Съдържание на „Капиталът IV. Теории за принадената стойност.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Том IV.
Теории за принадената стойност
1861-1863
ПЪРВА ЧАСТ
Приложения
към първа част
[1) ХОБС ЗА ТРУДА, ЗА СТОЙНОСТТА
И ЗА ИКОНОМИЧЕСКАТА РОЛЯ НА НАУКАТА]
[XX—1291а] Хобс смята науката, а не труда за изпълнител, за майка на изкуствата.
„Изкуствата, които имат значение за обществото като например фортификацията, създаването на машини и други оръдия за война, представляват сила, защото съдействат за отбраната и победата; и макар истинската им майка да е науката, а именно математиката, все пак, тъй като излизат на свят от ръката на занаятчията, те биват разглеждани като негов продукт, тъй както простият народ нарича акушерката майка.“ („Leviathan“, в книгата „English Works of Th. Hobbes“, edit, by Molesworth, London, 1839—1844, том III, стр. 75.)
Продуктът на умствения труд — науката — винаги се цени далеч под нейната стойност, тъй като работното време, необходимо за нейното възпроизвеждане, съвсем не е пропорционално на работното време, което е потребно, за да бъде първоначално произведена. Така например ученикът може да научи теоремата за бинома в продължение на един час.
Работна сила:
„Стойността, или ценността, на човека, както и на всички други вещи, е неговата цена, т. е. тя възлиза на толкова, колкото може да се даде за използването на неговата сила“ (пак там, стр. 76). „Трудът на човека“ (следователно „използването на неговата работна сила“) „също е стока, която може с полза да се разменя точно така, както и всяка друга вещ“ (пак там, стр. 233).
Производителен и непроизводителен труд:
„Не е достатъчно човек само да се труди за поддържане на своето съществуване: той трябва и да се сражава в случай на необходимост, за да защити своя труд. Хората трябва или да постъпват така, както са постъпвали евреите, след като се върнали от плен, когато при възстановяване на храма те с едната ръка са строили, а в другата държали меч, или да наемат други, за да се сражават вместо тях“ (пак там, стр. 333). [XX —1291а]
[2)] ИЗ ОБЛАСТТА НА ИСТОРИЯТА: ПЕТИ
ОТРИЦАТЕЛНО ОТНОШЕНИЕ КЪМ НЕПРОИЗВОДИТЕЛНИТЕ ПРОФЕСИИ.
НАЧЕНКИ НА ТРУДОВАТА ТЕОРИЯ ЗА СТОЙНОСТТА.
ОПИТ ДА СЕ ОБЯСНИ ВЪЗ ОСНОВА НА ТЕОРИЯТА ЗА СТОЙНОСТТА
РАБОТНАТА ЗАПЛАТА, ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА,
ЦЕНАТА НА ЗЕМЯТА И ЛИХВАТА]
[XXII — 1346] Petty. A Treatise of Taxes and Contributions. London, 1667.
У нашия приятел Пети[121] „теорията за народонаселението“ е съвсем различна от тази на Малтус. Според Пети би трябвало да се постави пречка за „размножаването“ на пасторите и да се възстанови безбрачието на духовенството.
Всичко това се отнася до раздела за производителния и непроизводителния труд.[122]
а) Пастори:
„Тъй като в Англия има повече мъже, отколкото жени ... би било добре свещениците да се върнат към безбрачие, с други думи, никой, който е женен, да не може да получи духовен сан ... И тогава нашият неженен пастор би могъл да живее с половината от църковния доход също така добре, както сега живее с целия си църковен доход“ (стр. 7—8).
b) Търговци и бакали:
„От тях също би могло да се съкрати значителна част; те всъщност не заслужават да получават нещо от обществото, тъй като са само своего рода играчи, които играят помежду си [1347] хазартна игра за сметка на труда на бедняците, а самите те не доставят никакъв продукт и само разпределят по разни посоки, подобно на вените и артериите, кръвта и хранителните сокове на общественото тяло, т. е. продукцията на селското стопанство и промишлеността“ (стр. 10).
с) Адвокати, лекари, чиновници и т. н.:
„Ако бъдат съкратени многобройните длъжности и заплати, свързани с управлението, съдилищата и църквата, а също и броят на духовните лица, адвокатите, лекарите,търговците и бакалите, които всички получават големи възнаграждения за незначителната работа, извършвана от тях за обществото, колко по-лесно би било да се покриват обществените разходи!“ (стр. 11).
d) Паупери: „излишни хора“ [sypernumeraries].
„Кой трябва да плаща на тези хора? Аз отговарям: всички ... За мене е ясно, че те не трябва нито да умрат от глад, нито да бъдат обесени, нито да бъдат дадени зад граница“, и т. н. (стр. 12). Необходимо е или да им бъдат дадени „излишните продукти“, или ако няма такива, ако няма излишък . . . малко да се ограничи изискаността на храненето на другите в количествено или в качествено отношение“ (стр. 12—13). Безразлично е каква работа ще се възлага на тези „излишни хора“, стига само тя да не изисква изразходване на чуждестранни стоки“. Главното се заключава в това, да се приучва съзнанието на тези хора на дисциплина и подчинение, а техните тела — на издръжливост, която ще се иска от тях при по-полезна работа, когато се появи нужда от нея“ (стр. 13). „Най-добре е те да се използват за построяване на пътища, мостове, за разработване на рудници и т. н.“ (стр. 12).
Населението е богатство:
„Малобройността на населението е действителна бедност. Народ, който наброява 8 милиона, е повече от двойно по-богат от народ, който на също такава територия наброява само 4 милиона“ (стр. 16).
Към пункт а по-горе (Пастори). За поповете Пети говори с изтънчена ирония:
„Религията процъфтява най-добре там, където свещениците най-вече умъртвяват своята плът, тъй както . . . правото . . . процъфтява най-добре там, където адвокатите имат най-малки доходи“ (стр. 57). При всички обстоятелства той съветва пасторите „да не множат духовни лица повече, отколкото могат да погълнат съществуващите сега църковни енории“. Например да допуснем, че в Англия и Уелс има 12 000 църковни енории. В такъв случай ще бъде неблагоразумие да се размножат 24 000 свещеници“. Защото тогава 12 000 неосигурени ще влязат в конкурентна борба с ония, които имат енории, а те ще могат по-лесно да направят това, убеждавайки хората, че 12 000 притежатели на енории тровят или изсушават техните души“ (намек за английската религиозна война) и ги отклоняват от пътя, който води към небесното царство“ (стр. 57).
Произход и изчисление на принадената стойност. Изложението на тази тема върви малко безредно, мисълта напрегнато се бори, търсейки подходящ израз, но при все това разхвърляните тук- там сполучливи бележки образуват известно свързано цяло.
Пети различава „естествена цена“, „политическа цена“ и „истинска пазарна цена“ (стр. 67). Под „естествена цена“ той разбира всъщност стойността и това единствено и ни интересува тук, тъй като [1348] от определянето на стойността зависи и определението на принадената стойност.
В това произведение Пети всъщност определя стойността на стоките със сравнителното количество труд, който се съдържа в тях.
„Но преди да говорим нашироко за рентите, ние трябва да се опитаме да обясним тяхната тайнствена природа, от една страна, по отношение на парите, рентата от които се нарича лихва, а от друга страна — по отношение на рентата от земите и постройките“ (стр. 23).
Пита се преди всичко: Що е стойност на стоката, по-специално на житото?
α) „Ако една унция сребро може да се добие и достави в Лондон от перуанските рудници за същото време, което е необходимо за производството на един бушел жито, то първият от тези продукти ще съставлява естествената цена на втория; и ако вследствие на откриване на нови, по-богати рудници две унции сребро ще може да се добиват също така лесно, както сега се добива една, то caeteris paribus*1 житото ще бъде също така евтино при цена 10 шил. бушела, както сега при цена 5 шил.“ (стр. 31). „Да допуснем, че производството на един бушел жито и производството на една унция сребро изискват еднакъв труд“ (стр. 66). Това преди всичко е „действителният, а не мнимият начин на изчисляване цените на стоките“ (стр. 66).
β) Вторият пункт, който подлежи на изследване, е стойността на труда.
„Законът . . . трябва да осигурява на работника само най-необходимото за живот; защото ако на работника се дава двойно повече от необходимото, той ще работи само наполовина от онова, което би могъл да работи и фактически би работил без такова удвояване на работната заплата, а за обществото това означава загуба на продукта на съответното количество труд“ (стр. 64).
Стойността на труда се определя следователно от необходимите средства за живот. Работникът е обречен да произвежда принаден продукт и да дава принаден труд само защото го принуждават да употребява цялата си годна за работа работна сила [Arbeitskraft], за да може той самият да получи само най-необходимото за живот. А евтинията или скъпотията на неговия труд се определя от две обстоятелства: от естественото плодородие на почвата и от размерите на разходите (потребностите), обусловени от климата.
„Естествената скъпотия или евтиния зависи от това, дали са нужни повече или по-малко ръце за задоволяване на естествените потребности (така житото е по-евтино там, където един човек го произвежда за десет, отколкото там, където един е в състояние да прави това само за шестима); а освен това от климата, доколкото той принуждава хората в едни случаи към по-големи разходи, а в други случаи — към по-малки“ (стр. 67).
γ) За Пети принадената стойност съществува само в две форми: рента от земята и рента от парите (лихва). Последната той извежда от първата. Първата е за него, както по-късно за физиократите, истинската форма на принадената стойност. (Но Пети веднага заявява, че под жито той разбира
„всичко необходимо за живот, както това се разбира от думата „хляб“ в молитвата „Отче наш“.)
В своето изложение той не само изобразява рентата (принадената стойност) като излишък, извличан от предприемача свръх необходимото работно време, но и разглежда този излишък като излишък на принадения труд на самия производител над работната заплата, която му се пада, и над възстановяването на неговия собствен капитал.
„Да допуснем, че някой човек със собствените си ръце обработва определен участък земя със зърнени храни, т. е. копае го или го оре, бранува го, чисти го от плевели, прибира реколтата, превозва снопите у дома си, жъне и отвява, както изисква земеделието в дадена страна, и че той освен това притежава семена, за да засее този участък земя. Аз твърдя, че когато този човек приспадне от получената от него реколта своите семена“ (т. е., първо, приспадне от продукта еквивалента на постоянния капитал) [1349], „а също и всичко, което той сам е изял и което е дал на други срещу облекло и други предмети, необходими за задоволяване на насъщните потребности, остатъкът от жито ще образува естествената и истинска рента от земята за тази година; а средното за седем години или, по-точно, за редицата години, в продължение на които слабата реколта се редува с добри реколти, дава обикновена рента от земята, изразена в жито“ (стр. 23—24).
Следователно, тъй като стойността на житото се определя у Пети от съдържащото се в него работно време и тъй като рентата у него е онова, което остава от съвкупния продукт, след като от този продукт бъдат приспаднати работната заплата и семената, тази рента се равнява на принадения продукт, в който се овеществява принаденият труд. Рентата тук включва печалбата; печалбата още не е отделена от рентата.
Със същата острота на ума Пети поставя след това следния въпрос:
„Но тук може да възникне нов, макар и страничен въпрос: на колко английски пари се равнява по своята стойност това жито, или тази рента? Аз отговарям: на толкова пари, колкото в продължение на еднакво време може да спести друг индивид, след като се приспаднат всичките му разходи, ако той изцяло се заеме да произвежда пари. А именно, да предположим, че другият човек замине за страна, където има сребро, изкопава го там от земята, очиства го, доставя го в същата местност, където първият обработва своите зърнени храни, сече от него монети и т. н., и при това през цялото време, през което работи над среброто, си добива необходимата храна, облекло и т. н. Тогава среброто на единия трябва да се признава за равно по своята стойност на зърнените храни на другия. Ако среброто е например 20 унции, а житото — 20 бушела, една унция сребро ще представлява цената на един бушел от това жито“ (стр. 24).
При това Пети определено посочва, че разликата във видовете труд тук няма никакво значение — всичко зависи само от работното време:
„Макар че може би производството на сребро изисква по-голямо изкуство и е свързано с по-голям риск, отколкото производството на жито, все пак в общата равносметка всичко се свежда до едно и също. Да допуснем, че 100 души произвеждат жито в продължение на десет години и че също такъв брой хора изразходват същото време за добив на сребро; аз казвам, че чистият добив на сребро ще бъде цената на целия чист добив на жито и еднакви части на първото ще образуват цената на еднакви части от второто“ (стр. 24).
След като Пети определя по такъв начин рентата, която тук е равна на цялата принадена стойност (включвайки тук и печалбата), и намира нейния паричен израз, той пристъпва към определяне на паричната стойност на земята, което отново е твърде гениално.
„И така, ние бихме били щастливи да определим естествената стойност на свободно продаваната земя, макар и не по-добре, отколкото определихме стойността на ususfructus*2, за която говорихме по-горе... След като определихме рентата, или стойността на ususfructus-а за една година, възниква въпросът, на каква сума от годишни ренти е естествено равна по своята стойност свободно продаваната земя. Ако кажем: на безкрайно число, то стойността на един акър земя (тъй като безкрайността на единиците е равна на безкрайността на хилядите) ще бъде равна на стойността на хиляда акра също такава земя, което е абсурдно. Ето защо ние трябва да вземем някакъв ограничен брой години и аз предполагам, че такъв брой ще бъде броят на годините, които могат да разчитат, че ще живеят още живущите едновременно представители на три поколения, единият от които е на 50 години, вторият на 28, третият на 7, т. е дядо, баща и син. Защото едва ли някой има основание да се грижи за по-далечното потомство... Ето защо аз приемам, че броят на годишните ренти, които образуват естествената стойност на един поземлен участък, се равнява на обикновената [1350] продължителност на съвместния живот на три такива лица. У нас, в Англия, тази продължителност се смята за равна на 21 години. Следователно стойността на земята е равна приблизително на същия брой годишни ренти“ (стр. 25—26).
След като Пети свежда рентата до принадения труд и следователно до принадената стойност, той заявява, че земята не е нищо друго освен капитализирана рента, т. е. определена сума годишни ренти, или сумата на рентите в продължение на определен брой години.
Рентата се капитализира, т. е. се изчислява, както стойността на земята, в действителност по следния начин:
Нека един акър земя носи годишно 10 ф. ст. рента. Ако лихвеният процент е равен на 5, то 10 ф. ст. представляват лихви от капитал 200 ф. ст., и тъй като при 5% лихвите възстановяват капитала за 20 години, то стойността на един акър земя би била равна на 200 ф. ст. (20х10). Капитализацията на рентата зависи следователно от размера на лихвения процент. Ако лихвеният процент е равен на 10, то 10 ф. ст. биха представлявали лихва от капитал 100 ф. ст., с други думи — от сумата на дохода за 10 години.
Обаче Пети — тъй като изхожда от поземлената рента като всеобща форма на принадената стойност, включваща в себе си печалбата — не може да предполага лихвата от капитала като нещо дадено, а трябва обратно да я извежда из рентата като нейна особена форма (както прави и Тюрго, което е напълно последователно от негова гледна точка). Но как да определим в такъв случай броя на годините, т. е. броя на годишните ренти, които образуват стойността на земята? Човек има интерес да купи само толкова годишни ренти, колкото години той трябва „да се грижи“ за себе си и за най-близкото си потомство, т. е. колкото години живее средният човек — дядото, бащата и детето, а това са 21 години по „английската“ оценка. Следователно за него няма значение онова, което лежи отвъд пределите на 21-годишния „ususfructus“. Ето защо той заплаща „ususfructus“-a на двадесет и една години, което именно образува стойността на земята.
По този остроумен начин Пети се измъква от затруднението, но важното в случая е това,
че, първо, рентата като израз на съвкупната селскостопанска принадена стойност се извежда не от земята, а от труда и се определя като създаден от труда излишък над това, което е необходимо за поддържане живота на работника;
че, второ, стойността на земята е не нещо друго, а предварително закупена за определен брой години рента, такава превърната форма на самата рента, в която принадената стойност (или принаденият труд) на толкова и толкова години (например 21 години) се явява като стойност на земята; накратко казано, стойността на земята е не нещо друго, а капитализирана рента.
Така дълбоко прониква Пети в същността на въпроса. От гледна точка на купувача на рента (т. е. на купувача на земя) рентата се явява следователно просто като лихва от неговия капитал, на капитала, с който той я е купил, а в тази форма рентата става съвсем неузнаваема и се явява като носена от капитала лихва.
След като определя по този начин стойността на земята и стойността на годишната рента, Пети може сега да изведе „рентата от парите“, или заемната лихва, като вторична форма:
„Що се отнася до заемната лихва, тя най-малкото трябва да бъде равна на рентата от такова количество земя, което може да се купи с даваните в заем пари, ако при това гаранцията за връщане на заема не предизвиква съмнения“ (стр. 28).
Тази лихва се определя от цената на рентата, докато в действителност, обратно, цената на рентата, или покупната стойност на земята, се определя от равнището на лихвата. Но това е напълно последователно, тъй като Пети изобразява рентата като всеобща форма на принадената стойност и вследствие на това той трябва да извежда лихвата на парите от рентата като вторична форма.
Диференциална рента. У Пети ние намираме също и първото понятие за диференциалната рента. Той я извежда не от различното плодородие на поземлените участъци с еднаква величина, а от различното местоположение, от различното разстояние от пазара при еднакво плодородие на поземлените участъци, което, както е известно, е един от елементите на диференциалната рента. Той казва:
[1351] „Както голямото търсене на пари повишава паричния курс, така и голямото търсене на жито повишава цената на житото, а вследствие на това и рентата от земята, на която расте житото“
(тук следователно направо е казано, че цената на житото определя рентата, както още от предидущото изложение следва, че стойността на житото не се определя от рентата),
„и в края на краищата цената на самата земя. Ако например житото, с което се храни Лондон или някоя армия, се доставя там от места, отдалечени 40 мили, то житото, което расте на разстояние само една миля от Лондон или от мястото, където е разквартирувана армията, ще донесе толкова свръх своята естествена цена, колкото образуват разходите по превоз на 39 мили . . . Оттук излиза, че близо до населени места, за изхранването на които са нужни големи райони, земите не само носят по тази причина по-висока рента, но и струват по-голяма сума годишни ренти, отколкото земите от съвсем същото качество, но намиращи се в по-отдалечени места“, и т. н. (стр. 29).
Пети споменава също и за втората причина на диференциалната рента, за различното плодородие на земята и следователно за различната производителност на труда на земи с еднакъв размер:
„Богатството или бедността на земята, или нейната стойност, зависи от отношението на оная по-голяма или по-малка част от принасяния от нея продукт, която се заплаща за ползването от нея, към простия труд, изразходван за отглеждане на посочения продукт“ (стр. 67).
По такъв начин Пети е изложил диференциалната рента по-добре от Адам Смит. [XXII—1351]
***
[XXII—1397] Допълнения от „А. Treatise of Taxes and Contributions“ (издание 1667 г.).
1) За масата на намиращите се в обръщение пари, необходима за дадена страна, стр. 16—17.
Възгледът на Пети за производството, взето като цяло, проличава в следната фраза:
„Ако на дадена територия живеят 1000 души и 100 от тях са в състояние да произвеждат необходимата храна и облекло за всички хиляда; ако следващите 200 произвеждат толкова стоки колкото другите страни са готови да вземат срещу свои стоки или срещу пари, и ако следващите 400 са заети със създаване на украшения, удоволствия и великолепие за цялата страна; ако, най-после, 200 души са управници, духовни лица, юристи, лекари, търговци и бакали — следователно всичко 900 души — възниква въпросът“ и т. н. — относно пауперите („supernumeraries“*3) (стр. 12).
При изследване на рентата и на нейния паричен израз, където Пети взема за основа „равния труд“*4 (равни количества труд), той отбелязва:
„Аз твърдя, че това е основа за изравняване и измерване на стойностите; обаче аз трябва да призная, че в надстройките, които се издигат върху тази основа, и в практическите ѝ приложения има голямо разнообразие и голяма сложност“ (стр. 25).
[1398] 2) Онова, което твърде много е занимавало Пети, е „естественото отношение на равенство между земята и труда“.
„Нашите сребърни и златни монети имат различни названия, например в Англия: фунтове, шилинги, пенсове, и всяка от тези монети може да бъде изразена като сума или част от която и да било друга. Но по този повод бих искал да кажа: оценката на всички вещи би трябвало да се приведе под два естествени знаменателя — земята и труда; т. е. ние би трябвало да казваме: стойността на един кораб или един сюртук е равна на стойността на такова и такова количество земя плюс такова и такова количество труд, тъй като те и двата — и корабът, и сюртукът — са произведени от земята и от човешкия труд. А щом това е така, би било твърде желателно да намерим естественото отношение на равенство между земята и труда, за да можем да изразяваме стойността с помощта на един от тези два фактора съвсем не по-лошо (или дори още по-добре), отколкото с помощта на двата заедно и за да можем също така лесно и сигурно да свеждаме единия от тях към другия, както пени към фунтове.“
Ето защо той търси „естествената стойност на свободно продаваната земя“, след като е намерил паричния израз на рентата (стр. 25).
У Пети безредно се преплитат три вида определения:
а) Величината на стойността, която се определя от равно работно време, при което трудът се разглежда като източник на стойността.
b) Стойността като форма на обществения труд. Ето защо парите се явяват като истинска форма на стойността, макар че на други места Пети разрушава всички илюзии на монетарната система. Тук у него следователно се набелязва определението на понятието.
с) Смесване на труда като източник на разменна стойност с труда като източник на потребителна стойност, където трудът предполага природно вещество (земята). Всъщност у Пети, когато той установява „отношение на равенство“ между труда и земята, свободно продаваната земя се изобразява като капитализирана рента — следователно Пети говори тук не за земята като природно вещество, с което има работа реалният труд.
3) По въпроса за лихвения процент Пети казва:
„Аз се изказах на друго място относно това, колко напразно и безплодно е да се издават положителни граждански закони, които противоречат на природните закони“
(т. е. на законите, които произтичат от природата на буржоазното производство) (стр. 29).
4) Относно рентата: принадената стойност като следствие на нарасналата производителност на труда:
„Ако би било възможно да се направят споменатите графства по-плодородни чрез прилагане на по-голямо, отколкото сега количество труд (например, като се замени орането на земята с копане, засяването — с насаждане, употребата на семена без сортиране — със сортиране и подбор на най-добрите, използването на семена без всякаква предварителна обработка — с тяхното ратене, наторяването на почвата с гнила слама — с наторяване със соли, и т. н., рентата би нараснала толкова повече, колкото повече увеличилият се доход би надминал увеличения труд (стр. 32).
(Под увеличен труд тук се разбира нарасналата „цена на труда“, или работна заплата.)
5) Повишаване на номиналната стойност на парите от държавата (глава XIV).
6) Цитираното по-горе място: „ако на работника се дава двойно повече от необходимото, той ще работи само на половината ...“ — трябва да се разбира така: ако работникът за 6 часа труд е получавал стойността, създавана за тези 6 часа, той би получавал двойно повече от това, което получава сега, когато за 12 часа му плащат стойността, създавана за 6 часа. В такъв случай той би започнал да работи само 6 часа, което „означава загуба за обществото“ и т. н.
Petty. An Essay concerning the Multiplication of Mankind (1682 r.).
Разделение на труда (стр. 35—36).
Petty. Political Anatomy of Ireland (1672 г.) и „Verbum Sapienti“ (лондонско издание 1691 г.).
1) „Това ме навежда на един извънредно важен въпрос на политическата икономия, на въпроса, как да се състави отношението на равенство и уравнението между земята и труда, за да може стойността на всяка вещ да се изразява само чрез единия от тези два фактора“ (стр. 63).
По същината на работата в основата на такава постановка на въпроса лежи само задачата да се сведе стойността на самата земя до труда.
[1399] 2) Това съчинение е написано по-късно от онова, което разглеждахме по-горе[123].
„Обща мярка на стойността е средният дневен екзистенц на възрастен човек, а не неговият дневен труд; тази мярка изглежда толкова нормална и постоянна, както стойността на чистото сребро . . . Ето защо аз определих стойността на ирландската къщурка с броя на дневните дажби, изразходвани от строителя при нейното построяване“ (стр. 65).
Последното звучи съвсем физиократически.
„Работата не се изменя от това, че едни ядат повече от други, тъй като под дневна дажба ние разбираме една стотна част от количеството храна, което се потребява от сто души с най-разнообразно телосложение и което им дава възможност да живеят, работят и се размножават“ (стр. 64).
Но онова, което Пети търси тук в статистиката на Ирландия, е не „общата мярка“ на стойността, а мярката на стойностите в смисъла, в който мярка на стойностите са парите.
3) Парична маса и богатство на нацията („Verbum Sapienti“ стр. 13).
4) Капитал.
„Това, което наричаме богатство, капитал или запас на нацията и което е резултат от предишен, или минал, труд, не трябва да се мисли като нещо различно от сега действащи сили“ (стр. 9).
5) Производителна сила на труда.
„Ние казахме, че половината от населението би могла чрез изразходване на твърде малко количество труд значително да обогати кралството . . . С производство на какви стоки трябва да се занимават тези хора? На този въпрос аз отговарям в обща форма: с производство на храна и предмети от първа необходимост за цялото население на страната чрез изразходване на труда на неголям брой хора; това може да се постигне или чрез по-голямо напрягане на труда, или чрез прилагане на средства, които съкращават и облекчават труда, което е равносилно на резултата, който хората напразно са се надявали да получат от полигамията. Защото оня, който сам може да изпълни работа за пет души, постига същия резултат, както ако би произвел четири възрастни работника“ (стр. 22). „Храната ще бъде най-евтина . . . когато се произвежда с помощта на по-малко от където и да било количество работни ръце“ (стр. 23).
6) Цел и предназначение на човека (стр. 24).
7) За парите виж също „Quantulumcunque“(1682 г.). [XXII—1399]
[3)] ПЕТИ, СЪР ДЪДЛИ НОРС, ЛОК
[XXII—1397] Сравняването на произведенията на Норс и Лок с трудовете на Пети „Quantulumcunque“(1682), „А Treatise of Taxes and Contributions“ (1662) и „The Political Anatomy of Ireland“ (1672) показва тяхната зависимост от Пети 1) по въпроса за понижаването на лихвения процент, 2) по въпроса за повишаването и понижаването на номиналната стойност на парите от държавата, 3) в това, че Норс нарича лихвата „рента от пари“, и т. н.
Норс и Лок са писали своите трудове[124] едновременно, по един и същ повод: понижаването на лихвения процент и повишаването на номиналната стойност на парите от държавата. Но те развиват най-противоположни възгледи. Според Лок недостигът на пари в обръщението е причина за високия лихвен процент и изобщо за това, че вещите не се продават по техните действителни цени и не носят всички доходи, които трябва да се получават от постъплението, доставяно от тия вещи. Норс, обратно, показва, че причина за това е не недостигът на пари в обръщението, а недостигът на капитал или доход. У него за пръв път се появява определеното понятие за stock*5, или капитал, или по-точно за парите, функциониращи само като форма на капитала, доколкото те не служат като средство на обръщението. У сър Дъдли Норс ние имаме първото правилно понятие за лихвата, противоположно на представата на Лок. [XXII—1397]
[4)] ЛОК
[ТРАКТОВКА НА РЕНТАТА И ЛИХВАТА ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА
НА БУРЖОАЗНАТА ТЕОРИЯ ЗА ЕСТЕСТВЕНОТО ПРАВО]
[XX— 1291а] Ако се съпостави общият възглед на Лок за труда с възгледа му за произхода на лихвата и рентата — защото принадената стойност се явява у него само в тези определени форми, — то принадената стойност се оказва не нещо друго, а чужд труд, принаден труд, за присвояване на който дават възможност на своите собственици земята и капиталът, тия условия на труда. А собствеността върху по-голямо количество условия на труда от количеството, което човек може да използва със собствения си труд, представлява според Лок политическо изобретение, [1292а], което се намира в противоречие с естественоправната основа на частната собственост.
{У Хобс трудът също е единственият източник на всяко богатство, ако не се смятат ония дарове на природата, които съществуват в годна за незабавно потребление форма. Бог (природата)
„или дава безвъзмездно на човешкия род необходимите му неща, или му ги продава срещу труд“ („Leviathan“[стр. 232])
Но у Хобс собствеността върху земята се разпределя от суверена по негово усмотрение.}
Ето местата от трудовете на Лок, които се отнасят до този въпрос:
„Макар че земята и всички низши твари принадлежат общо на всички хора, все пак всеки човек притежава известна собственост, която се заключава в собствената му личност, върху която никой освен него няма никакви права. Ние можем с пълно основание да кажем, че трудът на неговото тяло и произведенията на неговите ръце му принадлежат по самата природа на нещата. Това, което човек е извлякъл от предметите, създадени и предоставени му от природата, той го е слял със своя труд, с нещо такова, което неотнимаемо му принадлежи; и с това той го прави своя собственост“ („Of Government“, книга II, глава 5; „Works“, 7th edition, 1768, том II, стр. 229).
„Трудът на човека е взел необходимите му предмети от ръцете на природата, където те са били обща собственост и са принадлежали еднакво на всичките ѝ деца, и с това си ги е присвоил“ (пак там, стр. 230).
„Същият природен закон, който по такъв път ни дава собствеността, точно така и ограничава размерите на тая собственост . . . Човек има право да превърне чрез труда си в своя собственост толкова, колкото може да употреби за някакви нужди на своя живот, преди този предмет да стане негоден. А това, което излиза извън тия предели, превишава неговия дял и принадлежи на други“ (пак там).
„Но главният предмет на собствеността сега са не плодовете на земята“ и т. н., „а самата земя . . . Поземленият участък, който има такива размери, че един човек може да го изоре, засее, натори, да го обработи и да потреби неговите произведения, образува собствеността на този човек. Човекът като че ли го огражда със своя труд от общото достояние“ (пак там).
„Както виждаме, подчиняването на земята на човешкия труд, или нейното обработване, и владеенето ѝ са свързани едно с друго. Едното е дало право на другото“ (пак там, стр. 231).
„Природата правилно е установила мярката на собствеността съобразно с това, колко далеч се простират трудът на човека и неговите жизнени удобства: никой не би могъл да си подчини чрез своя труд, или да си присвои, всичко и никой не би могъл да потреби за задоволяване на своите потребности повече от една само незначителна част от всичко това; така че по този начин никой човек не е можел да наруши правата на другиго или да придобие собственост във вреда на своя съсед... Първоначално тази мярка е поставяла твърде скромни предели на владението на всеки човек и е ограничавала това владение с това, което той е можел да си присвои, без да нанася вреда другиму ... И сега още, макар че светът изглежда препълнен, би било възможно всеки да получи собственост в този размер без вреда за когото и да било“ (стр. 231—232).
Трудът дава на вещите почти цялата им стойност {valuе*6 означава у Лок потребителна стойност и трудът се взема като конкретен труд, а не от количествената му страна; но измерването на разменната стойност с труда действително се основава върху това, че работникът създава потребителна стойност}. Остатъкът от потребителна стойност, който не може да бъде сведен до труд е според Лок природен дар, а затова, сам по себе си, обща собственост. Ето защо Лок се старае да докаже не положението, че собствеността може да бъде придобита и по други пътища освен чрез труд — това би противоречило на неговата изходна гледна точка, — а по какъв начин индивидуалният труд, въпреки общата собственост върху природните предмети, може да създаде индивидуална собственост.
„Всъщност именно трудът създава различия в стойността на всички вещи ... От продуктите на земята, полезни за човешкия живот . . . деветдесет и девет на сто трябва да бъдат отнесени изцяло за сметка на труда“ (стр. 234).
„Така че по-голямата част от стойността на земята се създава от труда“ (стр. 235)
„Макар че природните предмети са дадени общо на всички, човекът е господар над самия себе си и владее своята собствена личност, нейните действия и нейния труд и като такъв той заключава в самия себе си великата основа на собствеността“ (пак там).
И така, единият предел на собствеността е пределът на личния труд; другият се състои в това, че човек не натрупва повече предмети, отколкото може да използва. Този втори предел на собствеността се разширява (освен другата размяна) благодарение на размяната на нетрайните продукти срещу пари:
„Човек може да натрупва от тези трайни вещи толкова, колкото желае, тъй като излизането извън пределите на неговата правомерна собственост“ {ако се абстрахираме от предела, който поставя неговият личен труд) „се състои не в това, че той има много имущество, а в това, че част от това имущество се разваля, без да му принася никаква полза. Затова именно беше въведена употребата на парите, тази трайна вещ, която може да стои у човека, без да се разваля, и която хората приемат по взаимно съгласие [1293а] срещу действително полезните, но нетрайни средства за съществуване“ (стр. 236).
Така възниква неравенството на индивидуалната собственост, но мярката, която се състои в личния труд, остава в сила.
„Хората придадоха на това неравенство в разпределението на вещите между частните собственици такива размери, които — без посредничеството на някакъв специален договор — излизат извън пределите, установени от обществото. Хората са направили всичко това възможно единствено защото са приписали стойност на златото и среброто и мълчаливо са се съгласили да употребяват парите“ (стр. 237).
С това трябва да се съпостави следното място от съчинението на Лок за лихвата[125], без да се забравя при това, че според него естественото право прави личния труд предел на собствеността:
„Сега ще видим как парите придобиват същата природа, както и земята, носейки определен годишен доход, който ние наричаме процент или лихва. Защото земята естествено произвежда нещо ново и полезно, ценно за човечеството. Обратно, парите са безплодни и нищо не произвеждат, но затова пък те по силата на взаимното съгласие пренасят печалбата, която е била възнаграждение за труда на един човек, в джоба на друг. Причината за това е неравенството в разпределението на парите, неравенство, което в областта на поземлените отношения води до същите последствия, каквито то има в областта на паричните отношения . . . Ако имаш повече земя, отколкото можеш или искаш да обработващ, а друг има по-малко, то вследствие на това неравенство у теб се появява арендатор на твоята земя; и същото неравенство в разпределението на парите ... ми доставя арендатор за моите пари; така че моите пари придобиват благодарение на прилежанието на заемателя способността да произвеждат за него в неговото предприятие повече от шест процента, така както твоята земя има способността благодарение на труда на твоя арендатор да ражда плодове в по-голямо количество от количеството, което образува плащаната от него рента“ (folio edition of Locke's Works, 1740, vol. II [стр. 19])[126].
Тук Лок отчасти е имал полемичен интерес: той е искал да покаже на земевладелците, че тяхната рента, по нищо не се отличава от лихвите, вземани от лихварите. Вследствие на неравномерното разпределение на условията за производство и рентата, и процентът „пренасят печалбата, която е била възнаграждение за труда на един човек, в джоба на друг“.
„Възгледите на Лок имат толкова по-голямо значение, защото той е класически изразител на правните представи на буржоазното общество, противоположно на феодалното; освен това неговата философия е служила на цялата по-късна английска политическа икономия като основа за всичките ѝ представи [XX—1293а].
[5) НОРС]
[ПАРИТЕ КАТО КАПИТАЛ. РАЗРАСТВАНЕТО НА ТЪРГОВИЯТА
КАТО ПРИЧИНА ЗА ПОНИЖАВАНЕ НА ЛИХВАТА]
[XXIII—1418] Sir Dudley North. Discourses upon Trade London 1691 (Допълнителна тетрадка C)[127].
Това съчинение, също както и икономическите трудове на Лок, се намира в непосредствена връзка със съчиненията на Пети и пряко се опира на тях.
Съчинението на Норс разглежда главно търговския капитал и поради това не се отнася тук. В рамките на разглеждания от него кръг въпроси Норс проявява находчивост и майсторство.
Извънредно забележително е, че от времето на реставрацията на Карл II до средата на XVIII век от страна на лендлордоветенепрекъснато се раздават оплаквания за падане на рентата (на което съответства, разбира се, и това, че цените на пшеницата, особено от ? година[128], постоянно се смъкват). Макар че (от времето на Кьолпепер и сър Джозая Чайлд) класата на промишлените капиталисти е вземала голямо участие в насилственото понижаване на лихвения процент, все пак истинските вдъхновители на това мероприятие са били земевладелците. „Стойността на земята“ и „начините на увеличаване на тази стойност“ се изтъкват на преден план като национален интерес (също както и, обратно, като се почне от около 1760 година, нарастването на рентите, повишаването на стойността на земята, увеличаването на цените на житото, както и на другите хранителни продукти и оплакванията на промишлените капиталисти по този повод образуват основата на икономическите изследвания върху този предмет).
Борбата между хората на парите и земевладелците запълня - с малки изключения —цялото столетие от 1650 до 1750 година, тъй като аристократите, които живеели на широка нога, за свое крайно недоволство виждали как лихварите ги прибират в своите ръце, а възникването на най-новата система на кредита и на държавния дълг в края на XVII век дало на тези лихвари възможност успешно да се борят срещу аристократите в областта на законодателството и т. н.
Още Пети говори за оплакванията на лендлордовете от понижаването на рентите и за тяхната опозиция срещу селскостопанските подобрения (да се види съответното място)[129]. Той защищава лихваря от лендлорда и поставя на една дъска рентата от парите и рентата от земята.
Лок свежда и едната, и другата рента до експлоатация на труда. Той заема същата позиция, както и Пети. И двамата се обявяват срещу насилственото регулиране на лихвата. Земевладелците забелязали, че с понижаването на лихвата стойността на земята нараства. При дадена величина на рентата нейният капитализиран израз, т. е. стойността на земята, спада или нараства обратно пропорционално на величината на лихвения процент.
Сър Дъдли Норс в посоченото по-горе съчинение се явява като трети представител на това течение, началото на което бе положено от Пети.
Това е първият вид въстание на капитала срещу земевладението. А и всъщност лихварството, т. е. преминаването на част от доходите на земевладелеца в ръцете на лихваря, било едно от главните средства за натрупване на капитала. Но промишленият капитал и търговският капитал действат повече или по-малко ръка за ръка със земевладелците срещу тази старомодна форма на капитала.
„Както земевладелецът дава под наем своята земя, така и ония, които имат необходимия за търговия капитал, но не притежават достатъчно умение, за да го употребяват в търговията, или не обичат безпокойствата, свързани с тази работа, дават под наем своя капитал [stock]. Това, което те получават при това, се нарича лихва, но това е само рента от капитала“
{тук, както и у Пети, ние виждаме, че на хората, които току-що са излезли от средновековието, рентата [1419] изглежда като първична форма на принадената стойност},
„както доходът на земевладелеца е рента от земята. На някои езици изразите „наемане на земя“ и „наемане на пари“ са общо употребявани изрази; така е и в някои графства на Англия. Така че да бъдеш земевладелец [landlord] е все едно да бъдеш капиталист [stocklord]. Първият има само предимството, че арендаторът на неговата земя не може да я отнесе, докато за арендатора на капитал е лесно да направи това. И поради това земята трябва да дава по-малко печалба от капитала, който се дава под наем с по-голям риск“ (стр. 4).
Лихва. Hopс изглежда пръв е разбрал правилно лихвата, защото както ще се види от следващите по-долу цитати, под думата stock той разбира не просто пари, а капитал (така както и Пети различава stock и пари. У Лок равнището на лихвата се определя изключително от количеството на намиращите се в обръщение пари. Същото е у Пети. Да се види за това у Меси):
„Ако има повече заемодавци, отколкото заематели, лихвеният процент ще се понижи ... Не ниската лихва оживява търговията, ами с разрастването на търговията капиталът на нацията понижава равнището на лихвата“ (стр. 4).
„Златото и среброто и правените от тях монети не са нищо друго освен мерки и теглилки, с помощта на които търговията се извършва по-удобно, отколкото би било възможно без тях; а освен това те служат за фонд, от който може е този вид да се слага настрана излишъкът от капитала“ (стр. 16).
Цена и пари. Тъй като цената не е нищо друго освен еквивалент на стоката, изразен в пари и — когато става дума за продажбата — реализиран в тях, т. е. тъй като в цената стоката се изразява като разменна стойност, за да бъде след това превърната отново в потребителни стойности, една от първите крачки на икономическата мисъл беше забелязването на това, че златото и среброто фигурират тук не като такива, а само като форма на съществуване на разменната стойност на самите стоки, като момент от тяхната метаморфоза. Норс изразява това много добре за своето време:
„Тъй като парите . . . служат като всеобща мярка за покупката и продажбата, всеки, който има нещо за продан, но не намира търговци, които биха купили неговата стока, е склонен да мисли, че причината, поради която неговите стоки не намират пласмент, е недостигът на пари в кралството. И ето навсякъде се раздават оплаквания срещу недостига на пари. Но това е голяма грешка . . .
Какво е нужно на хората, които се оплакват от недостиг на пари? Ще започна от бедния . . . Той се нуждае не от пари, а от хляб и други предмети от първа необходимост ... От недостиг на пари се оплаква и арендаторът . . . Той мисли, че ако в страната имаше повече пари, той би успял да получи по-добра цена за своите стоки. Следователно на него му са нужни не пари, а добра цена за неговото жито и добитък, които той би искал, но не успява да продаде ... А защо той не успява да получи добра цена за тях? . . . Или 1) в страната има извънредно много хляб и добитък, така че мнозинството от хората, които идват на пазара, се нуждаят като самия него да продадат тези продукти и само малцина имат нужда да ги купят. Или 2) прекратява се обикновената продажба на тези продукти в чужбина, износът им в чужбина, както става през време на война, когато търговията е несигурна или забранена. Или 3) потреблението се съкращава, като хората поради бедност изразходват за своето съществуване по-малко от преди. Ето защо не увеличението на количеството звонкова монета би улеснило арендатора да пласира стоките си, а премахването на тези три причини, които в действителност предизвикват спадане на пазара.
Точно в съшия смисъл се нуждаят от пари търговецът и бакалинът, а именно — те се нуждаят от това, да продадат стоките, с които търгуват, и то в резултат на обстоятелството, че на пазарите не съществува достатъчно търсене“ (стр. 11—12)[130].
По-нататък, капиталът е самонарастваща стойност, докато при образуването на съкровища целта е кристализираната форма на разменната стойност като такава. Ето защо едно от най-първите открития на класическата политическа икономия се състои в това, че тя вижда противоположност между образуването на съкровищата и самонарастването на парите, т. е. разглежда парите като капитал.
„Нито един човек не става по-богат от това, че държи у себе си цялото си имущество във формата на пари, златни или сребърни съдове и т. н.; обратно, той обеднява от това. Най-богат е оня, чието имущество се намира в растеж, било то дадена под аренда земя, или дадени в заем под лихва пари, Или пуснати в търговия стоки“ (стр. 11).
{Ето как говори за това Джон Белерс в своите „Essays about the Poor, Manufactures, Trade, Plantations, and Immorality“ etc. London, 1699:
„Парите нарастват и принасят полза само тогава, когато се разделят с тях; и както за частното лице парите са безполезни, ако то не ги разменя срещу нещо по-ценно, така и цялата маса пари, превишаваща абсолютно необходимото за вътрешната търговия, е мъртъв капитал за кралството или нацията и не носи никаква печалба на страната, която ги задържа“ (стр. 13).}
„Макар че всеки желае да ги има“ (касае се за парите), „никой не желае — или само малцина желаят — да ги държат у себе си, а всички се стараят незабавно да се освободят от тях, като знаят, че от всички пари, които лежат мъртви, трябва да се очаква не печалба, а само сигурна загуба“ (Норс, цит. съч., стр. 21).
[1420] Парите като световни пари:
„Що се отнася до търговията, отделната страна заема в света във всяко отношение същото положение, каквото градът заема в държавата и семейството — в града“ (стр. 14). „В тези търговски връзки златото и среброто не се отличават по нищо от другите стоки: те се вземат от ония, които ги имат в излишък, и се превозват там, където се забелязва недостиг от тях или се търсят“ (стр. 13).
Количеството пари, което може да се намира в обръщение, се определя от стоковата размяна.
„Колкото и пари да бъдат доставени от чужбина и колкото и пари да са насечени вътре в страната, всичко, което превишава потребността от тях, изпитвана от националната търговия, е чисто и просто благороден метал и ще се разглежда само като такъв; и насечените пари подобно на употребявани сребърни изделия ще сe продават само по тяхното металическо съдържание“ (стр. 17—18).
Превръщане на парите в кюлчета и обратно (стр. 18) (Допълнителна тетрадка С, стр. 13). Оценка и теглене на парите. Колебливо движение (Допълнителна тетрадка С, стр. 14)[131].
Лихварство, земевладелци и търговия:
„От парите, които се дават в нашата страна под лихва, едва ли една десета е пласирана между търговски хора, които използват тези заеми в своите предприятия; в повечето случаи парите се дават в заем за поддържане на лукс, за покриване на разходите на ония хора, които, макар и да притежават големи имения, изразходват донасяните от техните имения доходи по-бързо, отколкото тези доходи постъпват у тях, и като не желаят да продават нещо от своето имущество, предпочитат да залагат своите имения“ (Норс, цит. съч., стр. 6—7). [ХХIII—1420]
[6) БЪРКЛИ ЗА ТРУДОВАТА ДЕЙНОСТ
КАТО ИЗТОЧНИК НА БОГАТСТВОТО]
[XIII—670а] „Нима не би било погрешно да се мисли, че земята сама по себе си е богатство? И нима не трябва да разглеждаме преди всичко трудовата дейност на народа като нещо, което образува богатството и прави богатство дори земята и среброто, които не биха имали никаква стойност, ако не бяха средства и стимули за трудова дейност?“ (The Querist. By Dr. G. Berkeley, 1750. Въпрос 38). [XIII—670a]
[7)] ХЮМ И МАСИ
[а) ВЪПРОСЪТ ЗА ЛИХВАТА У МАСИ И ХЮМ]
[XX—1293а] Анонимното съчинение на Маси „An Essay on the Governing Causes of Natural Rate of Interest“ се появи през 1750 година; втората част от „Essays“ на Хюм, в която се намира очеркът „Of Interest“, излезе през 1752 г., т. е. две години по-късно. Следователно приоритетът принадлежи на Маси. Хюм се обявява срещу Лок, а Маси срещу Пети и Лок, които двама още се придържали о възгледа, че размерът на лихвения процент зависи от количеството на намиращите се в обръщение пари и че всъщност истинският предмет на заемасй парите (а не капиталът).
Маси обявява по-решително от Хюм лихвата само за част от печалбата. Хюм се занимава главно с това, да докаже, че стойността на парите няма значение за размера на лихвения процент, тъй като при дадена пропорция между лихвата и паричния капитал (например при 6%) 6 ф. ст. се повишават или понижават по стойност заедно с повишаването или понижаването на стойността на 100 ф. ст. (значи — заедно с измененията на стойността на един фунт стерлинг), но самата пропорция, изразявана в дадения случай с числото 6, ни най-малко не се засяга от това.
[б) ХЮМ. СПАДАНЕ НА ПЕЧАЛБАТА И ЛИХВАТА
ВЪВ ВРЪЗКА С РАЗРАСТВАНЕТО НА ТЪРГОВИЯТА И ПРОМИШЛЕНОСТТА]
Да започнем с Хюм.
„Всичко в света се купува с труд“ („Essays“, vol. 1, part II. London, 1764 [„Of Commerce“], 289).
Размерът на лихвения процент зависи според Хюм от търсенето от страна на заемателите и от предлагането от страна на заемодавците — той зависи следователно от търсенето и предлагането. А след това той съществено зависи от размера на
„печалбите, произтичащи от търговията“ (пак там [„Of Interest“], стр. 329). „По-големият или по-малкият запас от труд и стоки трябва да има голямо влияние върху равнището на лихвата, тъй като всъщност и фактически ние вземаме в заем труд и стоки, когато заемаме пари под лихва“ (пак там, стр. 337). „Нито един човек не се задоволява с ниска печалба там, където може да получи висока лихва; и нито един човек не се задоволява с ниска лихва там, където може да получи висока печалба“ (пак там, стр. 335).
Високата лихва и високата печалба, и двете са израз на
„незначителното развитие на търговията и промишлеността, а не на недостига на злато и сребро. А ниската лихва показва обратното“ (стр. 329).
[1294а] „Ето защо в държава, в която има само земевладелци“ (или както казва Хюм по-нататък, „едри земевладелци и селяни“), „винаги трябва да има много заематели и лихвеният процент трябва да бъде висок“ (стр. 330),
тъй като представителите на богатството, което само се наслаждава, търсят от скука удоволствия, а, от друга страна, производството с изключение на земеделието има много ограничени размери. Обратното става, щом се развие търговията. Търговецът изцяло е обхванат от страстта към забогатяване. За него
„няма по-голямо удоволствие от това, да вижда състоянието му да расте всеки ден“.
(Тук в ламтежа за потребителни стойности силно надмощие взема ламтежът за разменна стойност, за абстрактно богатство.)
„И това е причината, поради която търговията съдействува за увеличаването на пестеливостта и поради която сред търговците скъперниците също тъй преобладават над прахосниците, както — противоположно на това — сред поземлените собственици прахосниците преобладават над скъперниците“ (стр. 333).
{Непроизводителен труд:
„Адвокатите и лекарите не извикват на живот никаква производствена дейност; нещо повече, те придобиват своите богатства само за сметка на другите, така че те непременно намаляват имуществото на някого от своите съграждани със същата бързина, с която увеличават собственото си имущество“ (стр. 333—334).}
„И така, нарастването на търговията влече след себе си увеличаване на количеството на заемодавците и благодарение на това предизвиква понижаване на лихвения процент“ (стр. 334).
„Ниската лихва и ниската печалба в търговията — са две неща, които си съдействат едно на друго. Те и двете произтичат от развитието на търговията, което създава богати търговци и увеличава броя на хората на парите. Там, където търговците притежават големи капитали — безразлично дали тези капитали са представени от голямо или малко количество монети, — често се случва, когато тe се уморяват от търговските работи или когато наследниците им не са склонни или не са способни да се занимават с търговия, значителна част от капиталите по естествен начин да търси спокоен годишен доход. Голямото предлагане предизвиква падане на цената и заставя заемодавците да се съгласяват на нисък лихвен процент. Това съображение подбужда мнозина да оставят своите капитали в търговията и по-скоро да се задоволяват с ниски печалби, отколкото да дават парите си в заем с още по-ниска лихва. От друга страна, когато търговията достига значително развитие и започва да прилага твърде големи капитали, неизбежно възниква съперничество между търговците, което намалява печалбите от търговията, но същевременно увеличава обема на самата търговия. Спадането на печалбата в търговията заставя търговците по-охотно да се съгласяват на ниска лихва, когато те оставят търговските работи и започват да се предават на спокойно безделие. Поради това безполезно е да се изследва кое от тези обстоятелства — ниската лихва или ниската печалба — е причина и кое — следствие. Те и двете произлизат от силно развитата търговия и си съдействат една на друга . . . Силно развитата търговия, създавайки едри капитали, понижава както лихвата, така и печалбата, и всеки път, когато тя понижава лихвата, в това понижаване ѝ помага съответното падане на печалбата, и обратно. Мога да добавя, че както ниските печалби произтичат от разрастването на търговията и промишлеността, така те на свой ред спомагат за по-нататъшното разрастване на търговията, като поевтиняват стоките, увеличават потреблението и стимулират промишлеността. И така . . . лихвата е истински барометър за състоянието на държавата и ниският лихвен процент е почти безпогрешен признак за процъфтяването на народа“ (пак там, стр. 334—336).
[в) МАСИ. ЛИХВАТА КАТО ЧАСТ ОТ ПЕЧАЛБАТА.
ОБЯСНЕНИЕ НА РАЗМЕРА НА ЛИХВАТА
С РАВНИЩЕТО НА ПЕЧАЛБАТА
[J. Massie] An Essay on the Governing Causes of the Natural Rate of Interest; wherein the Sentiments of Sir William Petty and Mr. Locke, on that Head, are considered. London, 1750.
„От приведените извадки[132] се вижда следното: господин Лок счита, че естественото равнище на лихвата се определя от пропорцията между наличното количество пари в страната и задължеността на нейните жители един към друг, от една страна, и нейната търговия, от друга страна; а сър Уилиям Пети поставя това равнище на лихвата в зависимост само от количеството на наличните пари в страната; така че те се различават само по въпроса за ролята на задължеността“ (стр. 14—15). [XX—1294а]
[XXI—1300] Богатите хора, „вместо сами да влагат в работа парите си, ги дават в заем на други, за да могат последните да извличат от тях печалба и известна част от тази печалба да предоставят на притежателите на парите. Но ако богатството на страната е разпределено равномерно между голям брой лица, така че в нея да има малко такива хора, които биха могли да изхранят две семейства посредством влагане пари в търговията, паричните заеми не могат да получат голямо разпространение; защото ако 2000 ф. ст. принадлежат на едно лице, то може да ти даде в заем, тъй като с лихвите от тях може да издържа семейството си; но ако принадлежат на десет лица, тези последните не са в състояние да ги дават в заем, тъй като лихвите от тях не могат да изхранят десет семейства“ (стр. 23—24).
„Всеки опит да се определи естествената норма на лихвата, като се изхожда от лихвения процент, който правителството плаща за даваните му в заем пари, неизбежно е обречен на неуспех. Опитът показва, че между този лихвен процент и естествената норма на лихвата няма нито съвпадение,нито съответствие, d разумът ни говори, че това никога и не може да бъде, тъй като естествената нормална лихвата има своето основание в печалбата, а размерът на лихвата по държавните заеми се определя от нуждата, при което печалбата има граници, а нуждата — нe. За аристократа, който взема в заем пари за подобряване на своята земя, и за търговеца или промишленика, който заема пари, за да води своето предприятие, съществуват определени граници, по-далеч от които те не отиват: ако с помощта на взетите в заем пари те са в състояние да получат 10 процента печалба, те могат да дадат 5 процента на заемодателя за получения заем, но няма да му дадат 10 процента. Обратно, у този, който прави заем от нужда, всичко се определя само от степента на неговата нужда, а нуждата не се подчинява на никакви норми“ (стр. 31—32).
„Правомерността на вземането на лихва зависи не от това, дали заемателят получава действително печалба от взетите от него пари в заем, а от това, могат ли тези пари да донесат печалба, ако бъдат правилно вложени“ (стр. 49). „Ако онова, което заемателите плащат като лихва за взетите в заем пари, е част от печалбата, която взетите в заем пари могат да донесат, равнището на лихвата винаги трябва да се определя от тази печалба“ (стр. 49).
„Каква част от тази печалба принадлежи по право на заемателите и каква на заемодателя? Това изобщо могат да определят само мненията на ония, които вземат заеми, и на ония, които ги дават. Защото определянето на това, кое тук е правилно и кое неправилно, е само резултат от споразумение между хората“ (стр. 49).
„Обаче това правило за подялба на печалбата е приложимо не към всеки отделен заемодател и заемател, а само към заемодателите и заемателите изобщо . . . Изключително големите и изключително малките печалби са награда за предприемчивостта и наказание за непредвидливостта, които решително не засягат заемодателите; защото както тези последните не понасят загуба от посочената непредвидливост, така те не трябва да имат облага от посочената предприемчивост. И това, което тук е казано за отделни хора в един и същ отрасъл на търговията или промишлеността, важи и за отделните отрасли на търговията или промишлеността“ (стр. 50).
„Естествената норма на лихвата се определя от печалбата на търговските и промишлените предприятия“ (стр. 51).
Защо в Англия лихвеният процент е сега 4% вместо 8, както беше преди? Защото тогава английските търговци
„получаваха двойно по-голяма печалба от сега“.
Защо лихвеният процент в Холандия е равен на 3, във Франция, Германия, Португалия — на 5 и 6, във Вест-Индия и Ост-Индия — на 9, в Турция — на 12?
„За всички тия случаи е достатъчно да дадем един общ отговор, който се състои в това, че търговската печалба в тези различни страни се различава от оная, която се получава у нас, и се отличава при това толкова много, че на това се дължат всички посочени различия в нормата на лихвата“ (стр. 51).
А от какво се обуславя спадането на печалбата? От външната и вътрешната конкуренция:
„от намаляването на външната търговия“ (в резултат на чуждестранна конкуренция) „или от това, че търговците един през друг все повече понижават цените на своите стоки . . . както поради това, че изобщо им е необходимо да продадат нещо, така и поради това, че обхванати от алчност, те се стремят да продадат колкото може повече“ (стр. 52—53).
„Търговската печалба изобщо се определя от съотношението между броя на търговците и размерите на търговията (стр. 55). В Холандия, където пропорцията на броя на „хората, заети в търговията, и цялото население е най-голяма . . . нормата на лихвата е най-ниска; в Турция, където в най-голяма степен съществува обратна пропорция, нормата на лихвата е най-висока“ (стр. 55—56).
[1301] „От какво се определя съотношението между размерите на търговията и броя на търговците?“ (стр. 57). „От стимулите за търговия“: от произтичащата от естествените условия необходимост, от свободата, от зачитането на частните права на хората, от обществената безопасност (стр. 58).
„Няма две страни, които да доставят еднакъв брой предмети от първа необходимост в еднакво изобилие и с изразходване на еднакво количество труд за тяхното производство. Потребностите на хората нарастват и се намаляват в зависимост от суровостта или мекотата на климата, в който живеят. Ето защо размерите на търговията, която по силата на необходимостта са принудени да водят жителите на различни страни, не могат да не бъдат различни и степента на тези различия не може да се определи другояче освен със степента на топлината или студа; от което може да се изведе общото заключение, че количеството труд, което е необходимо за издръжка на определен брой население, е най-голямо в страните със студен климат и най-малко в страните с горещ климат; защото в студените страни не само е нужно повече облекло на хората, но и земята се нуждае от по-голяма обработка, отколкото в горещите страни“ (стр. 59). „Особена необходимост да развива търговията е присъща на Холандия ... Тя произтича от свръхнаселеността на страната. Това обстоятелство заедно с необходимостта да се изразходва много труд за изграждане на диги и за пресушаване на почвата довежда до това, че необходимостта да се води търговия се оказва в Холандия по-настоятелна, отколкото в която и да било друга част на обитавания свят“ (стр. 60).
[г) ЗАКЛЮЧЕНИЕ]
Маси още по-определено от Хюм изобразява лихвата само като част от печалбата. И двамата обясняват спадането на лихвения процент с натрупването на капитали (Маси говори специално за конкуренцията) и с произтичащото оттук спадане на печалбата. И двамата еднакво малко се занимават с въпроса за източника на самата търговска печалба“. [XXI—1301]
[8) ПРИБАВКИ КЪМ ГЛАВИТЕ ЗА ФИЗИОКРАТИТЕ]
[а) ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ „ИКОНОМИЧЕСКАТА ТАБЛИЦА“.
ПОГРЕШНИТЕ ПРЕДПОСТАВКИ НА КЕНЕ]
[XXIII—1433]
Това е най-простата форма на „Икономическата таблица“[133].
1) Обръщение на парите (предполага се, че плащанията се извършват само веднъж в годината). Изходната точка на обръщението на парите е класата, която извършва разходи, класата на собствениците, която няма никакви стоки за продажба, която купува, без нищо да продава.
Собствениците купуват за 1 млрд. от производителната класа, връщайки ѝ милиарда пари, с който тя им е платила рентата. (С това се реализира 1/5 от селскостопанския продукт.) С 1 млрд. те купуват от безплодната класа, у която по този начин се стича 1 млрд. в пари. (Заедно с това се реализира 1/2 от продукта на промишлеността.) Безплодната класа купува с този милиард хранителни продукти от производителната класа, у която следователно се стича обратно още 1 млрд. в пари.(С това се реализира втората 1/5 от селскостопанския продукт.) Със същия милиард пари производителната класа купува промишлени изделия на стойност 1 млрд. и с това тя възстановява половината от своите „аванси“. (Заедно с това се реализира втората 1/2 от промишлената продукция.) Със същия милиард пари безплодната класа купува [1434] суровини. (С това се реализира още 1/5 от селскостопанския продукт.) По този начин два милиарда пари се стичат обратно у производителната класа.
Следователно остават още 2/5 от селскостопанския продукт. 1/5 се потребява в натурална форма. А в каква форма се извършва натрупването на втората 1/5? Това трябва да се разгледа по-нататък[134].
2) Дори от гледна точка на самия Кене, съгласно която всички принадлежащи към безплодната класа са всъщност само наемни работници, може да се открие погрешността на предпоставките в „Таблицата“.
Приема се, че производителната класа има „първоначални аванси“ (основен капитал) в размер, превишаващ пет пъти „годишните аванси“. За безплодната класа това перо съвсем не се споменава, което, разбира се, не ѝ пречи да съществува.
По-нататък, не е вярно, че възпроизводството се равнява на 5 млрд. Съгласно самата таблица то се равнява на 7 млрд.: 5 — на страната на производителната класа, 2 — на страната на безплодната.
[б) ЧАСТИЧНО ВРЪЩАНЕ НА ОТДЕЛНИТЕ ФИЗИОКРАТИ
КЪМ МЕРКАНТИЛИСТКИТЕ ПРЕДСТАВИ.
ИСКАНЕТО ЗА СВОБОДА НА КОНКУРЕНЦИЯТА У ФИЗИОКРАТИТЕ]
Продуктът на безплодната класа е равен на 2 млрд. Този, продукт представлява резултат от събирането на сурови материали за 1 млрд. (материали, които по такъв начин отчасти влизат в продукта, отчасти възстановяват износването на машините, което е влязло в стойността на продукта) и хранителни продукти за 1 млрд., потребени при обработването на тези суровини.)
Безплодната класа продава целия този продукт на класата на собствениците и на производителната класа, за да може, първо, да възстанови „авансите“ (във вид на суровини), и, второ, да получи селскостопански средства за съществуване. Следователно у безплодната класа не остават нито за грош промишлени изделия за собствено потребление, а за лихва или печалба не може и да се говори. Бодо (или Льо Трон) отбелязва това и обяснява работата с това, че безплодната класа продава своя продукт над неговата стойност; това, което тя продава за 2 млрд., се равнява следователно на 2 млрд. минус х. Следователно печалбата и дори това, което тая класа сама потребява в промишлени изделия, спадащи към необходимите ѝ средства за живот — всичко това се свежда според изтъкнатото обяснение само до това, че тази класа повишава цената на своите стоки над тяхната стойност[135]. Следователно тук физиократите неизбежно се връщат към меркантилистката система, към понятието „печалба от отчуждаване“.
Ето защо те предполагат, че свободната конкуренция между промишлениците е напълно необходима, за да не могат последните твърде много да измамват производителната класа, селските стопани. От друга сбрана, тази свободна конкуренция е нужна, за да може селскостопанският продукт да се продава на „добра цена“, т. е. неговата цена благодарение на износа му в чужбина да се повишава над първоначалната му местна цена, тъй като се предполага страна, която изнася пшеница, и т. н.
[в) ПЪРВОНАЧАЛНА ФОРМУЛИРОВКА НА НЕВЪЗМОЖНОСТТА
ДА СЕ УВЕЛИЧАВА СТОЙНОСТТА В РАЗМЯНАТА]
„Всяка покупка е продажба и всяка продажба е покупка“ (Quesnay, Dialogues sur le Commerce et sur les Travaux des Artisans и т. н., издание на Дер[136], стр. 170). „Да купуваш — значи да продаваш, а да продаваш — значи да купуваш“ (Кене у Дюпон дьо Немур, „Originе“ и т. н. стр. 392)[137].
Цената винаги предшества покупките и продажбите. Ако конкуренцията между продавачите и купувачите не внася някакви изменения, цената остава такава, каквато е била установена по силата на други причини, независещи от търговията“ (стр. 148)[138].
„Винаги може да се предположи, че тя“ (размяната) „е изгодна и за двамата“ (контрагенти), „тъй като и двете страни си осигуряват възможността да се ползват от такива богатства, които те могат да получат само посредством размяната. Но при това винаги имаме само размяна на богатства с една определена стойност срещу други богатства с равна стойност и следователно тук не може да има никакво действително увеличаване на богатствата“ (би следвало да се каже: никакво действително увеличаване на стойността) (пак там, стр. 197)[139].
„Авансите“ и „капиталът“ определено се отъждествяват. Натрупването на капитали като главно условие.
„Увеличаването на капиталите е следователно главното средство за умножаване на труда и принася най-голяма полза на обществото“ — и т. н. (Кене у Дюпон дьо Немур, пак там, стр. 391)[140]. (XXIII—1434]
[9) ВЪЗХВАЛА НА ЗЕМЕВЛАДЕЛСКАТА АРИСТОКРАЦИЯ
У ЕПИГОНА НА ФИЗИОКРАТИТЕ ГРАФ ДЮ БЮА]
[XXII—1399] Boat (compte du). Elements de la politique, ou Recherche des vrais principes de l'economie sociale (6 тома). Лондон, 1773.
Този слаб и многословен автор, който приема външната видимост на физиокрацията за нейна същност и по всякакъв начин превъзнася земевладелската аристокрация — той приема физиокрацията фактически само дотолкова, доколкото тя съответства на подобна цел, — би могло и съвсем да не се споменава, ако грубо-буржоазният характер не се проявяваше у него също така рязко, както по-късно, да речем, у Рикардо. Погрешният възглед, че „чистият продукт“ се ограничава само с рентата, ни най-малко не изменя работата.
Дю Бюа казва това, което Рикардо повтаря след това относно „чистия продукт“ изобщо[141]. Работниците принадлежат към faux frais*7 и съществуват само за да могат притежателите на „чистия продукт“ „да образуват общество“ (виж отнасящите се тук места)[142]. Той разглежда положението на свободните работници само като изменена форма на робството, която обаче е необходима според него, за да могат висшите слоеве да образуват „общество“. {Също и у Артър Юнг „чистият продукт“, принадената стойност, се разглежда като цел на производството[143]}
[1400] В тази връзка може да си спомним онова място у Рикардо, където той спори със Смит, който считаше за най-производителен оня капитал, който използва най-голям брой работници[144].
Ср. у Бюа — том VI, стр. 51—52, 68—70; по-нататък, относно работническата класа и робството — том II, стр. 288, 297, 309; том III, стр. 74, 95—96, 103; том VI, стр. 43, 51; затова, че тези работници са принудени да изпълняват принаден труд, а също и за това, какво означават „най-необходимите средства за съществуване“ — том VI, стр. 52—53.
Ще приведем тук едно единствено място, тъй като то съдържа нелошо възражение срещу брътвежа за риска, на който изобщо се излагал капиталистът:
„Те“ (търговците) „много били рискували, за да спечелят много. Но те рискували или хора, или стоки и пари. Ако те заради забогатяване подлагали на явна опасност хора, те вършели твърде лоша работа. Що се отнася до стоките, определена заслуга има оня човек, който ги произвежда; но не може да има никаква заслуга в това, че тия стоки се излагат на риск заради обогатяването на един човек“, и т. н. (том II, стр. 297). [XXII—1400]
[10) ПОЛЕМИКА СРЕЩУ ЗЕМЕВЛАДЕЛСКАТА АРИСТОКРАЦИЯ
ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА ФИЗИОКРАТИТЕ
(АНОНИМЕН АНГЛИЙСКИ АВТОР)[145]]
[XXIII—1449] „The Essential Principles of the Wealth of Nations illustrated, in opposition to some False Doctrines of Dr. Adam Smith, and others“. London, 1797.
Авторът на това съчинение е познавал труда на Андерсън, тъй като в Приложението към своята книга той препечатва откъс от селскостопанския отчет на Андерсън относно графството Абердин.
Това е единственото значително английско съчинение, което пряко се доближава до учението на физиократите. Книжката на Уилиям Спенс „Britain independent of commerce“ (1807 г.) е просто карикатура. Същият Спенс беше през 1814—1815 г. един от най- фанатичните защитници на земевладелците и отстояваше техните интереси на базата на физиократическото учение, проповядващо . . . свобода на търговията. Не трябва да се смесва този приятел с Томас Спенс, смъртен враг на частната собственост върху земята.
Съчинението „The Essential Principles“ съдържа преди всичко превъзходно сбито резюме на физиократическото учение.
Авторът правилно проследява произхода на физиократическите възгледи от възгледите на Лок и Вандерлинт. Той представя физиократите като автори, които
„твърде системно, макар и не съвсем правилно са развивали“ своето учение (стр. 4). Виж за това още стр. 6 (извадки в тетрадка Н, стр. 32—ЗЗ)[146].
От резюмето на физиократическото учение, което дава анонимният автор, много добре се вижда как теорията за въздържанието, което по-късните апологети, а отчасти още Смит представят като основа на образуването на капитала, е възникнала непосредствено от възгледа на физиократите, че в промишлеността и т. н. не се създава никаква принадена стойност:
„Разходите, които стигат за прилагане и издръжка на занаятчиите, манифактуристите[147] и търговците, имат за резултат само запазването на стойността на изразходваните суми и поради това са непроизводителни“ (защото не произвеждат принадена стойност). „Богатството на обществото ни най-малко не може да бъде увеличено от занаятчиите, манифактуристите и търговците, освен когато те спестяват и натрупват част от това, което е предназначено за ежедневната им издръжка. Следователно само чрез въздържание и пестеливост“ (теория за въздържанието на Сениор и теория за спестяването на Адам Смит) „те могат да прибавят нещо към съвкупния капитал. Обратно, земеделците могат да потребяват целия си доход и въпреки това да обогатяват същевременно държавата; защото тяхната дейност носи принаден продукт, който се нарича рента“ (стр. 6).
„Класата от хора, трудът на които наистина произвежда нещо, но не повече от това, което е било изразходвано за поддържане на този труд, съвсем основателно може да бъде наречена непроизводителна класа“ (стр. 10).
Производството на принадена стойност трябва да се различава строго от нейното „преместване от ръце в ръце“.
„Увеличаването на дохода“ (т. е. натрупването) „е само косвено предмет на изучаване за икономистите[148] ... Предмет на тяхното изучаване е производството и възпроизводството на дохода“ (стр. 18).
И в това именно се състои голямата заслуга на физиокрацията. Физиократите си поставят въпроса, как се произвежда и възпроизвежда принадената стойност (у анонимния автор принадената стойност се нарича „доход“). Въпросът, как тази принадена стойност се възпроизвежда в по-голям мащаб, т. е. как тя се увеличава, възниква едва на второ място. Преди всичко необходимо е да се разкрие категорията принадена стойност, [1450] да се разкрие тайната на нейното производство.
Принадена стойност и търговски капитал.
„Когато става дума за производство на дохода, съвсем нелогично е да се подменя този въпрос с въпроса за преместването на дохода от ръце в ръце, до което единствено се свеждат всички търговски сделки“ (стр. 22). Думата commerce*8 не означава нищо друго освен commutatio mercium*9... Понякога тази размяна е по-изгодна за едната страна, отколкото за другата; но винаги това, което печели едната, се губи от другата и търговската сделка между тях всъщност не увеличава ни най-малко богатството“ (стр. 23). „Ако някой евреин продаде една крона за 10 шил. или един фартинг на кралица Анна за 1 гинея[149], той без съмнение ще увеличи своя собствен доход, но няма да увеличи с това наличното количество скъпоценни метали; и природата на тази търговска сделка би била една и съща независимо от това, дали обичащият редки предмети купувач живее на една улица с продавача на старинни монети или във Франция, или в Китай“ (стр. 23).
У физиократите промишлената печалба се разглежда като „печалба от отчуждаване“, т. е. тя се обяснява меркантилистически. Ето защо нашият англичанин прави правилния извод, че тази печалба е действителна печалба само тогава, когато промишлените стоки се продават в чужбина. От меркантилистическата предпоставка той прави правилен меркантилистически извод.
„Никой манифактурист, колкото и да се обогатява сам, не прибавя нищо към националния доход, ако неговите стоки се продават и потребяват вътре в страната; защото купувачът на неговите стоки губи . . . точно толкова, колкото придобива манифактуристът . . . Тук имаме размяна между продавач и купувач, а не увеличаване на богатството“ (стр. 26). „За да се компенсира за липсата на излишък . . . стопанинът-предприемач прибавя 50% печалба върху своите разходи по работната заплата, или 6 пенса за всеки шилинг, който той изплаща на манифактурните работници . . . Ако стоката се продава в чужбина“, това „ще бъде национална печалба“ от такъв и такъв брой „изкусни в занаятите работници“ (стр. 27).
Авторът много добре излага причините за богатството на Холандия. Риболовът (би трябвало да се посочи и скотовъдството). Монополът на източните подправки. Морският транспорт. Даването на пари в заем на чужденци (Допълнителна тетрадка Н, стр. 36—37)“[150]
Манифактуристите, пише нашият автор, „са необходима класа“, но те не са „производителна класа“ (цит. съч., стр. 35). Те „само заменят или преместват дохода, който предварително е бил добит от земеделеца, и постигат това, като придават трайност на този доход в известна нова форма“ (стр. 38).
Съществуват само четири необходими класи: 1) производителна класа, или земеделци; 2) манифактуристи; 3) защитници на страната; 4) „класа на учителите“, които той поставя на мястото на фигуриращите у физиократите „получатели на десятък“, т. е. на поповете.
„Нали всяко гражданско общество се нуждае от храна, облекло, защита и образование“ (стр. 50—51).
Грешката на „икономистите“ се състои в това, че считаха получателите на поземлена рента, както и получателите само на рента за производителна класа на обществото ... До известна степен те поправиха своята грешка с намека, че църквата и кралят трябва да се издържат от рентите, които получават поземлените собственици. Д-р Смит. . . през цялото съчинение на когото тя“ (посочената грешка на „икономистите“) „преминава“ (това е вярно), „насочва своята критика тъкмо срещу здравата част на системата на икономистите“ (стр. 8).
[1451] Земевладелците като такива не само не са производителна класа, но дори не са необходима класа на обществото . . .
„Поземлените собственици като обикновени получатели на поземлена рента не са необходима класа на обществото ... тъй като поземлената рента се отделя от предназначената ѝ от конституцията цел — да служи на защитата на държавата, получателите на тази рента, вместо да бъдат необходима класа, стават една от най-ненужните и най-обременителните за обществото класи“ (стр. 51). Виж повече за това в Допълнителна тетрадка Н, стр. 38—39.[151]
Всичко това е много добре и тази полемика срещу получателите на поземлена рента, развивана от физиократическа гледна точка, е много важна като завършек на учението на физиократите.
Авторът отбелязва, че реалният данък върху земята е характерен за турците (цит. съч., стр. 59).
Земевладелецът облага с данък не само наличните „подобрения на земята“, но често и „проектите за бъдещи подобрения“ (стр. 63—64). Данък върху рентата (стр. 65).
По отношение на данъчното облагане физиократическата доктрина се е осъществявала в старо време в Англия, Ирландия, феодална Европа, в империята на Могол (стр. 93—94).
Земевладелецът като такъв, който облага с данък (стр. 118).
Физиократическата ограниченост се проявява в следното разсъждение (няма разбиране за разделението на труда):
Да приемем, че някой часовникар или фабрикант на басма не може да продаде своите часовници или своята басма; тогава той изпада в най-затруднително положение. Това показвало, „че манифактуристът се обогатява само благодарение на това, че е продавач“
(в действителност това показва само, че той произвежда своя продукт като стока),
„и че когато той престава да бъде продавач, неговите печалби незабавно се прекратяват“
(а как стои въпросът с печалбите на арендатора, който не е продавач?),
„тъй като те не са естествени, а изкуствени печалби. А земеделецът . . . може да съществува, да преуспява и да увеличава богатството си, без нищо да продава“ (стр. 38—39)
(но в такъв случай той трябва да бъде същевременно манифактурист).
Защо авторът говори само за часовникаря или за фабриканта на басма? Със същото право може да се предположи, че производителят на каменни въглища, желязо, лен, индиго и т. н. не е в състояние да продаде тия продукти или че дори производителят на пшеница не може да продаде своята пшеница. За това много добре говори споменатият по-горе Беарде дьо л'Абей[152]. Анонимният автор трябва срещу производството на стоки да изтъква производството за непосредствено потребление в рязко противоречие с обстоятелството, че най-главното за физиократите е, обратно, разменната стойност. Но този последният момент преминава като червена нишка у нашия приятел: буржоазният възглед върху вещите в рамките на добуржоазния начин на представяне.[153]
Нашият анонимен автор се обявява срещу Артър Юнг, който смяташе, че високите цени са важни за процъфтяването на земеделието; но тези възражения срещу Юнг са заедно с това полемика срещу физиокрацията (цит. съч., стр. 65—78 и 118).
Принадената стойност не може да бъде изведена от номиналното повишаване на цената от продавачите:
„Увеличаването на номиналната стойност на продукта ... не може да обогати продавачите . . . тъй като всичко, което получават като продавачи, те го губят като купувачи“ (стр. 66).
В духа на Вандерлинт е написано следното място:
„Дотогава, докато за всеки безработен може да бъде намерен участък земя, годен за обработване, нито един безработен не трябва да остава без поземлен участък. Домовете на трудолюбието са хубаво нещо; но полята на трудолюбието са много по-хубаво“ (стр. 47).
Макар и изобщо противник на арендната система, анонимният автор все пак дава предпочитание на арендата за продължителен срок пред краткосрочната аренда, при която собствеността върху земята само пречи на производството и на подобряването на почвата (стр. 118—123). (Ирландско арендно право.)[154] [XXIII—1451]
[11) АПОЛОГЕТИЧНА КОНЦЕПЦИЯ
ЗА ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТТА НА ВСИЧКИ ПРОФЕСИИ]
[V— 182] Философът произвежда идеи, поетът — стихове, пасторът — проповеди, професорът — ръководства и т. н. Престъпникът произвежда престъпления. Ако се вгледаме по-отблизо във връзката, която съществува между този последен отрасъл на производство и обществото като цяло, ще се освободим от много предразсъдъци. Престъпникът произвежда не само престъпления, но и наказателно право, а затова и професорите, които четат курс по наказателно право, и заедно с това и неизбежното ръководство, във формата на което същият професор изхвърля своите лекции като „стока“ на всеобщия стоков пазар. С това се постигало увеличаване на националното богатство, да не говорим за личната наслада, която ръкописът на такова ръководство — според уверението на компетентния свидетел, господин професор Рошер — доставял на самия автор.
Престъпникът произвежда, по-нататък, цялата полиция и цялото наказателно правосъдие, тайните полицаи, съдиите, палачите, съдебните заседатели и т. н., и всички тия различни професии, всяка от които представлява определена категория на общественото разделение на труда, развиват различните способности на човешкия дух, създават нови потребности и нови начини за тяхното задоволяване. Дори самите изтезания са дали тласък за най-остроумни механически изобретения и са осигурили работа на множество почтени занаятчии, които са се насочили към производството на оръдия за изтезаване.
Престъпникът произвежда впечатление — ту морално-назидателно, ту трагично, според обстоятелствата, и с това оказва определена „услуга“ в смисъл на възбуждане на моралните и естетическите чувства на публиката. Той произвежда не само ръководства по наказателно право, не само наказателни кодекси, а следователно и законодатели в тая област, но и изкуство, художествена литература — романи и дори трагедии; доказателство за това са не само „Вина“ от Мюлнер и „Разбойници“ от Шилер, но дори „Едип“ и „Ричард III“. Престъпникът нарушава еднообразието на буржоазния живот, неговия спокоен всекидневен ход. С това той го предпазва от застой и поражда онова неспокойно напрежение и подвижност, без които би се притъпило дори жилото на конкуренцията. С това той дава тласък на производителните сили. Докато престъпленията освобождават пазара на труда от известна част от излишното население и отслабвайки с това конкуренцията между работниците, до известна степен пречат на падането на работната заплата под определения минимум — борбата срещу престъпленията поглъща друга част от излишното население. Излиза следователно, че престъпникът осъществява едно от естествените „уравновесявания“, които установяват надлежното равнище и откриват поприще за цяла верига „полезни“ професии.
Влиянието на престъпника върху развитието на производителните сили би могло да се проследи до най-малките подробности. Биха ли достигнали катинарите сегашното си съвършенство, ако нямаше крадци? Би ли се усъвършенствало така изработването на банкноти, ако не съществуваха [183] фалшификатори на пари? Би ли проникнал микроскопът в обикновените търговски сфери (виж Бабедж), ако нямаше измама в търговията? Не дължи ли приложната химия своите успехи на фалшификацията на стоките и на стремежа да се открие тази фалшификация в същата степен, в каквато и на усърдието на честните производители? Изобретявайки все нови средства за посегателство върху собствеността, престъплението извиква на живот все нови средства за защита на собствеността и с това стимулира производството в същата степен, в каквато стачките стимулират изнамирането на машини. И — ако изоставим сферата на престъпленията на частните лица — би ли могъл да възникне световният пазар без националните престъпления? Биха ли могли да възникнат без тях и самите нации? И нима дървото на греха не е от времето на Адам същевременно и дърво на познанието?
Още Мандевил в своята „Басня за пчелите“ (1705) доказваше производителността на всички възможни професии и т. н. и у него вече личи общата тенденция на цялото това разсъждение:
„Това, което ние наричаме на този свят зло, както морално, така и физическо, е оня велик принцип, който ни прави социални същества, който е здравата основа, животворящата сила и опората на всички професии и занаяти без изключение; тук трябва да търсим истинския източник на всички изкуства и науки; и в същия момент, в който злото би престанало да съществува, обществото ще трябва да западне, ако не съвсем да се разруши.“[155]
Само че Мандевил беше, разбира се, безкрайно по-смел и по-честен от проникнатите от филистерски дух апологети на буржоазното общество. [V—183]
[12)] ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ НА КАПИТАЛА.
ПРОИЗВОДИТЕЛЕН И НЕПРОИЗВОДИТЕЛЕН ТРУД
[а) ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТТА НА КАПИТАЛА КАТО КАПИТАЛИСТИЧЕСКИ ИЗРАЗ
НА ПРОИЗВОДИТЕЛНАТА СИЛА НА ОБЩЕСТВЕНИЯ ТРУД]
[XXI—1317] Ние видяхме не само как капиталът произвежда, но и как той самият бива произвеждан и как той като съществено изменено отношение възниква от производствения процес, как в този последния той получава своето развитие[156]. От една страна, капиталът видоизменя начина на производство, а, от друга страна, това видоизменение на начина на производство и това особено стъпало в развитието на материалните производителни сили представляват основата и условието на самия капитал, предпоставката на неговото собствено формиране.
Тъй като живият труд — в резултат на размяната между капитала и работника — е превърнат в съставна част на капитала и още от първия момент на процеса на труда се явява като дейност, принадлежаща на капитала, всички производителни сили на обществения труд вземат вид на производителни сили на капитала, така както всеобщата обществена форма на труда се явява в парите като свойство на една вещ. Също така производителната сила на обществения труд и неговите особени форми се изразяват във вид на производителни сили и форми на капитала, т. е. на овеществения труд, на веществените условия на труда, които в качеството на такъв обособен елемент противостоят на живия труд, олицетворени са в капиталиста. Тук ние отново се сблъскваме с изопачената форма на отношението, която се изразява в това, което още при разглеждането на парите означихме като фетишизъм.[157]
Самият капиталист е властител само като олицетворение на капитала. (В италианското счетоводство тази негова роля на капиталист, на олицетворен капитал, неизменно му се противопоставя просто като на отделно лице, фигуриращо само като частен потребител и длъжник на собствения си капитал.)
Производителността на капитала — дори ако разглеждаме само формалното подчинение на труда на капитала — се състои преди всичко в принудата към принаден труд, към по-голямо количество труд от това, което е необходимо за задоволяване на непосредствените потребности. За капиталистическия начин на производство тази принуда е обща с предшестващия начин на производство, но първият я осъществява, прилага в такава форма, която повече благоприятства за производството.
Дори ако се разглежда това само формално отношение, всеобщата форма на капиталистическото производство, която е обща както за по-малко развития, така и за по-развития му стадий — дори в този случай средствата за производство, веществените условия на труда — материалът на труда, средствата на труда (а също и средствата за живот) — се явяват не като подчинени на работника; обратно, работникът е подчинен на тях. Не той ги прилага, а те го прилагат. По силата на това те са и капитал. „Капиталът прилага труда.“ По отношение на работника те не се явяват като средства за производство на продукти — било във вид на непосредствени средства за съществуване или във вид на средства за размяна, във вид на стоки. Обратно, работникът е за тях такова средство, благодарение на което те запазват своята стойност и я превръщат в капитал, т. е. увеличават я, поглъщайки принаден труд.
Още в своя прост вид това обърнато наопаки отношение е олицетворение на вещи и овеществяване на лица; защото тази форма се отличава от всички предшестващи по това, че капиталистът господства над работника не като носител на едно или друго лично качество, а само доколкото той представлява „капитал“. Неговото господство не е нищо друго освен господство на овеществения труд над живия, освен власт на създадения от работника продукт над самия работник.
Това отношение става още по-сложно и изглежда още по-мистично вследствие на обстоятелството, че с развитието на специфично капиталистическия начин на производство срещу работника действат, като му противостоят в качеството на „капитал“, не само тия непосредствено материални вещи {всички те са продукти на труда; разглеждани откъм потребителната стойност, те като продукти на труда са веществени условия на труда; разглеждани откъм разменната стойност, те са овеществено всеобщо работно време, или пари}; също така и формите на обществено развития труд — кооперацията, манифактурата (като форма на разделение на труда), фабриката (като форма на обществения труд, която има за своя материална основа системата от машини) — се изразяват във вид на форми на развитие на капитала и поради това производителните сили на труда, които са се развили от тези форми на обществения труд, а следователно и науката и природните сили приемат формата на производителни сили на капитала. И действително, обединяването на еднакви видове труд, осъществявано в кооперацията, съчетаването на различни видове труд, което имаме при разделението на труда, прилагането в машинната промишленост — с производствени цели — на природните сили и науката, а също и на продуктите на труда — всичко това противостои на работниците — на всеки един поотделно, като нещо чуждо на тях самите и като нещо вещно, единствено като форма на битие на независими от тях и господстващи над тях средства на труда, така както самите тези средства на труда в тяхната проста осезаема форма, като материал, инструмент и т. н., противостоят на работниците като функции на капитала, а следователно и на капиталиста.
Обществените форми на собствения труд на работниците — или формите на техния собствен [1318] обществен труд — представляват такива отношения, които са се образували съвсем независимо от работниците, взети отделно един от друг; работниците, намирайки се в подчинение на капитала, стават елементи на тези обществени образувания, но тези обществени образувания не им принадлежат. Ето защо те противостоят на работниците като образи, приемани от самия капитал, като съчетания, които — за разлика от работната сила на всеки един от тези работници поотделно — съставляват принадлежност на капитала, възникват от него и са включени в неговия състав. И това взема все по-реална форма, колкото повече, от една страна, самата работна сила на тия работници претърпява под въздействието на посочените форми такива видоизменения, че в своето самостоятелно съществуване, т. е. извън тази капиталистическа връзка, тя става безсилна и нейната самостоятелна способност за производство се унищожава; а, от друга страна, с развитието на машинното производство условията на труда все повече се явяват като сили, господстващи над труда и технологически, като едновременно с това заместват труда, потискат го, правят го излишен в самостоятелните му форми.
В този процес, в който обществените черти на труда на работниците им противостоят като нещо в известен смисъл капитализирано (така например в машинното производство осезаемите продукти на труда се явяват като господари на труда), същото, естествено, става с природните сили и с науката, с този продукт на всеобщия исторически процес на развитие, който абстрактно изразява неговата квинтесенция: природните сили и науката противостоят на работниците като сили на капитала. Науката и нейните приложения действително се отделят от изкуството на отделния работник и неговото знание на работата и макар че те — ако ги проследим до самия им източник — представляват пак продукти на труда, все пак те навсякъде, където влизат в процеса на труда, се явяват като включени в състава на капитала. Капиталистът, който прилага машината, не трябва непременно да разбира нейното устройство (виж Юр)[158]. Но в машината самата реализирана наука противостои на работниците като капитал. И наистина, всички тези основани върху обществения труд приложения на науката, на природните сили и огромните маси продукти на труда се явяват само като средства за експлоатация на труда, като средства за присвояване на принаден труд, а следователно като сили, принадлежащи на капитала и противостоящи на труда. Капиталът, разбира се, прилага всички тия средства само за да експлоатира труда, но за експлоатация на труда капиталът неизбежно трябва да прилага тези средства в процеса на производството. И по такъв начин развитието на обществените производителни сили на труда и условията на това развитие се явяват като действие на капитала, което не само се извършва независимо от волята на отделния работник, но и пряко е насочен срещу него.
Самият капитал има двойнствен характер, тъй като той се състои от стоки:
1) Разменна стойност (пари); но това е самонарастваща стойност, стойност, която — благодарение на това, че е стойност — създава стойност, нараства като стойност, получава прираст. Това нарастване на стойността се свежда до размяна на дадено количество овеществен труд срещу по-голямо количество жив труд.
2) Потребителна стойност. Тук капиталът се проявява от страна на ония определени отношения, които му са присъщи в процеса на труда. Но именно тук капиталът не остава такъв материал на труда и такова средство на труда, на които принадлежи просто само трудът, който те са включили в своя състав: заедно с труда капиталът е включил в своя състав и обществените съчетания на труда и оная степен на развитие на средствата на труда, която съответства на тези негови обществени съчетания. Капиталистическото производство за пръв път развива в голям мащаб както вещните, така и субективните условия на процеса на труда, откъсвайки ги от отделния самостоятелен работник, но ги развива като сили, които господстват над отделния работник и са чужди за него.
Всичко това прави капитала някакво твърде мистично същество. [1318][159]
***
[1320] Капиталът следователно е производителен: 1) като сила, която принуждава към принаден труд, 2) като сила, която поглъща и си присвоява (като тяхно олицетворение) производителните сили на обществения труд и всеобщите обществени производителни сили, например науката.
Пита се: как или защо трудът, който противостои на капитала, се явява като производителен, явява се като производителен труд, макар че производителните сили на труда са преминали в капитала и макар че една и съща производителна сила не може да се смята два пъти, единия път — като производителна сила на труда, а другия път — като производителна сила на капитала? {Производителната сила на труда съставлява производителната сила на капитала. А работната сила е производителна вследствие разликата между нейната стойност и стойността, която тая работна сила създава.}
[б) ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯТ ТРУД В СИСТЕМАТА НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКОТО ПРОИЗВОДСТВО]
Само буржоазната ограниченост, която смята капиталистическите форми на производство за негови абсолютни форми, а следователно за вечни естествени форми на производството, може да смесва въпроса, що е производителен труд от гледна точка на капитала, с въпроса, кой труд изобщо е производителен, или що е производителен труд изобщо; ето защо само тя може да се хвали като с проява на особена мъдрост със своя отговор, който гласи, че всеки труд, който изобщо произвежда нещо, който има нещо за свой резултат, поради самото това е вече производителен труд.
Производителен е само такъв труд, който пряко се превръща в капитал, т. е. само такъв труд, който прави променливия капитал променлива величина, а целия капитал К прави равен на К + Δ.[160] Ако променливият капитал преди неговата размяна срещу труд е равен на х — така че имаме уравнението у = х, — то производителен труд е трудът, който превръща х в х + h, а уравнението у — х в уравнение y' = x + h. Това е първият пункт, който изисква изясняване. Става дума за труда, който създава принадена стойност или служи на капитала като фактор, който му дава възможност да образува принадена стойност и следователно да се прояви като капитал, като самонарастваща стойност.
Второ: обществените и всеобщите производителни сили на труда се явяват като производителни сили на капитала; но тези производителни сили се отнасят само до процеса на труда, засягат само потребителната стойност. Те вземат вид на свойства, присъщи на капитала като вещ, явяват се като негова потребителна стойност. Те не засягат непосредствено разменната стойност. Дали сто работника работят заедно или всеки от тях работи отделно — стойността на произведената от тях маса продукти е равна на сто работни дни, независимо от това, дали тези работни дни са представени в по-голямо или по-малко количество продукти; с други думи, стойността на тази маса продукти не зависи от производителността на труда.
[1321] Само в едно отношение разликата в производителността на труда засяга разменната стойност.
Ако например производителността на труда се развие в някой отделен отрасъл на производството — ако, да речем, производството на тъкани с механически тъкачни станове, вместо ръчни, престане да бъде изключение и ако при това за изработването на един аршин на механическия стан е потребно само половината от работното време, което се изразходва при работа на ръчен стан — то 12 часа труд на ръчния тъкач се изразяват вече не в дванадесетчасова стойност, а само в шестчасова, тъй като необходимото работно време се е намалило сега на 6 часа. 12 часа на ръчния тъкач сега са равни само на 6 часа обществено работно време, въпреки че този тъкач, както и преди, работи 12 часа.
Но тук става дума не за това. Ако ние вземем, обратно, някакъв друг отрасъл на производството, например печатарското дело — работата на словослагателя, където още не се прилагат машини, тогава 12 часа труд в този отрасъл ще създават съвсем същото количество стойност, каквото създават 12 часа в ония производствени отрасли, където машините и т. н. са достигнали най-висока степен на развитие. Следователно, като създател на стойност трудът винаги си остава труд на отделния работник, само че изразен във вид на всеобщ труд. Ето защо производителният труд като труд, който произвежда стойност, винаги противостои на капитала като труд на отделна работна сила, като труд на изолирания работник, в каквито и обществени съчетания да влизат тези работници в процеса на производството. Следователно, докато противостоящият на работника капитал представлява общественопроизводителната сила на труда, противостоящият на капитала производителен труд на работника винаги представлява само трудът на отделния работник.
Трето: ако свойството на капитала — да изтръгва от работника принаден труд и да си присвоява обществените производителни сили на труда — взема привидността на свойство, което по природа е присъщо на капитала, следователно привидността на свойство, произтичащо от неговата потребителна стойност — то също така и обратно: изглежда, като че ли на труда по природа е присъщо да проявява своите собствени обществени производителни сили като производителни сили на капитала, а произведения от него принаден продукт — като произведена от капитала принадена стойност, като самонарастване на капитала.
Тези три пункта трябва да бъдат разгледани сега в разгърнат вид и оттук следва да се изведе разликата между производителния и непроизводителния труд.
Към пункт 1-ви. Производителността на капитала се състои в това, че той противопоставя на себе си труда като наемен труд, а производителността на труда се състои в това, че той противопоставя на себе си средствата на труда като капитал.
Ние видяхме, че парите се превръщат в капитал, т. е. определена разменна стойност се превръща в самонарастваща стойност, в стойност плюс принадена стойност, благодарение на това, че една част от тази разменна стойност се превръща в такива стоки, които за процеса на труда са необходими средства на труда (сурови материали, инструменти, с една дума — веществени условия на труда), а друга част отива за покупка на работна сила. Обаче не тази първоначална размяна на пари срещу работна сила, не самият факт на покупка на тази последната превръща парите в капитал. Тази покупка превръща прилаганата работна сила за определено време в съставна част на капитала; с други думи, определено количество жив труд става една от формите на битието на самия капитал, негова, тъй да се каже, ентелехия.
В действителния производствен процес живият труд се превръща в капитал вследствие на това, че този труд, от една страна, възпроизвежда работната заплата — следователно възпроизвежда стойността на променливия капитал, — а от друга страна, създава принадена стойност; в резултат на този процес на превръщане цялата парична сума се превръща в капитал, макар че оная нейна част, която непосредствено функционира като променлива, се изразходва само за работна заплата. Ако преди стойността се е равнявала на c+v, сега тя е равна на с + (v + х), или което е същото, на (с + v) + х[161]; с други думи: първоначалната парична сума, първоначалната величина на стойността, е нараснала в процеса на труда, проявила се е като такава стойност, която едновременно се и запазва, и увеличава.
{Необходимо е да отбележим следното: обстоятелството, че само променливата част на капитала създава неговия прираст, ни най-малко не изменя факта, че посредством този процес се увеличава съвкупната първоначална стойност, нараствайки с величината на принадената стойност; остава следователно в сила, че цялата първоначална парична сума се превръща в капитал. Защото първоначалната стойност е равна на с+v (постоянен капитал и променлив капитал). В посочения процес тя се превръща в с+(v+х); изразът v+х представлява новосъздадената част, възникнала чрез превръщане на живия труд в овеществен, превръщане, което е обусловено от размяната на v срещу работна сила и което води началото си от тази размяна, от превръщането на променливия капитал в работна заплата. Но с + (v +х) = с + v(първоначален капитал) + x. Освен това превръщането на v във v+x, а следователно и превръщането на (c+v) в (с+v)+х, можа да се осъществи само благодарение на това, че част от парите се е превърнала в с. Една част от парите може да се превърне в променлив капитал само при условие, че друга част от тях се превръща в постоянен капитал.} В действителния производствен процес трудът realiter*10 се превръща в капитал, но това превръщане е обусловено от първоначалната размяна на парите срещу работна сила. Само благодарение на това непосредствено превръщане на труда в овеществен труд, принадлежащ не на работника, а на капиталиста, парите се превръщат в капитал, включително и оная част от парите, която е взела формата на средства за производство, на условия на труда. Преди това парите само an sich*11 са капитал, независимо от това, дали съществуват в своята собствена форма, или във вид на такива стоки (продукти), които по своята натурална форма могат да служат като средства за производство, необходими за създаване на нови стоки.
[1322] Само това определено отношение към труда превръща парите или стоките в капитал и само трудът, превръщащ парите или стоките в капитал — по силата на посоченото отношение на труда към условията на производство, на което съответства определен характер на отношенията в действителния производствен процес — само този труд е производителен, с други думи, производителен е само оня труд, който запазва и увеличава стойността на овеществения труд, противостоящ на работната сила като обособен от нея. Производителният труд — това е само съкратен израз, който означава цялата пълнота и особения характер на отношението, в което работната сила фигурира в капиталистическия производствен процес. Но разликата между производителния труд и другите видове труд е извънредно важна, тъй като тя изразява тъкмо оная определена форма на труда, върху която е основан целият капиталистически начин на производство и самият капитал.
И така производителен труд в системата на капиталистическото производство е трудът, който произвежда за оня, който го прилага, принадена стойност, или, другояче, това е трудът, който превръща обективните условия на труда в капитал, а техният притежател — в капиталист; това е следователно трудът, който създава своя собствен продукт като капитал.
Ето защо, когато говорим за производителен труд, ние говорим за обществено-определен труд, за труд, който включва напълно определено отношение между купувача на труда и неговия продавач.
И макар че парите, които се намират в ръцете на купувача на работната сила, или намиращите се у него стоки — както средствата за производство, така и средствата за живот на работниците — стават капитал само по силата на посочения процес, в който те претърпяват това превръщане в капитал (преди да влязат в процеса, тези вещи не са капитал, а само трябва тепърва да станат такъв),— все пак те „в себе си“ са капитал. Те дължат това на факта, че противостоят на работната сила като нещо самостоятелно и че точно така на тях им противостои работната сила — ние имаме тук отношението, което обуславя и осигурява размяната срещу работна сила и следващия процес на действително превръщане на труда в капитал. На средствата за производство и на средствата за живот в тяхното отношение към работниците тук от самото начало е присъщ определен обществен характер, който ги прави капитал и им дава власт над труда. Ето защо по отношение на труда те са предпоставка, като му противостоят като капитал.
Поради това производителният труд може да бъде определен като труд, който пряко се разменя срещу пари като срещу капитал, или — което е само съкратен израз на същото — като труд, който непосредствено се разменя срещу капитал, т. е. срещу пари, които „в себе си“ са капитал, които са предназначени да функционират като капитал, с други думи, които противостоят на работната сила като капитал. Изразът: „трудът, който се разменя непосредствено срещу капитал“, подразбира, че трудът се разменя срещу пари като срещу капитал и actu*12 превръща тия пари в капитал. Какви следствия произтичат от характеристиката „непосредствено“ — това веднага ще бъде по-точно изяснено.
Производителен труд е следователно трудът, който за работника само възпроизвежда предварително определената стойност на неговата работна сила, но същевременно като дейност, която създава стойност, увеличава стойността на капитала, с други думи: трудът, който противопоставя на самия работник като капитал създадените от този труд стойности.
[в) ДВА СЪЩЕСТВЕНО РАЗЛИЧНИ МОМЕНТА
В РАЗМЯНАТА МЕЖДУ КАПИТАЛА И ТРУДА]
В размяната между капитала и труда трябва да се различават, както видяхме при разглеждането на процеса на производството[162], два съществено различни, макар и обуславящи се един друг момента.
Първо: Първоначалната размяна между труда и капитала е формален процес, в който капиталът фигурира като пари, а работната сила — като стока. Продажбата на работна сила става идеално, или юридически, в този първи процес, въпреки че трудът се заплаща едва след като е изпълнен, т. е. към края на деня, седмицата и т. н. Това нищо не изменя в сделката, чрез която се извършва продажбата на работната сила. В дадения случай непосредствено се продава не стока, съдържаща вече овеществен труд, а употребата на самата работна сила, следователно фактически самият труд, тъй като употребата на работната сила се изразява в нейното действие — в труда. Така че тук ние имаме работа не с оная размяна на труд срещу труд, която се извършва посредством размяната на стока срещу стока. Ако А продава на В обуща, те и двамата разменят труд: единият разменя труда, овеществен в обущата, а другият — труда, овеществен в парите. А тук се разменят, от една страна, овеществен труд, в неговата всеобща обществена форма, т. е. във вида на пари, а от друга страна — труд, съществуващ още само като работна сила; а предмет на покупката и продажбата е употребата на тази работна сила, т. е. самият труд, макар че стойността на продаваната в дадения случай стока представлява не стойност на труда (ирационален израз), а стойност на работната сила. Така че тук се извършва непосредствена размяна между овеществен труд и работна сила, която de facto*13 се превръща в жив труд — т. е. тук се извършва размяна между овеществен и жив труд. Ето защо работната заплата — стойността на работната сила, — както беше развито по-горе, се изразява в цената на труда[163], в неговата непосредствена покупна цена.
В рамките на този първи момент отношението между работника и капиталиста е отношение между продавач и купувач на стока. Капиталистът заплаща стойността на работната сила, т. е. стойността на купуваната от него стока.
Но същевременно работната сила се купува само защото количеството труд, което тя може и се задължава да изпълни, е по-голямо от количеството труд, което е потребно за възпроизводството на работната сила; ето защо изпълняваният от нея труд се изразява в стойност, по-голяма от стойността на работната сила.
[1323] Второ: Вторият момент на размяната между капитала и труда няма всъщност нищо общо с първия момент — строго казано, той съвсем не е размяна.
За първия момент е характерна размяната на пари срещу стока — размяната на еквиваленти; работникът и капиталистът тук противостоят един на друг само като стокопритежатели. Става размяна на еквиваленти (а това значи: даденото отношение не се изменя от това — кога именно се осъществява фактически размяната; и характерът на сделката ни най-малко не се изменя от това, дали цената на труда е над или под стойността на работната сила, или е равна на нея. Тази сделка може следователно да се осъществява съобразно с общия закон на стоковата размяна).
За втория момент е характерно това, че тук съвсем няма размяна. Притежателят на пари е престанал да бъде купувач на стока, а работникът е престанал да бъде неин продавач. Притежателят на пари действа сега като капиталист. Той потребява купената от него стока; а тази стока доставя работникът, тъй като употребата на неговата работна сила не е нищо друго освен самият му труд. В резултат на предшестващата сделка трудът сам е станал част от вещественото богатство. Работникът изпълнява този труд, но този негов труд принадлежи на капитала, явявайки се отсега нататък само функция на капитала. Поради това той се извършва под непосредствения контрол и управление на капитала, а продуктът, в който се овеществява този труд, представлява новата форма, в която се явява капиталът, или по точно, в която той actu се осъществява като капитал. Ето защо в този процес трудът пряко се овеществява, непосредствено се превръща в капитал, след като в резултат на първата сделка трудът формално вече е превърнат в съставна част на капитала. При това количеството труд, което се е превърнало тук в капитал, надвишава количеството капитал, което преди е било изразходвано за покупка на работна сила. В разглеждания процес се присвоява определено количество незаплатен труд и само вследствие на това парите се превръщат в капитал.
Но макар че тук в действителност няма размяна, все пак, абстрахирайки се от посредстващите звена, ние виждаме, че в този процес — като негов резултат, който обхваща и двата момента в тяхното единство — определено количество овеществен труд се е разменяло срещу по-голямо количество жив труд. В резултат на целия процес това получава следния израз: трудът, който се е овеществил в своя продукт, е повече от труда, който е овеществен в работната сила, и затова е повече от овеществения труд, който работникът получава в работната заплата, която му се заплаща; с други думи: действителният резултат на процеса се състои в това, че капиталистът не само получава обратно частта от капитала, която е изразходвал за работна заплата, но получава и принадена стойност, която му се пада съвсем безвъзмездно. Непосредствената размяна между труда и капитала тук означава: 1) непосредствено превръщане на труда в капитал, във веществена съставна част на капитала — превръщане, което се извършва в процеса на производството; 2) размяната на определено количество овеществен труд срещу също такова количество жив труд плюс добавъчно количество жив труд, което се присвоява без размяна.
Изразът „производителният труд е такъв труд, който непосредствено се разменя срещу капитал“, обхваща всички посочени моменти и представлява само производна формулировка на положението, че това е труд, който превръща парите в капитал, труд, който се разменя срещу условията на производството като капитал; следователно към тези условия на производство, които фигурират тук не просто само като условия на производството, трудът се явява в определено отношение съвсем не просто като труд, съвсем не като лишен от специфичен обществен характер.
Това включва: 1) взаимоотношението между пари и работна сила като отношение между стоки, покупката и продажбата, която се извършва между притежателя на пари и притежателя на работна сила; 2) прякото подчинение на труда на капитала; 3) реалното превръщане на труда в капитал, което се извършва в процеса на производството, или което е едно и също, създаването на принадена стойност за капитала. Извършва се двояка размяна между труда и капитала. Първата размяна изразява само покупка на работна сила, следователно — ако се има предвид фактическият резултат — покупка на труд, а следователно и на неговия продукт. Втората размяна е пряко превръщане на живия труд в капитал, или овеществяване на живия труд като осъществяване на капитала.
[г) СПЕЦИФИЧНАТА ПОТРЕБИТЕЛНА СТОЙНОСТ
НА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД ЗА КАПИТАЛА]
Резултат от капиталистическия процес на производство е не просто продуктът (потребителната стойност), нито стоката, т. е. потребителна стойност, която има определена разменна стойност. Неговият резултат, неговият продукт, се състои в създаването на принадена стойност за капитала и оттук — в действителното превръщане на парите или на стоката в капитал, докато преди производствения процес парите и стоките са капитал само в смисъл на своята обща насоченост, само „в себе си“, само по своето предназначение. Процесът на производството поглъща по-голямо количество труд от онова, което е купено. Това поглъщане, [1324] това присвояване на чужд незаплатен труд, което се извършва в процеса на производството, е непосредствената цел на процеса на капиталистическото производство, защото в задачата на капитала като такъв (а следователно и на капиталиста като такъв) не влиза нито производството на потребителни стойности, непосредствено предназначени за собствено потребление, нито производството на стоки за превръщането им след това в пари, а после — в потребителни стойности. Целта на капиталистическото производство е обогатяването, нарастването на стойността, нейното увеличаване, следователно — запазването на предишната стойност и създаването на принадена стойност. И този специфичен продукт, произвеждан в процеса на капиталистическото производство, отива у капитала само в резултат на размяната срещу труд, който поради това се нарича производителен труд.
За да произвежда стока, трудът трябва да бъде полезен труд, трябва да произвежда някаква потребителна стойност, да се изразява в някаква потребителна стойност. И само трудът, който се изразява в стока, следователно — в потребителни стойности, е поради това такъв труд, който се разменя срещу капитал. Тази предпоставка е нещо, което се разбира от само себе си. Обаче не този конкретен характер на труда, не неговата потребителна стойност като такава, следователно не обстоятелството, че той е например труд на шивач, обущар, предач, тъкач и т. н. — не това съставлява специфичната потребителна стойност на труда за капитала, не това слага върху него в системата на капиталистическото производство печата на производителен труд. Неговата специфична потребителна стойност за капитала образуват не определеният му полезен характер, нито особените полезни свойства на продукта, в който той се овеществява. За капитала потребителната стойност на труда е обусловена от характера на тоя труд като фактор, който създава разменна стойност, обусловена е от присъщия му характер на абстрактен труд; обаче работата не е в това, че той представлява изобщо определено количество от тоя всеобщ труд, а в това, че той представлява по-голямо количество абстрактен труд от количеството, което се съдържа в цената на труда, т. е. в стойността на работната сила.
За капитала потребителната стойност на работната сила се заключава именно в излишъка на количеството труд, което се доставя от работната сила, над количеството труд, което е овеществено в самата нея и което поради тава е необходимо за нейното възпроизводство. Трудът се доставя, разбира се, в оная определена форма, която му е присъща като особен полезен труд — като предене, тъкане и т. н. Но този конкретен характер на труда, който изобщо го прави способен да се изразява в стоката, не съставлява неговата специфична потребителна стойност за капитала. За капитала тази потребителна стойност на труда се състои в онова негово количество, което той доставя като труд изобщо, и в излишъка на количеството на изпълнявания труд над количеството, което съставлява неговото заплащане.
Определена сума пари х става капитал по силата на това, че в своя продукт тя се изразява като x+h, т. е. по силата на това, че количеството труд, което се съдържа в нея като продукт, е по-голямо от количеството труд, което първоначално се е съдържало в нея. И това е резултат от размяната между парите и производителния труд; с други думи: производителен е само оня труд, който, разменяйки се срещу овеществен труд, прави възможно този последният да бъде изразен в увеличено количество овеществен труд.
Ето защо процесът на капиталистическото производство не е просто производство на стоки. Той е процес, който поглъща незаплатен труд, процес, който превръща средствата за производство — материалите и средствата на труда — в средства за поглъщане на незаплатен труд.
От всичко изложено по-горе следва, че „производителен труд“ е такава характеристика на труда, която непосредствено няма абсолютно нищо общо с определено съдържание на труда, с неговата особена полезност или със специфичната потребителна стойност, в която той се изразява.
Един и същ вид труд може да бъде както производителен, така и непроизводителен.
Например Милтон, който написа „Изгубеният рай“ и получи за него 5 ф. ст., е бил непроизводителен работник. Обратно, писател, който работи за своя търговец на книги по фабричен начин, е производителен работник. Милтон е създавал „Изгубеният рай“ със същата необходимост, с която копринената буба произвежда коприна. Това е било действена проява на неговата натура. След това той е продал своето произведение за 5 ф. ст. А лайпцигският литератор-пролетарий, който фабрикува по поръчка на своя издател книги (например ръководства по политическа икономия), е производителен работник, тъй като неговото производство по начало е подчинено на капитала и се извършва само за увеличаване на стойността на този капитал. Певицата, която продава своето пение на своя отговорност, е непроизводителен работник. Но същата певица, поканена от антрепреньора, който, за да печели пари, я заставя да пее, е производителен работник, защото тя произвежда капитал.
[д) НЕПРОИЗВОДИТЕЛНИЯТ ТРУД КАТО ТРУД, КОЙТО ДОСТАВЯ УСЛУГИ;
ПОКУПКАТА НА УСЛУГИ В УСЛОВИЯТА НА КАПИТАЛИЗМА.
ВУЛГАРНИЯТ ВЪЗГЛЕД ВЪРХУ ОТНОШЕНИЕТО
МЕЖДУ КАПИТАЛА И ТРУДА КАТО РАЗМЯНА НА УСЛУГИ]
[1325] Тук възникват различни въпроси, които не бива да се смесват.
Дали аз купувам панталон в готов вид, или купувам плат и наемам шивач, за да работи у дома, като му плащам за неговата услуга (т. е. за неговата шивашка работа), която се състои в превръщане на плата в панталон — това за мен е съвсем безразлично, тъй като за мене има значение самият панталон. Вместо да вземам шивач у дома, аз купувам панталон от притежателя на шивашка работилница и правя това, защото първият начин е свързан с по-големи разноски — панталонът струва по-малко труд, следователно излиза по-евтин, когато го произвежда шивачът-капиталист, отколкото когато го произвежда шивачът у дома ми. Но и в двата случая аз превръщам парите, с които купувам панталон, не в капитал, а в панталон; и в двата случая въпросът за мене е да употребя парите просто като средство на обръщението, т. е. да ги превърна в дадена определена потребителна стойност. Така че тук парите функционират не като капитал, въпреки че в единия случай те се разменят срещу стока, а в другия случай купуват самия труд като стока. Те функционират само като пари, изразено по-определено — като средство на обръщението.
От друга страна, работещият у дома ми шивач не е производителен работник, макар че неговият труд ми доставя продукт, панталон, а на него — цената на неговия труд, пари. Възможно е количеството труд, доставяно от този шивач, да превишава количеството труд, което се съдържа в заплатата, която той получава от мен; това е дори твърде вероятно, тъй като цената на неговия труд се определя от цената, получавана от шивачите, които са производителни работници. Но за мене това е абсолютно безразлично. Щом цената е установена, на мене ми е съвсем безразлично дали този шивач работи 8 или 10 часа. За мене има значение само потребителната стойност, панталонът, при което — независимо от това, дали го получавам по първия или по втория начин — аз съм заинтересован, разбира се, да заплатя за него колкото е възможно по-малко; в това аз съм еднакво заинтересован както в първия, така и във втория случай: заплатената от мене цена и в двата случая не трябва да бъде по-висока от нормалната. Това е разход за моето потребление: не прираст, а, обратно, намаляване на моите пари. Това съвсем не е средство за обогатяване, както и изобщо нито един разход на пари за мое лично потребление не е средство за обогатяване.
Някой „учен“ от героите на Пол дьо Кок може би ще ми възрази, че без тази покупка, също както и без покупката на хляб, аз не мога да живея, а следователно не мога и да се обогатявам; че тази покупката е по такъв начин косвено средство или най-малкото, условие за моето обогатяване. На същото основание моето кръвообръщение и процесът на моето дишане биха могли да се смятат като условия за моето обогатяване. Обаче нито моето кръвообръщение, нито процесът на моето дишане сами по себе си ни най-малко не ме обогатяват, а, обратно, и едното, и другото предполагат наличността на скъпо струващата обмяна на веществата, и ако тази последната не беше съвършено необходима, на света нямаше да има и бедняци. Ето защо простата, непосредствена размяна на пари срещу труд не превръща нито парите в капитал, нито труда — в производителен труд.
Какво е най-характерното в тази размяна? По какво се отличава тя от размяната на пари срещу производителен труд? От една страна — по това, че парите се изразходват в дадения случай като пари, като самостоятелна форма на разменната стойност, която трябва да бъде превърната в някаква потребителна стойност, в средства за живот, в предмет за лично потребление. Парите не стават тук капитал, а, обратно, престават да съществуват като разменна стойност, за да бъдат похарчени, потребени във вид на потребителна стойност. От друга страна, трудът ме интересува тук само като потребителна стойност, като услуга, благодарение на която платът се превръща в панталон — като услуга, която ми оказва трудът вследствие на присъщия му определен полезен характер.
Обратно, услугата, която същият този наемен шивач оказва на шивача-капиталист, който го е наел, съвсем не се състои в това, че той превръща плата в панталон, а в това, че необходимото работно време, овеществявано в панталона, е равно на 12 часа, а получаваната от наемния шивач работна заплата е равна само на 6 часа. Услугата, която той оказва на капиталиста, се състои следователно в това, че той работи 6 часа безвъзмездно. Обстоятелството, че това се извършва във формата на шиене на панталон, само прикрива действителното отношение. Ето защо още при първа възможност шивачът-капиталист се старае да превърне панталона обратно в пари, т. е. в такава форма, в която безследно изчезва определеният характер на шивашкия труд, а оказаната услуга се изразява в това, че — вместо работно време от 6 часа, [1326] представено в определена парична сума — налице се оказва работно време от 12 часа, изразено в двойно по-голяма парична сума.
Аз купувам шивашкия труд заради услугата, която той оказва именно като шивашки труд, задоволявайки нуждата ми от облекло, обслужвайки следователно една моя потребност. Шивачът-капиталист го купува като средство, което позволява от един талер да се направят два. Аз купувам шивашкия труд, защото той произвежда определена потребителна стойност, оказва определена услуга. Капиталистът купува този труд, защото последният доставя такава сума разменна стойност, която е по-голяма от направените за него разходи, т. е. защото за капиталиста той е само средство да разменя по-малко срещу по-голямо количество труд.
В случаите, когато парите непосредствено се разменят срещу такъв труд, който не произвежда капитал, т. е. срещу непроизводителен труд, този труд се купува като услуга. Този израз не означава изобщо нищо друго освен особената потребителна стойност, която доставя този труд, както и всяка друга стока; но особената потребителна стойност на този труд е получила тук специфичното название „услуга“, тъй като трудът оказва услуги не като вещ, а като дейност — което обаче ни най-малко не го отличава, да речем, от някоя машина, например от часовника. Do ut facias, facio ut facias, facio ut des, do ut des[164] са тук съвършено еднакви по своето значение форми на едно и също отношение, докато в капиталистическото производство формата do ut facias изразява твърде специфично отношение между даваната стойност, която има вещна форма, и присвояваната жива дейност. Ето защо, тъй като в покупката на услуги съвсем не се съдържа специфичното отношение между труда и капитала — тук то или напълно се е изгладило, или съвсем липсва — покупката на услуги естествено е за Сей, Бастиа и за цялата им компания любима форма за изразяване на отношението между капитала и труда.
Как се установява стойността на тези услуги и как самата тази стойност се определя от законите за работната заплата — това е въпрос, който съвсем не се отнася до изследването на изследваното от нас тук отношение и който подлежи на разглеждане в главата за работната заплата.
От казаното произтича, че само размяната на пари срещу труд още не превръща този последния в производителен труд и че, от друга страна, съдържанието на този труд при първия подход към въпроса е нещо безразлично.
Работникът сам може да купува труд, т. е. стоки, доставяни във формата на услуги, и изразходването на неговата работна заплата за такива услуги по нищо не се различава от изразходването ѝ за покупка на каквито и да било други стоки. Услугите, купувани от работника, могат да бъдат повече или по-малко необходими: той може да купи например услугата на лекаря или услугата на попа, също както може да си купи хляб или ракия. Като купувач — т. е. като представител на парите, противостоящи на стоката — работникът принадлежи към същата категория, към която принадлежи капиталистът в случаите, когато той се явява само в ролята на купувач, т. е. когато въпросът се свежда само до това — да се преведат парите във формата на стока. Как се определя цената на тези услуги и какво е отношението ѝ към работната заплата в собствения смисъл на думата, в каква степен тя се регулира от законите за работната заплата, в каква степен се отклонява от тях — всички тия въпроси подлежат на разглеждане в изследването за работната заплата и съвсем не са предмет на настоящото изследване.
Ако следователно само размяната на пари срещу труд още не превръща този последния в производителен труд, или, което е същото, не превръща парите в капитал, от друга страна, и съдържанието на труда, неговият конкретен характер, неговата особена полезност се явява отначало като нещо безразлично: по-горе ние видяхме, че същият труд на същия шивач в единия случай фигурира като производителен труд, а в другия — като непроизводителен.
Известен вид услуги, с други думи: потребителни стойности, които представляват резултат от известни видове дейност или труд, се въплъщават в стоки, а други услуги, обратно, не оставят осезателни резултати, съществуващи отделно от изпълнителите на тези услуги; иначе казано, техният резултат не е пригодна за продан стока. Така например услугата, която ми оказва певецът, задоволява една моя естетическа потребност, но това, от което се наслаждавам, съществува само във вид на дейност, неделима от самия певец, и щом се прекрати неговият труд, т. е. пението, веднага се прекратява и насладата, която аз изпитвам; аз се наслаждавам от самата дейност — от нейното въздействие върху моя слух. Сами по себе си тези услуги, подобно на купуваните от мене стоки, могат да бъдат действително необходими или само да изглеждат такива — както например услугите на войника, лекаря, адвоката — или могат да бъдат услуги, значението на които се ограничава с доставяната от тях наслада. Но от това ни най-малко не се изменя техният икономически характер. Ако съм здрав и не се нуждая от помощта на лекар или ако имам щастието да не водя съдебни процеси, аз ще отбягвам като чума изразходването на пари за услуги на лекари и адвокати.
[1328][165] Услугите могат да бъдат и натрапени, например услугите на чиновниците и т. н.
Ако купувам услугата на учителя — или други я купуват за мене — не с цел да развия моите способности, а с цел да придобия известна ловкост, която да ми дава възможност да печеля пари, и ако аз при това действително усвоявам нещо — което само по себе си ни най-малко не зависи от заплатата на учителя за извършваната от него услуга, — то разноските за това обучение, подобно на разноските за моята издръжка, влизат в производствените разходи на моята работна сила. Но особената полезност на тази услуга ни най-малко не изменя даденото икономическо отношение; парите не се превръщат тук в капитал, с други думи: аз не ставам по отношение на изпълнителя на услугата, на учителя, капиталист, не се превръщам в негов господар. И затова икономическият характер на това отношение ни най-малко не зависи от това, успява ли да ме излекува лекарят, успешно ли ме обучава учителят, спечелва ли делото ми адвокатът. Тук се заплаща услугата като такава, но по самата ѝ природа резултатът от нея не може да бъде гарантиран от изпълнителя на услугата. Заплащането на значителна част услуги спада към разходите, свързани с потреблението на стоките; такива са например услугите на готвачката, камериерката и т. н.
Характерното за всички видове непроизводителен труд е това, че аз мога да се ползвам от тях — както е и при покупката на всички останали стоки с цел за потребление — само доколкото експлоатирам производителни работници. Ето защо производителният работник най-малко има възможност да разполага с услугите на непроизводителните работници, макар и да трябва да плаща повече от всички за натрапваните му услуги (държава, данъци). Обратно, възможността да прилагам труда на производителни работници съвсем не се увеличава за мене пропорционално на степента, в която аз прилагам труда на непроизводителни работници; тук, напротив, съществува отношение на обратна пропорционалност.
Дори производителните работници могат да бъдат по отношение на мене непроизводителни работници. Ако аз например тапицирам стаите на своя дом с платнени тапети, при което тапицерите са наемни работници на предприемача, който изпълнява тази моя поръчка, за мене работата стои точно така, както ако бих купил вече тапицирана къща, т. е. бих изразходвал пари за стока, която ми служи като предмет за потребление. Но за предприемача, който заставя тия работници да извършат тапицирането, те са производителни работници, тъй като те произвеждат за него принадена стойност. [1328]
***
[1333] Доколко непроизводителен е от гледна точка на капиталистическото производство работникът, който макар и да произвежда годни за продажба стоки, но ги произвежда само в размера на стойността на неговата собствена работна сила — работникът, който следователно не създава принадена стойност за капитала, — това се вижда дори от ония места у Рикардо, където се казва, че самото съществуване на подобен род хора е бреме[166]. Такава е теорията и практиката на капитала.
„Както теорията на капитала, така и неговата практика, която се състои в това, че продължителността на труда се довежда до точката, при която трудът свръх разходите за издръжка на работника може да произведе и печалба за капиталиста, противоречат, очевидно, на естествените закони, които регулират производството“ (Th. Hodgskin. Popular Political Economy. London, 1827,стр. 238). [1333]
***
[1336] Ние видяхме: процесът на капиталистическото производство е не само процес на производство на стоки, а процес на производство на принадена стойност, поглъщане на принаден труд и следователно процес на производство на капитал. Първият, формалният акт на размяна между пари и труд — или между капитал и труд — само потенциално е присвояване на чужд жив труд посредством овеществен труд. Действителният процес на присвояването се извършва само в действителния производствен процес, за който посочената първа, формална сделка, при която капиталистът и работникът противостоят един на друг просто като стокопритежатели, отнасят се един към друг като купувач и продавач, е вече изминат етап. Поради това всички вулгарни икономисти, например Бастиа, не отиват по-далеч от тази първа, формална сделка — именно с цел да се отърват мошенически от специфично капиталистическото отношение. В размяната между пари и непроизводителен труд тази разлика се проявява съвсем ясно. Тук парите и трудът се разменят взаимно само като стоки. Тази размяна следователно не образува капитал, а представлява изразходване на доход. [1336]
[е) ТРУДЪТ НА ЗАНАЯТЧИИТЕ И СЕЛЯНИТЕ
В КАПИТАЛИСТИЧЕСКОТО ОБЩЕСТВО]
[1328] А как стои въпросът със самостоятелните занаятчии или селяни, които нямат наемни работници и следователно произвеждат не като капиталисти? Те — и това е типично за селянина {но не се отнася, да речем, до градинаря, когото аз наемам лично за себе си} — могат да бъдат стокопроизводители и тогава аз купувам от тях стока, при което работата ни най-малко не се изменя например от това, че занаятчията изготвя своята стока по поръчка, а селянинът доставя стоката си в зависимост от средствата, с които разполага. В дадения случай те влизат в определено отношение с мене като продавачи на стоки, а не като продавачи на труд и следователно това отношение няма абсолютно нищо общо с размяната на капитал срещу труд, а следователно тук е неприложима разликата между производителен и непроизводителен труд — разлика, която е основана на това, дали трудът се разменя срещу пари като такива или се разменя срещу пари като капитал. Ето защо селяните и занаятчиите не принадлежат нито към категорията на производителните работници, нито към категорията на непроизводителните работници, макар и да са стокопроизводители. Но това са такива стокопроизводители, производството на които не е подчинено на капиталистическия начин на производство.
Възможно е тези производители, които работят с помощта на собствени средства за производство, не само да възпроизвеждат своята работна сила, но и да създават принадена стойност, при което тяхното положение им позволява да си присвояват своя собствен принаден труд или част от него (тъй като останалата част им се отнема във формата на данъци и т. н.). Тук пред нас изпъква една особеност, характерна за общество, в което определен начин на производство е преобладаващ, макар че още не всички производствени отношения на даденото общество са подчинени на този начин на производство. Така във феодалното общество добиха феодален облик дори такива отношения, които са твърде далеч от самата същност на феодализма (най-добре можем да изследваме това с примера на Англия, тъй като феодалната система беше пренесена там от Нормандия в готов вид и нейните форми сложиха своя печат върху обществения строй, който е съществувал там и който се е различавал от нея в много отношения). Например феодален облик добиха чисто паричните отношения, при които съвсем не се касае за взаимни лични услуги на сюзерена и васала. Като илюстрация може да служи и фикцията, която се състои в това, че дребният селянин притежава своя участък земя въз основа на ленните права.
Също така стои въпросът при капиталистическия начин на производство. Независимият селянин или занаятчията е раздвоен*14. Като притежател на средства за производство той е капиталист, като работник — наемен работник сам на себе си. Следователно като капиталист той плаща работна заплата сам на себе си и извлича печалба от своя капитал, т. е. експлоатира самия себе си като наемен работник и плаща на самия себе си във вид на принадена стойност данта, която трудът е принуден да дава на капитала. Също така може да се случи той като земевладелец да си заплаща и една третина (рента), така както — ние ще видим това по-нататък[167] — промишленият капиталист, който прилага в своето предприятие свой собствен [1329] капитал, плаща лихва на самия себе си и при това смята, че това му се пада не като на промишлен капиталист, а просто като на капиталист.
Определеният обществен характер, който средствата за производство, изразявайки определено производствено отношение, придобиват при капиталистическото производство, толкова се е сраснал с материалното битие на тия средства за производство, като такива, а в представата за буржоазното общество е така неделим от това материално битие, че посоченият обществен характер (изразяван като определена категория) се приписва дори на такива отношения, които открито му противоречат. Средствата за производство стават капитал само дотолкова, доколкото те, след като са се обособили, се явяват по отношение на труда като самостоятелна сила. А в разглеждания случай производителят — труженик — е притежател на своите средства за производство, техен собственик. Следователно те не са капитал и труженикът ни най-малко не им противостои като наемен работник. Въпреки това те се разглеждат като капитал, а самият труженик се раздвоява — излиза, че той като капиталист наема самия себе си като работник.
Този начин на представяне, колкото и ирационален да изглежда на пръв поглед, все пак изразява всъщност нещо правилно в следния смисъл. В разглеждания случай производителят създава наистина своя собствена принадена стойност {предполага се, че производителят продава стоката си по нейната стойност}, с други думи: в целия му продукт е овеществен само собственият му труд. Но фактът, че той може да присвоява за самия себе си целия продукт на своя собствен труд, че трето лице, господар, не присвоява излишъка от стойността на неговия продукт над средната цена на неговия труд в продължение, да речем, на един ден — този факт трябва да бъде отнесен не за сметка на неговия труд (в даденото отношение той по нищо не се отличава от другите работници), а само за сметка на обстоятелството, че той притежава средства за производство. Следователно само благодарение на това, че е собственик на средства за производство, той получава собствения си принаден труд и в този смисъл той се отнася като свой собствен капиталист към самия себе си като наемен работник.
Разединяването се явява в сегашното общество като нормално отношение. Ето защо там, където това разединяване не съществува в действителност, то се предполага, и както току-що беше показано, това в известен смисъл е правилно; защото (за разлика например от обществените отношения в древния Рим, Норвегия, също и в Америка — в Северозападните съединени щати) съединяването фигурира тук не като нещо случайно, а разединяването — като нещо нормално, и поради това разединяването се поставя в основата като определено отношение даже и там, където в едно лице се съединяват различни функции. Тук съвсем поразително се разкрива фактът, че капиталистът като такъв е само функция на капитала, а работникът — функция на работната сила. А при това закон е, че в процеса на икономическото развитие тези функции се разделят между различни лица и че занаятчията — или селянинът, който произвежда с помощта на свои собствени средства за производство — или малко по малко се превръща в дребен капиталист, който вече експлоатира чужд труд, или се лишава от своите средства за производство {най-често става последното, макар той дори и да остава номинален собственик на средствата за производство, като например селянинът при ипотечно задължение} и се превръща в наемен работник. Такава е тенденцията на развитието в оная обществена формация, в която преобладава капиталистическият начин на производство.
[ж) ДОПЪЛНИТЕЛНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД
КАТО ТРУД, КОЙТО СЕ ОВЕЩЕСТВЯВА В МАТЕРИАЛНОТО БОГАТСТВО
При изследването на съществените отношения на капиталистическото производство може следователно да се допусне {тъй като капиталистическото производство все повече и повече се приближава към това; тъй като това е основната насока на процеса и тъй като само при това условие развитието на производителните сили на труда достига най-високата си точка}, че целият стоков свят, всички отрасли на материалното производство — на производството на материално богатство — са подчинени (формално или реално) на капиталистическия начин на производство. При това предположение, което изразява предела на посочения процес и което следователно все повече се приближава към това — за да стане точно изображение на действителността, всички работници, заети в производството на стоки, са наемни работници, а средствата за производство им противостоят във всички отрасли на материалното производство като капитал. Съгласно това може да се признае като характерно за производителните работници, т. е. за работниците, които произвеждат капитал, обстоятелството, че техният труд се овеществява в стоките, в материалното богатство. И така производителният труд — освен своята имаща решаващо значение характерна черта, която се отнася напълно безразлично към съдържанието на труда и която не зависи от това съдържание — освен тази черта производителният труд придобива различаваща се от нея втора, допълнителна характеристика.
[з) ПРОЯВИ НА КАПИТАЛИЗМА
В ОБЛАСТТА НА НЕМАТЕРИАЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО]
В нематериалното производство — дори ако то се води изключително за размяна и следователно произвежда стоки — са възможни два случая:
1) То има за свой резултат такива стоки, такива потребителни стойности, които имат самостоятелна форма, обособена както по отношение на производителя, така и по отношение на потребителя — които следователно могат да запазват своето съществуване през интервала от време между производството и потреблението и по този начин могат да извършват обръщение през това време като годни за продажба стоки; такива са например книгите, картините и изобщо всички произведения на изкуството, които съществуват отделно от художествената дейност на художника, който ги създава. Тук капиталистическото производство е приложимо само в много ограничен мащаб — например в случая, когато някой литератор експлоатира за някакво колективно произведение, да речем, за енциклопедия, много други автори като черноработници. [1330] В повечето случаи тук работата се ограничава с преходна към капиталистическото производство форма, която се заключава в това, че хора, заети с различни видове научно и художествено производство, занаятчии или майстори в своята работа, работят за съвкупния търговски капитал на търговците на книги — отношение, което няма нищо общо с капиталистическия начин на производство в собствения смисъл на думата и още не е подчинено даже формално на него. Обстоятелството, че именно в тези преходни форми експлоатацията на труда достига най-висока степен, ни най-малко не изменя същността на въпроса.
2) Произвежданият продукт е неделим от акта, в който той се произвежда, както е при всички художници-изпълнители, оратори, артисти, учители, лекари, попове и т. н. Капиталистическият начин на производство и тук си намира приложение само в неголям обем и по самата природа на нещата може да се прилага тук само в известни сфери. Например учителите могат да бъдат в учебните заведения обикновени наемни работници за предприемача, за притежателя на учебно заведение; подобни фабрики за обучение са твърде многобройни в Англия. Макар че по отношение на своите ученици тия учители съвсем не са производителни работници, те са такива по отношение на предприемача, който ги е наел. Последният разменя своя капитал срещу тяхната работна сила и се обогатява чрез този процес. По същия начин се обогатяват и антрепреньорите на театри, на увеселителни заведения и т. н. По отношение на публиката артистът се явява тук като художник, но за своя предприемач той е производителен работник. Всички тези прояви на капиталистическото производство в тази област са така незначителни в сравнение с цялото производство изобщо, че могат да бъдат оставени съвсем без внимание.
[и) ПРОБЛЕМАТА ЗА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА
НА ПРОЦЕСА НА МАТЕРИАЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО КАТО ЦЯЛО]
С развитието на специфично капиталистическия начин на производство, при който значителен брой работници произвеждат общо една и съща стока, неизбежно става твърде различно, разбира се, отношението, което съществува непосредствено между труда на едни или други работници и предмета на производството. Например споменатите по-горе черноработници във фабриката[168] съвсем нямат пряко отношение към обработването на суровините. Работниците, които са надзиратели на работниците, които непосредствено имат работа с тази обработка, стоят до известна степен по-далеч. Отношението на инженера също е друго и той работи предимно само с глава — и т. н. Но съвкупността на всички тези работници, които притежават работни сили с различна стойност (макар цялата маса на приложения труд да се намира приблизително на едно и също равнище), произвежда такъв резултат, който — ако се разглежда резултатът от процеса на труда, взет просто като процес на труда — се изразява в стоката, в някакъв материален продукт. Всички тези работници заедно, като един производствен колектив, представляват жива машина за производство на тия продукти — така както те, ако се разглежда целият производствен процес, разменят своя труд срещу капитал и възпроизвеждат парите на капиталиста като капитал, т. е. като самонарастваща, увеличаваща се стойност.
Характерна черта на капиталистическия начин на производство е тъкмо това, че той откъсва един от друг различните видове труд, а следователно разединява също умствения и физическия труд — или ония видове труд, в които преобладава едната или другата страна — и ги разпределя между различни хора. Това обаче не пречи на материалния продукт да бъде продукт на съвместния труд на всички тия хора, или — което е същото — не пречи на продукта на техния съвместен труд да се овеществява в материалното богатство; от друга страна, това разединение ни най-малко не пречи и на обстоятелството, че отношението на всеки един от тези хора поотделно към капитала неизменно остава отношение на наемен работник, отношение на производителен работник в този специфичен смисъл. Всички тия хора не само непосредствено участват в производството на материалното богатство, но и разменят своя труд непосредствено срещу пари като капитал и поради това не само възпроизвеждат своята работна заплата, но непосредствено създават и принадена стойност за капиталиста. Техният труд се състои от заплатен труд плюс незаплатен, принаден труд.
[к) ТРАНСПОРТНАТА ПРОМИШЛЕНОСТ КАТО ОТРАСЪЛ НА МАТЕРИАЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО.
ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯТ ТРУД В ТРАНСПОРТНАТА ПРОМИШЛЕНОСТ]
Освен добиващата промишленост, земеделието и обработващата промишленост съществува и четвърти отрасъл на материалното производство, който в своето развитие също преминава различни стъпала на производство: занаятчийско, манифактурно и машинно. Това е транспортната промишленост, безразлично дали превозва хора или стоки. Отношението на производителния труд, т. е. на наемния работник, към капиталиста тук е съвсем същото, както и в другите отрасли на материалното производство. По-нататък, тук предметът на труда се подлага на известно материално изменение — в смисъл на пространствена промяна, на промяна на мястото.
Когато става дума за превозване на хора, тази промяна на мястото е само услуга, изпълнявана за тях от предприемача. Но отношението между купувачите на тази услуга и нейните продавачи има също така малко общо с отношението на производителните работници към капитала, както и отношението между продавачите на прежда и нейните купувачи.
Ако пък разглеждаме този процес по отношение на стоките, [1331] тук в процеса на труда предметът на труда, стоката, действително претърпява известно изменение. Изменя се нейното пространствено битие и с това се подлага на изменение потребителната ѝ стойност, тъй като се изменя пространственото битие на последната. Разменната стойност на стоката нараства при това в размер на количеството труд, което е необходимо, за да се извърши това изменение на потребителната стойност на стоката — в размер на сумата на труда, която се определя, от една страна, от потреблението на постоянен капитал, т. е. от сумата на овеществения труд, влизащ в стоката, а, от друга страна, от сумата на живия труд, както става в процеса на увеличаването на стойността на всички други стоки.
Щом стоката стигне до местоназначението си, изменението, което е претърпявала нейната потребителна стойност, изчезва и това изменение се изразява още само в повишената разменна стойност на стоката, в нейното поскъпване. И макар реалният труд да не е оставил при това никаква следа върху потребителната стойност, все пак този труд се е реализирал в разменната стойност на даден материален продукт. За транспортната промишленост следователно важи същото, което важи и за всички други отрасли на материалното производство: трудът и в този отрасъл се въплъщава в стока, макар и да не оставя никаква забележима следа върху потребителната стойност на стоката.
***
Засега ние имаме работа тук само с производителния капитал, т. е. с капитала, зает в непосредствения производствен процес. По-нататък ще преминем към капитала в процеса на обръщението и едва след това, при разглеждането на оная особена форма, която капиталът взема като търговски капитал, ще можем да отговорим на въпроса, в каква степен заетите от него работници са производителни или непроизводителни.[169] [XXI—1331]
[13) СКИЦИ НА ПЛАНОВЕТЕ НА I И III ЧАСТ НА „КАПИТАЛЪТ“[170]]
[а) ПЛАН НА I ЧАСТ, ИЛИ НА I ОТДЕЛ, НА „КАПИТАЛЪТ“]
[XVIII—1140] Първият отдел[171] — „Процесът на производството на капитала“ — да се раздели по следния начин.
1) Увод: Стока, Пари.
2) Превръщането на парите в капитал.
3) Абсолютна принадена стойност: а) Трудовият процес и процесът на нарастване на стойността; b) Постоянен капитал и променлив капитал; с) Абсолютна принадена стойност; d) Борбата за нормален работен ден; е) Едновременни работни дни (брой на едновременно използваните работници). Сума на принадената стойност и норма на принадената стойност (величина и размер?).
4) Относителна принадена стойност: а) Проста кооперация; b) Разделение на труда; с) Машини и т. н.
5) Съчетание на абсолютната и относителната принадена стойност. Съотношения (пропорция) между наемния труд и принадената стойност. Формално и реално подчиняване на труда на капитала. Производителност на капитала. Производителен и непроизводителен труд.
6) Обратно превръщане на принадената стойност в капитал. Първоначално натрупване. Теорията на Уейкфийлд за колонизацията.
7) Резултат от производствения процес.
(Превратът в проявяването на закона за присвояване може да бъде разгледан или в пункт 6-и, или в пункт 7-и.)
8) Теории за принадената стойност.
9)Теории за производителния и непроизводителния труд. [XVIII-1140]
[б) ПЛАН НА III ЧАСТ, ИЛИ НА III ОТДЕЛ, НА „КАПИТАЛЪТ“]
[XVIII—1139] Третият отдел — „Капитал и печалба“ — да се раздели по следния начин:
1) Превръщане на принадената стойност в печалба. Норма на печалбата в нейната разлика от нормата на принадената стойност.
2) Превръщане на печалбата в средна печалба. Образуване на общата норма на печалбата. Превръщане на стойностите в производствени цени.
3) Теории за печалбата и производствените цени у А. Смит и Рикардо.
4) Поземлена рента (Илюстрация на разликата между стойност и производствена цена).
5) История на тъй наречения Рикардов закон за поземлената рента.
6) Законът за понижаване на нормата на печалбата. А. Смит, Рикардо, Кери.
7) Теории за печалбата.
(Въпрос, не трябва ли да се включат Сисмонди и Малтус още в „Теории за принадената стойност“.)
8) Разпадане на печалбата на промишлена печалба и лихва. Търговски капитал. Паричен капитал.
9) Доходи и техните източници. Да се включи тук и въпросът за отношението между производствения процес и процеса на разпределението.
10) Движения на обратния приток на парите в съвкупния процес на капиталистическото производство.
11) Вулгарната политическа икономия.
12) Заключение. Капитал инаемен труд. [XVIII—1139]
[в) ПЛАН НА 2-А ГЛАВА[172] НА III ЧАСТ НА „КАПИТАЛЪТ“]
[XVIII—1109] Във втората глава на третата част, която изследва „Капитала и печалбата“, се разглежда образуването на общата норма на печалбата. Тук трябва да се разгледат следните въпроси:
1) Различният органически състав на капиталите. Той е обусловен отчасти от разликата [съотношенията] между променлив и постоянен капитал, тъй като тази разлика произтича от определено стъпало на развитието на производството, от абсолютните количествени съотношения между машините и суровините, от една страна, и от масата труд, която ги привежда в движение. Тези разлики се отнасят до трудовия процес. Тук е необходимо също така да се разгледат и произтичащите от процеса на обръщението различия между основен и оборотен капитал, които внасят изменения в увеличението на стойността на капитала за даден период от време в различните отрасли.
2) Различията в съотношението на стойностите на съставните части на различните капитали, които не произтичат от техния органически състав. Това възниква в такъв случай предимно от различието в стойността на суровините, дори при предпоставката, че в двата различни отрасла суровините поглъщат еднакво количество труд.
3) Нееднаквостта на нормите на печалбата в различните отрасли на капиталистическото производство, възникваща в резултат на споменатите по-горе различия. Само за капитали с еднакъв състав и т. н. е вярно това, че нормата на печалбата при тях е една и съща и че масата на печалбата е право пропорционална на величината на прилагания капитал.
4) Обаче за съвкупния капитал важи това, което е изложено в първа глава. В капиталистическото производство всеки капитал се явява като частица от съвкупния капитал, като известен дял от него. Образуване на общата норма на печалбата (Конкуренция).
5) Превръщане на стойностите в производствени цени. Разлика между стойност, производствени разходи и производствена цена
6) За да се включи и разбор на представите на Рикардо по този предмет, да се добави следният пункт: Влияние на общите колебания на работната заплата върху общата норма на печалбата, а оттук върху производствените цени. [XVIII—1109]
БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ
*1 при други равни условия. Ред.
*2 — ползване от чужда собственост (главно поземлена); тук — в смисъл на чист доход от земята. Ред.
*3 — „излишни хора“. Ред.
*4 Виж настоящия том, част I, стр. 348. Ред.
*5 — запас, фонд, капитал. Ред.
*6 — стойност, ценност. Ред.
*7 Виж бележката на стр. 145. Ред.
*8 — търговия. Ред.
*9 — размяна на стоки. Ред.
*10 — реално, всъщност. Ред.
*11 — „в себе си“, потенциално. Ред.
*12 — действително, всъщност. Ред.
*13 — всъщност, фактически. Ред.
*14 „В дребните предприятия . . . предприемачът често е работник сам на себе си“ (Щорх [„Cours d'economie politique“], том 1, стр. 242. Петербургско издание).
БЕЛЕЖКИ
[121] За някои възгледи на Пети Маркс говори вече по-горе, в главата Теории за производителния и непроизводителния труд, а именно в онази нейна част, където става дума за ранните опити за разграничаване на производителния и непроизводителния труд (виж стр. 158—160 в I част на настоящия том).
[122] Има се предвид следният, 9-и отдел на първа част на Капиталът, както той е бил набелязан в плана на Маркс, нахвърлен на стр. 1140 в XVIII тетрадка (виж плана на първата част на Капиталът в I част на настоящия том, стр. 411).
[123] Има се предвид Трактат за данъците и налозите, напечатан за пръв път в 1662 г.
[124] Става дума за Discourses upon Trade на Норе и Some Consideration of the Consequences of the Lowering of Interest, and Raising the Value of Money на Лок. И двете произведения били написани през 1691 г. и са излезли в Лондон: първото — в 1691, второто — 1692 г.
[125] Това съчинение се нарича Some Considerations of the Consequences of the Lowering of Interest, and Raising the Value of Money (1691).
[126] Тук Маркс цитира Лок по книгата на Маси An Essay on the Governing Causes of the Natural Rate of Interest, p. 10—11. В изданието на съчиненията на Лок от 1768 г. това място се намира на стр. 24 от втория том.
[127] Маркс има предвид една от своите „Допълнителни тетрадки“ (Beihefte) към ръкописа от 1861—1863 г., в които през пролетта на 1863 г. той е правил извадки по история на литературата върху политическата икономия във връзка с написаната вече част на неговия труд, както той писал на Енгелс на 29 май 1863 г. До нас са стигнали Beihefte А, B, C, D, E, F, G, H. В допълнителната тетрадка C извадките от съчиненията на Норе заемат страници 12—14.
[128] В ръкописа тук първоначално е било написано „от 1688 година“, а след това цифрата 1688 е била зачеркната и заменена с въпросителен знак. В XI тетрадка на своя ръкопис от 1861—1863 г., на стр. 597—598, Маркс привежда данни за движението на цените на пшеницата от 1641 г. Докато през 1641—1649 г. средната цена на пшеницата е била 60 шил. 5/3 пенса за 1 квартер, то във втората половина на XVII век средната цена е спаднала на 44 шил. 2/3 пенса, а в първата половина на XVIII век — на 35 шил. 0/29 пенса за един квартер.
[129] Маркс, както изглежда, има предвид онова място от IV глава на Политическата аритметика (1676) на Пети, което той привежда във II част на Теории за принадената стойност в главата за Родбертус (стр. 494 от ръкописа). Сравни Капиталът, том III, стр. 682: „В епохата на Пети и Давенант оплаквания на селското население и на земевладелците срещу подобренията и разораването; понижаване на рентата от най-добрите земи...“
[130] Този цитат (като се почне от думите „Ще започна от бедния“) е даден по Допълнителна тетрадка C, стр. 12—13, съобразно с указанието на Маркс на стр. 1419 от XXIII тетрадка на ръкописа от 1861—1863 г.
[131] На стр. 14 от Допълнителна тетрадка C са дадени извадки от съчинението на Норе, в които Норе говори за „приливите и отливите“ в паричното обръщение на страната. Една от тези извадки Маркс привежда в 95 бележка към 3-а глава на I том на Капиталът.
[132] Преди това Маси привежда извадки из Политическата аритметика на Пети и из трактата на Лок Някои съображения за последиците от понижаването на лихвата и повишаването на стойността на парите от държавата.
[133] Маркс привежда тук (с известни съкращения) Икономическата таблица във вида, в който тя е дадена у Кене в Analyse du Tableau Economique (издание на Дер, част I, стр. 65).
[134] Виж бележка 111.
[135] Това гледище е било развито от физиократа Бодо в неговия труд Explication du Tableau Economique, глава III, параграф 12 (издание на Дер, част II, стр. 852—854).
[136] Под това заглавие в изданието на Дер, част I, са обединени два диалога, принадлежащи на Кене: Du commerce. Premier dialogue entre M. H. et M. N. и Sur le travaux des artisans. Second dialogue. Цитатът, приведен от Маркс, е взет от първия диалог.
[137] Приведеният от Маркс цитат се намира не в самия текст на книгата на Дюпон дьо Немур De l'origine et des progrès d'une science nouvelle, а в близките по съдържание до нея Maximes du docteur Quesnay, ou Resume de ses principes d'economie sociale.
[138] Цитатът е взет от Dialogue sur le commerce на Кене.
[139] Из Dialogue sur les travaux artisans.
[140] Из Maximes du docteur Quesnay.
[141] Маркс има предвид глава 26 („За брутния и чистия доход“) в Принципи на политическата икономия от Рикардо.
[142] Маркс има предвид извадките от съчиненията на дю Боа, които се съдържат в Допълнителна тетрадка А (виж бележка 127), на стр. 27—32. В по-нататъшните позовавания на Маркс страниците на Допълнителната тетрадка са заменени в самия текст със страниците от съчинението на дю Боа.
[143] За Юнг, като „фанатик на принадения продукт“, виж бележка 34 към 7 глава на I том на Капиталът.
[144] Виж бележка 141.
[145] По-късно беше изяснено, че автор на анонимното съчинение, което Маркс разглежда тук, е някой си Джон Грей (John Gray), за когото не е установено кога е живял. През 1802 г. този автор е издал в Лондон още една книга за данъка върху дохода.
[146] Маркс има предвид своята Допълнителна тетрадка Н (виж бележка 127). Почти всички извадки от 6 страници на разглежданото анонимно съчинение, които се намират на стр. 32—33 от Допълнителната тетрадка Н, се дават в следващия абзац на текста.
[147] Под „манифактуристи“ (manufacturers) анонимният английски автор разбира както манифактурните работници (които той понякога нарича labouring manufacturers — „работещи манифактуристи“), така и промишлените предприемачи (които той понякога обозначава с термина masters employers — „господари-предприемачи“). А терминът „занаятчии“ (artificers) обхваща у този автор както наемните работници, така и занаятчиите в собствения смисъл на думата.
[148] Виж бележка 18.
[149] Крона — монета от 5 шил., фартинг — четвърт пенс, гинеята е равна на 21 шил.
[150] На стр. 36—37 от Допълнителната тетрадка Н се намират извадки от стр. 31—33 на анонимното съчинение.
[151] На стр. 38—39 от Допълнителна тетрадка А се намират извадки от стр. 51—54 на анонимното съчинение. В по-нататъшните позовавания на Маркс страниците на Допълнителна тетрадка А са заменени в самия текст със страниците на анонимното съчинение.
[152] На стр. 1446 от своя ръкопис от 1861—1863 г. (тетрадка XXIII) Маркс споменава за насочената срещу физиократите книга на Беарде дьо л'Абей Recherches sur les moyens de supprimer les impôts. Amsterdam, 1770. Извадки от тези книги се намират на страници 10—11 от Допълнителната тетрадка Н. Мястото на книгата на Беарде дьо л'Абей, което Маркс има предвид, се намира на стр. 43.
[153] При превода на руски на двата последни абзаца, в който се разглежда и „физиократската ограниченост“ на анонимния автор, се е наложило да се измени до известна степен редът на отделните прибавки на Маркс, вмъкнати от него в текста на цитата от разглежданата книга (от страници 38—39 на тази книга). Цитатът се привежда от Маркс в съкратен вид. Изпуснатите думи са възстановени по цитираната книга, тъй като без тях не е възможно пълното разбиране на критиката, която Маркс прави на привежданото от него разсъждение на анонимния автор.
[154] За „ирландското арендно право“ виж статията на Маркс във вестник New-York Daily Tribune от 11 юли 1853 г. (настоящото издание, т. 9, стр. 162—168).
[155] [Mandeville, B.] The Fable of the Bees, or Private Vices, Publick Benefits. The 5th edition, London, 1728, p. 428. Първото издание на тази книга е излязло през 1705 г.
[156] Маркс има предвид отдела „Формално и реално подчиняване на труда на капитала. Преходни форми“ (XXI тетрадка, стр. 1306—1316), който непосредствено предшествува отдела „Производителност на капитала. Производителен и непроизводителен труд“. За формалното и реалното подчинение на труда на капитала виж настоящото издание, т. 23, стр. 516—517, стр. 519—521 и 735—736.
[157] Още в първата част на своето произведение Към критиката на политическата икономия (1859 г.) Маркс показва, че в буржоазното общество мистификацията на обществените отношения изпъква особено рязко в парите, че на буржоазното производство е присъща кристализацията на богатствата като фетиш в благородните метали (виж настоящото издание, т. 13, стр. 36—37 и 138—139). Процесът на фетишизирането на буржоазните обществени отношения Маркс анализира в III част на Теории за принадената стойност, в екскурса „Доходът и неговите източници. Вулгарната политическа икономия“ (стр. 891—899 и 910—919 от ръкописа).
[158] В бележка 108 към 13-а глава на I том на Капиталът Маркс пише: „Науката изобщо „нищо“ не струва на капиталиста, което ни най-малко не му пречи да я експлоатира. Капиталът заграбва „чуждата“ наука, както си присвоява чуждия труд. Но „капиталистическото“ присвояване и „личното“ присвояване било на науката, било на материалното богатство — това са съвсем различни неща. Самият д-р Юр се оплакваше от грубото непознаване, което скъпите за него фабриканти, експлоатиращи машините, проявяват по отношение на механиката...“
[159] Страница 1318 от своя ръкопис от 1861—1863 г. Маркс изрязал (с изключение на последните 9 реда) от XXI тетрадка и я залепил на стр. 490 от ръкописа на предпоследния вариант на I том на Капиталът (стигналата до нас 6-а глава на този предпоследен вариант е публикувана в Архив на Маркс и Енгелс, том II (VII), 1933 г.). По-нататъшният текст на 1318, 1319 и първата половина на 1320 страница Маркс възнамерявал да използва за отдела на печалбата, както личи от бележката „Печалба“, направена два пъти от него на полетата на ръкописа (в края на 1318 страница и в началото на 1320).
[160] Тук Маркс употребява гръцката буква Δ, използвана в математиката за означаване на прираст, за да обозначи принадената стойност. По-нататък в текста Маркс употребява в същия смисъл латинската буква h.
[161] Тук, както и по-нататък, Маркс използва латинската буква h за означаване на принадената стойност.
[162] Маркс има предвид отдела „Размяна между капитала и труда. Процесът на труда. Процесът на увеличаване на стойността“ (тетрадка I, стр. 15—53), в който има подотдел: „Единство на процеса на труда и процеса на нарастване на стойността (процесът на капиталистическото производство)“ (стр. 49—53).
[163] Става дума за подотделите: „Стойност на работната сила. Минимум на работната заплата, или средна работна заплата“ (тетрадка I, стр. 21—25) и „Размяна между парите и работната сила“ (пак там, стр. 25—34). Към въпроса за „цената на труда“ Маркс се връща в XXI тетрадка, стр. 1312—1314.
[164] Четирите формули на договорните отношения по римското право: „давам, за да направиш“; „правя, за да направиш“; „правя, за да дадеш“; „давам, за да дадеш“. Ср. настоящото издание, т. 23, стр. 546—547.
[165] Тук у Маркс има грешка в номерацията на страниците на ръкописа: вместо „1327“ е поставено „1328“.
[166] Виж бележка 141.
[167] Виж настоящото издание, т. 25, ч. I, стр. 395—408.
[168] За труда на черноработниците във фабриката Маркс пише в същата (XXI) тетрадка, стр. 1308.
[169] Виж К. Маркс, Капиталът, том II, глава 6, и том III, глава 17.
[170] Тези проектопланове са написани от Маркс през януари 1863 г. Те се намират в XVIII тетрадка на ръкописа от 1861—1863 г. между текста на главите за Шербюлие и Ричард Джоне (от текста на тези глави те са отделени в ръкописа с дебели квадратни скоби).
[171] Маркс наричал най-напред трите теоретични части на Капиталът „глави“, след това „отдели“, най-после „книги“. Ср. бележка 12.
[172] По време на написването на този план 1-а глава на III част на Капиталът била вече нахвърлена в XVI тетрадка на ръкописа от 1861—1863 г. Предметът на 1 глава на III част е формулиран в XVI тетрадка по следния начин: „Принадена стойност и печалба“.