Съдържание на „Капиталът IV. Теории за принадената стойност.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Том IV.
Теории за принадената стойност
1861-1863
ПЪРВА ЧАСТ
Глава втора
ФИЗИОКРАТИТЕ
[1) ПРЕНАСЯНЕ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО ЗА ПРОИЗХОДА НА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ ОТ СФЕРАТА НА ОБРЪЩЕНИЕТО В СФЕРАТА НА ПРОИЗВОДСТВОТО. ВЪЗГЛЕДЪТ ЗА ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА КАТО ЕДИНСТВЕНА ФОРМА НА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ]
Съществената заслуга на физиократите се състои в това, че в рамките на буржоазния кръгозор те дадоха анализ на капитала. Тази именно заслуга ги прави истински бащи на съвременната политическа икономия. Преди всичко те дадоха анализ на различните веществени съставни части, в които съществува и на които се разпада капиталът през време на процеса на труда. Физиократите не бива да бъдат упреквани, че те, както и всички техни приемници, разглеждат тези веществени форми на съществуване на капитала — инструменти, суровини и т. н. — като капитал, изолирано от обществените условия, в които те се явяват в капиталистическото производство, накратко казано, че ги разглеждат в онази форма, в която те се явяват като елементи на процеса на труда изобщо, независимо от неговата обществена форма. С това физиократите превръщат капиталистическата форма на производство в някаква вечна естествена форма на производство. За тях буржоазните форми на производство необходимо се явяват като естествени форми на производството. Голяма заслуга на физиократите беше това, че те разглеждаха тези форми като физиологически форми на обществото: като форми, произтичащи от естествената необходимост на самото производство и независещи от волята, политиката и т. н. Това са материалните закони; грешката тук се състои само в това, че материалният закон на едно определено историческо стъпало на обществото се разглежда като абстрактен закон, който еднакво господства над всички форми на обществото.
Освен този анализ на веществените елементи, от които се състои капиталът в рамките на процеса на труда, физиократите изследват формите, които капиталът взема в обръщението (основен капитал, оборотен капитал, макар че термините, които физиократите употребяват, са още други), и изобщо установяват връзката между процеса на обръщението и процеса на възпроизводството на капитала. Към това ще се върнем в главата за обръщението.[14]
В тези два главни пункта Адам Смит е възприел наследството на физиократите. Неговата заслуга — в това отношение — се ограничава в това, че той е фиксирал абстрактните категории, като е придал по-голяма устойчивост на названията, с които е кръстил анализираните от физиократите различия.
[223] Както видяхме[15], основа за развитието на капиталистическото производство е изобщо обстоятелството, че работната сила като стока, принадлежаща на работника, противостои на условията на труда, като на стоки, здраво обособени във вид на капитал и съществуващи независимо от работниците. Определянето на стойността на работната сила като стока има твърде съществено значение. Тази стойност е равна на работното време, което е нужно за създаване на средствата за живот, необходими за възпроизводството на работната сила, или е равна на цената на средствата за живот, необходими за съществуването на работника като работник. Само на тази основа възниква разлика между стойността на работната сила и онази стойност, която се създава чрез прилагане на тази работна сила — разлика, която не съществува за никоя друга стока, тъй като потребителната стойност, а следователно и потреблението на всяка друга стока не може да повиши нейната разменна стойност или онези разменни стойности, които се получават от нея.
По този начин в основата на съвременната политическа икономия, която се занимава с анализа на капиталистическото производство, лежи възгледът за стойността на работната сила като нещо постоянно, като дадена величина, каквато тя практически се явява във всеки определен случай. Ето защо минимумът работна заплата правомерно образува у физиократите оста на тяхното учение. Макар те още да не са познали природата на самата стойност, установяването на понятието минимум работна заплата беше възможно за тях затова, защото тази стойност на работната сила се изразява в цената на необходимите средства за живот, следователно в известна сума определени потребителни стойности. Без да са си уяснили природата на стойността изобщо, те все пак се оказаха в състояние да разглеждат стойността на работната сила като определена величина, доколкото това беше нужно за техните изследвания. Ако те по-нататък извършиха грешката да разглеждат този минимум като неизменна величина, определяна според тях всецяло от природата, а не от степента на историческото развитие, която сама е величина, подложена на изменения, това ни най-малко не засяга абстрактната правилност на техните изводи, тъй като разликата между стойността на работната сила и стойността, която се създава чрез прилагане на тази работна сила, съвсем не зависи от това, каква величина, по-голяма или по-малка, се приписва на стойността на работната сила.
Физиократите пренесоха изследването за произхода на принадeната стойност от сферата на обръщението в сферата на непосредственото производство и с това положиха основата за анализа на капиталистическото производство.
Те съвсем правилно изтъкват фундаменталното положение, че производителен е само такъв труд, който създава принадена стойност, т. е. само такъв труд, в продукта на който се съдържа стойност, превишаваща сумата на стойностите, потребени през време на производството на този продукт. А тъй като стойността на суровините и материалите е дадена, а стойността на работната сила е равна на минимума на работната заплата, ясно е, че тази принадена стойност може да се състои само от излишъка труд, който работникът дава на капиталиста, свръх количеството труд, получавано от него във вид на своя работна заплата. Наистина у физиократите принадената стойност още не се явява в такава именно форма, тъй като те още не са свели стойността изобщо до нейната проста субстанция: до количеството труд, или работното време.
[224] Начинът на излагане на предмета у физиократите по необходимост се определя, разбира се, от техния общ възглед върху природата на стойността, която според тяхното разбиране не е определен обществен начин на съществуване на човешката дейност (труд), а се състои от вещество, давано от земята, от природата, и от различните видоизменения на това вещество.
Разликата между стойността на работната сила и стойността, която се създава чрез прилагане на тази работна сила — т. е. принадена стойност, която в резултат на покупката на работна сила отива у оня, който я прилага, — не се проявява в никой отрасъл на производството така осезателно и безспорно, както в земеделието, този първичен отрасъл на производството. Сумата от средствата за живот, потребявани от работника всяка година, или масата на веществото, потребявано от него, е по-малка от сумата на средствата за живот, която той произвежда. В промишлеността не се вижда непосредствено изобщо нито това, че работникът произвежда своите средства за живот, нито това, че свръх тях той произвежда и излишък. Процесът тук е опосредстван от покупката и продажбата, от различните актове на обръщението, и за да бъде разбран, е необходим анализ на стойността изобщо. В земеделието той непосредствено се разкрива в излишъка на произведените потребителни стойности над потребителните стойности, потребени от работника, и затова може да бъде разбран и без да се анализира стойността изобщо, без да се разбере ясно природата на стойността. Следователно този процес е понятен също и тогава, когато стойността се свежда до потребителна стойност, а последната — до вещество изобщо. Ето защо за физиократите земеделският труд е единственият производителен труд, тъй като според тях това е единственият труд, който създава принадена стойност, а поземлената рента е единствената форма на принадената стойност, която им е известна. Те приемат, че в промишлеността работникът не увеличава количеството на веществото: той само изменя формата на последното. Материалът — масата на веществото — му се дава от земеделието. Той наистина присъединява към веществото добавъчна стойност, но не чрез своя труд, а чрез производствените разходи на своя труд: чрез онези средства за живот, които той потребява в течение на своята работа и сумата на които е равна на минимума работна заплата, получавана от него от земеделието. Тъй като земеделският труд се разглежда като единствено производителен труд, формата на принадената стойност, която отличава земеделския труд от промишления труд — поземлената рента, — се разглежда като единствена форма на принадената стойност.
Ето защо у физиократите не съществува печалба от капитала, печалба в собствения смисъл на думата, от която самата поземлена рента е само едно разклонение. Физиократите си представят печалбата само като своего рода по-висока работна заплата, която се плаща от поземлените собственици и се потребява от капиталистите като доход (следователно тя влиза в производствените разходи точно така, както минимумът работна заплата, получаван от обикновените работници) и която увеличава стойността на суровините, защото влиза в потребителните разходи на капиталиста, на промишленика, извършени през времето, в което той произвежда продукта, в което превръща суровините в нов продукт.
Ето защо някои физиократи като например Мирабо-старши обявяват принадената стойност във формата на парична лихва — друго разклонение на печалбата — за противоестествено лихварство. Тюрго, напротив, извежда правомерността на паричната лихва от това, че паричният капиталист би могъл да купи земя, т. е. поземлена рента, и следователно неговият паричен капитал трябва да му дава толкова принадена стойност, колкото той би получавал, ако го превърне в поземлено владение. Така според този възглед и паричната лихва не е новосъздадена стойност, не е принадена стойност; тук само се обяснява защо част от получената от поземлените собственици принадена стойност се стича у паричния капиталист във формата на лихва, така както с други причини [225] се обяснява защо част от тази принадена стойност се стича във форма на печалба у промишления капиталист. Тъй като земеделският труд според физиократите е единствено производителен труд, единственият труд, който създава принадена стойност, то формата на принадената стойност, която отличава земеделския труд от всички други отрасли на труда, поземлената рента, е за тях всеобща форма на принадената стойност. Промишлената печалба и паричната лихва са само различни рубрики, по които поземлената рента се разпределя и преминава на определени части от ръцете на поземлените собственици в ръцете на другите класи. Това е съвсем противоположно на възгледа, към който се придържаха, като се почне от Адам Смит, по-късните политикоикономисти, защото тези последните с право разглеждат промишлената печалба като онази форма, в която принадената стойност първоначално се присвоява от капитала, и затова — като първоначална всеобща форма на принадената стойност, а лихвата и поземлената рента те разглеждат само като разклонения на промишлената печалба, която се разпределя от промишлените капиталисти между различните класи — съпритежатели на принадената стойност.
Освен вече приведеното основание, което се заключава в това, че земеделският труд е такъв труд, при който създаването на принадена стойност се явява в материално осезаем вид и се разкрива независимо от процесите на обръщението — физиократите имаха и други мотиви, които обясняват тяхната гледна точка.
Първо, в земеделието поземлената рента се явява като трети елемент, като такава форма на принадената стойност, която в промишлеността или изобщо не се среща, или се среща съвсем рядко. Това беше принадената стойност свръх принадената стойност (свръх печалбата), следователно — най-осезателната и най-много биеща на очи форма на принадената стойност, принадена стойност на квадрат.
„Селското стопанство“, както казва домораслият политикоикономист Карл Арнд („Die naturgemässe Volkswirtschaft“ etc. Hanau, 1845, стр. 461—462), „създава — в поземлената рента — такава стойност, която не се среща в промишлеността и търговията: стойност, която остава след възстановяване на цялата платена работна заплата и на цялата изразходвана печалба от капитала“.
Второ. Ако се абстрахираме от външната търговия — което физиократите правеха напълно правилно и което те трябваше да правят, за да разглеждат абстрактно буржоазното общество, — ясно е, че броят на заетите в манифактурата и т. н. и съвсем откъснати от земеделието работници („свободни ръце“, както ги нарича Стюърт) се определя от количеството селскостопански продукти, което земеделските работници произвеждат свръх своето собствено потребление.
„Ясно е, че относителната численост на хората, които могат да съществуват, без да се занимават със земеделски труд, се определя напълно от производителността на труда на земеделците“ (R. Jones. On the Distribution of Wealth. London 1831, стр. 159—160).
Така че земеделският труд образува естествената основа (виж за това една от предишните тетрадки)[16] не само за принаден труд в сферата на самото земеделие, но и за превръщане на всички други отрасли на труда в самостоятелни отрасли, а следователно и за създаваната в тях принадена стойност; ето защо е ясно, че именно той трябваше да се разглежда като създател на принадена стойност, докато за субстанция на стойността се считаше изобщо определеният, конкретният труд, а не абстрактният труд и неговата мяра, работното време.
[226] Трето. Всяка принадена стойност — не само относителната, но и абсолютната, се основава върху известна дадена производителност на труда. Ако производителността на труда е достигнала само такава степен на развитие, че работното време на един човек би стигало само за поддържане на неговия собствен живот, само за производство и възпроизводство на неговите собствени средства за живот, не би имало никакъв принаден труд и никаква принадена стойност, не би съществувала изобщо никаква разлика между стойността на работната сила и стойността, която се създава чрез прилагане на тази работна сила. Ето защо възможността за принаден труд и принадена стойност се обуславя от известна дадена производителност на труда, от такава производителност, която прави работната сила способна да създава нова стойност, превишаваща нейната собствена стойност, да произвежда повече от онова, което е необходимо за поддържане на процеса на съществуване. При това, както вече видяхме в пункт втори, тази производителност, тази степен на производителност, от която се изхожда като от предпоставка, трябва да бъде налице преди всичко в земеделския труд, следователно тя се явява като дар на природата, като производителна сила на природата. Тук, в земеделието, по начало е дадено в широки размери съдействието на природните сили, увеличението на работната сила на човека чрез прилагане и експлоатиране на автоматично действащите природни сили. В промишлеността това използване на природните сили в голям мащаб се появява едва с развитието на едрата промишленост. База за развитието на капитала е определена степен на развитие на земеделието, било то в собствената страна или в чужди страни. Дотолкова абсолютната принадена стойност съвпада тук с относителната. (Дори върлият противник на физиократите Бъкънан изтъква това срещу А. Смит, като се старае да докаже, че и възникването на съвременната градска промишленост е било предшествано от развитието на земеделието).
Четвърто. Тъй като заслуга и отличителна черта на физиокрацията е, че извежда стойността и принадената стойност не от обръщението, а от производството, тя противоположно на монетарната и меркантилистката система започва по необходимост с оня отрасъл на производството, който изобщо може да се мисли обособено, независимо от обръщението, от размяната, и който предполага не размяна между човек и човек, а само размяна между човека и природата.
[2) ПРОТИВОРЕЧИЯ В СИСТЕМАТА НА ФИЗИОКРАТИТЕ:
ФЕОДАЛЕН ОБЛИК НА СИСТЕМАТА И НЕЙНАТА БУРЖОАЗНА СЪЩНОСТ;
ДВОЙСТВЕНОСТ В ТРАКТОВКАТА НА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ]От посочените по-горе обстоятелства произтичат противоречията в системата на физиокрацията.
Фактически това е първата система, която анализира капиталистическото производство и представя като вечни естествени закони на производството условията, в които капиталът се произвежда и в които той произвежда. Но, от друга страна, тя се явява по-скоро като буржоазно възпроизвеждане на феодалната система, на господството на поземлената собственост; а промишлените отрасли, в които капиталът най-рано получава самостоятелно развитие, ѝ се струват „непроизводителни“ отрасли на труда, прости придатъци на земеделието. Първото условие за развитието на капитала е отделянето на поземлената собственост от труда, е това, че земята — това първично условие на труда — започва да противостои на свободния работник като самостоятелна сила, като сила, която се намира в ръцете на особена класа. Ето защо във физиократическата трактовка поземленият собственик се явява като истински капиталист, т. е. като присвоител на принаден труд. По този начин феодализмът се изобразява и обяснява тук sup specie*1 на буржоазното производство, а земеделието се разглежда като отрасъл на производството, в който единствено има място капиталистическото производство, т. е. производството на принадена стойност. Докато феодализмът благодарение на това придобива буржоазен характер, буржоазното общество приема феодален външен вид.
Този външен вид въведе в заблуждение принадлежащите към дворянството привърженици на доктор Кене като например патриархалния чудак Мирабо-старши. У представителите [227] на физиократическата система, които виждаха по-далеч, особено у Тюрго, тази илюзия изчезва напълно и физиократическата система се явява като израз на новото капиталистическо общество, което си пробива път в рамките на феодалното общество. Тя следователно съответства на буржоазното общество от онази епоха, когато то се излюпва от феодализма. Ето защо изходната точка се намира във Франция, страна предимно земеделска, а не в Англия, страна, където преобладава промишлеността, търговията и мореплаването. В Англия погледът естествено е насочен към процеса на обръщението, към това, че продуктът придобива стойност, става стока само като израз на всеобщия обществен труд, като пари. Ето защо, докато се касае не за формата на стойността, а за величината на стойността и за увеличаването на стойността, тук преди всичко се хвърля на очи „печалбата от отчуждаване“, т. е. описаната от Стюърт относителна печалба. Но когато става дума да се покаже, че принадената стойност се създава в сферата на самото производство, необходимо е преди всичко да се обърнем към оня отрасъл на труда, в който тя се явява независимо от процеса на обръщението, т. е. към земеделието. Затова инициативата в това отношение бе проявена в страна, в която преобладаваше земеделието. Родствени на физиократите идеи се срещат откъслечно у старите писатели, които ги предшестваха, като например отчасти в самата Франция у Боагилбер. Но само у физиократите тези идеи стават система, означаваща нов етап в науката.
Земеделският работник, принуден да се задоволява с минимум работна заплата, „с най-необходимото“, възпроизвежда повече от това „най-необходимо“ и този излишък е поземлената рента, принадената стойност, която се присвоява от собствениците на основното условие на труда — природата. Ето защо физиократите не казват: работникът работи свръх работното време, необходимо за възпроизводството на неговата работна сила, и затова стойността, която той създава, превишава стойността на неговата работна сила; или с други думи, трудът, който той дава, е повече от количеството труд, което той получава във формата на работна заплата. Те казват: сумата от потребителни стойности, които той потребява през време на производството, е по-малка от сумата на потребителните стойности, която той произвежда, и по такъв начин остава излишък от потребителни стойности. — Ако той би работил само в течение на времето, което е необходимо за възпроизводството на неговата собствена работна сила, никакъв излишък не би се получил. Но физиократите отбелязват и фиксират само обстоятелството, че производителната сила на земята предоставя на работника възможност в течение на неговия работен ден, който се предполага за даден, да произвежда повече от онова, което му е нужно да потреби за поддържане на своето съществуване. Така тази принадена стойност се явява като дар на природата, със съдействието на която определена маса органическо вещество — семена на растения, известен брой животни — придава на труда способността да превръща по-голямо количество неорганическо вещество в органическо.
От друга страна, приема се като нещо, което се разбира от само себе си, че на работника противостои поземленият собственик като капиталист. Поземленият собственик заплаща на работника неговата работна сила, която той му предлага като стока — а в замяна на това не само получава еквивалент, но и присвоява целия прираст на стойността, създаден от прилагането на тази работна сила. При този обмен се предполага, че вещественото условие на труда и самата работна сила са взаимно отчуждени. За изходен пункт се взема феодалният поземлен собственик, но той се явява като капиталист, явява се просто като стокопритежател, който увеличава стойността на стоките, обменяни от него срещу труд, и получава обратно не само техния еквивалент, но и излишък свръх този еквивалент, тъй като той заплаща работната сила само като стока. Като стокопритежател той противостои на свободния работник. С други думи, този поземлен собственик е по същина капиталист. Физиократическата система и в това отношение е права дотолкова, доколкото отделянето на работника от земята и от поземлената собственост представлява основно условие [228] за капиталистическото производство и за производството на капитала.
Оттук следните противоречия в същата система: за нея, която за пръв път се опита да обясни принадената стойност с присвояване на чужд труд, при това с присвояване на основата на размяната на стоки, стойността изобщо не е форма на обществения труд, а принадената стойност не е принадена труд; за нея стойността е само потребителна стойност, само вещество, а принадената стойност е само дар на природата, която връща на труда вместо даденото количество органическо вещество по-голямо количество от това вещество. От една страна, поземлената рента — т. е. действителната икономическа форма на поземлената собственост — е освободена от феодалната обвивка на поземлената собственост, сведена е просто до принадена стойност, до излишък над работната заплата. От друга страна, тази принадена стойност — отново във феодален дух — се извежда от природата, а не от обществото, от отношението към земята, а не от обществените отношения. Самата стойност се свежда просто до потребителна стойност, следователно до вещество. Но в същото време в това вещество физиократите ги интересува само количествената страна, излишъкът от произведените потребителни стойности над потребените, следователно само количественото съотношение на потребителните стойности, само тяхната разменна стойност, която в последна сметка се свежда до работното време.
Всичко това са противоречия на капиталистическото производство от оня период, когато то, освобождавайки се от недрата на феодалното общество, още само дава на самото това феодално общество буржоазно тълкуване, но още не е намерило своя собствена форма; така както философията най-напред се изработва в рамките на религиозната форма на съзнанието и с това, от една страна, унищожава религията като такава, а, от друга страна, по своето положително съдържание сама се движи още само в тази идеализирана, преведена на езика на мислите религиозна сфера.
Ето защо и в изводите, които правят самите физиократи, привидното превъзнасяне на поземлената собственост преминава в икономическо отрицание на тази собственост и в утвърждаване на капиталистическото производство. От една страна, всички данъци се прехвърлят върху поземлената рента или, с други думи, поземлената собственост се подлага на частична конфискация — мярка, която се опита да осъществи законодателството на френската революция и до която, като краен извод, стига рикардианската, достигнала напълно развита форма съвременна политическа икономия.[17] Тъй като за единствена принадена стойност се смята поземлената рента, всички данъци се струпват върху поземлената рента, а затова и всяко облагане на другите форми доход представлява само косвен и затова икономически вреден, спъващ производството път на облагане на поземлената собственост. Вследствие на това данъчното бреме и с това всяка държавна намеса се отстранява от промишлеността и така промишлеността се освобождава от каквато и да било намеса от страна на държавата. Това се извършва уж за благото на поземлената собственост, не в интерес на промишлеността, а в интерес на поземлената собственост.
С това е свързано: laissez faire, laissez aller*2, нестесняваната от нищо свободна конкуренция, освобождаването на промишлеността от всяка държавна намеса, премахването на монополите и т. н. Тъй като промишлеността според физиократите не създава нищо, а само превръща в друга форма даваните ѝ от земеделието стойности; тъй като тя не прибавя към тези стойности никаква нова стойност, а само връща в друга форма, във вид на еквивалент, доставяните ѝ стойности, желателно е, разбира се, този процес на превръщане да се извършва без пречки и да струва колкото може по-евтино, а това се постига само чрез свободната конкуренция — постига се с това, че капиталистическото производство се предоставя само на себе си. Излиза, че освобождаването на буржоазното общество от абсолютната монархия, издигната върху развалините на феодалното общество, се извършва само в интерес [229] на феодалния поземлен собственик, който се е превърнал в капиталист и се стреми само към обогатяване. Капиталистите са капиталисти само в интерес на поземления собственик, също така както в своето по-нататъшно развитие политическата икономия ги заставя да бъдат капиталисти само в интерес на работническата класа.
От всичко това се вижда колко малко съвременните икономисти от рода на издателя на физиократите господин Ойжен Дер с неговия удостоен с премия очерк върху тях разбират физиократите, когато смятат, че специфичните положения на физиократите за изключителната производителност на земеделския труд, за поземлената рента като единствена форма на принадената стойност, за важното положение на поземлените собственици в системата на производството не се намират в никаква връзка помежду си и само случайно се съчетават у физиократите с провъзгласяването на свободата на конкуренцията, с принципа на едрата промишленост, на капиталистическото производство. Заедно с това става ясно как феодалната привидност на тази система — точно както аристократическият тон на епохата на Просвещението — трябваше да направи немалък брой феодални сеньори възторжени привърженици и разпространители на една система, която по същество провъзгласяваше буржоазната система на производство върху развалините на феодалната.
[3) КЕНЕ ЗА ТРИТЕ ОБЩЕСТВЕНИ КЛАСИ.
ПО-НАТАТЪШНО РАЗВИТИЕ НА ФИЗИОКРАТИЧЕСКАТА ТЕОРИЯ У ТЮРГО:
ЕЛЕМЕНТИ НА ПО-ДЪЛБОК АНАЛИЗ НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ]Сега ще разгледаме редица места отчасти за пояснение, отчасти за доказателство на приведените по-горе положения.
У самия Кене, в „Analyse du Tableau economique“, нацията се състои от три класи граждани:
„Производителна класа“ (земеделски работници), „класа на поземлените собственици“ и „безплодна класа“ („всички граждани, заети с всякакви други услуги и всякакви други работи освен земеделие“) („Physiocrates“ etc., edition Eugene Daire, Paris, 1846,1 partie, стр. 58).
Производителна класа, класа, която създава принадена стойност, са само земеделските работници, а не поземлените собственици. Значението на тази класа, класата на поземлените собственици, която не е „безплодна“, тъй като е представител на „принадената стойност“, произтича не от това, че тя създава тази принадена стойност, а изключително от това, че я присвоява.
У Тюрго физиократическата система прие най-развит вид. На места у него „чистият цар на природата“ е представен дори като принаден труд, а, от друга страна, съществуващата за работника необходимост да дава онова, което превишава потребната за живота работна заплата, се обяснява с отделянето на работника от условията на труда, които му противостоят като собственост на класа, която ги е превърнала в предмет на покупко-продажба.
Първият довод в полза на това, че производителен е единствено земеделският труд, се състои в това, че той е естествена основа и предпоставка за самостоятелно съществуване на всички други видове труд.
„Неговият“ (на земеделеца) „труд запазва между другите видове труд, разпределени между разните членове на обществото, същото първенствуващо значение... каквото трудът, необходим за добиване на храна, е заемал между различните работи, които човек е трябвало да изпълнява за задоволяване на своите разнообразни потребности преди общественото разделение на труда. Това не е първенство в смисъл на почит или достойнство; това е първенство, обусловено от физическата необходимост . . . Обстоятелството, че трудът на земеделеца извлича от земята свръх необходимото за задоволяване на неговите лични потребности, образува единствения фонд на работната заплата, която всички други членове на обществото получават в обмен на своя труд. Тези последните — с това, че на свой ред използват получаваната от тях при тази размяна заплата за покупка на продуктите на земеделеца — му връщат абсолютно точно“ (във веществен израз) „само онова, което са получили от него. Такава е съществената [230] разлика между тези два вида труд“ („Reflexions sur la Formation et la Distribution des Richesses“ (1766). Turgot. Oeuvres, edition Daire, Tome I, Paris, 1844, стр. 9—10).
Ho как възниква принадената стойност? Тя възниква не от обръщението, а се реализира в обръщението. Продуктът се продава по своята стойност, а не над своята стойност. Няма излишък на цената над стойността. Но тъй като продуктът се продава по своята стойност, продавачът реализира принадена стойност. Това е възможно само защото самият той не е заплатил напълно продаваната от него стойност, иначе казано, защото продуктът съдържа в себе си такава съставна част от стойността, която не е заплатена от продавача, не е възстановена с еквивалент. Именно така стои въпросът със земеделския труд. Продавачът продава онова, което не е купил. Това некупено Тюрго най-напред изобразява като „чист дар на природата“. Но ние ще видим, че този „чист дар на природата“ незабелязано се превръща у него в некупен от поземлените собственици, но продаван от тях в земеделски продукти принаден труд на земеделците.
„Щом земеделецът започва със своя труд да произвежда свръх онова, което е необходимо за задоволяване на неговите потребности, той получава възможност срещу този излишък, който природата му предоставя като чист дар свръх възнаграждението за неговия труд, да купува труда на други членове на обществото. Тези последните, продавайки му своя труд, припечелват само за да живеят; а земеделецът освен своите средства за съществуване придобива още такова богатство, с което той може самостоятелно и свободно да се разпорежда, богатство, което той не е купил, но което продава. Така той се явява единствен източник на богатствата, които със своето обръщение оживяват всички видове труд в обществото, тъй като само неговият труд произвежда излишък свръх работната заплата за труда“ (цит. съч., стр. 11).
В тази първа трактовка е схваната, първо, същността на принадената стойност, схванато е именно това, че тя е такава стойност, която се реализира при продажбата, но за която продавачът не е дал никакъв еквивалент, т. е. която той не е купил. Незаплатена стойност. Но, второ, този излишък над „работната заплата“ се разглежда като „чист дар на природата“, тъй като изобщо дар на природата, нещо, което зависи от нейната производителност, е обстоятелството, че работникът може да произведе в продължение на своя работен ден повече, отколкото е необходимо за възпроизводството на неговата работна сила, повече, отколкото е неговата работна заплата. Според тази първа трактовка целият продукт се присвоява още от самия работник. И целият този продукт се разпада на две части. Първата част образува работната заплата на работника — той се изобразява по отношение на самия себе си като наемен работник, който си заплаща онази част от продукта, която е необходима за възпроизводството на неговата работна сила, за поддържането на неговия живот. Втората част, която остава свръх това, е дар на природата и образува принадената стойност. Но същината на тази принадена стойност, на този „чист дар на природата“ се очертава по-ясно, щом се отхвърли предпоставката за „земеделеца-собственик на земята“ и двете части на продукта, работна заплата и принадена стойност, отиват у различни класи, едната — у наемния работник, другата — у поземления собственик.
За да се образува класа на наемните работници било в промишлеността, било в самото земеделие (първоначално всички заети в промишлеността се явяват само като stipendies, като наемни работници на „земеделеца-собственик“) — условията на труда трябва да се отделят от работната сила, а основата на това отделяне е обстоятелството, че самата земя се явява като частна собственост на една част от обществото, така че другата негова част се оказва отстранена от това веществено условие за прилагане на своя труд.
„Първоначално поземленият собственик не се е отличавал от земеделеца . . . В онова далечно време, когато всеки трудолюбив човек е намирал толкова земя, колкото [231] е искал, никой не е могъл да има подбуда да работи за другиго... Но в края на краищата всеки участък земя си е намерил стопанин, и онези, които не са успели да получат поземлена собственост, в началото не са имали друг изход, освен да разменят труда на своите ръце, осъществяван като занятия на наемната класа“ (т. е. класата на занаятчиите, по-късо казано — на всички неземеделски работници), „срещу излишъка от продукти на земеделеца-собственик“ (стр. 12). „Земеделецът-собственик“, имайки в свое разпореждане „значителния излишък“, който земята е давала като награда за неговия труд, е можел „да плаща на хората с този излишък, за да обработват неговата земя; защото за онези, които живеят от работна заплата, е безразлично за какъв вид труд я получават. Собствеността върху земята е трябвало поради това да се отдели от земеделския труд и това скоро станало... Поземлените собственици започват... да се избавят от труда по обработване на земята, прехвърляйки го върху наемни земеделци“ (цит. съч., стр. 13).
С това отношението между капитал и наемен труд се появява в самото земеделие. То се появява едва от момента, когато известна маса хора се оказват лишени от собственост върху условията на труда — и преди всичко върху земята — и нямат какво друго да продават освен своя собствен труд.
Сега за наемния работник, който не може вече да произвежда никаква стока, а е принуден да продава самия си труд, минимумът работна заплата, еквивалентът на необходимите средства за живот, неизбежно става закон при размяната му със собственика на условията на труда.
„Простият работник, който няма нищо освен ръце и умение да работи, има само толкова, колкото успява да получи от продажбата на своя труд на другите . . . Във всички отрасли на труда трябва да съществува и действително съществува фактът, че работната заплата на работника се ограничава от онова, което му е безусловно необходимо, за да поддържа своя живот“ (цит. съч., стр. 10).
И ето, щом се появява наемният труд:
„продуктът на земята се дели на две части: едната от тях включва в себе си средствата за съществуване и печалбата на земеделеца, които възнаграждават неговия труд и съставляват условието, при което той поема обработването на нивите на собственика; остатъкът представлява онази самостоятелна и свободна част, която земята дава като чист дар на оня, който я обработва, свръх изразходваните от него средства и възнаграждението за неговия труд, и това съставлява делът на собственика, или доходът, от който той може да живее, без да работи, и с който той може да прави, каквото пожелае“ (цит. съч., стр. 14).
Обаче този „чист дар на земята“ се явява сега вече определено като подарък, който тя прави на „оня, който я обработва“, т. е. като неин подарък на труда, като производителна сила на вложения в земята труд, като такава производителна сила, която трудът притежава вследствие на използването на производителната сила на природата и която той черпи следователно от земята, но черпи от нея само като труд. Ето защо в ръцете на собственика на земята излишъкът се явява вече не като „дар на природата“, а като присвояване — без еквивалент — на чужд труд, който благодарение на производителността на природата е в състояние да произвежда средства за съществуване свръх своите собствени потребности, но който — по силата на това, че е наемен труд — е принуден да се ограничава с това, да присвоява от целия продукт на труда само „онова, което е безусловно необходимо за поддържането на неговото съществуване“.
„Земеделецът произвежда своята собствена работна заплата и освен това дохода, който служи за заплащане на цялата класа на занаятчиите и другите наемни лица. Собственикът получава всичко, което има, само благодарение на труда на земеделеца“ (следователно не благодарение на „чистия дар на природата“); „той получава от земеделеца [232] средства за съществуване за себе си и онова, с което заплаща работата на другите наемни лица . . . Земеделецът се нуждае от собственик само по силата на съществуващите договори и закони“ (цит. съч., стр. 15).
Следователно тук принадената стойност направо се изобразява като онази част от труда на земеделеца, която собственикът на земята присвоява без еквивалент и продуктът на която той поради това продава, без да го е купил. Обаче Тюрго има предвид не разменната стойност като такава, не самото работно време, а излишъка от продукти, който трудът на земеделеца доставя на поземления собственик свръх собствената си работна заплата; но този излишък от продукти е само овеществяване на количеството време, в течение на което земеделецът работи за собственика безплатно, свръх времето, в течение на което той работи, за да възпроизведе своята работна заплата.
И така ние виждаме, че в рамките на земеделския труд физиократите правилно разбират принадената стойност, че те я разглеждат като продукт на труда на наемния работник, макар че те все пак разглеждат самия този труд в онази конкретна форма, в която той е представен в потребителните стойности.
Ще отбележим мимоходом, че Тюрго счита капиталистическия начин на експлоатация на земеделието — „даването на земите под аренда“ — за „най-изгоден от всички начини, но този начин е приложим само в страна, която вече е достатъчно богата“ (цит. съч., стр. 21).
{При разглеждане на принадената стойност е необходимо да се премине от сферата на обръщението в сферата на производството, т. е. да се извежда принадената стойност не просто от размяната на стока срещу стока, а от размяната, която се извършва в рамките на самото производство между собствениците на условията на труда и работниците. И те — собствениците на условията на труда и работниците — противостоят един на друг като стокопритежатели и поради това тук съвсем не се предполага производство, независимо от размяната.}
{Във физиократическата система поземлените собственици са „наематели“, а работниците и предприемачите във всички други отрасли на производството са „получатели на работна заплата“, или „наемни лица“. Оттук също и „управляващи“ и „управлявани“.}
Тюрго анализира условията на труда по следния начин :
„Във всеки отрасъл на труда работникът трябва предварително да има оръдия на труда и достатъчно количество материали, които са предмет на неговия труд; освен това той трябва да има възможност да се издържа, докато продаде своите изделия“ (цит. съч., стр. 34).
Земята първоначално доставя безплатно всички тези „аванси“, тези условия, при които само е възможен трудът, които следователно са предпоставки за процеса на труда:
„Тя е доставила първия фонд от аванси още преди всякаква обработка на земята“ във вид на плодове, риба, животни и др. т., във вид на оръдия — например клони, камъни, домашни животни, броят на които нараства благодарение на процеса на размножението и които освен това дават всяка година такива продукти като „мляко, вълна, кожа и други материали, които заедно с добитите от гората дървета са образували първоначалния фонд за промишлено производство“ (цит. съч., стр. 34).
И ето тези условия на труда, тези „аванси“ стават капитал, веднага щом трябва да бъдат авансирани на работника от трето лице, а това става от момента, когато работникът няма нищо освен самата си работна сила.
„Откакто за значителна част от членовете на обществото техните собствени ръце са станали единствен източник на съществуване, онези, които по такъв начин са живели от своята работна заплата, е трябвало да получават предварително нещо както за да имат суровини за преработване, така и да преживеят, докато им се изплати работната заплата“ (цит. съч., стр. 37—38).
[233] Тюрго определя „капиталите“ като
„натрупани движими ценности“ (цит. съч., стр. 38). Първоначално поземленият собственик или земеделецът всеки ден непосредствено плаща например на предачката на лен работната заплата и ѝ доставя материал. С развитието на промишлеността става необходимо да се прилагат по-значителни „аванси“ и да се осигурява непрекъснатостта на този процес на производство. С това именно се заемат „притежателите на капитали“. В цената на своите продукти такъв „притежател на капитал“ трябва да си възстанови всички дадени от него „аванси“, както и печалба, равна на онази, която биха му донесли неговите пари, ако той ги употребеше за покупка на участък“ (земя), и своята „работна заплата“, „защото несъмнено е, че при еднаква печалба той би предпочел да живее, без ни най-малко да се труди, от доходите от земята, която той би могъл да купи със същия капитал“ (стр. 38—39).
„Промишлената наемна класа“ на свой ред се подразделя
„на предприемачи-капиталисти и прости работници“ и т. н. (стр. 39).
С „предприемачите-фермери“ работата стои така, както с тези предприемачи-капиталисти. Те също трябва да получат обратно всички „аванси“ и заедно с това печалба, както в посочения по-горе случай.
„Всичко това трябва да бъде предварително приспаднато от цената на продуктите на земята; излишъкът служи на земеделеца да заплати на собственика за разрешението да използва неговата земя, на която земеделецът създава своето предприятие. Това е наемът, доходът на поземления собственик, чистият продукт, защото всичко, което земята произвежда за възстановяване на авансите от всякакъв вид и на печалбите на оня, който прави тези аванси, не може да се разглежда като доход, а само като възстановяване на разходите по обработване на земята; защото ако земеделецът не си изкарваше тези разходи, той не би изразходвал своите средства и своя труд, за да обработва чужди ниви“ (цит. съч., стр. 40).
Най-после:
„Макар че капиталите се образуват отчасти от спестяванията, които се правят от печалбите на трудещите се класи, все пак понеже всички тези печалби се получават винаги от земята, защото всички те се изплащат или от дохода, или от производствените разходи на този доход, очевидно е, че и капиталите, също както и доходът, произтичат от земята; или по-точно, те не са нищо друго освен натрупване на онази част от произвежданите от земята стойности, която притежателите на дохода или онези, които имат дял в него, могат всяка година да отделят настрана, като не я изразходват за задоволяване на своите потребности“ [стр. 66].
Напълно естествено е, че щом поземлената рента е единствената форма на принадената стойност, то натрупването на капитала има за източник само поземлената рента. Онова, което капиталистите натрупват по друг начин, те го късат от тяхната „работна заплата“ (от дохода им, предназначен за тяхното потребление, защото печалбата се разглежда именно като такъв вид доход).
Тъй като печалбата подобно на работната заплата се причислява към разходите по обработване на земята и само излишъкът образува дохода на поземления собственик, то в действителност този последният, въпреки отрежданото му почетно място, се отстранява от всякакво участие в разходите за обработка на земята и с това престава да бъде агент на производството — точно както у рикардианците.
Възникването на физиокрацията е било свързано както с опозицията срещу колбертизма, така и по-специално със скандалния крах на системата на Ло.
[4) СМЕСВАНЕ НА СТОЙНОСТТА С ПРИРОДНОТО ВЕЩЕСТВО (ПАОЛЕТИ)]
[234] Смесването, или по-точно отъждествяването на стойността с природното вещество, както и връзката на този възглед с цялата система от възгледи на физиократите ясно проличава в следващите извадки от съчинението на Фердинандо Паолети „I veri mezzi di render felici le societa“ (отчасти насочено срещу Вери, който в своите „Meditazioni sulla Economia politica“ (1771) се обяви против физиократите). (Паолети от Тоскана, посоченото съчинение — в XX том на изданието на Кустоди, Parte Moderna.)
„Такова увеличение на количеството на материята“, каквото са „произведенията на земята“, „несъмнено не съществува и никога не може да съществува в промишлеността, която дава на материята само форма, само я видоизменя; следователно промишлеността нищо не създава. Но, възразяват ми, промишлеността придава форма на материята, следователно тя е производителна; защото тя представлява производство ако не на материя, то на форма. Добре, аз не отричам това; но това не е създаване на богатство, а, обратно, нищо друго освен разход... Политическата икономия предполага и прави предмет на своите изследвания физическото и реалното производство, което съществува само в земеделието, тъй като единствено земеделието увеличава количеството на материалните предмети и продуктите, образуващи богатството... Промишлеността купува от земеделието суровини, за да ги обработи. Промишленият труд, както вече казахме, дава само форма на тези суровини, но нищо не прибавя към тях и не ги умножава“ (стр. 196—197). „Дайте на готвача известно количество грах, за да приготви обед; той ще го свари както следва и в готов вид ще ви го поднесе на масата, но ще поднесе същото количество, което е получил; обратно, дайте същото количество грах на градинаря, за да го повери на земята, и той след време ще ви върне най-малко четири пъти повече от полученото. Това именно е истинското и единствено производство“ (стр. 197). „Вещите придобиват стойност благодарение на потребностите на хората. Ето защо стойността на стоките — или увеличаването на тази стойност — е следствие не на промишления труд, а на разходите на ония, които работят“ (стр. 198). „Веднага щом се появи някаква модна промишлена стока, тя бързо се разпространява както вътре, така и вън от страната; и много скоро конкуренцията на другите промишленици и търговци понижава нейната цена до надлежното равнище, което ... се определя от стойността на суровините и на средствата за съществуване на работниците“ (стр. 204—205).
[5) ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЗИОКРАТИЧЕСКАТА ТЕОРИЯ У АДАМ СМИТ]
Измежду всички отрасли на производството природните сили се прилагат за производство в големи мащаби най-напред в земеделието. Прилагането на природните сили в промишлеността се хвърля на очи само на по-високо стъпало на развитие на промишлеността. От следващия по-долу цитат може да се види как А. Смит още тук отразява предисторията на едрата промишленост и затова изказва физиократически възгледи, докато Рикардо му отговаря от гледна точка на съвременната промишленост.
[235] А. Смит в пета глава на втора книга на своя труд казва по отношение на поземлената рента:
„Тя е продукт на природата, който остава, след като се приспадне или възстанови всичко онова, което може да се смята за продукт на човека. Тя рядко съставлява по-малко от една четвърт от целия продукт и често е повече от една трета от него. Еднакво голямо количество производителен труд, изразходван в манифактурите, никога не може да даде толкова голяма маса новосъздаден продукт. В манифакmypume природата не прави нищо, всичко се прави от човека; а полученият продукт винаги трябва да бъде пропорционален на силата на агентите на производството, които го създават.“
В отговор на това Рикардо бележи в своите „Принципи“ (второ издание, 1819 г., бележката на стр. 61 — 62):
„Нима природата не прави нищо за човека в промишлеността? Нима силите на вятъра и водата, които привеждат в движение нашите машини и кораби, са равни на нула? Нима атмосферното налягане и пъргавината на парата, които ни правят способни да заставяме най-изумителни машини да работят, не са дарове на природата? Аз не говоря за действието на топлината при размекването и топенето на металите, за действието на атмосферата в процесите на оцветяването и ферментацията. Не може да се назове нито един отрасъл на промишлеността, в който природата да не оказва помощ на човека, и при това щедра и безплатна помощ.“
Физиократите разглеждат печалбата само като приспадане от рентата:
„Физиократите казват например за цената на парче дантела, че част от нея просто възстановява онова, което е потребил работникът, а друга част само преминава от джоба на един човек“ {а именно земевладелеца} „в джоба на друг“ (An Inquiry into those Principles, respecting the Nature of Demand and the Necessity of Consumption, lately advocated by Mr. Malthus etc. London, 1821, стр. 96).
От схващането на физиократите, които разглеждат печалбата(включително и лихвата) само като доход, който отива за потреблението на капиталиста, произтича и възгледът на А. Смит и икономистите след него, че натрупването на капитала дължи своя произход на личните лишения на капиталиста, на неговата пестеливост и въздържание. Физиократите можеха да твърдят това, защото те разглеждаха само поземлената рента като истински, икономически, така да се каже, законен източник на натрупването.
„Той“, т. е. трудът на земеделеца — казва Тюрго, — „е единственият труд, който произвежда повече от онова, което съставлява заплащането на труда“ (Тюрго, цит. съч., стр. 11).
По такъв начин печалбата тук е напълно включена в „заплащането на труда“.
[236] „Земеделецът създава свръх това възстановяване“ (на своята собствена работна заплата) „дохода на поземления собственик, а занаятчията не създава никакъв доход нито за самия себе си, нито за другите“ (цит. съч., стр. 16). „Всичко, което земята произвежда за възстановяване на авансите от всякакъв вид и на печалбите на оня, който прави тези аванси, не може да се разглежда като доход, а само като възстановяване на разходите по обработване на земята“ (цит, съч., стр. 40).
А. Бланки в „Histoire de l'economic politique“, Bruxelles, 1839, стр. 139, казва за физиократите:
„Те смятаха, че трудът, прилаган за обработване на земята, произвежда не само онова, което е необходимо на работника за неговата собствена прехрана в течение на цялото работно време, но и известен излишък от стойност“ (принадена стойност), „който може да бъде присъединен към масата на вече съществуващото богатство. Те наричаха този излишък чист продукт.“
(Следователно те разглеждат принадената стойност във вида на онези потребителни стойности, в които тя е представена).
„Чистият продукт от тяхна гледна точка трябвало по необходимост да принадлежи на собственика на земята и е представлявал в негови ръце доход, с който той е можал напълно да разполага. А какво е било чист продукт на другите отрасли на производството? . . . Промишлениците, търговците, работниците, всички те са били разглеждани като служещи, наемни работници на земеделието, този върховен създател и разпределител на всички блага. Според системата на икономистите[18] продуктите на труда на всички тези хора представлявали само еквивалент на онова, което те са потребили през време на своята работа, така че след завършване на последната общата сума на богатствата оставала съвсем същата, каквато е била преди това, стига само работниците или господарите да не слагат настрана, т. е. да не спестяват нещо от онова, което са имали право да потребят. По този начин само трудът, приложен към земята, се е признавал за произвеждащ богатство, а трудът в другите отрасли на производството се разглеждал като безплоден, защото „той не бил водел до никакво увеличение на обществения капитал“.
{И така, физиократите виждали същността на капиталистическото производство в производството на принадена стойност. Именно това явление те трябвало да обяснят. В това се и състояла проблемата, след като те отхвърлили „печалбата от отчуждаване“ на меркантилистката система.
„За да има пари“ — казва Мерсие де ла Ривиер, — „човек трябва да ги купи, и след тази покупка той не става по-богат, отколкото е бил преди; той само е получил в пари същата стойност, която е дал в стоки“ (Mercier de la Riviere. Ordre naturel et essentiel des societes politiques, том II, стр. 338).
Това се отнася както до [237] покупката, така и до продажбата, а също и до резултата на цялата метаморфоза на стоката, т. е. до резултата от продажбата и покупката, до размяната на различни стоки по тяхната стойност, т. е. до размяната на еквиваленти. Но откъде се взема в такъв случай принадената стойност, т. е. откъде се взема капиталът? Такава беше проблемата, която стоеше пред физиократите. Тяхната грешка се заключаваше в това, че те смесваха прираста на веществото, който вследствие на естествения растеж на растенията и естественото размножение на животните отличава земеделието и скотовъдството от промишлеността, с прираста на разменната стойност. За тях основа беше потребителната стойност. А потребителната стойност на всички стоки, сведена, ако си послужим с термина на схоластиците, до универсална същност, беше за тях веществото на природата като такова, увеличение на което в дадена негова форма става само в земеделието}.
Преводачът на А. Смит Ж. Гарние, който сам беше физиократ, излага правилно физиократическата теория на спестяването и пр. Преди всичко той ни казва, че промишлеността — както твърдяха меркантилистите за всяко производство — може да създава принадена стойност само посредством „печалбата от отчуждаване“, продавайки стоките над тяхната стойност, така че се извършва само ново разпределение на вече създадени стойности, а не присъединяване на нова стойност към създадените по-рано.
„Трудът на занаятчиите и промишлениците, който не открива никакъв нов източник за богатство, може да носи печалба само при изгодна размяна и има само чисто относителна стойност, която повече няма да съществува, ако отново не се представи случай да се спечели от размяна“ (том V, стр. 266 от неговия превод на А. Смит „Recherches sur la nature et les causes de la richesse des nations“, Paris, 1802).[19]
Или пък спестяванията, които те правят — стойността, която те запазват у себе си, след като приспаднат изразходваната от тях стойност — трябва да се извършват за сметка на намаляването на собственото им потребление.
„Макар трудът на занаятчиите и промишлениците да не може да добави към съвкупната маса на богатствата на обществото нищо друго освен спестяванията, правени от наемните работници и капиталистите, все пак чрез такива спестявания той може да спомага за обогатяване на обществото“ (пак там, стр. 266).
И по-подробно:
„Работниците в земеделието обогатяват държавата със самия продукт на своя труд; обратно, работниците в промишлеността и търговията могат да я обогатяват само със спестявания за сметка на своето собствено потребление. Това твърдение на икономистите е следствие на прокарваната от тях разлика между земеделски труд и промишлен труд и е толкова безспорно, както и самата тази разлика. В действителност трудът на занаятчиите и промишлениците може да добави към стойността на материята само стойността на техния собствен труд, т. е. стойността на работните заплати и печалбите, която е трябвало да донесе този труд съобразно с обикновената в дадена страна и в дадено време норма на работната заплата [238] и печалбата. Тези работни заплати, колкото и големи или малки да са те, са възнаграждение за труд; това е онова, което работникът по право може да потреби и което той по предположение потребява; защото само чрез потреблението той може да се възползва от плодовете на своя труд, а в това се и състои в действителност цялото му възнаграждение. Също така и печалбите, колкото и малки или големи да са те, се разглеждат като нещо, което от ден на ден се потребява от капиталиста, при което естествено се предполага, че той съобразява своите наслаждения с размерите на дохода, който му носи неговият капитал. И така, ако работникът не се е отказал от известна част от удобствата, на които има право съобразно с обикновената норма на работната заплата, която му се пада за неговия труд; ако капиталистът не слага настрана част от дохода, който му носи неговият капитал — и единият, и другият биха потребили към момента на завършването на работата цялата стойност, която се получава от тази работа. По този начин след завършването на техния труд цялата маса на обществените богатства ще остане такава, каквато е била преди това, ако те не спестят част от онова, което са имали право да потребят и което биха могли да потребят, без да рискуват да бъдат обвинени в разточителство; в този случай цялата маса на обществените богатства ще се увеличи с цялата стойност на тези спестявания. Следователно с пълно право може да се каже, че лицата, заети в промишлеността и търговията, могат да увеличават наличната съвкупна маса на общественото богатство само чрез лични лишения (пак там, стр. 263—264).
Гарние също така съвсем правилно налучква, че теорията на А. Смит за натрупване чрез спестяване почива на тази физиократическа основа (А. Смит е бил силно заразен от физиокрацията и никъде не разкрива това по-ярко, отколкото в своята критика на физиокрацията). Гарние казва:
„Най-после, ако икономистите твърдяха, че промишлеността и търговията мога да увеличават националното богатство само чрез лишения, то Смит също така казва, че промишлеността би работила напразно и капиталът на страната никога не би се увеличил, ако икономията не го увеличаваше със своите спестявания (книга II, глава 3). Следователно Смит напълно е съгласен с икономистите“ и т. н. (пак там, стр. 270).
[6) ФИЗИОКРАТИТЕ КАТО ПРИВЪРЖЕНИЦИ НА ЕДРОТО КАПИТАЛИСТИЧЕСКО ЗЕМЕДЕЛИЕ]
[239] А. Бланки в горецитираното съчинение привежда като едно от непосредствените исторически обстоятелства, които са съдействали за разпространението на физиокрацията и дори на самото ѝ възникване, следното:
„От всички ценности, богато разцъфтели се в трескавата атмосфера на системата“ (на Ло), „не остана нищо освен разорение, опустошение и банкрут. Единствено поземлената собственост оцеля в тази буря.“
{Очевидно поради това именно у господин Прудон във „Philosophie de la Misere“ поземлената собственост се явява едва след кредита.)
„Нейното положение даже се е подобрило, тъй като тя, може би за пръв път от времето на феодализма, започна да преминава от ръка в ръка и да се раздробява в широк мащаб“ (цит. съч., стр. 138).
А именно:
„Безбройните преминавания от ръка в ръка, които са ставали под влияние на системата, сложиха началото на раздробяването на поземлената собственост... Поземлената собственост за пръв път излезе от състоянието на неподвижност, в което така дълго я държа феодалната система. Това беше наистина пробуждане на поземлената собственост за земеделие... Тя“ (земята) „премина от режима на мъртвата ръка в режима на обръщението“ (стр. 137—138).
Именно Тюрго се обявява — точно както Кене и другите привърженици на този последния — за капиталистическо производство в земеделието. Така Тюрго казва:
„Даването на земята под аренда... Този последен начин“ (земеделие в голям мащаб, основано върху съвременната система на арендуване) „е най-изгодният от всички начини, но този начин е приложим само в страна, която вече е достатъчно богата“ (виж Тюрго, цит. съч., стр. 21).
А Кене в своите „Maximes generales du gouvernement economique d'un royaume agricole“казва:
„Земите, предназначени за отглеждане на зърнени храни, трябва, доколкото това е възможно, да се обединяват в големи ферми, експлоатирани от богати земеделци“ (т. е. капиталисти), „защото в едрите земеделски предприятия — в сравнение с дребните — разходите за поддържане и ремонт на постройките се намаляват, производствените разходи тук са пропорционално много по-малки, а чистият продукт — много по-голям“ [„Physiocrates“, издание на Дер, част I, стр. 96—97].
Заедно с това в посоченото място Кене признава, че резултатите от увеличаването на производителността на земеделския труд се падат на „чистия доход“ и следователно отиват преди всичко у поземления собственик, т. е. у притежателя на принадената стойност, и че относителното нарастване на последната произтича не от земята, а от обществените и тем подобни мероприятия за повишаване производителността на труда [240]. Защото в посоченото място той казва:
„Всяко изгодно“ (т. е. изгодно за „чистия продукт“) „спестяване на труда, който може да бъде извършен с помощта на животни, машини, водна сила и др. т., отива в полза на населението“ и т. н.
В същото време Мерсие де ла Ривиер (цит. съч., том II, стр. 407) смътно долавя, че принадената стойност, поне в промишлеността (Тюрго, както споменахме по-горе, разпростира това върху всички отрасли на производството), има някакво отношение към самите промишлени работници. В посоченото място той възкликва:
„Сдръжте своя възторг, вие, слепи поклонници на измамните продукти на промишлеността! Преди да възхвалявате нейните чудеса, отворете си очите и вижте колко бедни или, най-малкото, стеснени в средствата са същите тези работници, които владеят изкуството да превръщат двадесет су в стойност, равна на хиляда екю! Кой прибира това огромно увеличение на стойността? Погледнете: онези, от ръцете на които то се създава, не знаят доволство! Отнасяйте се предпазливо към този контраст!“
[7) ПРОТИВОРЕЧИЯ В ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА ФИЗИОКРАТИТЕ.
ФИЗИОКРАТИТЕ И ФРЕНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ]Противоречията в системата на икономистите, взета като цяло. Между привържениците на абсолютната монархия беше и Кене.
„Властта трябва да бъде единна... В управлението системата на противодействащи една на друга сили е гибелна, тя само свидетелства за раздор сред висшите и за угнетяване на низшите“ (в цитираните по-горе „Maximes generales“ etc. [„Physiocrates“, издание на Дер, част I, стр. 81]).
Мерсие де ла Ривиер пише:
„Вече поради това, че човекът е предназначен да живее в общество, той е предназначен да живее под властта на деспотизма“ („Ordre naturel et essentiel des sodetes politiques“, том, I, стр. 280.)
А отгоре на това и „приятелят на народа“[20] маркиз де Мирабо, Мирабо-баща! И тъкмо тази школа със своето laissez faire, laissez aller отхвърля колбертизма и изобщо всяка намеса на правителството в дейността на гражданското общество. Тя позволява на държавата да живее само в порите на това общество, както според учението на Епикур боговете обитават в порите на вселената! Прославата на поземлената собственост се превръща на практика в искане данъците да се пренесат изключително върху поземлената рента, а това крие в себе си възможност за конфискация на поземлената собственост от държавата — точно както у радикалната част от рикардианците.[21] Френската революция въпреки възраженията на Редерер и други прие тази данъчна теория.
Самият Тюрго е радикален буржоазен министър, дейността на който беше увод към френската революция. При целия си мнимо-феодален облик физиократите работят ръка за ръка с енциклопедистите. [240]
[241] Тюрго се опитваше да изпревари мероприятията на френската революция. С февруарския едикт от 1776 г. той ликвидира цеховете. (Този едикт беше отменен три месеца след неговото публикуване.) Също така Тюрго освободи селяните от пътна повинност и се опитваше да въведе единен данък върху поземлената рента.[22]
[241] По-късно ние ще се върнем още веднъж към голямата заслуга на физиократите в анализа на капитала.[23]
Следователно тук засега имаме следното. По мнението на физиократите принадената стойност дължи своя произход на производителността на особен вид труд, земеделието. А тази особена производителност дължи своето съществуване изобщо и изцяло на самата природа.
Според меркантилистката система принадената стойност е само относителна: онова, което се печели от един, се губи от друг. „Печалба от отчуждаване“, или „колебание на везните на богатството между участващите страни“.*3 Ето защо, ако разглеждаме съвкупния капитал на някоя страна, то вътре в страната не става в действителност никакво образуване на принадена стойност. То може да става само в сношенията на една нация с други нации. И излишъкът, който една нация реализира по отношение на друга, се изразява в пари (търговски баланс), тъй като именно парите представляват непосредствена и самостоятелна форма на разменната стойност. Противоположно на това — защото меркантилистката система на дело отрича образуването на абсолютна принадена стойност — физиокрацията желае да обясни последната: „чистия продукт“. Тъй като вниманието на физиократите е приковано към потребителната стойност, земеделието им изглежда като единствен създател на този „чист продукт“.
[8) ВУЛГАРИЗИРАНЕ НА ФИЗИОКРАТИЧЕСКОТО УЧЕНИЕ У ПРУСКИЯ РЕАКЦИОНЕР ШМАЛЦ]
Един от най-наивните представители на физиокрацията — колко далеч е той от Тюрго! — ние срещаме в лицето на стария специалист по откриване на демагозите[24], пруския кралски таен съветник Шмалц. Шмалц казва например следното:
„Ако природата му плаща“ (на поземления собственик) „лихва двойно по-висока от установената от закона парична лихва, то на какво разумно основание той би могъл да бъде лишен от този доход?“ („Economic politique“, traduit par Henri Jouffroy etc., tome I, Paris, 1826, стр. 90)[25].
Минимумът работна заплата се формулира от физиократите така, че потреблението (или разходите) на работниците е равно на получаваната от тях работна заплата. Или както господин Шмалц изразява това в обща форма:
„Средната работна заплата в една или друга професия е равна на това, което човек от дадена професия потребява средно през време на своята работа“ (цит. съч., стр. 120).
По-нататък четем у Шмалц:
„Поземлената рента е единственият елемент на националния доход; [242] както лихвите върху вложения капитал, така и работната заплата за всички видове труд само пренасят от една ръка в друга продукта на тази поземлена рента“ (цит. съч., стр. 309—310.
„Богатството на нацията се заключава само в способността на почвата ежегодно да произвежда поземлена рента“ (цит. съч., стр. 310). „Ако се обърнем към самите основи, към първичните елементи на стойността на всички предмети, каквито и да бъдат тези предмети, ще трябва да признаем, че тази стойност не е нищо друго освен стойност на простите продукти на природата. Това значи, че макар трудът и да придава на предметите нова стойност и по такъв начин да увеличава тяхната цена, все пак тази нова стойност, или тази цена, се състои само от сумата на стойностите на всички онези продукти на природата, които са били потребени от работника или са били употребени от него така или иначе, за да им даде нова форма“ (цит. съч., стр. 313).
„Този вид труд“ (земеделието в собствения смисъл на думата) „е единственият, който до известна степен може да се нарече производителен, тъй като само той съдейства на производството на нови тела... Трудът в обработващата промишленост само придава нова форма на телата, произведени от природата“ (цит. съч., стр. 15—16).
[9) РАННА КРИТИКА НА ФИЗИОКРАТИЧЕСКИЯ ПРЕДРАЗСЪДЪК
ПО ВЪПРОСА ЗА ЗЕМЕДЕЛИЕТО (ВЕРИ)]Срещу предразсъдъка на физиократите.
Вери (Пиетро), „Meditazioni sulla Economia politica“ (напечатано за пръв път в 1771 г.), XV том, издание на Кустоди, Parte Moderna.
„Всички явления на вселената, били те създадени от човешка ръка или от всеобщите закони на природата, не ни дават идея за действителното сътворение на материята, а ни дават само идея за нейното видоизменение. Съединение и разделяне — ето единствените елементи, които открива човешкият разум, анализирайки идеята за производството. Производство на стойност и богатство в еднаква степен става както когато земята, въздухът и водата се превръщат на нивата в пшеница, така и когато под ръката на човека лепкавите секреции на насекомите се превръщат в копринена тъкан, или когато отделни късове метал се съединяват в едно цяло, за да се създаде от тях часовниковият механизъм“ (стр. 21—22).
По-нататък:
„Физиократите наричат „класата на промишлените работници безплодна, защото според тях стойността на промишлените изделия е равна на суровините плюс хранителните средства, потребявани от промишлените работници през време на обработката на тези суровини“ (стр. 25).
[243] Вери, напротив, обръща внимание върху постоянната бедност на земеделците, противоположно на прогресиращото обогатяване на промишлените работници, и след това продължава:
„Това показва, че промишленикът получава във вземаната от него цена не само възстановяване на онова, което е потребено, но и известна сума свръх това, и тази сума представлява ново количество стойност, създадено в производството в продължение на годината“ (стр. 26). „Новопроизведената стойност е следователно онази част от цената на земеделския или промишления продукт, която образува излишъка свръх първоначалната стойност на материалите и необходимите при тяхното обработване потребителни разходи. В земеделието подлежат на приспадане семената и потреблението на земеделеца; в промишлеността също се приспадат суровините и потреблението на работника и се създава ежегодно нова стойност точно толкова, колкото остава след това приспадане“ (стр. 26—27).
БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ
*1 — от гледна точка. Ред.
*2 — искане за пълна свобода на действие. Ред.
*3 Виж настоящия том, част I, стр. 9—11. Ред.
БЕЛЕЖКИ
[14] Има се предвид втората глава от изследването за „капитала изобщо“, която в края на краищата прерасна във II том на Капиталът. Десетата глава на II том на Капиталът („Теории за основния и оборотния капитал. Физиократите и А. Смит“) съдържа анализ на възгледите на физиократите върху основния и оборотния капитал. А в отдела „Възпроизводство и обръщение на целия обществен капитал“ има специален параграф за физиократите в глава деветнадесета: „Предишните представи за предмета“.
[15] Маркс има предвид страници 58—60 от втора тетрадка на своя ръкопис от 1861—1863 г. (раздела „Превръщане на парите в капитал“, параграфа „Две съставни части на процеса на превръщането“).
[16] Маркс има предвид III тетрадка на своя ръкопис от 1861—1863 г., стр. 105—106, където мимоходом споменава и за физиократите (раздела „Абсолютна принадена стойност“, параграфа „Характер на принадения труд“).
[17] Маркс има предвид радикалните рикардианци, които правят от теорията на Рикардо практически изводи против съществуването на частната поземлена собственост, която те предлагат да се превърне (напълно или частично) в собственост на буржоазната държава. Към тези радикални рикардианци принадлежат Джеймс Мил, Джон Стюърт Мил, Хилдич, а до известна степен и Шербюлие. Виж за това настоящия том, част II, стр. 498 от ръкописа на Маркс, част III, стр. 791, 1129 и 1139 от ръкописа на Маркс; също Нищета на философията (настоящото издание, т. 4, стр. 173) и писмото на Маркс до Зорге от 20 юни 1881 г. (К. Маркс и Ф. Енгелс, Соч., 1 изд., т. XXVII, стр. 138—140).
[18] „Икономисти“ във Франция през втората половина на XVIII и първата половина на XIX век са наричали физиократите.
[19] V том от френския превод на Жермен Гарние на Богатството на народите от Адам Смит (издание 1802 г.) съдържа „Бележки на преводача“, т. е. на Жермен Гарние.
[20] Мирабо-баща бил наречен приживе L'Ami des hommes („приятел на хората“, „приятел на човечеството“) по заглавието на едно от неговите произведения.
[21] Виж бележка 17.
[22] В ръкописа този абзац се намира 3 абзаца по-долу (на същата 241-а страница). От предишния и от следващия текст той е отделен с хоризонтална разделителна черта като несвързан непосредствено нито с предишния, нито със следващия абзац. Ето защо в настоящото издание този абзац е поставен в края на 240-а страница, където той непосредствено се отнася по своето съдържание.
[23] Ср. по-горе стр. 12—13 от текста и бележка 14 към това място. В Теории за принадената стойност Маркс се връща към физиократите в X тетрадка, където има голямо „отстъпление“, озаглавено Икономическа таблица на Кене (виж стр. 296—335 в I част на настоящия том).
[24] Демагози наричали в Германия през 20-те години на XIX век участниците в опозиционното движение измежду германската интелигенция. Думата започва да се употребява след Карлсбадската конференция на министрите на германските държави през август 1819 г., която приела специални постановления за борба против „интригите на демагозите“.
[25] Немският оригинал на книгата на Шмалц е излязъл в Берлин през 1818 г. под заглавие: Staatswirtschaftslehre in Briefen an einen deutschen Erbprinzen, Teil I und II („Политическа икономия в писмата до един германски престолонаследник“, част I и II).