Съдържание на „Капиталът IV. Теории за принадената стойност.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Том IV.
Теории за принадената стойност
1861-1863
ПЪРВА ЧАСТ
Глава седма
ЛЕНГЕ[РАННА КРИТИКА НА БУРЖОАЗНОЛИБЕРАЛНИЯ ВЪЗГЛЕД ЗА „СВОБОДАТА“ НА РАБОТНИКА]
[438] Linguet. Theorie des Loix Civiles etc. Londres, 1767.
Съгласно плана на моето съчинение социалистическите и комунистически автори изобщо не се включват в историческите прегледи. Последните трябва само да покажат, от една страна, в каква форма политикономистите критикуват сами себе си, а, от друга страна, в какви форми от решаващо историческо значение бяха изказани за пръв път и развити по-нататък законите на политическата икономия. Ето защо при разглеждането на принадената стойност аз оставям настрана такива автори от XVIII век като Брисо, Годуин и т. н., също както и социалистите и комунистите от XIX век. Малцината социалистически автори, за които ще говоря по-нататък в този преглед[119], или сами застават на гледището на буржоазната политическа икономия, или в своята борба против нея изхождат от нейното собствено гледище.
Ленге обаче не е социалист. Неговата полемика срещу буржоазно-либералните идеали на съвременните му просветители, срещу започващото господство на буржоазията се облича — наполовина сериозно, наполовина иронично — в реакционна обвивка. Той защищава азиатския деспотизъм в сравнение с неговата цивилизована европейска форма, защищава робството в сравнение с наемния труд.
Том I. Дори единственото изречение срещу Монтескьо:
„Собствеността — ето духа на законите“[120] —
показва дълбочината на неговия възглед.
Единствените политикоикономисти, които Ленге е познавал, са физиократите.
Богатите, доказва Ленге, са завладели всички условия за производство; това е отчуждаване на условията за производство, каквито в най-простата им форма са самите природни стихии.
„В нашите цивилизовани страни всички природни стихии станаха роби“ (стр. 188).
За да се получи част от тези присвоени от богатите съкровища, те трябва да бъдат купени с тежък труд, който увеличава богатството на тези богаташи.
„По този начин пленената природа престана да предоставя на своите деца лесно достъпни източници за поддържане на техния живот. Нейните благодеяния трябва да се заплащат с изключителни усилия, а нейните дарове — с упорит труд.“
(Тук — в „даровете на природата“ — прозира физиократическият възглед.)
„Богатият, след като ги е заграбил в свое изключително владение, само за тази цена се съгласява да върне за общо ползване най-незначителна част от тях. За да получи достъп до неговите съкровища, човек трябва да се труди за тяхното увеличаване“ (стр. 189). „Трябва следователно да се откажем от химерите на свободата“ (cтр. 190). Законите съществуват за „санкциониране на първоначалната узурпация“ (на частната собственост) и за „предотвратяване на нови узурпации“ (стр. 192). „Те представляват един вид заговор срещу най-многобройната част на човешкия род“ (а именно безимотните — цит. съч. [стр. 195]). „Обществото е създало законите, а не законите — обществото“ (стр. 230). „Собствеността се е появила преди законите“ (стр. 236).
Самото „общество“ — фактът, че човек живее в общество, а не като независим самостоятелен индивид — е коренът на собствеността, на основаните върху нея закони и на по необходимост възникналото от нея робство.
От една страна, живеели мирно и изолирано земеделци и овчари. От друга страна — „ловци, свикнали да добиват средства за живот с кръвопролитие и да се обединяват в банди, за да могат по-лесно да организират хайки срещу животните, с месото на които те се хранили, и да се сговарят за подялбата на плячката“ (стр. 279). „Именно у ловците е трябвало да се появят първите признаци на обществото“ (стр. 278). „Истинското общество, е било образувано за сметка на овчарите и земеделците и за негова основа е послужило тяхното поробване“ от бандата обединили се ловци (стр. 289). „Всички задължения в обществото се свеждат до командване и подчинение. Тази деградация на част от човешкия род в началото бе причина за възникването на обществото, а след това породи законите“ (стр. 290).
Нуждата заставя работниците, лишени от условия за производство — за да имат възможност да живеят, — да се трудят за увеличаването на чуждото богатство.
„Само невъзможността да живеят другояче заставя нашите надничари да орат земята, от плодовете на която те няма да се възползват, а нашите зидари — да строят къщи, в които те не ще живеят. Мизерията ги гони на пазара, където те очакват господарите, които ще благоволят да ги купят. Мизерията ги принуждава да молят на колене богатия да им позволи да го обогатяват“ (стр. 274).
„И така, поробването е било първопричината за възникването на обществото, а насилието — негово първо свързващо начало“ (стр. 302). „Тяхната“ (на хората) „първа грижа е била, без съмнение, да си добият храна ... Втората грижа трябва да се е заключавала в намиране средства, позволяващи да се добива храна без труд“ (стр. 307—308). „Те са можели да постигат това само чрез присвояване на плодовете на чуждия труд“ (стр. 308). „Първите завоеватели станали деспоти само за да водят безнаказано безделен живот; те станали крале, за да имат на свое разпореждане средства за съществуване. С това много се стеснява и опростява... идеята за господство“ (стр. 309). „Обществото е породено от насилието, а собствеността — от узурпацията“ (стр. 347). „Щом са се появили господари и роби, образувало се е общество“ (стр. 343). „От самото начало двете [439] опори на гражданското общество са били, от една страна, робството на по-голямата част от мъжете, а от друга — робството на всички жени ... За сметка на трите четвърти от общия брой на своите членове обществото осигурило щастие, богатство, свободно време на малък брой собственици, за които то само се грижело“ (стр. 365).
Том II.
„Следователно касае се не за изясняване на това, дали робството противоречи на природата като такава, а за това, дали то противоречи на природата на обществото... Робството е неразривно свързано със съществуването на обществото“ (стр. 256). „Обществото и гражданското поробване са възникнали заедно“ (стр. 257). „Пожизненото робство... е необходимата основа на обществата“ (стр. 347).
„Хората, принудени да получават своите средства са съществуване от щедростта на друг човек, се появили едва тогава, когато този човек се обогатил достатъчно с отнетото от самите тях благо, за да може да им върне малка част от него. Мнимото великодушие на този човек можело да бъде само връщане на известна част от плодовете на техния труд, които той си е присвоил“ (стр. 242). „Но нали в това, че човекът е принуден да сее, без сам да се ползва от жътвата, да жертва своето благополучие за благополучието на другиго, да работи, без да има надежда пред себе си — нали в това именно се състои робството? И нима истинският повратен пункт в историята не е моментът, когато са се появили хора, които е можело да бъдат принудени да работят под ударите на бича и на които след връщането им в конюшнята се е давало известно количество овес? Само в развитото общество средствата за съществуване изглеждат на гладния бедняк достатъчен еквивалент за неговата свобода; а в общество, което се намира в самото начало на своето развитие, такава неравна размяна би изглеждала чудовищна на свободните хора. Тя може да бъде предлагана само на пленници. Едва след като на последните е било отнето ползването от каквото и да било имущество, може да им се наложи подобна размяна“ (стр. 244 —245).
„Същността на обществото . . . се състои в това, да избавя богатия от труд; в това, да предоставя в негово разпореждане нови органи, неуморни членове, на които се падат всички тежки работи, докато плодовете от тези работи си присвоява богатият. Такава е целта, която робството е правело лесно постижима за богатия. Той купувал хората, които трябвало да му служат“ (стр. 461). „С отмяната на робството съвсем не се е имало предвид да се унищожи нито богатството, нито неговите предимства... Затова всичко освен названието трябвало да остане както преди. Най-голямата част от хората винаги е трябвало да живее от работна заплата, намирайки се в зависимост от едно нищожно малцинство, присвоило си всички блага. Следователно робството било увековечено на земята, но под по-меко название. То е взело сега красивото название domesticite*1“ (стр. 462).
Под тези „слуги“, казва Ленге, той разбира не лакеите и т. п.:
„Градовете и селата са гъсто населени от друг вид слуги, по-многобройни, по-полезни, по-трудолюбиви — те са известни под името „ journaliers“ (надничари), „хора на ръчния труд“ и т. н. Те не се позорят с показния блясък на разкоша; те стенат под отвратителни парцали, тази ливрея на бедността. Те никога нямат дял в изобилието, източник на което е техният труд. Богатството като че ли им оказва милост, когато благоволява да приема носените от тях дарове. Те трябва още да бъдат признателни за услугите, които самите те оказват на богатството. То ги награждава с най-оскърбително пренебрежение, когато те прегръщат неговите колене, измолвайки от него разрешение да му бъдат полезни. То заставя хората да молят за подобно разрешение и при тази единствена по своя род размяна на действителна щедрост срещу мнимо благодеяние високомерието и презрението са на страната на ония, които получават, а покорността, старателността, усърдието — на страната на ония, които дават. Именно този вид слуги всъщност замени у нас робите“ (стр. 463—464).
„Необходимо е да изясним каква е всъщност изгодата, която им донесе унищожаването на робството. Казвам го с болка и напълно откровено: цялата изгода за тях се състои в това, че вечно ги преследва страхът от гладна смърт — нещастие, от което поне техните предшественици в този низш слой на човешкото общество бяха избавени“ (стр. 464). „Той [работникът] е свободен, казвате вие. Уви! Тъкмо в това се състои неговото нещастие. Той за никого не иска да знае, но и никой не иска да знае за него. Когато се нуждаят от него, наемат го по най- ниска цена. Нищожната заплата, която му обещават, едва достига цената на средствата за съществуване, които му са необходими в продължение на работния ден, който той дава в замяна. Над него поставят надзиратели" (overlookers), „които го заставят да работи колкото може по-бързо; подкарват го, подтикват го, опасявайки се да не би изобретателната в клинчене леност да му помогне да скрие половината от своята сила; боят се да не би желанието да работи по-дълго време една и съща работа да намали сръчността на неговите ръце и да притъпи неговите инструменти. Алчната икономия, която с безпокойство го следи, го обсипва с упреци при най-малкото прекъсване, което той е готов да си позволи, и ако се предаде един миг на отдих, започва да твърди, че това е кражба. А когато работата е свършена, освобождават го със същото студено безразличие, с каквото са го приели — освобождават го, без да се замислят дали са му достатъчни, за да живее — [440] ако на другия ден не си намери работа, — 20-те или 30-те су, които той е получил за изнурителния работен ден“ (стр. 466—467).
„Да, той е свободен! Именно затова аз го съжалявам. Тъкмо затова го щадят много по-малко при работите, за които го използват. Тъкмо затова проявяват още по-голямо безсрамие, като разхищават неговия живот. Робът е представлявал за своя господар известна ценност, защото господарят е платил пари за него. А за работника богатият прахосник, който го е наел, нищо не е заплатил. През времето на робството човешката кръв е имала известна цена. Хората са имали стойност поне равна на сумата, за която са ги продавали на пазара. Откакто се прекрати продажбата на хора, те всъщност нямат никаква вътрешна стойност. В армията сапьорът се цени много по-малко, отколкото обозният кон, тъй като конят струва много скъпо, а сапьорът се доставя безплатно. Унищожаването на робството доведе до пренасяне на тази оценка от военния в гражданския живот; и оттогава няма нито един заможен буржоа, който да не оценява хората така, както военните герои" (стр. 467).
„Надничарите се раждат, растат и отглеждат“ (ziichten sich heran), „за да служат на богатството, и това — подобно на дивеча, който богатството убива в своите владения — не изисква от него ни най-малки разходи. Изглежда като че ли богатството действително владее тайната, със званието на която — без всякакви основания — се е хвалил злополучният Помпей. Достатъчно е богатството само да тропне с крак о земята, и от нея се появяват легиони трудолюбиви хора, които си оспорват един друг честта да му служат. И ако изчезне един от тълпата от тези наемници, които му строят къщи или се грижат за неговите градини, празно място не се вижда — то веднага се запълва без всякаква намеса от чиято и да било страна. Не е жалко да изгубиш капка вода от голяма река, тъй като непрестанно прииждат нови струи. Така стои работата и с работниците; леснината, с която едни биват замествани с други, подхранва безчувственото отношение към тях от страна на богатите“
(така се изразява Ленге; той още не говори за капиталисти) (стр. 468).
„Казват, че те нямат господари ... Но това е явна злоупотреба с думата. Какво значи това: те нямат господари? Те имат господар, и то най-ужасния, най-деспотичния от всички господари: нуждата. Тя ги хвърля в най-жестоко робство. Те трябва да се подчиняват не на някакъв отделен човек, а на всички изобщо. Над тях властва не един единствен тиранин, на капризите на когото те трябва да угаждат и благоволението на когото трябва да се стремят да спечелят — това би поставило известни граници на робството им и би го направило по-поносимо. Те стават слуги на всекиго, който има пари, и поради това тяхното робство безкрайно се разширява и задълбочава. Казват, ако живеят зле у един господар, те имат поне утехата, че могат да му кажат това и да си търсят друг, а робите не могат да правят нито едното, нито другото. Робите следователно са по-нещастни. — Какъв софизъм! Помислете за това, че броят на онези, които заставят другите да работят, е твърде незначителен, а броят на онези, които работят, обратно, е огромен“ (стр. 470—471). „До какво се свежда за тях призрачната свобода, която вие сте им дали? Те живеят само като дават под наем своите ръце. Следователно те трябва да намерят някого, който да ги наеме, или да умрат от глад. Нима това значи да бъдеш свободен?“ (стр. 472).
„Най-ужасното е, че самата незначителност на тяхното възнаграждение е причината за неговото по-нататъшно понижаване. Колкото по-бедствено е положението на надничаря, толкова по-евтино е принуден той да се продава. Колкото по-голяма е неговата нужда, толкова по-ниско се заплаша неговият труд. Хората, които му противостоят като деспоти в момента, когато той със сълзи на очи моли да приемат неговите услуги, не се червят от срам, опипвайки, тъй да се каже, неговия пулс, за да се уверят дали са останали още сили у него. Съобразно със степента на неговата слабост те определят заплатата, която му предлагат. Колкото по-близо им изглежда той до смърт от изтощение, толкова повече окастрят те онова, което би могло още да го спаси. Това, което му дават тези варвари, може не толкова да продължи живота му, колкото да отложи неговата смърт“ (стр. 482—483). „Независимостта“ (на надничаря)... „е едно от най-гибелните бедствия, породени от присъщата на нашето време изтънченост. Тя увеличава изобилието на богаташа и нуждата на бедняка. Богаташът спестява всичко окова, което беднякът сам изразходва, за да поддържа своя живот; а последният е принуден да икономисва не от излишното, а от най- необходимото“ (стр. 483).
„Ако сега така лесно се издържат огромни армии, които, съединени с разкоша, водят към изтребление на човешкия род, това се дължи само на отменяването на робството... Само откакто няма вече роби, развратът и просията доставят бойци за 5 су на ден“ (стр. 484—485).
„Намирам, че то“ (азиатското робство) „е сто пъти по за предпочитане пред всяко друго състояние за хората, които са принудени да преживяват от всекидневен труд“ (стр. 496).
„Техните“ (на робите и наемните работници) „вериги са направени от един и същ материал и се различават само по цвета. Веригите на едните са черни и изглеждат по-масивни; веригите на другите са с по-малко мрачен цвят и изглеждат по-леки; но претеглете ги безпристрастно, и не ще откриете ни най-малка разлика между тях: и едните, и другите еднакво са изковани от нуждата. Те са със съвсем еднакво тегло и дори нещо повече: ако едните са малко по-тежки, това са тъкмо ония, които на вид изглеждат по-леки“ (стр. 510).
Ленге се провиква по повод на работниците, обръщайки се към френските просветители:
„Нима не виждате, че покорността и, трябва направо да кажа, най-пълното смирение на тази толкова многобройна част от стадото създава богатството на пастирите?... Повярвайте ми, в негов“ (на пастира) „интерес, във ваш интерес и дори в интерес на самите тях“ (на овцете) „е да ги оставите с това вкоренено у тях убеждение, че кучето, което ги лае, самó е по-силно от всички овце, взети заедно. Нека те безсмислено бягат само при вида на неговата сянка. От това ще спечелят всички... Толкова по-лесно ще ви бъде да ги събирате за стрижене. Толкова по-малка опасност ще ги заплашва да бъдат изядени от вълци. [441] Наистина, те се избавят от тази опасност само за да бъдат изядени от хората. Но такава е тяхната участ от момента, когато са влезли в кошарата. Преди да говорите за освобождаването им оттам, вие би трябвало да започнете с разрушаването на кошарата, т. е. на обществото“ (стр. 512—513). [X—441].
БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ
*1 — прислугата, всички слуги. Ред.
БЕЛЕЖКИ
[119] В III част на Теории за принадената стойност (в тетрадки XIV и XV, стр. 852—890 от ръкописа) се съдържа главата: „Пролетарски противници на политикоикономистите, изхождащи от Рикардовата теория“. Към същата глава се отнасят отделът за Брей в X тетрадка (стр. 441—444), който е останал незавършен, и краят на отдела за Ходскин в XVIII тетрадка (стр. 1084—1086).
[120] Linguet. N. Theorie des Loix Civiles, ou Principes fondamentaux de la Société. Tome I, Londres, 1767, p. 236.