпитанието на всеобщо национално благосъстояние.“

„Свободата лежеше мъртва в гърдите на пруското призвание на народите под контрола на властите.“

„Народноорганическа публицистика.“

„На народа, комуто дори г. Брюгеман издава официално свидетелство за неговото пълнолетие.“

„Доста рязко противоречие спрямо останалите определености, изказани в произведението върху специалните призвания на народа.“

„Гнусното користолюбие разрушава бързо всички химери на националната воля.“

„Страстта към бързо обогатяване и т. н. - ето духа, от който бе проникнато отначало докрай времето на Реставрацията и който с достатъчна доза индиферентност се присъедини към новото време.“

„Смътната представа за политическо значение, присъща на земеделската пруска националност, се основава на спомена за една велика история.“ „Антипатията изчезна и премина в състояние на пълна екзалтация.“

„При този изумителен преход всеки по своему излагаше още своето особено желание.“

„Катехизис с миропомазана Соломонова реч, думите на който подобно на гълъб — цирп! цирп! — меко се издигат в сферата на патоса и гръмоподобните аспекти.“

„Целият дилетантизъм на едно тридесет и пет годишно пренебрежение.“ „Прекалено резките проклятия, които изсипваше върху главите на гражданите един от предишните градски управници, биха могли да бъдат приети със спокойствието на духа, свойствено на нашите представители, ако схващането на Бенда за градския устав от 1808 г. не страдаше от мюсюлманска афектация на понятията за същността и приложението на градския устав.“

На стилистическата смелост у г. Райхардт навред съответства смелостта на самия ход на мисълта. Той прави преходи като следните:

„Г-н Брюгеман... 1843 г. държавна теория... всеки честен човек...

голямата скромност на нашите социалисти... естествени чудеса... изисквания, които трябва да бъдат поставени на Германия... свръхестествени чудеса... Абрахам... Филаделфия... манна... хлебар... но тъй като ние говорим за чудеса, то Наполеон донесе“... и т. н.

Запознали се с тези образци, ние вече не ще се учудваме, че критическата критика ни дава и „разяснение“ на една мисъл, на която тя самата приписва „популярен начин на изразяване“. Защото тя „въоръжава своите очи с органическа сила, способна да проникне през хаоса“. И тук трябва да се каже, че след това дори „популярният начин на изразяване“ не може да остава непонятен за критическата критика. Тя схваща, че пътят на литератора по необходимост трябва да остава крив, щом субектът, който тръгва по този път, е недостатъчно силен, за да го изправи; и поради това тя напълно естествено приписва на писателя „математически операции“.

От само себе си се разбира - и историята, която доказва всичко, което се разбира от само себе си, доказва също и това, - че критиката става маса, не за да остане маса, а за да избави масата от нейната масова масовост, т. е. да издигне популярния начин на изразяване на масата до критическия език на критическата критика. Когато критиката усвоява популярния език на масата и преработва този груб жаргон в мистическата премъдрост на критически критическата диалектика - за критиката това е именно най-ниското стъпало на унижението.

Фридрих Енгелс


БЕЛЕЖКИ

*1 - Изопачен от Райхардт псевдоним на Чарлз Дикенс — „Боз“. Ред.

[3] Има се предвид публикуваната в 1 и 2 броеве на „Allgemeine Literatur-Zeitung“ (декември 1843 г. и януари 1844 г.) статия на К. Райхард „Съчинения за пауперизма“.