Карл Маркс и Фридрих Енгелс

Гражданската война в Съединените щати
(1861-1862)

---

Източник: К. Маркс, Ф. Енгелс. Съчинения. Том 15, 1964. Издателство на БКП, София 📖 PDF
Превод: Георги Георгиев
Сканиране: Добромир Добрев
Препис, корекция и дигитализация: Даниела Пенкова

---

„Гражданската война в Съединените щати“ представлява сборник от статии и анализи на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, писани в периода 1861–1862 г. за вестниците New-York Daily Tribune и виенския Die Presse, допълнени от личната им кореспонденция между 1860 и 1866 г. Тук представяме класическото издание от 1937 г., подбрано и съставено от Ричард Енмайл. В тези статии авторите застъпват позиция в подкрепа на Севера (Съюза), излагайки аргументираната теза, че в основата на военния конфликт стои не просто политическо неразбирателство, а фундаменталният въпрос за премахването на робството. В оригиналния сборник са пропуснати някои статии на Маркс и Енгелс по темата, които можете да намерите тук след приложенията.

---

ПЪРВА ЧАСТ
Статии от „Ню Йорк дейли трибюн“

1. АМЕРИКАНСКИЯТ ВЪПРОС В АНГЛИЯ
К. Маркс

Лондон, 18 септември 1861 г.

Писмото на г-жа Бичер-Стоу до лорд Шефтсбъри^[145], каквито и да са собствените му достойнства, принесе голяма полза, тъй като принуди настроените против Севера лондонски вестници да изло­жат пред обществеността официалните причини за техния враж­дебен тон по отношение на Севера и за зле прикритите си симпа­тии към Юга, които звучат много странно в устата на хора, твърдящи, че изпитват безкраен ужас от робството. Тяхното първо и най-важно съображение е, че сегашната американска война не е „война за премахване на робството“ и че поради това от благород­ните британци, които са свикнали да водят свои войни и се интере­суват от войните на другите народи само от гледна точка на „все­общите хуманни принципи“, не може да се иска да симпатизират на своите братовчеди от Севера.

„Преди всичко“ – пише „Economist“ – „да се приема, че спорът между Севера и Юга е спор за свободата на негрите, от една страна, и за робството на негрите – от друга, е толкова безсрамно, колкото и погрешно“. „Северът – заявява „Saturday Review“^[146] – „не провъзгласява премахването на робството и никога не е претендирал, че се бори против робството. Северът не избира за свое oriflamme^*1 свещения принцип на справедливостта по отношение на негрите; неговият cri de guerre^*2 не е безусловното премахване на робството“. „Ако ние“ – пише „Examiner“^[147] – „сме измамени относно истинското значение на това благородно движение, кой, ако не самите федералисти, е отговорен за та­зи измама?“

Преди всичко трябва да признаем, че първото съображение е правилно. Войната не бе започната с цел да се премахне робството и правителството на Съединените щати само положи най-големи усилия, за да опровергае всяка подобна мисъл. Но от друга стра­на, трябва да си спомним, че не Северът, а Югът започна войната, Северът само се отбраняваше. Ако е вярно, че Северът след дълги колебания и след като прояви нечувано в летописите на европей­ската история търпение, най-после изтегли меча не за да премахне робството, а за да спаси Съюза, не по-малко вярно е, че Югът от своя страна започна войната с гръмката прокламация, че „специ­алната институция“^*3 била единствената и главната цел на метежа Той призна, че се бори за свободата да държи други хора под роб­ство – свобода, която противно на протестите на Севера, той обяви за застрашена от победата на републиканската партия^[148] и от избирането на Линкълн за президент. Конгресът на конфедератите се хвалеше, че неговата новоизкалъпена конституция^[149], за разлика от конституцията на Вашингтоновци, Джеферсъновци и Адамсовци, за пръв път признала робството за добро по своята същност, за опора на цивилизацията и за божествена институция. Докато Северът заявяваше, че се бори само за запазването на Съюза, Югът се хвалеше, че е вдигнал метеж в името на господст­вото на робството. Ако идеалистичната и враждебно настроена спрямо робството Англия не бе развълнувана от декларацията на Севера, как можа да се случи така, че тя не почувства силно от­вращение към циничните признания на Юга?

„Saturday Review“ се старае да се измъкне от тази неприятна дилема, като поставя под съмнение декларациите на самите южни щати. Списанието е по-проницателно и открива, „че робството има много малко общо със сецесията“; че, напротив, декларациите на Джеферсън Дейвис и К° били само „конвенционализъм“, който имал „почти същото значение, както и конвенционалните деклара­ции за осквернени олтари и разрушени огнища, които винаги се срещат в подобни прокламации“.

Запасът от аргументи, с който разполагат настроените против Севера вестници, е много оскъден и във всички ние намираме все едни и същи изрази, повтарящи се като формулите на математи­чески ред на определени интервали и с твърде малко вариации или комбинации.

„Защо“ – провиква се „Economist“ – „едва вчера, когато сецесионисткото движение за пръв взе сериозен обрат при първото съобщение.за избиране­то на г. Линкълн, северняците предложиха на Юга всевъзможни гаранции за запазването на тази омразна институция, ако остане в Съюза, и тържествено отрекоха, че имат каквото и да било намерение да се намесват, при което техните водачи предлагаха в конгреса един компромис след друг, основани на съгласие­то да не се засяга робството?“ „Как да си обясним“ – пита „Examiner“, – „че Северът бе готов да уреди въпроса чрез най-широки отстъпки на Юга по отно­шение на робството? Как стана така, че в конгреса беше предложена определена географска линия, в чиито рамки робството трябваше да бъде признато като необходима институция? Южните щати не се задоволиха с това“.

„Economist“ и „Examiner“ би трябвало да запитат не само защо компромисът на Критенден^[150] и другите компромиси бяха предложени в конгреса, но и защо не бяха приети? Те искат да ни накарат да повярваме, че тези компромисни предложения не са били приети от Севера и отхвърлени от Юга, а в действителност са били провалени от партията на Севера, коя­то прокара избора на Линкълн. Тъй като тези предложения никога не стигнаха до формата на решения, а си останаха в зачатъчния стадий на pia desideria*, Югът фактически нямаше възможност нито да ги отхвърли, нито да ги приеме. Към същността на въпро­са ни приближава следващата бележка на „Examiner“:

„Г-жа Стоу казва: „Когато робовладелската партия разбра, че не може повече да използва Съюза за своите цели, тя реши да го унищожи“. В тези думи се съдържа признанието, че преди това робовладелската партия е използвала Съюза за своите цели, и би било добре, ако г-жа Стоу би могла да ни покаже ясно кога Северът е започнал да се обявява против робството.“

Би трябвало да се предполага, че „Examiner“ и другите ора­кули на общественото мнение в Англия са достатъчно добре за­познати със съвременната история, за да не се нуждаят от сведе­нията на г-жа Стоу по тези извънредно важни въпроси. Непрекъс­нато растящото злоупотребяване със Съюза от страна на робовла­делската клика, действаща в съюз с демократическата партия на Севера^[151], е, така да се каже, характерна черта на историята на Съединените щати от началото на настоящия век. Следващите една след друга компромисни мерки бележат последователните етапи на намеса в работите на Съюза, която водеше към постепенното му превръщане в роб на робовладелците. Всеки от тези компроми­си бележи ново посегателство от страна на Юга и нова отстъпка от страна на Севера. Същевременно нито една от непрекъснатите победи на Юга не бе удържана без ожесточена борба срещу една от антагонистичните сили на Севера, които се явяваха под форма­та на различни партии, с различни лозунги и под различни знаме­на. Но макар действителният и окончателен резултат от всяка от­делна схватка да беше от полза за Юга, внимателният наблюдател на историческите събития не можеше да не види, че всяко ново напредване на робовладелците бе крачка към тяхното окончателно поражение. Дори по времето на Мисурийския компромис противо­стоящите сили бяха до такава степен балансирани, че Джеферсън, както виждаме от неговите спомени, се опасяваше, че Съюзът е застрашен от разпадане поради този смъртен антагонизъм^[152]. По­сегателствата на робовладелските сили достигнаха кулминацион­ната си точка, когато по силата на закона Канзас-Небраска^[153] за пръв път в историята на Съединените щати – както призна сам г. Дъглас – бяха унищожени всички юридически прегради за раз­пространението на робството върху територията на Съединените щати; когато по-късно един от северните кандидати купи своя из­бор за президент, като обеща на Съюза да завоюва или да купи в Куба ново поле за господството на робовладелците; когато по-късно с решението си по делото на Дред Скот^[154] федералните вла­сти провъзгласиха разпространението на робството за закон на американската конституция, и най-после, когато африканската търговия с роби бе фактически възобновена в още по-големи раз­мери, отколкото по времето на легалното ѝ съществуване. Но едно­временно с тази кулминационна точка на посегателствата на Юга, улеснени от престъпната отстъпчивост на демократическата партия на Севера, съществуваха несъмнени признаци, че противополож­ната дейност на Севера се е засилила до степен, която не можеше скоро да не измени съотношението на силите. Канзаската война^[155], образуването на републиканската партия и големият брой гласове, които г. Фримонт получи през време на президентските избори от 1856 г. – всичко това убедително доказваше, че Северът е събрал достатъчно енергия, за да поправи грешките, които бяха извърше­ни през полувековната история на Съединените щати под натиска на робовладелците, и да върне страната към истинските принципи на нейното развитие. Освен тези политически явления съществу­ваше един важен статистически и икономически факт, който по­казваше, че злоупотребяването с федералния съюз в интерес на робовладелците е достигнал точката, от която то – принудително или de bonne grase^*4 – ще трябва да се върне назад. Този факт бе развитието на Северозапада, гигантският прогрес, постигнат от неговото население от 1850 до 1860 г., както и новото, живително влияние, което той не можеше да не окаже върху съдбините на Съединените щати.

Беше ли всичко това тайна глава на историята? Нужно ли беше „признанието “ на г-жа Бичер-Стоу, за да разкрие на „Exa­miner“ и на другите политически светила на лондонския печат грижливо скриваната истина, че „досега робовладелската партия е използвала Съюза за своите цели“? Американският Север ли е виновен, че английските журналисти бяха изненадани от рязкото сблъскване на антагонистичните сили, борбата между които от половин век е движещата сила на историята на Съединените щати? Американците ли са виновни, че английският печат взема за ми­молетен каприз това, което в действителност е назрял резултат от дългогодишна борба? Само фактът, че образуването и разви­тието на републиканската партия в Америка почти не бе забеля­зано от лондонския печат, по-изразително от всичко друго показва колко празни са били неговите тиради против робството. Вземете например двата антипода на лондонския печат: лондонския „Ti­mes“ и „Reynolds's Weekly Newspaper“^[156]; първият е най-големият орган на респектабилните класи, вторият – единственият все още съществуващ орган на работническата класа. Първият, малко пре­ди да завърши кариерата на г. Бюканън, публикува обширна апо­логия на неговото управление и отвратителни клевети срещу ре­публиканците. Рейнолдс от своя страна през време на пребивава­нето на Бюканън в Лондон бе един от неговите любимци и оттога­ва никога не е пропускал случая да превъзнася Бюканън и да хули неговите противници. Как можа да се случи така, че републи­канската партия, която издигна като своя програма откритата бор­ба против посегателствата на робовладелците и против използва­нето на Севера в интерес на робовладението, удържа победа на Север? Как можа да се случи по-нататък, че голямото мнозинство на членовете на демократическата партия на Севера отхвърли пре­дишните си връзки с водачите на робовладелците, пренебрегна полувековните си традиции, пожертва значителни търговски инте­реси и още по-значителни политически предразсъдъци, побърза на помощ на сегашното републиканско правителство и щедро му пред­ложи хора и пари?

Вместо да отговори на тези въпроси, „Economist“ се провиква:

„Можем ли да забравим, че аболиционистите на Север и на Запад бяха преследвани и малтретирани също тъй жестоко, както и на Юг? Може ли да се отрича, че своенравието и безразличието, за да не кажем неискреността на вашингтонското правителство, години наред бяха главната пречка, в която се разбиваха нашите усилия за действително премахване на търговията с роби по бреговете на Африка, при което голяма част от корабите, които се занимаваха тъкмо с тази търговия, бяха построени с капитал на Севера, принадлежаха на търговци от Севера и имаха екипаж от моряци-северняци?“

Това наистина е шедьовър на логиката. Настроената против робството Англия не може да симпатизира на Севера, който лик­видира гибелното влияние на робовладелците, защото не може да забрави, че Северът, когато все още бе изложен на това влияние, поддържаше търговията с роби и преследваше аболиционистите и че неговият демократичен строй бе заразен от робовладелските предразсъдъци. Англия не може да симпатизира на правителство­то на г. Линкълн, защото трябваше да критикува правителството на г. Бюканън. Тя по необходимост трябва да хули сегашното дви­жение на възраждането на Севера, да поощрява ония северняци, които симпатизират на заклеймената в републиканската програма търговия с роби. Тя трябва да кокетира с робовладелците на Юга, които създадоха собствена държава, защото не може да забрави, че днес Северът не е това, което беше вчера. Необходимостта да оправдава своята позиция с подобни дребнави олдбейлиевски пред­лози^[157] доказва повече от всичко друго, че настроената против Се­вера част от английския печат се ръководи от скрити съображения, прекалено долни и позорни, за да могат да бъдат изказани от­крито.

Тъй като една от любимите маневри на тази част от англий­ския печат е да упреква сегашното републиканско правителство за действията на неговите робовладелски настроени предшестве­ници, тя с всички сили се опитва да втълпи на английския народ, че „New-York Herald“^[158] трябва да се смята за единствения истин­ски изразител на общественото мнение на Севера. Лондонският „Times“ даде тон в тази насока и servum pecus^*5 на останалите враждебно настроени към Севера вестници, големи и малки, усърд­но му приглася. Така например „Economist“ пише:

„В разгара на спора имаше доста нюйоркски вестници и нюйоркски поли­тици, които съветваха воюващите страни сега, когато бяха изкарали големи- армии на полесражението, да ги използват не една против друга, а против Ве­ликобритания; да уредят вътрешните спорове, включително и спора по въпроса за робството, и да нахлуят на британска територия без предупреждение и с превъзхождащи сили.“

„Economist“ много добре знае, че енергично подкрепените от лондонския „Times“ усилия на „New-York Herald“ да въвлече Съединените щати във война против Англия преследваха само една цел: да се осигури успехът на сецесията и да се провали дви­жението за възраждане на Ceвеpa.

Враждебно настроеният към Севера английски печат все пак прави една отстъпка. Снобският „Saturday“ ни съобщава:

„Това, което при избирането на Линкълн бе спорно и което ускори голя­мото възбуждение, бе не нещо друго, а ограничаването на робството в ония щати, където тази институция вече съществува“.

A „Economist“ заявява:

„Истина е, че целта на републиканската партия, която избра г. Линкълн, бе да предотврати разпространяването на робството върху незаселените тери­тории... Твърде възможно е един пълен и сигурен успех на Севера да му даде възможност да ограничи робството до петнадесетте щата, където то вече е въ­ведено, и по този начин да доведе до евентуално премахване на тази система – макар че това е по-скоро вероятно, отколкото сигурно.“

В 1859 г. по повод на експедицията на Джон Браун в Харпърс Фери^[159] същият този „Economist“ публикува серия от грижливо скалъпени статии, с които целеше да докаже, че по силата на ня­какъв икономически закон американското робство било обречено на постепенно изчезване от момента, в който то нямало да може повече да се разпространява. Този „икономически закон“ беше много добре разбран от робовладелците.

„Ако робовладелската територия не се увеличи значително“ – казва Тумбс, – „след 15 години или ще трябва да се търпи робите да бягат от бели­те, или пък белите ще бъдат принудени да бягат от робите.“

Провъзгласеният от републиканците принцип за ограничава­не на робството в територията, установена от конституцията, бе ясната основа, върху която опасността от сецесия бе изтъкната за пръв път в камарата на представителите на 19 декември 1859 г. Г-н Сингълтон (Мисисипи) запита г. Къртис (Айова) дали „ре­публиканската партия е решила да не дава на Юга нито педя но­ва територия за робовладение, докато Югът остава в Съюза“, и тъй като г. Къртис отговори утвърдително, г. Сингълтон заяви, че това ще разруши Съюза. Неговият съвет към щата Мисисипи бе: колкото по-скоро той излезе от Съюза, толкова по-добре. – „Нека джентълмените си спомнят, че Джеферсън Дейвис предвождаше нашите войски в Мексико, че той е още жив и може би ще възглави армията на Юга“. Независимо от икономическия закон, по си­лата на който разпространението на робството било жизнено ус­ловие за неговото запазване на територията, установена от консти­туцията, водачите на Юга никога не са се заблуждавали относно необходимостта да запазят политическата си власт над Съедине­ните щати. Джон Къхун, защищавайки своите предложения в сената, недвусмислено заяви на 19 февруари 1847 г., „че от всички органи на властта само в сената Югът запазва равновесието на силите“ и че създаването на нови робовладелски щати било стана­ло необходимо „за запазване на равновесието на силите в сената“. Освен това олигархията на 300 000 робовладелци не може да за­пази своето влияние дори на своята територия, без да подхвърли на своите бели плебеи примамката на предстоящи завоевания вът­ре и извън границите на Съединените щати. Ако след това според оракулите на английския печат Северът взе твърдото решение да ограничи робството в сегашните му граници и по този начин да го ликвидира по конституционен път; не бе ли това достатъчно да му спечели симпатиите на противницата на робството Англия?

Но английските пуритани изглежда наистина могат да бъдат удовлетворени само от строго аболиционистка война.

„Тъй като това“ – заявява „Economist“ – „не е война за освобождаване­то на негърската раса, какви други разумни доводи могат да ни заставят да симпатизираме толкова горещо на делото на федералистите?“

„Беше време“ – пише „Examiner“, – „когато нашите симпатии бяха на страната на Севера, тъй като ние смятахме, че той действително се противопо­ставя сериозно срещу намесата на робовладелските щати“ и е „за освобожде­нието като справедлива мярка по отношение на черната раса“.

Но в същите броеве, в които тези вестници ни заявяват, че не могат да симпатизират на Севера; тъй като водената от него война не била война за премахване на робството, те ни съобщават, че „отчаяното средство да се провъзгласи освобождението на нег­рите и да се призовават робите за всеобщо въстание“ било нещо, „самата мисъл за което вдъхва отвращение и ужас“, и че един „компромис“ бил „далеч за предпочитане пред успеха, купен на такава цена и опетнен с такова престъпление“.

Следователно английските настоявания за аболиционистка война са празни приказки. Истината прозира в следните изречения:

„В края на краищата“ – пише „Economist“ – „дава ли ни тарифата на Морил^[160] основание да проявяваме благодарност и симпатии и представлява ли увереността, че в случай на победа на северняците тази тарифа ще бъде раз­пространена върху цялата република, достатъчно основание да се стараем толкова шумно за техния успех“?

„Североамериканците“ – пише „Examiner“ – „в действителност се гри­жат само за едно: за егоистична протекционистка тарифа ... На южните щати им омръзна протекционистката тарифа на Севера да ги лишава от плодовете на робския труд“.

„Examiner“ и „Economist“ се допълват взаимно. Последният е достатъчно честен, за да признае в края на краищата, че за него и неговите последователи въпросът за симпатиите е чисто и про­сто въпрос за тарифата, докато първият свежда войната между Севера и Юга до война заради тарифата, до война между протек­ционизма и свободата на търговията. „Examiner“ може би не знае, че в 1832 г. дори южнокаролинските привърженици на ликвидиране­то на Съюза – по думите на генерал Джаксън – се нуждаеха от протекционизма само като от предлог за сецесията; но дори „Examiner“ би трябвало да знае, че сегашният метеж не дочака приемането на тарифата на Морил, за да избухне. Всъщност юж­няците не могат да се оплакват, че протекционистката тарифа на Севера ги лишава от плодовете на труда на техните роби, защото през 1846-1861 г. беше в сила фритрейдърска тарифа.

В последния си брой „Spectator“^[161] характеризира тайните ми­сли на някои враждебно настроени към Севера печатни органи по следния удивителен начин:

„Какво всъщност смятат за желателно тези органи за оправдаване на своя претекст да приписват всичко на неумолимата логика на фактите? Те твърдят, че разпадането на Съюза било желателно именно защото то, както вече казах­ме, било единствено възможната стъпка към прекратяване на тази „безпричин­на и братоубийствена борба“ и по други причини, конто те са изобретили като подходящо обоснование на моралните искания на страната, тъй като изходът на събитията вече е ясен; тези причини се изтъкват, разбира се, със задна дата и представляват скромен опит „за оправдаване властта на бога над човека“ в един момент, когато неизбежната необходимост е станала явна. Те заявяват, че за щатите щяло да бъде много изгодно да бъдат разделени на съперничещи си групи. Тези групи ще възпират взаимно честолюбивите си стремежи; ще не­утрализират взаимно своите сили и ако някога Англия влезе в конфликт с една или няколко от тях, самото съперничество между антагонистичните групи ще бъде от полза за нас. Те подчертават, че това ще създаде твърде благоприятно положение на нещата, защото ще ни освободи от страха и ще стимулира поли­тическата „конкуренция“ – тази най-добра гаранция за честност и искреност между щатите.

Такива са доводите – много упорито отстоявани – на възникващата се­га сред нас многобройна група, която симпатизира на южняците. Преведено на разбираем език – не е ли печално, че английската аргументация по този въп­рос е такава, че се нуждае от превод, – това означава, че ние съжаляваме за сегашния размах на „братоубийствената“ война, защото в бъдеще тя може да предизвика в една страшна схватка серия от хронически малки войни, страсти и дребнави заяждания между групите от съперничещи си щати. Неподправена­та истина – а на привържениците на това далеч неанглийско схващане тя е добре известна, макар че те я прикриват с благоприлични фрази – е, че съ­перничещите си групи от американски щати не могат да живеят в мир и съ­гласие. Състоянието на гибелна враждебност, пораждана от същите причини, които предизвикаха сегашния конфликт, би станало тогава хроническо. Твърди се, че различните групи от щати имали различни митнически интереси. Тези раз­лични митнически интереси биха станали източник на непрестанни малки войни, ако щатите се разделят и робството – коренът на целия конфликт – стане източник на безкрайни ежби, разногласия и борби. Между враждуващите ща­ти никога вече не би могло да се Създаде устойчиво равновесие. И все пак се твърди, че тази перспектива за продължителна, непрекъсната борба била пред­писаното от провидението разрешение на разгорелия се сега голям спор; един­ствената истинска причина, поради която тази перспектива се преценява благо­приятно, е, че докато сегашният голям конфликт може да доведе до възстано­вяване и укрепване на политическото единство, то, напротив, алтернативата за множество дребни конфликти ще доведе до отслабване и разделяне на конти­нента, което не може да плаши Англия.

Не отричаме, че американци сами посяха семената на този долен и жалък начин на мислене със своята често пъти недружелюбна и предизвикателна по­зиция спрямо Англия, но трябва да кажем, че е долно и отвратително да хра­ним такива мисли. За нас е ясно, че отсрочването на окончателното разрешение на въпроса не крие надеждата за дълбок и траен мир за Америка, но, напротив, би означавало регрес и разпадане на американската нация на враждуващи кла­нове и племена, и все пак вдигаме в ужас ръце пред сегашната „братоубийствена“ война, защото в нея се крие надеждата за окончателно разрешение. Ние съветваме американците да предпочетат едно неопределено бъдеще, изпълнено с дребни разпри, които ще бъдат не по-малко братоубийствени и вероятно да­леч по-деморализиращи, защото това ще ни избави от жилото на американска­та конкуренция.“

 

Написано от К. Маркс на 18 септември 1861 г.
Напечатано във вестник „New-York Daily Tribune “,
бр. 6403 от 11 октомври 1861 г.

 

---

2. БРИТАНСКАТА ТЪРГОВИЯ С ПАМУК

Лондон, 21 септември 1861 г.

Непрекъснатото покачване на цените на суровия памук за­почва най-после сериозно да се отразява върху памукопредачните фабрики, които сега потребяват 25% по-малко памук от нормал­ното. Това е резултат от всекидневното намаляване на производ­ството, тъй като много фабрики работят само четири или три дни през седмицата; една част от машините както в предприятията, в които е въведена съкратена работна седмица, така и в ония, които още работят пълна работна седмица, бездействат; някои фабри­ки временно са изобщо затворени. В някои градове като например в Блекбърн намаляването на работната седмица се придружава от намаляване на работната заплата. Но намаляването на работ­ното време сега тепърва започва и ние можем със сигурност да предскажем, че след няколко седмици този отрасъл на промишлеността ще премине към три работни дни седмично и същевремен­но много машини в повечето предприятия ще бъдат спрени. Общо взето английските фабриканти и търговци много бавно и твърде неохотно осъзнаха лошото положение с доставките на памук.

„Цялата последна американска реколта“ – казаха те – „отдавна вече е изпратена в Европа. Прибирането на новата реколта едва е започнало. Ние нямаше да можем да получим нито една бала памук повече, отколкото полу­чихме, дори войната и блокадата изобщо да не съществуваха. Сезонът на тран­спортиране на памука започва не по-рано от края на ноември и преди края на декември не могат да се очакват големи доставки на памук. Дотогава няма го­лямо значение дали памукът остава в плантациите или се изпраща в приста­нищата веднага след неговото балиране. Ако блокадата бъде прекратена по някое време преди края на тази година, може би през март или април ще по­лучим обикновеното количество памук, все едно че блокадата никога не е била обявявана.“

В най-скритите кътчета на търговските души се таеше надеж­дата, че цялата американска криза, а следователно и блокадата ще свършат преди края на годината или че лорд Палмерстън насила ще пробие блокадата. Последната мисъл обаче бе напълно изоставена, когато Манчестър – покрай всичко друго – разбра, че две мощни сили – паричните капиталисти, вложили огромни капитали в промишлените предприятия на Северна Америка, и житната търговия, която се опира на Северна Америка като на своя главен източник за снабдяване – съвместно ще противодействат на всяка непредизвикана агресия от страна на британско­то правителство. Надеждите, че блокадата ще бъде вдигната свое­временно в интерес на Ливърпул или Манчестър[162], или че амери­канската война ще завърши с компромис със сецесионистите, отстъпиха пред едно явление, досега непознато на английския па­мучен пазар, а именно – американските операции с памук в Ливърпул, които отчасти имаха спекулативен характер, а отчасти имаха за цел обратното изпращане на памука в Америка. В ре­зултат през последните две седмици на Ливърпулския памучен па­зар цареше трескаво възбуждение, тъй като към спекулативното влагане на капитал в памук от страна на Ливърпулските търговци се прибави спекулативното влагане на капитал от страна на манчестърските и други фабриканти, които се стремят да се запасят със суровини за зимата. Размерите на тези трансакции достатъч­но ясно личат от факта, че значителна част от свободните скла­дове в Манчестър вече е заета от такива запаси и че през цялата седмица от 15 септември до 22 септември цената на американските сортове „мидлинг“^*6 се повиши с 3/8 пенса за фунт, а на най-добри­те качества – с 5/8 пенса.

От избухването на американската война цените на памука постепенно се покачват, но огромното несъответствие между це­ните на суровините и цените на преждата и тъканите стана оче­видно едва през последните седмици на август. Дотогава всяко сериозно спадане на цените на памучните изделия, което можеше да се очаква поради значителното намаляване на американското търсене, се уравновесяваше на първо място с натрупване на запа­си от стоки и със спекулативно изпращане на памучни изделия в Китай и Индия. Но тези азиатски пазари скоро бяха задръстени. „Calcutta Price Current“^[163] от 7 август 1861 г. пише:

„Натрупват се запаси от стоки; след нашето последно съобщение са до­ставени не по-малко от 24 000 000 ярда гладка памучна материя. Съобщенията от Англия показват, че продължават да се изпращат товари, които далеч над­вишават нашите потребности, а докато това става, не можем да очакваме по­добрение... Пазарът на Бомбай също е задръстен.“

Ограничаването на индийския пазар се дължи и на някои други обстоятелства. Неотдавнашният глад в северозападните провин­ции бе последван от опустошенията на холерата, докато в цяла Долна Бенгалия непрестанните дъждове, които наводниха целия край, сериозно компрометираха оризовата реколта. В кореспон­денции от Калкута, получени в Англия миналата седмица, се съобщава, че продажбите са давали чиста цена от 9 1/4 пенса за един фунт прежда № 40, която в Манчестър не може да бъде купена за по-малко от 11 3/8 пенса, докато продажбите на 40-дюймовата тъ­кан за ризи в сравнение със сегашните цени в Манчестър са но­сели загуба от 7 1/2 пенса, 9 пенса и 12 пенса на парче. На китайския пазар цените също спаднаха поради натрупване на внесените стоки.

При тези обстоятелства, тъй като търсенето на английски па­мучни изделия спада, техните цени, разбира се, не могат да до­гонват непрекъснато покачващите се цени на суровините; напро­тив, получените за предене, тъкане и щамповане на памука цени в много случаи не могат да покрият производствените разходи. Да вземем например следния случай, който един от най-големите манчестърски фабриканти съобщава относно грубото предене.

 

	Цена за 1 фунт	Разлика в цената на памука и преждата	Стойност на преденето
17 септември 1860 г. Стойност на памука	6 1/4 пенса	4 пенса	3 пенса
Прежда (основа) № 16 продадена за...	10 1/4 пенса	-	-
Печалба - 1 пени на 1 фунт
17 септември 1861 г. Стойност на памука	9 пенса	2 пенса	3 1/2 пенса
Прежда (основа) № 16 продадена за...	11 пенса	-	-
Загуба - 1 1/2 пенса на 1 фунт

 

Потреблението на индийски памук бързо расте и при по-на­татъшно покачване на цените доставките от Индия ще се увели­чават все повече, но засега все още е невъзможно да се променят за няколко месеца всички условия на производството и да се из­върши обрат в търговията. Англия плаща сега за своето дългого­дишно лошо управление на обширната индийска империя. Двете главни пречки, които тя трябва да преодолее в опитите си да за­мести американския памук с индийски, са недостигът на съобщи­телни и транспортни средства в цяла Индия и бедственото поло­жение на индийския селянин, което го прави неспособен да създа­де благоприятни условия. Англичаните сами са си виновни за двете трудности. Съвременната промишленост на Англия почиваше об­що взето върху две еднакво отвратителни опори. Едната бяха кар­тофите като единствено средство за прехрана на населението на Ирландия и значителна част от английската работническа класа. Тази опора бе пометена от маната по картофите и от последвала­та я ирландска катастрофа^[164]. Тогава трябваше да се намери по-широка основа за възпроизводството и поддържането на милио­ните трудещи се. Втората опора на английската промишленост беше отглежданият от робите памук на Съединените щати. Се­гашната американска криза я принуждава да разшири кръга на своите доставки и да освободи памука от контрола на отглежда­щата и потребяващата роби олигархия. Докато английските па­мучни фабриканти се опираха на отглеждания от робите памук, можеше с пълно основание да се твърди, че те се базираха на двой­но робство – на косвеното робство на белите в Англия и на прякото робство на черните отвъд Атлантическия океан.

 

Написано от К. Маркс на 21 септември 1861 г.
Напечатано във вестник „New-York Daily Tribune“,
бр. 6405 от 14 октомври 1861 г.

 

---

3. ЛОНДОНСКИЯТ „TIMES“ ЗА ОРЛЕАНСКИТЕ ПРИНЦОВЕ В АМЕРИКА

Лондон, 12 октомври 1861 г.

По повод посещението на пруския крал в Компиен^[171] лондон­ският „Times“ публикува няколко остри статии, които предизвикаха голямо възмущение отвъд Ламанша. „Pays, Journal de l'Empire“^[172] на свой ред окачестви писачите от „Times“ като хора, главите на които са отровени от джин, а перата потопени в кал. Размяната на ругатни по този повод има за цел само да заблуди общественото мнение относно интимните отношения, които съществуват между Принтинг-хауз-скуер^[173] и Тюйлери. Извън пределите на Франция героят на декември няма по-голям ласкател от лондонския „Times“ и услугите на този вестник са толкова по-неоценими, колкото по­вече той възприема от време на време тона и маниера на цензора Катон по отношение на своя Цезар. Месеци наред „Times“ обсип­ваше Прусия с оскърбления. Използвайки жалкия случай с Макдоналд^[174], той даваше на Прусия да разбере, че Англия би приветствала преминаването на рейнските провинции от варварското господство на Хохенцолерните към просветения деспотизъм на Бо­напарт. С това той озлоби не само пруската династия, но и пру­ския народ. „Times“ отхвърли идеята за англо-пруски съюз в слу­чай на конфликт между Прусия и Франция. Той напрягаше всички сили, за да убеди Прусия, че тя не трябва да очаква нищо от Англия и че най-доброто, което може да направи, е да дойде до някакво разбирателство с Франция. Когато слабият и нерешителен пруски крал се реши най-после да направи посещение в Компиен, „Times“ можеше гордо да се провикне: „quorum magna pars fui!“^*7; но сега беше дошло времето да бъде заличен от паметта на англичаните фактът, че именно „Times“ бе насочил пруския монарх по този път. Оттук неговите бутафорски гръмотевици. Оттук съответните контрагръмотевици от страна на „Pays, Journal de l'Empire“.

Cera „Times“ отново зае позицията на смъртен противник на бонапартизма и с нея отново придоби смелостта да помогне на декемврийския герой. Скоро му се представи случай за това. Луи Бонапарт, естествено, е много чувствителен винаги, когато се ка­сае за славата на съперничещите му претенденти за френската корона. Той стана за посмешище по време на аферата около памфлета на херцог д'Омал срещу Плон-Плон^[175], а с поведението си направи за делото на орлеанистите повече, отколкото всички при­върженици на Орлеаните, взети заедно. През последните дни френ­ският народ отново бе принуден да прави паралел между Плон-Плон и Орлеанските принцове. Когато Плон-Плон замина за Аме­рика, в предградието Сант-Антоан се появиха карикатури, които го изобразяваха като шишко, тръгнал да търси корона, но пред­ставящ се същевременно за най-безобиден пътешественик, който изпитва особено отвращение към миризмата на барута. Когато Плон-Плон се връщаше във Франция, без да е прибавил нещо към лаврите, които бе спечелил в Крим и Италия, Орлеанските принцо­ве прекосиха Атлантическия океан, за да постъпят на служба в националната армия^[176]. Оттук голямото възбуждение в бонапартисткия лагер. Ядът на бонапартистите не можеше да намери до­статъчен отдушник в продажния парижки печат. По този начин щяха само да се разкрият опасенията на привържениците на Им­перията, да се възобнови скандалната история с памфлета и да се даде повод за нежелателни сравнения между принцовете в изгнание, които се борят под републиканско знаме срещу поро­бителите на милиони трудещи се, и един друг изгонен принц, който като английски специален констебъл е положил клетва да участва в задушаването на английското работническо дви­жение^[177].

Кой можеше да помогне на декемврийския герой да разреши тая дилема? Кой друг, ако не лондонският „Times“? Ако същият този лондонски „Times “, който на 6, 7, 8 и 9 октомври 1861 г. вбеси „Pays, Journal de l'Empire“ c твърде циничните си бележки относ­но посещението в Компиен, публикуваше на 12 октомври безпо­щадни нападки срещу Орлеанските принцове заради постъпването им в редовете на националната армия на Съединените щати, ня­маше ли с това Луи Бонапарт да докаже, че е прав по отношение на Орлеанските принцове? Нямаше ли статията на „Times“ да бъде преведена на френски език, коментирана от парижкия печат, разпратена от préfet de police^*8 до всички департаментски вест­ници и пусната в обръщение из цяла Франция като безпристраст­на присъда, която лондонският „Times“, личният враг на Луи Бо­напарт, е произнесъл относно последните действия на Орлеанските принцове? Затова „Times“ публикува днес най-непристойни напад­ки срещу тези принцове.

Луи Бонапарт, разбира се, е твърде делови човек, за да спо­деля слепотата на официалните обработвани на общественото мне­ние относно войната в Америка. Той знае, че народите на Англия, Франция, Германия и на цяла Европа гледат на делото на Съеди­нените щати като на свое собствено дело, като на дело на свобода­та, и че въпреки цялата продажна софистика те виждат в Съеди­нените щати свободна земя за милионите безимотни в Европа, обетована земя, която сега трябва да бъде защищавана с оръжие в ръка от мръсните посегателства на робовладелците. Нещо по­вече, Луи Наполеон знае, че народните маси във Франция свърз­ват борбата в подкрепа на Съюза с борбата на своите прадеди за американската независимост и че за тях всеки французин, кой­то изтегля своя меч в защита на националното правителство, само изпълнява завета на Лафайет^[178]. Ето защо Бонапарт знае, че ако нещо може да помогне на Орлеанските принцове да си спечелят симпатиите на френския народ, това е влизането им в редовете на националната армия на Съединените щати. Той потреперва при самата мисъл за това и по тази причина лондонският „Times“, неговият критичен ласкател, заявява днес на Орлеанските прин­цове, че „тяхната популярност сред френския народ няма да по­расне, ако те се унизят да служат на това недостойно поприще “. Луи Наполеон знае, че всички войни, които са се водили в Европа между враждуващи нации след неговия държавен преврат, не са били истински войни, а безпочвени и безсмислени, основани на фалшиви предлози. Войните с Русия и Италия, да не говорим за разбойническите експедиции срещу Китай, Кохинхина^[179] и т. н., никога не можаха да си спечелят симпатиите на френския народ, който инстинктивно съзнаваше, че те се водят само с цел да се заздравят веригите, изковани от държавния преврат. Първата голяма война в съвременната история е войната в Америка.

Народите на Европа знаят, че робовладелците на Юга започ­наха тази война с декларацията, че по-нататъшното съществуване на робовладението било вече несъвместимо с по-нататъшното съществуване на Съюза. Следователно европейските народи знаят, че борбата за съществуването на Съюза е борба против съществуването на робството и че в тази борба най-висшата досега фор­ма на народно самоуправление дава сражение на най-низката и най-безсрамна форма на поробване на човека, отбелязана някога в летописите на историята.

На Луи Бонапарт естествено е извънредно неприятно, че Ор­леанските принцове вземат участие тъкмо в такава война, която по грандиозните си размери и по величието на своята цел така се отличава от безпочвените, безсмислени и незначителни войни, водени в Европа от 1849 г. насам. Затова лондонският „Times“ трябва по необходимост да заяви:

„Да не виждаме разликата между война, водена от враждуващи нации, л тази крайно безпочвена и безсмислена гражданска война, каквато историята не познава, значи да нанасяме един вид оскърбление на обществената нрав­ственост.“

„Times“ естествено трябва да доведе докрай нападките си сре­щу Орлеанските принцове, които „са се унижили да служат на такова недостойно поприще“. Като прави дълбок реверанс пред победителя при Севастопол и Солферино, „Times“ пише:

„Глупаво е да се прави сравнение между операциите при Спрингфилд и Манасас и подвизите при Севастопол и Солферино.“

Следващата поща ще покаже по какъв предопределен начин императорските органи ще използват статията на „Times“. Според пословицата приятел в нужда се познава, а тайният съюзник на лондонския „Times“ именно сега е в много тежко положение.

Недостигът на памук, съпътстван от недостиг на зърнени храни, търговската криза, съпътствана от бедствено положе­ние в селското стопанство, от намаляване на митническите приходи и парични затруднения, принудиха Френската банка да надуе лих­вения процент на 6%, да влезе в преговори с Ротшилдовци и Беринг за сключване на заем от 2 милиона ф. ст. на лондонския пазар, да заложи в чужбина ценните книжа на френското правителство и след всичко това да остане само с резерв 12 000 000 ф. ст. при задължения, надвишаващи 40 000 000 ф. ст. Това положение на нещата в областта на икономиката представлява удобен случай за конкуриращите претенденти да играят с удвоен залог. В пред­градието Сант-Антоан вече станаха хлебни бунтове и затова на­стоящият момент е най-неподходящ да се позволи на Орлеанските принцове да си спечелят популярност. Оттук яростната атака на лондонския „Times“.

 

Написано от К. Маркс на 12 октомври 1861 г.
Напечатано във вестник „New-York Dally Tribune “,
бр. 6426 от 7 ноември 1861 г.

 

---

4. ИНТЕРВЕНЦИЯТА В МЕКСИКО

Лондон, 8 ноември 1861 г.

Проектираната от Англия, Франция и Испания интервенция в Мексико е според мен едно от най-чудовищните начинания, които са били записани някога в летописите на международните отно­шения. Това е чисто Палмерстънова идея, която учудва непосве­тения с абсурдната си цел и с безсмислеността на използваните средства, които изглеждат несъвместими с известната ловкост на стария интригант.

Вероятно между многото железа, които Луи Бонапарт е принуден да държи винаги в огъня, за да отклонява вниманието на френската публика, е и една мексиканска експедиция. Без­спорно Испания, чиито политици никога не са се отличавали с много ум, се е главозамаяла от своите евтини успехи в Мароко и Сан Доминго и мечтае за възстановяване на своето господство в Мексико. Но не подлежи на съмнение също, че френският план още далеч не бе узрял и че както Франция, така и Испания рязко се противопоставяха на една съвместна експедиция в Мексико под английско ръководство.

На 24 септември собственият Moniteur на Палмерстън, лон­донският „Morning Post“, пръв оповести във всичките му подроб­ности плана за съвместна интервенция, и то съгласно постановле­нията на един договор, който – както заявява вестникът – бил току-що сключен между Англия, Франция и Испания. Едва това съобщение бе прекосило Ламанша, и френското правителство го обяви за лъжа на колоните на парижкия „Patrie“. На 27 септември лондонският „Times“, националният орган на Палмерстън, за пръв път наруши в уводна статия мълчанието, което пазеше по този план, и опроверга „Patrie“, без обаче да се позовава на него. „Times“ дори твърдеше, че граф Ръсел бил довел до знанието на френското правителство решението на Англия за интервенция в Мексико и че г. Дьо Тувенел отговорил, че френският император бил стигнал до същото решение. Сега дойде редът на Испания. Един полуофициозен мадридски вестник потвърди намерението на Испания да се намеси в работите на Мексико, като същевременно- отхвърли идеята за съвместна интервенция с Англия. Dementis^*9 продължиха да се сипят едно след друго. „Times“ категорично заяви, че „американският президент напълно е одобрил експеди­цията“. Всички американски вестници, спирайки се на въпросната статия на „Times“, отдавна опровергаха това твърдение.

Следователно очевидно е – и това бе изрично признато от „Times“, – че съвместната интервенция в сегашната ѝ форма е английска, т. е. Палмерстънова машинация. Испания бе принуде­на да се присъедини към нея под натиска на Франция, след като самата Франция бе спечелена за каузата чрез отстъпките, които ѝ бяха направени в областта на европейската политика. В това отношение знаменателно съвпадение е, че в същия брой от 6 но­ември, в който съобщава за сключеното в Париж споразумение за съвместна интервенция в Мексико, „Times“ публикува уводна статия, в която се отнася пренебрежително и с високомерно пре­зрение към протеста на Швейцария против неотдавнашното на­хлуване на френски войски на нейна територия – в Дапската долина. Като цена за съучастничеството си в мексиканската експедиция Луи Бонапарт е получил carte blanche за проектира­ните от него посегателства срещу Швейцария, а може би и сре­щу други части на европейския континент. Преговорите между Англия и Франция по този пункт продължиха през целия септем­ври и октомври.

В Англия никой не желае интервенция в Мексико с изключе­ние на кредиторите на Мексико, които обаче никога не са можели да се похвалят с каквото и да било влияние върху общественото мнение на нацията. Затова бе трудно да се съобщи на обществе­ността за Палмерстъновия план. Най-доброто средство за това бе да се обърка британският слон с противоречиви новини, които из­хождат от една и съща лаборатория, съставени са от един и същ. материал и се отличават само по дозите, в които се дават на жи­вотното.

В броя си от 24 септември „Morning Post“ заяви, че няма да има „никаква териториална война заради Мексико“, че единстве­ният спорен въпрос са финансовите претенции към мексиканското държавно съкровище, че „Мексико не може да бъде третирано като държава с организирано и стабилно правителство“, и че за­това „главните мексикански пристанища ще бъдат временно окупирани, а митническите им приходи – конфискувани“.

„Times“ от 27 септември, напротив, заяви, че „в резултат на дългия си опит ние станахме непреклонни по отношение на не- честността, безсрамието, легалното и непоправимо ограбване на нашите съотечественици от страна на една банкрутирала държа­ва“ и че следователно „частният грабеж на английските кредито­ри“ не се намирал в основата на интервенцията, както твърди „Morning Post“. Като отбелязваше en passant^*10, че „столицата на Мексико има достатъчно здрав климат, в случай че се наложи да се стигне толкова далеко“, „Times“ все пак изказваше надеждата, че „само присъствието на една обединена ескадра в Мексиканския залив и окупирането на няколко пристанища ще бъдат достатъчни да принудят мексиканското правителство да положи нови усилия за запазването на мира и ще заставят недоволните да се придър­жат към по-конституционна форма на опозиция от разбойни­чеството.“

Ако следователно според „Morning Post“ експедицията трябва­ло да бъде предприета, защото „в Мексико не съществувало ни­какво правителство“, то според „Times“ експедицията имала за цел да насърчи и подкрепи съществуващото мексиканско прави­телство. Най-оригиналното средство за укрепването на едно пра­вителство е безспорно окупирането на неговата територия и кон­фискуването на неговите приходи.

След като „Times“ и „Morning Post“ дадоха тон, Джон Бул бе предаден на второстепенните правителствени оракули, които го обработваха системно в същия противоречив дух в продълже­ние на четири седмици, докато общественото мнение най-сетне бе достатъчно подготвено за идеята за съвместна интервенция в Мексико, макар умишлено да бе държано в неведение относно нейната цел и задачи. Най-после преговорите с Франция завър­шиха. „Moniteur“ съобщи, че договорът между трите държави, предприемащи интервенцията, бил сключен на 31 октомври, а „Journal des Débats“^[208], един от собствениците на който е назна­чен за комендант на един кораб от френската ескадра, съобщи на света, че не се предвиждало постоянно териториално завоева­ние, че щели да бъдат завзети Веракрус и други пунктове по край­брежието, че било взето решение да бъде предприето настъпле­ние срещу столицата, ако законните власти не се съгласят да задоволят исканията на интервентите, и че освен това в републи­ката щяло да бъде установено силно правителство.

Вестник „Times“, който след своето първо съобщение от 27 септември изглежда е забравил за самото съществуване на Мексико, сега трябваше отново да се намеси. Онзи, който не знае за връзките на „Times“ с Палмерстън и за първоначалното опо­вестяване на Палмерстъновия план на неговите страници, би смет­нал навярно днешната уводна статия на „Times“ за най-рязката и безмилостна сатира на цялата авантюра. Тя започва с констата­цията, че „експедицията представлява твърде удивително явле­ние“ (по-нататък вестникът я нарича забележително явление).

„Три държави се обединяват, за да принудят една четвърта държава да се държи добре не толкова чрез война, колкото чрез авторитетна намеса за установяване на реда“.

Авторитетна намеса за установяване на реда! Това е буквално жаргонът на Свещения съюз и той действително звучи твърде удивително в устата на Англия, която се гордее със своя принцип за ненамеса! Но защо тогава „методите на водене и обявяване на война и всички други норми на международното право“ се заме­нят от „авторитетна намеса за установяване на реда“? Защото – казва „Times“ – „в Мексико не съществува никакво правител­ство“. А коя е официалната цел на експедицията? „Да се предявят искания на законното правителство в Мексико.“

Единствените претенции на държавите-интервенти, единстве­ните предлози, които биха могли, макар и що-годе да оправдаят техните враждебни действия, могат да бъдат много лесно посо­чени. Това са паричните претенции на кредиторите и редица лични оскърбления, които били нанесени на поданици на Англия, Франция и Испания. Това са същите основания за интервенцията, които първоначално бяха изтъкнати от „Morning Post“, а неотдавна бяха официално потвърдени от лорд Джон Ръсел в едно негово ин­тервю пред представители на мексиканските кредитори в Англия. В днешния си брой „Times“ заявява:

„Англия, Франция и Испания се споразумяха да предприемат експедиция, за да принудят Мексико да изпълнява своите специални задължения и за да защитят поданиците на съответните корони“

Но по-нататък в статията си „Times“ променя насоката и се провиква:

„...Ние несъмнено ще успеем да получим поне признание на нашите па­рични претенции; фактически една единствена британска фрегата би могла по всяко време да получи подобно удовлетворение. Смеем също да се надяваме, че най-скандалните насилия, които бяха извършени, ще бъдат изкупени с незабавни и съществени обезщетения; но ясно е, че ако искаме да постигнем само това, не е нужно да прибягваме до такива крайни средства, каквито се предлагат сега.“

И така „Times“ многословно признава, че изтъкнатите първо­начално мотиви за експедицията са празни предлози, че за по­стигането на удовлетворение не е нужно нито едно от предлагани­те сега мероприятия, и че в действителност „признаването на паричните претенции и защитата на европейските поданици“ ня­мат изобщо нищо общо със сегашната съвместна интервенция в Мексико. Какви са тогава нейната истинска цел и задачи?

Преди да проследим по-нататъшните обяснения на „Times“, ще отбележим en passant някои други „куриози“, които „Times“ мъдро е избягнал да засегне. Преди всичко действително „куриоз“ е, че Испания – не друга страна, а именно Испания – предприема кръстоносен поход в името на светостта на външните дългове! „Courrier du dimanche“^[209] в броя си от миналата неделя призовава вече френското правителство да се възползва от удобния случай и да принуди Испания „да изпълни своите вечно отлагани стари задължения към френските кредитори.“

Вторият, още по-голям „куриоз“ е, че същият Палмерстън, който съгласно неотдавнашната декларация на лорд Джон Ръсел възнамерява да нахлуе в Мексико, за да принуди неговото пра­вителство да плати дълговете си на английските кредитори, че същият този Палмерстън доброволно и против волята на мекси­канското правителство пожертва договорните права на Англия и гаранциите, които Мексико даде на своите английски кредитори.

По силата на договора, сключен с Англия в 1826 г., Мексико се задължаваше да не допуска установяване на робството в която и да било област от тогавашните му владения. Съгласно друга клауза на същия договор Мексико предоставяше на Англия като гаранция за получените от британски капиталисти заеми ипотека върху 45 000 000 акра държавни земи в Тексас. Именно Палмерстън десет или дванадесет години по-късно се намеси като по­средник на страната на Тексас против Мексико. В договора, който той сключи тогава с Тексас, той пожертва не само клаузата против робството, но и ипотеката върху държавните земи, лиша­вайки по този начин английските кредитори от техните гаранции. Тогава мексиканското правителство протестира, но междувремен­но държавният секретар Джон К. Кухън си позволи шегата да уведоми сентджеймския кабинет, че неговото желание „да бъде ликвидирано робството в Тексас“ би могло да бъде осъществено най-добре чрез присъединяването на Тексас към Съединените щати. Фактически английските кредитори загубиха правото да предявяват каквито и да било претенции на Мексико, тъй като Палмерстън се бе отказал доброволно от дадените им с договора от 1826 г. гаранции.

Но тъй като лондонският „Times“ заявява, че сегашната ин­тервенция няма нищо общо с паричните претенции или личните оскърбления, то каква най-после е нейната истинска или привидна цел?

„Авторитетна намеса за установяване на реда“. Тъй като Ан­глия, Франция и Испания замислят нов свещен съюз и образуват въоръжен apeonar за установяване на реда в целия свят, Мекси­ко – пише „Times“ – „трябва да бъде спасено от анархията и насочено по пътя на самоуправлението и мира“. „Интервентите трябва да установят там силно и трайно правителство“ и това правителство трябва да бъде съставено от членовете на „една мексиканска партия“.

Но нима някой си въобразява, че Палмерстън и неговият гла­шатай „Times“ действително гледат на една съвместна интервен­ция като на средство за осъществяване на провъзгласената цел, именно прекратяване на анархията и установяване на силно и трайно правителство в Мексико? Далеч от това, да се придържа към подобно химерично кредо, вестник „Times“ заявява в уводна­та си статия от 27 септември изрично:

„Единственият въпрос, по който могат да възникнат разногласия между нас и нашите съюзници, се отнася до управлението на републиката. Англия би искала да го остави в ръцете на либералната партия, която е сега на власт, докато Франция и Испания са подозирани в пристрастие към неотдавна свале­ното господство на клерикалите... Наистина би било странно, ако както в Ста­рия, така и в Новия свят Франция играе ролята на покровителка на свещени­ците и бандитите.“

В днешната си уводна статия „Times“ продължава в същия дух и резюмира своите опасения в следната фраза:

„Трудно е да се предположи, че всички държави, които участват в ин­тервенцията, ще предпочетат една от двете партии, които съществуват в Мек­сико; също тъй трудно е да си въобразим, че би могъл да се намери практи­чески компромис между толкова решителни врагове.“

Следователно Палмерстън и „Times“ са съвсем наясно по то­ва, че „в Мексико съществува правителство“, че „либералната партия“, очевидно покровителствана от Англия, „е сега на власт“, че „властта на клерикалите е свалена“, че една испанска интервенция бе последната отчаяна надежда на свещениците и бандитите и че, най-после, анархията в Мексико си отива. Следователно те знаят, че съвместната интервенция, чиято официално оповестена цел е да бъде спасено Мексико от анархията, ще даде точно обратния резултат, ще отслаби конституционното прави­телство, ще засили партията на духовенството с помощта на френските и испанските щикове, ще разгори отново огъня на граж­данската война и вместо да задуши, ще възстанови анархията в пълния ѝ разцвет.

Заключението, което сам „Times“ прави, изхождайки от тези предпоставки, е действително „удивително“ и „забележително“.

„Макар тези съображения“ – пише вестникът – „да ни карат да гледаме с безпокойство на резултатите от експедицията, те не говорят против целесъобразността на самата експедиция.“

И така фактът, че експедицията противоречи на собствената си официално оповестена цел, не говори против целесъобразността на самата експедиция. Фактът, че средствата противоречат на собствената си официално оповестена цел, не говори против са­мите средства.

Но аз още не съм споменал най-големия „куриоз“, който ни поднася „Times“.

„Ако“ – пише вестникът – „президентът Линкълн приеме предвидената в договора покана да участва в предстоящите операции, работата ще вземе още по-забележителен характер.“

Наистина би било най-голям „куриоз“, ако Съединените щати, които живеят в дружба с Мексико, се съюзят с европейските па­зители на реда и с участието си в техните действия санкционират намесата на един европейски въоръжен apeonar във вътрешните работи на американските държави. Първият проект за такова при­саждане на Свещения съюз отвъд Атлантическия океан бе съста­вен от Шатобриан за френските и испанските Бурбони по времето на Реставрацията. Този опит се провали благодарение на англий­ския министър г. Кънинг и американския президент г. Монро. Се­гашните събития в Съединените щати се сториха на Палмерстън благоприятен момент за подемане на стария проект в изменена форма. Тъй като Съединените щати понастоящем не могат да позволят външни усложнения да се прибавят към тяхната война за Съюза, всичко, което им остава, е да протестират. Техните доброжелатели в Европа се надяват, че те ще протестират и по този начин пред очите на целия свят решително ще отхвърлят каквото и да било участие в този крайно позорен план.

Тази военна експедиция на Палмерстън, която трябва да бъде осъществена в съюз с две други европейски велики сили, ще бъде предприета в период, когато парламентът е във ваканция, без санкцията и против волята на британския парламент. Първата война, която Палмерстън предприе без съгласието на парламента, беше афганистанската война, смекчена и оправдана с представянето на подправени документи^[210]. Друга такава война беше него­вата персийска война от 1856–1857 г.^[211] Той я защити тогава под предлог, че „принципът на предварителната санкция на камарата не важи за войните в Азия“. Изглежда, че този принцип не важи и за войните в Америка. Загубвайки контрола върху войните в други континенти, парламентът губи всякакъв контрол върху държавното съкровище и парламентарното управление се пре­връща в същински фарс.

 

Написано от К. Маркс на 8 ноември 1861 г.
Напечатано във вестник „New-York Daily Tribune “,
бр. 6440 от 23 ноември 1861 г.

 

---

5. НОВИНАТА ЗА ИНЦИДЕНТА С „ТРЕНТ“
И ВПЕЧАТЛЕНИЕТО, КОЕТО ТЯ НАПРАВИ В ЛОНДОН

Лондон, 30 ноември 1861 г.

От обявяването на войната срещу Русия никога не съм на­блюдавал такова възбуждение във всички слоеве на английското общество, каквото предизвика новината за случая с „Трент“, донесена в Саутхемптън от кораба „Ла Плата“ на 27 този месец. В 2 часа след обед благодарение на електрическия телеграф но­вината за „неприятния епизод“ стана известна в информационните отдели на английските борси. Всички търговски книжа спаднаха, докато цените на селитрата се повишиха. Курсът на държавните ценни книжа спадна с ¾ %, а Лойд установи застраховка срещу военни рискове в размер на 5 гинеи за параходите, идващи от Ню Йорк. Късно вечерта в Лондон се носеха най-невероятни слухове, че американският пълномощен министър бил поканен да напусне страната, че била дадена заповед за незабавното конфискуване на всички американски параходи в пристанищата на Обединеното кралство, и т. н. Приятелите на сецесионистите – Ливърпулските търговци на памук – се възползваха от случая и за десет ми­нути свикаха в залата за памучните търгове на борсата протестен митинг под председателството на г. Спенс, автор на някакъв незначителен памфлет в защита на южната конфедерация. Предста­вителят на адмиралтейството на борда на „Трент“, комодор Уилямс, който пристигна с „Ла Плата“, бе незабавно извикан в Лондон.

На следващия ден, 28 ноември, лондонският печат държеше общо взето много сдържан тон, който представляваше странен кон­траст с огромното възбуждение в политическите и търговските кръгове от предишната вечер. Палмерстъновите вестници „Times“, „Morning Post“, „Daily Telegraph“, „Morning Advertiser“ и „Sun“^[232] бяха получили указание не да възбуждат, а да успокояват общественото мнение. „Daily News“, осъждайки поведението на „Сан Джасинто“, очевидно целеше не толкова да засегне федералното правителство, колкото да снеме от себе си подозрението, че е „пре­дубеден против янките“, докато „Morning Star“^[233], вестникът на Джон Брайт, отминавайки с мълчание въпроса за политичността и мъдростта на този „акт“, защищаваше неговата законност. Има­ше само две изключения от общия тон на лондонския печат. Торийските писачи от „Morning Herald“ и „Standard“, които в действител­ност представляват един вестник с различни наименования, дадоха израз на своето диво злорадство от това, че най-после са хванали „републиканците“ в капан и са намерили готов Casus belli^*11. Те бяха подкрепени само от един друг вестник – „Morning Chronicle“^[234], който вече години наред се опитва да продължи своето несигурно съ­ществуване, като се продава ту на отровителя Палмер, ту на Тюйлери. Възбуждението на борсата стихна до голяма степен благодаре­ние на примирителния тон на ръководещите лондонски вестници. Съ­щия ден, 28 ноември, комодор Уилямс се яви в адмиралтейството и докладва за обстоятелствата на инцидента в Стария Бахамски пролив. Неговият доклад заедно с писмените показания на офице­рите на борда на „Трент“ бе представен незабавно на адвокатите на короната, чието мнение късно вечерта бе официално доведено до знанието на лорд Палмерстън, лорд Ръсел и други членове на правителството.

На 29 ноември можеше да се забележи известна промяна в тона на официалния печат. Стана известно, че адвокатите на коро­ната са обявили действията на фрегатата „Сан Джасинто“ за тех­нически пропуск и за незаконни и че кабинетът, свикан през деня на съвещание, е решил да изпрати със следващия параход инструк­ции на лорд Лайънс да действа съобразно със заключенията на английските адвокати. В резултат възбуждението в главните дело­ви центрове – борсата, Лойд, Ерусалимската кантора, Балтийското дружество и т. н. – се възобнови с удвоена сила и бе още повече засилено от новината, че проектираното изпращане на един товар селитра за Америка е било спряно предишния ден и че на 29-и митническите власти са получили заповед, с която се забранява из­носът на този артикул за която и да било страна освен в строго ограничени случаи. Курсът на английските държавни ценни книжа спадна с още 3/4% и известно време във всички борси цареше истинска паника, тъй като бе станало невъзможно да се сключват каквито и да било сделки с някои ценни книжа, а цената на всич­ки спадна рязко. След обед борсата се посъвзе благодарение на различни слухове, но главно благодарение на новината, че спо­ред г. Адамс вашингтонският кабинет щял да порицае действията на „Сан Джасинто“.

На 30 ноември (днес) всички лондонски вестници с единствено­то изключение на „Morning Star“ поставиха алтернативата – или вашингтонският кабинет ще даде удовлетворение, или война.

След като изложих накратко събитията от пристигането на „Ла Плата“ до днес, ще премина сега към отзивите на печата. Въпро­сът за арестуването на южните емисари на борда на един англий­ски пощенски параход трябваше, естествено, да бъде разгледан от две страни – юридическа и политическа.

Що се отнася до юридическата страна на въпроса, първата трудност, изтъкната от печата на торите и от „Morning Chronicle“, бе, че Съединените щати никога не били признали южните сецесионисти за воюваща страна и следователно не можели да им пре­дявяват каквито и да било права, произтичащи от състоянието на война.

Този софизъм бе веднага оборен от самия официален печат.

„Ние“ – писа „Times“ – „вече признахме щатите на Конфедерацията за воюваща държава и когато му дойде времето, ще признаем и тяхното пра­вителство. С това ние сме поели всички задължения и неудобства на неутрална държава по отношение на две воюващи страни“.

Следователно независимо от това, дали Съединените щати признават конфедератите за воюваща страна или не, те имат пра­вото да настояват Англия да приеме всички задължения и неудоб­ства на една неутрална държава в морска война.

Затова целият лондонски печат със споменатите вече изклю­чения признава правото на „Сан Джасинто“ да претърси „Трент“, за да се убеди дали на него няма товари или хора, спадащи към категорията „военна контрабанда“. Намеците на „Times“, че ан­глийското решение, създаващо прецедент, „бе взето при условия, съвършено различни от ония, които съществуват сега“; че „тогава нямаше параходи, нито пощенски кораби за превозване поща, която да представлява непосредствен интерес за целия свят“; че „ние (англичаните) се борихме за своето съществуване и в ония дни правехме неща, които не бихме позволили на другите да пра­вят – не бяха взети сериозно. Частният Moniteur на Палмерстън, „Morning Post“, заяви същия ден, че пощенските параходи бил.ч обикновени търговски кораби и не спадали към неподлежащите на претърсване военни и транспортни кораби. Правото на претър­сване бе фактически признато на „Сан Джасинто“ както от лондонския печат, така и от адвокатите на короната. Възражението, че „Трент“ не пътувал от едно пристанище на воюваща страна за друго, а, напротив, от неутрално пристанище за друго неутрално пристанище, отпадна благодарение на заключението на лорд Стоуел, че правото на претърсване имало за цел да установи место­назначението на един кораб.

След това възникна въпросът, дали, като е изстрелял снаряд над носовата част на „Трент“, а след това друг, който избухнал близо до него, „Сан Джасинто“ не е нарушил обичаите и прави­лата на вежливостта, които трябва да се спазват при упражняване­то на правото на преглед и претърсване? Целият лондонски печат призна, че тъй като подробностите по произшествието досега са известни само от обясненията на една от заинтересованите страни, такъв второстепенен въпрос не може да повлияе върху решението, което английското правителство трябва да вземе.

Тъй като с това бе признато правото на обиск, упражнено от „Сан Джасинто“, какво е търсил този кораб? Военна контрабан­да, която се е предполагало, че „Трент“ превозва. Що е военна контрабанда? Военна контрабанда ли са телеграмите на правител­ството на една воюваща страна? Военна контрабанда ли са хо­рата, които носят със себе си тези телеграми? И – в случай, че на двата въпроса се даде утвърдителен отговор – дали тези телегра­ми и пренасящите ги лица са военна контрабанда, ако те са наме­рени на търговски кораб, пътуваш от едно неутрално пристанище за друго неутрално пристанище? Лондонският печат признава, че заключенията на най-големите юридически авторитети от двете страни на Атлантическия океан са толкова противоречиви и с та­кава привидна- основателност могат да бъдат приведени в полза както на утвърдителния, така и на отрицателния отговор на този въпрос, че във всеки случай prima facie^*12 въпросът се решава в пол­за на „Сан Джасинто“.

В духа на това преобладаващо в английския печат мнение английските юристи оставиха настрана същността на въпроса и се спряха само на формалната му страна. Те твърдят, че между­народното право е нарушено не по същество, а само формално. Те стигнаха до извода, че „Сан Джасинто“ е направил грешката да арестува на своя отговорност емисарите на Юга, вместо да от­веде „Трент“ в някое федерално пристанище и да отнесе въпроса до федерален призов съд, тъй като нито един въоръжен крайцер няма правото да поема върху себе си съдебни функции в открито море. Затова единственото, което английските юристи вменяват във вина на „Сан Джасинто“, е една процедурна грешка и според мен те са прави в своето заключение. Лесно биха могли да се изровят прецеденти, които показват, че Англия също е нарушавала фор­малностите на морското право, но закононарушенията никога не трябва да водят до изместване на самото право.

Сега може да бъде поставен въпросът, дали искането на ан­глийското правителство за освобождаване на емисарите на Юга може да се обоснове с едно правонарушение, което самите англи­чани признават по-скоро за формално, отколкото по същество? Във връзка с това един адвокат от Темпъл^*13 отбелязва в днешния брой на „Times“:

„Макар нашата позиция по този въпрос да не е толкова благоприятна, че да можем да оспорим постановлението на американския съд, с което корабът ще бъде осъден, като явно противоречащо на международното право, все пак неправилните действия на американския капитан, който е позволил на „Трент“ да продължи пътя си за Саутхемптън, явно са били в интерес на английските собственици и пътници. Може ли в този случай да се смята като повод за меж­дународен конфликт една процедурна грешка, която в действителност се оказа в наша полза?“

Но ако американското правителство трябва, както ми се стру­ва, да признае, че капитан Уилкс е извършил – безразлично дали формално или по същество – нарушение на морското право, собствената му репутация и собствените му интереси би трябвало да го накарат да не проявява прекомерна дребнавост по въпроса за условията за удовлетворението, което трябва да бъде дадено на потърпевшата страна. Американското правителство трябва да пом­пи, че ако въвлече Съединените щати във война с Англия, то би действало в интерес на сецесионистите, че подобна война би би­ла добре дошла за Луи Бонапарт при сегашните му затруднения и поради това би била подкрепена от официалните кръгове на Фран­ция и че, най-после, въоръжените сили, които се намират сега под английско командване в различни пунктове на Северна Америка и Западна Индия, заедно с въоръжените сили на мексиканската експедиция биха осигурили на английското правителство решител­но надмощие по море.

Що се отнася до политическата страна на инцидента в Бахамския пролив, не само английският, но и целият европейски печат единодушно изразява смайването си от странното поведение на американското правителство, което предизвиква толкова сериозни международни усложнения, за да бъдат арестувани господа Мейсън, Слайдел и К°, докато господа Янси и Ман важно се разхож­дат из Лондон. Вестник „Times“ сигурно има право, като казва:

„Дори г. Сюърд трябва да признае, че гласовете на емисарите на Юга, раздавайки се от затвора, звучат хиляди пъти по-убедително в Лондон и Па­риж, отколкото ако се раздаваха в Сент-Джеймс или Тюйлери.“

Народът на Съединените щати, който великодушно се съгла­си с ограничаването на собствената му свобода в името на спасе­нието на своята страна, сигурно ще прояви не по-малка готовност да спечели на своя страна общественото мнение в Англия, като признае открито и старателно поправи една международна греш­ка, оправдаването на която би могло да доведе до осъществяване­то на най-смелите надежди на метежниците.

 

Написано от К. Маркс на 30 ноември 1861 г.
Напечатано във вестник „New-York Daily Tribune “,
бр. 6462 от 19 декември 1861 г.

 

---

6. ЗАСИЛВАНЕТО НА СИМПАТИИТЕ В АНГЛИЯ

Лондон, 7 декември 1861 г.

Приятелите на Съединените щати отсам Атлантическия океан със загриженост се надяват, че федералното правителство ще на­прави стъпки за помирение. Това съвсем не значи, че те участ­ват в бедния шум на английския печат по повод на един военен инцидент, който дори според самите английски кралски юристи се свежда само до процедурна грешка и може да бъде резюмиран накратко в смисъл, че е било извършено нарушение на междуна­родното право, защото капитан Уилкс, вместо да конфискува „Трент“ с неговия товар и неговите пътници, както и с емисарите, е задържал само последните. Причината за загрижеността на прия­телите на голямата република не е и опасението, че в края на краищата тя няма да може да се справи с Англия, макар че в ти­ла ѝ бушува гражданска война. Най-после, те най-малко очак­ват, че в тежкия час на изпитание Съединените щати макар и за миг ще се откажат от гордото положение, което те заемат в съвета на нациите. Мотивите, от които те се ръководят, са от съв­сем друг вид.

Първо, непосредствената задача на Съединените щати е да по­тушат метежа и да възстановят Съюза. Най-горещото желание на робовладелците и на техните оръдия в Севера винаги е било да тласнат Съединените щати във война с Англия. Първата стъпка на Англия при избухване на една война би била незабавното призна­ване на южната Конфедерация, а втората – прекратяването на блокадата. Второ, нито един генерал, ако не бъде принуден, няма да приеме сражение в момент и при условия, избрани от неприя­теля.

„Една война с Америка“ – пише „Economist“, списание, което се радва на голямото доверие на Палмерстън – „винаги ще бъде един от най-печалните епи­зоди в историята на Англия; но ако тя се наложи, сега е моментът, в който войната би ни причинила минимални щети, и единственият момент в нашата обща история, в който тя би ни дала неочаквана и частична компенсация“.

Тъкмо защото Англия страстно се стреми в този „единствен момент“ да се залови за всеки що-годе подходящ предлог за вой­на, Съединените щати би трябвало да се пазят да не дадат на Англия такъв повод в този „единствен момент“. Война се започ­ва не с намерение да се причинят на врага „минимални щети “ или дори да му се даде чрез нея „неочаквана и частична компенсация“. Предимствата на момента ще бъдат изцяло на едната страна, на страната на вашия неприятел. Нужно ли е голямо напрежение на ума, за да се докаже, че моментът, когато в една държава бушува гражданска война, е най-неблагоприятен за започване на война с външен враг? По всяко друго време търговските слоеве на Ве­ликобритания биха гледали на една война със Съединените щати с най-голям ужас. Сега, напротив, една голяма и влиятелна част от търговските кръгове от месеци подтиква правителството да наруши насилствено блокадата и по този начин да осигури необ­ходимите суровини на главния отрасъл на английската промишле­ност. Страхът от намаляване на английския износ за Съединените щати загуби своята острота, тъй като това е вече факт. „Те“ (Се­верните щати) – пише „Economist“ – „са лоши, а не добри кли­енти“. Широкият кредит, който английската търговия предоставя­ше обикновено на Съединените щати, главно чрез приемането на полици, теглени срещу Китай и Индия, е намалял вече около пет пъти в сравнение с 1857 г. Най-после, последното, но не най-маловажно съображение: Франция на декемврийския преврат, фалира­ла, парализирана вътре в страната, притисната от външни трудно­сти, се залавя за една англо-американска война като за дар от небето и за да купи подкрепата на Англия в Европа, с всички сили ще поддържа „коварния Албион“ отвъд Атлантическия океан. Про­четете само френските вестници. Крайното възмущение, до което те са стигнали в своята нежна загриженост за „честта на Англия“, дългите им тиради, че Англия трябвало да отмъсти за оскърбле­нието, нанесено на британския флаг, гнусните им клевети по адрес на всичко американско – всичко това би било наистина ужасно, ако не беше същевременно смешно и отвратително. Най-после, ако Съединените щати отстъпят в този случай, те няма да накър­нят нито на йота своето достойнство. Англия сведе своето обвине­ние само до чисто процедурна грешка, до технически пропуск, каквито тя самата системно е вършила във всички свои морски вой­ни, против които Съединените щати никога не са преставали да протестират и които президентът Медисън в своето послание, с което обяви войната от 1812 г., надълго и нашироко заклейми ка­то едно от най-възмутителните нарушения на международното право^[254]. Ако в защита на Съединените щати може да се изтъкне, че плащат на Англия със същата монета, нима ще се намери ня­кой да ги осъди, че великодушно снемат от себе си отговорността за това, което един отделен американски капитан е направил на своя глава и което те винаги са осъждали като системна узурпация от страна на английската флота? Фактически от това би спе­челила само Америка. От една страна, Англия ще трябва да при­знае правото на Съединените щати да задържат и да предават на американски призов съд всеки английски кораб, който се намира на служба на Конфедерацията. От друга страна, тя ще трябва веднъж завинаги пред целия свят да се откаже на практика от една претенция, от която не я накараха да се откаже нито Гентският мирен договор от 1814 г., нито преговорите между лорд Ашбъртън и държавния секретар Уебстър в 1842 г.^[255] Следователно въпросът се свежда в края на краищата до следното: предпочитате ли да използвате „неприятния епизод“ за своя изгода или, за­слепени в момент на гняв, в интерес на вашите вътрешни и вън­шни врагове?

Откакто преди една седмица ви изпратих моята последна ко­респонденция^*14, английските консолидирани държавни облигации паднаха още повече, като спадането в сравнение с миналия петък стигна 2%; сегашната им цена възлиза на 89 3/4 до 89 7/8 в брой и на 90 до 90 1/8 по новата сметка на 9 януари. Това котиране отговаря на котирането на английските консолидирани държавни облигации през първите две години на англо-руската война^*15. Това спадане се дължи изключително на войнствените декларации на получе­ните с последната поща американски вестници; на гневния тон на лондонския печат, чиято двудневна сдържаност беше само маска, поставена по заповед на Палмерстън; на изпращането на войски в Канада; на прокламацията, която забранява износа на оръжия и материали за произвеждане на барут, и най-после на всекиднев­ните високопарни декларации за мощни военни приготовления в доковете и флотските арсенали.

В едно можем да бъдем сигурни: Палмерстън би искал да има законен повод за една война със Съединените щати, но среща в кабинета най-решителна съпротива от страна на господа Гладстон и Милнер Гибсон и в по-малка степен на сър Корнуол Луис. „Бла­городният виконт“ се поддържа от Ръсел, сервилно оръдие в него­вите ръце, и от цялата клика на вигите. Ако вашингтонският ка­бинет даде желания повод, сегашният кабинет ще падне и ще бъде заменен от правителство на торите. Между Палмерстън и Дизраели е вече постигнато споразумение относно подготвителните стъпки за подобна смяна на декорите. С това именно се обясня­ват бесните призиви за война на „Morning Herald“ и „Standard“, тези гладни вълци, които вият в очакване да получат отдавна липсващите им трохи от обществената милостиня.

Плановете на Палмерстън ще станат очевидни, ако си при­помним някои факти. Именно той настояваше на 14 май сутринта за издаване на прокламация за признаване сецесионистите за воюваща страна, след като бе уведомен по телеграфа от Ливърпул, че г. Адамс ще пристигне в Лондон на 13 май вечерта. Именно той след жестока борба със своите колеги изпрати 3000 войници в Канада – смешно нищожна армия за заемането на един фронт от 1500 мили, но хитра маневра, за да се поощри метежът и да се раздразни Съюзът. Именно той преди няколко седмици убеди Бонапарт да предложи съвместна въоръжена намеса в „междуособната война“, подкрепи това предложение в кабинета и пре­търпя неуспех само поради съпротивата на своите колеги. Тогава той и Бонапарт прибягнаха до мексиканската интервенция като pis aller^*16. Тази операция преследваше две цели: да предизвика справедливото негодувание на американците и същевременно да създаде претекст за изпращане на ескадра, готова, както се из­разява „Morning Post“, „да вземе всякакви мерки, към които враж­дебното поведение на вашингтонското правителство може да ни застави във водите на Северния Атлантик.“ По времето, когато та­зи експедиция замина, „Morning Post“ заедно с „Times“ и по-не­значителните Палмерстънови вестникарски роби писа, че това е прекрасно и при това човеколюбиво дело, тъй като то поставя робовладелската Конфедерация между два огъня: между аболиционисткия Север и ненавиждащите робството Англия и Франция. Но какво пише в днешния си брой същият „Morning Post“ – тази странна смесица от Дженкинс и Родомонт, от ласкателство и самохвалство – по повод на адреса на Джеферсън Дейвис? Чуйте Палмерстъновия оракул:

„Трябва да очакваме, че в продължение на доста дълго време тази интер­венция може да има пасивен характер; докато северното правителство се на­мира много далеч, за да си позволи сериозна намеса в този въпрос, южната Конфедерация, напротив, има твърде дълга граница с Мексико, така че нейна­та приятелска позиция към инициаторите на интервенцията може да има голя­мо значение. Северното правителство винаги се е подигравало с нашия неут­ралитет, а южното, проявявайки държавнически такт и умереност, е признавало, че това е всичко, което ние бихме могли да направим за двете страни. Както в нашите преговори с Мексико, така и в нашите отношения с вашингтонския кабинет, приятелската сдържаност на южната Конфедерация е важен момент в наша полза.“

Ще отбележа, че „Nord“ – руски вестник, следователно вест­ник, посветен в плановете на Палмерстън – в броя си от 3 декем­ври дава да се разбере, че мексиканската експедиция от самото начало е преследвала не официално оповестената цел, а една вой­на против Съединените щати.

Писмото на генерал Скот^[256] упражни такова благотворно въз­действие върху общественото мнение и дори върху лондонската борса, че заговорниците от Даунинг стрийт и Тюйлери сметнаха за необходимо да изкарат на сцената „Patrie“, който, давайки да се разбере, че е информиран от официален източник, заявява, че арестуването на емисарите на Юга на борда на „Трент“ било открито санкционирано от вашингтонския кабинет.

 

Написано от К. Маркс на 7 декември 1861 г.
Напечатано във вестник „New-York Daily Tribune “,
бр. 6467 от 25 декември 1861 г.

 

---

7. ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ В АНГЛИЯ

Лондон, 11 януари 1862 г.

Новината за мирното уреждане на конфликта във връзка с „Трент“^[278] бе посрещната от огромното мнозинство на английския народ с такъв възторг, който недвусмислено доказа непопулярността на надвисналата война и страха от нейните последици. Съединените щати не трябва никога да забравят, че поне работ­ническата класа в Англия от началото до края на конфликта нито веднъж не ги изостави. На нея се дължи, че въпреки все­кидневните злостни подстрекателства от страна на продажния и безотговорен печат в Обединеното кралство не можа да бъде проведен нито един публичен митинг в полза на войната през ця­лото време, когато мирът висеше на косъм. В единствения митинг в полза на войната, който се състоя при пристигането на „Ла Пла­та“ в залата за памучните търгове на Ливърпулската борса, участ­ваха единствено спекулантите с памук. Дори в Манчестър на­строението на работниците бе толкова категорично, че един изо­лиран опит за свикване на митинг в полза на войната бе изоставен много скоро след лансирането на идеята за него.

В който и град на Англия, Шотландия или Ирландия да ста­ваха публични митинги, на тях неизменно се протестираше против бесните крясъци на вестниците за война, против зловещите пла­нове на правителството и се настояваше за мирно разрешаване на спорния въпрос. Характерни в това отношение са двата последни митинга, които се състояха в Падингтон (Лондон) и в Нюкясъл на Тайна. На първия митинг г. Вашингтон Уилкс бе аплодиран за неговото твърдение, че Англия няма правото да порицава аре­стуването на емисарите на Юга; на митинга в Нюкясъл бе почти единодушно приета резолюция, в която се казва, първо, че един­ствената вина на американците е, че не са упражнили в установе­ната от закона форма правото на претърсване и задържане и, второ, че капитанът на „Трент“ би трябвало да бъде наказан за наруша­ване на английския неутралитет, провъзгласен от кралицата.

При нормални обстоятелства поведението на английските ра­ботници би могло да се обясни с естествените симпатии, които на­родните маси в целия свят трябва да изпитват към единственото народно правителство в света. Но при сегашните обстоятелства, когато голяма част от английската работническа класа непосред­ствено и тежко страда от последиците на блокадата на Юга; ко­гато друга нейна част е косвено засегната от ограничаването на американската търговия, предизвикано, както им се обяснява, от користната „протекционистка политика“ на републиканците; кога­то единственият останал демократичен седмичник „Reynolds's Paper“ се продаде на господа Янси и Ман и всяка седмица из­черпва всичките си запаси от сквернословия, за да призовава ра­ботниците да принудят правителството в техен интерес да обяви война на Съединените щати – при тези обстоятелства справедли­востта изисква да отдадем дължимото на твърдата позиция на английската работническа класа, особено ако я сравним с лицемер­ното, нагло, страхливо и глупаво поведение на официалния и преуспяващ Джон Бул.

Каква разлика между сегашната позиция на народните маси и поведението им по времето на конфликта с Русия^*17! Тогава „Ti­mes“, „Post“ и другите лакеи от лондонския печат хленчеха за мир, а в отговор из цялата страна се провеждаха грандиозни митинги в полза на войната. Сега те крещят за война, а в отговор се свикват митинги в полза на мира, които заклеймяват пагубните за свобо­дата планове на правителството и неговите симпатии към робовла­делците. Гримасите, които авгурите на общественото мнение на­правиха, когато узнаха за мирното уреждане на инцидента с „Трент“, са действително забавни.

Преди всичко те би трябвало да се поздравят за достойнство­то, здравия разум, добрата воля и сдържаността, които проявяваха всеки ден в продължение на цял месец. Те проявяваха сдържаност през първите два дни след пристигането на „Ла Плата“, когато Палмерстън не беше сигурен дали ще може да се намери юриди­чески предлог за разпра. Но кралските юристи още не бяха успели да изкалъпят юридическия софизъм и тези вестници вдигнаха такъв шум, какъвто не се е чувал от времето на антиякобинската война. Нотите на английското правителство бяха изпратени от Куинстаун в началото на декември. Официален отговор от Ва­шингтон не можеше да се очаква преди началото на януари. Всички нови инциденти, които станаха през това време, говореха в полза на американците. Тонът на задатлантическия печат беше спокоен, въпреки че инцидентът с „Нашвил“^[279] може да е възбудил неговите страсти. Всички установени факти показват, че капитан Уилкс е действал на своя глава. Вашингтонското правителство се намираше в деликатно положение. Ако отхвърлеше английските искания, то щеше да усложни гражданската война с външна война. Ако отстъпеше пред тези искания, то щеше да създаде впе­чатлението, че отстъпва под натиска отвън, и щеше да накърни по този начин своята популярност сред народа. Изпаднало в такова трудно положение, правителството водеше в същото време война, която има на своя страна горещите симпатии на всеки, който не е отявлен разбойник.

Здравият човешки разум и елементарното приличие трябваше следователно да диктуват на лондонския печат, поне в интервала от време между изпращането на английското искане и получава­нето на американския отговор, старателно да се въздържа от вся­ка дума, способна да възбуди страстите, да предизвика вражда и да усложни трудното положение. Но не! Този „неописуемо по­дъл и раболепен“ печат, както го окачестви Уилям Кобет – а той беше авторитет в тази област, – открито се хвалеше, когато обе­динените сили на Съединените щати му вдъхваха страх, че близо половин век смирено е понасял растящите оскърбления и обиди на робовладелските правителства; сега обаче с дивашкото ликуване на страхливец този печат бърза да си отмъсти на републи­канското правителство, заето с гражданска война. Летописите на човешката история не познават друг пример на толкова открито признавана подлост.

Един от лакеите, частният Moniteur на Палмерстън, „Morning Post“, заявява, че американските вестници били отправили срещу него най-гнусно обвинение. Джон Бул изобщо не бе уведомен (защото олигарсите, които се разпореждат с него, както си искат, грижливо криеха това от него), че г. Сюърд, без да дочака теле­грамата на Ръсел, бе отрекъл всякакво участие на вашингтонския кабинет в действията на капитан Уилкс. Телеграмата на г. Сюърд пристигна в Лондон на 19 декември. На 20 декември слуховете за тази „тайна“ се разпространила в борсата. На 21-и лакеите от „Morning Post“ сериозно оповестиха, че „въпросната телеграма нямала абсолютно нищо общо с оскърблението, нанесено на нашия пощенски параход“.

В „Daily News“, Morning Star“ и други лондонски вестници ще се намерят много резки нападки срещу лакеите, но от тях не може да се узнае какво се говори в чужбина. А там се говори, че „Morning Post“ и „Times“, подобно на „Patrie“ и „Pays“, са за­блуждавали своите читатели не само за да ги дезориентират в политическо отношение, но и за да ги ограбят на борсата в инте­рес на своите господари.

Безсрамният „Times“, разбирайки много добре, че през цяла­та криза не е компрометирал никой друг освен самия себе си и за лишен път е доказал несъстоятелността на своето твърдение, че упражнява влияние върху истинския народ на Англия, при­бягва днес до един трик, който тук, в Лондон, предизвиква само смях, но който може да бъде разбран погрешно отвъд Атланти­ческия океан. Лондонското „простолюдие“, „тълпата“, както го наричат вестникарските лакеи, недвусмислено даде да се разбере – и дори намекна за това във вестниците, – че то би счело за из­вънредно уместно забавление да посрещне г. Мейсън (който, меж­ду другото, е далечен роднина на Палмерстън, тъй като прадядо му е бил женен за дъщеря на сър У. Темпъл), Слайдел и К° със същите демонстрации, с каквито беше посрещнат на времето Хайнау в бирената фабрика в Баркли. „Times“ изпада в ужас само при мисълта за един толкова нечуван инцидент, но какво прави той, за да го предотврати? Той увещава английския народ да не отрупва Мейсън, Слайдел и К° с каквито и да било публични овации! Вестник „Times“ знае, че днешната му статия ще даде повод за подигравки във всички бирарии в Лондон. Но какво зна­чение има това! Отвъд Атлантическия океан могат да помислят, че великодушието на „Times“ ги е спасило от оскърблението, което биха представлявали за тях публичните овации за Мейсън, Слайдел и К°, докато всъщност „Times“ възнамерява само да запази тези господа от публично оскърбление!

Докато изходът на инцидента с „Трент“ бе неизвестен, „Times“, „Post“, „Herald“, „Economist“ и „Saturday Review“ – c една дума, целият аристократичен продажен лондонски печат, опитаха всички средства, за да убедят Джон Бул, че дори да желае, вашингтон­ското правителство не е в състояние да запази мира, защото аме­риканската тълпа няма да допусне това и защото федералното правителство е правителство на тълпата. Сега самите факти опро­вергаха тези господа. Но стараят ли се те да изкупят своите злостни оскърбления по адрес на американския народ? Призна­ват ли те поне своите грешки, които вестникарските лакеи не мо­гат да не направят, когато се одързостяват да съдят действията на един свободен народ? Ни най-малко! Сега те единодушно зая­вяват, че като не предугадило английските искания и не предало изменниците южняци веднага след тяхното задържане, амери­канското правителство пропуснало прекрасна възможност за по­мирение и по този начин лишило от всякаква стойност сегашната си концесия. Това се казва лакейщина! Г-н Сюърд осъди действия­та на Уилкс още преди получаването на английските искания и веднага заяви, че е готов да започне преговори за мирното разре­шаване на въпроса. А какво правите вие в подобни случаи? Когато под предлог, че английски моряци били насила завербувани да служат на американски кораби – предлог, който изобщо няма нищо общо с правилата на морската война и явно представлява чудовищно нарушение на всяко международно право, – „Леопард“ даде залп от всичките си оръдия срещу „Чесапик“, уби шестима моряци, рани двадесет и един и задържа намиращите се на борда на „Чесапик“ мними англичани, какво направи тогава английското правителство? Това беззаконие бе извършено на 20 юни 1807 г. Действително удовлетворение, освобождаване на моряците и т. н. бе предложено едва на 8 ноември 1812 г., т. е. пет години по-късно. Наистина, британското правителство веднага осъди действията на адмирал Бъркли, както направи и г. Сюърд по отношение на ка­питан Уилкс; но като наказание адмиралът беше преместен на по-висок пост.

Като публикува указите на Кралския съвет, Англия открито призна, че те представляват нарушение на правата на неутрални­те държави изобщо и на Съединените щати по-специално; че тя е била принудена да приеме тези укази като контрамярка по от­ношение на Наполеон и че тя с радост щяла да ги отмени, ако Наполеон отмени своите мерки, които нарушават правата на неутралните страни. Наполеон ги отмени – доколкото те засягаха Съединените щати – през пролетта на 1810 г. Англия продължи да нарушава морските права на Америка, което тя открито при­знаваше. Това трая от 1806 г. до 23 юни 1812 г., след като на 18 юни 1812 г. Съединените щати бяха обявили война на Англия. В този случай Англия отказваше в продължение на шест години не да даде удовлетворение за своите открито признати правонару­шения, а да прекрати тези правонарушения. И същите тези хора говорят за прекрасната възможност, пропусната от американското правителство! Право или криво, британското правителство извър­ши подлост, като засили своето оплакване, основано на един мним технически пропуск, на една чиста процедурна грешка, с ултиматум, с искане за предаване на арестуваните. Американското правител­ство може да е имало основания да удовлетвори това искане, но то не можеше да има никакви основания да го предугади.

При сегашното уреждане на конфликта във връзка с „Трент“ не бе разрешен въпросът, който лежи в основата на целия спор и който вероятно ще възникне отново – въпросът за правата па една воюваща морска държава по отношение на неутралните страни. Ще се опитам с ваше позволение да осветля този въпрос в една от следващите си кореспонденции. Засега ми позволете да добавя, че според мен господата Мейсън и Слайдел оказаха го­ляма услуга на федералното правителство. В Англия съществува­ше влиятелна партия на привържениците на войната, която от­части от търговски, отчасти от политически съображения се до­могваше до конфликт със Съединените щати. Инцидентът с „Трент“ бе изпитание за тази партия. Тя не издържа това изпита­ние. Военните страсти стихнаха в резултат на незначително съби­тие, клапанът бе отворен; гръмогласният бяс на олигархията въз­буди подозренията на английската демокрация, широките британ­ски кръгове, заинтересовани от поддържането на отношения със Съединените щати, оказаха съпротива, истинският характер на гражданската война стана ясен на работническата класа и най-после – последният, но съвсем не най-маловажен резултат – опасният период, когато Палмерстън управляваше самовластно, без контрол от страна на парламента, върви бързо към своя край. Това беше единственият период, когато можеше да се мисли Англия да бъде въвлечена във войната на страната на робовладелците. Се­га за това не може да става и дума.

 

Написано от К. Маркс на 11 януари 1862 г.
Напечатано във вестник “New-York Daily Tribune “,
бр. 6499 от 1 Февруари 1862 г.

 

---

ВТОРА ЧАСТ
Статии от виенския „Die Presse“

1. ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА В СЕВЕРНА АМЕРИКА^[180]

Лондон, 20 октомври 1861 г.

Даващият ток лондонски печат – седмичници и ежедневници – от няколко месеца повтаря все същата песен за граждан­ската война в Америка. Оскърбявайки свободните щати на Севера, той същевременно страхливо се защищава от подозрението в сим­патии към робовладелските щати на Юга, И наистина той постоян­но пише по две статии: една статия, в която напада Севера, и друга статия, в която се оправдава за своите нападки срещу Севера. Qui s'excuse s'accuse.^*18

Мотивите на оправданието общо взето гласят: войната между Севера и Юга е война заради тарифата; по-нататък, тази война е безпринципна, тя не засяга въпроса за робството и всъщност се върти около претенциите на Севера за надмощие; най-после, дори правото да е на страната на Севера, не е ли напразен опит да ис­каш да подчиниш насила 8 милиона англосаксонци! Няма ли едно отделяне от Юга да освободи Севера от всякаква връзка с робст­вото на негрите и с неговите 20 милиона жители и огромна тери­тория да му осигури по-високо, досега едва мислимо развитие? Не трябваше ли поради това Северът да приветства сецесията като радостно събитие, вместо да се стреми да я надделее чрез кър­вава и безполезна гражданска война?

Ще разгледаме пункт по пункт защитните речи на англий­ския печат.

Войната между Севера и Юга – така гласи първото оправда­ние – е чисто и просто война заради тарифата, война между протекцонистката система и системата на свободната търговия, а Ан­глия стои, разбира се, на страната на свободната търговия. Тряб­ва ли робовладелецът да се ползва с всички плодове на труда на робите или трябва да бъде лишен с измама от част от тези плодо­ве от протекционистите на Севера? Това било въпросът, за който се касаело в тази война. На „Times“ принадлежи това блестящо откритие; „Economist“, „Examiner“, „Saturday Review“ и tutti quanti^*19 развиха темата по-нататък. За това откритие е характерно, че бе направено не в Чарлстон, а в Лондон. В Америка на всеки, разбира се, бе известно, че през 1846-1861 г. господстваше фритрейдерска тарифа и че депутатът Морил прокара в конгреса своята протекционистка тарифа от 1861 г. едва след като метежът бе вече избухнал. Следователно сецесията стана не защото та­рифата на Морил бе прокарана в конгреса, а в най-добрия случай тарифата на Морил бе прокарана в конгреса, защото бе станала сецесията. Когато в 1832 г. в Южна Каролина бе извършен първият опит за сецесия^[181], протекционистката тарифа от 1828 г. несъмнено послужи като предлог, но само като предлог, както е известно от една декларация на генерал Джаксон. Този път обаче старият предлог всъщност не бе повторен. На конгреса на сецесионистите в Монтгомери се избягваше всякакво споменаване на въпроса за тарифата, тъй като производството на захар в Луизиана, един от най-влиятелните щати на Юга, почива всецяло върху покровител­ствените мита.

Войната на Съединените щати – продължава своята защит­на реч лондонският печат – не е нищо друго освен война за на­силственото запазване на Съюза. Янките не могат да се решат да зачеркнат 15 звезди от своето знаме. Те искат да изглеждат коло­сална фигура на световната арена. Друго би било, разбира се, ако войната би се водила за премахване на робството! Но въпросът за робството – както между другото категорично заявява „Satur­day Review“ – няма нищо общо с тази война.

Преди всичко трябва да припомним, че инициативата за вой­ната изхождаше не от Севера, а от Юга. Северът се намира в отбрана. В продължение на месеци той спокойно бе гледал как сецесионистите завземаха фортове, военни арсенали, докове, мит­ници, каси, кораби, запаси от оръжие на Съюза, оскърбяваха не­говото знаме, вземаха в плен негови войскови части. Най-после сецесионистите решиха с шумна военна акция да принудят пра­вителството на Съюза да изостави своята пасивна позиция и само по тази причина предприеха бомбардировката на форта Съмтер при Чарлстон. На 11 април (1861 г.) техният генерал Борегар бе узнал на една среща с коменданта на форта Съмтер майор Андер­сен, че фортът има осигурено продоволствие само за още три дни и следователно след изтичането на този срок ще трябва да бъде предаден без бой. За да предотвратят това предаване без бой, рано сутринта на следващия ден (12 април) сецесионистите започнаха бомбардировката, която след няколко часа доведе до падането на форта. Едва това известие бе предадено по телеграфа в Монтгомери, седалището на конгреса на сецесионистите, и военният министър Уокър публично заяви от името на новата Конфедерация: „Никой не може да каже къде ще завърши започналата днес война“. Съ­щевременно той пророкуваше, „че знамето на южната Конфедера­ция още преди 1 май ще се развява над купола на стария Капитолий във Вашингтон, а в скоро време може би и над Фанъл-хол в Бостън“^[182]. Едва сега бе издадена прокламацията, с която Линкълн призова 75 000 души да защищават Съюза. Бомбардировката на форта Съмтер пресече единствено възможния конституционен изход, именно – свикването на всенароден американски конвент, както Линкълн бе предложил в своето обръщение при поемането на президентския пост. За Линкълн оставаше само един избор: да избяга от Вашингтон, да опразни Мериленд и Делауер, да оста­ви на произвола на съдбата Кентъки, Мисури и Вирджиния, или да отговори на войната с война.

На въпроса за принципа на гражданската война в Америка отговаря бойният лозунг, с който Югът наруши мира. Стивънс, ви­цепрезидентът на южната Конфедерация, заяви в конгреса на сецесионистите, че новоизкалъпената в Монтгомери конституция се отличава съществено от конституцията на Вашингтон и Джеферсън по това, че сега за пръв път робството се признавало само по себе си за добра институция и за крайъгълен камък на цялото държавно здание, докато революционните прадеди, хората, жертва на предразсъдъците на XVIII век, гледали на робството като на внесено от Англия и отстранимо с течение на времето зло. Друг матадор на Юга, г. Спрат, се провикна: „За нас се касае за създа­ването на голяма робовладелска република (a great slave repub­lic)“. – И така, ако Северът изтегли меча само за да защити Съю­за, нима Югът не бе вече заявил, че по-нататъшното съществуване на робството било вече несъвместимо с по-нататъшното съществу­ване на Съюза?

Както бомбардирането на форта Съмтер даде сигнала за за­почването на войната, така изборната победа на републиканската партия на Севера и избирането на Линкълн за президент бяха послужили като сигнал за сецесията. Линкълн бе избран на 6 ноември 1860 г. На 8 ноември 1860 г. от Южна Каролина телеграфи­раха: „Сецесията се смята тук за решена.“ На 10 ноември законо­дателното събрание на щата Джорджия се занима с плановете за сецесия, а на 13 ноември бе насрочено специално заседание на законодателното събрание на щата Мисисипи, за да разгледа въп­роса за сецесията. Но самото избиране на Линкълн бе само ре­зултат от разцепление в демократическия лагер. През време на изборната борба демократите от Севера дадоха гласовете си на Дъглас, а демократите от Юга – на Брекинридж и именно на то­ва раздробяване на гласовете на демократите дължеше своята по­беда републиканската партия. На какво се дължи, от една страна, надмощието на републиканската партия на Север? На какво се дължи, от друга страна, разцеплението в демократическата партия, двете части на която на Север и на Юг повече от половин век бяха действали съвместно?

Властта над Съюза, която Югът постепенно бе узурпирал в резултат на своето споразумение с демократите от Севера, достиг­на кулминационната си точка при президентството на Бюканън. Последният Континентален конгрес в 1787 г. и първият конгрес, свикан въз основа на конституцията през 1789-1790 г., бяха за­бранили по законодателен път робството на всички територии на републиката северозападно от Охайо. (Територии се наричат, както е известно, намиращите се във вътрешността на Съединените щати колонии, чието население още не е достигнало числеността, необходима според конституцията за образуване на самостоятелни щати^[183].) Така нареченият Мисурийски компромис (1820 г.), в ре­зултат на който Мисури влезе в Съединените щати като робовла­делски щат, забраняваше робството на всички останали територии северно от 36°30' географска ширина и западно от Мисури. В ре­зултат на този компромис областта на робовладението бе разши­рена с няколко градуса географска дължина, докато, от друга страна, бъдещото му разпространение изглеждаше ограничено от точно определена географска линия. Тази географска бариера бе на свой ред повалена в 1854 г. от така наречения законопроект Канзас-Небраска, чийто автор беше Ст. А. Дъглас, тогавашният лидер на демократите на Севера. Този законопроект, който мина през двете камари на конгреса, отменяше Мисурийския компромис, поставяше робството и свободата при равни условия, предписваше на правителството на Съюза да се отнася към тях с еднакво безраз­личие и предоставяше на народния суверенитет, т. е. на мнозинст­вото на колонистите, разрешаването на въпроса, да се въвежда ли или не робството в която и да било територия. Така за пръв път в историята на Съединените щати бяха отстранени всякакви географ­ски и законни прегради за разпространението на робството в те­риториите. При действието на това ново законодателство свобод­ната до този момент територия Ново Мексико – територия, пет пъти по-голяма от щата Ню Йорк – бе превърната в робовладел­ска територия и сферата на робството бе продължена от границата на Мексиканската република до 38° северна ширина. В 1859 г. Ново Мексико получи робовладелски кодекс, който може да съперничи по варварство с кодексите на Тексас и Алабама. Но, както доказва преброяването от 1860 г., при население от около 100 000 жители Ново Мексико не наброява и петдесет роби. Следователно за Юга бе достатъчно да изпрати през границата няколко авантюристи с малко роби, а след това – с помощта на централното правителство във Вашингтон, както и на неговите чиновници и доставчици в Ново Мексико – да свика шумно едно мнимо народно представителство, за да натрапи на тази територия робството и по този начин господ­ството на робовладелците.

Но в други територии този удобен метод се оказа неприложим. Тогава Югът отиде още една крачка по-далеч и апелира от името на конгреса към Върховния съд на Съединените щати. Този съд, наброяващ девет съдии, от които петима принадлежат към Юга, бе отдавна най-послушният инструмент на робовладелците. В 1857 г. по прословутото дело на Дред Скот^[184] той постанови, че всеки амери­кански гражданин има правото да вземе със себе си на която и да било територия всяка призната от конституцията собственост. Кон­ституцията признавала робите за собственост и задължавала пра­вителството на Съюза да защищава тази собственост. Следовател­но въз основа на конституцията собствениците можели да принудят своите роби да работят в териториите и по този начин всеки отделен робовладелец можел да въвежда робството в свободните досега те­ритории против волята на мнозинството на колонистите. Законода­телните събрания на териториите се лишаваха от правото да заб­раняват робството, а на конгреса, както и на правителството на Съюза, се възлагаше задължението да защищава пионерите на робовладелската система.

Ако Мисурийският компромис от 1820 г. разшири географските граници на робството в териториите, ако законопроектът Канзас-Небраска от 1854 г. унищожи всяка географска граница и по­стави на нейно място една политическа преграда – волята на мнозинството на колонистите, то Върховният съд на Съеди­нените щати с решението си от 1857 г. унищожи и тази по­литическа преграда и превърна всички територии на републи­ката, сегашните и бъдещите, от разсадници на свободни щати в разсадници на робството.

В същото време при правителството на Бюканън в северните щати безогледно се провеждаше издаденият в 1850 г. по-суров закон за предаване на бегълците роби^[185]. Конституционното призвание на Севера изглежда бе да играе ролята на ловец на роби за южните робовладелци. От друга страна, за да попречи по възможност за колонизирането на териториите със свободни заселници, партията на робовладелците осуети всички така наречени Freesoil-Maßregeln, т. е. мерки, които трябваше да осигурят безвъзмездно на колонисти- те известно количество необработени държавни земи^[186].

Както във вътрешната, така и във външната политика на Съе­динените щати интересите на робовладелците служеха за пътеводна звезда. Фактически Бюканън достигна президентския пост в ре­зултат на издаването на Остендския манифест, в който завладява­нето на Куба било чрез покупка, било със силата на оръжието, се провъзгласяваше за голямата задача на националната политика^[187]. През време на неговото управление Северно Мексико бе вече поде­лено между американските спекуланти със земя, които нетърпели­во чакаха сигнала, за да се нахвърлят върху Чиуауа, Коауила и Сонора^[188]. Непрекъснатите пиратски експедиции на филибъстерите против държавите на Централна Америка също се ръководеха от Белия дом във Вашингтон. В най-тясна свръзка с тази външна по­литика, чиято открита цел беше завоюването на нови области за разпространение на робството и на господството на робовладелците, се намираше тайно поддържаното от правителството на Съюза възобновяване на търговията с роби.^[189] На 20 август 1859 г. Ст. А. Дъглас сам заяви в американския сенат: през последната година от Африка са внесени повече негри, отколкото през която и да било друга година, дори в сравнение с периода, когато търговията с роби беше още законна; броят на внесените през последната го­дина роби достига 15 000.

Въоръженото разпространение на робството навън стана приз­натата цел на националната политика, а Съюзът стана всъщност роб на 300 000 робовладелци, които господстваха на Юг. До този резултат доведоха редица компромиси, които Югът дължеше на своя съюз с демократите от Севера. В същия този съюз се бяха разбили досега всички периодически повтаряни от 1817 г. опити да се окаже съпротива на непрекъснато засилващия се натиск на робовладелците. Най-после настъпи обрат.

Едва бе прокаран законопроектът Канзас-Небраска, който пре­махваше географската граница на робовладението и поставяше въ­веждането на робството в новите територии в зависимост от волята на мнозинството на колонистите, и въоръжени емисари на робовла­делците, погранична сбирщина от Мисури и Арканзас, с ловджийски нож в едната ръка и револвер в другата се нахвърлиха върху Канзас и чрез нечувани зверства се опитаха да прогонят колонистите от заселената от тях територия. Тези разбойнически набези се под­държаха от централното правителство във Вашингтон. Оттук извън­редно силната реакция. Из целия Север, особено на Северозапад, бе образувана Помощна организация, която да поддържа Канзас с хора, оръжие и пари^[190]. От тази Помощна организация възникна републиканската партия, която следователно дължи своето появя­ване на борбата за Канзас. След като опитът за превръщането на Канзас в робовладелска територия със силата на оръжието бе осуе­тен, Югът се опита да постигне същия резултат по пътя на поли­тическите интриги. Правителството на Бюканън положи всички уси­лия, натрапвайки на Канзас робовладелска конституция, да го на­кара да влезе в Съединените щати като робовладелски щат. Оттук новата борба, която този път се водеше главно във Вашингтонския конгрес. Дори Ст. А. Дъглас, лидерът на демократите от Севера, решително се обяви сега (1857-1858 г.) против правителството и против своите съюзници от Юга, тъй като натрапването на робо­владелска конституция противоречало на принципа на суверенитета на колонистите, прокаран в законопроекта за Небраска от 1854 г. Дъглас, сенаторът от северозападния щат Илинойс, щеше да за­губи, разбира се, цялото си влияние, ако бе признал на Юга пра­вото да отнеме с оръжие или чрез конгресни актове колонизираните от Севера територии. По този начин освен че извика на живот републиканската партия, борбата за Канзас предизви­ка същевременно първото разцепление в самата демократическа партия.

Републиканската партия провъзгласи своята първа програма в президентските избори от 1856 г. Въпреки че нейният кандидат Джон Фримонт не победи, огромният брой гласове, които той получи, безусловно свидетелстваше за бързото разрастване на пар­тията, особено на Северозапад. На своя втори национален конгрес в навечерието на президентските избори (17 май 1860 г.) репуб­ликанците повториха своята програма от 1856 г., като я обогатиха с някои допълнения. Нейното основно съдържание бе следното: на робството не се дава повече нито педя нова територия; пират­ската външна политика трябва да бъде преустановена; възобновя­ването на търговията с роби се заклеймява; най-после, трябва да бъдат издадени закони за свободните земи за поощряване на сво­бодната колонизация.

Най-важната точка от тази програма беше, че на робството не се дава нито педя нова земя – напротив, то трябваше да бъде веднъж завинаги ограничено в границите на ония щати, където бе вече узаконено. По този начин робството един вид се интерни­раше; но непрекъснатото разширяване на територията и непрекъс­натото разпространение на робството извън старите му граници е условие за съществуването на робовладелските щати на Съюза.

Отглежданите от робите култури – памук, тютюн, захар и т. н., които са главните износни артикули на Юга, са доходни са­мо ако се произвеждат от големи групи роби в масов мащаб и на обширните пространства на естествено плодородна почва, която изисква само примитивен труд. Интензивните култури, които за­висят не толкова от плодородието на почвата, колкото от вложе­ния капитал, от интелигентността и енергията на работника, проти­воречат на самата същност на робството. Оттук бързото превръ­щане на щати като Мериленд и Вирджиния, които по-рано използваха робския труд за производството на стоки за износ, в щати, развъждащи роби, за да ги изнасят след това в отдалечените ра­йони на Юга. Дори в Южна Каролина, където робите са четири седми от населението, памуковата култура от години почти съвсем не се развива поради изтощаването на почвата. Нещо повече, под натиска на обстоятелствата, Южна Каролина вече се е превър­нала отчасти в щат, който развъжда роби, като всяка година про­дава вече на най-южните и югозападни щати роби за 4 милиона долара. Щом настъпи такъв момент, става необходимо придоби­ването на нови територии, за да могат част от робовладелците да заемат със своите роби нови плодородни земи, а на останалата част да се създаде нов пазар за развъждане, а следователно и за продажба на роби. Така например не подлежи на съмнение, че ако Луизиана, Мисури и Арканзас не бяха присъединени към. Съе­динените Щати, робството във Вирджиния и Мериленд отдавна щеше да изчезне. Един от лидерите на южняците, сенаторът Тумбс, сполучливо формулира на конгреса на сецесионистите в Монтгомери икономическия закон, който изисква непрекъснато разширя­ване на територията на робовладението:

„Ако не се увеличи значително робовладелската територия“ – каза той, – „след 15 години ще трябва да се разреши на робите да бягат от белите, или пък белите ще бъдат принудени да бягат от робите“.

Представителството на отделните щати в камарата на пред­ставителите на конгреса зависи, както е известно, от броя на тях­ното население. Тъй като населението на свободните щати расте несравнено по-бързо от населението на робовладелските щати, броят на представителите на Севера трябваше скоро да надмине броя на представителите на Юга. Затова същинското седалище на политическата власт на Юга все повече и повече става американският сенат, където всеки щат, независимо от броя на неговото население, е представен от двама сенатори. Следователно, за да утвърди своето влияние в сената, а чрез сената и своята хегемония в Съединените щати, Югът се нуждаеше от непрекъснато образува­не на нови робовладелски щати. Но това беше възможно само чрез завоюване на чужди земи, както беше с Тексас, или чрез пре­връщане на принадлежащите на Съединените щати територии от­начало в робовладелски територии, а след това в робовладелски щати, както беше с Мисури, Арканзас и т. н. Джон Къхун, от кого­то робовладелците се възхищават като от свой държавен деец par excellence, още на 19 февруари 1847 г. заяви в сената, че само сенатът гарантирал на Юга равновесие на силите, че било необхо­димо да се разшири територията на робовладението, за да се за­пази това равновесие между Севера и Юга в сената, и че следо­вателно били оправдавани опитите на Юга да създава насилствено нови робовладелски щати.

Най-после броят на същинските робовладелци на Юг не над­вишава 300 000 – ограничена олигархия, на която противостоят много милиони така наречени „бели бедняци“ (poor whites), чиято маса постоянно растеше в резултат на концентрацията на позем­лената собственост и чието положение може да се сравни само е положението на римските плебеи през периода на крайния упа­дък на Рим. Само чрез придобиването и чрез изгледите за при­добиване на нови територии, както и чрез пиратски набези, могат да се примиряват интересите на тези „бели бедняци“ с интересите на робовладелците, да се дава безопасна насока на техния неспо­коен стремеж към дейност и да бъдат съблазнени с перспективата сами да станат някога робовладелци.

И така едно ограничаване на робството в рамките на старата му територия трябваше съгласно икономическия закон да доведе до постепенното му изчезване, да премахне в политическо отноше­ние хегемонията, която робовладелските щати упражняват чрез сената, и, най-после, да изложи робовладелската олигархия на опасностите, които я застрашават в собствените ѝ щати от страна на „белите бедняци“. Със своя принцип, че всяко по-нататъшно разширяване на робовладелските територии трябва да бъде забра­нено със закон, републиканците подсякоха самия корен на господ­ството на робовладелците. Поради това изборната победа на републиканците трябваше да доведе до открита борба между Севера и Юга. Но самата тази победа бе обусловена, както споменахме по-горе, от разцеплението в лагера на демократите.

Борбата за Канзас бе вече предизвикала разцепление между робовладелската партия и съюзените с нея демократи от Севера. Същият спор избухна отново в по-обща форма сега, през време на президентските избори в 1860 г. Демократите от Севера начело със своя кандидат Дъглас поставиха въвеждането на робството в териториите в зависимост от волята на мнозинството на колонисти- те. Партията на робовладелците начело със своя кандидат Брекинридж твърдеше, че робството законно произтичало от консти­туцията на Съединените щати, както бил разяснил и Върховният съд; робството било вече само по себе си законно във всички тери­тории и не се нуждаело от каквато и да било специална натурали­зация. Следователно, докато републиканците забраняваха всякак­во увеличение на робовладелските територии, партията на южня­ците претендираше за всички територии на републиката като за гарантирани със закон домени. Онова, което робовладелците се бяха опитали да извършат като образец с Канзас – да натрапят робството на една територия с помощта на централното прави­телство, против волята на самите колонисти, – сега се обявяваше от тях за закон за всички територии на Съюза. Лидерите на де­мократите не можеха да направят такава концесия, защото тя щеше да доведе само до дезертиране на тяхната армия в лагера на републиканците. От друга страна, предложеният от Дъглас „су­веренитет на колонистите“ не можеше да задоволи партията на робовладелците. Това, към което тя се стремеше, трябваше да бъде прокарано през следващите четири години при новия прези­дент; то можеше да бъде прокарано само със средствата на централ­ното правителство и не допускаше по-нататъшно отлагане. От вни­манието на робовладелците не се изплъзваше обстоятелството, че се бе образувала нова сила. Северозападът, населението на който от 1850 до 1860 г. почти се бе удвоило и се намираше вече прибли­зително на едно равнище с бялото население на робовладелските щати – една сила, която нито по традиции, нито по темперамент, нито по начин на живот бе склонна да се влачи от компромис към компромис, подобно на старите североизточни щати. За Юга Съю­зът имаше стойност само доколкото му предоставяше федералната власт като средство за провеждане на политика в интерес на робовладелците. В противен случай за него беше по-добре да скъса сега, вместо да наблюдава още четири години развитието на ре­публиканската партия и възхода на Северозапада, и да започне борбата при по-неблагоприятни условия. И така, партията на робо­владелците играеше ва-банк! Когато демократите на Севера от­казаха да играят повече ролята на „белите бедняци“ от Юга, Югът даде победата на Линкълн в резултат на раздробяването на гла­совете и използва след това тази победа като предлог, за да из­тегли меча.

Цялото движение, както се вижда, почиваше и почива на въпроса за робството. Не в смисъл, дали робите в съществуващите робовладелски щати трябва да бъдат незабавно освободени или не, а дали 20-те милиона свободни жители на Севера трябва и занапред да се подчиняват на една олигархия от 300 хиляди робо­владелци; дали огромните територии на републиката трябва да станат разсадници на свободни щати или на робството; най-после, дали националната политика на Съюза трябва да направи свой девиз въоръженото разпространение на робството в Мексико, Централна и Южна Америка.

В друга статия ще разгледаме твърдението на лондонския печат, че Северът трябвало да приветства сецесията като най-благоприятното и единствено възможно разрешение на конфликта.

 

Написано от К. Маркс на 20 октомври 1861 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 293 от 25 октомври 1861 г.

 

---

2. ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА В СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ

„Нека избяга, той не е достоен за твоя гняв!“ Този съвет, който Лепорело дава на изоставената любима на Дон Жуан, англий­ската държавна мъдрост – неотдавна и чрез устата на лорд Джон Ръсел – непрекъснато внушава на Северните щати. Ако Северът позволява на Юга да избяга, той щял да се освободи от всякаква връзка с робството, от своя исторически първороден грях и щял да създаде основата за ново, по-високо развитие.

Действително, ако Северът и Югът представляваха две са­мостоятелни държави като например Англия и Хановер, тяхното отделяне щеше да бъде не по-трудно от отделянето на Англия и Хановер^[191], Но „Югът“ не представлява нито географски строго от­делена от Севера област, нито духовно единство. Изобщо той не е страна, а боен лозунг.

Съветът за доброволно разделяне предполага, че южната Конфедерация, макар и да с нападащата страна в гражданската война, я води поне с отбранителни цели. Смята се, че за партията на робовладелците се касае само за това, да обедини областите, в които е господствала досега, в самостоятелна група от щати и да ги изземе от върховната власт на Съюза. Нищо не може да бъде по-погрешно. „На Юга е нужна цялата му територия. Той иска и трябва да я има“. С този боен зов сецесионистите напад­наха Кентъки. Под цялата територия“ на Юга те разбират пре­ди всичко така наречените погранични щати (border states) – Делауер, Мериленд, Вирджиния, Северна Каролина, Кентъки, Тенеси, Мисури и Арканзас. Освен това те претендират за цялата територия и южно от линията, която минава от северозападния край на Мисури до Тихия океан. Следователно онова, което робо­владелците наричат „Юг“, обхваща повече от три четвърти от досегашните владения на Съюза. Голяма част от територията, за която те претендират, се намира още във владение на Съюза и тепърва трябва да бъде отвоювана от него. Що се отнася до така наречените погранични щати, включително и ония, които се на­мират във владение на Конфедерацията, те никога не са били същински робовладелски щати. Те образуват по-скоро онази об­ласт от Съединените щати, в която системата на робството и сис­темата на свободния труд съществуват редом една с друга и се борят за господство и която представлява същинското полесраже­ние между Юга и Севера, между робството и свободата. Следова­телно войната, която води южната Конфедерация, е не отбрани­телна, а завоевателна война, война за разпространение и увековечаване на робството.

Планинската верига, която започва в Алабама и се простира на север до река Хъдзон, образувайки един вид гръбначния стълб на Съединените щати, разрязва така наречения Юг на три части. Планинската област, която се образува от Алеганските планини с техните две паралелни вериги – Къмберландската планина на Запад и Сините планини на изток, – подобно на клин отделя низината на западното крайбрежие на Атлантическия океан от низината на южните долини на Мисисипи. И двете тези разделени от планинската област низини, с огромните им оризови ниви и широко простиращите се памучни плантации, представля­ват истинската зона на робството. Дългата като клин планинска област, която се врязва в самото сърце на робовладелската територия и има съответно свободна атмосфера, здрав климат и почва, богата с каменни въглища, сол, варовик, желязна руда и злато, с една дума, с всички видове суровини, необходими за всестран­ното промишлено развитие, е и сега в по-голямата си част свобод­на страна. По физическите си свойства почвата тук може да се обработва успешно само от свободни селяни, притежаващи от­делни парцели земя. Робовладелската система само спорадично вегетира тук и никога не е пускала корени. От жителите на тази планинска област се състои в повечето от така наречените погра­нични щати ядрото на свободното население, което вече в интерес на своето самосъхранение застава на страната на Севера.

Да разгледаме отделните части на спорната област.

Делауер, най-североизточният от пограничните щати, се на­мира фактически и в духовно отношение във владение на Съюза. Всички опити на сецесионистите да създадат тук поне една прия­телски настроена към тях партийна фракция се провалиха от на­чалото на войната благодарение на единодушието на населението. Контингентът от роби в този щат отдавна се намира в процес на измиране. Само от 1850 до 1860 г. броят на робите намаля напо­ловина, така че Делауер наброява сега – при общ брой на на­селението 112 218 души – само 1798 роби. Въпреки това южната Конфедерация иска Делауер да ѝ бъде предаден и във военно отношение Северът действително не би могъл да го задържи, щом Югът овладее Мериленд.

Гореспоменатият конфликт между планинската област и рав­нината се наблюдава и в самия Мериленд. На 687 034 души, които представляват цялото население, тук се падат 87 188 роби. Че далеч преобладаващото мнозинство от населението върви със Съ­юза, още веднъж убедително доказаха неотдавнашните всеобщи избори за вашингтонския конгрес. Тридесетхилядната армия на Съюза, която окупира понастоящем Мериленд, трябва не само да служи като резерв на Потомакската армия, но и по-специално да държи в шах бунтовните робовладелци във вътрешните райони на страната. Тук се проявява същото явление, както и в другите погранични щати, където основната маса на населението е на страната на Севера, а една числено незначителна партия на ро­бовладелците – на страната на Юга. Партията на робовла­делците компенсира своята малобройност със средствата на властта, които са ѝ осигурили дългогодишния монопол върху всички държавни длъжности, наследственото занимаване с по­литически интриги и концентрирането на огромни състояния в малко ръце.

Вирджиния представлява в настоящия момент голям военен лагер, където главната армия на сецесионистите и главната ар­мия на Съюза са изправени една срещу друга. В северозападни­те планински области на Вирджиния броят на робите възлиза на 15 000, докато двадесет пъти по-голямото свободно население се състои в по-голямата си част от независими селяни. Напротив, източната равнина на Вирджиния наброява около половин ми­лион роби. Развъждането на негри и тяхното продаване в южните щати са главният източник на доход. Щом инициаторите на мете­жа в равнината прокараха акта за сецесията чрез интриги в за­конодателното събрание на щата в Ричмонд и побързаха да от­ворят вратите на Вирджиния за южната армия, северозападната част на Вирджиния се обяви против сецесионистите, образува нов щат и сега под знамето на Съюза с оръжие в ръце защищава своята територия срещу южните нашественици.

Тенеси, който има население 1 109 847 жители, от които 275 784 роби, се намира в ръцете на южната Конфедерация, която е поставила цялата страна в обсадно положение и е въвела систе­ма на проскрипции, която напомня времето на римските триумвирати. Когато през зимата на 1861 г. робовладелците предложи­ха да се свика всенароден конвент, който трябваше да гласува за сецесия или против сецесия, мнозинството от населението от­хвърли каквото и да било свикване на конвент, за да унищожи по този начин всякакъв предлог за сецесионистко движение. По-къс­но, когато Тенеси бе вече окупиран от войските на южната Кон­федерация и в него бе установена система на терор, все още повече от една трета от гласоподавателите се обявиха в изборите в полза на Съюза. Истинския център на съпротивата срещу пар­тията на робовладелците образува тук, както и в повечето погра­нични щати, планинската област, Източен Тенеси. На 17 юни 1861 г. в Грийнвил се събра всенароден конвент на Източен Тенеси, който се изказа в полза на Съюза, делегира бившия губернатор на щата Андрю Джонсон, един от най-ревностните привърженици на Съюза, във вашингтонския сенат и публикува една „declaration of grievances“ – жалба, която разкрива всички средства за из­мама, интриги и заплашвания, с помощта на които Тенеси е бил изтръгнат чрез гласуване“ [„hinausvotiert“] от Съюза. Оттогава сецесионистите държат Източен Тенеси в шах със силата на оръжието.

Същото положение, както и в Западна Вирджиния и Изто­чен Тенеси, наблюдаваме в Северна Алабама, Северозападна Джорджия и в северната част на Северна Каролина.

Пó на запад, в пограничния щат Мисури, който има 1 173 317 жители и 114 965 роби – последните в по-голямата си част натикани в северозападната част на щата, – народният конвент се изказа през август 1861 г. в полза на Съюза. Джаксон, губер­наторът на щата и оръдие в ръцете на партията на робовладел­ците, се опълчи против законодателното събрание на Мисури, бе обявен извън закона и възглави въоръжените банди, които на­паднаха Мисури от Тексас, Арканзас и Тенеси, за да постави Ми­сури на колене пред Конфедерацията и да разкъса с меча връз­ките му със Съюза. Мисури наред с Вирджиния е в настоящия момент главният театър на гражданската война.

Ново Мексико не е щат, а само територия, където през време на президентството на Бюканън бяха внесени 25 роби, за да бъде изпратена след тях от Вашингтон робовладелска конституция; Ново Мексико, както признава дори Югът, изобщо не се е стремило да се присъедини към него. Затова пък Югът се стреми да при­съедини Ново Мексико и поради това прехвърли през границата от Тексас въоръжена банда авантюристи. Ново Мексико апели­ра към правителството на Съюза за защита срещу тези „осво­бодители“.

Читателят навярно е забелязал, че ние придаваме особено значение на численото съотношение между робите и свободните жители в отделните погранични щати. И действително това съот­ношение е решаващо. То е термометърът, с който трябва да се измерват жизнените сили на робовладелската система. Душата на цялото сецесионистко движение е Южна Каролина. Този щат наброява 405 541 роби на 301 271 свободни жители. На второ място идва Мисисипи, който даде на южната Конфедерация нейния диктатор Джеферсън Дейвис. Този щат наброява 436 696 роби на 354 699 свободни жители. На трето място идва Алабама, където 435 132 роби се падат на 529 164 свободни жители.

Последният от спорните погранични щати, за който трябва още да споменем, е Кентъки. Неотдавнашната му история е осо­бено характерна за политиката на южната Конфедерация. Кентъки наброява 225 490 роби на 1 135 713 жители. В три последо­вателни общонародни избори – през зимата на 1861 г., когато се избираха делегати за един конгрес на пограничните щати, през юни 1861 г., когато се състояха изборите за вашингтонския кон­грес, и най-после през август 1861 г., на изборите за законода­телно събрание на щата Кентъки – все по-голямо мнозинство се изказваше в полза на Съюза. Затова пък Магофин, губернаторът на Кентъки, и всички длъжностни лица на щата са фанатични привърженици на партията на робовладелците, също както и Брекинридж, представител на Кентъки във вашингтонския сенат, ви­цепрезидент на Съединените щати при Бюканън и кандидат на партията на робовладелците в президентските избори през 1860 г. Много слабо, за да спечели Кентъки за сецесията, влиянието на партията на робовладелците бе достатъчно силно, за да го склони при избухването на войната към неутралитет. Конфедерацията признаваше неутралитета, докато той служеше на нейните цели, докато тя бе заета със смазването на съпротивата в Източен Тенеси. Щом тази цел бе постигната, тя почна да чука с приклада на вратите на Кентъки, викайки: „На Юга е нужна цялата му те­ритория. Той иска и трябва да я има!“

Разбойническите банди на Конфедерацията нахлуха в „неу­тралния“ щат едновременно от югозапад и югоизток. Кентъки се събуди от съня на неутралитет, неговото законодателно събрание открито застана на страната на Съюза, създаде към предателя губернатор комитет за обществена безопасност, призова народа на оръжие, обяви Брекинридж извън закона и заповяда на сецесионистите да опразнят незабавно заетата територия. Това беше сигнал за война. Една армия на южната Конфедерация се движи към Луисвил, докато доброволци от Илинойс, Индиана и Охайо се стичат в Кентъки, за да го спасят от въоръжените мисионери на робството.

Опитите на Конфедерацията да присъедини например Кентъ­ки и Мисури против волята на тези щати доказват несъстоятел­ността на предлога, че тя се борела за правата на отделните ща­ти против посегателствата на Съюза. Конфедерацията наистина признава на отделните щати, които тя причислява към „Юга“, правото да се отделят от Съюза, но съвсем не правото да останат в Съюза.

Дори в същинските робовладелски щати съществуват противодействащи елементи, колкото и войната навън, военната дик­татура вътре и робството навсякъде да им придават в момента привидността на хармония. Ярък пример е Тексас, където 180 388 роби се падат на 601 039 жители. Законът от 1845 г., по силата на който Тексас влезе в Съединените щати като робовладелски щат, му даваше правото да образува от неговата територия не един, а пет щати. По този начин Югът щеше да получи вместо два нови десет гласа в американския сенат, а увеличението на броя на гласовете му в сената беше главната цел на тогаваш­ната му политика. Но от 1845 до 1860 г. робовладелците не смя­таха за възможно да разделят Тексас, където немското населе­ние играе голяма роля, дори само на два щата, без да дадат на партията на свободния труд във втория щат надмощие над пар­тията на робовладението. Това е най-доброто доказателство за силата на противодействието срещу робовладелската олигархия в самия Тексас.

Джорджия е най-големият и най-населеният от робовладел­ските щати. При общо 1 057 327 жители тук се наброяват 462 230 роби, което прави близо половината от населението. Въпреки това робовладелската партия и досега не е успяла да санкционира в Джорджия чрез всенародно гласуване конституцията, натрапе­на на Юга в Монтгомери.

Пред конвента на щата Луизиана, който се събра на 21 март 1861 г. в Нови Орлеан, политическият ветеран на щата, Розелиъс, заяви:

„Монтгомерийската конституция не е конституция, а конспирация. Тя уч­редява не народно правителство, а ненавистна и неограничена олигархия. На народа не бе позволено да вземе участие в това дело. Конвентът в Монтгомери изкопа гроба на политическата свобода, а сега ни свикват, за да присъстваме на нейното погребение.“

Олигархията на 300 000 робовладелци използва наистина конгреса в Монтгомери не само за да провъзгласи отделянето на Юга от Севера. Тя го използва и за да измени вътрешното уст­ройство на робовладелските щати, за да подчини напълно онази част от бялото население, която имаше още известна самостоя­телност под закрилата на Съюза и при неговата демократична конституция. Още в периода от 1856 до 1860 г. политическите во­дачи, юристите, моралистите и теолозите на робовладелската пар­тия се бяха опитали да докажат не толкова правомерността на робството на негрите, колкото че цветът на кожата няма значе­ние за същността на въпроса и че трудещите се класи навсякъде са създадени за робство.

И така ние виждаме, че войната, която води южната Кон­федерация, е в същинския смисъл на думата завоевателна война за разпространение и увековечаване на робството. Повечето по­гранични щати и територии се намират още във владение на Съ­юза, на чиято страна те се обявиха най-напред в изборите, а след това и с оръжие в ръка. Конфедерацията обаче ги причислява към „Юга“ и се стреми да ги отвоюва от Съюза. В погранични­те щати, които Конфедерацията е окупирала засега, тя държи в подчинение сравнително свободните планински райони чрез об­садно положение. Що се отнася до същинските робовладелски щати, Конфедерацията изтласква досегашната демокрация, като я замества с неограничената олигархия на 300 000 робовладелци.

Ако се откажеше от своите завоевателни планове, южната Конфедерация би се отказала от своята жизнеспособност и от целта, която се преследва със сецесията. Сецесията стана само защото в рамките на Съюза превръщането на пограничните щати и територии в робовладелски щати изглеждаше вече невъзможно. От друга страна, ако отстъпеше мирно спорните области на юж­ната Конфедерация, Северът би предоставил на робовладелската република повече от три четвърти от цялата територия на Съеди­нените щати. Северът би загубил напълно заливите на Мексико, Атлантическия океан с изключение на тясната ивица земя от за­лива Пенобскот до залива Делауер и сам би се откъснал от Тихия океан. Мисури, Канзас, Ново Мексико, Арканзас и Тексас биха последвали Калифорния^[192]. Големите земеделски щати в низина­та между Скалистите планини и Алеганите, в долините на Миси­сипи, Мисури и Охайо, неспособни да изтръгнат устието на Ми­сисипи от ръцете на силната и враждебна робовладелска репуб­лика на Юга, биха били принудени по силата на своите икономи­чески интереси да се отделят от Севера и да се присъединят към южната Конфедерация. Тези северозападни щати на свой ред биха въвлекли в същия водовъртеж на сецесията всички други северни щати, разположени пó на изток, с изключение може би на щатите от Нова Англия^[193].

По този начин би станало в действителност не разпадане на Съюза, а неговото реорганизиране, реорганизирането му на база­та на робството, под признатия контрол на робовладелската оли­гархия. Планът за подобно реорганизиране бе открито провъзгла­сен от главните оратори на Юга на конгреса в Монгомери и въ­плътен в онзи параграф на новата конституция, който дава на всеки щат на стария Съюз правото да се присъедини към новата Конфедерация. Робовладелската система щеше да зарази целия Съюз. В северните щати, където робството на негрите е практи­чески неосъществимо, бялата работническа класа щеше да бъде сведена постепенно до равнището на илоти^[194]. Това напълно би отговаряло на открито провъзгласения принцип, че само опреде­лени раси могат да се ползват със свобода и че ако на Юг най-тежкият труд е участ на негрите, то на Север той е участ на гер­манците и ирландците или на техните преки потомци.

 Следователно съвременната борба между Юга и Севера не е нищо друго освен борба между две социални системи – систе­мата на робството и системата на свободния труд. Тази борба из­бухна, защото двете системи не могат повече да съжителстват мирно на северноамериканския континент. Тя може да завърши само с победата на една от тези системи.

Ако пограничните щати, спорните области, където двете сис­теми се бореха досега за господство, са трън в тялото на Юга, то, от друга страна, не може да не се признае, че в досегашния ход на войната те бяха най-слабият пункт на Севера. Една част от робовладелците в тези окръзи проявяваха лицемерна лоялност към Севера по нареждане на заговорниците от Юга; друга част в действителност смятаха, че съобразно със своите реални интереси и традиционни представи те трябва да вървят със Съюза. И едните, и другите в еднаква степен парализираха Севера. Грижата да държи в добро разположение „лоялните“ робовла­делци от пограничните щати, страхът да не ги хвърли в обятията на сецесионистите – с една дума, трогателното внимание към интересите, предразсъдъците и чувствата на тези съмнителни съ­юзници, от началото на войната извънредно много отслаби пра­вителството на Съюза, принуди го към полумерки, застави го ли­цемерно да крие принципа на войната и да щади най-уязвимото място на противника, корена на злото – самото робство.

Ако неотдавна Линкълн отхвърли малодушно Мисурийската прокламация на Фримонт за освобождаването на робите, принад­лежащи на метежниците^[195], това стана само от опасение от гръм­кия протест на „лоялните“ робовладелци на Кентъки. Но обрат вече е настъпил. С Кентъки в борбата между Севера и Юга е въвлечен последният от пограничните щати. Със започването на действителна война за пограничните щати в самите погранични щати изходът на тази война вече не зависи от дипломатическите и парламентарните преговори. Едната част от робовладелците ще смъкне маската на лоялност, а другата ще предпочете перспек­тивата за парично обезщетение, каквото Великобритания даде на западноиндийските плантатори^[196]. Самите събития налагат да се провъзгласи решаващият лозунг – освобождението на робите.

До каква степен най-упоритите демократи и дипломати на Севера са принудени да стигат до този извод, показват някои де­кларации, направени през последно време. Генерал Кас, военен министър при Бюканън и досега един от най-ревностните при­върженици на Юга, в открито послание обявява освобождението на робите за conditio sine qua non за спасението на Съюза. Д-р Браунсон, водачът на католическата партия на Севера, по соб­ственото му признание, най-енергичният противник на аболиционисткото движение от 1836 до 1860 г., публикува в последния брой на своя „Преглед“^[197] от октомври статията за освобождение­то на робите.

„Ако ние“ – казва той между другото – „се борихме досега против освобождението на робите, смятайки го за опасно за Съюза, толкова по-решително трябва да се обявим против запазването на робството сега, когато се убедихме, че по-нататъшното му съществуване е несъвместимо със запазването на Съюза или на нашата нация като свободна република.“

Най-после „World“^[198], нюйоркски орган на дипломатите на вашингтонския кабинет, завършва една от своите последни гръм­ки статии против аболиционистите с думите:                                           

„В деня, в който ще се реши кое трябва да загине – робството или Съ­юзът, в този ден ще бъде произнесена смъртната присъда на робството. Ако Северът не може да победи без освобождение, той ще победи с освобождение.“

 

Написано от К. Маркс в края на октомври 1861 г.
Напечатано във вестник „Die Presse “,
бр. 306 от 7 ноември 1861 г.

 

---

3. КРИЗАТА В АНГЛИЯ

Днес, както и преди петнадесет години, Англия е изправена пред катастрофа, която застрашава да подкопае из основи цялата ѝ икономическа система. Както е известно, картофите бяха единственият продукт за прехраната на Ирландия и на значителна част от работническото население на Англия, когато маната по картофите през 1845 и 1846 г. порази жизнения източник на ирландците. Резултатите от тази ужасна катастрофа са известни. Населението на Ирландия намаля с два милиона, една част от които загина от глад, друга избяга отвъд Атлантическия океан. Същевременно това чудовищно бедствие допринесе за победата на партията на привържениците на свободната търговия в Ан­глия; английската поземлена аристокрация бе принудена да пожертва един от най-доходните си монополи, а отменяването на житните закони осигури по-широка и по-здрава база за възпроиз­водството и издръжката на милионите трудещи се.

Каквото бяха картофите за ирландското селско стопанство, това е памукът за най-важния промишлен отрасъл на Велико­британия. От неговото преработване зависи съществуването на една маса от населението, която е по-голяма от общия брой на жителите на Шотландия, от две трети от сегашния брой на на­селението на Ирландия. Съгласно преброяването от 1861 г. населението на Шотландия възлизаше на 3 061 117 души, а население­то на Ирландия – само на 5 764 543 души, докато повече от че­тири милиона жители на Англия и Шотландия живеят пряко или косвено от памучната промишленост. Наистина памукът не е по­разен от никаква болест. И производството на памук не е монопол на отделни области на земното кълбо. Напротив, нито едно растение, което дава материал за облекло, не заема толкова об­ширни площи в Америка, Азия и Африка, както памукът. Па­мучният монопол на робовладелските щати от американския Съ­юз не е естествен, а исторически създаден монопол. Той растеше и се развиваше едновременно с монопола на английската памуч­на промишленост на световния пазар. В 1793 г., наскоро след периода на големите механически изобретения в Англия, Илай Уитни, квакер от Кънектикът, изобрети cottongin – памукочистачна машина, която отделя памучното влакно от семената на памука. Преди това изобретение при най-напрегнат еднодневен труд един негър едва успяваше да очисти от семената 1 фунт памучно влак­на. След изобретяването на cottongin една стара негритянка може лесно да очиства дневно 50 фунта памучно влакно, а постепен­ните усъвършенствания по-късно удвоиха производителността на машината. Оковите на памучната култура в Съединените щати сега са разбити. Ръка за ръка с английската памучна промишле­ност тя бързо израсна в търговска велика сила. В процеса на това развитие Англия от време на време изглежда се боеше от моно­пола на американския памук като от зловещ призрак. Такъв мо­мент настъпи например в периода, когато освобождението на не­грите в английските колонии бе купено за 20 000 000 фунта стер­линги. Считаше се за рисковано промишлеността на Ланкашир и Йоркшир да почива върху суверенитета на робовладелския бич в Джорджия и Алабама, докато английският народ понася такива огромни жертви за отменяването на робството в собствените му колонии. Но филантропията не твори историята, а най-малко ис­торията на търговията. Подобни опасения възникваха всеки път, когато реколтата на памука в Съединените щати беше лоша и ко­гато робовладелците използваха подобно стихийно явление, за да повишават изкуствено цените на памука чрез различни ком­бинации. Собствениците на английски памукопредачни и тъкачни фабрики заплашваха тогава с бунт против „краля памук“. Кроя­ха се различни проекти за получаване на памук от азиатски и африкански източници. Така беше например в 1850 г. Но послед­валата богата реколта на памук в Съединените щати властно за­глуши подобни пориви към  освобождение. Нещо повече, през по­следните години американският памучен монопол достигна едва мислими по-рано размери, отчасти вследствие на фритрейдърското законодателство, което отмени съществуващото досега диференци­ално мито върху отглеждания от робите памук, а отчасти вслед­ствие на едновременния гигантски прогрес на английската памуч­на промишленост и на памучната култура в Америка през послед­ните десет години. Още в 1857 г. Англия потребяваше близо един и половина милиарда фунта памук.

Изведнъж Гражданската война в Америка застрашава сега тази главна опора на английската промишленост. Докато Съюзът блокира пристанищата на южните щати, за да попречи на износа на тазгодишната реколта на памука и по този начин да лиши сецесионистите от главния източник на доход, принудителна сила на тази блокада придава едва Конфедерацията с решението си да не изнася по своя инициатива нито една бала памук, а, напротив, да принуди Англия сама да идва да взема своя памук от южните пристанища. Това ще застави Англия да разкъса насилствено блокадата, да обяви след това война на Съюза и по този начин да хвърли своя меч на блюдото на везните в полза на робовладел­ските щати.

От началото на Гражданската война в Америка цената на памука в Англия непрекъснато растеше, но дълго време в по-мал­ка степен, отколкото можеше да се очаква. Общо взето англий­ският търговски свят гледаше на американската криза, изглежда твърде флегматично. Причината за това хладнокръвно отношение бе очевидна. Цялата последна реколта американски памук отдав­на вече се намираше в Европа. Новата реколта никога не се то­вари на кораби преди края на ноември, а що-годе значителни размери това натоварване рядко достига преди края на декември. Ето защо дотогава беше съвсем безразлично дали балите памук ще останат в плантациите или веднага след опаковането им ще- бъдат закарани в южните пристанища. Ако блокадата бъдеше прекратена в даден момент преди края на годината, Англия мо­жеше със сигурност да разчита да получи през март или април обикновеното количество памук, все едно че никога не е имало блокада. Английският търговски свят, заблуден в по-голямата си част от английския печат, хранеше илюзията, че военният спекта­къл ще трае не повече от шест месеца и ще завърши с призна­ването на Конфедерацията от страна на Съединените щати. Но в края на август на Ливърпулския пазар се появиха северноамериканци, за да купуват памук отчасти за спекула в Европа, отчасти за да го изпратят обратно в Северна Америка. Това нечувано съ­битие отвори очите на англичаните. Те започнаха да разбират ця­лата сериозност на положението. Оттогава Ливърпулският паму­чен пазар се намира в трескаво възбуждение; цените на памука скоро се повишиха 100% над средното им равнище и спекулата с памук взе същия необуздан характер, с който се отличаваше железопътната спекула през 1845 г. Предачните и тъкачните пред­приятия в Ланкашир и в другите центрове на британската па­мучна промишленост намалиха работното си време на три дни седмично, една част от тях съвсем спряха машините; пагубното въздействие върху другите отрасли на промишлеността не за­късня да се прояви и в момента цяла Англия трепери пред на­ближаването на най-голямата икономическа катастрофа, която до­сега я е застрашавала.

Потреблението на индийски памук естествено нараства, а ра­стящите цени ще осигурят още по-усилен внос на памук от него­вата древна родина. Но невъзможно е за няколко месеца да се изменят коренно производствените условия и характерът на тър­говията. Днес Англия всъщност изкупва своето продължително- жестоко управление на Индия. Сегашните ѝ трескави опити да замести американския памук с индийски се натъкват на две го­леми препятствия: липсата на съобщителни и транспортни сред­ства в Индия и бедственото положение на индийския селянин, което не му дава възможност да използва благоприятната в момента обстановка. Но като се абстрахираме от това, както и от обстоятелството, че индийският памук се нуждае от предварител­на грижлива обработка, за да може да заеме мястото на амери­канския, дори при най-благоприятни обстоятелства ще трябва да минат години, преди Индия да може да произвежда нужното ко­личество памук за износ. А точно изчислено е, че след четири месеца запасът от памук в Ливърпул ще бъде изчерпан. Дори за това време той ще стигне само ако намалението на работното време на три дни седмично и пълното спиране на част от маши­ните ще се извършва от британските собственици на памукопредачни и тъкачни фабрики в още по-големи размери, отколкото до­сега. Този начин на действие вече излага фабричните окръзи на огромни социални бедствия. Ами ако американската блокада про­дължи и след януари! Какво ще стане тогава?

 

Написано от К. Маркс около 1 ноември 1861 г.
Напечатано във вестник “Die Presse“,
бр. 305 от 6 ноември 1861 г.

 

---

4. ИКОНОМИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ

Лондон, 3 ноември 1861 г.

В настоящия момент в Англия не съществува политически въ­прос, който да привлича всеобщото внимание. Страната проявява интерес към френската финансова, търговска и селскостопанска криза, към британската промишлена криза, към недостига на па­мук и към американските работи.

В тукашните компетентни кръгове нито за миг не се заблу­диха, че икономическите полици, които Френската банка получи от някои големи банкерски къщи от двете страни на Ламанш, са само извънредно слаба палиативна мярка. Всичко, което можеше да се постигне и което беше постигнато по този начин, беше едно краткотрайно намаляване на отлива на злато в Англия. Повтор­ните опити на Френската банка да мобилизира металическите ре­зерви в Петербург, Хамбург и Берлин подкопават нейния кредит, без същевременно да пълнят нейната каса. Повишаването на лих­вата по съкровищните бонове, за да се задържи техният курс, и необходимостта да се получи от Виктор Емануил съгласие за на­маляване на плащанията до новия италиански заем се схващат тук като опасен симптом на болестта на френските финанси. При това е известно, че в момента в Тюйлери се води борба между два финансови проекта. Истинските бонапартисти начело с Персини и Перейра (от Crédit Mobilier) искат напълно да подчинят Френската банка на правителството, да я сведат до обикновено бюро на Министерството на финансите и да използват преустроеното по този начин учреждение като фабрика за асигнации.

Известно е, че този принцип лежеше първоначално в основа­та на организацията на Crédit Mobilier. По-малко авантюристич­ната партия, представлявана от Фулд и други ренегати от времето на Луи Филип, предлага нов национален заем, който според едни трябва да възлиза на 400, според други – на 700 милиона франка. В днешната си уводна статия, отразявайки, както изглежда, становището на Сити, „Times“ твърди, че поради своята икономическа криза Франция е напълно парализирана и лишена от влияние в Европа. Но „Times “ и Сити грешат. Ако правителството на декем­врийския преврат успее да преживее зимата без големи вътрешни сътресения, напролет то ще затръби за война. Това няма да от­страни вътрешните затруднения, но ще ги заглуши.

В една от предишните си статии^*20 аз изтъкнах, че спекулата с памук в Ливърпул през последните месеци извънредно много напомня най-безумните времена на железопътната мания от 1845 г. Зъболекари, хирурзи, адвокати, готвачки, вдовици, работници, канторски служещи и лордове, артисти и свещеници, войници и шивачи, журналисти и наемодатели, мъже и жени – всички спе­кулираха с памук. Купуваха се, продаваха се и се препродаваха ни­щожни количества от една до четири бали. По-значителни коли­чества памук оставаха с месеци в един и същи склад, макар да променяха двадесет пъти своите собственици. Който бе купил па­мук в 10 часа, го продаваше в 11 часа вече с надбавка от 1/2 пе­ни на фунт. По този начин един и същ памук за десет часа преминаваше от ръце в ръце често по шест пъти. Но тази седмица настъпи нещо като затишие, и то не по някаква друга разумна причина, а поради това, че един фунт памук (среден сорт орлеански памук) достигна цена 1 шилинг и че дванадесет пенса пра­вят един шилинг и следователно представляват кръгла цифра. Затова всеки е решил да пласира своите запаси, щом бъде до­стигнат този максимум. Оттук внезапното увеличение на предла­гането и последвалата реакция. Щом англичаните свикнат с ми­сълта, че цената на един фунт памук може да се повиши над 1 шилинг, лудостта ще се възроди в още по-безумни форми.

Последният официален месечен отчет на Министерството на търговията за британския износ и внос съвсем не разпръсна мрач­ното настроение. Таблицата за износа обхваща деветмесечен пе­риод от януари до септември 1861 г. Тя показва – в сравнение със същия период на 1860 г. – намаление на износа с около 8 милиона фунта стерлинги. От тях само 5 671 730 ф. ст. се падат на износа за Съединените щати, а останалата сума се разпределя между британска Северна Америка, Източна Индия, Австралия, Турция и Германия. Увеличение на износа се наблюдава само по отношение на Италия. Така например износът на английски па­мучни стоки за Сардиния, Тоскана, Неапол и Сицилия се е уве­личил от 756 892 ф. ст. в 1860 г. на 1 204 287 ф. ст. в 1861 г.; из­носът на английска памучна прежда се е увеличил от 348 158 ф. ст. на 538 373 фунта стерлинги; износът на железарски изделия се е увеличил от 120 867 ф. ст. на 160 912 ф. ст. и т. н. Тези цифри имат голямо значение за разбирането на английските симпатии към италианската свобода.

Докато износната търговия на Великобритания е намаляла по този начин с около 8 милиона ф. ст., нейната вносна търговия се е увеличила в още по-голяма степен – обстоятелство, което ни най-малко не допринася за изравняването на платежния ба­ланс. Това увеличение на вноса произтича главно от увеличение­то на вноса на пшеница. Докато през първите осем месеца на 1860 г. стойността на внесената пшеница възлизаше само на 6 796131 ф. ст., през същия период на настоящата година тя до­стига 13 431 487 фунта стерлинги.

Най-забележителното явление, което таблицата за вноса раз­крива, е бързото увеличение на вноса от Франция, който сега е достигал вече близо 18 милиона ф. ст. (годишно), докато английският износ за Франция малко превишава износа например за Холандия. Политиците от континенталните страни не са забеля­зали досега това съвършено ново явление в историята на съвре­менната търговия. То доказва, че икономическата зависимост на Франция от Англия е около 6 пъти по-голяма от икономическата зависимост на Англия от Франция, особено ако не само разглеж­даме цифрите в таблиците на английския износ и внос, но и ги сравняваме с таблиците на френския внос и износ. Тогава се оказва, че сега Англия е станала главният експортен пазар за Франция, докато Франция е останала съвсем второстепенен екс­портен пазар за Англия. Оттук големият страх от конфликт с „коварния Албион“, въпреки шовинизма и всички хвалби за Ватерло.

Най-после последните английски таблици за износа и вноса свидетелстват за още един важен факт. Докато английският износ за Съединените щати през първите девет месеца на текуща­та година е намалял с повече от 25% в сравнение със същия пе­риод на 1860 г., само нюйоркското пристанище е увеличило през първите осем месеца на текущата година износа си за Англия с 6 милиона фунта стерлинги. Износът на американско злато за Англия през този период почти бе преустановен, докато сега, на­против, от няколко седмици се наблюдава отлив на златото от Англия към Ню Йорк. В действителност се оказва, че лошата реколта в Англия и Франция помага на Северна Америка да покри­ва своя дефицит, докато тарифата на Морил^[199] и свързаните с гражданската война икономии са намалили извънредно много по­треблението на английски и френски промишлени изделия в Се­верна Америка. Сравнете сега тези статистически данни с йеремиадите на „Times“ относно финансовия крах на Северна Аме­рика!

 

Написано от К. Маркс на 3 ноември 1861 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 308 от 9 ноември 1861 г.

 

---

5. ИНТЕРВЕНЦИЯТА В МЕКСИКО

Лондон, 7 ноември 1861 г.

Днес „Times“ помества една написана в познатия ни калей­доскопично пъстър и афектирано-хумористичен стил уводна ста­тия относно френското нашествие в Дапската долина и протеста на Швейцария против това нарушение на неприкосновеността па нейната територия^[200]. Оракулът от Принтинг хаус скуер припом­ня как по времето на най-ожесточената борба между английски­те фабриканти и поземлени собственици малките деца, заети във фабриките, били подучвани да хвърлят игли в най-фините части на машините, за да нарушат по този начин работата на целия мощен механизъм. Машините са Европа, малкото дете е Швей­цария, а иглата, която тя хвърля в спокойно работещия автомат, е нашествието на Луи Бонапарт на нейна територия или, по-точ­но, нададеният от Швейцария вик по повод на това нашествие. По този начин иглата внезапно се превръща във вик от убодване с игла, а самата аналогия – в глупава шега с читателя, който чака аналогия. „Times“ се забавлява по-нататък със собственото си откритие, че Дапската долина представлявала едно единствено село на име Кресониер. Вестникът завършва кратката си статия с една теза, която се намира в пълно противоречие с нейното на­чало. Защо – провиква се вестникът – да се вдига голям шум за тази безкрайно незначителна швейцарска дреболия, тъй като още следващата пролет Европа ще бъде обхваната от пламъци от всички страни? Не забравяйте, че Европа току-що бе призната за изправен механизъм. Цялата статия изглежда пълна безсмис­лица и все пак тя има своя смисъл. Тя означава, че Палмерстън е дал на своя съюзник отвъд Ламанш carte blanche^*21 по отношение на Швейцария. Обяснението на всичко това ще намерим в сухото съобщение на „Moniteur“, че Англия, Франция и Испания са склю­чили на 31 октомври конвенция за съвместна интервенция в Мек­сико.^[201] Колкото далеч е кантонът Ваадт от Веракрус, толкова близо са една до друга статията на „Times“ за Дапската долина и съобщението на „Moniteur“ за Мексико.

Твърде вероятно е, че Луи Бонапарт счита една интервенция в Мексико за една от многото възможности, които той непрекъсна­то държи готови, за да развлича френския народ. Несъмнено Ис­пания, на която евтините успехи в Мароко и Сан Доминго^[202] са завъртели главата, мечтае за възстановяването на своето господ­ство в Мексико. Но не подлежи на съмнение, че френският план още не е узрял окончателно и че двете държави – Франция и Испания – се плашеха от един кръстоносен поход срещу Мексико под английско върховно командване.

Вестник „Morning Post“^[203], собственият Moniteur на Палмерстън, съобщи на 24 септември подробностите на един договор, кой­то Англия, Франция и Испания били сключили за съвместна ин­тервенция в Мексико. На следния ден „Patrie“^[204] отрече съществу­ването на какъвто и да било подобен договор. На 27 септември „Times“ опроверга съобщението на „Patrie“, без обаче да се позова­ва на него. Съгласно статията на „Times“ лорд Ръсел съобщил на френското правителство решението на Англия относно интер­венцията, на което г. Тувенел отговорил, че френският импера­тор бил взел същото решение. Сега беше ред на Испания. Испан­ското правителство заяви в един полуофициозен орган, че имало предвид интервенция в Мексико, но съвсем не съвместно с Англия. Опроверженията заваляха като дъжд. „Times“ категорично заяви, Че „американският президент бил дал пълното си съгласие за про­жектираната експедиция“. Но едва това съобщение стигна отвъд Атлантическия океан, и всички американски правителствени вест­ници го заклеймиха като лъжа, заявявайки, че президентът Линкълн няма да предприеме действия против Мексико, а ще го под­крепи. От всичко това се вижда, че планът за интервенция в се­гашния му вид е възникнал в сентджеймския кабинет^[205].

Не по-малко загадъчни и противоречиви от обясненията от­носно произхода на конвенцията бяха обясненията относно нейните цели. Единият орган на Палмерстън – „Morning Post“ – съобщи, че Мексико не било организирана държава с устойчиво правител­ство, а просто разбойническо гнездо. Тя трябвало да бъде третирана като такава. Експедицията преследвала само една цел – за­доволяването на кредиторите на мексиканската държава в Англия, Франция и Испания. За тази цел обединените военни сили щели да заемат главните пристанища на Мексико, да събират на неговите брегове вносни и износни мита и да запазят тази „материална га­ранция“, докато бъдат задоволени всичките им вземания.

Другият орган на Палмерстън – „Times“, – напротив, заяви, че в резултат на дългия си опит Англия „се е закалила срещу гра­бежи от страна на банкрутиралото Мексико“. Касаело се не за частните интереси на кредиторите; „Times“ се надява, че „само присъствието на една обединена ескадра в Мексиканския залив и окупирането на няколко пристанища ще бъдат достатъчни да накарат мексиканското правителство да положи нови усилия за за­пазване на вътрешния мир и ще принудят недоволните да се при­държат към по-конституционна форма на опозиция от разбойничеството“.

И така, съгласно тази декларация експедицията се предприе­мала за поддържане на официалното правителство на Мексико, Но същевременно „Times“ намеква, че „столицата на Мексико има достатъчно здрав климат в случай, че се наложи да се стигне толкова далеко“.

Най-оригиналният начин за утвърждаването на едно прави­телство е безспорно насилственото секвестиране на неговите дохо­ди и окупирането на неговата територия. От друга страна, просто­то окупиране на пристанищата и събирането на мита в тях биха принудили мексиканското правителство само да установи една раз­положена по-навътре в страната линия от митници. По този начин вносните мита върху чуждите стоки и износните мита върху аме­риканските стоки биха се удвоили и интервенцията фактически би задоволила претенциите на европейските кредитори чрез на­лагане на контрибуция на европейско-мексиканската търговия. Мексиканското правителство може да стане платежоспособно само ако се консолидира вътре в страната, а то може да се консолидира вътре в страната само ако се зачита неговата независимост навън.

Ако привидните цели на експедицията си противоречат до та­кава степен, още по-противоречиви са средствата, които се пред­лагат за постигането на тези цели. Самите английски правител­ствени органи признават, че ако една едностранна интервенция на Франция, Англия или Испания може да постигне нещо, то съвместната интервенция на тези държави не може да постигне нищо.

Ще припомним, че либералната партия в Мексико, възглавявана от Хуарес, официалния президент на републиката, господства сега над почти цялата територия на страната; че католиче­ската партия, водена от генерал Маркес, търпеше поражение след поражение и че организираните от нея разбойнически банди са от­блъснати в планините на Керетаро и са принудени да сключат съюз с тамошния индиански вожд Мехия. Последната надежда на католическата партия беше испанска интервенция.

„Единственият пункт“ – пише „Times“, – „по който могат да възникнат разногласия между нас и нашите съюзници, се отнася до управлението на ре­публиката. Англия би искала да го остави в ръцете на либералната партия, докато Франция и Испания са подозирани в пристрастие към неотдавна събо­реното господство на клерикалите. Странно би било, ако както в Стария, така и в Новия свят Франция играе ролята на покровителка на свещениците и бандитите. Както в Италия привържениците на Франциск II биват екипирани от Рим, за да внасят анархия в управлението на Неапол, така в Мексико по големите пътища и дори по улиците на столицата се подвизават разбойници, които клерикалната партия открито обявява за свои приятели.“

Именно затова Англия укрепява либералното правителство; като предприема кръстоносен поход против него съвместно с Франция и Испания, тя се старае да задуши анархията, изпра­щайки на берящата душа клерикална партия нови подкрепления от Европа!

Крайбрежието на Мексико, където обикновено вилнее треска с изключение на краткия зимен период, може да бъде задържано само ако бъде завоювана самата страна. Но трети английски пра­вителствен орган – „Economist“, обявява завоюването на Мекси­ко за невъзможно.

„Ако“ – пише той – „на Мексико бъде натрапен един английски принц заедно с английска армия, Съединените щати ще бъдат страшно разярени. Ревността на Франция би направила подобно завоевание невъзможно и англий­ският парламент почти единодушно би отхвърлил подобно предложение вед­нага след неговото внасяне. От своя страна Англия не може да повери на Франция управлението на Мексико. За Испания не може да става и дума.“

И така цялата експедиция представлява мистификация, раз­гадката на която „Patrie“ дава със следните думи:

„Конвенцията признава за необходимо в Мексико да бъде установено силно правителство, което да може да поддържа там спокойствие и ред.“

Касае се просто за това, принципът, съгласно който Свеще­ният съюз се считаше за призван да се меси във вътрешните ра­боти на правителствата на европейските страни, да бъде приложен към американските държави от един нов свещен съюз. Първият план от този род бе съставен от Шатобриан за испанските и френ­ските Бурбони по време на Реставрацията^[206]. Той бе провален благодарение на Кънинг и Монро, президент на Съединените ща­ти, който решително отхвърли всяка европейска намеса във вътрешните работи на американските държави. Оттогава американският Съюз винаги е гледал на доктрината Монро^[207] като на международен закон. Но сегашната гражданска война създаде удобна ситуация, която осигурява на европейските монархии пре­цедент за интервенция, въз основа на който да могат да дейст­ват и в бъдеще. В това именно се състои истинската цел на англо-френско-испанската интервенция. Нейният най-близък резултат може да бъде и неизбежно ще бъде само възстановяването на вече започналата да стихва в Мексико анархия.

Независимо от всички общи съображения от международно­правен характер това събитие има голямо значение за Европа, тъй като Англия купи сътрудничеството на Луи Бонапарт в мексиканската експедиция с цената на отстъпка в областта на конти­ненталната политика.

 

Написано от К. Маркс на 7 ноември 1861 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 311 от 12 ноември 1861 г.

 

---

6. ОТСТРАНЯВАНЕТО НА ФРИМОНТ

Отстраняването на Фримонт от поста главнокомандуващ ар­мията в Мисури е възлова точка в историята на развитието на Гражданската война в Америка. Фримонт трябва да изкупва два големи гряха. Той беше първият кандидат на републиканската партия за президент (1856 г.) и той е първият генерал на Севера, който заплаши робовладелците с освобождаване на робите (30 август 1861 г.)^[218]. Следователно той си остава конкурент за бъдещите кандидати за президентския пост и пречка за сегашни­те привърженици на компромиса.

През последните две десетилетия в Съединените щати се съз­даде своеобразната практика да не се избират за президенти хо­ра, които са заемали видно положение в своята партия. Наистина имената на подобни хора се използват за предизборни демонстра­ции, но щом настъпи решителният момент, отказват се от тях и ги заместват с неизвестни посредствености, които се ползват само с местно влияние. По този начин станаха президенти Полк, Пирс, Бюканън и други. По този начин бе избран и А. Линкълн. Гене­рал Андрю Джаксън бе фактически последният президент на Съединените щати, който дължи избирането си на своето лично значение, докато всичките му приемници, напротив, го дължат на личната си незначителност.

В изборите от 1860 г. най-изтъкнатите имена на републи­канската партия бяха Фримонт и Сюърд. Известен със своите авантюри през време на мексиканската война^[219], със смелото си изследване на Калифорния и с кандидатурата си в изборите от 1856 г., Фримонт бе твърде значителна фигура, за да бъде дори поставен на преценка, когато се касаеше вече не за демонстрация, а за успеха на републиканската партия. Затова той не излезе като кандидат. Друго е със Сюърд, републикански сенатор в конгреса във Вашингтон, губернатор на щата Ню Йорк и безусловно най-добрият оратор на републиканската партия от ней­ното основаване насам Нужни бяха редица обидни поражения, за да бъде склонен г. Сюърд да се откаже от собствената си кандидатура и да пледира в речите си за тогава още сравнително малко известния А. Линкълн. Но щом видя собствената си канди­датура провалена, той като републикански Ришельо предложи услугите си на един човек, когото смяташе за републикански Людовик XIII. Той съдейства за избирането на Линкълн за президент, като постави условие Линкълн да го назначи за дър­жавен секретар – длъжност, която до известна степен може да бъде сравнена с поста английски министър-председател. И наисти­на едва Линкълн бе избран за президент, и на Сюърд бе осигурен постът държавен секретар. Тутакси настъпи странна промяна в държането на този Демостен на републиканската партия, който на времето се прослави с предсказанието за „irrepressible conflict “ (неизбежния конфликт) между системата на свободния труд и системата на робството^[220]. Макар и избран на 6 ноември 1860 г., Линкълн трябваше да встъпи в длъжност едва на 4 март 1861 г. През този интервал, през време на зимната сесия на конгреса, Сюърд стана фокусът на всички опити за компромиси; северните адвокати на Юга, като например „New-York Herald“, за който до­сега Сюърд беше bete noire^*22, внезапно почнаха да го възхваляват като държавния деец на помирението и всъщност той не бе ви­новен, че мирът не бе сключен на всяка цена. Сюърд явно гледаше на своя пост на държавен секретар само като на трамплин и бе зает по-малко със сегашния „неизбежен конфликт“, отколкото с бъдещото президентство. Той даде отново доказателство, че вир­туозите на ораторското изкуство са опасно ограничени държавни дейци. Достатъчно е да прочете човек неговите държавни теле­грами! Каква отвратителна смесица от високопарни фрази и дребнав дух, поза на сила и акт на слабост!

Следователно за Сюърд Фримонт бе опасен съперник, който трябваше да бъде погубен – нещо, което изглеждаше толкова по-лесно, защото Линкълн, верен на адвокатския си маниер и чужд на всяка оригиналност, страхливо се придържа към буквата на конституцията и се плаши от всяка стъпка, която би могла да разтревожи „лоялните“ робовладелци от пограничните щати. Фримонт има съвсем друг характер. Той е явно човек на патоса, малко високопарен и надменен и нелишен от склонност към мелодраматизъм. Отначало правителството се опита да го принуди чрез редица дребнави шикани да подаде доброволно оставка. Когато това не успя, то го отстрани от командването в момента, когато организираната от него самия армия току-що бе преминала в настъпление в югозападната част на Мисури и предстоеше реши­телно сражение.

Фримонт е кумирът на северозападните щати, които го пре­възнасят като „pathfinder“ (следотърсач)^[221]. Те гледат на неговото отстраняване като на лично оскърбление. Ако правителството на Съюза претърпи още няколко неуспеха като тези при Бул-Рън и Болс-Блъф^[222], може да се каже, че в лицето на Джон Фримонт то само е създало водача на опозицията, която тогава ще се опълчи против него и ще сложи край на досегашната дипломатическа си­стема на водене на война. Що се отнася до публикувания от во­енното министерство във Вашингтон обвинителен акт против от­странения генерал, на него ще се върнем по-късно.

 

Написано от К. Маркс около 19 ноември 1861 г.
Напечатано във вестник „Die Presse>,
бр. 325 от 26 ноември 1861 г.

 

---

7. ИНЦИДЕНТЪТ С „ТРЕНТ“

Лондон, 28 ноември 1861 г.

Сблъскването на английския пощенски параход „Трент“ със северноамериканския военен кораб „Сан Джасинто“ в тесния проход на Стария Бахамски пролив е злобата на деня. На 27 но­ември след обед пощенският параход „Ла Плата“ донесе новината за този инцидент в Саутхемптън, откъдето електрическият теле­граф веднага я разнесе с мълниеносна бързина из цяла Велико­британия. Още същата вечер лондонската борса стана арена на бурни сцени, каквито се разиграха по времето на обявяването на Италианската война. Курсът на държавните ценни книжа падна от три четвърти до един процент. Най-неправдоподобни слухове се разпространяваха в Лондон. Говореше се, че на американския пъл­номощен министър Адамс били връчени паспортите, че върху всич­ки американски кораби в Темза било наложено ембарго и т. н. Същевременно на Ливърпулската борса търговците свикаха про­тестен митинг, за да призоват английското правителство да вземе мерки да отмъсти за поруганата чест на британския флаг. Всеки нормален англичанин си легна с убеждението, че ще заспи при мирно, а ще се събуди при военно положение.

Но въпреки всичко това, може почти категорично да се твър­ди, че сблъскването между Трент и Сан Джасинто не крие никаква опасност от война. Полуофициалният печат от рода на „Times“ и „Morning Post“ призовава към спокойствие и се старае да потуши пламъка на страстите със студени юридически разсъж­дения. Вестници като „Daily Telegraph“, които по едва доловим mot d'ordre^*23 надават вой в защита на британския лъв, са истински образец на умереност. Само опозиционният печат на торите – „Morning Herald“ и „Standard“^[223], е вън от себе си. Тези факти принуждават всеки, който има понятие от подобни въпроси, да стигне до извода, че правителството вече е взело решение да не пра­ви от този „untoward event“ (неприятен епизод) casus belli^*24.

Освен това, макар и не във всички подробности на неговия развой, това събитие можеше да се предвиди. На 12 октомври г. Слайдел, пратеник на Конфедерацията във Франция, и г. Мейсън, пратеник на Конфедерацията в Англия, заедно със своите секретари Юстис и МакФарланд, пробиха блокадата на Чарлстон с парахода „Теодора“ и отплуваха за Хавана, за да се опитат оттам да се прехвърлят в Европа под английски флаг. Пристига­нето им в Англия се очакваше всеки ден. Северноамерикански во­енни кораби излязоха от Ливърпул, за да заловят тези господа заедно с техните телеграми отсам Атлантическия океан. Англий­ското правителство вече бе възложило на своите официални юрисконсулти да проучат въпроса, дали северноамериканците имат правото да предприемат подобна стъпка. Говори се, че юрискон­султите дали утвърдителен отговор.

От юридическа гледна точка въпросът се върти в омагьосан кръг. От образуването на Съединените щати Северна Америка е възприела английското морско право в цялата му строгост. Един основен принцип на това морско право гласи, че всички неутрални търговски кораби подлежат на обиск от страна на воюващите държави.

„Това право“ – заяви лорд Стоуел в едно свое станало знаменито съдеб­но решение – „е единствената гаранция, че на неутралните кораби няма да се превозва никаква контрабанда.“

Най-големият американски авторитет, Кент, заявява в същия смисъл:

„Това право произтича от правото на воюващата нация на самосъхра­нение. Доктрината на английските адмиралтейски съдилища относно правото на инспектиране и претърсване е напълно призната от съдилищата на нашата страна.“

Не опозицията срещу правото на претърсване, както понякога погрешно се предполага, предизвика англо-американската война от 1812-1814 г.^[224] Америка обяви тази война по-скоро затова, защото Англия си присвои незаконно правото да претърсва дори американските военни кораби под предлог за залавяне на избягали английски моряци.

Следователно „Сан Джасинто“ е имал правото да претърси „Трент“ и да конфискува намиращата се на него контрабанда. Че телеграмите, които са се намирали у Мейсън, Слайдел и К°, спа­дат към категорията на контрабандата, признават дори „Times“, „Morning Post“ и т. н. Остава само въпросът, дали самите госпо­да Слайдел, Мейсън и К° са били контрабанда и дали следовател­но са можели да бъдат конфискувани! Този пункт е деликатен и по него докторите по правото са на различно мнение. Прат, най-големият английски авторитет по въпроса за „контрабандата“,  споменава в раздела „Квази-контрабанда – телеграми, пътници“ по-специално за „предаване на информации и заповеди на едно воюващо правителство на негови чуждестранни агенти или пре­возване на военни пътници“^[225]. Господа Мейсън и Слайдел, макар да не са офицери, не бяха и дипломатически представители, тъй като техните правителства не са признати нито от Англия, нито от Франция. Какво представляват те тогава? Още Джеферсън, оп­равдавайки извънредно широкото понятие контрабанда, на което се е позовавала Англия през време на англо-френските войни, отбеляза в своите мемоари^[226], че по самата си природа контрабан­дата изключва всякакво окончателно определение и неизбежно оставя широк простор на произвола. Но във всеки случай се вижда, че като се изхожда от английското право, юридическият въпрос се свежда до една от Дънс-Скотовите контроверзи^[227], дина­мичната сила на които няма да излезе извън рамките на дипло­матическата кореспонденция.

Политическата страна на действията на северноамериканците съвсем правилно се характеризира от „Times“ със следните думи:

„Дори г. Сюърд трябва да признае, че гласовете на емисарите на Юга, които се раздават от техния плен, звучат хиляди пъти по-убедително в Лон­дон и Париж, отколкото ако се раздаваха в Сент Джеймс и Тюйлери“.

А нима Конфедерацията не е вече представена в Лондон от господа Янси и Ман?

Ние гледаме на тази последна акция на г. Сюърд като на една от характерните нетактичности на самонадеяна слабост, която се опитва да се представи за сила. Ако тази морска авантюра ускори отстраняването на Сюърд от вашингтонския кабинет, Съединените щати няма да имат никакво основание да я вписват в летописите на своята гражданска война като „untoward event“.

 

Написано от К. Маркс на 28 ноември 1861 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 331 от 2 декември 1861 г.

 

---

8. АНГЛО-АМЕРИКАНСКИЯТ КОНФЛИКТ

Лондон, 29 ноември 1861 г.

Адвокатите на короната^[228] трябваше вчера да дадат своето мнение относно морския инцидент в Бахамския пролив. Докумен­тите, с които разполагаха за случая, се състояха от писмените показания на останалите на борда на „Трент “ английски офицери и от устните показания на комодор Уилямс, който се намираше на борда на „Трент“ като представител на адмиралтейството, но на 27 ноември пристигна с парахода „Ла Плата“ в Саутхемптън, от­където бил незабавно извикан телеграфически в Лондон. Адвока­тите на короната признаха правото на „Сан, Джасинто“ да инспек­тира и претърси „Трент“. По този пункт не можеше да има никак­ви съмнения, тъй като прокламацията на кралица Виктория за неутралитет, издадена при избухването на Гражданската война в Америка, изрично отнася телеграмите към категорията контрабан­да^[229]. Остана следователно въпросът, дали самите господа Мейсън, Слайдел и К° са контрабанда и дали могат поради това да бъдат конфискувани. Адвокатите на короната изглежда се придържат към това гледище, защото те игнорираха целия въпрос за матери­алното право. Според съобщението на „Times“ в своето заключе­ние те обвиняват коменданта на „Сан Джасинто“ само в проце­дурна грешка. Вместо да задържи господа Мейсън, Слайдел и К°, той е трябвало да вземе на буксир самия „Трент“ като приза, да го закара в най-близкото американско пристанище и да предаде там въпроса за разглеждане от северноамерикански призов съд^[230]. Такава е безспорно процедурата, която отговаря на английското, а следователно и на северноамериканското морско право.

Също тъй безспорно е, че през време на антиякобинската вой­на англичаните често нарушаваха това правило и действаха по съкратената процедура на „Сан Джасинто“. Както и да е, благодарение на това мнение на адвокатите на короната целият конфликт се свежда до технически пропуск и затова губи всякакво непо­средствено значение. За правителството на Съединените щати при­емането на това тълкуване, а следователно и даването на формал­но удовлетворение се улеснява от две обстоятелства. Първо, ко­мендантът на „Сан Джасинто“ капитан Уилкс не е могъл да по­лучи от Вашингтон каквито и да било преки инструкции. На връщане от Африка за Ню Йорк той пристигна на 2 ноември в Хавана, която напусна на 4 ноември, докато сблъскването му с „Трент“ стана на 8 ноември в открито море. Само двудневният престой на капитан Уилкс в Хавана не му даваше възможност да се свърже със своето правителство. Консулът на Съединените щати беше единственият представител на американските власти, с ко­гото той можеше да преговаря. Второ, той очевидно не е бил на себе си, както доказва неговият отказ да представи телеграмите.

Важността на това събитие се състои в неговото морално въз­действие върху английския народ и в политическия капитал, който английските приятели на сецесионистите – търговците на памук, лесно могат да направят от него. За характеристика на последни­те може да служи свиканият от тях в Ливърпул протестен митинг, за който вече споменах по-рано.^*25 Митингът се състоя на 27 ноември в 3 часа след обед в залата на памучните търгове на ливърпулската борса, един час след като тревожната телеграма бе по­лучена от Саутхемптън.

След напразни опити да бъде натрапено председателството на г. Кюнард, собственика на параходите Кюнард, които се дви­жат между Ливърпул и Ню Йорк, и на други видни представители на търговския свят, председателското място бе заето от един млад търговец на име Спенс, известен със своя памфлет в защита на робовладелската република^[231]. Противно на правилата на англий­ските митинги самият председател внесе предложение „да бъде призовано правителството да защити достойнството на британския флаг, като поиска незабавно удовлетворение за нанесената оби­да“. Това бе посрещнато с бурно одобрение, ръкопляскания и без­крайни възгласи: браво, браво! Главният аргумент на защитника на робовладелската република беше, че американският флаг е охранявал досега превозващите роби кораби, които Англия претен­дира, че има правото да претърсва. И ето че този филантроп поч­на да сипе бесни нападки срещу търговията с роби! Той призна, че войната от 1812-1814 г. със Съединените щати е била предизвикана от Англия, тъй като тя е настоявала за правото да пре­търсва военните кораби на Съюза за дезертирали английски мо­ряци.

„Но каква голяма разлика“ – продължава той с удивителна диалектика – „между правото на претърсване за залавяне на дезертьори от английската фло­та и правото на насилствено задържане на такива високоуважавани хора като господа Мейсън и Слайдел, които при това се намират под закрилата на анг­лийския флаг!“

Но той изигра главния си коз в края на своята тирада.

„Неотдавна“ – изрева той – „бях на европейския континент. Трябваше да се червя от срам, слушайки забележките, които се правят там относно на­шето поведение към Съединените щати. Какво говори всеки интелигентен чо­век на континента? Че ние сме решили да понасяме робски всяка несправедли­вост, всяко оскърбление на нашето достойнство от страна на правителството на Съединените щати. Какво можех да отговарям на това? Да се червя. Но вед­нъж стомна за вода ... Нашето търпение трая достатъчно дълго, толкова дъл­го, колкото можехме да го контролираме (!). Сега ние сме изправени най-после пред факти (!) и това е много неприятен и поразителен факт (!), и дълг на всеки англичанин е да даде на правителството да разбере колко решително и единодушно е чувството на тази голяма страна във връзка с обидата, нанесена на нейния флаг“.

Този безсмислен поток от думи бе посрещнат с гръм от ръкопляскания. Възраженията на противниците бяха заглушавани от рев, свиркане и тропане с крака. На забележката на някой си г. Кампбел, че целият този митинг се води „против правилата“, неумолимият Спенс отговори: „Може да е така; но самият факт, който трябва да разгледаме, също противоречи на правилата“. В отговор на предложението на някой си Търнер митингът да бъде отложен за следващия ден, за да може „град Ливърпул също да каже думата си и неговото име да не се узурпира от една клика от памучни маклери“, от всички страни се раздадоха гласове: „Хва­нете го за яката, изхвърлете го вън!“ Без да се смущава, г. Търнер повтори своето предложение, което обаче, противно на всички пра­вила на английските митинги, не бе поставено на гласуване. Спенс победи. Но в действителност нищо не охлади така настроението в Лондон, както новината за победата на г. Спенс.

 

Написано от К. Маркс на 29 ноември 1861 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 332 от 3 декември 1861 г.

 

---

9. ГЛАВНИТЕ АКТЬОРИ В ДРАМАТА „ТРЕНТ“

Лондон, 4 декември 1861 г.

В настоящия момент няма да бъде безинтересно да се запоз­наем с главните действащи лица на драмата „Трент“. На една­та страна стои активният герой, комендантът на „Сан Джасинто“ капитан Уилкс, на другата – пасивните герои Дж. М. Мейсън и Джон Слайдел. Капитан Чарлз Уилкс е пряк потомък на брата на прочутия английски демагог Уилкс, който известно време застра­шаваше да разклати трона на Георг Ш. Борбата със северноаме­риканските колонии спаси тогава Хановерската династия от из­бухване на английска революция, чиито симптоми се долавяха еднакво както в крясъците на един Уилкс, така и в писмата на един Юниус^[238]. Капитан Уилкс, роден в 1798 г. в Ню Йорк, служи от 43 години в американската флота и командва ескадрата, която през 1838–1842 г. изследва северната и южната част на Тихия океан по поръчение на правителството на Съюза. Той публикува един отчет за тази експедиция в пет тома^[239]. Освен това той е автор на съчинение за Западна Америка, което съдържа редица ценни све­дения за Калифорния и Орегон^[240]. Сега е установено със сигурност, че Уилкс е действал на своя отговорност и без указание от Вашингтон.

Двамата задържани емисари на южната Конфедерация – гос­пода: Мейсън и Слайдел – са във всяко отношение противопо­ложност един на друг. Мейсън, роден в 1798 г., произхожда от едно от ония стари аристократически семейства във Вирджиния, които избягаха от Англия, след като роялистите претърпяха окончателно поражение в битката при Вустер^[241]. Дядото на нашия герой^*26 принадлежи към ония хора, които наред с Вашингтон, Джеферсън и др. американците наричат „the revolutionary fathers“ (бащите на революцията). Джон Слайдел не е нито аристократ по произход, нито робовладелец по рождение, както неговият колега Мейсън. Той е роден в Ню Йорк, където дядо му и баща му били честни tallow-chandlers (търговци на свещи). След като учил няколко го­дини право, Мейсън излезе на политическата арена. След 1826 г. той беше на няколко пъти член на Вирджинската камара на депу­татите, през 1837 г. в продължение на една сесия беше член на Ка­марата на представителите на американския конгрес, но става зна­чителна фигура едва от 1847 г. През тази година той бе избран от Вирджиния в американския сенат, където остана до пролетта на 1861 г. Слайдел, който сега е на 68 години, трябваше много рано да напусне Ню Йорк поради една любовна история и дуел – с една дума, поради някаква скандална история. Той замина за Но­ви Орлеан, където отначало живееше от комар, а по-късно от адвокатство. Отначало член на законодателното събрание на Луи­зиана, той скоро си проби път в камарата на представителите и най-после в сената на американския конгрес. Като ръководител на изборните машинации през време на президентските избори в 1844 г., по-късно като участник в едно мошеничество с държавни земи, той шокира донякъде дори онзи вид морал, който е общо­приет в Луизиана.

Мейсън наследи своето влияние, Слайдел го придоби. Двама­та се намериха и се допълниха в американския сенат, тази цитадела на робовладелската олигархия. Съгласно американската конституция сенатът избира специална комисия по външните работи, която играе приблизително същата роля, каквато в Англия играе­ше по-рано Тайният съвет (privy council)^[242], преди неговите функ­ции да бяха узурпирани от така наречения кабинет, величина, теоретически неизвестна на английската конституция. Мейсън бе дълго време председател на тази комисия, а Слайдел – неин ви­ден член.

Мейсън, твърдо убеден, че всеки вирджинец е полубог, а всеки янки – плебей и негодник, никога не се стараеше да крие презре­нието си към своите северни колеги. Високомерен, надут, наха­лен, той умееше да си мръщи мрачно челото като Зевс и факти­чески пренасяше в сената обичайните за плантация маниери. Фанатичен апологет на робството, безсрамен клеветник на Севера и особено на неговата работническа класа, громител на Англия, Мейсън досаждаше на сената с натрапчивото многословие на твоите упорити словоизлияния, които напразно се опитваха да прикрият под празната помпозност пълната липса на съдържание. Като един вид демонстрация през последните години той носеше дрехи от сиво платно, домашно вирджинско производство, но – което е характерно за този човек, сивото сако бе украсено с кре­щящи копчета, които се изработват в един от щатите на Нова Англия – Кънектикът.

Докато Мейсън играеше на авансцената ролята на Jupiter tonans^*27 на робовладелската олигархия, Слайдел действаше зад кулисите. Притежавайки рядка способност да интригантства, неуморим и упорит, безсъвестен и безскрупулен, но същевремен­но предпазлив, потаен, никога недействащ направо, а винаги по заобиколни пътища – Слайдел беше душата на конклава на южни­те заговорници. За репутацията на този човек можем да съдим по това, че когато в 1845 г., малко преди избухването на войната с Мексико, той бе изпратен там като пълномощник, Мексико отказа да преговаря с подобен субект^[243]. Интригите на Слайдел направиха Полк президент. Той бе един от най-гибелните съветници на пре­зидента Пирс и злият гений на правителството на Бюканън. Два­мата – Мейсън и Слайдел – бяха главните оратори, които за­щитиха закона за бегълците роби^[244]; двамата бяха виновни за кър­вавата баня в Канзас и двамата бяха тайни инициатори на мерки, с които правителството на Бюканън даде на Юга всички средства за отделяне, като остави Севера напълно беззащитен.

Още в 1855 г. Мейсън заяви на едно публично събрание в Южна Каролина, че „за Юга има само един път – незабавно, пълно и вечно отделяне“. През март 1861 г. той заяви в сената, че „не дължи allegiance (вярност) на правителството на Съюза“, но продължи да стои в сената и да получава своята заплата на сенатор, докато това беше безопасно за неговата личност – шпи­онин във върховния съвет на нацията и вероломен храненик на държавната хазна.

Прабабата на Мейсън била дъщеря на прочутия сър Уилям Темпъл. Следователно той е далечен роднина на Палмерстън. За народните маси на Севера Мейсън и Слайдел бяха не само поли­тически противници, но и лични врагове. Оттук всеобщото ликуване по повод на тяхното залавяне, което в първите дни притъпи дори съзнанието за опасността, която идва от страна на Англия.

 

Написано от К. Маркс на 4 декември 1861 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 337 от 8 декември 1861 г.

 

---

10. СПОРОВЕТЕ ОКОЛО ИНЦИДЕНТА С „ТРЕНТ“

Лондон, 7 декември 1861 г.

Палмерстъновият печат – а при друг случай аз ще покажа, че по въпросите на външната политика Палмерстън контролира 9/10 от английския печат също тъй безусловно, както Луи Бонапарт – 9/10 от френския печат,^*28 – Палмерстъновият печат чув­ства, че работи в обстановката на „мили препятствия“^*29. От една страна, той признава, че адвокатите на короната са свели обви­нението срещу Съединените щати до проста процедурна грешка, до технически пропуск. От друга страна, той самохвалко заявява, че въз основа на подобни чисто адвокатски шикани на Съединени­те щати бил предявен императивен ултиматум, основание за кой­то може да служи само едно сериозно правонарушение, но съвсем не грешка от формален характер, допусната при упражняването на едно признато право. Затова Палмерстъновият печат сега от­ново повдига въпроса за материалното право. Голямата важност на този въпрос ни кара да се спрем накратко на въпроса за ма­териалното право.

Предварително ще отбележим, че нито един английски вест­ник не се осмелява да обвинява „Сан Джасинто“, че спрял и пре­търсил „Трент“. Следователно този пункт не е спорен.

Освен това искаме да припомним един много важен пасаж от прокламацията на кралица Виктория за неутралитет от 13 май 1861 г. Този пасаж гласи:

„Виктория, кралицата. Тъй като се намираме в мир със Съединените ща­ти... ние предупреждаваме всички наши любими поданици ... да не действат противно на нашата прокламация чрез нарушаване на законно признатата блокада или чрез транспорт на офицери... телеграми ... или някаква друга военна контрабанда. Всички лица, извършили подобно правонарушение, под­лежат на различни наказания, предвидени от английското муниципално право и от международното право... Подобни лица по никои начин не могат да раз­читат на нашата защита срещу последиците от тяхната простъпка, а, напротив, ще си навлекат нашето недоволство.“

Следователно тази прокламация на кралица Виктория обя­вява преди всичко телеграмите за контрабанда и подлага кораба, който превозва такава контрабанда, „на наказанията, предвидени от международното право“. Какви са тези наказания?

Един американски автор по международно право Уитън, чийто авторитет се признава еднакво от двете страни на Атлантиче­ския океан, казва в своята книга „Elements of International Law“ („Основи на международното право“)^[245], стр. 565:

„Превозването на телеграми на неприятеля влече след себе си пленяването и конфискацията на неутралния кораб, който ги превозва. Последиците на по­добна услуга далеч надхвърлят последиците на транспортирането на обикнове­на контрабанда... Английският съдия сър У. Скот казва, че превозването на военни материали неизбежно има ограничен характер, докато превозването на телеграми представлява акт, който може да провали целия план на кампания­та на неприятеля ... Конфискуването на забранените предмети, което е обикно­веното наказание за контрабанда, би било смешно по отношение на телеграми. За телеграми не се плаша никакво навло. Следователно тяхното конфискуване не засяга собственика на кораба, т. е. не наказва превозващия ги кораб. Зато­ва трябва да бъде конфискуван самият кораб, който ги превозва.“

В своето съчинение „Introduction to American Law“ („Увод към американското право“)^[246] Уокър казва:

„Неутралните държави не трябва да участват в превозването на теле­грами на неприятеля под заплахата от конфискуване на кораба и неговия товар“.

Кент, който минава за голям авторитет в английските съдили­ща, в своите „Commentaries“ („Коментарии“)^[247] заявява:

„Ако при претърсването на кораб се открие, че превозва телеграми на не­приятеля, той подлежи на задържане и конфискация по присъда на призов съд“.

Д-р Роберт Филимор, „Advocate of Her Majesty in Her Office of Admiralty“ („Адвокат на кралица Виктория в нейния Адмиралтейски съд“), в последния си труд по международно право^[248], стр. 370, пише:

„Официалните съобщения на длъжностно лице (official) за положението на воюващо правителство са такива телеграми, които дават основание превозва­щите ги лица (carriers) да бъдат третирани като неприятели. Вредните после­дици на подобна услуга са неизчислими и излизат далеч извън рамките на: пре­возването на обикновена контрабанда, защото е ясно, че предаването на подоб­ни телеграми може да съдейства за успеха или за провала на най-важните планове на една воюваща армия ... Наказанието е конфискуване не само на кораба, който превозва телеграмите, но и на неговия товар“.

Следователно два пункта са безспорни. Прокламацията на кралица Виктория от 13 май 1861 г. разпростира върху английските кораби, които превозват телеграми на Конфедерацията, наказанията, предвидени от международното право. А международното право съгласно неговите английски и американски тълкуватели предвижда като наказание пленяването и конфискуването на та­кива кораби.

Затова Палмерстъновите вестници лъжеха по поръчение от­горе – а ние бяхме достатъчно наивни да повярваме на техните лъжи, – че капитанът на „Сан Джасинто“ не търсел телеграми на „Трент“ и затова не открил такива; че поради това в резултат на този пропуск „Трент“ бил неуязвим. Напротив, американските вестници от 17 до 20 ноември, които не можеха още да знаят английските лъжи, единодушно заявяват, че телеграмите са залове­ни и вече се печатат, за да бъдат представени на конгреса във Ва­шингтон. Това променя цялата работа. На основание на тези теле­грами „Сан Джасинто“ имаше правото да вземе „Трент“ на бук­сир и всеки американски призов съд беше длъжен да конфискува парахода и неговия товар. Заедно с „Трент“ и неговите пътници по необходимост попадаха под американска юрисдикция.

Господа Мейсън, Слайдел и К° веднага след пристигането на „Трент“ в Монро биха попаднали като метежници под американ­ска юрисдикция. Следователно, ако капитанът на „Сан Джасинто“ се задоволи да залови телеграмите и превозващите ги лица, вместо да влачи самия „Трент“ в някое американско пристанище, той ни най-малко не влоши положението на Мейсън, Слайдел и К°, докато, от друга страна, неговата процедурна грешка бе само от пол­за за парахода, за неговия товар и неговите пътници. И би било наистина нечувано, ако Англия би обявила война на Съединените щати, защото капитан Уилкс извърши една вредна за Съединените щати, но полезна за Англия процедурна грешка.

Въпросът, дали самите Мейсън, Слайдел и К° са контрабанда, бе само поставен и можеше да бъде само поставен, защото Палмерстъновите вестници бяха разпространили лъжата, че капитан Уилкс нито бил търсил, нито бил заловил телеграми. Именно в този случай Мейсън, Слайдел и К° биха били всъщност единственият обект на кораба „Трент“, който може би можеше да бъде отнесен към категорията контрабанда. Но да се абстрахираме за момент от това обстоятелство. Прокламацията на кралица Виктория обявява за контрабанда „officers“ на една воюваща страна. Само военни офицери ли могат да бъдат „officers“? Бяха ли Мейсън, Слайдел и К° „officers“ на Конфедерацията? „Officers“ – казва Самуел Джонсън в своя речник на английския език^[249] – са „men employed by the public“, T. е. на немски „öffentliche Beamte“^*30. Същото обяс­нение дава и Уокър (виж неговия речник, издание 1861 г.)^[250].

И така съгласно английската терминология Мейсън, Слайдел и К°, които са емисари, id est^*31 чиновници на Конфедерацията, по­падат под категорията „officers“, които прокламацията на кралицата обявява за контрабанда. Капитанът на „Трент“ е знаел това им качество и затова е изложил себе си, своя кораб и своите път­ници на опасността от конфискация. Ако съгласно Филимор и всич­ки други авторитети един кораб, който е carrier (превозвач) на телеграми на неприятеля, подлежи на конфискация, тъй като на­рушава неутралитета, това в още по-голяма степен важи за лицата, които превозват телеграмите. Съгласно Уитън може да бъде за­държан дори посланик на неприятелска държава, докато се на­мира in transitu^*32. Принцип на цялото международно право из­общо е, че всяко лице, принадлежащо към воюваща страна, може да се разглежда и третира от противната страна като „воюващо“.

„Докато един човек“ – казва Вател – „продължава да бъде гражданин на своята страна, той е неприятел за всички, с които неговата нация се намира в състояние на война“^[251].

И така ние виждаме, че английските кралски юристи сведоха спорния пункт до проста процедурна грешка – не до error in re^*33, а до error in forma^*34, тъй като в действителност няма никакво нарушение на материалното право. Палмерстъновите органи на пе­чата отново повдигат въпроса за материалното право, защото една чисто процедурна грешка, при това в полза на „Трент “, не дава сериозно основание за предявяване на високомерен ултиматум.

Междувременно в същия смисъл се изказаха влиятелни лица от две диаметрално противоположни страни: от едната страна – господа Брайт и Кобден, от другата страна – Дейвид Уркарт. То­ва са принципиални и лични врагове, едните миролюбиви космо­полити, а другият – „последният англичанин“^[252]; първите са ви­наги готови да пожертват цялото международно право в инте­рес на международната търговия, докато Уркарт непоколебимо защищава принципа: „fiat justifia, pereat mundus“^*35, като под „правосъдие“ той разбира „английското“ правосъдие. Мненията на Брайт и Кобден са важни, защото представляват интересите на една влиятелна фракция на буржоазията и са застъпени в прави­телството от Гладстон, Милнер Гибсон и в по-голяма или по-малка степен от сър Карнуол Луис. Мнението на Уркарт е важно, защото той е изучавал международното право през целия си живот и се признава от всички за неподкупен тълкувател на това междуна­родно право.

Обикновените вестникарски източници ще съобщят речта на Брайт в полза на Съединените щати и писмото на Кобден, напи­сано в същия дух. Затова аз няма да се спирам на тях.

Органът на Уркарт „Free Press“^[253] в последния си брой от 4 декември заявява:

„Ние трябва да бомбардираме Ню Йорк!“ Тези безумни крясъци можеха да се чуят преди една седмица по всички улици на Лондон вечерта, когато се получи новината за едно съвсем незначително военно събитие. Подобни актове на задържане на лица и имущество на неприятелска държава на борда на не­утрален кораб „Англия е извършвала във всяка война като нещо, което се раз­бира от само себе си“.

„Free Press“ напомня по-нататък, че в 1856 г. на Парижкия конгрес Палмерстън, без да бъде упълномощен от короната или от парламента, пожертва английското морско право в интерес на Русия, и продължава:

„За да оправдаят тази жертва, вестниците на Палмерстън тогава заявя­ваха: Ако си запазим правото на претърсване, още при първата война в Евро­па ние неизбежно ще бъдем въвлечени във война със Съединените щати. А се­га на страниците на същите вестници Палмерстън ни призовава да бомбарди­раме Ню Йорк, защото Съединените щати действат съгласно същото право, което е общо за тях и за нас.“

Относно позицията на „органите на общественото мнение“ „Free Press“ отбелязва:

„Магарешкият рев на размразилия се пощенски рог на барон Мюнхаузен не е нищо в сравнение с какофонията на британския печат по повод пленява- нето на Менсън и Слайдел.“

След това вестникът хумористично съпоставя в „строфи“ и „антистрофи“ противоречивите тези, с които английският печат се старае да уличи Съединените щати в едно „правонарушение“.

 

Написано от К. Маркс на 7 декември 1861 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 340 от 11 декември 1861 г.

 

---

11. ВАШИНГТОНСКИЯТ КАБИНЕТ И ЗАПАДНИТЕ ДЪРЖАВИ

Една от най-поразителните изненади на тъй богатата с изне­нади англо-френско-турско-руска война^*36 безспорно бе приетата в Париж през пролетта на 1856 г. декларация за морското право^[263]. Когато започна войната против Русия, Англия не употреби срещу нея най-страшното си оръжие – конфискуването на принадлежа­щите на неприятеля стоки, превозвани с неутрални кораби, и капьорството. След свършването на войната Англия строши това оръ­жие и принесе неговите отломки в жертва на олтара на мира. Русия, привидно победената страна, получи една отстъпка, която тя напразно се бе стремила да изтръгне още от времето на Екате­рина II чрез редица „въоръжени неутралитети“^[264], войни и дипло­матически интриги. Напротив, Англия, привидният победител, се отказа от мощните нападателни и отбранителни средства, които бяха възникнали в резултат на нейното морско могъщество и които тя бе защищавала със силата на оръжието в продължение на 150 години против целия свят.

Човеколюбивите мотиви, които послужиха като предлог за приемането на декларацията от 1856 г., се изпаряват и при най-повърхностна проверка. Капьорството не е по-голямо варварство от действията на доброволчески отряди или на партизани в сухопътна война. Капьорските кораби са морски партизани. Конфиска­ция на частното имущество на поданиците на воюваща нация се извършва и през време на сухопътна война. Нима военните рекви­зиции например не засягат освен държавната хазна на неприятеля и собствеността на частните лица? Сухопътната война по своята природа не застрашава имуществото на неприятеля, което се нами­ра на неутрална територия, т. е. под суверенитета на неутрална държава. Морската война по своята природа заличава тези граници, защото морето като обща магистрала на всички нации не може да се намира под суверенитета на която и да било неутрална държава.

Но всъщност зад филантропичните фрази на декларацията от 1856 г. се крие голяма безчовечност. Декларацията по принцип пре­връща войната от война на народите във война на правителствата. Тя обявява собствеността за неприкосновена, но отказва тази не­прикосновеност на човека. Тя еманципира търговията от ужасите на войната и по този начин прави търговските и промишлените класи равнодушни към тези ужаси. Впрочем, от само себе си се разбира, че човеколюбивите предлози на декларацията от 1856 г. бяха предназначени само за европейската галерия, така както и ре­лигиозните предлози на Свещения съюз.

Общоизвестен е фактът, че лорд Кларендон, който на Париж­кия конгрес унищожи с подписа си английското морско право, е действал, както той призна по-късно в камарата на лордовете, без знанието на короната и без съответни пълномощия от нея. Единственото му пълномощие се състоеше в едно частно писмо на Палмерстън. Последният и досега още не се е осмелил да поиска от английския парламент да санкционира Парижката декларация и подписа на Кларендон под нея. Като оставим настрана дебатите по съдържанието на декларацията, опасения вдъхваше и възмож­ността за дебати по конституционния въпрос – може ли един ан­глийски министър да узурпира правото, независимо от короната и парламента, да унищожи с едно драсване на перото старата основа на английското морско господство. Ако този министерски преврат не доведе до бурни интерпелации, а, напротив, бе мълчаливо приет като fait accompli^*37, Палмерстън дължеше това на влиянието на Манчестърската школа^[265]. Тя сметна, че на представляваните от нея интереси, а следователно и на филантропията, цивилизацията и прогреса, напълно отговаря едно нововъведение, което би позво­лило на английските търговци да продължат безпрепятствено своята търговия с неприятеля на неутрални кораби, докато моряците и войниците се бият за честта на нацията. Манчестърци ликуваха, че с един неконституционен акт министърът бе принудил Англия да направи международни отстъпки, чието постигане по конститу­ционен, парламентарен път бе абсолютно немислимо. Оттук се­гашното възмущение на Манчестърската партия в Англия от разкритията на Синята книга, представена от Сюърд на вашинг­тонския конгрес.

Както е известно, Съединените щати бяха единствената вели­ка сила, която отказа да се присъедини към Парижката деклара­ция от 1856 г. Ако Съединените щати се откажат от капьорството, те би трябвало да създадат голяма държавна военна флота. Всяко отслабване на техните военни сили по море би ги застрашило с кошмара на постоянна сухопътна армия в европейски мащаб. При все това президентът Бюканън изрази готовност да приеме Па­рижката декларация, ако бъде гарантирана еднаква неприкосно­веност на цялото намиращо се на кораби имущество, неприятелско или неутрално, с изключение на военната контрабанда. Предложе­нието му бе отхвърлено. От Синята книга на Сюърд сега става ясно, че веднага след идването си на власт Линкълн е заявил на Англия и Франция, че Съединените щати са съгласни да се присъединят към Парижката декларация, доколкото тя отменя ка­пьорството, при условие че забраната на капьорството бъде раз­простряна и върху обхванатите от метежа части на Съединените щати, т. е. върху южната Конфедерация. Практическият отговор, който той получи, бе признаването на правото на воюваща страна на южната Конфедерация^[266].

„Хуманността, прогресът и цивилизацията“ подсказаха на ка­бинетите на Сент-Джеймс и Тюйлери, че забраняването на капьор­ството би намалило извънредно много шансовете на сецесионистите, а следователно и шансовете за разпадане на Съединените щати. Затова Конфедерацията бе набързо призната за воюваща страна, за да може след това да се отговори на вашингтонското правител­ство, че Англия и Франция не могат, разбира се, да признаят предложението на една от воюващите страни за закон, задължителен за другата воюваща страна. От същата „благородна искреност“ са проникнати всички дипломатически преговори на Англия и Фран­ция с юнионисткото правителство от избухването на гражданската война насам; и ако „Сан Джасинто“ не беше задържал „Трент“ в Бахамския пролив, някой друг инцидент щеше да бъде използван като повод за конфликта, към който лорд Палмерстън се стремеше.

 

Написано от К. Маркс около 20 декември 1861 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 354 от 25 декември 1861 г.

 

---

12. МНЕНИЕТО НА ВЕСТНИЦИТЕ И МНЕНИЕТО НА НАРОДА

Лондон, 25 декември 1861 г.

Политиците на континента, които си въобразяват, че в лицето на лондонския печат имат термометър за настроенията на англий­ския народ, по необходимост правят в момента погрешни изводи. При първото съобщение за инцидента с „Трент“ английската на­ционална гордост настръхна и призивът за война със Съединените щати прозвуча в почти всички слоеве на обществото. Лондонският печат, напротив, проявяваше престорена сдържаност и дори вест­ник „Times“ се съмняваше дали изобщо има casus belli^*38. С какво се обяснява това явление? Палмерстън не беше сигурен дали кралските юристи са в състояние да намерят някакъв законен по­вод за война. Работата е в това, че една седмица и половина преди пристигането на „Ла Плата“ в Саутхемптън агенти на юж­ната Конфедерация бяха направили от Ливърпул донос до англий­ското правителство, че американски крайцери възнамеряват да отплуват от английски пристанища и да заловят господа Мейсън, Слайдел и т. н. в открито море; същевременно агентите молеха за намесата на английското правителство. Съобразявайки се със заключението на кралските юристи, правителството отклони тази молба. Оттук първоначално мирният и умерен тон на лондонския печат в противовес на войнственото нетърпение на народа. Но щом кралските юристи – атърни дженерал и атърни солиситор, и два­мата членове на кабинета – изнамериха технически предлог за конфликт със Съединените щати, ролите на народа и печата се размениха. Военната треска в печата се засилваше толкова повече, колкото тя отслабваше сред народа. В настоящия момент една война с Америка е толкова непопулярна сред всички слоеве на английския народ – с изключение на лицата, чиито интереси са свързани с памука, и на провинциалните дворянчета, – колкото оглушителен е войнственият вой на печата.

Но да хвърлим поглед на лондонския печат! Начело стои вестник „Times“, главният редактор на който, Боб Лоу, някога се подвизаваше в Австралия, като демагогски я подстрекаваше да се отдели от Англия. Той е второстепенен член на правителство­то, един вид министър на просветата, и просто креатура на Палмерстън. „Punch“^[267] е придворният шут на „Times“, който превръща неговите sesquipedalia verba^*39 в плоски остроумия и бездарни ка­рикатури. Един от главните редактори на „Punch“ беше настанен от Палмерстън в Board of Health (Съвета по здравеопазването) с годишна заплата от 1000 фунта стерлинги.

„Morning Post“ е отчасти лична собственост на Палмерстън. Друга част от това своеобразно предприятие е продадена на френ­ското посолство. Остатъкът принадлежи на „haute volée“^*40 и доставя най-точни сведения за придворните ласкатели и дамските шивачи. Затова вестник „Morning Post“ се ползва сред английския народ със славата на Дженкинс (нарицателен образ на лакей) на печата.

„Morning Advertiser“ е обща собственост на „licensed victu­allers“, т. е. на кръчмарите, които освен бира имат право да про­дават и ракия. Освен това този вестник е орган на английските пиетисти, а също и на sporting characters, т. е. на хората, които печелят от конни надбягвания, облози, боксови състезания и дру­ги такива. Редакторът на вестника г. Грант, който по-рано е ра­ботил във вестниците като стенограф и в литературно отношение е съвсем необразован човек, бе удостоен с честта да бъде канен на частните приеми на Палмерстън. Оттогава той се възхищава от „truly English minister“ (истински британския министър)^[268], кого­то при избухването на войната с Русия^*41 той бе изобличил като „руски агент“. Трябва да добавим, че набожните покровители на този ракиен вестник се намират под върховното командване на граф Шефтсбъри и че Шефтсбъри е зет на Палмерстън. Шефтсбъри е папата на low church men^[269], които присаждат светия дух вър­ху нечестивия спирт на мъжествения „Advertiser“.^*42

„Morning Chronicle“! Quantum mutatus ab illo!^*43 Близо поло­вин век най-важният орган на партията на вигите и не злощастен съперник на „Times“, звездата на вестника побледня след войната на вигите^[270]. Като претърпя всевъзможни метаморфози, той се превърна в penny рарег^[271] и започна да се занимава със „сенза­ции“, така например обяви се в защита на отровителя Палмер. По-късно вестникът се продаде на френското посолство, на което обаче скоро почна да се свиди да хвърля парите си на вятъра. Тогава той се предаде с жар на антибонапартизъм, но с не по-голям успех. Най-после вестникът намери дългоочакваните ку­пувачи в лицето на господа Янси и Ман – агентите на южната Конфедерация в Лондон.

„Daily Telegraph“ е частна собственост на някой си Леви. Самият английски печат заклейми този вестник като Палмерстънов mob рарег (вестник за тълпата). Наред с тази функция вестникът се занимава с chronique scandaleuse.^*44 За „Telegraph“ е характерно, че след пристигането на новината за „Трент“ по заповед отгоре обяви войната за невъзможна. Натрапената му роля на достойнство и сдържаност бе толкова странна за самия него, че оттогава той напечата половин дузина статии за проя­вените от него в този случай сдържаност и достойнство. Щом бе дадена заповедта за промяна на курса, вестникът се постара да се възнагради за натрапената му роля и да заглуши всичките си колеги с гръмки войнствени викове.

„Globe“^[272] е правителственият вечерен вестник, който офици­ално получава субсидии от всички правителства на вигите.

Вестниците на торите „Morning Herald“ и „Evening Standard“ принадлежат на една и съща будка; позицията им се определя от два мотива: от една страна, от традиционната омраза към „бунтарските английски колонии“, а от друга – от хроническата празнота на тяхната кесия. Те знаят, че една война с Америка неизбежно ще събори сегашния коалиционен кабинет и ще про­кара пътя за кабинет на торите. А с кабинета на торите ще се върнат официалните субсидии за „Herald“ и „Standard“. Ето за­що дори гладни вълци, когато подушат плячка, не вият така силно, както тези вестници на торите, предвиждайки война с Америка и златния дъжд, който ще я последва!

От лондонския ежедневен печат заслужава да бъдат споме­нати още само „Daily News“ и „Morning Star“, които са против ония, които крещят за война. „Daily News“ е скован в своите действия от връзката си с лорд Джон Ръсел, а на влиянието на „Morning Star“ (орган на Брайт и Кобден) вреди характерът му на „вестник, който е за мир на всяка цена“.

Повечето лондонски седмичници са само ехо на всекидневни­те вестници и следователно са предимно войнствено настроени. „Observer“^[273] служи срещу пари на правителството. „Saturday Review“ се стреми към esprit^*45 и си въобразява, че го е намерил, като цинично се преструва, че стои над предразсъдъците на „ху­манността“. За да демонстрират „esprit“, продажните адвокати, по-повече и даскали, които пишат в това списание, от избухването на гражданската война в Америка насам ръкопляскат ухилени на робовладелците. По-късно, разбира се, те почнаха да тръбят за война заедно с „Times“. Те вече съставят военни планове сре­щу Съединените щати; тези планове поразяват със своето грубо невежество.

Като повече или по-малко достойни изключения трябва да се споменат „Spectator“, „Examiner“ и особено „Macmillan's Magazine“^[274].

И така, виждаме: общо взето лондонският печат – провин­циалните вестници с изключение на вестниците, принадлежащи на памучните магнати, образуват похвален контраст – не пред­ставлява никой друг освен Палмерстън и отново Палмерстън. Палмерстън иска война, английският народ не я иска. Най-близките събития ще покажат кой ще победи в този двубой – Палмерстън или народът. Във всеки случай Палмерстън играе по-опасна игра, отколкото Луи Бонапарт в началото на 1859 г.^[275]

 

Написано от Маркс на 25 декември 1861 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 359 от 31 декември 1861 г.

 

---

13. ШАРЛАТАНСТВОТО НА ФРЕНСКИЯ ПЕЧАТ.
ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ПОСЛЕДИЦИ НА ВОЙНАТА

Лондон, 31 декември 1861 г.

Изглежда, че вярата в чудеса изчезва от една област само за да се установи в друга. Изгоните ли я от природата, тя въз­кръсва в политиката. Така поне смятат парижките вестници и техните съмишленици от телеграфната агенция и от агенциите за вестникарска информация. Така например парижки вестници от вчера съобщават: лорд Лайънс заявил на г. Сюърд, че ще чака до 20 декември вечерта, но след това ще замине за Лондон, ако вашингтонският кабинет откаже да предаде арестуваните. Сле­дователно парижките вестници са знаели още вчера какви мерки е взел лорд Лайънс след получаването на телеграмите, изпрате­ли му с парахода „Европа“. Но и до днес в Европа още не е по­лучена новината за пристигането на „Европа“ в Ню Йорк. Преди да са получили съобщение за пристигането на „Европа“ в Амери­ка, „Patrie“ и К° публикуват в Европа новини за събития, ста­нали след пристигането на „Европа“ в Съединените щати. „Patrie“ и К° очевидно смятат, че скоростта не е голямо чудо. Един тука­шен вестник отбеляза в своята борсова статия, че тези парижки  измислици, точно както и подстрекателските статии на някои английски вестници, служат не само на политическите спекула­ции на някои властници, но и в същата степен на борсовите спе­кулации на някои частни лица.

„Economist“, който досега беше един от най-гръмките гла­шатаи на военната партия, публикува в последния си брой писмо­то на един Ливърпулски търговец и редакционна статия, в която предупреждава английската общественост да не подценява опасностите, които крие една война със Съединените щати. През 1861 г. Англия е внесла зърнени храни общо за 15 380 901 ф. ст., от които на Съединените щати са се падали близо 6 милиона фунта стерлинги. Англия би пострадала повече от невъзможността Да купува американско жито, отколкото Съединените щати – от невъзможността да го продават. Освен това Съединените щати биха имали предимството на по-бързата информация. Решат ли да воюват, от Вашингтон веднага ще полетят телеграми за Сан Франциско и американските кораби в Тихия океан и в китайски води ще започнат военни действия много седмици, преди Англия да може да достави в Индия новината за войната.

От избухването на гражданската война насам американо-китайската търговия е намаляла в огромна степен, точно както и американо-австралийската търговия. Но доколкото тази търговия все още се води, товарите се купуват главно с английски кре­дитни писма, т. е. с английски капитал. Напротив, английската търговия, водена от Индия, Китай и Австралия, която винаги е имала значителни размери, се увеличи още повече след пре­кратяването на търговията със Съединените щати. Следователно американските капьорски кораби биха имали широко поле за дейност, а английските – сравнително малко. Английските ка­питаловложения в Съединените щати надвишават целия капи­тал, вложен в английската памучна промишленост, а амери­канските капиталовложения в Англия са равни на нула. Англий­ската флота превъзхожда американската, но далеч не както през време на войната от 1812–1814 г.

Ако американските капьорски кораби още тогава демон­стрираха огромното си превъзходство над английските, какво ще бъде сега? За ефективна блокада на североамериканските при­станища, особено през зимата, не може да става и дума. По вътрешните водни пътища между Канада и Съединените щати – а надмощието тук има решаващо значение за сухопътната война в Канада – Съединените щати биха имали при започване на военните действия безусловно господство.

С една дума, Ливърпулският търговец стига до следното за­ключение:

„Никой в Англия няма да се осмели да настоява за война само заради памука. За нас би било по-изгодно да храним три години всички памучни окръзи за държавна сметка, отколкото да воюваме за тях една година със Съединените щати.“

Ceterum censeo^[276], че инцидентът с „Трент“ няма да доведе до война.

 

Написано от К. Маркс на 31 декември 1861 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 4 от 4 януари 1862 г.

 

---

14. АМЕРИКАНОФИЛСКИ МИТИНГ

Лондон, 1 януари 1862 г.

Антивоенното движение сред английския народ се засилва и разраства от ден на ден. Многолюдни митинги в най-различни краища на страната настояват за арбитражно уреждане на кон­фликта между Англия и Америка. Меморандуми в същия смисъл валят върху шефа на кабинета, а независимият провинциален пе­чат е почти единодушен в своята опозиция против войнствените крясъци на лондонския печат.

По-долу привеждаме едно подробно съобщение за митинга, който се състоя миналия понеделник в Брайтон; той представлява особен интерес, защото е бил свикан по инициатива на работниче­ската класа, а двамата главни оратори, господа Кънингам и Уайт, са влиятелни членове на парламента, които принадлежат към она­зи част от камарата, която поддържа правителството.

Проектът на първата резолюция, внесен от г. Ууд (работник), гласи,

„че причината за конфликта между Англия и Америка е неправилно тъл­куване на международното право, а не умишлено оскърбление на британския флаг; че поради това митингът е на мнение спорният въпрос да бъде предаден за арбитражно решение от някоя неутрална държава; че при тези обстоятелства една война с Америка не може да бъде оправдана с нищо, напротив, тя би била само осъдена от целия английски народ.“

В подкрепа на своето предложение г. Ууд между другото каза:

„Говори се, че това ново оскърбление било само последното звено на верига от оскърбления, които Америка е нанесла на Англия. Да приемем, че това е така; какво би показало в такъв случай дрънкането на оръжие в на­стоящия момент? То би показало, че докато Америка беше единна и силна, ние търпеливо понасяхме нейните оскърбления, а сега, когато тя е в опасност, бър­заме да се възползваме от своята изгодна позиция, за да отмъстим за нане­сеното оскърбление. Нима подобно поведение не би ни заклеймило като жалки страхливци в очите на цивилизования свят?“

Г-н Кънингам:

„... В момента в Съюза се провежда открита политика на освобождение (ръкопляскания) и аз твърдо се надявам, че няма да бъде допусната никаква интервенция от страна на английското правителство (ръкопляскания)... Нима вие, свободно родени англичани, ще се оставите да бъдете въвлечени в една, война против американската република? Защото такива са намеренията на „Times“ и на ония, които стоят зад този вестник... Апелирам към англий­ските работници, които са най-много заинтересовани от запазването на мира, да вдигнат глас, а в случай на необходимост и ръка, за да предотвратят това голямо престъпление (гръмки ръкопляскания)... „Times“ използва всички средства, за да разпали войнствените страсти в нашата страна и да създаде с оскърбителните си нападки враждебно настроение сред американците... Аз не принадлежа към така наречената партия на мира. „Times“ поощрява политика­та на Русия и употреби всички сили (в 1853 г.), за да подведе нашата страна да гледа спокойно военните завоевания на руските варвари на Изток. Аз бях между ония, които вдигнаха глас против тази погрешна политика. Когато в парламента бе внесен законопроектът за заговорите, който имаше за цел да улесни предаването на политическите емигранти, „Times“ не пестеше усилия да форсира прокарването на този законопроект в камарата на общините. Аз бях един от 99-те члена на камарата, които се противопоставиха на това посега­телство върху свободите на английския народ и свалиха министъра (ръко­пляскания). Този министър възглавява сега кабинета. Аз му предсказвам, че ако се опита да хвърли нашата страна във война с Америка без сериозни и убедителни основания, неговият план ще претърпи позорен провал. Уверен съм, че той ще претърпи ново позорно поражение, по-голямо от онова, което по­несе във връзка със законопроекта за заговорите (гръмки ръкопляскания)... Не съм запознат с официалното послание, отправено до Вашингтон; но съгласно господстващото мнение кралските юристи препоръчали на правителството да застане на строго юридическото гледище, че мисарите на Юга не са можели да бъдат задържани без кораба, с който са пътували. На това основание като conditio sine qua non^*46 трябва да бъде поискано предаването на Слайдел и Мейсън.

Да приемем, че народът, който живее отвъд Атлантическия океан, няма да позволи на своето правителство да предаде тези лица. Нима ще се остави­те да бъдете въвлечени във война заради спасението на тези двама пратеници на робовладелците?... В нашата страна съществува партия на привържениците на войната против американската република. Спомнете си последната война с Русия. От публикуваните в Петербург тайни телеграми съвсем безспорно се изя­сни, че статиите, които „Times“ е публикувал през 1853 г., са били написани от едно лице, което е имало достъп до тайните руски държавни книжа и до­кументи. Г-н Лейърд прочете тогава в камарата на общините най-фрапантните места от тези статии и „Times“ в своето смущение веднага промени тона си и още следващата сутрин почна да тръби за война... „Times“ неведнъж е нападал император Наполеон и е поддържал нашето правителство в искането му за неограничени кредити за построяване на сухопътни укрепления и пла­ващи батареи. След като нададе това тревожно предупреждение срещу Франция, „Times4* иска сега чрез въвличането на нашата страна в една задатлантическа война да остави нашето крайбрежие незащитено срещу заплахите от страна на френския император... Трябва да се опасяваме, че сегашните големи военни приготовления се вършат не само във връзка с инцидента с „Трент“, но за случай на признаване на правителството на робовладелските щати. Ако Англия направи това, тя завинаги ще се покрие с незаличим позор.“

Г-н Уайт:

„Дължим да отбележим, че работническата класа е инициаторът на този ми­тинг и че всички разходи по неговото организиране бяха поети от Комитета на работниците... Сегашното правителство никога не се е отличавало с голям такт, нито е било искрено и правдиво по отношение на народа... Никога нито за миг не съм вярвал, че е що-годе възможно инцидентът с „Трент“ да доведе до война. Не на един член на правителството съм казвал в лицето, че нито един от тях не вярва във възможността за война поради инцидента с „Трент“. За какво са тогава тези огромни приготовления? Мисля, че Англия и Франция са се споразумели да признаят идната пролет независимостта на южните щати. Дотогава Великобритания ще успее да съсредоточи в американски води мощна флота. Канада ще бъде напълно подготвена за отбрана. Ако северните щати бъдат тогава склонни да използват признаването на южните щати като casus belli, Великобритания ще бъде готова...“

След това ораторът разгледа подробно опасностите, които крие една война със Съединените щати, напомни за симпатиите, които Америка е проявила във връзка със смъртта на генерал Хавлок, за помощта, която американските моряци оказаха на английските кораби в злощастното сражение на Байхе^[277], и т. н. Накрая той заяви, че гражданската война ще завърши с отме­няване на робството и че поради това Англия безусловно трябва да бъде на страната на Севера.

След като събранието прие единодушно първата проекторе­золюция, бе внесен, обсъден и приет меморандум до Палмерстън.

 

Написано от К. Маркс на 1 януари 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 5 от 5 януари 1862 г.

 

---

15. КЪМ ИСТОРИЯТА НА СКРИТАТА ТЕЛЕГРАМА НА СЮЪРД

Лондон, 14 януари 1862 г.

Покойният инцидент с „Трент“ отново възкръсна, но този път като casus belli не между Англия и Съединените щати, а между английския народ и английското правителство. Новият casus belli ще бъде разгледан от парламента, който ще се събере следващия месен. Вие несъмнено вече сте обърнали внимание на полемиката на „Daily News“ и „Star“ против „Morning Post“ по повод скриването и отричането на мирната телеграма на Сюърд от 30 ноември, която американският пълномощен министър г. Адамс е прочел на лорд Джон Ръсел на 19 декември. Позволете ми сега да се върна на този епизод. В отговор на уверението на „Morning Post“, че те­леграмата на Сюърд няма нищо общо със случая „Трент“, борсо­вите книжа спаднаха и милионни състояния преминаха от едни ръце в други, носейки на едни загуби, а на други печалба. Затова напълно необоснованата полуофициална лъжа на „Morning Post“, разобличена с публикуването на телеграмата на Сюърд от 30 но­ември, предизвика огромно негодувание в търговските и проми­шлените кръгове.

На 8 януари след обед в Лондон се получи новината за мир­ното разрешение на конфликта. Още същата вечер „Evening Star“ (вечерно издание на „Morning Star“) отправи до правителството запитване относно скриването на телеграмата на Сюърд от 30 но­ември. На следващата сутрин, 9 януари, „Morning Star“ даде следния отговор:

„Пита се, защо по-рано не се е чуло нищо за телеграмата на Сюърд, която г. Адамс е получил през декември? Това се обяснява много просто. По­лучената от г. Адамс телеграма не бе съобщена (not communicated) на на­шето правителство“.

Същия ден вечерта „Star“ напълно опроверга „Post“, като обяви неговото „обяснение“ за жалко извъртане. Телеграмата наистина не била „съобщена“ от Адамс на лорд Палмерстън и лорд Ръсел, а им била „прочетена“.

В събота, 11 януари, сутринта на сцената излезе „Daily News“ въз основа на статията на „Morning Post“ от 21 декември дока­за, че както този вестник, така и правителството са били по онова време много добре запознати с телеграмата на Сюърд и че те умишлено са изопачили нейното съдържание. Тогава правителство­то се приготви за отстъпление. На 11 януари вечерта полуофици­алният вестник „Globe“ заяви, че г. Адамс наистина съобщил на 19 декември телеграмата на Сюърд на правителството, но в нея „не се съдържало никакво предложение от страна на вашингтонския кабинет“, нито каквото и да било „непосредствено извинение за оскърблението на английския флаг“. Това срамежливо признание, че в продължение на три седмици английският народ е бил умишлено лъган, само наля масло в огъня, вместо да го угаси. Всички вестници на промишлените окръзи на Великобритания на­дадоха вик на негодувание, чието ехо прозвуча вчера най-после и във вестниците на торите. Забележете, че целият въпрос бе поставен на дневен ред не от политици, а от деловите кръгове. В днешния си брой „Morning Star“ пише по този повод:

„Лорд Джон Ръсел без съмнение също носи отговорност за скриването на истината; освен това той не направи нищо за опровергаването на лъжата на „Morning Post“, но той не е можел да продиктува толкова явно противоре­чащата на истината, неизмеримо вредна статия на този вестник от 21 декември. На такава постъпка е способен само един човек; само министърът, който из­фабрикува афганистанската война, бе способен да скрие мирното послание на Сюърд. Глупавата снизходителност на камарата на общините му прости едното престъпление; няма ли парламентът и народът да се обединят, за да го на­кажат за другото?“

 

Написано от К. Маркс на 14 януари 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse “,
бр. 17 от 18 януари 1862 г.

 

---

16. ДЪРЖАВЕН ПРЕВРАТ НА ЛОРД ДЖОН РЪСЕЛ

Лондон, 17 януари 1862 г.

Положението на лорд Джон Ръсел през време на неотдавна­шната криза беше крайно неприятно дори за човек, цялата пар­ламентарна дейност на когото доказва, че той рядко се е колебал да пожертва действителна власт за официален пост. Никой не е забравил, че лорд Джон Ръсел трябваше да отстъпи на Палмерстън министър-председателския пост, но никой, изглежда, не помни, че той получи поста министър на външните работи от Палмерстън. Всички приемат като нещо съвсем естествено Палмерстън да ръко­води от свое име кабинета, а от името на Ръсел – външната политика. Когато от Ню Йорк се получи първото известие за мир­ното разрешение на конфликта, вигите и торите почнаха да се над­преварват да възхваляват гръмко държавническата мъдрост на Палмерстън, без да удостоят неговия помощник, министъра на външните работи лорд Джон Ръсел, дори със скромна похвала. Той беше съвсем игнориран. Но едва бе избухнал скандалът за­ради скритата американска телеграма от 30 ноември, и името на Ръсел възкръсна от мъртвите.

Нападащи и защитници изведнъж направиха откритието, че отговорният министър на външните работи се нарича лорд Джон Ръсел! Сега обаче се изчерпи и търпението на Ръсел. Без да до­чака откриването на парламента, противно на всички правителстве­ни обичаи, той веднага публикува в официалния „Gazette“^[280] от 12 януари собствената си кореспонденция с лорд Лайънс. Тази кореспонденция доказва, че телеграмата на Сюърд от 30 ноември е била прочетена от г. Адамс на лорд Джон Ръсел на 19 декември, че Ръсел изрично е признал тази телеграма като извинение за действията на капитан Уилкс и че след декларацията на Ръсел г. Адамс е сметнал мирния изход на конфликта за сигурен. Какво става след това официално разкритие с „Morning Post“ от 21 де­кември, който отрече получаването на каквато и да било теле­грама от Сюърд във връзка с инцидента с „Трент“, какво става с „Morning Post“ от 9 януари, който обвини г. Адамс, че е скрил тази телеграма, какво става с всички крясъци за война на Палмерстъновия печат от 19 декември 1861 г. до 8 януари 1862 г.? Не­що повече! Телеграмата на лорд Джон Ръсел до лорд Лайънс от 19 декември 1861 г. доказва, че английският кабинет не е предявил какъвто и да било военен ултиматум: че лорд Лайънс не е полу­чил инструкция да напусне Вашингтон седем дни след връчването на „този ултиматум“; че Ръсел е заповядал на пълномощния ми­нистър да избягва дори привидността на заплаха; и най-после, че английският кабинет е възнамерявал да вземе окончателно реше­ние едва след получаване отговора на американското правител­ство. Следователно цялата гръмко възхвалявана от Палмерстъновия печат политика, която намери толкова много раболепни отзвуци на континента, се оказа празна химера. Тя никога не е била провеждана в действителност. Тя доказва само, както зая­вява днес един лондонски вестник, че Палмерстън „се е опитвал да провали официалната и задължителна за отговорните съветници на короната политика“.

Че coup de main^*47 на лорд Джон Ръсел порази Палмерстъновия печат като гръм от ясно небе, най-убедително доказва след­ният факт. Вчерашният брой на „Times“ скри кореспонденцията на Ръсел и не спомена нито дума за нея. Едва днес той препечатва на своите страници тази кореспонденция от лондонския „Gazette“, като я придружава с увод и встъпителни бележки под формата на уводна статия, която грижливо заобикаля същинския спорен въпрос, спорния въпрос между английския народ и английското правителство, и го засяга само в сърдитата фраза, че „лорд Джон Ръсел се е попресилил, за да прочете в телеграмата на Сюърд от 30 ноември някакво извинение“. Затова пък гневът на Юпитер Гръмовержеца от Принтингхаус скуер се излива в друга уводна статия, в която се доказва, че г. Гилпин, член на правителството, министър на търговията и привърженик на Манчестърската шко­ла, е недостоен за своето място в правителството. Гилпин, бивш книжар, демагог и апостол на умереността, когото никой няма да сметне за герой, миналия вторник на митинг в Нортхемптон, който той представлява в парламента, престъпно призова английския народ да попречи чрез организирането на публични демонстрации за едно преждевременно признаване на южната Конфедерация, която той безпощадно заклейми като продукт на робовладелския строй. Като че ли – възмутено се провиква „Times“, – като че ли Палмерстън и Ръсел („Times“ сега отново си спомня за съще­ствуването на лорд Джон Ръсел) не са се борили против робството през целия си живот! Разбира се, от страна на г. Гилпин бе нетактичност, умишлена нетактичност, да призовава английския народ да се бори против робовладелските симпатии на едно пра­вителство, към което той самият принадлежи. Но както вече ка­захме, г. Гилпин не е герой. Цялата му кариера свидетелства, че той е твърде малко склонен към мъченичество. Неговата не­тактичност бе проявена в същия ден, в който лорд Джон Ръсел извърши своя coup de main. Оттук можем да заключим, че англий­ският кабинет съвсем не е „happy family“^*48 и че отделните му членове отдавна вече мислят за „развод“.

Руският епилог на драмата „Трент“ е не по-малко забележи­телен от нейния финал, разигран от английския кабинет. Русия, която през време на цялата тази шумотевица мълчаливо стоеше със скръстени ръце на заден план, сега внезапно се появява на авансцената, потупва г. Сюърд по рамото и заявява, че най-после е настъпил моментът за окончателното уреждане на въпроса за морските права на неутралните страни. Както е известно, Русия се смята за призвана да поставя неотложните въпроси на циви­лизацията в дневния ред на световната история в подходящия момент и на подходящото място. Русия ще стане неуязвима за морските държави, щом последните се откажат от своите права на воюваща страна по отношение на неутралните държави, а с това и от контрола върху износната търговия на Русия. Парижката конвенция от 16 април 1856 г., която на места дословно копира руския договор от 1780 г. за „въоръжен“ неутралитет против Ан­глия, засега още не е закон в Англия. Каква ирония на съдбата би било, ако англо-американският конфликт завърши със санкцио­нирането от английското правителство и английската корона на една отстъпка, която двама английски министри направиха на Русия на своя отговорност след завършването на англо-руската война^*49!

 

Написано от К. Маркс на 17 януари 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 20 от 21 януари 1862 г.

 

---

17. РАБОТНИЧЕСКИ МИТИНГ В ЛОНДОН

Лондон, 28 януари 1862 г.

Работническата класа, така преобладаваща съставна част от едно общество, в което отдавна вече не съществува селско съсло­вие, няма, както е известно, свои представители в парламента. При все това тя не е без политическо влияние. Нито едно значително нововъведение, нито една решителна мярка не са били прокарани в тази страна^*50 без pressure from without (натиск отвън), като или опозицията е прибягвала до такъв pressure^*51 върху правителство­то, или правителството е упражнявало pressure върху опозицията. Под pressure from without англичаните разбират големите, извън­парламентарни народни демонстрации, които, разбира се, не мо­гат да бъдат инсценирани без активното участие на работниче­ската класа. През време на антиякобинската война Пит съумя да използва народните маси против вигите. Еманципацията на като­лиците, законопроектът за реформа, отменяването на житните за­кони, законопроектът за 10-часовия работен ден, войната с Русия, отхвърлянето на Палмерстъновия законопроект за заговорите^[281] – всичко това беше резултат от бурни извънпарламентарни демон­страции, в които работническата класа, ту изкуствено подстрека­вана, ту действайки спонтанно, се явяваше било в качеството на personae dramatis^*52, било в качеството на хор, и играеше главната роля, или – според обстоятелствата – ролята на шум­на тълпа. Толкова по-поразително е поведението на английска­та работническа класа по отношение на гражданската война в Америка.

Мизерията на работниците от северните промишлени окръзи, предизвикана от затварянето на фабриките и намаляването на ра­ботното време под предлог на блокадата на робовладелските щати, не се поддава на описание и расте от ден на ден. Другите слоеве на работническата класа се намират в по-малко бедствено поло­жение, но и те страдат жестоко от обратното въздействие на кри­зата в памучната промишленост върху останалите отрасли на промишлеността, от намаляването на износа на собствените и продукти за северните щати на Америка в резултат на тарифата на Морил и на пълното прекратяване на този износ за южните щати поради блокадата. Поради това английската намеса в амери­канските работи е станала в настоящия момент за английската работническа класа въпрос за насъщния хляб. При това „natural superiors“ (естествените началства) на работниците не се спират пред никакви средства, за да разпалят гнева им против Съедине­ните щати. Единственият все още съществуващ влиятелен и ши­роко разпространен работнически орган, „Reynolds's News paper“ бе специално купен, за да повтаря всяка седмица от шест месеца насам в бесни пасквили ceterum censeo^[282] за английска интервенция. Поради това работническата класа много добре разбира, че правителството само чака призиви за интервенция отдолу, pressure from without, за да сложи край на американската блокада и на мизерията в Англия. При тези обстоятелства не може да не пре­дизвиква учудване упоритостта, с която работническата класа мълчи или нарушава мълчанието си само за да издигне глас про­тив интервенцията, в защита на Съединените щати. Това е ново блестящо доказателство за непоколебимата твърдост на ан­глийските народни маси, онази твърдост, която представлява тай­ната на мощта на Англия и благодарение на която през време на Кримската война и на въстанието в Индия обикновеният англий­ски войник, да се изразим с хиперболичния език на Мадзини, изглеждаше полубог.

За да характеризираме „политиката “ на работническата кла­са, привеждаме по-долу едно съобщение за голям работнически митинг, състоял се вчера в Мерилебон, един от най-населените райони на Лондон.

Председателят, г. Стедман, откри митинга, заявявайки, че трябва да се вземе решение относно приема, който английският народ трябва да окаже на господа Мейсън и Слайдел.

„Необходимо е да се прецени дали тези господа идват, за да освободят робите от техните вериги или за да прибавят ново звено към тези вериги.“

Г-н Иейтс:

„В този случай работническата класа не може да мълчи. Двамата джен­тълмени, които плават по Атлантическия океан за нашата страна, са агенти на робовладелски и тиранични щати. Те са в открит буит против законната кон­ституция на своята страна и идват тук, за да склонят нашето правителство да признае независимостта на робовладелските щати. Дълг на работническата класа е да каже сега своето мнение, за да не мисли английското правителство, че ние сме равнодушни зрители на неговата външна политика. Ние трябва да покажем, че парите, изразходвани от нашия народ за освобождение на робите, не трябва да отидат на вятъра. Ако нашето правителство действаше честно, го от все сърце щеше да подкрепи северните щати при потушаването на този ужасен метеж“.

След обстойна защита на северните щати и забележката, че „резките тиради на г. Лъвджой против Англия са били предизви­кани от оскърбителните нападки на английския печат“, ораторът предложи следната резолюция:

„Настоящото събрание смята, че агентите на метежниците, Мейсън и Слайдел, които сега са на път от Америка за Англия, съвсем не заслужават моралната подкрепа на английската работническа класа, защото са робовла­делци и явни агенти на тираничната клика, която в настоящия момент е вдигнала бунт против американската република и е заклет враг на социалните и полити­ческите права на работническата класа във всички страни.“

Г-н Уин подкрепи резолюцията. От само себе си се разбира, заяви той, че през време на пребиваването на Мейсън и Слайдел в Лондон трябва да се избягват всякакви лични оскърбления по техен адрес.

Г-н Никълс, жител на „крайния север на Съединените щати“, както той сам се представи, а всъщност advocatus diaboli^*53, из­пратен на митинга от господа Янси и Ман, протестира против вне­сената резолюция.

„Аз съм тук, защото тук има свобода на словото. В нашата страна пра­вителството от три месеца не позволява на никого да си отвори устата. Свобо­дата е потъпкана не само на Юг, но и на Север. На Север има много про­тивници на войната, но те не смеят да говорят. Не по-малко от двеста вестници са спрени или разгромени от тълпата. Южните щати имат същото право да се отделят от Севера, каквото Съединените щати имаха някога по отношение на Англия.“

Но въпреки красноречието на г. Никълс първата резолюция бе приета единодушно. Тогава той стана отново:

„Ако вие упреквате господа Мейсън и Слайдел, че са робовладелци, също­то може да се каже за Вашингтон и Джеферсън и т. н.“

Г-н Билс опроверга Никълс в обстойна реч и след това пред­ложи втора резолюция:

„Предвид на зле скриваните усилия на „Times“ и други недобросъвестни вестници да заблудят английското обществено мнение относно събитията в Аме­рика, да ни въвлекат под всякакъв предлог във война с милиони наши кръвни роднини и да използват временните затруднения на републиката, за да клеветят демократичните институции, настоящият митинг смята за извънредно важен дълг на работниците, тъй като те не са представени в сената на нацията, да изявяват своите симпатии към Съединените щати в тяхната титанична борба за запазването на Съюза; да разобличават позорната и безчестна позиция на вестник „Times“ и родствените му аристократически вестници, които се обявиха в защита на робовладението; най-решително да се изкажат за политика на най-строга ненамеса в работите на Съединените щати и за уреждането, на всички евентуални конфликти от назначени от двете страни делегати или арбитражни съдилища; да заклеймят политиката на война, провеждана от органа на борсо­вите спекуланти, и да изразят най-горещите си симпатии към стремежите на аболиционистите да постигнат окончателно разрешение на въпроса за робството.“

Тази резолюция бе приета единодушно, както и внесеното на края предложение „на американското правителство да бъде преда­ден чрез г. Адамс препис от взетите решения като израз на чувствата и становището на английската работническа класа“.

 

Написано от К. Маркс на 28 януари 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 32 от 2 февруари 1862 г.

 

---

18. АНТИИНТЕРВЕНЦИОНИСТКИ НАСТРОЕНИЯ

Лондон, 31 януари 1862 г.

Търговското величие на Ливърпул води своя произход от тър­говията с роби. Единственият принос, с който Ливърпул обогати поетичната литература на Англия, са одите за търговията с роби. Преди петдесет години Уилберфорс не можеше да стъпи в Ливърпул без риск за живота си. Както в миналия век търговията с роби, така през сегашния век търговията с продукта на робския труд – памука – образува материалната основа на могъщество­то на Ливърпул. Поради това не е чудно, че Ливърпул е центърът на английските приятели на сецесионистите. Той е всъщност единственият град на Обединеното кралство, в който през време на неотдавнашната криза можа да бъде устроен quasi публичен ми­тинг в полза на една война със Съединените щати. И какво казва Ливърпул сега? Да чуем един от големите му ежедневници – „Daily Post“^[283].

В уводна статия, озаглавена „The cute Yankee“ („Хитрият ян­ки“), между другото се казва:

„С присъщата си ловкост янките превърнаха една привидна загуба в ре­ална печалба и принудиха Англия да служи на техните интереси... Наистина Великобритания засили своята мощ, но за какво? От основаването на Съеди­нените щати янките винаги са настоявали плаващите под неутрален флаг пътни­ци да имат привилегията да бъдат защитени от всякакво посегателство и на­падение от страна на воюващите държави. Ние оспорихме най-енергично тази привилегия през време на антиякобинската война, на англо-американската война от 1812-1814 г. и неотдавна, в 1842 г., през време на преговорите между лорд Ашбъртон и държавния секретар Даниел Уебстър. Сега трябва да прекратим своята съпротива. Принципът на янките победи. Г-н Сюърд констатира този факт, като заявява, че Англия по принцип е отстъпила я че в резултат на ин­цидента с „Трент“ Съединените щати са получили от нас една концесия, за чието постигане те досега бяха изчерпали напразно всички средства на ди­пломацията и войната.“

Още по-важно е признанието на „Daily Post“ относно обрата в общественото мнение дори в Ливърпул.

„Конфедератите“ – пише той – „не са направили нищо, което да ги лиши от досегашните симпатии. Тъкмо обратното! Те се бориха и дадоха ог­ромни жертви. Ако не извоюват своята независимост, всекн трябва да при­знае, че те я заслужават. Както и да е, общественото мнение се обърна сега против техните претенции. До преди четири седмици те бяха храбреци (fine fellows). Сега ги обявяват за жалка банда (a very sorry set)... Наистина е настъпил прелом. Антиробовладелската секта, която беше толкова утихнала през време на неотдавнашните народни вълнения, сега почна да се проявява и бълва змии и гущери против търговията с хора и метежните робовладелци!... Не са ли покрити дори стените на нашия град с големи плакати, пълни с ин­синуации и саркастични нападки срещу господа Мейсън и Слайдел, „авторите на проклетия закон за бегълците-роби“? ... Конфедератите загубиха от инци­дента с „Трент“. Те разчитаха да спечелят от него, а той доведе до тяхната гибел. Те загубиха симпатиите на нашата страна и трябва колкото е възможно по-скоро да се примирят с това странно положение. С тях се отнесоха много лошо, но такова е положението (there will be no redress)“.

След това признание на симпатизиращия на сецесионистите Ливърпулски вестник лесно е да се разбере защо някои влиятелни Палмерстънови вестници внезапно заговориха сега, преди открива­нето на парламента, на съвсем друг език. Така например „Econo­mist“ от миналата събота публикува статия под заглавие: „Трябва ли да спазваме блокадата?“

Авторът на статията изхожда преди всичко от безспорния факт, че блокадата съществувала само на книга и че, следовател­но, международното право позволявало тя да бъде нарушавана. Франция искала насилственото ѝ прекратяване. Поради това прак­тическото разрешение на въпроса зависело от Англия, която имала важни и наложителни причини за подобна стъпка. Работата била там, че тя имала нужда от американския памук. Впрочем не е съвсем ясно как една „блокада, която съществува само на книга“, може да пречи на транспортирането на памук.

„И все пак – провиква се „Economist“ – Англия трябва да спазва блокадата“. След като привежда редица мними аргументи в полза на това гледище, авторът в края на краищата преминава към същността на въпроса.

„При такъв случай“ – пише той – „правителството би трябвало да се опи­ра на подкрепата на цялата страна. Но в своята маса английският народ още не е подготвен за намеса, която поне привидно да означава, че ние поддържаме създаването на робовладелска република. Социалната система на Конфедера­цията се основава върху робовладението; а федералистите направиха всичко, за да ни убедят, че робството е коренът на сецесията и че те са врагове на робст­вото, а робството предизвиква у нас най-голямо отвращение… В това се крие истинската причина за заблуждението на народа. Разпадане, а не възстановя­ване на Съюза, независимост, а не поражение на Юга – ето единствено сигур­ния път за освобождението на робите. Ние се надяваме, че ще имаме случай да разясним това на нашите читатели. Но засега това още не е ясно за всички. Мнозинството англичани мислят другояче. И докато те упорито се придържат към това предубеждение, всяка интервенция на нашето правителство, която би ни поставила в активна опозиция срещу Севера и в мним съюз с Юга. би била лишена от каквато и да било искрена подкрепа от страна на английския народ.“

С други думи: опитът за подобна интервенция би довел до падане на правителството. С това се обяснява също защо „Times“ така решително се изказва против всякаква интервенция и за неутралитет на Англия.

 

Написано от К. Маркс на 31 януари 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 34 от 4 февруари 1862 г.

 

---

19. ПАМУЧНАТА КРИЗА

Преди няколко дни се състоя годишното събрание на Манчестърската търговска камара. Тя представлява Ланкашир, най-големия промишлен окръг на Обединеното кралство и центъра на британската памучна промишленост. Председателят на събранието г. Е. Потър и главните докладчици господа Базли и Търнър пред­ставляват Манчестър и част от Ланкашир в камарата на общините. Следователно от речите на събранието ние узнаваме официално каква позиция към американската криза ще заеме в „сената на нацията“ този важен център на английската памучна промиш­леност.

На миналогодишното събрание на търговската камара един от най-големите памучни магнати на Англия г. Ашуърт с пиндаровска високопарност възхвали нечуваното разрастване на памучната про­мишленост през последното десетилетие. Той изтъкна по-специално, че дори търговските кризи през 1847 и 1857 г. не предизвикали каквото и да било намаление на износа на английска памучна пре­жда и тъкани. Той обясни това явление с чудодейната сила на въ­ведената в 1846 г. система на свободна търговия. Още тогава из­глеждаше странно, че същата система, която не бе в състояние да спести на Англия кризите от 1847 и 1857 г., е способна да предпази от влиянието на тези кризи един специален отрасъл на английската промишленост – памучната индустрия. Но какво слушаме днес? Всички оратори, включително и г. Ашуърт, признават, че от 1858 г. е започнало небивало задръстване на азиатските пазари и че в резултат на масовото и непрекъснато нарастващо свръхпроизводство сегашният застой е трябвало да настъпи дори без Граждан­ската война в Америка, тарифата на Морил и блокадата. Трудно е, разбира се, да се каже дали без тези отежняващи обстоятелства намалението на износа през последната година щеше да възлезе на 6 милиона фунта стерлинги, но няма нищо невероятно в това, че главните пазари на Азия и Австралия са осигурени с английски памучни изделия за 12 месеца.

Следователно, съгласно признанието на меродавната по този въпрос Манчестърска търговска камара сегашната криза на ан­глийската памучна промишленост е предизвикана не от американ­ската блокада, а от английското свръхпроизводство. Но какви по­следици би имало за Англия продължаването на гражданската война в Америка? На този въпрос получаваме отново единодуш­ния отговор: безмерни бедствия за работническата класа и разоряване на дребните фабриканти.

„В Лондон“ – отбеляза г. Читъм – „се говори, че сме имали достатъчно памук, за да продължаваме да работим. Но въпросът не е само в памука. Касае се преди всичко за неговата цена. При сегашните цени капиталът на фабрикантите бързо ще се стопи.“

Все пак търговската камара се изказа решително против вся­каква интервенция в Съединените щати, макар че повечето от ней­ните членове са достатъчно повлияни от „Times“, за да смятат разпадането на северноамериканския Съюз за неизбежно.

„Интервенцията“ – заяви г. Потър – „е последното, което бихме препо­ръчали. Манчестър е последният град, който би направил подобно предложение. Нищо не може да ни принуди да препоръчваме нещо, което е безнравствено.“

Г-н Базли:

„По отношение на американската разпра трябва да се спазва най-строго принципът на ненамеса. Народът на тази велика страна трябва безпрепятствено да урежда собствените си работи.“

Г-н Читъм:

„Господстващото мнение в нашия окръг най-решително осъжда всяка намеса в американската разпра. Необходимо е ясно да се заяви това, защото в случай на съмнение другата страна би упражнила извънредно силен натиск върху правителството.“

И така, какво предлага търговската камара? Тя иска от ан­глийското правителство да отстрани всички пречки, които от стра­на на властите все още спъват отглеждането на памука в Индия. Тя иска по-специално отменяване на 10-процентовото вносно мито, с което се облагат в Индия английските памучни прежди и тъкани. Едва бе ликвидиран режимът на Остиндийската компания^[284], едва Източна Индия влезе в състава на Британската империя, и Палмерстън въведе чрез г. Уилсън въпросното вносно мито върху англий­ските промишлени изделия в Индия, и то по същото време, когато продаде Савоя и Ница за англо-френския търговски договор. По този начин френският пазар бе до известна степен открит за англий­ската промишленост, но в същото време в по-голяма степен ѝ бе закрит източноиндийският пазар.

Г-н Базли отбеляза по този повод, че след въвеждането на въпросното мито множество английски машини били изнесени за Бомбай и Калкута и че пак там били построени фабрики по английски образец. Тези фабрики се готвели да погълнат най-добрия индийски памук. Ако към 10-процентовото вносно мито се прибавят и 15-процента за транспортни разходи, то изкуствено създадените по инициатива на английското правителство конкуренти са защи­тени с едно мито от 25%.

На събранието на магнатите на английската промишленост бе изразено изобщо крайно недоволство от протекционистката тен­денция, която все повече и повече се разпространява в колониите, по-специално и в Австралия. Господа индустриалците забравят, че в продължение на сто и петдесет години колониите напразно протестираха против „колониалната система“ на метрополията. Тогава колониите искаха свобода на търговията, Англия настоява­ше за ограничителни мерки. Сега Англия проповядва свобода на търговията, а колониите намират, че протекционизмът, насочен про­тив Англия, повече отговаря на техните интереси.

 

Написано от К. Маркс в началото на февруари 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 38 от 8 февруари 1862 г.

 

---

20. ДЕБАТИТЕ ПО АДРЕСА В ПАРЛАМЕНТА

Лондон, 7 февруари 1862 г.

Откриването на парламента представляваше невзрачна цере­мония. Отсъствието на кралицата и прочитането на тронното слово от лорд-канцлера лишиха тази церемония от всякакъв театрален ефект. Самото тронно слово е кратко, но съвсем неизразително. То рекапитулира faits accomplis*53 на външната политика, а за тяхната оценка препраща към представените на парламента документи. Една единствена фраза предизвика известна сензация – фразата, в която кралицата „trusts“ (изказва надеждата), че „няма никакви основания да се опасяваме от нарушаване на мира в Европа“. Тази фраза в действителност означава, че европейският мир спада към областта на надеждата и вярата.

Господата, които направиха в двете камари предложение за отговора на тронното слово,- бяха получили съгласно парламен­тарната практика съответно нареждане от министрите още преди три седмици. Техният отговор се състои обикновено от многословно повторение на тронното слово и от прекомерни ласкателства, които министрите си отправят от името на парламента. Когато в 1811 г. сър Френсис Бърдет изпревари официалните оратори с тех­ния подготвен адрес и се възползва от случая да разкритикува рязко тронното слово, изглеждаше като че ли е застрашена самата Magna Charta^[285]. Оттогава подобни ужаси повече не са се по­втаряли.

Поради това от дебатите по тронното слово интерес предста­вляват само „намеците“ на официалната опозиция и „контранамеците“ на министрите. Този път обаче дебатите представляваха по-скоро академически, отколкото политически интерес. Касаеше се за най-доброто надгробно слово за принц Алберт, който приживе твърде неохотно се подчиняваше на игото на английската олигар­хия. Vox populi^*54 присъди академическата палма на първенството на Дерби и Дизраели: на първия – като роден оратор, на втория – като изработен оратор.

„Деловата“ част на дебатите се въртеше около Съединените щати, Мексико и Мароко.

По въпроса за Съединените щати Outs (намиращите се в опо­зиция) превъзнасяха политиката на ns^*55 (beati possidentes^*56). Дерби, лидерът на консерваторите в камарата на лордовете, и Дизраели, лидерът на консерваторите в камарата на общините, бяха в опозиция не против кабинета, а един против друг.

Дерби изля преди всичко недоволството си поради липсата на „pressure from without“^*57. Той „се възхищавал“, каза той, от стоическото и пълно с достойнство поведение на фабричните ра­ботници. Що се отнасяло до фабрикантите, той не можел да ги похвали. За тях американският конфликт се оказал добре дошъл, защото свръхпроизводството и препълването на всички пазари без друго биха ги принудили да ограничат промишлеността.

По-нататък Дерби рязко нападна северноамериканското пра­вителство, което „изложило себе си и своя народ на позорно уни­жение“ и не постъпило „джентълменски“, тъй като не проявило инициатива и не предало доброволно Мейсън, Слайдел и К° и не се разкаяло. Неговият секундант в камарата на общините, г. Ди­зраели, веднага разбра каква вреда нанасят нападките на Дерби на надеждите на консерваторите да дойдат на власт. Затова той се изказа в противоположния смисъл:

„Когато мисля за големите трудности, с които държавните дейци на Се­верна Америка трябваше да се борят, идвам до извода, че те ги преодоляха мъжествено и смело.“

От друга страна, Дерби с присъщата му последователност про­тестира против „новите учения“ за морското право. Англия от­край време защищавала правата на воюващите държави против претенциите на неутралните страни. Наистина лорд Кларендон на­правил в 1856 г. в Париж „опасна“ отстъпка^[286]. Но за щастие тя не била още ратифицирана от короната, така че „тя не променяла нищо в международното право.“ Г-н Дизраели, явно по споразуме­ние с правителството, съвсем не засегна този пункт.

Дерби одобрява водената от министрите политика на ненамеса. Времето за признаване на южната Конфедерация още не било настъпило, но той иска достоверни документи, за да може да се съди „доколко блокадата е ефективна и поради това юридически задължителна“. Лорд Джон Ръсел заяви, че правителството на Съединените щати отделило достатъчно кораби за блокадата, но я провеждало не навсякъде строго. Г-н Дизраели се въздържа да съди за характера на блокадата, но иска от министрите да пред­ставят документи за информация. Той толкова по-настоятелно пре­дупреждава против всяко прибързано признаване на Конфедера­цията, тъй като в настоящия момент Англия се компрометирала със заплахи по адрес на една американска държава (Мексико) чиято независимост тя сама първа признала.

След Съединените щати дойде редът на Мексико. Нито един член на парламента не осъди войната, започната без обявяване на война, а намесата във вътрешните работи на една страна под ло­зунга за „Политика на ненамеса“ и коалицията на Англия, Фран­ция и Испания за подчиняване на една полубеззащитна страна. В действителност Outs само намекваха, че си запазват Мексико като предлог за партийни маневри. Дерби иска документи както относно конвенцията между трите велики сили, така и относно на­чина на нейното изпълнение. Той одобрява конвенцията, защото според него правилният път за всяка от договарящите се страни бил да отстоява своите претенции независимо от другата. Известни широко разпространени слухове го карат да се опасява, че поне една от трите велики сили – Испания – замисля операции, които излизат извън рамките на Договора. Като че ли Дерби действи­телно допуска, че великата сила Испания може да се осмели да действа против волята на Англия и Франция! Лорд Джон Ръсел отговори: и трите държави преследват една и съща цел и вни­мателно ще избягват всичко, което би могло да попречи на мек­сиканците да уреждат въпросите на собственото им управление.

Г-н Дизраели в камарата на общините се въздържа да изказва каквото и да било мнение, преди да се е запознал с представените документи. Все пак той намира „декларацията на правителството за подозрителна “. Англия първа призна независимостта на Мекси­ко. Това признаване ни напомня за един забележителен период в английската външна политика – периода на опозицията против Свещения съюз – и за един забележителен човек, Кънинг. Каква странна причина кара Англия да нанесе първия удар на мекси­канската независимост? При това в най-кратък срок бе променен предлогът за интервенция. Отначало се касаеше за удовлетворе­ние за щетите, причинени на английски поданици. Сега се говори за установяване на нови принципи на управление и за провъзглася­ване на нова династия. Лорд Палмерстън се позовава на предста­вените документи, на конвенцията, която забранявала на съюзни­ците „поробването“ на Мексико и натрапването на противна на народа форма на управление. Но същевременно той си отваря ед­на дипломатическа вратичка. Той бил чувал да се говори, че една партия в Мексико искала да превърне републиката в монархия. Той не знаел колко силна е тази партия. Той „от своя страна же­лаел само в Мексико да бъде образувано някакво правителство, с което да могат да преговарят чуждите правителства“. Той желае следователно образуването на „ново“ правителство. Той обявява сегашното правителство на Мексико за несъществуващо. Той дава на коалицията на Англия, Франция и Испания прерогативата на Свещения съюз да решава въпроса за съществуването и несъществуването на чужди правителства. „Това е всичко – скромно прибавя той, – към което се стреми правителството на Великобри­тания.“ Нищо повече!

Последният „открит въпрос“ на външната политика се отнася­те до Мароко. Английското правителство е сключило конвенция с Мароко, за да му даде възможност да плати своя дълг към Испа­ния – дълг, който Испания никога не би могла да натрапи на Мароко без позволението на същата Англия. Както изглежда, ня­кои лица са дали на Мароко паричен заем за срочните му плаща­ния към Испания, като са ѝ отнели по този начин предлога за по­-нататъшна окупация на Тетуан и за възобновяване на войната^[287]. Английското правителство е гарантирало на тези лица по един или друг начин лихвите по техните заеми и от своя страна поема като гаранция управлението на мароканските митници. Дерби намери този начин за гарантиране независимостта на Мексико за „rather strange“ (твърде странен), но не изтръгна отговор от министрите. Г-н Дизраели в камарата на общините се спря малко по-подробно на тази транзакция, която имала „твърде неконституционен“ ха­рактер, тъй като министрите натрапвали на Англия нови парични задължения зад гърба на парламента. Палмерстън просто го пре­прати към представените „документи“.

През време на дебатите почти не бяха засегнати вътрешни въпроси. Дерби само предупреди да не се засягат „вълнуващи“ спорни въпроси като например въпроса за парламентарна рефор­ма, като се има предвид „душевното състояние на кралицата“. Той е готов редовно да плаща на английската работническа класа данта на своето възхищение при условие, че тя понесе своето ли­шаване от избирателни права със същия самоотвержен стоицизъм, както американската блокада.

Грешка би било от идиличното откриване на парламента да се съди за някакво идилично бъдеще. Напротив! Разтуряне на пар­ламента или оставка на кабинета – гласи алтернативата на таз­годишната сесия. По-късно ще имаме случай да обосновем тази алтернатива.

 

Написано от К. Маркс на 7 февруари 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse “,
бр. 42 от 12 февруари 1862 г.

 

---

21. АМЕРИКАНСКИ РАБОТИ

Президентът Линкълн не се осмелява да направи една крачка напред, преди създалото се положение и всеобщото настояване на общественото мнение да направят невъзможно по-нататъшното про­такане. Но убедил се веднъж, че такъв повратен момент е на­стъпил, „old Abe“^*58 изненадва и приятели, и врагове с някаква вне­запна, по възможност безшумно проведена операция. Така например неотдавна той най-незабелязано предприе една неочаква­на стъпка, която преди половин година можеше да му коства президентското кресло, а още няколко месеца по-рано щеше да предизвика буря от дебати. Имаме предвид отстраняването на МакКлелън от поста commander in chief^*59 на всички армии на Съюза. Най-напред Линкълн замести военния министър Камерън с един енергичен и безцеремонен юрист, г. Едвин Стантон. Стантон веднага изпрати заповед до генералите Бюл, Халек, Бътлер, Шерман и до другите командващи военни окръзи и началници на експедиционни отряди, че занапред всички заповеди, както офици­алните, така и секретните, те ще получават непосредствено от воен­ното министерство и от своя страна ще трябва да представят докладите си непосредствено на военното министерство. Най-после Линкълн издаде няколко заповеди, които подписа с принадлежа­щото му по конституцията звание „commander in chief of the Army and Navy“^*60. По този „безшумен“ начин на „младия Наполеон“^[289] бе отнето върховното командване на всички армии и бе оставено само командването на армията на Потомак, макар да му бе за­пазена титлата „commander in chief“. Поемането на върховното командване от президента Линкълн бе сполучливо ознаменувана с успехите в Кентъки, Тенеси и по Атлантическото крайбрежие.

Постът commander in chief, който досега се заемаше от МакКлелън, бе завещан на Съединените щати от Англия и приблизи­телно отговаря на званието grand connétable^*61 в старата френска армия. През време на Кримската война дори Англия се убеди в нецелесъобразността на тази остаряла институция. Затова бе по­стигнат компромис, в резултат на който една част от предишните прерогативи на commander in chief бе предадена на военното, ми­нистерство.

Ние още не разполагаме с необходимия материал, за да съдим за фабианската тактика^[290] на МакКлелън на Потомак. Но не под­лежи на никакво съмнение, че неговото влияние е действало подобно на спирачка върху воденето на войната изобщо. За МакКлелън може да се каже същото, което Маколи казва за Есекс:

„Военните грешки на Есекс произтичаха главно от неговата политическа нерешителност. Той беше честен, но в никой случай горещо предан на делото па парламента и наред със сериозно поражение от нищо не се страхуваше тол­кова много, както от една решителна победа^[291].“

Както и повечето офицери от редовната армия, получили об­разование в Уест Пойнт^[292], МакКлелън е повече или по-малко свър­зан чрез esprit de corps^*62 със своите стари другари в неприя­телския лагер. Всички те еднакво ревниво се отнасят към парвенютата измежду „цивилните“. Войната според тях трябва да се води чисто професионално с неизменната цел за възстано­вяването на Съюза върху старата му основа и поради това трябва преди всичко да бъде свободна от принципни и революционни тен­денции. Хубав възглед за една война, която по своята същност е война на принципи! Първите генерали на английския парламент извършиха същата грешка.

„Но“ – казва Кромуел в своето обръщение към „опашката“ на Дългия парламент от 4 юли 1653 г. – „как всичко се промени, щом начело застанаха хора, които изповядват a principle of godliness and religion!“^*63[293]

Вашингтонският вестник „Star“^[294], специален орган на МакКлелън, в един от последните си броеве заявява:

„Целта на всички военни комбинации на генерал МакКлелън е възстано­вяването на Съюза в абсолютно същия вид, в който той съществуваше преди метежа.“

Не е чудно поради това, ако на Потомак, пред очите на глав­нокомандуващия, армията се използваше за залавяне на роби! Неотдавна МакКлелън със специална заповед прогони от лагера музикантското семейство Кътчинсон, загдето пеело... песни про­тив робството.

Освен тези „антитенденциозни“ демонстрации МакКлелън вземаше под своя закрила предателите в армията на Съюза. Така например той издигна Мейнард на по-висок пост, макар Мейнард, както доказват документите, публикувани от следствената комисия па камарата на представителите, да е действал като агент на сецесионистите. МакКлелън успя да спаси от военен съд и в повечето случаи дори от уволнение всички военни изменници, като се почне от генерал Патерсон, предателството на когото реши по­ражението при Манасас, и се свърши с генерал Стоун, който осъ­ществи поражението при Болс-Блъф в пряко споразумение с неприятеля. Следствената комисия на конгреса разкри най-поразителни факти в това отношение. Линкълн реши да докаже с енер­гични действия, че с поемането на върховното командване от него е ударил часът на изменниците с генералски еполети и е на­стъпил обрат във военната политика. По негова заповед в 2 часа сутринта на 10 февруари генерал Стоун бе арестуван в леглото и докаран във форта Лафайет. Няколко часа по-късно бе издадена заповедта за арестуването му, подписана от Стантон; в нея бе фор­мулирано обвинение в държавна измяна, по което ще се произнесе военен съд. Стоун бе арестуван и предаден на съд без генерал МакКлелън да бъде предварително уведомен.

МакКлелън явно бе решил, оставайки в бездействие и жъней­ки лаври в аванс, да не отстъпва първенството на никой друг генерал. Генералите Халек и Поп бяха взели решение за съвместна операция, за да принудят към решаващо сражение генерал Прайс, който веднъж вече бе спасен от Фримонт благодарение на наме­сата на Вашингтон. Една телеграма на МакКлелън им забрани да нанесат този удар. С аналогична телеграма на генерал Халек бе заповядано да не завзема форта Кълъмбъс в един момент, когато този форт бе наполовина наводнен. МакКлелън бе изрично забранил на генералите на запад да кореспондират помежду си. Проектираше ли се комбинирана операция, всеки от тях трябваше да се обръща най-напред към Вашингтон. Сега президентът Линкълн им е върнал необходимата свобода на действия.

Колко изгодна е била за сецесионистите цялата военна поли­тика на МакКлелън, най-добре доказват панегириците, с които „New-York Herald“ непрестанно го обсипва. Той е герой по вкуса на „Herald“. Прословутият Бенет, собственик и главен редактор на „Herald“, по-рано господстваше в правителствата на Пирс и Бюканън чрез своите „специални представители“, alias^*64 кореспонденти във Вашингтон. При правителството на Линкълн той се опи­та да си извоюва пак същото положение по околен път. като за целта неговият „специален представител“ д-р Айвс, южняк и брат на един офицер, преминал към конфедератите, си спечели благо­разположението на МакКлелън. Изглежда, че под покровителство­то на МакКлелън този Айвс се е ползвал с големи привилегии по времето, когато начело на военното министерство стоеше Камерън. Той е очаквал очевидно от Стантън същите привилегии и затова на 8 февруари се отзовал във военното министерство, където военният министър, неговият главен секретар и няколко членове на конгреса тъкмо обсъждали военните мероприятия. Посочена му била вра­тата. Той се заинатил, но в края на краищата отстъпил, като за­плашил, че „Herald“ ще открие огън против сегашното военно министерство, ако то го лиши от неговата „специална привилегия“ да се запознава във военното министерство по-специално с ре­шенията на правителствените съвещания, с телеграмите, официалните съобщения и военните бюлетини. На другата сутрин, 9 февруари, д-р Айвс събрал у дома си целия генерален щаб на МакКлелън на закуска с шампанско. „Но нещастието крачи бър­зо“^*65. Влязъл един подофицер с шестима войници, арестувал мо­гъщия Айвс и го закарал във форта Мак Хенри, където той съгласно изричната заповед на военния министър „ще бъде държан под строг надзор като шпионин“.

 

Написано от К. Маркс около 26 февруари 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 61 от 8 март 1862 г.

 

---

22. ПРИЯТЕЛИТЕ НА СЕЦЕСИОНИСТИТЕ В КАМАРАТА НА ОБЩИНИТЕ.
ПРИЗНАВАНЕТО НА АМЕРИКАНСКАТА БЛОКАДА

Лондон, 8 март 1862 г.

Parturiunt montes!^*66 Английските приятели на сецесионистите от момента на откриването на парламента заплашваха със „за­питване“ по повод на американската блокада. Запитването най-после е направено в камарата на общините в твърде скромната форма на предложение, в което правителството се поканва да „представи допълнителни документи за състоянието на блокадата“, но дори това скромно предложение бе отхвърлено, без да се спазва формалността на поименното гласуване.

Г-н Грегори, депутат от Голуей, който отправи това запитва­не, още на миналогодишната сесия на парламента, наскоро след избухването на гражданската война, бе внесъл предложение за признаването на южната Конфедерация. На тазгодишната му реч не може да се откаже известна софистична ловкост. Единственият ѝ недостатък е, че се разпада на две части, от които едната отрича другата. В едната част се описва пагубното действие на блокадата върху английската памучна промишленост и поради това се иска прекратяване на блокадата. В другата част въз основа на пред­ставените от правителството документи, между които две заявле­ния на господа Янси и Ман и на г. Мейсън, се доказва, че бло­када изобщо не съществува освен на книга и че затова не трябва повече да се признава. Г-н Грегори подкрепяше своята аргумен­тация с непрекъснати цитати от „Times“. Вестник „Times“, за който напомнянето за оракулските му мъдрости в този момент идва съвсем не навреме, благодари на г. Грегори с уводна статия, в която публично го излага на присмех.

Запитването на г. Грегори бе подкрепено от г. Бентинк, краен тори, който от две години напразно се старае да предизвика в консервативния лагер сецесия от г. Дизраели.

Защитата на мнимите интереси на английската промишленост от г. Грегори, който представлява Голуей, незначителен пристани­щен град в Западна Ирландия, и от г. Бентинк, който предста­влява Норфолк, чисто земеделски окръг, бе сама по себе си твърде забавно зрелище.

Против двамата се обяви г. Форстер, представител на Брадфор, един от центровете на английската промишленост. Речта на Форстер заслужава да бъде разгледана по-отблизо, тъй като убе­дително доказва голословността на фразите за характера на аме­риканската блокада, разпространявани в Европа от приятелите на сецесионистите. Преди всичко, казва той, Съединените щати из­пълниха всички изисквани от международното право формално­сти. Те не обявиха нито едно пристанище в състояние на блокада без предварителна прокламация, без специално официално съоб­щение за времето на установяване на блокадата и без да дадат срок от 15 дни, след изтичането на който се забранява влизането и излизането на всички чуждестранни неутрални кораби.

Приказките за „недействителност“ на блокадата от юридиче­ска гледна точка се основават следователно само на честите случаи, при които тя била нарушавана. Преди откриването на парламента се казваше, че блокадата била нарушена от 600 кораба. Сега г. Грегори намалява този брой на 400. Неговите доказателства се основават на два списъка, от които единият връчен на прави­телството на 30 ноември от емисарите на Юга Янси и Ман, а дру­гият, допълнителен списък – от Мейсън. Според Янси и Ман от обявяването на блокадата до 20 август тя е била нарушена от повече от 400 кораба било чрез влизане в пристанищата, било чрез излизане от тях. Но общият брой на влезлите и излезлите от пристанищата кораби възлиза съгласно официалните отчети па митниците само на 322. От тази цифра 119 са излезли в морето преди обявяването на блокадата, 56 – преди изтичането на раз­решения срок от 15 дни. Остават 147 кораба. От тези 147 кораба 25 са били речни лодки, доплавали от вътрешните райони на стра­ната до Нови Орлеан, където стоят неизползвани; 106 кораба са били каботажни и всички, с изключение на три кораба, по израза на самия г. Мейсън, са „quasi inland“^*67 кораби. От тези 106 кораба 66 са плавали между Мобиле и Нови Орлеан. Всеки, който позна­ва тези брегове, разбира колко абсурдно е да се нарича нару­шаване на блокадата плаването на един кораб зад лагуните, когато той почти не излиза в открито море, а само се движи покрай брега. Същото важи за корабите, които плават между Савана и Чарлстон, където те се движат между острови и тесни издатини на сушата. По думите на английския консул Бънч тези плоскодънни кораби се появявали в открито море само за няколко дни. Като се приспаднат 106-те каботажни кораба, остават 16 кораба, отплу­вали за чуждестранни пристанища, от които 15 за американски пристанища, главно за Куба, и 1 за Ливърпул. „Корабът“, при­стигнал в Ливърпул, е шхуна, така както и всички останали.„ко­раби“ с изключение на един стражеви кораб.

Много се говори – се провикна г. Форстер – за мнима бло­када. Но не е ли този списък на господата Янси и Ман мним спи­сък? На подобен анализ той подложи допълнителния списък на г. Мейсън и показа, че броят на измъкналите се крайцери възлиза само на 3 или 4, докато през последната англо-американска вой­на^[295] не по-малко от 516 американски крайцери пробиха англий­ската блокада и смущаваха английските брегове. „Напротив, тази блокада бе изключително ефективна от момента на нейното обя­вяване.“

По-нататъшни доказателства дават отчетите на английските консули, и особено южните ценоразписи. На 11 януари премията за износ на памук за Англия достигна в Нови Орлеан 100%, пе­чалбата от вноса на сол – 1500%, а печалбата от военна контра­банда бе несравнено по-висока. Въпреки тези съблазнителни пер­спективи за печалба, бе еднакво невъзможно да се превозва както памук за Англия, така и сол за Нови Орлеан или Чарлстон. В дей­ствителност г. Грегори се оплаква не от това, че блокадата е неефикасна, а от това, че е прекалено ефикасна. Той ни призовава да сложим край на блокадата, а с това и на парализирането на промишлеността и търговията. Един отговор гласи: „Кой призо­вава камарата да наруши блокадата? Представителите на бедстващите окръзи ли? Раздава ли се този призив от Манчестър, където са принудени да затварят фабриките, или от Ливърпул, къ­дето корабите си стоят в доковете по липсата на товари? Напротив Той се раздава от Голуей и се поддържа от Норфолк.“

Сред приятелите на сецесионистите се прояви и г. Линдси, го­лям корабостроител от Северен Шилдс. Линдси бе предложил своите докове на Съюза и за тази цел ходи до Вашингтон, където претърпя огорчението да получи отказ на своите делови предло­жения. Оттогава той насочи симпатиите си към сецесионистите.

Дебатите бяха приключени с една обширна реч на сър. Р. Палмър, дженерал-солиситор, който говори от името на правителство­то. С юридическа задълбоченост той доказа валидността и ефективността на блокадата от гледна точка на международното право. При това той всъщност разби на пух и прах, както го уп­рекна лорд Сесил, „новите принципи“, провъзгласени в Парижка­та конвенция от 1856 г. Между другото той изрази своето учудване от това, че г. Грегори и К° се осмеляват да се позовават в един английски парламент на авторитета на г. Отфьой. Действително това е току-що открит „авторитет“ в бонапартисткия лагер. Ста­тиите на Отфьой в „Revue contemporaine“^[296] върху морското пра­во на неутралните страни доказват или пълно невежество, или mauvaise foi^*68 по заповед отгоре.

С пълното фиаско на парламентарните приятели на сецесиони­стите по въпроса за блокадата отпадат всички изгледи за разрив между Англия и Съединените щати.

 

Написано от К. Маркс на 8 март 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 70 от 12 март 1862 г.

 

---

23-24. ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА В АМЕРИКА

От каквато и гледна точка да разглеждаме гражданската война в Америка, тя представлява зрелище, което няма равно на себе си в летописите на военната история. Огромните размери на територията, за която се води борбата; широко разтегленият фронт на оперативните линии; огромните маси на неприятелските армии, чието създаване едва ли можеше да се опре на някаква съществу­ваща по-рано организационна база; баснословните разходи за из­дръжката на тези армии; начинът на тяхното ръководство и общи­те тактически и стратегически принципи на водене на войната – всичко това е съвсем ново за европейския наблюдател.

Сецесионисткият заговор, който бе организиран дълго преди избухването на войната и се ползваше с покровителството и под­дръжката на правителството на Бюканън, даде на Юга възмож­ност да действа пръв – предимство, с което той единствено можеше да се надява да постигне целта си. Застрашен от насе­ляващите неговата територия роби и от значителни юнионистки елементи сред самите бели, с две трети по-малко свободно насе­ление, отколкото Северът, но по-готов за нападение поради ма­сата авантюристично настроени безделници, укрили се на тери­торията му, Югът можеше да постигне успех само при бързо, смело, почти безразсъдно настъпление. Успееха ли южняците да завземат Сент Луис, Синсинати, Вашингтон, Балтимор и може би Филаделфия, те можеха да разчитат на паника, през време на която дипломацията и подкупът можеха да осигурят призна­ването на независимостта на всички робовладелски щати. Но при неуспех на тази първа атака, поне в решаващите пунктове, тяхно­то положение неизбежно щеше да се влошава с всеки ден, докато в същото време Северът щеше да се засилва. Това обстоятелство беше правилно преценено от лицата, които наистина в бонапартовски дух бяха организирали сецесионисткия заговор. Те откриха кампанията по съответен начин. Техните банди от авантюристи прегазиха Мисури и Тенеси, докато по-редовните им войски на­паднаха Източна Вирджиния, подготвяйки coup de main^*69 срещу Вашингтон. Неуспехът на този удар би означавал от военна гледна точка, че цялата кампания на южняците е загубена.

Северът излезе на арената на военните действия неохотно и лениво, както трябваше да се очаква при неговото по-високо про­мишлено и търговско развитие. Социалният механизъм тук е несравнено по-комплициран, отколкото на Юг, и беше необходимо много повече време за насочването му по този необикновен път. Вербуването на доброволци за три месеца беше голяма, но може би неизбежна грешка. Политиката на Севера се състоеше в това, на първо време да се ограничи с отбрана на решаващите пункто­ве, да организира силите си, да ги обучава в операции от малък мащаб, без да ги излага на риска на решителни сражения, и най-после, когато организацията бъде заздравена достатъчно и от ар­мията бъдат повече или по-малко отстранени предателските еле­менти, да премине към енергично, непрекъснато настъпление п преди всичко да си върне Кентъки, Тенеси, Вирджиния и Северна Каролина. Превръщането на гражданите във войници на Север изискваше повече време, отколкото на Юг. Но веднъж осъществе­но, можеше да се разчита на индивидуалното превъзходство на северняците.

Общо взето, като не се смятат грешките, които се дължаха по-скоро на политически, отколкото на военни причини, Северът действаше съобразно с гореспоменатите принципи. Малката вой­на в Мисури и Западна Вирджиния, от една страна, защити на­селението, вярно на Съюза, а, от друга, приучи войските на бойна дружба и на стрелба, без да ги излага на опасността от сериозни поражения. Позорът при Бул-Рън^[297] беше отчасти резултат на ста­рата грешка да се набират доброволци за три месеца. Глупост бе­ше необучени новобранци да бъдат хвърлени във фронтална атака срещу една силна позиция, на тежък терен и против един едва ли отстъпващ им по численост противник. Паниката, която завладя войските на Съюза в решителния момент и причините за която и досега още не са изяснени, не можеше да учуди хора, що-годе запознати с историята на народните войни. Подобни неща се слу­чваха много често с френските войски през 1792–1795 г., но това не им попречи да удържат победите при Жемап, Фльорюс, Монтеноте, Кастилионе и Риволи^[298]. Плоските шеги на европейския печат по повод паниката при Бул-Рън могат да бъдат извинени само с едно – със самохвалството на част от североамериканския печат, което я предшестваше.

Шестмесечното затишие след поражението при Манасас беше използвано по-добре от Севера, отколкото от Юга. Войските на северняците получиха по-големи попълнения, отколкото южняци­те, и освен това техните офицери получиха по-правилни инструк­ции; дисциплината и обучението на войските тук не се сблъскаха със същите пречки, както на Юг. Предателите и негодниците, кои­то се бяха промъкнали в армията, постепенно бяха отстранени и периодът на булрънската паника принадлежи към миналото. Раз­бира се, към армиите на двете страни не може да се прилага същата мярка, с която се мерят големите европейски армии или дори предишната редовна армия на Съединените щати. Наистина Наполеон можеше да обучи в лагерите батальони новобранци за един месец, на втория месец да ги изпрати на поход, а на третия да ги хвърли в бой, но тогава всеки батальон получаваше доста­тъчен брой опитни офицери и подофицери, всяка рота – по няколко стари войници, а в деня на боя младите войници образуваха общи бригади с ветераните и биваха, тъй да се каже, обградени от тях. Всички тези условия липсват в Америка. Без значителния брой опитни във военното дело хора, имигрирали в Америка вслед­ствие на европейските революционни вълнения от 1848–1849 г., за организирането на юнионистката армия щеше да бъде нужно много повече време. Незначителният брой убити и ранени в сравнение с общия брой на участвалите в боевете хора (средно един на двадесет) доказва, че повечето сражения, дори последни­те боеве в Кентъки и Тенеси, са били водени главно с огнестрелно оръжие, и то на значително разстояние, и че случайните атаки на нож или са били бързо прекъсвани от огъня на противника, или са го обръщали в бягство, преди да се е стигало до ръкопашен бой. Междувременно благодарение на успешното напредване на Бюл и Халек през Кентъки и Тенеси новата кампания започва при по-добри изгледи за успех.

Като си върна Мисури и Западна Вирджиния, Съюзът започна кампанията с настъплението срещу Кентъки. Тук сецесионистите имаха три силни позиции, укрепени лагера: Кълъмбъс на Миси­сипи – на левия фланг, Боулинг Грийн – в центъра, и Мил Спрингс на Къмберланд ривър – на десния фланг. Техният фронт се простираше на повече от 300 мили от запад на изток. Дължината на този фронт не позволяваше на трите групи армии да се поддържат взаимно и даваше възможност на юнионистите да ги нападат поотделно с превъзхождащи сили. Голямата грешка в разположението на войските на сецесионистите произтичаше от техния опит да държат в свои ръце всички позиции. Един един­ствен силно укрепен лагер в центъра, предназначен за арена на решителното сражение и зает от главната маса войски, щеше да бъде несравнено по-изгоден за отбраната на Кентъки. Той или щеше да привлече главните сили на юнионистите, или щеше да ги постави в опасно положение, ако се опитат да напреднат, без да държат сметка за една такава силна концентрация неприя­телски войски.

При тези обстоятелства юнионистите решиха да атакуват по­следователно трите споменати лагера, да подмамят противника да излезе от тях и да го принудят да приеме борбата в открита мест­ност. Този план, съставен по всички правила на военното изкуство, беше изпълнен бързо и енергично. Към средата на януари един корпус юнионисти, наброяващ около 15 000 души, настъпи срещу Мил Спрингс, който беше зает от 10 000 сецесионисти. Юнионистите маневрираха така, че накараха противника да помисли, че има пред себе си само слаб разузнавателен отряд. Генерал Цоликофер веднага се хвана на въдицата, излезе от своя укрепен лагер и ата­кува юнионистите. Той скоро се убеди, че има работа с превъз­хождащ го противник. Той падна в боя, а неговите войски претър­пяха също такова съкрушително поражение, както и юнионистите при Бул-Рън. Но този път победата беше използвана по съвсем друг начин. Победителите преследваха по петите разбитата армия, докато тя се добра до своя лагер в Мил Спрингс сломена, демо­рализирана, без полска артилерия и без обоз. Този лагер беше разположен на северния бряг на Къмберланд ривър, така че в случай на ново поражение войските нямаха друг път за отстъпле­ние, освен да се прехвърлят през реката с малкото параходи и лодки. Изобщо почти всички лагери на сецесионистите бяха раз­положени на неприятелския бряг на реката. Подобна позиция, когато в тила има мост, е не само правилна, но и твърде изгодна. В такъв случай лагерът служи като подмостово укрепление и дава възможност на командването да хвърля по свое усмотрение намиращите се в него войски на който си иска бряг на реката, с което се осигурява пълен контрол върху нея. Но един лагер на неприятелския бряг на реката без мост в тила при несполучлив бой отрязва пътя за отстъпление и принуждава войските да ка­питулират или ги обрича на изтребление и удавяне, както се случи с юнионистите при Болс-Блъф на неприятелския бряг на

Потомак, където ги беше завело предателството на генерал Стоун^[299].

Добрали се до своя лагер в Мил Спрингс, разбитите сецесионисти веднага разбраха, че или трябва да отблъснат една атака на противника срещу укрепленията им, или да капитулират в мно­го скоро време. След урока, който получиха сутринта, те бяха за­губили вяра в съпротивителните си сили. Затова когато на дру­гия ден юнионистите тръгнаха в атака срещу лагера, те откриха, че неприятелят е използвал нощта, за да се прехвърли през ре­ката, като е изоставил лагера, обоза, артилерията и всичките си запаси. По този начин крайният десен фланг на отбранител­ната линия на сецесионистите беше изтласкан към Тенеси, а Източен Кентъки, където масата от населението е настроена враж­дебно към робовладелската партия, отново премина в ръцете на юнионистите.

По същото време – към средата на януари – започнаха приготовленията за изгонването на сецесионистите от Кълъмбъс и Боулинг Грийн. Екипирана беше силна флотилия от лодки, въоръжени с мортири, и бронирани канонерки и навсякъде бе разпро­странена новината, че тя щяла да придружава една многобройна армия, напредваща по Мисисипи от Кейро към Мемфис и Нови Орлеан. Обаче всички демонстрации по Мисисипи бяха само лъжлив маньовър. В решителния момент канонерките бяха прехвърлени в Охайо ривър, а оттам в Тенеси ривър, по която те стигнаха до форта Хенри. Този пункт заедно с форта Донелсън на Къмберланд ривър образуваше втората отбранителна линия на сецесионистите в Тенеси. Позицията беше добре избра­на, защото в случай на отстъпление зад Къмберланд реката щеше да прикрива техния фронт, а Тенеси – левия им фланг, докато тясната ивица земя между двете реки беше достатъчно защитена от двата гореспоменати форта. Но с бързи действия юнионистите пробиха втората линия, преди да бяха атакували левия фланг и центъра на първата линия.

През първата седмица на февруари канонерките на юниони­стите се появиха пред форта Хенри, който след кратка бомбарди­ровка се предаде. Гарнизонът се измъкна към форта Донелсън, тъй като сухопътните сили на експедиционния отряд бяха недоста­тъчни да обкръжат форта Хенри. След това канонерките се върна­ха надолу по Тенеси ривър, минаха нагоре по Охайо ривър и от­тук се насочиха по Къмберланд ривър към форта Донелсън, Една единствена канонерка се насочи смело нагоре по Тенеси през са­мото сърце на щата Тенеси, премина през щата Мисисипи и стигна до Флоренс в северната част на Алабама, където редица блата и плитчини (известни под името Mussel Shoals^*70) правят реката неплавателна. Фактът, че една единствена канонерка можа да измине този дълъг не по-малко от 150 мили път и след това да се върне обратно, без нито веднъж да бъде нападната, доказва, че в района на реката преобладават настроения в полза на Съюза и че за юнионистките войски ще бъде много изгодно, ако про­никнат тук.

Речната флотилия по Къмберланд съгласуваше операциите си с действията на сухопътните сили по командването на генера­лите Халек и Грант. Сецесионистите в Боулинг Грийн бяха заблудени относно движенията на юнионистите. Затова те продължа­ваха да си стоят спокойно в своя лагер, докато една седмица след падането на форта Хенри фортът Донелсън беше обкръжен откъм сушата от 40-хилядна армия на юнионистите и застрашен откъм реката от силна флотилия канонерки. Подобно на лагера в Мил Спрингс и на форта Хенри фортът Донелсън също бе обърнат с тил към реката, без мост за в случай на отстъпле­ние. Това беше най-силната от всички крепости, атакувани досе­га от юнионистите. Укрепленията на форта бяха построени мно­го грижливо, а самата крепост бе достатъчно голяма, за да даде убежище на нейния 20-хиляден гарнизон. В първия ден на ата­ката канонерките заставиха да замлъкне огънят на обърнатите към реката батареи и обстрелваха вътрешните укрепления, до­като сухопътните войски изтласкаха неприятелските форпостове и принудиха главната маса на сецесионистите да потърси закри­ла непосредствено при оръдията на форта. На втория ден кано­нерките, които предишния ден бяха много пострадали, са действали изглежда слабо. Затова пък сухопътните войски трябваше да издържат продължително и на места твърде тежко сражение с отрядите на гарнизона, които се опитваха да пробият десния фланг на противника, за да си осигурят път за отстъпление към Нашвил. Но една енергична атака на десния фланг на юниони­стите срещу левия фланг на сецесионистите и значителните под­крепления, които получи левият фланг на юнионистите, решиха изхода на сражението в полза на атакуващите. Някои външни укрепления бяха взети с щурм. Гарнизонът, изтласкан във вътреш­ните отбранителни линии, без шансове за отстъпление и явно не­способен да даде отпор на една нова атака на следващата сутрин, се предаде още на другия ден без всякакви условия.

С форта Донелсън в ръцете на юнионистите паднаха артиле­рията, обозът и военните запаси на противника; 13 000 сецесионисти се предадоха в деня на завземането на форта, още 1000 души – на следващия ден, и щом предните части на победи­теля се появиха при Кларксвил – град, разположен по-нагоре по течението на Къмберланд, той им отвори вратите си. И тук имаше голямо количество провизии, складирани за сецесионистите.

В завземането на форта Донелсън има едно загадъчно обстоя­телство: бягството на генерал Флойд с 5000 души на втория ден след започването на бомбардировката. Тези бегълци бяха твърде много, за да бъдат прекарани незабелязано през нощта с парахо­ди. При известни предохранителни мерки от страна на нападащите те нямаше да могат да се измъкнат. Седем дена след капитулация­та на форта Донелсън федералистите завзеха Нашвил. Разстоя­нието между тези два пункта е около 100 английски мили и прехо­дите по 15 мили на ден по жалките пътища и през най-неблаго­приятното време на годината правят чест на юнионистките войски. Щом научиха за падането на форта Донелсън, сецесионистите оп­разниха Боулинг Грийн; една седмица по-късно те изоставиха Кълъмбъс и се оттеглиха на един остров на Мисисипи, на 45 мили по на юг. По този начин Съюзът си върна целия Кентъки. Но Тенеси сецесионистите могат да задържат само ако дадат и спечелят едно голямо сражение. Говори се, че за тази цел те действително са съсредоточили 65 000 души. Нищо обаче не пречи на юнионистите да изкарат срещу тях превъзхождащи ги сили.

Ръководството на кентъкската кампания от Съмърсет до Наш­вил заслужава най-голяма похвала. Завладяването на една толко­ва обширна област и напредването от Охайо до Къмберланд само за един месец говорят за енергия, решителност и бързина, които рядко са достигани от редовните армии в Европа. Сравнете напри­мер бавното напредване на съюзниците от Маджента до Солферино в 1859 г.^[300], и то без да преследват отстъпващия противник, без всякакви опити да отрежат изоставащите или да обходят и об­кръжат цели войскови части на неприятелската армия.

Халек и особено Грант са прекрасен пример за решително во­дене на войната. Без да обръщат ни най-малко внимание нито на Кълъмбъс, нито на Боулинг Грийн, те съсредоточават силите си срещу главните пунктове – форта Хенри и форта Донелсън, бързо и енергично ги атакуват и именно с това правят положението на Кълъмбъс и Боулинг Грийн неудържимо. След това те веднага се насочват към Кларксвил и Нашвил, без да дадат време на от­стъпващите сецесионисти да заемат нови позиции в Северен Тенеси. През време на това стремително преследване сецесионисткият корпус в Кълъмбъс остава напълно отрязан от центъра и десния фланг на своята армия. Английските вестници неоснователно кри­тикуваха тази операция. Дори атаката на форта Донелсън да бе­ше се провалила, сецесионистите при Боулинг Грийн, държани в шах от войските на генерал Бюл, не можеха да отделят достатъчно хора, които да дадат възможност на гарнизона да преследва раз­громените юнионисти в открита местност или да застраши тяхното отстъпление. От друга страна, Кълъмбъс е толкова отдалечен, че изобщо не можеше да попречи на движенията на Грант. И наисти­на, след като юнионистите прочистиха Мисури от сецесионистите, Кълъмбъс загуби всякакво значение за последните. Войските, които образуваха неговия гарнизон, трябваше да ускорят отстъп­лението си към Мемфис или Арканзас, за да избягнат опасността от безславно предаване.

В резултат на очистването на Мисури и на връщането на Кентъки театърът на военните действия се стесни толкова, че раз­личните армии въздействат върху цялата оперативна линия до известна степен съвместно и могат да се домогват до определени резултати. С други думи, войната едва сега взема стратегически характер и географската конфигурация на страната придобива нов интерес. Задачата на генералите на армията на Севера сега е да намерят ахилесовата пета на памукопроизводителните щати.

До завземането на Нашвил между армията в Кентъки и ар­мията на Потомак не бе възможна каквато и да било стратеги­ческа общност. Те бяха много отдалечени една от друга. Те се намираха на една и съща фронтова линия, но оперативните им ли­нии бяха съвсем различни. Едва след победоносното настъпление в Тенеси операциите на Кентъкската армия придобиха значение за целия театър на военните действия.

Инспирираните от МакКлелън американски вестници вдигат голям шум около плана „Анаконда“. Съгласно този план метежни­ците трябва да бъдат обкръжени от един огромен обръч от армии, който все повече и повече да се стяга и на края да задуши про­тивника. Това е чиста детинщина. Това е възраждане на изобре­тената в Австрия към 1770 г. така наречена „кордонна система“^[301], която тъй упорито, но и винаги толкова несполучливо се прилагаше от 1792 до 1797 г. срещу французите. При Жемап, Фльорюс и особено при Монтеноте, Милезимо, Дего^[302], Кастилионе и Риволи на тази система беше сложен край. Французите разсичаха „анакондата“ на две, като нанасяха удар в един пункт, на който бяха съсредоточили превъзхождащи сили. След това отделните части на „анакондата“ се разсичаха последователно.

В гъсто населените и повече или по-малко централизирани дър­жави винаги има един център, чието завземане от неприятеля ли­шава нацията от възможност за по-нататъшна съпротива. Блестящ пример в това отношение е Париж. Но робовладелските щати нямат такъв център. Те са рядко населени, в тях има малко големи градове, и то само по крайбрежието. Пита се: съществу­ва ли все пак един военен притегателен център, със загубването на който би бил пречупен гръбнакът на тяхната съпротива, или те, подобно на Русия в 1812 г., не могат да бъдат завладени, без да бъде завзето всяко село и всяка местност – с една дума, без да бъде завзета цялата периферия?

Нека хвърлим поглед върху географския облик на територия­та на сецесионистите с нейната дълга брегова линия покрай Ат­лантическия океан и също тъй дълга брегова линия покрай Мекси­канския залив. Докато конфедератите държаха в свои ръце Кентъки и Тенеси, заеманата от тях територия представляваше голя­ма компактна маса. Със загубването на тези два щата в тяхната територия се вбива един огромен клин, който отделя щатите по­край брега на Атлантическия океан от щатите покрай брега на Мексиканския залив. Прекият път от Вирджиния и двете Каролини за Тексас, Луизиана, Мисисипи и отчасти дори за Алабама минава през Тенеси, който сега е завзет от юнионистите. Единственият път, който след пълното завладяване на Тенеси от Съюза свързва две­те групи робовладелски щати, минава през Джорджия. Това до­казва, че Джорджия е ключът към сецесионистката територия. Със загубването на Джорджия конфедерацията ще бъде разсечена на две части, който няма да имат каквато и да било връзка помежду си. А сецесионистите едва ли ще могат да си върнат Джорджия, тъй като силите на юнионистите ще бъдат съсредото­чени на една централна позиция, докато техните противници, раз­делени на две, едва ли ще могат да изкарат достатъчно сили за общо настъпление.

Необходимо ли е за подобна операция завземането на цяла Джорджия, включително и крайбрежието на Флорида? Съвсем не. В една страна, където съобщенията, особено между отдалечените пунктове, зависят много повече от железните пътища, отколкото от шосетата, е достатъчно да се завземат железопътните линии. Най-южната железопътна линия между щатите край брега на Мексиканския залив и край брега на Атлантическия океан минава през Мейкон и Гордон при Миледжвил.

Завземането на тези два пункта би разрязало територията на сецесионистите на две и би дало възможност на юнионистите да ги разбият последователно. От гореизложеното се вижда също, че нито една южна република не е жизнеспособна, ако не притежава Тенеси. Без Тенеси сърцето на Джорджия би било само на осемдневен или десетдневен преход от границата; Северът непрекъснато би държал юмрук над главата на Юга и при най-малкия на­тиск Югът би трябвало да отстъпи или отново да започне борба за своето съществуване при условия, когато едно единствено по­ражение би му отнело всякакви изгледи за успех.

От изложеното следва:

Потомак не е най-важната позиция на театъра на военните действия. Завземането на Ричмонд и по-нататъшното настъпление на Потомакската армия на юг – затруднено от многото реки, които пресичат нейния път – биха могли да имат огромно мо­рално въздействие. От чисто военна гледна точка те не биха решили нищо.

Изходът на кампанията зависи от Кентъкската армия, която се намира сега в Тенеси. От една страна, тази армия е най-близко до решаващите пунктове, от друга, тя заема една територия, без която сецесионистката държава е нежизнеспособна. Ето защо та­зи армия би трябвало да бъде засилена за сметка на всички оста­нали, като за тази цел се пожертват всички по-малки операции. Непосредствените обекти на нейните действия биха били Чатануга и Долтън в Горен Тенеси – най-важните железопътни центрове на целия Юг. След тяхното завземане връзката между източните и западните сецесионистки щати би се ограничила с комуникаци­онните линии в Джорджия. Следващата задача би била да се завземат Атланта и Джорджия, за да се отреже друга железопътна линия, и, най-сетне, със завземането на Мейкон и Гордон да се прекъсне и последната връзка между двете части^[303].

Ако обаче вместо това се провежда планът „Анаконда“, въпреки всички успехи в отделни пунктове и дори на Потомак, вой­ната може да продължи до безкрайност, откривайки същевременно простор за финансови затруднения и дипломатически интриги.

 

Написано от К. Маркс и Ф. Енгелс през март 1862 г.
Напечатано със съкращения в „The Volunteer Journal for Lancashire and Cheshire“,
кн. 80 от 14 март 1862 г.
и изцяло във в. „Die Presse“,
бр. 84 и 85 от 26 и 27 март 1862 г.

 

---

25. ЕДНА МЕЖДУНАРОДНА АФЕРА МИРЕС

Лондон, 28 април 1862 г.

Главната тема на разговорите в тукашните дипломатически кръгове са действията на Франция в Мексико. Намира се за за­гадъчно обстоятелството, че Луи Бонапарт е увеличил своята експедиционна армия в момента, когато обеща да я намали, и че той възнамерява да настъпва, докато Англия се оттегля. Тук до­бре се знае, че тласъкът за мексиканската експедиция^[304] изхождаше от сенджеймския, а не от тюйлерийския кабинет. Също тъй добре се знае, че Луи Бонапарт предпочита да изпълнява своите начина­ния, особено задокеанските си авантюри, под егидата на Англия. Реставрираната империя, както е известно, не е усвоила още уме­нието на своя създател да разквартирува френските войски в сто­лиците на съвременна Европа. Като pis aller^*71 тя изпрати френските войски в столиците на древна Европа – Цариград, Атина и Рим и отгоре на това в Пекин^[305]. Трябваше ли да се пропусне театрал­ният ефект на една разходка до столицата на ацтеките и въз­можността за военно-археологически колекции à la Монтобан^[306]? Но ако вземем под внимание сегашното състояние на френските финанси и бъдещите сериозни конфликти със Съединените щати и Англия, до които може да доведе настъплението на Луи Бона­парт в Мексико, веднага ще трябва да отхвърлим горното обясне­ние на неговото поведение, което обичат да ни поднасят различни­те английски вестници. Аз вярвам, че мога да ви съобщя разгадката на въпроса.

По времето на конвенцията от 17 юли 1861 г.^[307], когато тряб­ваше да бъдат уредени претенциите на английските кредитори; а английският пълномощник същевременно поиска да му бъде пред­ставен списък на всички мексикански дългове или грехове, мекси­канският министър на външните работи заяви, че дългът към Франция възлиза на 200 000 долара, т. е. на нищожната сума от около 40 000 фунта стерлинги. А сметката, която Франция предя­вява сега, съвсем не се побира в тези скромни рамки.

При католическото правителство на Сулоага и Мирамон бе сключено споразумение за издаване на мексикански държавни об­лигации на сума 14 000 000 долара чрез швейцарската банка Ж. Б. Жекер и К°. Цялата сума, реализирана при първото изда­ване на тези облигации, възлезе само на 5 на сто от номиналната стойност, или на 700 000 долара. Всички издадени облигации мно­го скоро попаднаха в ръцете на високопоставени французи, меж­ду които роднини на императора и хора, които направляват „haute politique“^*72. Банкерската къща Жекер и К° продаде на тези господа въпросните облигации много под първоначалната им номинал­на, цена.

Мирамон сключи този дълг по време, когато столицата се на­мираше в неговите ръце. По-късно, когато изпадна до обикновен вожд на партизански отряди, той нареди чрез своя така наречен министър на финансите, сеньор Песа-и-Песа, да бъдат отново издадени държавни облигации на номинална стойност 38 000 000 до­лара. Посредник при тази емисия бе отново банкерската къща Жекер и К°, която обаче ограничи този път своите кредити на скромната сума от едва 500 000 долара, или 1-2 на сто на долар. Отново швейцарските банкери съумяха да се отърват колкото е възможно по-скоро от своята мексиканска собственост и отново облигациите попаднаха в ръцете на споменатите „високопоставе­ни французи“, между които няколко постоянни посетители на им­ператорския двор, чиито имена ще живеят толкова дълго, колкото и аферата Мирес в летописите на европейските борси^[308].

Именно този дълг от 52 000 000 долара, от които досега не са получени дори 4 200 000 долара, отказва да признае правителство­то на президента Хуарес, от една страна, защото не знае нищо за него, от друга страна, защото господата Мирамон, Сулоага и Песа-и-Песа не са имали конституционни пълномощия за склю­чването на подобен държавен дълг. Но споменатите по-горе „ви­сокопоставени“ французи успяха да прокарат в решаващата ин­станция противоположното гледище. На свой ред лорд Палмерстън бе своевременно уведомен от някои членове на парламента, че цялата тази афера може да доведе до крайно неприятни запитвания в камарата на общините. Между другото трябвало да се опасява от въпроса, дали сухопътните и морските сили на Великобри­тания могат да бъдат използвани за поддържане на спекулативните операции на някои политици „rouge et noire“^*73 отвъд Ламанш. По­ради това Палмерстън страстно се залови за конференцията в Орисаба^[309], за да се измъкне от една история, която застрашава да се превърне в една мръсна международна афера Мирес.

 

Написано от К. Маркс на 28 април 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 120 от 2 май 1862 г.

 

---

26. АНГЛИЙСКИЯТ ПЕЧАТ И ПАДАНЕТО НА НОВИ ОРЛЕАН

Лондон, 16 май 1862 г.

При получаването на първите съобщения за падането на Нови Орлеан^[310] „Times“, „Herald“, „Standard“, Morning Post“, „Daily Telegraph“ и другите английски „sympathisers“^*74 на южните nigerdrivers^*75 доказваха въз основа на стратегически, тактически, фило­логически, екзегетически, политически, морални и фортификаци­онни съображения, че това известие е една от ония „canards“^*76, които толкова често се пущат от Ройтер, Хавас, Волф^[311] и техните understrappers^*77. Естествените отбранителни средства на Нови Орлеан бяха засилени, пишеха вестниците, не само с новопострое­ни фортове, но и с всевъзможни подводни адски машини и брони­рани канонерки. Вестниците подчертаваха по-нататък спартанския дух на жителите на Нови Орлеан и тяхната смъртна омраза към наемниците на Линкълн. И най-после нали при Нови Орлеан Ан­глия претърпя на времето поражението, което сложи позорен край на нейната втора война против Съединените щати (1812-1814 г.)? По този начин нищо не даваше основание за съмнение, че Нови Орлеан ще влезе в историята като втора Сарагоса или като Моск­ва на „Юга“^[312]. Освен това в него се намираха 15 000 бали памук, с които толкова лесно можеше да бъде запален неугасим огън на самоунищожението, да не говорим за това, че в 1814 г. добре овла­жнените бали памук се оказаха по-неуязвими срещу запалителните снаряди от земните укрепления на Севастопол. И така, ясно е като Ден, че падането на Нови Орлеан е ново самохвалство на янките.

Когато първоначалните съобщения бяха потвърдени от при­стигналите два дни по-късно параходи от Ню Йорк, повечето ан­глийски вестници, които симпатизират на робовладелците, продъл­жаваха да упорстват в своя скептицизъм. Вестник „Evening Standard“ например бе толкова абсолютно сигурен в своето неверие, че един и същи брой отначало в уводна статия черно на бяло доказваше непристъпността на града на Полумесеца^[313], а след това в рубриката „Последни новини“ с едри букви съобщаваше за падането на непристъпния град. Обаче „Times“, който винаги е смятал дискретността за най-добрата част на храбростта^*78, про­мени своя тон. Наистина вестникът още се съмняваше, но съще­временно се подготвяше за всяка евентуалност, защото Нови Орлеан бил град на „rowdies“^*79, а не на герои. Този път „Times“ имаше право. Нови Орлеан бе основан от отрепките на френската bohème^*80, той е в същинския смисъл на думата френска колония на престъпници и никога през цялото време на своето съществу­ване не е отричал своя произход. Само че „Times“ стигна post festum^*81 до това твърде разпространено мнение.

Но в края на краищата le fait accompli^*82 убеди дори най-неверния Тома. Какво да се прави? Английският печат, който симпатизира на робовладелците, сега доказва, че падането на Нови Орлеан било печалба за конфедератите и поражение за федералистите.

Падането на Нови Орлеан позволявало на генерал Лавел да засили със своите войски армията на Борегар, който толкова повече се нуждаел от подобно подкрепление, тъй като на неговия фронт Халек бил съсредоточил 160 000 души (явно преувеличено!), а, от друга страна, неговите комуникации с изтока били прекъснати от генерал Мичел, който прекъснал железопътната връзка от Мемфис за Чатануга, т. е. за Ричмонд, Чарлстон и Савана. Откъснат по този начин (което ние дълго преди сражението при Коринт посочихме ка­то стратегически необходим ход^*83), Борегар нямаше друга же­лезопътна връзка от Коринт освен с Мобиле и Нови Орлеан. След като Нови Орлеан паднал и той разполагал сега с единствената же­лезопътна линия за Мобиле, той вече не можел, разбира се, да снаб­дява войските си с необходимите хранителни продукти и поради това се оттеглил към Тюпело; с пристигането на войските на Лавел според английския печат, който симпатизира на робовладелците, възможностите на Борегар за снабдяване, естествено, щели да на­раснат.

От друга страна, отбелязват същите оракули, федералистите в Нови Орлеан ще бъдат изтребени от жълтата треска и в края на краищата, ако самият Нови Орлеан не е Москва, то неговият кмет не е ли един Брут? Трябвало да се прочете (ср. „New-York He­rald“) неговото мелодраматично храбро послание до комодор Фарагут. „Brave words, Sir, brave words!“^*84, но смелите думи не трошат кости.

Вестниците на южните робовладелци обаче гледат на падане­то на Нови Орлеан не толкова оптимистично, както техните англий­ски утешители. В това можем да се убедим от следните извадки:

Ричмондският вестник „Dispatch“^[314] пише:

„Какво стана с бронираните канонерки, с „Мисисипи“ и „Луизиана“, от които очаквахме, че ще спасят града на Полумесеца? Тяхното въздействие върху неприятеля бе такова, като че ли бяха направени от стъкло. Безсмислено е да се отрича, че падането на Нови Орлеан е тежък удар. Правителството на Кон­федерацията е отрязано по този начин от Западна Луизиана, Тексас, Мисури и Арканзас.“

Норфолкският вестник „Day Book“^[315] отбелязва:

„Това е най-сериозното поражение от започването на войната. То те имат за резултат лишения и недостиг за всички слоеве на обществото и, което е най-лошото, поставя под заплаха снабдяването на нашата армия.“

Излизащият в Атланта вестник „Intelligencer“^[316] се оплаква:

„Ние очаквахме друг резултат. Приближаването на врага не беше изне­нада; ние отдавна го предвиждахме, но ни уверяваха, че дори противникът да заобиколи форта Джаксън, страшен артилерийски огън щял да го принуди да отстъпи или да го унищожи. Всичко това се оказа илюзия, както и всеки път, когато безопасността на един пункт или на един град е трябвало да бъде осигурена с крепостни съоръжения. Съвременните изобретения, изглежда, са на­правили крепостните съоръжения неспособни за отбрана. Бронираните канонерки ги разрушават или спокойно плават покрай тях. Ние се страхуваме, че Мемфис ще сподели съдбата на Нови Орлеан. Нима, не е глупост да се лъжем с празни надежди?“

Най-после питърсбургският вестник „Express“^[317] заявява:

„Вземането на Нови Орлеан от федералистите е най-изключителното и фатално събитие през цялата война.“

 

Написано от К. Маркс на 16 май 1862 г.
Напечатано във вестник „Diе Presse“,
бр. 138 от 20 май 1862 г.

 

---

27. ДОГОВОР ПРОТИВ ТЪРГОВИЯТА С РОБИ

Лондон, 18 май 1862 г.

Американските вестници публикуват сега in extenso^*85 договора за борба с търговията с роби, сключен на 7 април т. г. във Вашинг­тон между Съединените щати и Англия. Главните пунктове на то­зи важен документ са следните. Правото на претърсване е взаимно, но може да се упражнява от двете страни само от ония военни ко­раби, които имат специални пълномощия за тази цел от една от договарящите се държави. Договарящите се държави си доставят взаимно от време на време изчерпателна статистика за частта от тяхната флота, която е предназначена за надзор върху търговията с негри. Правото на претърсване може да бъде упражнено само по отношение на търговски кораби, в една зона на разстояние 200 мили от африканския бряг, южно от 32° северна ширина, и на 30 морски мили от бреговете на Куба. Претърсване на кораби – би­ло на английски кораби от американски крайцери, било на амери­кански кораби от английски крайцери – не се допуска в онази част на морето, която спада към английската или американската територия (т. е. на три морски мили от брега); претърсване не се допуска също наблизо до пристанища или до колонии на други държави.

Смесени съдилища със седалище в Сиера Леоне, Капщат и Ню Йорк, състоящи се наполовина от англичани, наполовина от американци, решават въпроса за задържаните кораби. В случай на произнасяне на осъдителна присъда по отношение на кораб, екипажът, доколкото това е осъществимо без прекомерни разходи, се предава на съдебните власти на нацията, под чийто флаг е пла­вал корабът. В този случай не само екипажът (капитан, помощ­ник-капитан и т. н.), но и корабопритежателите понасят наказани­ето, което се предвижда по законите на съответната страна. Тър­говските кораби, по отношение на които смесените съдилища са произнесли оправдателна присъда, получават в срок от една година обезщетение от държавата, под чийто флаг е плавал задържалият ги военен кораб. За законен повод за задържане на кораби се смя­та не само присъствието на роби негри на тях, но и наличността на специални приспособления за търговия с роби в конструкцията на кораба, белезници, вериги и други оръдия за обезопасяване на негрите, най-после, хранителните припаси в количество, което явно надвишава нуждите на екипажа. Кораб, на който бъдат открити по­добни подозрителни предмети, трябва да докаже своята невинност и дори в случай на оправдателна присъда не може да претендира за каквото и да било обезщетение.

Командир на крайцер, надвишил дадените му по договора пълномощия, носи отговорност пред съответното правителство. Ако командирът на крайцер на една от договарящите се държави има подозрения, че някой търговски кораб – под ескорта на един или няколко военни кораби на другата договаряща се държава – пре­возва на борда си негри, или е участвал в търговия с африкански роби, или е екипиран за такава търговия – трябва да съобщи свои­те подозрения на командира на ескорта и заедно с него да претър­си заподозрения кораб, който след това трябва да бъде откаран в седалището на едно от смесените съдилища, ако съгласно постано­вленията на договора попада под категорията на подозрителните кораби. В случай на произнасяне на осъдителна присъда негрите, намиращи се на борда на корабите, се предават в разпореждане на правителството, под чийто флаг е извършено залавянето. Те тряб­ва да бъдат незабавно освободени и тяхната свобода се гарантира от правителството, на чиято територия те се намират. Договорът може да бъде развален едва след десет години. Той остава в сила в продължение на една година от момента, в който една от догова­рящите се страни съобщи за неговото разваляне.

Този англо-американски договор, който е резултат от граж­данската война в Америка, нанася смъртоносен удар на търговия­та с негри. Действието на договора ще бъде засилено със законо­проекта, внесен неотдавна от сенатора Съмнър, който отменя за­кона от 1808 г. относно търговията с негри по бреговете на Съеди­нените щати и наказва като престъпление транспортирането на ро­би от едно пристанище на Съединените щати в друго. С приемането на този законопроект ще бъде парализирана до голяма степен търговията, която развъждащите негри щати (borqer slave states^*86) водят с потребяващите негри щати (същинските slave states^*87).

 

Написано от К. Маркс на 18 май 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 140 от 22 май 1862 г.

 

---

28. ПОЛОЖЕНИЕТО НА АМЕРИКАНСКИЯ ВОЕНЕН ТЕАТЪР

Както показват получените сега подробни сведения, завзема­нето на Нови Орлеан представлява почти безпримерен по своята смелост подвиг на флотата. Флотата на юнионистите се състоеше само от дървени кораби: около шест военни кораби, въоръжени с по 14 до 25 оръдия и поддържани от многобройна ескадра от канонерки и кораби, въоръжени с мортири. Тази флота имаше пред себе си два форта, преграждащи входа за Мисисипи. В обсега на дей­ствия на 100-те оръдия на тези фортове реката бе преградена със здрава верига, зад която бяха натрупани мини, брандери^*88 и други разрушителни средства. За да се стигне между фортовете, трябва­ше да се преодолеят тези първи препятствия. Но зад фортовете имаше втора страшна отбранителна линия от бронирани канонерки, между които „Манасас“ – железен бронеломен кораб, и „Луизиана“ – мощна плаваща батарея. След като юнионистите обст­релваха безрезултатно в продължение на шест дни двата форта, които напълно господстват над реката, те решиха въпреки техния огън да форсират с три дивизиона желязната бариера, да проник­нат нагоре по реката и да се опитат да влязат в бой с „ironsides“^*89. Този смел опит успя. А щом флотилията се появи пред Нови Ор­леан, победата естествено бе решена.

Сега Борегар нямаше вече какво да защищава в Коринт. Не­говата позиция там имаше значение само докато прикриваше Ми­сисипи и Луизиана и по-специално Нови Орлеан. Сега неговото стратегическо положение е такова, че при загубване на едно сра­жение не би имал друг избор, освен да раздели армията си на мал­ки партизански отряди, защото без голям град в тила на своята армия, където са съсредоточени железопътни линии и средства за снабдяване, той не може да държи масите под своето командване.

МакКлелън неопровержимо доказа, че е военен бездарник, издигнат от благоприятен случай на висок и отговорен пост, и че той води войната не за да бие врага, а по-скоро да не бъде бит от неприятеля и по този начин да не изгуби собственото си узур­пирано величие. Той се държи като старите така наречени „мане­вриращи генерали“, които извиняваха страхливото си изклинчване от всяко тактическо решение с това, че принуждавали врага да предаде позициите си чрез стратегически обход. Конфедератите ви­наги му се изплъзват, защото той никога не ги напада в решител­ния момент. Така той им позволи спокойно да отстъпят от Манасас към Ричмонд, макар че планът за това отстъпление бе оповестен десет дни преди това дори от нюйоркските вестници (например от „Tribune“). След това той раздели своята армия и предприе стра­тегически обходи на противника откъм фланговете, като се укрепи с един корпус пред Йорктаун. Крепостната война винаги дава предлог за протакания и за отклоняване от боя. След като съсре­доточи сили, превъзхождащи конфедератите, той им позволи да се оттеглят от Йорктаун към Уилямсбург и по-нататък, без да ги принуди да приемат бой. Никога още една война не е била водена по толкова жалък начин. И ако боят при отстъплението от Уилямсбург не завърши с втори Бул Рън за юнионистките войски, а с поражение на ариергарда на конфедератите, МакКлелън ня­ма никаква заслуга за този резултат.

След един преход от около 12 мили (английски) под 24-часов проливен дъжд и по крайно разкаляни пътища, 8000 юнионистки войници под командването на генерал Хайнцелман (германец по произход, но роден в Пенсилвания) стигнаха недалеч от Уилямс­бург и се натъкнаха само на слаби постове на противника. Но когато последният се убеди в малочислеността на приближилия се отряд, той започна да изпраща от Уилямсбург подкрепления от елитни войски и постепенно доведе силите си до 25 000 души. Към 9 часа сутринта борбата стана сериозна; към дванадесет и полови­на генерал Хайнцелман разбра, че шансовете за успех клонят към противника. Той започна да изпраща един куриер след друг при генерал Керни, който се намираше на 8 мили в тила му, но можеше да се движи съвършено бавно по „изчезналия“ поради дъжда път. Хайнцелман остана цял час без подкрепления. През това време 7-и и 8-и полкове от Джерси, които бяха изразходвали целия си запас от барут, започнаха да бягат към гората от двете страни на шосето. Тогава Хайнцелман заповяда на полковник Менил да заеме с един пенсилвански кавалерийски ескадрон двете покрайни­ни на гората, като зaплаши бегълците, че срещу тях ще бъде от­крит огън. Това принуди последните да се спрат.

Освен това за възстановяване на реда допринесе и примерът на един масачузетски полк, който също беше изразходвал всичкия си барут, но спокойно изчакваше врага с поставени на пушките щикове. Най-после в далечината се показа авангардът на генерал Керни под командването на бригадира Бери (от щата Майн). Армията на Хайнцелман посрещна спасителите с гръмко „ура“; Хайнцелман заповяда на полковите музиканти да изсвирят „Янки Дудъл“^[319] и разположи пристигналия отряд на Бери по фронта на своите изморени войски в линия, дълга близо половин миля. След предварителна огнева подготовка бригадата на Бери се хвърли в стремителна атака на нож и прогони неприятеля от полесраже­нието в неговите траншеи, най-голямата от които след няколко ата­ки и контраатаки беше завладяна от юнионистите. Така равнове­сието на силите беше възстановено. Пристигането на Бери спаси юнионистите. А в 4 часа пристигането на бригадите на Джеймсон и Бирни реши тяхната победа. В 9 часа вечерта започна оттегляне­то на конфедератите от Уилямсбург в посока на Ричмонд, което продължи на следващия ден под енергичното преследване от стра­на на кавалерията на Хайнцелман. На другия ден след боя, още към 6-7 часа сутринта, Хайнцелман завзе Уилямсбург с частите на ге­нерал Джеймсон. Ариергардът на бягащия противник беше изля­зъл от противоположния край на града само половин час преди това. Сражението, спечелено от Хайнцелман, беше в същинския смисъл на думата пехотно сражение. В него артилерия почти не взе участие. То беше решено с пушечен огън и атака на нож. Ако конгресът във Вашингтон би пожелал да изрази благодарност, той би трябвало да я адресира до генерал Хайнцелман, който спаси янките от втори Бул Рън, а не до МакКлелън, който както обикновено се отклони от „тактическото решение“ и за трети път вече позволи на числено по-слабия противник да се измъкне.

Армията на конфедератите във Вирджиния има повече шансо­ве от армията на Борегар, първо, защото има насреща си не Халек, а МакКлелън, и, второ, защото нейният път за отстъпление се пресича от множество реки, които се спускат от планините към морето. Но за да не допуснат тази армия да се превърне без сражение в банди, нейните генерали рано или късно ще бъдат принудени да приемат решителен бой – така както русите бяха принудени да се бият при Смоленск и Бородино против волята на генералите, които правилно преценяваха обстановката. Но колкото и плачевно да е командването на МакКлелън, постоянните отстъпления на конфедератите, придружени от изоставяне на ар­тилерия, муниции и други военни припаси, както и от редица мал­ки неуспешни боеве при отстъплението, крайно деморализираха тяхната армия, което ще проличи в деня на решителното сражение.

И така, обобщаваме. Ако Борегар или Джеферсън Дейвис за­губят едно решително сражение, армиите им ще се превърнат в банди. Ако един от тях спечели решително сражение, което е съв­сем невероятно, разложението на техните армии в най-добрия случай ще бъде само отложено. Те не са в състояние да извлекат и най-незначителна трайна полза дори от една победа. Те не могат да напреднат дори 20 английски мили, без да засед­нат на едно място и да очакват отново настъплението на про­тивника.

Остава още да се преценят шансовете на една партизанска война. И тук трябва да отбележим поразителния факт, че тъкмо в тази война срещу робовладелците населението взема твърде сла­бо участие, или по-точно, не взема никакво участие. В 1813 г. ко­муникациите на французите бяха постоянно прекъсвани и обект на непрестанни нападения от страна на Коломб, Люцов, Чернишев и двадесетина други партизански и казашки командири. В 1812 г. в Русия населението съвсем изчезна от пътя на френските войски; в 1814 г. френските селяни се въоръжаваха и избиваха патрулите и изоставащите войници на съюзниците. Тук обаче съвсем не виж­даме подобно нещо. Напротив, покорно се помиряват с изхода на големите сражения и се утешават с това, че „victrix causa diis placuit, sed victa Catoni“^*90. Хвалбите за война по море се разсей­ват като дим. Впрочем, едва ли можем да се съмняваме, че „white trash“ („бялата смет“, както самите плантатори наричат „белите бедняци“) ще се опита да води партизанска война с набези. По­добен опит обаче много бързо ще превърне състоятелните планта­тори в привърженици на Съюза. Те дори ще извикат на помощ вой­ските на янките. Слуховете, че по Мисисипи изгаряли големи ко­личества памук и др. п., се основават изключително на думите на двама жители на Кентъки, които били пристигнали в Луисвил... разбира се, не по Мисисипи. Пожарът в Нови Орлеан бе лесно ор­ганизиран. Фанатизмът на новоорлеанските търговци се обяснява с това, че те бяха принудени да купят в брой маса облигации, из­дадени от конфедератското правителство. Пожарът в Нови Орлеан ще се повтори и в други градове; и другаде сигурно ще бъде изгорено още нещо, но подобни театрални ефекти могат само да изострят до крайност раздора между плантаторите и „white trash“ и тогава – finis secessiae!^*91

 

Написано от К. Маркс и Ф. Енгелс на 23-25 май 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse “,
бр. 148 от 30 май 1862 г.

 

---

29. АНГЛИЙСКАТА ХУМАННОСТ И АМЕРИКА

Лондон, 14 юни 1862 г.

Хуманността е станала сега в Англия – както свободата във Франция – експортен артикул за traders in politics^*92. Ние си спом­няме времето, когато цар Николай заповяда полски дами да бъ­дат бити от войници, а лорд Палмерстън намери за „неполитично“ нравственото възмущение на някои депутати от това събитие. Ние си спомняме, че преди около десет години на Йонийските острови избухна въстание^[320], което даде повод на тамошния анг­лийски губернатор да заповяда да бъдат бити с камшик не по-малък брой гръцки жени. Probatum est^*93 – казаха тогава Палмерстън и неговите колеги виги, които участваха в правител­ството. Неотдавна въз основа на официални документи в парла­мента бе доказано, че бирниците в Индия употребяват против же­ните на раятите^*94 такива отвратителни средства на принуда, че за тях не може да се говори подробно. Наистина Палмерстън и неговите колеги не се осмелиха да оправдават тези страхотии, но какъв крясък биха надали те, ако някое чуждестранно правител­ство би дръзнало да заяви открито възмущението си от тези анг­лийски мерзости, а не само смътно да намекне, че ще се намеси, ако Палмерстън и неговите колеги не дезавоират незабавно индий­ските данъчни власти. Сам цензорът Катон обаче не е можел да следи за нравите на римските граждани по-ревниво, отколкото английските аристократи и техните министри следят за „хуманно­стта“ на воюващите янки!

Ледите от Нови Орлеан, жълтолики красавици, безвкусно на­печени със скъпоценности и приличащи на жените на древните мексиканци, само с тази разлика, че не изяждат робите си in natura^*95, са този път поводът за проявяването на британско-аристо­кратическата хуманност (по-рано поводът беше пристанищата на Чарлстон). За английските жени, които гладуват в Ланкашир (те обаче не са леди и не притежават роби), досега не си е отворил устата нито един депутат; виковете на ирландските жени, кои­то непрекъснато засилващият се процес на концентрация на дреб­ните арендни участници в Зеления Ерин^*96 изхвърля на улицата и изгонва от техните домове, сякаш в родината им са нахлули та­тари, предизвикваха досега един единствен отклик от страна на камарата на лордовете, камарата на общините и правителството на нейно величество – проповеди за абсолютното право на позем­лената собственост^[321]. Но ледите от Нови Орлеан – това, разбира се, е съвсем друго нещо! Тези леди са прекалено просветени, за да участват – подобно на богините на Олимп – във военната разпра или да скочат – подобно на жените на сагунтинците – в горящата клада^[322]. Те измислиха нова и безопасна форма на герои­зъм – форма, която можеше да бъде изобретена само от робовладелки, и то само от робовладелки в една страна, в която свобод­ната част от населението по професия се състои от бакали, търгов­ци на памук, захар или тютюн и за разлика от гражданите на антич­ния свят не притежава роби. След като мъжете на тези леди из­бягаха от Нови Орлеан или се изпокриха в своите къщи, те сами­те изскочиха на улиците, за да заплюват в лицето победоносните юнионистки войски, да им се плезят или изобщо, подобно на Мефистофел, да правят „цинични жестове“, придружавайки ги с оскърбителни изрази. Тези мегери вярваха, че могат да безчинстват „безнаказано“.

Такъв беше техният героизъм. Генерал Бътлер издаде прокламация, в която ги предупреди, че те ще бъдат третирани като уличници, ако продължават да се държат като уличници. Макар и адвокат по професия, Бътлер изглежда не е изучил както трябва английското statute law^[323]. Иначе по аналогия със законите, на­трапени на Ирландия при Кясълри^[324], той изобщо щеше да им за­брани да се показват на улиците. Предупреждението на Бътлер да новоорлеанските „леди“ доведе граф Карнарвон, сър Дж. Уолш (който игра толкова комична и некрасива роля в Ирландия) и г. Грегори, който още преди една година настояваше за признава­нето на Конфедерацията, в такова нравствено негодуване, че гра­фът в камарата на лордовете, рицарят и човекът „without a handle to his name“^*97 в камарата на общините отправиха до правителст­вото запитване, за да узнаят какви мерки възнамерява то да взе­ме в името на оскърбената „хуманност“324. И Ръсел, и Палмерстън се нахвърлиха върху Бътлер, и двамата очакваха, че той ще бъде дезавоиран от вашингтонското правителство, а тъй сантиментал­ният Палмерстън, който призна декемврийския преврат от 1851 г.^[325] (по който случай някои „леди“ бяха дори застреляни, а други из­насилени от зуавите) зад гърба на кралицата и без знанието на своите колеги, само от „хуманно“ възхищение – този сантимен­тален виконт нарече предупреждението на Бътлер „позор“, И на­истина леди, и то леди, които притежават роби, не могат да из­ливат безнаказано своята ярост и злоба върху обикновени юнионистки войници – селяни, занаятчии и други грубияни! Това е „позорно“.

Никой от тукашната публика не се заблуждава относно този фарс на хуманност. Неговата цел е отчасти да предизвика, отча­сти да укрепи настроението в полза на интервенцията, преди всич­ко от страна на Франция. И действително след първите мелодраматични излияния рицарите на хуманността в камарата на лор­довете и в камарата на общините свалиха като по команда своите трогателни маски. Техните декламации послужиха само като про­лог към въпроса, дали френският император се е обърнал към английското правителство с предложение за посредничество и да­ли последното, както те се надяваха, е приело това предложение благосклонно. И Ръсел, и Палмерстън заявиха, че не знаят нищо за подобно предложение. Ръсел заяви, че според него настоящият момент е крайно неблагоприятен за каквото и да било посредни­чество. Палмерстън, по-предпазлив и по-сдържан, се ограничи със забележката, че в настоящия момент английското правителство не мисли за посредничество.

Планът е през време на прекъсването на заседанията на ан­глийския парламент Франция да изиграе своята роля на посредни­ца, а през есента, когато положението в Мексико се закрепи, да започне интервенция. Затишието на американския военен театър отново е събудило спекулантите с интервенция в Сент-Джеймс и Тюйлери от техния маразъм. Самото затишие се дължи на една стратегическа грешка на военното командване на северняците. Ако след победите си в Тенеси армията в Кентъки не се бе оста­вила да бъде примамена на юг, надолу по Мисисипи, а се беше насочила бързо към железопътните центрове на Джорджия, Рой­тер и К нямаше да могат сега да спекулират със слухове за „ин­тервенция“ и „посредничество“. Както и да е, Европа не може да има по-страстно желание от това, превратът да се опита „да въз­станови реда в Съединените щати“ и „да спаси цивилизацията“ и там.

 

Написано от К. Маркс на 14 юни 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 168 от 20 юни 1862 г.

 

---

30. НЕДОПУЩАНЕ НА ДЕБАТИ ЗА МЕКСИКО И СЪЮЗЪТ С ФРАНЦИЯ

Лондон, 16 юли 1862 г.

Едно от най-странните изобретения на английския парламен­таризъм е count out (отлагане на заседанията по липса на кво­рум). Какво представлява count out? Ако в камарата на общи­ните присъстват по-малко от 40 души, те не образуват кворум, т. е. събрание, способно да взема решения. Ако някой независим депутат внесе предложение, което е еднакво неприемливо и за двете олигархически фракции, за Ins и Outs (за ония, които влизат в правителството, и за ония, които са в опозиция), тогава те се споразумяват в деня на дебатите депутатите на двете страни да изчезнат постепенно, alias^*98, да се разкарат. Щом опразването на банките достигне необходимия максимум, government whip (пра­вителственият камшик), т. е. натовареният от кабинета с парла­ментарната дисциплина член на парламента, дава знак на пред­варително избран за тази цел събрат. Събратът депутат става и с най-невинен тон призовава chairman-a (председателя) да нареди да бъдат преброени присъстващите депутати. Преброяването се извършва и се оказва, че присъстват по-малко от 40 члена. С това работата свършва. Нежелателното предложение е отстранено, при което и двете партии, и правителствената, и опозиционната, са избягнали тежката и компрометираща необходимост да гла­суват против него.

На вчерашното заседание „count out“ бе изпълнен по интересен начин. Лорд Р. Монтегю бе заявил, че ще направи този ден пред­ложение да бъдат обсъдени нови дипломатически документи по повод интервенцията в Мексико. Той започна речта си със след­ните думи:

„Миналата събота на камарата бе представена последната Синя книга за Мексико, така че депутатите сега са в състояние да обсъждат мексиканския въпрос. Аз знам, че правителствената и опозиционната партия са се споразуме­ли да провалят моето предложение чрез count out. Но аз се надявам, че чувст­вото за дълг на камарата ще я възпре от подобна маневра по един толкова важен въпрос.“

Но лорд Р. Монтегю си бе направил сметката без кръчмаря. След като се изказа той самият и Лейард му отговори от името на правителството, а Фицджералд издрънка няколко официални фрази от името на торите, стана Кинглек (либерален депутат). Той завърши встъпителната част на своята реч със следните думи:

„Всички тези преговори, разобличени сега с представените документи, са поразителен пример за начина, по конто френското правителство използва връзките си с нашата страна, за да поддържа императорския трон.

За френското правителство е извънредно важно да отклони вниманието на френския народ от вътрешните работи, като му показва какви големи на­чинания е предприело то в чужбина, но още по-важно е за френското пра­вителство да покаже, че то върши тези дела по споразумение с една от ве­ликите почтени държави.“

Едва Кинглек бе изрекъл тези думи, и един „почтен“ член на камарата внесе предложение да бъдат „преброени“ присъстващите депутати. И какво? Оказа се, че камарата се е стопила и в нея са останали само 33 души. Внесеното от лорд Монтегю пред­ложение бе убито чрез същия count out, против който той бе про­тестирал при откриването на дебатите.

Освен прекъснатата реч на Кинглек практически интерес пред­ставляваше само речта на лорд Р. Монтегю. В нея се съдържа следното важно разяснение на фактическото положение на не­щата:

„Сър Чарлз Уайк сключи договор с Мексико. От сервилност към Луи Бо­напарт този договор не бе ратифициран от лорд Джон Ръсел. Сър Ч. Уайк сключи въпросния договор, след като Франция чрез своята връзка с шефа на реакционната партия Алмонте бе тръгнала по пътя на отменяване на общото споразумение между Англия, Франция и Испания. Лорд Джон Ръсел сам заяви в една официална телеграма, че този договор задоволява всички спра­ведливи искания на Англия. Но в своята кореспонденция с Тувенел той обе­ща, съобразно с желанието на Бонапарт, временно да не ратифицира договора. Той разреши на Тувенел да уведоми за това решение Законодателния корпус. Нещо повече, лорд Ръсел се унижи до такава степен, че обеща на Тувенел да прекъсне всякакви сношения със сър Ч. Уайк до 1 юли 1862 г. – срок, който дава на Тувенел време да отговори. Тувенел отговори, че Бонапарт не оспор­вал правото на Англия да действа изолирано, но не одобрявал сключения от сър Ч. Уайк англо-американскн договор. Тогава Ръсел заповяда да бъде от­ложена ратификацията на договора, докато Уайк я очакваше.“

Англия, каза лорд Монтегю по-нататък, използва своето влия­ние, за да инкасира вземанията към мексиканското държавно съ­кровище, които Морни „и може би по-високопоставени лица във Франция “ измамнически придобиха с посредничеството на швей­царския борсов спекулант Жекер.

„Цялата мексиканска история“ – продължи той – „бе започната без знанието на парламента. Първата война, несанкционирана от парламента, бе водена в 1857 г. Палмерстън оправдаваше това с обстоятелството, че вой­ната се водела в Азия. Същият принцип се прилага сега към Америка. В края на краищата той ще бъде приложен и към Европа. По този начин парламен­тарният режим се превръща в чист фарс, тъй като с контрола върху войните народното представителство губи и контрола върху финансите.“

Лорд Монтегю завърши своята реч с думите:

„Аз обвинявам правителството, че ни направи съюзници на палача на свободата във Франция и че сега дава възможност на този безсъвестен аван­тюрист да утвърждава деспотизма в една чужда страна. То свързва нашата съдба със съдбата на един човек, който предизвиква отвращението на хората и мъстта на небето.“

 

Написано от К. Маркс на 16 юли 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 198 от 20 юли 1862 г.

 

---

31. КЪМ КРИТИКАТА НА ПОЛОЖЕНИЕТО В АМЕРИКА

Кризата, която е обхванала сега Съединените щати, е пре­дизвикана от два вида причини: военни и политически.

Ако последната кампания бе водена по единен стратегически план, то, както вече разяснихме на страниците на този вестник^*99, главната армия на запад трябваше да използва своите успехи в Кентъки и Тенеси, за да нахлуе през северната част на Алабама в Джорджия и да овладее тук железопътните центрове при Декейтер, Миледжвил и т. н. По този начин щеше да бъде пре­късната връзката между източната и западната армия на сецесионистите и да бъде изключена възможността те да се поддър­жат взаимно. Вместо това армията в Кентъки се насочи на юг по Мисисипи, по посока на Нови Орлеан, и нейната победа близо до Мемфис доведе до един единствен резултат: по-голямата част от войските на Борегар бе изпратена в Ричмонд, така че сега конфедератите неочаквано получиха тук числено и позиционно пре­възходство над МакКлелън, който не използва поражението на неприятелските войски при Йорктаун и Уилямсбург и освен това от самото начало бе раздробил собствените си бойни сили. Само командването на МакКлелън, което ние вече характеризирахме по-рано^*100, бе достатъчно, за да осигури гибелта на най-голямата и най-добре дисциплинирана армия. Най-после военният министър Стантон направи непростима грешка. За да постигне благоприя­тен ефект в чужбина, след завоюването на Тенеси той преуста­нови вербуването на войници и по този начин обрече армията на непрекъснато отслабване, тъкмо когато тя имаше най-голяма нуж­да от подкрепления за бързо и решително настъпление. Въпреки стратегическите грешки и въпреки командването на МакКлелън, войната, благодарение на постоянния приток на новобранци, ма­кар и да не бе спечелена досега, все пак бързо се приближаваше до победоносна развръзка. Стъпката на Стантон бе толкова по-фатална, защото тъкмо тогава Югът призоваваше под оръжие всички мъже от 18 до 35 години, залагайки по този начин всичко на една карта. Именно тези междувременно обучени хора дават сега почти навсякъде превес на конфедератите и им осигуряват инициативата. Те спряха Халек, изтикаха Къртис от Арканзас, разбиха МакКлелън и под командването на Джаксън – Каменната стена, дадоха сигнала за партизански набези, които сега достигат вече до Охайо.

Военните причини на кризата са свързани отчасти с политиче­ските. Една от тези причини бе влиянието на демократическата пар­тия, която издигна такава бездарност като МакКлелън на поста commander in chief^*101 на всички въоръжени сили на Севера, защо- то на времето бе привърженик на Брекинридж. Друга причина бе плахото съобразяване с желанията, облагите и интересите на ли­дерите на пограничните робовладелски щати (border slave states), което досега притъпяваше принципната заостреност на граждан­ската война и, така да се каже, я лишаваше от душа. „Лоялни­те“ робовладелци от тези погранични щати направиха така, че про­диктуваните от Юга fugitive slave laws (закони за бегълците ро­би)^[331] останаха в сила, симпатиите на негрите към Севера бяха насилствено задушени, нито един от генералите не се осмелява­йте да сформира негърска рота и най-после от ахилесова пе­та на Юга робството се превърна в негова неуязвима броня. Благодарение на робите, които вършат всички производител­ни работи, Югът може да мобилизира цялото си боеспособно население!

В този момент, когато акциите на сецесионистите се покач­ват, лидерите на пограничните щати увеличават своите претен­ции. Но отправеният им от Линкълн призив^[332], в който той за­плашва с бурно разрастване на аболиционистката партия, показ­ва, че нещата вземат революционен обрат. Линкълн знае това, което Европа не знае – че студеният отзвук на неговото искане за 300 000 новобранци се обяснява съвсем не с апатия или отпус­натост под влияние на поражението. Нова Англия и Северозападът, които дадоха главния човешки материал на армията, са решени да наложат на правителството революционно водене на вой­ната и да напишат на звездния флаг като боен лозунг: „Премах­ване на робството“. Линкълн отстъпва пред този pressure from without^*102 нерешително и предпазливо, но знае, че няма да може да му противостои дълго. Оттук неговият умолителен призив към пограничните щати да се откажат от институцията на робството доброволно и при изгодни договорни условия. Той знае, че само запазването на робството в пограничните щати осигурява досега неприкосновеността на робството на Юга и не позволява на Севера да употреби своето голямо радикално средство за лечение. Той греши само когато си въобразява, че „лоялните“ робовладелци могат да бъдат убедени с доброжелателни речи и разумни дово­ди. Те ще отстъпят само пред силата.

Ние присъствахме досега само на първото действие на граж­данската война – война, която се водеше конституционно. Вто­рото действие – воденето на войната революционно – тепърва предстои.

Междувременно разпуснатият сега за ваканцията конгрес декретира през време на първата си сесия редица важни мероприя­тия, които ние тук ще споменем накратко.

Освен финансови закони конгресът прие тъй дълго и напразно очаквания от народните маси на Севера закон за хоматеда, съг­ласно който една част от държавните земи се предоставя безвъзмездно за обработване от колонистите, родени или заселили се тук^[333]. Той отмени робовладението в Колумбия и в столицата на Съюза, като даде парично обезщетение за бившите робовладел­ци^[334]. Във всички територии на Съединените щати робството е обя­вено за „завинаги невъзможно“. Законът, по силата на който новият щат Западна Вирджиния се приема в Съюза, предписва постепен­но отменяване на робството и обявява за свободни всички негърски деца, родени след 4 юли 1863 г. Условията за постепенното освобождение на негрите общо взето са взети от закона, който бе издаден преди 70 години в Пенсилвания за същата цел. Четвърти закон обявява за свободни всички роби на метежниците, щом те попаднат в ръцете на републиканската армия. Друг закон, който сега се изпълнява за пръв път, разрешава организирането на воен­ни отряди от тези освободени негри и изпращането им на бой про­тив южняците. Призната е независимостта на негърските репуб­лики Либерия и Хаити^[335] и най-после сключен е договор с Англия за отменяване на търговията с роби.

Следователно на която и страна да се усмихне военното ща­стие, и сега със сигурност може да се каже, че робството на негри­те няма да преживее дълго гражданската война.

 

Написано от К. Маркс на 4 август 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 218 от 9 август 1862 г.

 

---

32. АБОЛИЦИОНИСТКИ ДЕМОНСТРАЦИИ В АМЕРИКА

На страниците на този вестник бе вече отбелязано^*103, че прези­дентът Линкълн – юридически предпазлив, търсещ примирение на почвата на конституцията и родом от пограничния робовладелски щат Кентъки – само с голяма мъка се освобождава от контрола на „лоялните“ робовладелци, старае се да избегне всеки открит разрив с тях и именно поради това влиза в конфликт с принципиално последователните, все повече и повече издигани на преден план от развоя на събитията партии на Севера. За пролог към този конфликт може да се смята речта, която Уендел Филипс е произ­несъл в Абингтон (Масачузетс) по случай годишнината от осво­бождението на робите в английска Западна Индия.

Уендел Филипс наред с Гарисон и Дж. Смит е шефът на аболиционистите в Нова Англия. В продължение на тридесет години той непрестанно и с опасност за живота си провъзгласяваше като боен лозунг освобождението на робите, еднакво равнодушен към насмешките на вестниците, към дюдюканията на продажните rowdies^*104 и към предупрежденията на грижливите приятели. Като един от най-големите оратори на Севера, като човек с желязна во­ля, съчетаващ огромна енергия с най-възвишен начин на мислене, той се ползва с признание дори от страна на своите противници. Лондонският „Times“ – какво би могло да характеризира по-ярко този великодушен вестник? – в днешния си брой донася на вашинг­тонското правителство за речта на Уендел Филипс в Абингтон. „Times“ смята тази реч за „злоупотребление“ със свободата на словото.

„Невъзможно е“ – пише „Times“ – „да се измисли нещо по-невъобразимо. Никога в нито една страна никой човек, притежаващ здрав разум и поне що-годе ценящ живота или свободата си, не е произнасял толкова безумни думи през време на гражданска война. Като чете тази реч, човек не може да не си направи извода, че ораторът е имал за цел да предизвика преследване от стра­на на правителството.“

И „Times“, въпреки или може би поради своята омраза към правителството на Съюза, изглежда готов да поеме ролята на дър­жавен обвинител!

Речта на Уендел Филипс в Абингтон при сегашното положение на нещата има по-голямо значение от военен бюлетин. Ето защо ще приведем най-характерните места от нея.

„Правителството“ – каза между другото Уендел Филипс – „се бори за запазване на робството и поради това борбата му е безполезна. Линкълн води политическа война. Но и до ден днешен той се бои повече от Кентъки, отколкото от целия Север. Той вярва в Юга. На въпроса не ги ли плаши градът от оръ­дейни снаряди и бомби, които изравяха земята наоколо и раздробяваха дърве­тата на трески, негрите, които се сражаваха на страната на южняците, отго­варяха: „Не, маса^*105; ние знаем, че те не са предназначени за нас!“ Същото биха могли да кажат метежниците за бомбите на МакКлелън. Те знаят, че тези бомби не са предназначени да им причинят зло. Аз не казвам, че МакКлелън е преда­тел, но твърдя, че ако беше предател, той трябваше да действа точно така, както действаше. Не се страхувайте за Ричмонд, МакКлелън няма да го вземе. Ако войната и занапред се води по същия начин, без разумна цел, това ще бъде безполезно пилеене на кръв и злато. По-добре би било Югът да стане незави­сим днес, отколкото да се рискува макар и още един човешки живот за една война, която се води въз основа на сегашната, достойна за отвращение полити­ка. За продължаване на войната в досегашния мащаб ще бъдат нужни 125 000 души годишно и един милион долари дневно. Но вие не можете да се отървете от Юга. Някога Джеферсън каза за робството: „Вълкът се намира под носа на Южните щати, но те не могат нито да го хванат, нито да го прогонят.“ Така и на нас Югът ни е под носа, но не можем нито да го хванем, нито да го про­гоним. Признайте го утре и вие все пак няма да имате мир. Цели 80 години той живя заедно с нас, плашейки се от нас през цялото това време, ненавиж­дайки ни през половината на този период, постоянно причинявайки ни грижи и отправяйки клевети срещу нас. Ако отстъпим пред сегашните му претенции, той, упоен от своя успех, няма да се задържи и една година в рамките на една въображаема граница – не, в момента, в който ние ще говорим за мирни усло­вия, той ще крещи за победа. Ние никога няма да имаме мир, докато не бъде изкоренено робството. Докато държите тази костенурка начело на нашето се­гашно правителство, вие правите дупка с едната си ръка, за да я запушите с другата. Нека цялата нация потвърди решенията на Нюйоркската търговска камара и тогава армията ще има нещо, за което заслужава да се сражава. Джеферсън Дейвис не би взел Вашингтон, дори да беше в състояние да стори това. Той знае, че бомбата, паднала в този Содом, би пробудила цялата нация.

Целият Север би загърмял тогава в един глас: „Долу робството, долу всич­ко, което пречи за спасяването на републиката!“ Джеферсън Дейвис е напълно доволен от своите успехи. Тези успехи далеч надхвърлиха неговите очаквания! Ако той се задържи с тях до 4 март 1863 г., Англия ще признае – и това ще бъде в реда на нещата – южната Конфедерация... Президентът не изпълни акта за конфискация. Той може да е честен човек, но какво ни интересува не­говата честност! Той не умее нито да вижда, нито да предвижда. Когато бях във Вашингтон, аз се уверих, че Линкълн още преди три месеца бил написал прокламацията за освобождаване на всички роби, но МакКлелън го принудил да се откаже от своето решение, а представителите на Кентъки го принудили да остави на поста МакКлелън, в когото той няма доверие. Ще са нужни годи­ни, за да може Линкълн да се научи да съчетава своите юридическо-адвокатски скрупули с изискванията на гражданската война. Това е страшната ограниченост на демократичното управление и неговото най-голямо зло.

Във Франция 100 души, убедени в своята правота, биха увлекли след себе си целия народ, а за да може нашето правителство да направи макар и една крачка, най-напред трябва да се раздвижат 19 милиона. А на колко от тези ми­лиони години наред бе втълпявано, че робството е установена от бога институ­ция! При тези предразсъдъци, с парализирани ръце и сърце, вие искате от пре­зидента да ви спаси от негрите! Ако тази теория е правилна, само робовладел­ският деспотизъм може да ни даде временен мир... Аз познавам Линкълн. Във Вашингтон разбрах какво представлява той. Той е първокласна посредственост („а first-rate second-rate man“). Той честно чака момента, когато нацията ще го вземе в ръцете си като метла и ще измете с негова помощ робството ... В ми­нали години недалеч от трибуната, от която говори сега, виги стреляха във въз­духа, за да заглушат моя глас, но какъв бе резултатът?

Синовете на тези виги намериха сега гроба си в блатата на Чикахомини^[339]. Унищожете в името на бога този Съюз и създайте на негово място друг, на основата на който да бъде написано: „Политическо равенство за всички граж­дани на света“ ... През време на своето пребивание в Чикаго аз попитах юри­сти от Илинойс, между които Линкълн е упражнявал адвокатска практика, що за човек е той, може ли да казва „не“? Отговорът гласеше: „Той е безгръбна­чен. Ако американците искаха да изберат човек, абсолютно неспособен за ръ­ководство, за инициатива, те трябваше да изберат Абрахам Линкълн. Никой- никога не го е чувал да казва „не“! Попитах: „А МакКлелън може ли да казва „не“?“ Директорът на Чикагските централни железници, където е работил МакКлелън, отговори: „Той е неспособен да вземе каквото и да било решение. Попитайте го нещо – и ще мине час, докато ви отговори. През цялото време, докато имаше работа с управлението на Централните железници, той нито веднъж не разреши нито един сериозен спорен въпрос.“

Ето какво представляват тези двама души, от които повече от когото и да било зависи сега съдбата на северната република! Лица, добре запознати със състоянието на армията, уверяват, че Ричмонд е можел да бъде завзет вече пет пъти, ако не е пречел безделникът, стоящ начело на Потомакската армия; но той предпочете да копае калта в блатата на Чикахомини, за да напусне след това позорно това място заедно с неговите жалки укрепления. Линкълн от жа­лък страх от пограничните робовладелски щати оставя този човек на сегашния му пост; но не е далеч денят, когато Линкълн ще признае, че никога не е имал доверие в МакКлелън... Нека се надяваме, че войната ще продължи доста­тъчно дълго, за да ни превърне в истински мъже, и тогава ние бързо ще по­бедим. Бог е вложил в нашите ръце гръмотевицата на освобождението, за да поразим метежниците...“

 

Написано от К. Маркс на 22 август 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 239 от 30 август 1862 г.

 

---

33. ПОЛОЖЕНИЕТО В СЕВЕРНА АМЕРИКА

Лондон, 4 ноември 1862 г.

Генерал Браг, командващият армията на южняците в Кентъки – другите намиращи се тук бойни сили на южняците се ограничават с партизански отряди, – е издал при навлизането си в този пограничен щат прокламация, която хвърля известна светлина върху последните комбинирани шахматни ходове на Конфедерацията. Тази прокламация, адресирана до щатите на Северозапада, представя успеха на Браг в Кентъки като нещо, което се разбира от само себе си, и е явно съставена с оглед на евентуално победоносно нахлуване в Охайо, централния щат на Севера. Преди всичко Браг заявява, че Конфедерацията е готова да гарантира свободата на корабоплаването по Мисисипи и Охайо. Тази гаранция има смисъл само докато робовладелците държат в ръцете си пограничните щати. Следователно в Ричмонд смятат, че едновременното нахлуване на Ли в Мериленд и на Браг в Кентъки ще осигури с един удар овладяването на погра­ничните щати. По-нататък Браг се опитва да докаже правотата на Юга, който се борел само за своята независимост и изобщо ис­кал мир; но истинската същност на прокламацията, нейната цел е адресираното до Северозападните щати предложение за сключва­не на сепаративен мир, за отделяне от съюза и присъединяване към Конфедерацията, тъй като икономическите интереси на Севе­розапада и Юга съвпадали толкова, колкото противоположни били интересите на Северозапада и Североизтока. И така виждаме: едва Югът си е въобразил, че владее пограничните щати, и той ве­че е издрънкал официално своята по-нататъшна цел – възстановяваме на Съюза с изключване на щатите на нова Англия от него.

Но както нахлуването в Мериленд, така и нахлуването в Кентъки претърпя крах: първото – в сражението при Антитам Крик, второто – в сражението при Перивил край Луисвил. Както там, така и тук конфедератите бяха нападащата страна и атакуваха авангарда на армията на Бюл. Федералистите дължат своята по­беда на командира на авангарда, генерал Мак-Кук, който възпира значително превъзхождащите сили на противника, докато Бюл мо­жа да хвърли в боя главните си сили. Не подлежи на ни най-малко съмнение, че поражението при Перивил ще повлече след себе си опразването на Кентъки от конфедератите. Най-големият парти­зански отряд, състоящ се от най-фанатичните привърженици на робовладелската система в Кентъки и командван от генерал Морган, бе унищожен приблизително по същото време при Франкфорт (между Луисвил и Лексингтон). Най-после Розекранс удър­жа решаващата победа при Коринт, след която на разбитата инвазионна армия под командването на генерал Браг оставаше само бързо да отстъпи.

По този начин твърде широко и ловко предприетият от воен­на гледна точка при най-благоприятни условия поход на конфедератите за отвоюване на загубените погранични робовладелски ща­ти изглежда напълно се е провалил. Като оставим настрана не­посредствените военни резултати, тези боеве допринасят по друг начин за отстраняването на главната трудност. Значението, което същинските робовладелски щати придават на пограничните щати, се обяснява, разбира се, с наличността на робовладелски елементи в последните, същите елементи, които натрапват на правителство­то на Съюза дипломатически и конституционни скрупули в него­вата борба против робството. Но тези елементи биват практически ликвидирани на главната арена на гражданската война, погра­ничните щати, от самата гражданска война. Голяма част от робовладелците непрекъснато се преселва със своя „black chattel“ (черен добитък) на Юг, за да осигури своята собственост. След всяко поражение на конфедератите това преселение се възобно­вява във все по-големи размери.

Един от моите приятели^*106, германски офицер, който се сражава под звездния флаг последователно в Мисури, Арканзас, Кентъки и Тенеси, ми пише, че това преселване твърде много напомня на бягството от Ирландия през 1847–1848 г. Освен това най-дейните елементи сред робовладелците – младежта, от една страна, по­литическите и военните лидери – от друга – сами се отделят от основната маса на своята класа и или организират в собствените

си щати партизански отряди, които биват унищожавани като та­кива, или напущат родните си места и се присъединяват към ар­мията или администрацията на Конфедерацията. И ето резултата: от една страна, огромно намаляване на робите в пограничните щати, където те винаги трябваше да се борят с „encroachments“ (попълзновенията) на конкуриращия свободен труд, а, от друга страна, оттеглянето на най-дейната част на робовладелците с тяхната бяла свита. Остава следователно само един слой от „умерени“ робовладелци, които скоро алчно ще грабнат преко­мерно високата сума, предлагана им от Вашингтон като откуп за техния „black chattel“, който без друго ще се обезцени, щом южният пазар е затворен за неговата продажба. По този начин войната сама води до разрешение на въпроса, тъй като факти­чески преобразува обществените отношения в пограничните щати.

Най-благоприятният за Юга сезон за водене на военните дей­ствия вече мина; за Севера обаче той тепърва започва, защото вътрешните реки сега отново стават плавателни и отново се от­крива възможност за вече изпробваните с такъв успех комбини­рани военни действия по суша и по море. Северът усърдно из­ползва отдиха. Строежът на десет бронирани кораба за западните реки е вече на завършване; към това се строят двойно повече полубронирани кораби за плитките води. На изток много нови броненосци вече са спуснати във водата, а други още се строят. Всич­ки те ще бъдат готови до 1 януари 1863 г. Ериксон, изобретателят и строителят на „Монитор“, ръководи строежа на девет нови ко­раба от същия тип. Четири от тях вече „плават“.

Армията на Потомак, в Тенеси и Вирджиния, както и в раз­лични пунктове на Юг – Норфолк, Ню Берн, Порт Роял, Пенсакола и Нови Орлеан – получава всеки ден нови подкрепления. Първият набор от 300000 души, обявен от Линкълн през юли, е напълно набран и отчасти вече се намира на театъра на военните действия. Вторият набор от 300 000 души със срок от девет месе­ца се набира постепенно. В някои щати набирането на новобран­ци е заменено с вербуване на доброволци, но никъде не се на­тъква на сериозни трудности. Невежеството и злобата обявиха набирането на новобранци за нечувано събитие в историята на Съединените щати. Няма нищо по-погрешно от това. През време на войната за независимост и на втората война с Англия (1812– 1815 г.) се набираха големи контингенти новобранци; същото се наблюдаваше и през време на различните малки войни с индиан­ците и никога не се е натъквало на що-годе сериозно противо­действие.

Забележителен факт е, че тази година броят на преселниците от Европа в Съединените щати достигна близо 100 000 души и че половината от тези преселници са ирландци и англичани. На не­отдавнашния конгрес на английската „Association for the advan­cement of science“^*107 в Кеймбридж икономистът Меривейл трябваше да припомни на своите съотечественици факта, който „Times“, „Saturday Review“, „Morning Post“ и „Morning Herald“, да не го­ворим за dii minorum gentium^*108, съвсем са забравили или биха искали да бъде забравен от англичаните, а именно факта, че мно­зинството от английското свръхнаселение намира нова родина в Съединените щати.

 

Написано от К. Маркс на 4 ноември 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 309 от 10 ноември 1862 г.

 

---

34. УВОЛНЯВАНЕТО НА МАККЛЕЛЪН

Уволняване на МакКлелън! – такъв е отговорът на Линкълн на избирателната победа на демократите.

Вестниците на демократите бяха заявили с пълна сигурност, че избирането на Сеймур за губернатор на щата Ню Йорк неза­бавно ще повлече след себе си анулирането на прокламацията, в която Линкълн провъзгласи робството на сецесионистката терито­рия за отменено от 1 януари 1863 г. Но не беше успяло още да изсъхне печатарското мастило върху техните пророчества, и тех­ният любим генерал – техният любимец, защото „наред със се­риозно поражение той се страхуваше най-много от решителна победа“ – бе лишен от поста командващ и се оттегли от служба.

Читателите си спомнят, че на въпросната прокламация на Линкълн МакКлелън отговори с контрапрокламация – заповед по своята армия, в която, макар да ѝ забраняваше каквито и да било демонстрации против мярката на президента, същевременно бе прибавил следните съдбоносни думи: „Задачата на гражданите е да се възползват от избирателната урна, за да поправят грешки­те на правителството или да упражнят въздействие върху него­вата политика.“ По този начин МакКлелън, който командваше главната армия на Съединените щати, апелираше от името на президента към предстоящите избори. Той хвърли на блюдото на везните тежестта на своя висок пост. Като изключим едно пронунциаменто в испански стил, той не можеше да прояви по-предизвикателно своята враждебност към политиката на президента. Затова след победата на демократите в изборите на Линкълн оста­ваше само един избор – или сам да изпадне до ролята на оръдие на симпатизиращата на робовладелците партия на компромиса, или да я лиши от нейната опора в армията, като отстрани МакКлелън.

Уволняването на МакКлелън в настоящия момент е следо­вателно политическа демонстрация. Но то и без друго беше стана­ло неизбежно. Commander in chief^*109 Халек в един доклад до военния министър бе обвинил МакКлелън в открито неподчинение. На 6 октомври, наскоро след поражението на конфедератите в Мериланд, Халек даде заповед за преминаване на Потомак, именно защото ниското ниво на водата на Потомак и на неговите притоци по онова време беше благоприятно за военни операции. Въпреки тази заповед МакКлелън не се помръдна от мястото си под пред­лог, че неговата армия не може да тръгне на поход по липса на провизии. В споменатия доклад Халек доказва, че това е било несъстоятелно извинение, че по отношение на снабдяването из­точната армия се ползвала с големи привилегии в сравнение със западната и че все още липсващите провизии можели да бъдат по­лучени както на юг, така и на север от Потомак. Към този доклад на Халек се прибавя втори доклад, в който комисията за разследване на въпроса за предаването на арсенала в Харпърс-Фери959 на конфедератите обвинява МакКлелън, че той необяснимо бавно концентрирал намиращите се близо до този арсенал юнионистки войски, като им заповядал да се движат със скорост само 6 ан­глийски мили (около 1 1/2 немска миля) на ден. И двата доклада – докладът на Халек и докладът на комисията – се намираха в ръцете на президента преди победата на демократите в изборите.

За командването на МакКлелън толкова често се е писало на страниците на нашия вестник^*110, че тук ще бъде достатъчно да припомним, че той се стремеше да замества тактическото решение със стратегически обход и беше неуморим в намирането на висши съображения на щабна мъдрост, които му пречеха било да из­ползва победите, било да предотвратява пораженията. Кратко­трайният поход в Мериленд обкръжи неговото име с фалшив ореол. Трябва обаче да се има предвид, че общи указания за на­стъплението той получаваше от генерал Халек, който бе съставил и плана на първата кампания в Кентъки, и че юнионистите дъл­жаха своята победа на полесражението изключително на храбро­стта на по-долустоящите командири, особено на загиналия в боя генерал Рено и на още не напълно оправилия се от своите рани генерал Хукер, Наполеон писа някога на своя брат Жозеф, че опасността на полесражението е навсякъде еднаква и че най-си­гурният начин да станеш нейна жертва е да се опитваш да я из­бегнеш. МакКлелън изглежда е схванал тази аксиома, но не е извлякъл от нея практическия извод, който Наполеон е искал да внуши на своя брат. През цялата си военна кариера МакКлелън нито веднъж не се е появявал на полесражението, нито веднъж не се е намирал под огъня – особеност, която генерал Керни силно подчертава в едно писмо, публикувано от неговия брат, след като Керни беше паднал, сражавайки се под командването на Поп, в един от боевете при Вашингтон.

МакКлелън умееше да прикрива своята посредственост под маската на сдържана сериозност, лаконична мълчаливост и изпъл­нена с достойнство затвореност. Самите му недостатъци му осигуряваха непоклатимото доверие на демократическата партия на Север и „лоялно признание“ от страна на сецесионистите. Той си спечели привърженици сред висшите офицери на своята армия с това, че създаде генерален щаб с размери, които досега са не­чувани в летописите на военната история. Една част от по-старите офицери, възпитаници на академията в Уест Пойнт, служили в някогашната армия на Съюза, намериха в негово лице подкрепа в тяхното съперничество с новоизпечените „цивилни генерали“ и в техните тайни симпатии към „колегите“ в неприятелския ла­гер. Що се отнася до войниците, те знаеха неговите военни каче­ства само от това, което се говореше за тях, но му приписваха всички заслуги на интендантството и се изказваха много похвално за неговата сдържаност в отношенията с хората. От необходимите за един пълководец качества МакКлелън притежаваше само ед­но – умението да си осигури популярност в своята армия.

Приемникът на МакКлелън. Бърнсайд е много малко изве­стен, за да можем да съдим за него. Той принадлежи към репу­бликанската партия. Затова пък Хукер, който поема командва­нето на армейския корпус, намиращ се под личното командване на МакКлелън, е безспорно един от най-способните бойци на Съюза. „Fighting Joe“ („смелчагата Джо“), както го наричат в армията, имаше най-голям дял в победите в Мериленд. Той е аболиционист.

Същите американски вестници, от които узнахме за уволня­ването на МакКлелън, съобщават за изявления на Линкълн, в които той решително заявява, че няма да отстъпи нито на йота от своята прокламация.

„Линкълн“ –  с право отбелязва „Morning Star“ – „се прояви като му­ден, но твърд човек, който действа извънредно предпазливо, но никога не отстъпва назад. Всяка крачка в неговата правителствена дейност беше правил­на и енергично отстоявана. Изхождайки от решението за премахване на роб­ството на териториите, той стигна в края на краищата до главната цел на цялото „антиробовладелско движение“, изкореняването на това чудовище на ця­лата територия на Съюза, и вече си спечели огромната заслуга, че сне от Съю­за всякаква отговорност за по-нататъшното съществуване на робството.“

 

Написано от К. Маркс на 24 ноември 1862 г. Напечатано във вестник „Die Presse“, бр. 327 от 29 ноември 1862 г.

 

---

35. АНГЛИЙСКИЯТ НЕУТРАЛИТЕТ.
ПОЛОЖЕНИЕТО В ЮЖНИТЕ ЩАТИ

Лондон, 29 ноември 1862 г.

Преговорите между лондонския кабинет и вашингтонското правителство относно каперския кораб „Алабама“ още продъл­жават^[360], а междувременно вече започнаха нови преговори относно възобновеното екипиране на военни кораби на конфедератите в английските пристанища. Професор Френсис У. Нюмън, един от теоретиците на английския радикализъм, публикува днес в „Mor­ning Star“ писмо, в което между другото казва:

„Американският консул в Ливърпул, след като се увери от един ан­глийски юрист в незаконността на екипирането на „Алабама“, веднага изпрати официална декларация до лорд Джон Ръсел. Консултирани по този повод, крал­ските юристи също потвърдиха незаконността на екипирането на „Алабама“; но предприетото разследване бе влачено толкова дълго, че пиратът успя между­временно да се изплъзне. В момента в Ливърпул се намира флотилия от по­вече или по-малко бронирани кораби, готова насилствено да пробие американ­ската блокада. Освен това множество пиратски кораби са готови всеки момент да последват „Алабама“ по нейния позорен път. Нима нашето правителство и този път ще си затвори очите и ще позволи на тези последователи на „Ала­бама“ да се измъкнат безпрепятствено? Боя се, че и този път. В своята реч в Нюкясъл г. Гладстон заяви, че по негови сведения президентът на метежниците, по адрес на когото той произнасяше хвалебни речи, скоро щял да притежава собствена флота. Не бе ли това намек за корабите, построени от неговите ливърпулски приятели?... Лорд Палмерстън и Ръсел, както и торите, са обла­дани от такава омраза към републиканизма, която ги прави съвсем безогледни, докато г. Гладстон, може би бъдещият министър-председател, открито изразява своето възхищение от вероломните узурпатори, които са се заклели да увеко­вечат и разпространят робството.“

От получените днес американски вестници може би най-инте­ресният е органът на конфедератите „Richmond Examiner“. В него е поместена подробна статия за създалото се положение, от коя­то привеждам най-съществените места:

„Извънредното и внезапно увеличение на неприятелските морски сили създава мрачни перспективи. Увеличението на този вид въоръжение е толкова голямо, че в много отношения то ни се струва по-опасно от сухопътните сили на противника. Янките имат сега 200 военни кораба повече, отколкото при из­бухването на войната. Извършват се големи приготовления за морските опе­рации през настъпващата зима и освен вече готовите за бой кораби се строят още около петдесет бронирани военни кораби. Имаме всички основания да предполагаме, че флотата на янките, която ще нападне тази зима нашето край­брежие, по своето въоръжение и по конструкцията на корабите далеч ще над­мине своите предшественици. Целите на предстоящите експедиции са от из­вънредна важност. Касае се да ни бъдат отнети последните морски пристанища, да бъде установена пълна блокада и най-после да бъдат открити пунктове за нахлуване в южните райони, за да може още в началото на идната година да бъдат практически проведени законите за освобождаване на негрите. Глу­паво би било да отричаме предимствата, които нашият противник ще получи, след като завземе последните ни морски пристанища, или пък да се успокоява­ме лекомислено с утешението, че все още ще можем да разбием противника в хода на военните действия във вътрешните райони на страната... С премина­ването на Чарлстон, Савана и Мобил в ръцете на неприятеля блокадата ще се провежда с такава строгост, за която не могат да дадат представа дори досегашните ни страдания. Ще трябва да се откажем от всяка мисъл за по­строяване на флота отсам Атлантическия океан и ще бъдем отново изправени пред унизителния избор да предадем нашите кораби на противника или да ги унищожим със собствените си ръце. Нашата гъста железопътна мрежа в па­мучните щати ще бъде повече или по-малко прекъсната и ние може би много късно ще се убедим, че войната по суша, на която се възлагат толкова големи надежди, ще трябва да бъде продължена в условия, при които издръжката, снабдяването и концентрацията на големи армии стават невъзможни... Тези па­губни последици от едно завземане на нашите морски пристанища обаче блед­неят пред една по-голяма опасност, пред най-страшната опасност на тази война – завземането на отделни пунктове в памучните щати, откъдето против­никът ще може да осъществи своя план за освобождение на робите. Полагат се, естествено, огромни усилия да се осигури осъществяването на тази любима мярка на аболиционистите и духът на отмъщението, който г. Линкълн е за­творил до 1 януари в бутилка, да не отшуми безвредно като сода в чаша во­да ... Усилията на противника сега са насочени срещу най-уязвимото място на нашата позиция; той иска да отрови самото сърце на Юга... Предсказва­нето на бъдещи беди предизвиква недоволство сред масата, която сляпо вярва на правителството и взема самохвалството за патриотизъм... Ние не твърдим, че Чарлстон, Савана и Мобил не са подготвени за отбрана. На Юг има, раз­бира се, доста военни авторитети, които смятат тези пристанища за по-непристъпни от Гибралтар; но военните и техните пригласници твърде често са при­спивали нашия народ с лъжливи уверения ... Същите приказки слушахме и за Нови Орлеан. Съгласно описанията той бе укрепен по-силно, отколкото Тир против Александър. И все пак една прекрасна сутрин народът видя неприя­телския флаг да се развява в пристанището на Нови Орлеан... Отбранител­ната способност на нашите пристанища е тайна на официалните кръгове. Но знаменията на близкото минало не са утешителни. Преди няколко седмици Галвестон падна почти без бой в ръцете на неприятеля. На местните вестници бе забранено да пишат за отбранителните средства на този град. Освен това не се раздаде нито един вик за помощ, който да стигне до затъпелия слух на пра­вителството. Народът си оставаше спокоен. От неговия патриотизъм се искаше да се задоволява със своето неведение, да вярва на водачите и да се подчи­нява на волята на провидението. И в резултат противникът спечели още един трофей... Методът да се забулват всички военни въпроси в дълбока тайна донесе на Юга лоши плодове. Наистина той може да е задушил критиката и да е забулил грешките на правителството, но не заблуди неприятеля. Послед­ният винаги е точно осведомен за състоянието на нашите отбранителни съоръ­жения, докато нашият народ узнава за тяхната слабост едва когато те вече са паднали в ръцете на янките.“

 

Написано от К. Маркс на 29 ноември 1862 г.
Напечатано във вестник „Die Presse“,
бр. 332 от 4 декември 1862 г.

 

---

ТРЕТА ЧАСТ
Кореспонденция между Маркс и Енгелс
1860-1866

1. Маркс до Енгелс, 11 януари 1860

2. Енгелс до Маркс, 26 януари 1860

3. Енгелс до Маркс, 7 януари 1861

4. Маркс до Енгелс, 9 юни 1861

5. Енгелс до Маркс, 12 юни 1861

6. Маркс до Енгелс, 1 юли 1861

7. Енгелс до Маркс, 3 юли 1861

8. Маркс до Енгелс, 5 юли 1861

9. Енгелс до Маркс, 27 ноември 1861

10. Маркс до Енгелс, 9 декември 1861

11. Маркс до Енгелс, 19 декември 1861

12. Маркс до Енгелс, 3 март 1862

13. Енгелс до Маркс, 5 март 1862

14. Маркс до Енгелс, 6 март 1862

15. Маркс до Енгелс, 28 април 1862

16. Енгелс до Маркс, 5 май 1862

17. Маркс до Енгелс, 6 май 1862

18. Енгелс до Маркс, 12 май 1862

19. Енгелс до Маркс, 23 май 1862

20. Маркс до Енгелс, 27 май 1862

21. Енгелс до Маркс, 29 май 1862

22. Енгелс до Маркс, 4 юни 1862

23. Енгелс до Маркс, 30 юли 1862

24. Маркс до Енгелс, 30 юли 1862

25. Маркс до Енгелс, 7 август 1862

26. Енгелс до Маркс, 9 септември 1862

27. Маркс до Енгелс, 10 септември 1862

28. Енгелс до Маркс, 16 октомври 1862

29. Маркс до Енгелс, 29 октомври 1862

30. Енгелс до Маркс, 5 ноември 1862

31. Енгелс до Маркс, 15 ноември 1862

32. Маркс до Енгелс, 17 ноември 1862

33. Маркс до Енгелс, 20 ноември 1862

34. Енгелс до Маркс, 30 декември 1862

35. Маркс до Енгелс, 2 януари 1863

36. Маркс до Енгелс, 13 февруари 1863

37. Енгелс до Маркс, 17 февруари 1863

38. Маркс до Енгелс, 24 март 1863

39. Енгелс до Маркс, 11 юни 1863

40. Маркс до Енгелс, 6 юли 1863

41. Маркс до Енгелс, 15 август 1863

42. Маркс до Енгелс, 26 май 1864

43. Енгелс до Маркс, 30 май 1864

44. Маркс до Енгелс, 7 юни 1864

45. Енгелс до Маркс, 9 юни 1864

46. Енгелс до Маркс, 4 септември 1864

47. Маркс до Енгелс, 7 септември 1864

48. Енгелс до Маркс, 9 ноември 1864

49. Маркс до Енгелс, 2 декември 1864

50. Маркс до Енгелс, 6 февруари 1865

51. Енгелс до Маркс, 7 февруари 1865

52. Маркс до Енгелс, 10 февруари 1865

53. Маркс до Енгелс, 4 март 1865

54. Енгелс до Маркс, 16 април 1865

55. Маркс до Енгелс, 1 май 1865

56. Енгелс до Маркс, 3 май 1865

57. Маркс до Енгелс, 9 май 1865

58. Маркс до Енгелс, 20 май 1865

59. Маркс до Енгелс, 24 юни 1865

60. Енгелс до Маркс, 15 юли 1865

61. Маркс до Енгелс, 23 април 1866

 

---

Приложения

Обръщение на Международната работническа асоциация до Ейбрахам Линкълн

Отговор на американския посланик на обръщението на Международната работническа асоциация

Обръщение на Международната работническа асоциация до президента Джонсън

 

---

Допълнителни статии по темата

1. ЛОНДОНСКИЯТ „TIMES“ И ЛОРД ПАЛМЕРСТОН
К. Маркс

2. БРИТАНСКАТА ТЪРГОВИЯ
К. Маркс

3. ОФИЦЕРИТЕ ДОБРОВОЛЦИ
Ф. Енгелс

4. ПОУКИ ОТ АМЕРИКАНСКАТА ВОЙНА
Ф. Енгелс

5. КРИЗАТА ПО ВЪПРОСА ЗА РОБСТВОТО
К. Маркс

6. НОВИНИ ОТ АМЕРИКА
К. Маркс

7. БРОНИРАНИТЕ И БРОНЕЛОМНИТЕ КОРАБИ И ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА В АМЕРИКА
Ф. Енгелс

8. ПРОТЕСТЪТ НА РЪСЕЛ ПРОТИВ АМЕРИКАНСКАТА ГРУБОСТ.
ПОВИШАВАНЕТО НА ЦЕНИТЕ НА ЗЪРНЕНИТЕ ХРАНИ.
К. Маркс

9. СЪБИТИЯТА В СЕВЕРНА АМЕРИКА
К. Маркс

10. ПРИЗНАЦИ ЗА ИЗЧЕРПВАНЕ НА СИЛИТЕ НА ЮЖНАТА КОНФЕДЕРАЦИЯ
К. Маркс

11. РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ИЗБОРИТЕ В СЕВЕРНИТЕ ЩАТИ
К. Маркс

 

- КРАЙ -

---

БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ

*1 – знаме. Ред.

*2 – боен вик. Ред.

*3 – робството. Ред.

*4 – доброволно. Ред.

*5 – раболепно стадо. Ред.

*6 – средни сортове памук. Ред.

*7 – „голямата заслуга за това принадлежи на мен“ (Вергилий, „Ененда“, книга втора). Ред.

*8 – префекта на полицията. Ред.

*9 – Опроверженията. Ред.

*10 – между другото. Ред.

*11 – повод за война. Ред.

*12 – на пръв поглед. Ред.

*13 – здание в Лондон, където се помещават адвокатските кантори. Ред.

*14 Виж настоящия том, стр. 398-403. Ред.

*15 – Кримската война. Ред.

*16 – крайно средство. Ред.

*17 – Кримската война. Ред.

*18 – Който се оправдава, се обвинява. Ред.

*19 – другите като тях. Ред.

*20 Виж настоящия том, стр. 352-355. Ред.

*21 – свобода на действие. Ред.

*22 – черна овца. Ред.

*23 – сигнал. Ред.

*24 – повод за война. Ред.

*25 Виж настоящия том, стр. 392-394. Ред.

*26 Джордж Мейсън. Ред.

*27 гръмовержеца Юпитер. Ред.

*28 Виж настоящия том, стр. 433-436. Ред.

*29 Хайне, „Нова пролет. Пролог*. Ред.

*30 – „официални длъжностни лица“. Ред

*31 – т. е. Ред.

*32 – на път. Ред.

*33 – грешка по същество. Ред.

*34 – грешка във формата. Ред.

*35 – „нека загине светът, но да тържествува правосъдието.“ Ред.

*36 – Кримска война. Ред.

*37 – свършен факт. Ред.

*38 – повод за война. Ред.

*39 – високопарни думи. Ред.

*40 – „висшия свят“. Ред.

*41 – Кримската война. Ред.

*42 – Игра на думи: „Spiritus“ означава „дух“, а също и „спирт“. Ред.

*43 – Колко се е изменил той! (Вергилий, „Енеида“). Ред.

*44 – скандална хроника. Ред.

*45 – остроумие. Ред.

*46 – задължително условие. Ред.

*47 – смелият удар. Ред.

*48 – „щастливо семейство“. Ред.

*49 – Кримската война. Ред.

*50 – Англия. Ред.

*51 – натиск. Ред.

*52 – действащо лице. Ред.

*53 – свършените факти. Ред.

*54 – Гласът на народа. Ред.

*55 – намиращите се на власт. Ред.

*56 – блажените имащи. Ред.

*57 – „натиск отвън“. Ред.

*58 – „старият Ейб“ (Ейбрахам Линкълн). Ред.

*59 – главнокомандващ. Ред.

*60 – „главнокомандващ армията и флотата “. Ред.

*61 – върховен главнокомандващ. Ред.

*62 – кастов дух. Ред.

*63 – един принцип на благочестието и религията. Ред.

*64 – иначе казано. Ред.

*65 Шилер. „Песен за камбаната“. Ред.

*66 – Parturiunt montes, nascetur ridiculus mus! (Планините раждат, ще ce роди жалка мишка!) (Хораций. „Наука за поезията“.) Ред.

*67 – годни почти изключително за вътрешно плаване“. Ред.

*68 – недобросъвестност. Ред.

*69 – внезапен удар. Ред.

*70 – Мъсъл Шолс (мидени плитчини). Ред.

*71 – крайно средство. Ред.

*72 – висшата политика. Ред.

*73 – буквално: червено и черно (цветовете на рулетката, т. е. на комарджиите). Ред.

*74 – симпатизатори. Ред.

*75 – робовладелци. Ред.

*76 – фалшиви новини. Ред.

*77 – агенти. Ред.

*78 Шекспир. „Крал Хенрих IV“, част 1, действие V, сцена четвър­та. Ред.

*79 – „негодяи“. Ред.

*80 – бохема. Ред.

*81 – късно. Ред.

*82 – свършеният факт. Ред.

*83 Виж настоящия том. стр. 497-499. Ред.

*84 – „Смели думи, сър, смели думи!“ (Шекспир. „Крал Хенрих IV“. Част 1, действие III, сцена трета; перифразирано). Ред.

*85 – изцяло. Ред.

*86 – пограничните робовладелски щати. Ред.

*87 – робовладелските щати. Ред.

*88 – кораб, натоварен със запалителен материал, който се запалва и на­сочва срещу неприятелските кораби. Бълг. ред.

*89 – железен, силен човек. Така се наричали в Англия войските на Кромуел. Тук в смисъл на сецесионистите. Ред.

*90 – „боговете бяха за победителя, но Катон за победения“. (Лукнан, „Фареалия“). Ред.

*91 – край на сецесията. Ред.

*92 – търговци в политика. Ред.

*93 – Оправдано е. Ред.

*94 – селяните. Ред.

*95 – живи. Ред.

*96 – древното название на Ирландия. Ред.

*97 – „без титла пред своето име“. Ред.

*98 – с други думи. Ред.

*99 Виж настоящия том, стр. 498-499, 517. Ред.

*100 Виж настоящия том, стр. 483-485, 509-513. Ред.

*101 – главнокомандващ. Ред

*102 – натиск отвън. Ред.

*103 Виж настоящия том, стр. 482-483, 532-533. Ред.

*104 – хулиганите. Ред.

*105 Маса (massa) — изопачена английска дума „master“ (господар), която се употребявала от негрите в Южните щати. Ред.

*106 – Й. Вайдемайер. Ред.

*107 – „Асоциация за съдействие за развитието на науката“. Ред.

*108 – буквално: по-младите богове; тук: второстепенните величия. Ред.

*109 – Главнокомандващият. Ред.

*110 Виж настоящия том, стр. 482-485, 509-513, 531-534, 538-540. Ред.

 

---

БЕЛЕЖКИ

[145] Американската писателка X. Бичер-Стоу – активна участничка в аболиционисткото движение – се обърнала към английския аристократ лорд Шефстбъри с писмо, което било публикувано в печата в началото на септември 1861 г. В писмото си Стоу правилно оценява Гражданската война в САЩ като война против робовладението и разобличава несправедливата кауза на конфедератите. Изказвайки възмущението си от позицията на Англия в аме­риканската война, Стоу призовава за помощ в полза на северняците.

Гражданската война в САЩ – война между прогресивните в икономичес­ко и социално отношение северни щати и робовладелските южни щати, която се водела от април 1861 г. до април 1865 г. Главната причина за войната била борбата между двете социални системи: утвърдилата се на Север капиталисти­ческа система на наемен труд и господстващата на Юг система на роб­ство. От страна на северните щати войната имала прогресивен и револю­ционен характер. Гражданската война минала през два етапа: период на конституционна война за запазване на Съюза и период на революционна война за премахване на робството. Повратна точка в хода на войната било издаването от правителството на Линкълн през септември 1862 г. на прокламация за освобождаване на негрите роби. Важно значение имали също прие­мането на закона за хоумстед (безплатен участък земя), чистката на армията и държавния апарат от предателски елементи, допускането на негри в ар­мията, спирането на реакционните вестници и други мерки от революционно- демократичен характер. Преминаването към революционни методи на водене на война довело до коренен обрат в развоя на военните действия и осигу­рило победата на Севера в Гражданската война. Решаваща роля за военния разгром на робовладелците южняци изиграли народните маси – работници, фермери, негърското население. По-прогресивният обществен строй и значи­телният превес в икономическите и човешките ресурси предопределили побе­дата на северните щати, което разчистило пътя за бурното развитие на капи­тализма в САЩ. – 308.

[146] „The Saturday Review“ («Съботен преглед») – английско седмично списание с консервативно направление, излизало в Лондон през 1855-1938 г. – 308.

[147] „The Examiner“ («Наблюдател») – английски седмичник с буржоазно- либерално направление, излизал в Лондон през 1808-1881 г. – 308.

[148] Републиканската партия била образувана в 1854 г. от антиробовладелски елементи, които се обединили, за да дадат отпор на растящите претенции на плантаторите от Юга. Изразявайки интересите на промишлената буржоазия на Севера и ползвайки се с подкрепата на широките трудещи се маси – фермери, работници и др., – Републиканската партия си поставяла за зада­ча ликвидирането на политическата власт на робовладелците, ограничава­нето и постепенното премахване на робството и предоставянето на западните земи за безплатно заселване от фермерите. В 1856 г. Републиканската пар­тия за пръв път участвала в президентските избори, но получила само една трета от гласовете. В 1860 г. кандидатът на Републиканската партия Линкълн бил избран за президент. След завършването на Гражданската война в САЩ партията ревностно защищавала интересите на едрата промишлена и финансова буржоазия. Понастоящем Републиканската партия, както и Демократическата, е една от двете редуващи се на власт в САЩ партии на монополистичния капитал. – 309.

[149] Става дума за временната конституция, приета на конгреса в Монтгомери (щата Алабама) на 4 февруари 1861 г. от шест южни робовладелски щати – Южна Каролина, Джорджия, Флорида, Алабама, Мисисипи и Луизиана, които се отделили от североамериканския Съюз. Конгресът в Монтгомери провъзгласил образуването на робовладелска държава – Конфедеративни американски щати, и избрал Джеферсън Дейвис за временен президент на Кон­федерацията. На 2 март 1861 г. към Конфедерацията се присъединил Тексас, а през май 1861 г. – четири погранични робовладелски [щати (Виржиния, Арканзас, Северна Каролина и Тенеси). – 309.

[150] Компромисът на Критенден – проект за мирно уреждане на конфликта меж­ду Севера и Юга, внесен на 18 декември 1860 г. в конгреса на САЩ от сенатора Критенден, който предложил шест поправки към американската конституция. Главните от тези поправки предвиждали забраняване на роб­ството в щатите северно от 36°30' – линия, установена от Мисурийския компромис – и узаконяване на робството южно от тази линия, както и забрана за конгреса да ликвидира робството в робовладелските щати на страната. Последният пункт предвиждал, че в конституцията не могат да се внасят каквито и да било поправки, които биха изменили предишните пет члена; същият пункт лишавал конгреса от правото да изменя съществуващата в щатите система на робство. На 22 декември 1860 г. компромисът на Критенден бил отхвърлен от специална сенатска комисия. – 310.

[151] Демократическата партия, образувана в 1828 г., първоначално обединявала плантаторите, някои групи на буржоазията, както и значителна част от фермерите и градската дребна буржоазия. През 30-40-те години на XIX век партията все повече ставала изразителна на интересите на плантато­рите робовладелци и на свързаната с тях едра буржоазия на Севера, която била за запазване и разширяване на робството. Но след 1854 г., когато във връзка с приемането на законопроекта Канзас-Небраска възникнала заплаха от разпространяване на робството на цялата територия на САЩ, в Демократическата партия започнало разцепление между привържениците и противниците на по-нататъшното разпространение на робството. Това било една от главните причини за поражението на партията в президентските избори през 1860 г. – 310.

[152] Мисурийски компромис – съглашение, постигнато в 1820 г. след ожесточена борба между привържениците и противниците на робството, която се водела както из цялата страна, така и в конгреса на САЩ. Съгласно компромиса територията Мисури се приемала в Съюза като робовладелски щат, терито­рията Ман – като свободен щат; между свободните и робовладелските щати се установявала демаркационна линия – 36°30' северна ширина, на север от която робството се забранявало. Компромисът временно примирявал при­вържениците на отменяването на робството и привържениците на робовладението, но не можел да отстрани противоречията между промишления Се­вер и робовладелския Юг, които всяка година се изостряли. В 1854 г. Мисурийският компромис бил фактически анулиран в резултат на приемането на законопроекта Канзас-Небраска от конгреса на САЩ.

Th. Jefferson. «Memoirs, Correspondence, and Private Papers». Vol. IV, London, 1829 (T. Джеферсън. «Спомени, кореспонденция и частни докумен­ти». Т. IV, Лондон, 1829). – 311.

[153] Законопроектът Канзас-Небраска, приет от конгреса на САЩ през май. 1854 г., отменил установената от Мисурийския компромис граница между свободните и робовладелските щати. Занапред всеки щат, независимо от ре­шението на конгреса и от своето географско положение, можел да въведе робството. – 311.

[154] Става дума за Бюканън, който в качеството си на пълномощен министър на САЩ в Лондон публикувал в 1854 г. Остендския манифест заедно с дипло­матическите представители на Съединените щати във Франция и Испания. Манифестът препоръчвал на правителството на САЩ да купи или завземе принадлежащия на Испания остров Куба. В 1856 г. Бюканън бил избран за президент на САЩ от Демократическата партия.

Делото на Дред Скот – процесът на роба негър Д. Скот, който, след като се озовал заедно със своя господар в щата Илинойс, а по-късно в щата Уисконсин, където според Мисурийския компромис робството било забранено, предявил в 1848 г. иск за своето освобождение. Делото продължило до 1857 г., когато Върховният съд на САЩ отхвърлил иска на негъра. Това решение, което узаконявало робството в цялата страна, било използвано от аболиционистите в САЩ в агитацията им в навечерието на Гражданската война от 1861 – 1865 г. – 311.

[155] Канзаската война – въоръжената борба в Канзас през 1854–1856 г. между привържениците на робството, които се стремели да превърнат Канзас в робовладелски щат, и противниците на робството, главно фермерите. Въпреки редицата победи на противниците на робството, Канзас се оказал в ръцете на привържениците на робството, които получили въоръжена поддръжка от федералното правителство. Но мнозинството от населението на щата, което продължило борбата, поискало Канзас да бъде приет в Съюза като свободен щат. Борбата в Канзас фактически била началото на Гражданската война в САЩ. – 311.

[156] Става дума за «Reynolds's Newspaper» («Вестник на Рейнолдс») – английски седмичник с радикално направление; излизал в Лондон от 1850 г. под редак­цията на Рейнолдс; в началото на 50-те години поддържал чартистите.

[157] Олд Бейли – название на цитаделата на Нюгейтския затвор в Лондон, където се помещава Централният наказателен съд. – 313,

[158] „The New-York Herald“ („Нюйоркски вестител“) – американски ежедневник; излизал под това име от 1835 до 1924 г.; през време на Гражданската война в САЩ бил за компромис с робовладелците от Юга. – 313.

[159] На 16 октомври 1859 г. борецът за освобождение на негрите в САЩ Джон Браун направил опит да вдигне въстание на робите в робовладелските щати. С малък отряд съмишленици той завзел държавния арсенал в Харпърс-Ферн, щата Виржиния. Браун обаче не успял да предизвика по-широко въстание. Почти всички участници в тази акция (22 души, от които 5 негри), които ока­зали отчаяна съпротива на правителствените войски, загинали. Д. Браун и петима от неговите другари били екзекутирани. Въстанието на Джон Браун, което било показател за нарастването на революционната криза в САЩ, до­принесло за засилването на борбата на негрите против робството и за спло­тяването на аболиционистките сили в страната. – 314.

[160] През ноември 1832 г. конвентът на щата Южна Каролина анулирал федерал­ните тарифни актове от 1828 и 1832 г., с които се установявали високи мита на вносните стоки. Издаденият на 24 ноември 1832 г. «Акт за нулификацията» съдържал призив до гражданите на щата да защищават независимостта си от федералната власт и заплахата, че Южна Каролина ще се отдели от северо­американския Съюз. Президентът Джаксън, след като получил санкцията на конгреса да употреби въоръжена сила, изпратил войски в Южна Каро­лина, но под натиска на плантаторите робовладелци на 2 март 1833 г. утвър­дил компромисна, намалена тарифа. Щатът скоро отменил своето решение за нулификацията.

Тарифата на Морил – протекционистка тарифа, внесена в конгреса от републиканеца Морил. Приета от камарата на представителите през май I860 г. и станала закон на 2 март 1861 г. след утвърждаването ѝ от сената, тарифата на Морил предвиждала значително увеличение на митата в САЩ.– 315.

[161] «The Spectator» («Зрител») – английски седмичник с либерално направле­ние, излизал в Лондон от 1828 г. – 316.

[162] Блокадата на пристанищата на южните щати, обявена през април 1861 г. от правителството на САЩ, допринесла за развитието на контрабандната търговия не само между южните щати и Англия, но и между южните и се­верните щати. Доходността на контрабандната търговия се увеличавала с развитието на военните действия. Правителството на Конфедерацията взе­мало активно участие в контрабандната търговия с Англия. Особена роля в нея играел Ливърпул, който през първите две години на войната доставил от южните щати 31 000 бали пресован памук. – 319.

[163] «Calcutta Price Current» («Калкутски ценоразпис») – индийски седмичник, излизал под различни заглавия от 1818 г. – 319.

[164] През 1845-1847 г. картофената реколта в Ирландия всяка година била ком­прометирана от мана по картофите. Като се прибави и неурожаят в Европа през тези години, който предизвикал увеличение на цените на селскостопан­ските продукти, това бедствие довело до опустошителен глад. От глад и бо­лести загинали повече от един милион ирландски бедняци, а приблизително толкова емигрирали от Ирландия. – 321.

[171] От 6 до 8 октомври 1861 г. в Компиен (Франция) се състояла среща между Наполеон III и пруския крал Вилхелм 1. – 328.

[172] «Le Pays, Journal de l'Empire» («Родина, вестник на империята») – френски ежедневник, основан в Париж в 1849 г.; в периода на Втората империя (1852-1870) – полуофициален орган на правителството на Наполеон III.– 328.

[173] Принтинг хаус скуер – площад в Лондон, на който се намира главната редакция на вестник «Times». – 328.

[174] Делото Макдоналд – арестуването през септември 1860 г. в Бон и предава­нето на съд на капитана от английската армия Макдоналд по обвинение в неподчинение на местните власти. Английското правителство се възползвало от този инцидент, уреден едва през май 1861 г., като предлог за засилване на антипруската пропаганда. – 328.

[175] Става дума за антибонапартистката брошура «Lettre sur l'histoire de France» («Писмо върху историята на Франция»), написана от херцог Омалски в от­говор на една реч на принц Наполеон (Плон-Плон) във френския сенат през пролетта на 1861 г. По заповед на Наполеон III брошурата била незабавно конфискувана, а издателят ѝ и печатарският работник били осъдени на зат­вор и глоба по 5 000 франка. – 329.

[176] Става дума за участието на принцовете от Орлеанската династия – принц Жоанвил, херцог дьо Пантевър, граф дьо Пари и херцог дьо Шартър – в Гражданската война в Америка на страната на северняците. – 329.

[177] Намек за Луи Наполеон, който в 1848 г., през време на пребиванието си в Англия, доброволно се присъединил към специалните констебли (полицейски резерв от граждански лица), които действали заедно с полицията против работническата демонстрация, организирана от чартистите на 10 април 1848 г. – 329.

[178] През време на войната на североамериканските колонии на Англия за неза­висимост (виж бележка 127) френските революционери поддържали борбата на въстаналите колонии. В организирането на изпращане на оръжие и до­броволци от Франция за Америка участвал известният драматург Бомарше. Сред френските доброволци – участници във войната, с широка известност се ползвал буржоазният революционер Лафайет. – 330.

[179] През първата половина на XIX век Франция, както и другите европейски велики сили, предприемала многократни опити да проникне в Индокитай. В 1858 г. правителството на Наполеон III със съдействието на Испания започ­нало нова колониална война в Индокитай под предлог, че защищава като­лическите мисионери. В резултат на тази война, която завършила в 1862 г., Франция окупирала отначало три провинции в южната част на Индокитай, наречена от европейците Кохинхина (Намбо), а в 1867 г. и цяла Кохинхина.– 330.

[180] С тази статия започва сътрудничеството на Маркс във вестник «Die Presse». «Die Presse» («Печат») – австрийски буржоазен ежедневник с либерално направление, който излизал във Виена от 1848 до 1896 г. Основан през юли 1848 г. като орган на умерено-либералната буржоазия, вестникът бил вре­менно спрян след поражението на революцията от 1848–1849 г. в Австрия. Това създало на вестника репутацията на известна «опозиционност». В началото на 60-те години той имал най-голям тираж (30 000 абонати) от вест­ниците, излизащи на немски език. Значителната популярност на вестника през тези години се обяснява с неговата антибонапартистка позиция по външнопо­литическите въпроси, както и с неговите статии против реакционната вътреш­на политика на австрийското правителство. От 1856 г. един от редакторите на «Die Presse» става германският публицист М. Фридлендер, който преди това издавал буржоазнодемократическия «Neue Oder-Zeitung» («Нов одерски вестник»), в който през 1855 г. Маркс сътрудничил като лондонски корес­пондент. Редакцията нa «Die Presse» неведнъж се опитвала да привлече Маркс за сътрудник на вестника. Маркс дал окончателното си съгласие едва през октомври 1861 г., след като «Die Presse» се обявил против мнимоконституционалисткото правителство на Шмерлинг в Австрия.

Статиите на Маркс в «Die Presse», които обикновено били подписани от редакцията: «От нашия лондонски кореспондент» или «Спец. кор.», засягали всички най-важни въпроси на международната политика и на вътрешната политика на Англия, Франция и САЩ, запознавали австрийския и герман­ския читател с положението на работническата класа и демократическото движение в тези страни. Повечето статии на Маркс, написани за «Die Presse», са посветени на Гражданската война в Съединените щати и на влия­нието ѝ върху положението в европейските и американските страни. За пре­гледите на военните действия Маркс обикновено се ползвал от материалите, които му доставял Енгелс. Сътрудничеството на Маркс в «Die Presse» про­дължило повече от година. През този период на страниците на вестника били публикувани повече от 52 статии на Маркс – от тях две са написани съвместно с Енгелс и една статия е написана от Енгелс. Значителна част от статиите и кореспонденциите, написани от Маркс за «Die Presse», не била поместена от редакцията на вестника. Това било главната причина за прекратяването на сътрудничеството на Маркс във вестника в края на 1862 г.

Маркс започнал да работи върху статията «Гражданската война в Северна Америка», изглежда, още през юни-юли 1861 г., когато получил предло­жението от Фридлендер да сътрудничи в «Die Presse». Още тогава била на­писана в общи линии и статията «Гражданската война в Съединените щати», изпратена в редакцията, както и първата статия, през октомври 1861 г. – 332.

[181] Става дума за анулирането през 1832 г. от щата Южна Каролина на феде­ралните тарифни актове от 1828 и 1832 г. (виж бележка 160). – 333.

[182] Капитолий – здание във Вашингтон, където заседава конгресът на САЩ,

Фанъл хол – здание, подарено в 1742 г. от търговеца П. Фанъл на град Бостън. През време на войната на североамериканските колонии за незави­симост (виж бележка 127) в зданието ставали митингите на американските патриоти. – 334.

[183] Ордонансът на Континенталния конгрес, издаден в 1787 г., предвиждал, че щом броят на населението на отделните територии, намиращи се севе­розападно от река Охайо, достигне 60 хиляди души, тези територии ще бъдат приемани в Съюза като щати с равни права със старите щати. – 335.

[184] За делото на Дред Скот виж бележка 154. – 336.

[185] Става дума за закона за бегълците роби (Fugitive Slave Act), приет от конгреса на САЩ през септември 1850 г. в допълнение към закона от 1793 г. за предаването на избягали роби. Съгласно новия закон във всички щати се назначавали специални пълномощници за залавяне на робите. За всеки заловен и върнат в робство негър се полагало възнаграждение от 10 долара, а ако задържаният негър бивал пускан на свобода – само 5 долара. Вла­стите и населението на северните щати се задължавали да оказват пълно съдействие на пълномощниците. Нарушаването на закона се наказвало с глоба от 1000 долара и шест месеца затвор. Законът, който засилил недо­волството на народните маси и аболиционисткото движение, станал практи­чески неосъществим още преди започването на Гражданската война в САЩ и бил окончателно отменен в 1864 г. – 337.

[186] Едно от главните искания на фрисойлерите – членове на масовата демокра­тична фермерска партия, образувана в САЩ в 1848 г., било искането за без­платни участъци земя от фонда на свободните земи на Запад, които били държавна собственост. Фрисойлерите искали също да се забрани робството на новите територии, завзети от Мексико, както и продаването на земя на едрите земевладелци и спекулантите. Исканията на фрисойлерите се натък­вали в конгреса и в правителството на САЩ на неизменна съпротива от страна на представителите на робовладелските щати. Така законопроектът за хомстеда, поставен на гласуване в конгреса за пръв път в 1854 г. и приет от камарата на представителите, бил отхвърлен от сената. Когато в 1860 г. двете камари на конгреса приели най-после законопроект, който предвиж­дал заселниците да платят сравнително малка сума за обработваната от тях земя, президентът Бюканън наложил вето на този законопроект – 337.

[187] За Остендския манифест виж бележка 154. – 337.

[188] Чиуауа, Коауила и Сонора – северни щати на Мексико, които граничели със САЩ и били обект на завоевателните претенции на американските плантатори робовладелци и на едрата буржоазия. – 337.

[189] Американската конституция от 1787 г., която узаконила робството на негрите в щатите, където то вече съществувало, разрешавала свободния внос на роби в тези щати в срок от 20 години от приемането на конституцията. Едва на 2 март 1807 г. конгресът приел закон, с който се забранявал вносът на роби в САЩ от Африка или от която и да било друга държава. Влезлият в сила на 1 януари 1808 г. закон предвиждал редица мерки за борба с търговията с роби, включително конфискуване на корабите, пренасящи негри, както и на целия им товар. Но на практика законът бил често нару­шаван, което довело до голямо развитие на контрабандната търговия с роби. В резултат вносът на негри през годините, които предшествали Граж­данската война в САЩ, дори пораснал. – 337.

[190] Става дума за дружествата за подпомагане на преселниците от Канзас, образувани през 1854-1855 г. в редица северни и северозападни щати (Масачузетс, Ню Йорк, Пенсилвания, Охайо, Илинойс и други). Първото дружество за подпомагане било създадено през април 1854 г. в щата Масачузетс. Дружествата си поставяли за задача да пречат за разпростране­нието на робството на новите територии на САЩ и да съдействат за за­селването на Канзас със свободни дребни фермери. Те се занимавали с вербуване и финансиране на преселниците, с изпращане на селскостопан­ски инвентар и машини в Канзас, със строеж на пансиони за пристигащите, със снабдяването им с продоволствие, дрехи, медикаменти и т. н. Наред с това дружествата изпращали в Канзас и оръжие.

Движението за подпомагане достигнало кулминационната си точка през лятото на 1856 г. във връзка с активизирането на въоръжената борба в Кан­зас (виж бележка 155). През юли 1856 г. на конгрес в Бъфало бил образуван Национален комитет за подпомагане на Канзас. Но опитите помощта за Канзас да се насочи по единен план не се увенчали с успех поради разно­родния състав на участниците в движението. Дейността на дружествата упражнявала голямо влияние върху общественото мнение на страната и съдействала за консолидирането на силите, които образували републикан­ската партия. След завършването на Гражданската война в САЩ дружеството се занимавало с преселване в щатите Орегон и Флорида, като съществувало до 1897 г. – 338.

[191] Става дума за прекратяването в 1837 г. поради смъртта на последния пред­ставител на Хановерската династия на личната уния между Англия и Ха­новер, която съществувала от 1714 г. – 343.

[192] Става дума за опитите на привържениците на южните щати през зимата на 1860–1861 г. да откъснат Калифорния от североамериканския Съюз чрез създаване на «неутрална» Тихоокеанска република. Този заговор бил на­време разкрит от правителството на Линкълн. – 349.

[193] Нова Англия – група от шест щата в североизточната част на САЩ (Ман,. Масачузетс, Конектикът, Род-Айланд, Вермонт и Ню Хемпшнр) с високо­развита промишленост. Нова Англия била центърът на аболиционисткото движение. – 350.

[194] Илоти – безправни жители на древна Спарта, прикрепени към земята и задължени да изпълняват определени повинности в полза на земевладелците спартиати. Положението на илотите по нищо не се е отличавало от поло­жението на робите. – 350.

[195] Мисурийската прокламация, издадена от генерал Фримонт на 30 август 1861 г.» освен конфискацията на имуществото на ония лица в щата Мисури,, които поддържали Конфедерацията, обявявала за свободни робите, прина­длежащи на метежниците. Линкълн предложил на Фримонт да съгласува тази прокламация със закона за конфискацията, като изключи от нея пун­ктовете за освобождаване на робите (приетият от конгреса на 6 август 1861 г. закон за конфискацията предвиждал само освобождаване на робите, използвани от метежниците непосредствено за военни цели). За отказ да изпълни искането на президента през октомври 1861 г. Фримонт бил отстранен от поста командващ армията в Мисури. – 35/.

[196] В 1833 г. след въстанието на негрите роби на остров Ямайка английският парламент приел закон за отменяване на робството в колониите. За компенсация на плантаторите робовладелци от Западна Индия и другите колонии била гласувана сума от 20 милиона фунта стерлинги. – 351.

[197] Става дума за «Brownson's Qwarterly Review» («Тримесечно списание на Браунсон») – американско католическо списание, което било издавано под това заглавие от О. Браунсон в Бостън от 1844 до 1855 г. и в Ню Йорк през 1856-1865 и през 1872-1875 г.

[198] «The World» («Свят») – американски ежедневник, орган на демократическата партия; излизал в Ню Йорк от 1860 до 1931 г. – 351.

[199] За тарифата на Морил виж бележка 160. – 346.

[200] След австро-итало-френската война от 1859 г., в резултат на която към Франция преминали Савоя и Ница, Наполеон III направил опит да оку­пира част от територията на Швейцария. На 28 октомври 1861 г. отряд френски войски нахлул в принадлежащата на Швейцария Дапска долина в кантона Во (Ваадт) и окупирал селото Кресониер, след което последвал протестът на швейцарското правителство, подкрепен от редица европей­ски държави. През декември 1862 г. било подписано споразумение, по сила­та на което част от Дапската долина преминавала към Франция срещу от­стъпването на еднаква по големина френска територия на Швейцария. – 355.

[201] Интервенцията в Мексико, или мексиканската експедиция през 1861-1867г.– въоръжена интервенция на Англия, Франция и Испания с цел за съба­рянето на прогресивното правителство на Хуарес и за превръщането на Мексиканската република в колония на европейските велики сили. Интервентите имали също намерение да използват територията на Мексико като плацдарм за намеса в Гражданската война в САЩ на страната на робовладелските щати. Много скоро след започването на интервенцията (декември 1861) се разкрили противоречията между участниците в нея, поради което през април 1862 г. Англия и Испания отзовали своите войски. Френските интервенти продължили военните операции, окупирали през лятото на 1863 г. град Мексико и провъзгласили Мексико за империя начело с протежето на Наполеон III – австрийския ерцхерцог Максимилиан. Мексиканският народ проявил голяма твърдост и мъжество в борбата против френските колониза­тори и им нанесъл решително поражение. През март 1867 г. интервентите били принудени да напуснат Мексико. За провалянето на мексиканската авантюра на Наполеон III допринесли и крайната ѝ непопулярност във Франция и изменението на международната обстановка във връзка с победата на се­верните щати в Гражданската война през 1861-1865 г. – 355.

[202] През ноември 1859 г. Испания, която се стремяла към колониални завоева­ния в Северна Африка, обявила война на Мароко. Но военните действия, които продължили до март 1860 г., не донесли особени успехи на испанците, които срещнали упорита съпротива от страна на свободолюбивия марокан­ски народ. През април 1860 г. бил сключен мир, по който Испания полу­чавала парична контрибуция и малки териториални отстъпки.

Сан-Доминго – източната част на остров Хаити, която до 1821 г. била испанска колония, а в 1844 г. била обявена за независима Доминиканска република. В 1861 г. тази част от острова била отново окупирана от Испа­ния в резултат на победата на происпанската партия, която през март 1861 г. обявила «доброволното» присъединяване на Сан-Доминго към ис­панските владения в Западна Индия. Колониалното господство на Испания в Сан-Доминго продължило до 1865 г., когато испанците били окончателно изгонени от страната. – 366.

[203] «The Morning Post» («Утринна поща») – английски консервативен ежеднев­ник; излизал в Лондон през 1772-1937 г. В средата на XIX век бил орган на десните елементи от партията на вигите, групирани около Палмерстън.– 366.

[204] «La Patrie» («Родина») – френски ежедневник, основан в 1841 г.; след дър­жавния преврат от 2 декември 1851 г. – бонапартистки вестник. – 366.

[205] Сентджеймски кабинет – така по името на Сейтджеймския дворец в Лон­дон (бивша резиденция на английските крале) Маркс нарича английското правителство. – 366.

[206] Става дума за предложения през лятото на 1823 г. от френския министър на външните работи Шатобриан план за въоръжена интервенция в страните на Латинска Америка с цел за възстановяване на колониалното господство на Испания в тези страни, както и за разширяване на колониалните владе­ния на Франция. Планът на Шатобриан предвиждал испанските колонии да бъдат превърнати в автономни кралства, управлявани от принцове от Бурбонската династия, включително и френски. Този план се провалил главно поради противодействието на Англия и САЩ, които се стремели да изпол­зват националноосвободителното движение в испанските колонии, за да установят там свое влияние. – 368.

[207] Доктрината Монро – известно послание на президента на САЩ Джеймс Монро до американския конгрес от 2 декември 1823 г., в което се провъз­гласявали принципите на външната политика на САЩ, насочени против опитите за колонизиране на територията на Америка от европейските велики сили и против тяхната намеса във вътрешните работи на американските дър­жави. По-късно доктрината Монро била използвана от американските експанзионисти за установяване хегемонията на САЩ на американския кон­тинент. – 369.

[208] «Journal des Débats» – съкратено название на френския буржоазен ежед­невник «Journal des Débats politiques et littéraires» («Вестник за политически и литературни дебати»), основан в Париж в 1789 г. След държавния пре­врат от 2 декември 1851 г. орган на умерената орлеанистка опозиция. – 372.

[209] «Courrier du dimanche» («Неделна поща») – френско седмично буржоазно списание с антибонапартистко направление, излизало в Париж от 1858 до 1866 г. – 374.

[210] За англо-афганистанската война виж бележка 10. – 377.

[211] За англо-персийската война виж бележка 10. – 377.

[218] Виж бележка 195. – 385.

[219] Става дума за войната на САЩ против Мексико през 1846–1848 г., предиз­викана от окупаторските претенции на американските плантатори робовла­делци и на едрата буржоазия върху мексикански земи. В резултат на тази война САЩ завзели почти половината от територията на страната, включи­телно Тексас, Горна Калифорния, Ново Мексико и други области. – 385.

[220] «Irrepressible conflict» («неудържим конфликт») – израз, който бил употре­бен от Сюърд в речта му в Рочестер (щата Ню Йорк) през октомври 1858 г. и получил широка популярност; Сюърд имал предвид непримиримостта на противоречията между Юга и Севера и неизбежността на сблъскването меж­ду тях в бъдеще. – 386.

[221] «Pathfinder» («Следотърсач») – заглавие на един от популярните романи на Фенимор Купер; Фримонт бил наречен така поради изследванията, които правел в Калифорния. – 387.

[222] Край река Бул-Рън близо до Манасас (югозападно от Вашингтон) на 21 юли 1861 г. станало първото голямо сражение от Гражданската война в САЩ. В това сражение армията на южняците нанесла поражение на числено пре­възхождащите я, но зле обучени войски на Севера.

В сражението при Болс-Блъф (северозападно от Вашингтон) на 21 октом­ври 1861 г. южняците разгромили няколко полка от армията на генерал Стоун, които се били прехвърлили на десния бряг на река Потомак и били оставени там без подкрепления. И двете сражения разкрили сериозни недо­статъци в организацията и тактиката на армията на северняците. – 387.

[223] «The Morning Herald» («Утринен вестител») – английски ежедневник с консервативно направление, излизал в Лондон през 1780–1869 г.

« The Standard» («Знаме») – английски консервативен ежедневник, основан в Лондон в 1827 г. – 393.

[224] Започналата в 1812 г. война между Англия и Съединените американски щати била предизвикана от политиката на непризнаване националния суверенитет на САЩ от страна на управляващите класи в Англия и от опитите им да въз­становят господстващото си положение в Северна Америка. Като повод за САЩ да обявят война на Англия послужили незаконните задържания на американски кораби и моряци от англичаните. В борбата с Англия американ­ските въоръжени сили се ползвали с подкрепата на народните маси, които виждали в действията на англичаните заплаха от възстановяване на коло­ниалния режим и гледали на тази борба като на втора война за независи­мост. Военните действия по суша през 1812-1814 г. били неуспешни за аме­риканците. Въпреки временното завземане на Вашингтон през август 1814 г. Англия, изтощена от войните с Наполеон и претърпяла значителни загуби в резултат на успешните действия на американската флота, била прину­дена през декември 1814 г. да сключи Гантския мирен договор на базата на признаването на положението отпреди войната. Военните действия били преу­становени през януари 1815 г., след като американските войски нанесли ре­шително поражение на английската армия при Нови Орлеан. – 393.

[225] F. Th. Pratt. «Law of Contraband of War» (Ф. T. Прат. «Законът за военната контрабанда»). Първото издание излязло в Лондон в 1856 г. – 394.

[226] Th. Jefferson.«Memoirs, Correspondence and Private Papers». Vol. Ill, London, 1829 (T. Джеферсън. «Спомени, кореспонденция и частни документи». Т. III, Лондон, 1829).

Става дума за войните на Франция против коалицията на европейските велики сили през 1792-1815 г., когато между Англия и Франция започнала ожесточена борба за политическо и икономическо надмощие в Европа. В отговор на обявената от Наполеон в 1806 г. континентална блокада, която за­бранявала на страните от европейския континент да търгуват с Англия, по­следната установила контрол върху морската търговия на неутралните страни и използвала широко контрабандната търговия, като задържала корабите на Франция и на другите страни в открито море. – 394.

[227] Дънс-скотови контроверси – начин на водене на схоластични спорове чрез противопоставяне на взаимноизключващи се доводи «за» и «против» («pro et contra»), наречен така по името на средновековния шотландски философ-номиналист Дънс Скот, в съчиненията на когото той бил най-широко при­лагащ – 394.

[228] Юристи на короната (law officers of the Crown) – висши представители на правосъдието в Англия – министър на правосъдието и главен прокурор. – 395.

[229] Прокламацията на кралица Виктория за неутралитет във войната между северните и южните щати (виж настоящия-том, стр. 412–413) била издадена на 13 май 1861 г. в отговор на обявената от Съединените щати през април 1861 г. блокада на пристанищата на Конфедерацията. В прокламацията се заявявало, че блокадата на Юга се признава само ако бъде ефективна, и едновременно се признавало правото на южняците да задържат северноамериканските кораби в открито море. Прокламацията означавала фактически признаване на Кон­федерацията за воюваща страна. – 395.

[230] Призови съдилища воюващите държави създават на своя територия за опре­деляне законността на морските призи. Морски призи се наричат неприятел­ските търговски кораби или товари, задържани през време на война от една от воюващите страни. Към призите могат да бъдат отнесени и неутрал­ните кораби, превозващи военна контрабанда. – 395.

[231] J. Spence. «The American Union; an Inquiry into its Real Effects on the Well-Being of the United States, and into the Causes of its Disruption; with an Examination of the Secession as a Constitutional Right». London, 1861 (Дж. Спенс. «Американският Съюз; изследване върху действителното му влия­ние върху благополучието на Съединените щати и върху причините за не­говото разцепление, както и изследване на сецесията като конституционно право». Лондон, 1861). – 396.

[232] «The Morning Advertiser» («Утринен уведомител») – английски ежедневник, основан в Лондон в 1794 г.; през 60-те години буржоазно-либерален орган.

«The Sun» («Слънце») – английски буржоазно-либерален ежедневник, излизал в Лондон от 1798 до 1876 г. – 399.

[233] «The Daily News» («Ежедневни новини») – английски либерален вестник, орган на промишлената буржоазия; излизал под това заглавие в Лондон от 1846 до 1930 г.

«The Morning Star» («Утринна звезда») – английски ежедневник, орган на фритрейдърите, излизал в Лондон от 1856 до 1869 г. – 399.

[234] «The Morning Chronicle» («Утринна хроника») – английски буржоазен ежедневник, излизал в Лондон от 1770 до 1862 г.; орган на вигите, в нача­лото на 50-те години орган на пилитите, след това на консерваторите. – 399

[238] В 1763 г. английският публицист Джон Уилкс разкритикувал в издавания от него вестник «The North Briton» («Северният британец») тронното слово на крал Георг III, заради което бил изключен от камарата на общините, обя­вен извън закона и принуден да избяга във Франция. След завръщането си в родината в 1.768 г. Уилкс четири пъти бил избиран в парламента, но изборите всеки път били обявявани за недействителни. Уилкс влязъл в парламента едва след като бил избран пети път. «Делото Уилкс» било показател за за­силването на политическата криза в Англия. Като станал шериф и кмет на Лондон, Уилкс жестоко потушил в 1780 г. акцията на лондонските трудещи се и се разобличил като демагог.

Във връзка с «делото Уилкс» широка известност придобили писмата, пу­бликувани във вестник «The Public Advertiser» («Обществен уведомител») от края на 1768 до 1772 г. с подписа Юниус. Авторът на писмата водел борба за реабилитирането на Уилкс и за демократизирането на политическия строй в Англия. В 1772 г. писмата на Юниус били издадени в отделна книга. Както по-късно се установило, техният автор бил английският публицист Ф. Френсис. – 409.

[239] Ch. Wilkes. «Narrative of the United States Exploring Expedition. During the Years 1838, 1839, 1840, 1841, 1842». Vol. I-V, Philadelphia, 1845 (Ч. Уилкс. «Описание на изследователската експедиция на Съединените щати в 1838, 1839, 1840, 1841 и 1842 г.» Томове I-V, Филаделфия, 1845). – 409.

[240] Ch. Wilkes. «Western America, including California and Oregon». Philadelphia, 1849 (Ч. Уилкс. «Западна Америка, включително Калифорния и Орегон». Филаделфия, 1849). – 409.

[241] В битката при Уустер на 3 септември 1651 г. английските войски под командването на Кромуел нанесли съкрушително поражение на шотландската роялистка армия, предвождана от Чарлз II, който след това избягал във Франция. – 409.

[242] Тайният съвет в Англия възникнал в XIII век и първоначално се състоял от представители на феодалната аристокрация и висшето духовенство. Като висш съвещателен орган при краля до XVII век Тайният съвет играел важна роля в управлението на държавата. С развитието на парламентаризма и засилва­нето на властта на министерския съвет Тайният съвет постепенно губи своето значение. – 410.

[243] През ноември 1845 г. Слайдел бил изпратен в Мексико с неофициално поръ­чение от президента Полк да постигне разширяване на южните граници на анексирания Тексас, както и да купи Ново Мексико и Горна Калифорния. След отказа на мексиканското правителство да приеме Слайдел като пълно­мощен пратеник САЩ предприели през април 1846 г. военни действия против Мексико, в резултат на конто били завзети споменатите две области. – 411.

[244] Законът за бегълците роби – виж бележка 185. – 411.

[245] Н. Wheaton. «Elements of International Law, with a Sketch of the History of the Science» (X. Уитън. «Основи на международното право с кратък очерк по историята на тази наука»). Първото издание излязло във Филаделфия в 1836 г. – 413.

[246] Т. Walker. «Introduction to American Law». (T. Уокър. «Увод в амери­канското право»). Първото издание излязло във Филаделфия в 1837 г. – 413.

[247] J. Kent. «Commentaries on American Law». Vol. I-IV (Дж. Кент. «Комен­тарии върху американското право». Томове I-IV). Първото издание излязло в Ню Йорк през 1826-1830 г. – 413.

[248] R. Phillimore. «Commentaries on International Law» (P. Филимор. «Комента­рии по международно право»). Първото издание излязло в четири тома в Лондон през 1854-1861 г. – 413.

[249] S. Johnson. «А Dictionary of the English Language» (С.Джонсон. «Речник на английския език»). Първото издание излязло в 1755 г. – 415.

[250] J. Walker. «А Critical Pronouncing Dictionary of the English Language» (Дж. Уокър. Критически фонетичен речник на английския език). – 415.

[251] Е. Vattel. «Le droit des gens, ou principes de la loi naturelle appliqués'à la conduite et aux affaires des nations et des souverains» (Е. Вател. «Междуна­родно право, или принципи на естественото право, приложени към поведе­нието и постъпките на народите и владетелите»). Първото издание излязло в два тома в Лайден в 1758 г. – 415

[252] «Последният англичанин» – перифразиран израз от «последния римлянин», под който обикновено се подразбират убийците на Цезар – Брут или Касий, които в периода на упадъка на Римската република запазили нравите и пред­ставите на древнорепубликанския Рим. Като нарича Уркарт «последния ан­гличанин», Маркс осмива неговата привързаност към старите, отдавна изжи­вели времето си английски институции. – 415.

[253] «The Free Press» («Свободен печат») – английски буржоазен вестник, опо­зиционно настроен спрямо правителството на Палмерстън; бил издаван от Уркарт и неговите привърженици в Лондон от 1855 до 1865 г.; във вестника били публикувани няколко статии на Маркс. – 416.

[254] Става дума за посланието на президента на САЩ Медисън до конгреса от 1 юни 1812 г., в което Англия била обвинявана във враждебни действия против САЩ, по-специално в задържане на моряци от американските ко­раби и блокада на Атлантическото крайбрежие на Съединените щати. В посла­нието се предлагало да се даде отпор на тези действия. Скоро след това, на 18 юни 1812 г., американският конгрес обявил война на Англия (виж бележка 224). – 419.

[255] За Гантския мирен договор виж бележка 224.

В 1842 г. между представителите на Англия и САЩ, лорд Ашбъртон и Уебстър, се водели преговори, които завършили с подписването на 9 август 1842 г. на договор за границите между САЩ и американските владения на Англия, за забрана на търговията с роби и за предаване на избягалите престъпници. Този договор обаче не ограничавал правото на Англия да обискира американските кораби, заподозрени в търговия с роби. – 419

[256] Става дума за писмото на американския генерал Уинфилд Скот, публику­вано във вестник «Times» на 6 декември 1861 г. Като излага отношението си към инцидента с «Трент», Скот заявява, че в САЩ никой не иска война с Англия, и се изказва за мирно разрешаване на конфликта между двете страни. – 421.

[263] Става дума за Декларацията за принципите на морското международно право, приета от Парижкия конгрес на 16(4) април 1856 г., която забранявала капьорството и гарантирала защитата на търговските кораби на неутралните държави срещу нападения от страна на воюващите държави. Приемането на декларацията било дипломатическа победа на Русия, която от 1780 г. про­тестирала против претенциите на Англия да претърсва и задържа корабите на неутралните страни. – 430.

[264] Става дума за принципите за защита на правата на морски неутралитет, изразени в декларацията на Екатерина II за въоръжен неутралитет от 11 март (28 февруари) 1780 г., през време на войната на североамериканските колонии за независимост. В декларацията се провъзгласявало правото на неутралните държави да търгуват свободно с воюващите страни и принципът за неприкос­новеност на неприятелската собственост, намираща се под неутрален флаг. Тази декларация легнала в основата на конвенцията, сключена между Русия и редица държави (Дания, Швеция, Холандия, Австрия и др.), които обя­вили през 1780–1783 г. първия въоръжен неутралитет.

Принципите на декларацията от 1780 г. били по-късно потвърдени и до­пълнени в сключения по инициатива на Русия на 18 (6) декември 1800 г. руско-пруски договор за обявяване на втори въоръжен неутралитет през периода на войните на Англия с Наполеонова Франция. Към този договор се присъединили Дания и Швеция. – 430.

[265] Манчестърска школа – направление в английската икономическа мисъл, което отразявало интересите на промишлената буржоазия. Привържениците на това направление, фритрейдърите, защищавали свободата на търговията и ненамесата на държавата в икономическия живот. Център на агитацията на фрийтрейдерите бил Манчестър, където начело на това движение застанали двамата текстилни фабриканти Кобден и Брайт. В началото на 60-те години фритрейдърите влизали в английската либерална партия. Изразявайки интере­сите на промишлената буржоазия, която се стремяла да унищожи памучния монопол на южните робовладелски щати, фритрейдърите били против наме­сата на Англия в Гражданската война в САЩ на страната на южните щати.– 431.

[266] Става дума за прокламацията на кралица Виктория за неутралитет от 13 май 1861 г. (виж бележка 229). – 432.

[267] «Punch» – съкратено название на английското седмично хумористично спи­сание с буржоазно-либерално направление «Punch, or the London Chari­vari»); излиза в Лондон от 1841 г. – 434.

[268] Истински британски министър – така лорд Ръсел нарекъл на заседанието на камарата на общините от 25 юни 1850 г. министъра на външните работи лорд Палмерстън, чийто надменен израз «civis romanus sum» («аз съм римски гражданин»), който той употребил в речта си на същото заседание на ка­марата, бил възторжено посрещнат от английската буржоазия. Палмерстън заявил, че както формулата за римско гражданство «civis romanus sum» гарантирала на гражданите на Древния Рим престиж и всеобщо уважение, така и английското поданство трябва да бъде гаранция за личната безопас­ност и неприкосновеността на имуществото на английските поданици, където и да се намират те. – 434.

[269] Low church men – привърженици на ниската църква, т. е. направление в англиканската църква, което се разпространило главно сред буржоазията и низшето духовенство. Привържениците на ниската църква били за опро­стяване на обредността в богослужението и поставяли центъра на тежестта върху проповядването на буржоазно-християнски морал. – 434.

[270] Война на вигите Маркс нарича Кримската война от 1853–1856 г., започната от английския коалиционен кабинет на Абърдин, в който всички важни по­стове принадлежали на лидерите на вигите. – 435.

[271] Penny paper (вестник за едно пени) – нов тип ежедневник, който се раз­пространил в Англия след отменянето на гербовия налог в 1855 г. (виж бележка 165). Тези вестници се различавали от старите скъпо струващи вест­ници по ниската си цена и масовия си тираж. Главното съдържание на «вест­ниците за едно пени», които възприели методите на американската журнали­стика, били сензационните новини и скандалната хроника. – 435.

[272] «The Globe» – съкратено название на английския ежедневник «The Globe and Traveller» («Земно кълбо и пътешественик»), който излизал в Лондон от 1803 г.; орган на вигите, в периодите на управление на тази партия – прави­телствен вестник; от 1866 г. – орган на консерваторите. – 435.

[273] «The Observer» («Наблюдател») – английски седмичник с консервативно направление; излиза в Лондон от 1791 г. – 436.

[274] «Macmillan's Magazine* («Списание на Макмилън») – английско списание с буржоазно-либерално направление; излизало в Лондон от 1859 до 1907 г. – 436.

[275] Намек за военната шумотевица, която Наполеон III вдигнал през януари 1859 г. във връзка с приготовленията за австро-итало-френската война (виж бележка 18). Подробно описание на тези събития е дадено в статиите на К. Маркс и Ф. Енгелс: «Перспективите за война в Европа», «Паричната па­ника в Европа», «Положението на Луи Наполеон» (виж настоящото изда­ние, т. 13, стр. 178-191). – 436.

[276] Ceterum censeo – началните думи на станалата пословична фраза на рим­ския политически деец Катон Стари, с която той обикновено завършвал всичките си речи в сената: Ceterum censeo Carthaginem esse delendam (Впро­чем аз смятам, че Картаген трябва да бъде разрушен). – 438.

[277] За сражението край Байхе виж бележка 8. – 441.

[278] В стремежа си да избегне по-нататъшното усложняване на отношенията с Англия правителството на САЩ взело на заседанието си на 25-26 декем­ври 1861 г. решение да освободи емисарите на Конфедерацията Мейсън и Слайдел, задържани на парахода «Трент». В началото на януари 1862 г. Слайдел и Мейсън заедно със секретарите си били предадени на английски параход. След като бил уведомен за това, Ръсел съобщил, че английското, правителство е удовлетворено и смята инцидента с «Трент» за приклю­чен. – 442.

[279] За инцидента с «Нашвил» виж бележка 259. – 444.

[280] «Gazette» – съкратено название на английския правителствен орган «The London Gazette» («Лондонски вестник»); излиза под това заглавие 2 пъти сед­мично от 1666 г. – 454.

[281] Законопроектът за заговорите (законопроектът за чужденците), съгласно който емигрантите наред с англичаните бивали сурово наказвани за участие в политически заговори, бил внесен от Палмерстън в камарата на общините през февруари 1858 г. под предлог, че съществувала заплаха от страна на френското правителство, което обвинявало Англия, че дава убежище на по­литическите емигранти. Под натиска на масовото протестно движение законо­проектът бил отхвърлен от камарата на общините, а Палмерстън бил принуден да подаде оставка. – 457.

[282] Виж бележка 276. – 458.

[283] «Daily Post» («Дневна поща») – английски вестник, орган на търговско- промишлените кръгове, излизал под това заглавие в Ливърпул от 1855 да 1879 г. – 461.

[284] За ликвидирането на Остиндийската компания виж бележка 83. – 465.

[285] Magna Charta – Magna Charta Libertatum (Велика харта на свободите ) – грамота, предявена на английския крал Йоан Безземни от въстаналите едри феодали, които се ползвали с подкрепата на рицарите и гражданите. Хар­тата, подписана, на 15 юни 1215 г., ограничавала правата на краля главно в интерес на едрите феодали и съдържала известни отстъпки в полза на рицарството и градовете. И през XIX век хартата била за английските буржоа символ и основа на конституционния строй на английската държава. – 411.

[286] Става дума за Декларацията за принципите на морското международно пра­во (виж бележка 263). – 412.

[287] Съгласно условията на мирния договор, сключен след завършването на испано-мароканската война от 1859-1860 г. (виж бележка 202), град Тетуан бил окупиран от испанските войски до пълното изплащане на контрибуция­та. – 414.

[289] «Младият Наполеон» – прозвище, дадено на МакКлелън от неговите привърженици от демократическата партия като първия генерал в историята на американската армия, достигнал поста главнокомандуващ на сравнително млада възраст, 34 години. – 482.

[290] Фабианската тактика получила названието си от името на древноримския пълководец Фабий Кунктатор, който бил известен с изчаквателната си так­тика и избягвал решителни сражения в борбата с Анибал през време на Вто­рата пуническа война (218-201 г. преди н. е.). – 483.

[291] Macaulay. «Critical and Historical Essays» (Маколей. «Критически и истори­чески очерци»). Първото издание в три тома излязло в 1843 г. – 483.

[292] В Уест-Пойнт (близо до Ню Йорк) се намирала военната академия, основана в 1802 г., която в средата на XIX век била единственото виеше военно учебно заведение в Съединените щати. Системата на подготовка на офицерите, основана на пълна изолираност от външния свят, допринасяла за развитието на кастов дух сред възпитаниците на академията. – 483.

[293] В текста на статията има неточност. Става дума за речта на Кромуел в Мал­кия парламент, който бил открит на 4 юли 1653 г. и се състоял от предста­вители на индепендентските църковни общини.

The Carlyle. «Oliver Cromwell's Letters and Speeches» (T. Карлайл.«Писма и речи на Оливер Кромуел»). Първото издание излязло в Лондон в 1845 г. – 483.

[294] Става дума за «Evening Star» («Вечерна звезда») – американски буржоазен вестник, основан във Вашингтон в 1852 г. – 483.

[295] Виж бележка 224. – 488.

[296] «Revue contemporaine» («Съвременно списание») – френско двуседмично списание с бонапартистко направление; излизало в Париж през 1851-1870 г. – 489.

[297] За сражението при Бул-Рън виж бележка 222. – 491.

[298] При Жемап (Белгия) на 6 ноември 1792 г. френската армия под командването на Дюмурие удържала голяма победа над австрийските войски. В сражението при Фльорюс (Белгия) на 26 юни 1794 г. френските войски на­пълно разбили австрийската армия. В сраженията при Монтеноте, Кастилионе ди Риволи през време на италианската кампания от 1796-1797 г. Френската армия нанесла поражение на австрийските и пиемонтските войски в Пнемонт и Ломбардия. – 492.

[299] За сражението при Болс-Блъф виж бележка 222. – 494.

[300] За сраженията при Маджента и Солферино виж бележка 20. – 496.

[301] Кордонна система (кордонна стратегия) – широко прилаган през XVIII век в Западна Европа начин на водене на война, при който войската се разпо­лагала равномерно по цялата фронтова линия с цел да прикрива страната от неприятелско нашествие. Такова разположение на войските създавало възможност за сравнително лесно пробиване на отбраната от противника във всеки пункт. Теоретическа обосновка на «кордонната система» дал австрий­ският фелдмаршал Ф. Ласи. – 497.

[302] В сраженията при Милезимо и Дего (Северна Италия) на 13-14 и 14-15 април 1796 г. армията на Бонапарт разбила групата австрийски войски, които действали в състава на съюзната пиемонтска армия, както и друга група австрийски войски, изпратена им на помощ. След това френските войски се насочили срещу армията на Пиемонт, нанесли ѝ редица поражения и прину­дили краля на Пиемонт да сключи сепаративен мир. – 497.

[303] Както показал по-нататъшният ход на Гражданската война в САЩ, страте­гическият план за разгромяване на южната Конфедерация, изложен от Маркс и Енгелс в настоящата статия, бил единствено правилният. Армията на южняците претърпяла окончателно поражение едва след като командването на северняците провело аналогичен план през втората половина на 1864 г. Знаменитият «рейд към морето», предприет от генерал У. Т. Шерман, разделил на две части територията на Конфедерацията и подготвил необ­ходимите условия за разгромяването на армията на южняците от войските на генерал Грант. През пролетта на 1865 г. армията на южняците напълно капитулирала. – 499.

[304] За мексиканската експедиция виж бележка 201. – 500.

[305] Става дума за окупирането на Рим от френските войски в 1849 г. (виж бе­лежка 106), както и за пребиванието на френски войски в Атина и Цари­град през време на Кримската война от 1853–1856 г. През октомври 1860 г. английските и френските интервенти, които се намирали в Китай, завзели Пекин. – 500.

[306] През време на третата «опиумна» война (виж бележка 8) английските и френските интервенти под командването на генерал Монтобан завзели през октомври I860 г. столицата на Китай Пекин и опожарили и разграбили зна­менития летен дворец на цинските императори – Юанмииюан – най-голямата съкровищница на китайското изкуство. Стойността на заграбеното в Китай имущество се оценявала на няколко десетки милиона франка; огромно количество ценности било варварски унищожено. – 500.

[307] Става дума за постановлението на мексиканския конгрес от 17 юли 1861 г. за преустановяване за две години на плащанията по външните заеми, което послужило като предлог за интервенцията на Англия, Франция и Испания в Мексико (виж бележка 201). В стремежа си да избегне войната възглавя­ваното от Хуарес правителство на Мексико отменило през ноември 1861 г; постановлението от 17 юли и се съгласило да удовлетвори претенциите на трите държави. – 500.

[308] Шумният процес на известния френски банкер Мирес, обвинен в мошенически борсови спекулации и нарушение на закона за дружествата, основани на доверие, който се гледал през лятото на 1861 г. в Париж, разкрил скан­далните финансови машинации, в които били замесени редица високопоста­вени лица от Втората империя. Мирес бил осъден на парична глоба и пет години затвор, но в 1862 г.бил оправдан от по-горните съдебни инстанции.

[309] Конференцията на представители на Англия, Франция и Испания в Орисаба (Мексико), която се състояла на 9 април 1862 г., имала за задача да набележи план за по-нататъшните съвместни действия на трите държави в Мексико. Но на нея се разкрили съществени разногласия между участниците в интер­венцията. Представителят на Франция заявил, че отказва да води преговори с мексиканското правителство и че скъсва прелиминарния мирен договор, сключен на 19 февруари 1862 г. в Ла-Соледад. Английският и испанският пълномощници, позововайки се на намесата на Франция във вътрешните работи на Мексико, заявили, че отказват да участват повече в съвместната интервенция. Наскоро след конференцията в Орисаба английските и Испан­ските войски били изтеглени от Мексико. – 502.

[310] Нови Орлеан бил предаден на 29 април 1862 г. след падането на фортовете, които прикривали подстъпите към града откъм Мисисипи. На 1 май войските на северняците влезли в града. Вземането на Нови Орлеан, важен полити­чески и военен център на робовладелската Конфедерация, било голям военен успех за армията на северняците. – 503.

[311] Ройтер, Хавас, Волф – телеграфните агенции на Англия, Франция и Герма­ния. – 503.

[312] Сарагоса се прославила с героичната си отбрана в периода на освободител­ната борба на испанския народ против Наполеоновите войски, които на два пъти (1808 и 1809 г.) обсаждали този град. Сарагоса паднала едва на 21 февруари 1809 г. след втората обсада, която продължила два месеца.

Москва изиграла голяма роля в Отечествената война от 1812 г. на руския народ против Наполеоновото нашествие, станала символ на общонационал­ната съпротива. На 13 (1) септември 1812 г. Москва била изоставена от рус­ките войски с цел за запазване на армията и за подготвяне на контранастъпление. През време на окупацията на града от френските войски в Москва започнал пожар, конто продължил повече от 5 денонощия. – 503.

[313] Градът на Полумесеца – разпространено название на Нови Орлеан, ста­рата част на който е разположена на остър завой на делтата на Мисиси­пи. – 504.

[314] Става дума за «Daily Dispatch» («Ежедневно съобщение») – американски вестник, орган на южните робовладелци, излизал в Ричмонд (щата Виржиния) от 1850 до 1883 г. – 505.

[315] «Day Book» («Дневник») – американски вестник, орган на южните робо­владелци; излизал под това заглавие в Норфолк (щата Виржиния) от 1857 до 1867 г. – 505.

[316] Става дума за вестник «The Daily intelligencer» («Ежедневен осведомител»), който излизал в Атланта (щата Джорджия) от 1854 до 1871 г.; орган на юж­ните робовладелци. – 505.

[317] Има се предвид вестник «Daily Express» («Ежедневен експрес»), който изли­зал в Питърсберг (щата Виржиния) от 1852 до 1869 г.; орган на южните робовладелци. – 505.

[319] «Янки Дудъл» – американска песен, популярна на Север в периода на Граж­данската война в САЩ. – 511.

[320] Става дума за въстанието от 1848–1849 г. на Йонийските острови, които от 1815 г. се намирали под протектората на Англия. Националноосвободителното движение на гръцкото население на Йонийските острови било насочено про­тив английското господство, за присъединяване на островите към Гърция. Въстанието било жестоко потушено от англичаните. – 514.

[321] Става дума, изглежда, за обсъждането на законопроектите за лендлордовете и арендаторите в Ирландия, многократно внасяни в английския парламент. В тези законопроекти се предвиждало известно облекчаване на условията на арендата в Ирландия. В 1853 г. законопроектите минали през камарата на общините, но срещнали противодействие в камарата на лордовете. През следващите години те преминавали от едната камара в другата и били под­лагани на различни изменения, с които се целело да се запазят привилегиите на едрите земевладелци. Но и в този окастрен вид законопроектите срещнали упорита съпротива от страна на представителите на лендлордовете. През юли 1855 г. тяхното обсъждане било отново отложено за неопределено време. Маркс дава оценка на позицията на двете камари по отношение на въпрос­ните законопроекти в статиите «Из парламента: предложението на Булвер, ирландският въпрос» и «Оставката на генерал Симпсън. – Из парламента» (виж настоящото издание, т. 11, стр. 386-389 и 521-522). – 515.

[322] Сагунтинци – жителите на град Сагунт в древна Испания. В 219 г. преди н. е. Сагунт, който се намирал в съюз с Рим, бил нападнат от войските на картагенския пълководец Анибал и след упорита осеммесечна обсада бил завзет от тях. Жителите на града, които отхвърлили предложението за капитулация, се самоизгорили. – 515.

[323] Statute law (статутно право) – правни норми, източник на които са ста­тутите – законодателни актове на английския парламент. – 515.

[324] След потушаването на националноосвободителното въстание от 1798 г. в Ирландия английският парламент приел в 1801 г. по инициативата на Касълри реакционни закони за въвеждане на военно положение в Ирландия и за преустановяване на действието на Habeas Corpus Act, съгласно който всяка заповед за арестуване трябва да бъде мотивирана. – 515.

[325] Декемврийският преврат – бонапартисткйят държавен преврат във Франция от 2 декември 1851 г Палмерстън, който по това време бил министър на външните работи на Англия, одобрил в разговор с посланика на Франция и Лондон узурпаторските действия на Луи Бонапарт. Палмерстън не бил съгласувал тази стъпка с другите членове на кабинета, което довело до неговата оставка през декември 1851 г., макар че по принцип английското правителство не било против гледището на Палмерстън и първо в Европа признало бонапартисткия режим във Франция. – 516.

[331] Закони за бегълците роби – виж бележка 185. – 532.

[332] Става дума за обръщението на президента Линкълн от 12 юли 1862 г. до представителите на пограничните щати в конгреса на САЩ. В обръщението се предлагало с цел за най-скорошно прекратяване на войната да се при­стъпи в тези щати към постепенно освобождаване на негрите роби на базата на обезщетяване на робовладелците. – 532.

[333] Законът за хомстеда (Homestead Act), приет на 20 май 1862 г., бил най-важното мероприятие на правителството на Линкълн, което означавало демо­кратично разрешение на аграрния въпрос. Съгласно този закон всеки граж­данин на САЩ или лице, което заяви, че желае да стане такъв, можели след заплащане на малка такса от 10 долара да получат безвъзмездно от държавния фонд 160 акра (65 ха) земя. Земята преминавала в пълна собственост на фермера, ако я обработвал в продължение на 5 години, или по-рано от този срок при заплащане на 1,25 долара на акър. Издаденият под натиска на народните маси закон за хомстеда бил една от революционните мерки, които предизви­кали прелом в хода на войната в полза на Севера. – 533.

[334] Става дума за федералния окръг Колумбия, в който влизат обособените в самостоятелна административна единица столица на САЩ Вашингтон и не­говите предградия. Искането за отменяване на робството в столицата на САЩ било едно от основните искания на антиробовладелските сили от времето на войната за независимост през 1775-1783 г. Със закона от 16 април 1862 г. се освобождавали 3 хиляди негри при условия, предвидени от закона за ком­пенсацията. Съгласно този закон правителството се задължавало да плати на собственика обезщетение от 300 долара за всеки освободен роб. – 533

[335] Либерия – република в Западна Африка, образувана в 1847 г. от колониите, основани от Американското колонизаторско дружество с цел за емигриране на свободните негри от САЩ.

Хаити – формално независима държава в западната част на остров Хаити, от 1859 г. – република.

Установяването през юни 1862 г. на дипломатически отношения с негритянските републики Либерия и Хаити, вече признати по това време от дру­гите държави, било победа на аболиционистите. Същевременно дипломати­ческото признаване на Либерия и Хаити имало за цел да се поощри емигра­цията на негри от САЩ в тези страни. Създаването на колонии на освободените негри извън САЩ било една от точките на програмата на Линкълн, против която рязко се обявили представителите на революционното крило на аболиционистите. – 534.

[339] Седемдневното сражение на подстъпите към Ричмонд (25 юни - 1 юли 1862 г.) край река Чикахомини, която имала трудно проходими блатисти брегове, завършило с отстъплението на армията на северняците под командването на МакКлелън. – 540.

[360] «Алабама» – крайцер, построен и екипиран в Англия по поръчка на Конфе­дерацията. На 23 юни 1862 г., наскоро след пущането на кораба във водата, пълномощният министър на САЩ в Лондон Адамс протестирал пред англий­ското правителство по повод построяването и военното снаряжаване на «Алабама». Въпреки това английското правителство дало възможност на кораба да отплува за Азорските острови, където той получил въоръжение. За две години (1862–1864) крайцерът унищожил около 70 кораба на севе­роамериканската флота. Преговорите с английското правителство за обезще­тение на загубите, причинени от «Алабама» и други капьорски кораби, по­строени в Англия, продължили до 1872 г. и завършили с подписването на спогодба, по силата на която Англия се задължавала да плати на САЩ 15,5 милиона долара. – 580.

 

---

Към съдържанието
Към Маркс и Енгелс
Към българския раздел на МИА
Други езици | Контакти