Съдържание на „Капиталът IV. Теории за принадената стойност.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Том IV.
Теории за принадената стойност
1861-1863
ПЪРВА ЧАСТ
Глава трета
АДАМ СМИТ
[1) ДВЕ РАЗЛИЧНИ ОПРЕДЕЛЕНИЯ НА СТОЙНОСТТА У СМИТ:
ОПРЕДЕЛЯНЕ НА СТОЙНОСТТА ЧРЕЗ КОЛИЧЕСТВОТО
ИЗРАЗХОДВАН ТРУД, СЪДЪРЖАЩО СЕ В СТОКАТА,
И ОПРЕДЕЛЯНЕТО Ѝ ЧРЕЗ КОЛИЧЕСТВОТО
ЖИВ ТРУД, КУПУВАН В РАЗМЯНА СРЕЩУ ТАЗИ СТОКА]
А. Смит, както и всички заслужаващи внимание икономисти, възприе от физиократите понятието средна работна заплата, което той нарича „естествена цена на работната заплата“:
„Човек винаги трябва да има възможност да живее от своя труд и работната му заплата трябва най-малкото да бъде достатъчна за неговото съществуване. Тя в повечето случаи трябва дори да надвишава малко това равнище, тъй като иначе за работника би било невъзможно да издържа семейството си и расата на тези работници би изчезнала още в първото поколение“ (том I, книга I, глава 8, стр. 136).
А. Смит констатира напълно определено, че развитието на производителните сили на труда не е в полза на самия работник. Така ние четем у него (книга I, глава 8, издание на Мак-Кълък, Лондон, 1828):
„Продуктът на труда съставлява естественото възнаграждение за труда, или неговата работна заплата. В първобитното състояние на обществото, което предшества възникването на частната собственост върху земята и натрупването на капитала, целият продукт на труда принадлежи на работника. Той не е принуден да дели нито със земевладелец, нито с господар. Ако това състояние на обществото продължаваше да съществува, заплащането за труда би нараствало заедно с увеличаването на производителните сили на труда, пораждано от разделението на труда. Всички предмети би трябвало постепенно да стават по-евтини.“
{Във всеки случай — всички предмети, които изискват по-малко количество труд за своето възпроизводство. Но те не само „би трябвало да стават по-евтини, но и в действителност са станали по-евтини“.}
„За тяхното производство би било необходимо все по-малко количество труд; а тъй като при такова положение на нещата стоките, за производството на които е изразходвано еднакво количество труд, естествено биха се разменяли една срещу друга, те съответно биха могли да се купят [244] с по-малко количество труд . . . Обаче това първобитно състояние на обществото, при което работникът получава целия продукт на своя труд, не е могло да се запази след възникването на частната собственост върху земята и натрупването на капитала. Това положение на нещата отиде следователно в миналото дълго преди да бъдат постигнати най-значителните успехи в увеличаването на производителните сили на труда, и поради това би било безполезно да се изследва по-нататък какво влияние би могло да окаже това положение на нещата върху възнаграждението за труда, или върху работната заплата“ (том I, стр. 107—109).
Тук А. Смит твърде тънко отбелязва, че развитието на производителната сила на труда започва в действително големи размери едва от момента, когато трудът е превърнат в наемен труд и когато условията на труда вече му противостоят, от една страна, като поземлена собственост, а от друга — като капитал. Следователно развитието на производителната сила на труда започва едва при такива условия, при които самият работник вече не може да си присвои резултатите от това развитие. Ето защо съвсем безполезно е да се изследва какви последствия би имало (или би трябвало да има) това увеличение на производителните сили за „работната заплата“— която тук е равна на продукта на труда — при предпоставката, че продуктът на труда (или стойността на този продукт) принадлежи на самия работник.
А. Смит е твърде дълбоко заразен от физиократическите представи и през неговото съчинение преминават понякога цели наслоения, които принадлежат на физиократите и напълно противоречат на възгледите, изложени от самия него. Например в учението за поземлената рента и т. н. За нашата цел могат да бъдат оставени съвсем без внимание тези нехарактерни за Смит съставни части на неговия труд, в които той се явява просто като физиократ.[26]
В първата част на това съчинение, във връзка с анализа на стоката, аз вече показах[27] как А. Смит се колебае между различните определения на разменната стойност, а именно — между определението на стойността на стоките чрез количеството необходим за тяхното производство труд и определянето ѝ чрез онова количество жив труд, с което може да бъде купена стоката, или, което е същото, с онова количество стока, с което може да бъде купено определено количество жив труд; първото определение у Смит ту се смесва с второто, ту се измества от него. Във второто от тези определения Смит прави мярка на стойността на стоките, разменната стойност на труда, фактически — работната заплата, защото работната заплата е равна на количеството стоки, което се получава в замяна на определено количество жив труд, или е равна на количеството труд, което може да бъде купено за определено количество стоки. Но стойността на труда или, по-точно, на работната сила, както и стойността на всяка друга стока е подложена на изменения и по нищо специфично не се различава от стойността на другите стоки. Тук за мащаб на стойността и основание за нейното обяснение се обявява самата стойност —получава се следователно омагьосан кръг.
Обаче от по-нататъшното изложение ще проличи, че тези колебания и това смешение на съвсем разнородни определения не отклоняват Смит от пътя на неговите изследвания за природата и произхода на принадената стойност, тъй като навсякъде, където Смит развива своите положения, той всъщност, даже без да съзнава, се придържа към правилното определение на разменната стойност на стоките, а именно към определянето ѝ чрез съдържащото се в стоките количество изразходван за тях труд, или чрез работното време. [244]
[VII — 283 а] {С много примери може да се покаже колко често А. Смит в своето съчинение — там, където обяснява действителни факти — разглежда съдържащото се в продукта количество труд като стойност и като фактор, който определя стойността. Част от този материал е цитирана у Рикардо[28]. Върху това е изградено цялото учение на Смит за влиянието, което разделението на труда и усъвършенстването на машините оказват върху цената на стоките. Тук е достатъчно да се посочи само едно място. В 11-а глава на първа книга А. Смит говори за поевтиняването на много манифактурни стоки по него време в сравнение с предшестващите столетия, относно което той бележи:
„Необходимо е било много по-голямо количество труд |283b], за да се изработят тези предмети, и затова, доставени на пазара, те е трябвало да се продават или да се разменят срещу цената на по-голямо количество труд“ (том II, стр. 156)}. [VII—283b]
[VI—245]Освен това посоченото противоречие и преминаването от един начин на обяснение към друг имат у А. Смит по-дълбока основа. (Рикардо, разкривайки противоречието на Смит, не е забелязал тази по-дълбока основа, не е дал правилна оценка на разкритото от него противоречие, а затова и не го е разрешил.) Да приемем, че всички работници са стокопроизводители, че те не само произвеждат своите стоки, но и ги продават. Стойността на тези стоки е определена от съдържащото се в тях необходимо работно време. Следователно, ако тези стоки се продават по тяхната стойност, то срещу стока, която е продукт на дванадесетчасово работно време, работникът купува пак дванадесетчасово работно време във формата на друга стока, т. е. дванадесетчасово работно време, овеществено в друга потребителна стойност. По такъв начин стойността на неговия труд е равна на стойността на неговата стока, т. е. равна е на продукта на дванадесетчасово работно време. Продажбата и следващата подир нея покупка, с една дума, целият процес на размяната — метаморфозата на стоката, — не променя нищо в цялата работа. Той променя само вида на потребителната стойност, в която е представено това дванадесетчасово работно време. Следователно стойността на труда е равна на стойността на продукта на труда. Първо, в стоките — доколкото тяхната размяна се извършва съобразно с тяхната стойност — се разменят равни количества овеществен труд. А, второ, определено количество жив труд се разменя срещу равно количество овеществен труд, тъй като, от една страна, живият труд се овеществява в продукта, в стоката, принадлежаща на работника, а, от друга страна, тази стока на свой ред се разменя срещу друга стока, в която се съдържа еднакво голямо количество труд. Следователно всъщност определено количество жив труд се разменя срещу еднакво голямо количество овеществен труд. По такъв начин не само стоката се разменя срещу стока в съотношението, в което в тези стоки са представени в овеществен вид еднакви количества работно време, но и известно количество жив труд се разменя срещу стока, в която е представено в овеществен вид същото количество труд.
При тази предпоставка стойността на труда (количеството стока, което може да бъде купено срещу дадено количество труд, или количеството труд, което може да бъде купено срещу дадено количество стока) би могла да придобие значение на мярка на стойността на стоката точно така, както и съдържащото се в стоката количество труд. Това би било възможно поради това, че стойността на труда би изразявала, в овеществен вид, такова негово количество, което винаги би било равно на количеството жив труд, необходимо за производството на тази стока — с други думи: определено количество живо работно време винаги би получавало в свое разпореждане такова количество стока, в което би било представено, в овеществен вид, също толкова работно време. Но при всички начини на производство — а особено при капиталистическия начин на производство, — където веществените условия на труда принадлежат на една (или няколко) класи, а на друга класа, на работническата класа, принадлежи, обратно, само работната сила, съществува тъкмо противоположното явление. Продуктът на труда, или стойността на продукта на труда, не принадлежи на работника. Определено количество жив труд не получава в свое разпореждане равно на него количество овеществен труд; с други думи, определено количество овеществен в стоката труд получава в свое разпореждане по-голямо количество жив труд от онова, което се съдържа в самата стока.
Но тъй като А. Смит съвсем правилно взема за изходна точка стоката и размяната на стоките и поради това у него производителите първоначално противостоят един на друг само като стокопритежатели — като продавачи на стоки и купувачи на стоки, — той открива (на него така му се струва), че в размяната между капитал и наемен труд, между [246] овеществен труд и жив труд, общият закон веднага губи сила и стоките (тъй като и трудът е стока, доколкото се купува и продава) се разменят вече не съобразно с представените в тях количества труд. Оттук той прави извода, че щом условията на труда противостоят вече на наемния работник във формата на поземлена собственост и капитал, работното време престава да бъде иманентна мярка, регулираща разменната стойност на стоките. Смит по-скоро би трябвало — както правилно отбелязва по негов адрес Рикардо — да направи обратния извод, — че изразите „количество труд“ и „стойност на труда“ са престанали да бъдат тъждествени и че следователно относителната стойност на стоките, макар да се регулира от съдържащото се в тях работно време, не се регулира вече от стойността на труда, тъй като последният израз е оставал правилен само дотогава, докогато е бил тъждествен с първия. По-нататък, във връзка с Малтус[29], ще можем да посочим, че дори в случай, когато работникът би присвоявал своя собствен продукт, т. е. стойността на своя собствен продукт, само по себе си неправилно и нелепо ще бъде да се приема тази стойност, или стойността на труда, за мярка на стойностите в същия смисъл, в който работното време, или самият труд, са мярка на стойностите и елемент, който създава стойност. Дори и в този случай трудът, купуван с дадена стока, не би могъл да има значението на мярка в същия смисъл, в който това значение е свойствено на труда, съдържащ се в същата стока. Единият би бил само показател на другия.
Във всеки случай А. Смит чувства, че от закона, определящ размяната на стоките, е трудно да се изведе размяната между капитал и труд, която има очевидно за своя основа съвършено противоположни и противоречащи на този закон принципи. И това противоречие оставаше необяснимо, докато капиталът се противопоставяше направо на труда, а не на работната сила. А. Смит добре знаеше, че работното време, изразходвано за възпроизводството и издръжката на работната сила, твърде много се отличава от труда, който тя самата може да изпълни. По този въпрос той дори се позовава на съчинението на Кантион „Essai sur la nature du commerce“.
„Този автор“ — пише Смит за Кантион — „добавя, че трудът на един здрав и силен роб има двойно по-голяма стойност от разходите за неговата издръжка, а трудът на най-слабия работник, както той мисли, не може да струва по-малко от труда на силния роб“ (книга I, глава 8, стр. 137. Превод на Гарние, том I).
От друга страна, чудно е, че А. Смит не е разбрал колко малко общо има обстоятелството, което го е смутило, със закона, който регулира размяната на една стока срещу друга. Размяната на стоките А и В пропорционално на съдържащото се в тях работно време ни най-малко не се нарушава от пропорциите, в които производителите на тези стоки разпределят помежду си продуктите А и В или, по-точно, тяхната стойност. Ако една част от продукта А се пада на поземления собственик, друга — на капиталиста, трета — на работника, то каквито и да бъдат получаваните от тях дялове, това ни най-малко не изменя положението на нещата, че самото А се разменя срещу В съобразно със своята стойност. Съотношението на работното време, съдържащо се във всяка от двете стоки — А и В, ни най-малко не зависи от това, как съдържащото се в А или В работно време се присвоява от различни лица.
„Когато се извърши размяна на сукно срещу платно, производителите на сукно ще имат в платното също такива дялове, каквито са имали преди в сукното“ („Misere de la philosophie“, стр. 29)[30].
Такъв е и доводът, който рикардианците с пълно право изтъкваха впоследствие срещу {247} А. Смит. Също и малтусианецът Джон Кейзнов пише :
„Не трябва да се смесват размяната на стоките и тяхното разпределение . . . Обстоятелствата, които оказват влияние върху размяната, не винаги действат върху разпределението. Например, намаляването на производствените разходи на една определена стока ще измени нейното отношение към всички останали; но то съвсем не трябва непременно да изменя разпределението на същата тази стока или по какъвто и да било начин да повлияе върху разпределението на другите стоки. От друга страна, общото намаляване на стойността, разпростиращо се еднакво върху всички стоки, не ще измени тяхното взаимно съотношение. То може да се отрази — но може и да не се отрази — върху тяхното разпределение“ и т. н. (Джон Кейзнов, в предговора към неговото издание на книгата на Малтус „Definitions in Political Economy“, London, 1853).
Но тъй като самото „разпределение“ на стойността на продукта между капиталиста и работника се основава върху размяна на стоки — върху размяната на стоките и работната сила, — това естествено предизвиква объркване у А. Смит. Обстоятелството, че А. Смит приема за мярка на стойността и стойността на труда, или покупателната сила на една или друга стока (или на парите) по отношение на труда, води до нарушаване на хода на неговите мисли там, където той излага теорията на цените, изследва действието на конкуренцията върху нормата на печалбата и т. н., лишава изобщо неговото съчинение от всякакво единство и дори става причина голям брой съществени въпроси да отпаднат от кръга на неговото изследване. Обаче това, което ей-сега ще видим, не е повлияло върху общия ход на неговите мисли относно принадената стойност, тъй като Смит тук винаги се придържа о правилното определение на стойността чрез изразходваното време, което се съдържа в различните стоки.
И така да преминем сега към неговата трактовка на въпроса.
Но предварително трябва да споменем още едно обстоятелство. А. Смит смесва различни неща. Първо, в пета глава на първа книга той казва:
„Човек е богат или беден в зависимост от това, в каква степен притежава средства, за да си достави предмети от първа необходимост, удобства и удоволствия. Но след като разделението на труда се установи във всички отрасли, човек е в състояние да добива със собствен труд само малка част от тези предмети; значително по-голяма част от тях той трябва да получава от труда на други хора; и той ще бъде богат или беден е зависимост от това, колко голямо е количеството труд, с което той може да разполага или което може да купи. Ето защо стойността на всяка стока за оня, който, притежавайки я, възнамерява да я разменя срещу други предмети, а не да я използва или лично да я потреби, е равна на количеството труд, което тази стока може да купи или получи в свое разпореждане. Следователно трудът представлява действителна мярка на разменната стойност на всички стоки“ (том I, стр. 59—60).
По-нататък:
„Те“ (стоките) „съдържат стойността на известно количество труд, което ние разменяме срещу онова, което съгласно нашето предположение [248] съдържа в дадено време стойността на също такова количество труд ... Не със злато или сребро, а само с труд са били придобити първоначално всички богатства на света; и тяхната стойност за оня, който ги владее и който иска да ги разменя срещу каквито и да било нови продукти, е точно равна на количеството труд, което той е в състояние да купи срещу тях или да получи в свое разпореждане“ (книга I, глава 5, стр. 60—61).
И на края:
„Както казва господин Хобс, богатството е сила; но човек, който придобива или получава по наследство голямо състояние, не придобива непременно заедно с него политическа, гражданска или военна власт . . . Силата, която незабавно и пряко му дава това богатство, не е нищо друго освен покупателна сила; това е правото да се разпорежда с всеки труд на друг човек или с всеки продукт на този труд, който се намира на пазара“ (пак там, стр. 61).
Ние виждаме, че навсякъде тук Смит смесва „труда на друг човек“ с „продукта на този труд“. Откакто се е установило разделението на труда, разменната стойност на стоката, принадлежаща на едно лице, се изразява в чуждите стоки, които това лице е в състояние да купи, т. е. в количеството чужд труд, съдържащо се в тези стоки, в количеството овеществен чужд труд. И това количество чужд труд е равно на количеството труд, което се съдържа в неговата собствена стока. Смит заявява напълно определено:
„Стоките съдържат стойността на известно количество труд, което ние разменяме срещу онова, което, съгласно нашето предположение съдържа в дадено време стойността на също такова количество труд“.
Тук ударението е поставено върху породената от разделението на труда промяна, изразяваща се в това, че богатството се състои вече не в продукта на собствения труд, а в количеството чужд труд, което тази стока получава в свое разпореждане — в количеството обществен труд, което тя е в състояние да купи и което се определя от количеството труд, съдържащо се в самата нея. Всъщност тук се съдържа само понятието разменна стойност — мисълта, че моят труд определя моето богатство само като обществен труд, че то следователно се определя от продукта на моя труд, който предоставя в мое разпореждане равно количество обществен труд. Моята стока, която съдържа определено количество необходимо работно време, ми дава възможност да се разпореждам с всяка друга стока с равна стойност, следователно с равно количество чужд труд, овеществен в други потребителни стойности. Тук ударението се поставя върху предизвиканото от разделението на труда и от разменната стойност приравняване на моя труд към чуждия труд, с други думи, към обществения труд (от Адам се изплъзва това, че и моят труд, или трудът, който се съдържа в моите стоки, е вече обществено определен и че той съществено е изменил своя характер), а съвсем не върху разликата между овеществен труд и жив труд и върху специфичните закони на тяхната размяна. В действителност А. Смит казва тук само, че стойността на стоките се определя от съдържащото се в тях работно време и че богатството на стокопритежателя се състои в количеството обществен труд, с което той разполага.
Обаче отъждествяването на труда и продукта на труда [249] действително дава още тук първия повод определението на стойността на стоките чрез съдържащото се в тях количество труд да бъде смесвано с определението на тяхната стойност чрез количеството жив труд, което може да бъде купено срещу тези стоки, т. е. с определението на стойността на стоките чрез стойността на труда. Ако А. Смит казва:
„Богатството на човека е по-голямо или по-малко в точно съответствие с величината на тази сила, т. е. с количеството труд на други хора, с което той благодарение на своето богатство може да разполага, или, което е същото“ (ето къде е погрешното отъждествяване!), „с продукта на труда на други хора, който той може да купи“ (пак там, стр. 61) —
то също така той би могъл да каже: богатството на човека се намира в съответствие с количеството обществен труд, което се съдържа в неговите собствени стоки, които образуват неговото „богатство“. Това именно и отбелязва Смит:
„Те“ (стоките) „съдържат стойността на известно количество труд, което ние разменяме срещу онова, което, съгласно нашето предположение, съдържа в дадено време стойността на също такова количество труд“. (Думата „стойност“ тук е излишна и безсмислена.)
Неправилният извод проличава още в същата пета глава, когато той например казва:
„По такъв начин трудът, стойността на който никога не се изменя, е единствено действителната и окончателна мярка, която във всички времена и навсякъде може да служи за оценка и сравнение на стойностите на всички стоки“ (пак там, стр. 66).
Това, което е вярно по отношение на самия труд, а оттук и на неговата мярка, работното време — именно че стойността на стоките винаги е пропорционална на овещественото в тях работно време, както и да се изменя стойността на труда, — се приписва тук на самата тази изменчива стойност на труда.
Тук А. Смит разглежда още само стоковата размяна изобщо: природата на разменната стойност, на разделението на труда, а също и природата на парите. Участниците в размяната противостоят още един на друг само като стокопритежатели. Те купуват чужд труд във формата на стока, така както и техният собствен труд се явява във формата на стока. Ето защо количеството обществен труд, с което те се разпореждат, е равно на количеството труд, съдържащо се в стоката, посредством която те самите купуват. Но когато А. Смит в следващите глави минава към размяната между овеществен труд и жив труд, между капиталист и работник, и при това подчертава, че сега вече стойността на стоката се определя не от количеството труд, което се съдържа в самата нея, а от различаващото се от тази величина количество чужд жив труд, което може да се получи в разпореждане посредством тази стока, т. е. да се купи — то това в действителност съвсем не означава, че самите стоки се разменят сега вече не съобразно със съдържащото се в тях работно време. Това означава само, че обогатяването, увеличението на съдържащата се в стоката стойност и степента на това увеличение зависят от по-голямото или по-малко количество жив труд, привеждано в движение от овеществения труд. И в такъв именно смисъл това е правилно. Но у Смит това остава неясно.
[2) ОБЩАТА КОНЦЕПЦИЯ НА СМИТ ЗА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ.
СХВАЩАНЕТО ЗА ПЕЧАЛБАТА, ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА И ЛИХВАТА
КАТО ПРИСПАДАНЕ ОТ ПРОДУКТА НА ТРУДА НА РАБОТНИКА]
[250] В шеста глава на първа книга А. Смит минава от отношенията, при които се предполага, че производителите противостоят един на друг само като продавачи на стоки и стокопритежатели, към отношенията на размяна между притежателите на условията на труда и притежателите само на работна сила.
„В онова първобитно, неразвито състояние на обществото, което предшества натрупването на капиталите и възникването на частната собственост върху земята, единствената основа, която можела да даде мерило за размяната, е било, както изглежда, количеството труд, необходимо за придобиване на различни предмети на размяната... Напълно естествено е, че продукт, за изработването на който са необходими обикновено два дни или два часа труд, ще има двойно по-голяма стойност от продукт, за изработването на който са необходими обикновено едни ден или един час труд“ (том I, книга I, глава 6, стр. 94—95. Превод на Гарние).
И така работното време, необходимо за произвеждане на различни стоки, определя съотношението, в което те се разменят една срещу друга, с други думи — тяхната разменна стойност.
„При такова положение на нещата целият продукт на труда принадлежи на работника, и количеството труд, обикновено изразходвано за придобиване или за производство на някоя стока, е единственото обстоятелство, определящо количеството труд, което обикновено може да бъде купено, придобито в разпореждане или разменено срещу тази стока* (пак там, стр. 96).
Следователно: при такава предпоставка работникът е обикновен продавач на стоки, и един човек се разпорежда с труда на друг само дотолкова, доколкото със своята стока той купува стоката на другия. По такъв начин посредством своята стока той получава в свое разпореждане само такова количество труд на друг човек, каквото се съдържа в неговата собствена стока, тъй като те и двамата разменят помежду си само стоки, а разменната стойност на стоките се определя от съдържащото се в тях работно време или количество труд.
Но — продължава Адам:
„Щом в ръцете на отделни лица се натрупват запаси, някои от тях започват естествено да се ползват от тези запаси, за да дадат работа на трудолюбиви хора, снабдявайки ги с материали и със средства за съществуване, с намерението да извлекат печалба от продажбата на продуктите на техния труд, или от това, което трудът на тези работници присъединява към стойността на обработваните материали“ (пак там, стр. 96).
Преди да преминем по-нататък, нека се спрем за малко на този цитат. Преди всичко, откъде се вземат „трудолюбиви хора“, които нямат нито средства за съществуване, нито материал за труд — хора, които нямат почва под краката си? Ако освободим израза на Смит от неговата наивна форма, смисълът му ще се сведе до следното: капиталистическото производство води своето начало от момента, когато условията на труда стават собственост на една класа, а в разпореждане на друга класа остава само работната сила. Това отделяне на труда от условията на труда образува именно предпоставката на капиталистическото производство.
Но, второ, какво има предвид А. Смит, като твърди, че „работодателите“ използват работниците „с намерението да извлекат печалба от продажбата на продуктите, на техния труд, или от това, което трудът [251] на тези работници присъединява към стойността на обработваните материали“? Иска ли той с това да каже, че печалбата възниква от продажбата, че стоката се продава над нейната стойност, че печалбата следователно е това, което Стюърт нарича „печалба от отчуждаване“, която не е нищо друго освен „колебание на везните на богатството между участващите страни“*1? Ето какъв отговор дава той самият:
„При размяната на готово изделие срещу пари или срещу труд“ (ето пак източник на нова грешка), „или срещу други стоки, към онова, с което се заплаща цената на материалите и на работната заплата на работниците, трябва да бъде прибавена и известна сума, съставляваща печалбата на предприемача, който рискува своя капитал в тази работа“ (пак там).
Към този „риск“ ще трябва да се върнем в по-нататъшното изложение, в главата за апологетичните обяснения на печалбата (виж тетрадка VII, стр. 173)[31]. Възниква ли тази „известна сума, съставляваща печалбата на предприемача при размяната на готово изделие“, от продажбата на стоката над нейната стойност, е ли тя Стюъртовата „печалба от отчуждаване“?
„Ето защо“ — продължава непосредствено след това Адам — „стойността, която работниците присъединяват към материала, се разпада сега“ (откакто е възникнало капиталистическото производство) „на две части, едната от които заплаща тяхната работна заплата, а другата заплаща на предприемача върху цялата сума на капитала, авансиран във форма на работна заплата и сурови материали“ (пак там, стр. 96—97).
И така тук Смит изрично заявява: печалбата, получавана при продажбата на „готово изделие“, възниква не от самата продажба, не от това, че стоката се продава над нейната стойност — тя не е „печалба от отчуждаване“. Работата стои тъкмо наопаки. Стойността, т. е. количеството труд, прибавяно от работниците към материала, се разпада на две части. Едната част заплаща работната заплата на работниците или е вече заплатена чрез получената от работниците работна заплата. Във формата на тази част работниците дават само такова количество труд, каквото са получили във формата на работна заплата. Другата част образува печалбата на капиталиста, т. е. тя представлява определено количество труд, което капиталистът продава, макар и да не го е заплатил. Следователно, щом капиталистът продава стоката по нейната стойност, т. е. по количеството на съдържащото се в нея работно време, с други думи, щом размяната на тази стока срещу други стоки се извършва съгласно закона за стойността, печалбата на капиталиста произтича от това, че той, без да е заплатил една част от съдържащия се в стоката труд, все пак я продава. С това А. Смит сам опровергава своята мисъл, че ако целият продукт на труда на работника вече не му принадлежи и той е принуден да дели този продукт — или неговата стойност — със собственика на капитала, с това се премахва законът, според който съотношението, в което стоките се разменят една срещу друга, или тяхната разменна стойност, се определя от количеството на овещественото в тях работно време. Нещо повече, той извежда печалбата на капиталиста именно от това, че последният не е заплатил част от присъединения към стоката труд, откъдето и възниква печалбата, която той получава при продажбата на стоката. Ние ще видим как по-нататък Смит в още по-буквален смисъл извежда печалбата от труда, изпълняван от работника свръх количеството труд, с което работникът заплаща — т. е. възстановява с еквивалент — своята работна заплата. С това Смит е доловил истинския произход на принадената стойност. Заедно с това той напълно определено е отбелязал, че тя възниква не от [252] авансирания фонд, стойността на който — колкото и полезен да е той в реалния процес на труда — чисто и просто само отново се появява в продукта, а възниква изключително от новия труд, който „работниците прибавят към материалите“ в новия производствен процес, където този фонд фигурира като средства на труда или оръдия на труда.
Напротив, неверен (и основан на споменатото по-горе смешение) е изразът: „при размяната на готово изделие срещу пари или срещу труд, или срещу други стоки“.
Когато капиталистът разменя стока срещу пари или срещу стока, неговата печалба възниква от това, че той продава по-голямо количество труд от онова, което е заплатил, че той не разменя дадено количество овеществен труд срещу равно количество жив труд. Ето защо А. Смит не е прав, като поставя на една дъска „размяната срещу пари или срещу други стоки“ с „размяната на готовото изделие срещу труд“. Защото в размяната от първия вид принадената стойност възниква от това, че стоките се разменят по тяхната стойност, по съдържащото се в тях работно време, което обаче отчасти не е заплатено. Тук се предполага, че капиталистът не разменя определено количество минал труд срещу равно количество жив труд; че присвоеното от него количество жив труд е по-голямо от количеството на заплатения от него жив труд. В противен случай работната заплата на работника би била равна на стойността на неговия продукт. Печалбата, получавана при размяната на „готовото изделие“ срещу пари или срещу стока — когато те се разменят по тяхната стойност, — възниква следователно от това, че размяната „на готовото изделие“ срещу жив труд се подчинява на други закони; от това, че тук не се разменят еквиваленти. Следователно тези случаи не бива да се смесват.
По този начин печалбата не е нищо друго, освен приспадане от стойността, която работниците са присъединили към материала на труда. Но те не присъединяват към материала нищо друго освен ново количество труд. Следователно работното време на работника се разпада на две части: едната от тях е тази, за която той получава от капиталиста еквивалент, своята работна заплата; а другата е тази, която той безвъзмездно дава на капиталиста и която образува печалбата. А. Смит правилно подчертава, че на работна заплата и печалба се разпада само онази част от труда (стойността), която е новоприсъединена от работника към материала; следователно новосъздадената принадена стойност сама по себе си няма нищо общо с онази част от капитала, която е изразходвана за материали и инструменти.
След като е свел по такъв начин печалбата до присвояване на незаплатен чужд труд, А. Смит веднага продължава:
„Но може би ще кажат, че печалбата върху капитала е само друго означение на работната заплата за особен вид труд, а именно за труда по надзора и управлението* (стр. 97).
И той опровергава този неправилен възглед за „труда по надзора и управлението“. Ние пак ще се върнем на това в една от следващите глави.[32] Тук е важно само да отбележим, че А. Смит вижда ясно и решително подчертава, че неговият възглед за произхода на печалбата е противоположен на този апологетичен възглед. След като подчертава тази противоположност, той продължава:
[253] „При това положение на нещата, на работника не винаги принадлежи целият продукт на неговия труд. В повечето случаи той трябва да дели продукта на труда със собственика на капитала, който го наема. В такъв случай количеството труд, изразходвано обикновено за придобиването или за производството на една стока, не е единственото обстоятелство, определящо количеството труд, което обикновено може да се купи, получи в разпореждане или да се размени срещу тази стока. Очевидно е, че едно добавъчно количество отива за печалбата, получавана от капитала, който е авансирал работната заплата и е доставил суровите материали за работника“ (пак там, стр. 99).
Това е съвършено вярно. Ако вземем капиталистическото производство, овещественият труд — представен в парите или в стоката — винаги купува свръх количеството труд, съдържащо се в самата нея, още и „добавъчно количество“ жив труд, което „отива за печалбата от капитала“. Но това, с други думи, означава само, че овещественият труд безвъзмездно присвоява част от живия труд, присвоява го, без да го заплаща. Превъзходството на Смит над Рикардо се състои в енергичното подчертаване на обстоятелството, че този преврат настъпва заедно с възникването на капиталистическото производство. Обратно, Смит отстъпва на Рикардо в това отношение, че никак не може да се отърве от възгледа, опроверган от самия него в хода на изследването, а именно, че това ново отношение, което срещаме при размяната между овеществен труд и жив труд, внасяло изменение в определението на относителната стойност на стоките, които една спрямо друга са само дадени количества материализиран, овеществен труд.
След като принадената стойност в една от нейните форми, във формата на печалба, беше представена от Смит като част от труда, изпълняван от работника, свръх онази част от труда, която отива за възстановяване на неговата работна заплата, Смит постъпва също така и с другата форма на принадената стойност — с поземлената рента. Едно от веществените условия на труда, които са отнети от труда и затова му противостоят като чужда собственост, е капиталът; друго такова условие е самата земя, земята като поземлена собственост. Ето защо, след като завършва с „притежателя на капитала“, А. Смит продължава:
„Откакто цялата земя в една или друга страна се е превърнала в частна собственост, земевладелците, подобно на всички други хора, искат да жънат там, където не са сели, и започват да искат рента даже за естествените плодове на земята ... Той“ (работникът) „трябва да отстъпва на земевладелеца една част от онова, което събира или произвежда със своя труд. Тази част, или което е същото, цената на тази част, образува поземлената рента“ (пак там, стр. 99—100).
По този начин, подобно на промишлената печалба в собствения смисъл на думата, поземлената рента представлява само част от труда, който работникът присъединява към материалите, онази част, която „той отстъпва“, предоставя без заплащане на собственика на земята; следователно тя е само част от принадения труд, превишаващ частта от работното време, в течение на което работникът възстановява своята работна заплата или връща еквивалента на съдържащото се в тази работна заплата работно време.
И така А. Смит схваща принадената стойност, т. е. принадения труд — излишъка на изпълнения и овеществен в стоката труд над заплатения труд, следователно над труда, който е получил своя еквивалент в работна заплата, — като всеобща категория, [254] по отношение, на която печалбата в собствения смисъл на думата и поземлената рента са. само нейни разклонения. При това обаче той не е отделил като особена категория принадената стойност като такава от особените, форми, които тя взема в печалбата и поземлената рента. Оттук у него — а: още повече у Рикардо — многобройните грешки и недостатъци в изследването.
Друга форма на проявление на принадената стойност е лихвата от капитала, заемната лихва (лихвата от пари). Но тази
„лихва от пари“ (казва Смит в същата глава) „винаги представлява производен доход, който — ако не се изплаща от печалбата, получена от прилагането на тези пари — трябва да бъде изплатен от някакъв друг източник на доход“
(следователно или от поземлената рента, или от работната заплата; в последния случай — при дадена средна работна заплата — лихвата произлиза не от принадената стойност, а от самата работна заплата, като приспадане от нея, което е само друга форма на печалбата, и както ще видим по-нататък в хода на изследването, в тази форма лихвата се среща при неразвитото капиталистическо производство)[33],
„ако само заемополучателят не е прахосник, който прави нов дълг, за да плати лихвите на първия си дълг“ (лак там, стр. 105—106).
Следователно лихвата е или част от печалбата, принасяна от получения в заем капитал; в този случай тя е следователно производна форма на самата печалба, нейно разклонение, т. е. само по-нататъшно разпределяне на принадената стойност, присвоена във формата на печалба между различни лица. Или пък лихвата се заплаща от рентата. Тогава имаме същото положение. Или пък, най-после, заемополучателят плаща лихвата от своя собствен или от чужд капитал. В такъв случай лихвата изобщо не е принадена стойност, а само друго разпределение на вече съществуващото богатство „колебание на везните на богатството между участващите страни“, както при „печалбата от отчуждаване“. С изключение на последния случай, когато лихвата изобщо не е форма на принадената стойност (и с изключение на случая, когато тя представлява приспадане от работната заплата или сама по себе си е форма на печалбата; за този последния случай Адам изобщо не говори), лихвата е само производна форма на принадената стойност, само част от печалбата или рентата (което има отношение само към разпределянето на печалбата и рентата); следователно и лихвата не изразява нищо друго освен част от незаплатения принаден труд.
„Заемодавецът винаги смята за капитал паричните средства, заемани под лихва Той очаква, че в установения срок те ще му бъдат върнати и че заемополучателят в течение на цялото това време ще му плаща определена годишна рента затова, че ги използва. Заемополучателят може да ги използва или като капитал, или като фонд, предназначен за непосредствено потребление. Ако ги използва като капитал, той ги употребява за издръжка на производителни работници, които възпроизвеждат стойността и доставят печалба. В този случай той може да върне капитала и да плати лихвите, без да отчуждава и без да засяга никакви други източници на доход. Но ако употребява парите като фонд за непосредствено потребление, той постъпва като прахосник,, пропилявайки за поддържане на безделници онова, което е било предназначено за издръжка на трудолюбиви хора. В този случай той вече не е в състояние нито да върне капитала, нито да плати лихвите, без да отчуждава или без да засяга някакъв друг източник на доход като например недвижимо имущество или поземлената рента“ (том II, книга II, глава 4, стр. 127, издание на Мак-Кълък).
[255] Следователно, който взема пари в заем — т. е. в дадения случай заема капитал, — той или сам ги употребява като капитал и получава печалба от него. В този случай лихвата, която той плаща на заемодавеца, е само част от печалбата, която има тук особено название. Или пък той пропилява взетите в заем пари. Тогава той увеличава богатството на заемодавеца, намалявайки своето собствено богатство. Тук имаме само друго разпределение на богатството, което преминава от ръцете на прахосника в ръцете на лихваря, но тук нямаме процес на създаване на принадена стойност. По този начин, доколкото лихвата изобщо представлява принадена стойност, тя не е нищо друго освен част от печалбата, която на свой ред не е нищо друго освен определена форма на принадената стойност, т. е. — на незаплатения труд.
Най-после А. Смит отбелязва, че и всички доходи на лицата, които живеят от данъците, или се вземат от работната заплата, т. е, представляват приспадане от самата работна заплата, или пък имат за източник печалбата и поземлената рента, следователно означават само право на участие на различните социални групи в потреблението на печалбата и поземлената рента, които сами са само различни форми на принадената стойност.
„Всички данъци и всички основани на тях доходи — заплати, пенсии, всякакъв вид произхождащи от рента ежегодни доходи — в последна сметка се получават от единия или другия от тези три първични източника на доход и се изплашат пряко или косвено от работната заплата, от печалбата от капитала или от рентата от земята“ (превод на Гарние, книга I, глава 6, стр. 106).
Следователно лихвата от пари, както и данъците или получаваните от данъци доходи — доколкото те не са приспадания от самата работна заплата — представляват само дялове на участие в печалбата и поземлената рента, а тези последните на свой ред се свеждат до принадена стойност, т. е. до незаплатено работно време.
Такава е общата теория за принадената стойност на А. Смит.
А. Смит още веднъж резюмира своята концепция изцяло. При това става особено ясно колко малко се стреми той да докаже по някакъв начин, че стойността, присъединявана от работника към продукта (като се приспаднат производствените разходи — стойността на суровините и износването на оръдията на труда), вече не се определя от съдържащото се в продукта работно време, тъй като работникът не си присвоява изцяло тази стойност, а е принуден да дели тази стойност — или продукт — с капиталиста и поземления собственик. Начинът, по който стойността на една стока се разпределя между нейните производители, разбира се, ни най-малко не изменя нито природата на тази стойност, нито стойностното съотношение между тази стока и другите стоки.
„Щом земята стане частна собственост, поземленият собственик иска определен дял от всички продукти, които работникът може да произведе на тази земя или да събере от нея. Неговата рента съставлява първото приспадане от продукта на труда, който е изразходван за обработване на земята. Само в редки случаи лицето, което обработва земята, има достатъчно средства, за да се издържа до прибирането на реколтата. Обикновено неговата издръжка му се авансира от капитала на неговия господар, от фермера, който го наема и който не би имал никакъв интерес да го наема, ако той, фермерът, не получаваше дял от продукта на труда на работника или ако капиталът му не се възстановяваше с известна печалба. Тази печалба съставлява второто приспадане [256] от продукта на труда, който е изразходван за обработване на земята. Същото приспадане за заплащане на печалбата се прави от продукта на почти всеки друг труд. Във всички занаяти и манифактури по-голямата част от работниците се нуждае от господар, който да им авансира материали за тяхната работа, а също и работна заплата и средства за съществуване до завършването на работата. Този господар получава дял от продукта на техния труд или дял от стойността, която техният труд присъединява към обработвания от тях материал; този именно дял съставлява печалбата на господаря.“ (издание на Мак-Кълък, том I, книга I, глава 8, стр. 109—110).
И така, Адам Смит направо, без заобикалки, нарича тук поземлената рента и печалбата от капитала просто приспадания от продукта на работника или от стойността на неговия продукт, равна на количеството труд, присъединено от него към суровините. Но това приспадане, както по-рано доказваше самият А. Смит, може да се състои само от онази част на труда, която работникът присъединява към суровините свръх количеството труд, което заплаща само неговата работна заплата или доставя само еквивалента на неговата работна заплата; следователно това приспадане се състои от принадения труд, от незаплатената част на труда на работника. (Така че, ще отбележим мимоходом, печалбата и рентата или капиталът и поземлената собственост никога не могат да бъдат „източник на стойност“).
[3) СМИТ РАЗПРОСТИРА ПОНЯТИЕТО ЗА ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ
ВЪРХУ ВСИЧКИ СФЕРИ НА ОБЩЕСТВЕНИЯ ТРУД]
Ние виждаме каква голяма крачка напред е направил А. Смит в сравнение с физиократите в анализа на принадената стойност, а следователно и на капитала. У физиократите принадената стойност се създава само от един определен вид реален труд — земеделския труд. Следователно те разглеждат потребителната стойност на труда, а не работното време, не всеобщия обществен труд, този единствен източник на стойността. Но при този особен вид труд природата, земята, действително създава принадена стойност в смисъл на увеличаване на количеството на (органическата) материя, в смисъл на излишък на произведеното вещество над потребеното. Те разглеждат предмета в още съвсем ограничена и за това изопачена от фантастични представи форма. Напротив, у А. Смит стойността се създава от всеобщия обществен труд — в каквито и потребителни стойности да бъде представен той, — създава се изключително само от количеството необходим труд. Принадената стойност — все едно дали тя се явява във форма на печалба, поземлена рента или в производната форма на лихвата — не е нищо друго освен онази част от този труд, която собствениците на веществените условия на труда си присвояват в размяната с живия труд. Ето защо у физиократите принадената стойност се явява само във формата на поземлена рента. У А. Смит поземлената рента, печалбата и лихвата са само различни форми на принадената стойност.
Ако аз наричам принадената стойност, отнесена към цялата сума на авансирания капитал, печалба от капитала, аз правя това, защото капиталистът, който непосредствено участва в производството, си присвоява непосредствено принадения труд, при което е безразлично под какви рубрики след това той трябва да дели тази принадена стойност — било с поземления собственик, било със заемодавеца на капитал. Така арендаторът плаща непосредствено на поземления собственик. Така фабрикантът плаща от присвоената от него принадена стойност поземлена рента на собственика на земята, върху която е построил своята фабрика, и лихва на капиталиста, който му е предоставил капитал в заем.
[257] {Сега предстои още да разгледаме: 1) смесването на принадената стойност и печалбата от А. Смит; 2) неговите възгледи за производителния труд; 3) как рентата и печалбата се превръщат у него в източници на стойност и колко погрешен е неговият анализ на „естествената цена“ на стоките, в която според него стойността на суровините и оръдията на труда не съществува — и не влиза в сметката — отделно от „цената“ на трите „източника на дохода“.}
[4) СМИТ НЕ РАЗБИРА СПЕЦИФИЧНОТО ДЕЙСТВИЕ НА ЗАКОНА ЗА СТОЙНОСТТА
В РАЗМЯНАТА МЕЖДУ КАПИТАЛ И НАЕМЕН ТРУД]
Работната заплата — или еквивалентът, с който капиталистът купува временното разпореждане с работната сила — е не стока в нейната непосредствена форма, а претърпялата вече метаморфоза стока, т. е. парите — стоката в нейната самостоятелна форма, присъща ѝ като разменна стойност, като непосредствена материализация на обществения труд, на всеобщото работно време. Срещу тези пари работникът, разбира се, купува стоки {тук трябва да бъдат оставени настрана такива подробности като например факта, че работникът купува при по-неблагоприятни условия и обстоятелства, и др. т.}, купува по същата цена, както и всеки друг притежател на пари. Работникът — подобно на всеки друг притежател на пари — противостои на продавачите на стоки като купувач. В самия процес на стоковото обръщение той се явява не като работник, а като полюс-пари срещу полюса-стока, като притежател на стока в нейната всеобща, винаги готова за размяна форма. Неговите пари отново се превръщат в стоки, които трябва да му служат като потребителни стойности, и в този процес на размяна той купува стоките по цената, по която те се продават на пазара — изобщо казано, по тяхната стойност. Той извършва тук само акта П—С, който означава изменение на формата, но съвсем не изменение на величината на стойността, ако разглеждаме този акт в неговия общ вид. Обаче тъй като със своя материализиран в продукта труд работникът не само е присъединил количеството работно време, съдържащо се в получените от него пари, не само е заплатил еквивалента, но и е дал безвъзмездно принаден труд, който именно образува източника на печалбата — той фактически (опосредстващото движение, което се съдържа в продажбата на работна сила, отпада, когато имаме работа вече с резултата) е дал стойност, превишаваща стойността на паричната сума, която съставлява неговата работна заплата. С по-голямо количество работно време той е купил количеството труд, което е овеществено в парите, стичащи се у него като работна заплата. Ето защо може да се каже, че косвено всички стоки, в които се превръщат припечелените от него пари (представляващи само самостоятелен израз на определено количество обществено работно време), той също купува с по-голямо количество работно време от онова, което се съдържа в тях, макар и да ги купува по същата цена, както и всеки друг купувач или притежател на стока, която е извършила своето първо превръщане. И обратно: парите, с които капиталистът купува труда, съдържат по-малко количество труд, по-малко работно време от количеството труд на работника или неговото работно време, което се съдържа в произведената от него стока. Свръх количеството труд, което се съдържа в тази парична сума, съставляваща работната заплата, капиталистът купува, без да я заплаща, добавъчна сума труд — излишък над количеството труд, което се съдържа в заплатените от него пари. И именно това добавъчно количество труд образува създадената от капитала принадена стойност.
Но тъй като парите [258], с които капиталистът купува труда (фактически, в последна сметка, тук се купува труд, макар това и да е опосредствано от размяна срещу работна сила, а не направо срещу труд), не представляват нищо друго освен превърната форма на всички други стоки, тяхно самостоятелно битие като разменна стойност — може също да се каже, че всички стоки при размяната им срещу жив труд купуват повече труд, отколкото се съдържа в самите тях. Това именно добавъчно количество образува принадената стойност.
Голямата заслуга на А. Смит се състои в това, че именно в ония глави на първа книга (глави 6, 7, 8), в които той преминава от простата размяна на стоки и присъщия на тази размяна закон за стойността към размяната между овеществен и жив труд, към размяната между капитал и наемен труд, към разглеждане на печалбата и поземлената рента в техния общ вид, с една дума, към въпроса за произхода на принадената стойност — че в тези глави той долавя настъпилия разрив; той чувства, че — каквито и да бъдат посредстващите звена, оставащи непонятни за него — законът фактически се нарушава в поражданите от него резултати: по-голямо количество труд се разменя срещу по-малко количество труд (от гледна точка на работника), по-малко количество труд — срещу по-голямо (от гледна точка на капиталиста). Заслугата на Смит се състои в това, че той подчертава — но тъкмо това го обърква, — че с натрупването на капитала и с възникването на собствеността върху земята, следователно с обособяването на условията на труда, които сега противостоят на самия труд, става поврат, привидно (и фактическо по своя резултат) превръщане на закона за стойността в неговата противоположност. Докато теоретическата сила на А. Смит се състои в това, че той чувства и подчертава това противоречие, неговата теоретическа слабост се проявява в това, че това противоречие го обърква дори при разглеждането на общия закон в неговото приложение към простата стокова размяна; че той не разбира как възниква това противоречие, обусловено от обстоятелството, че самата работна сила става стока и че в тази специфична стока самата нейна потребителна стойност, която следователно няма нищо общо с нейната разменна стойност, представлява енергията, създаваща разменната стойност. Рикардо има предимство пред А. Смит, че тези привидни — а по своя резултат и действителни — противоречия не го въвеждат в заблуждение. Но той отстъпва на А. Смит в това, че дори не подозира тук съществуването на проблемата и че поради това специфичното развитие, което претърпява законът за стойността с възникването на капитала, нито за миг не го смущава и дори ни най-малко не го интересува. По-нататък ние ще видим как това, което е гениално у А. Смит, става реакционно у Малтус, който се опълчва срещу гледището на Рикардо[34].
Но, разбира се, този именно възглед на А. Смит го прави същевременно колеблив, несигурен, изтръгва твърдата почва изпод краката му и — противоположно на Рикардо — не му позволява да стигне до свързан теоретически възглед, обхващащ абстрактната обща основа на буржоазната система.
[259] Посоченото по-горе положение на А. Смит, че стоката купува повече труд, отколкото се съдържа в самата нея, или че работникът заплаща за стоката по-голяма стойност, отколкото се съдържа в нея, е изразено от Ходскин в неговата „Popular Political Economy“ по следния начин:
„Естествената цена (или необходимата цена) означава общото количество труд, което природата изисква от човека за произвеждане на дадена стока . . . Трудът е бил, е и си остава единственото покупателно средство в нашите взаимоотношения с природата. Каквото и да бъде количеството труд, необходимо за произвеждането на дадена стока, работникът — за да придобие тази стока и да я владее — винаги трябва, при съвременното състояние на обществото, да дава много повече труд, отколкото е нужно, за да я купи от природата. Естествената цена, увеличена по такъв начин за работника, е обществената цена. Необходимо е винаги да се прави разлика между тях“ (Thomas Hodgskin. Popular Political Economy etc. London, 1827, стр. 219—220).
Този възглед на Ходскин възпроизвежда както правилното в концепцията на А. Смит, така и обърканото и объркващото в нея.
[5) СМЕСВАНЕ НА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ С ПЕЧАЛБАТА У СМИТ.
ВУЛГАРЕН ЕЛЕМЕНТ В ТЕОРИЯТА НА СМИТ]
Ние видяхме как А. Смит разглежда принадената стойност изобщо, по отношение на която поземлената рента и печалбата представляват само различни форми и съставни части. Съгласно неговата трактовка частта от капитала, която се състои от суровини и средства за производство, няма никакво непосредствено отношение към създаването на принадена стойност. Тази последната възниква изключително от добавъчното количество труд, давано от работника свръх оная част от неговия труд, която образува само еквивалента на работната му заплата. Следователно принадената стойност възниква непосредствено само от онази част от капитала, която е изразходвана за работна заплата, защото това е единствената част от капитала, която не само се възпроизвежда, но и произвежда „излишък“. Напротив, в печалбата принадената стойност се изчислява върху цялата сума на авансирания капитал и освен това към това видоизменение се прибавят и нови изменения, обусловени от изравняването на печалбите в различните сфери на капиталистическото производство.
Тъй като Адам, макар по същество да разглежда принадената стойност, не я представя по ясно изразен начин във форма на определена категория, различна от нейните особени форми — той след това вече направо, без да въвежда никакви опосредстващи звена, смесва принадената стойност с по-развитата форма, с печалбата. Тази грешка си остава у Рикардо и у всички икономисти след него. Оттук (в по-ярка форма това се среща у Рикардо, който провежда основния закон за стойността с по-голямо систематично единство и последователност и у когото поради това по-ярко изпъкват и непоследователностите, и противоречията) възникват редица непоследователности, неразрешени противоречия и безсмислици, които рикардианците (както ще видим по-долу в раздела за печалбата) се опитват да разрешат схоластично със словесни извъртания[35]. Грубият емпиризъм се превръща в лъжлива метафизика, в схоластика, която прави мъчителни усилия да изведе неопровержимите емпирични явления непосредствено чрез проста формална абстракция от общия закон, или пък хитроумно да ги приспособи към този закон. Ще посочим един пример за това още тук, при анализа на възгледите на Смит за принадената стойност, тъй като бъркотията у него започва не там, където той ex professo*2 разглежда печалбата и поземлената рента, тези особени форми на принадената стойност, а там, където той разглежда печалбата и поземлената рента само като форми на принадената стойност изобщо, като „приспадания от труда, присъединен от работника към материалите“.
[260] След като в 6-а глава на първа книга А. Смит казва:
„Ето защо стойността, която работниците присъединяват към материалите, се разпада сега на две части, едната от които заплаща тяхната работна заплата, а другата заплаща печалбата на предприемача върху цялата сума на капитала, който той е авансирал във формата на работна заплата и сурови материали“,
той продължава:
„Той“ (предприемачът) „не би имал никакъв интерес да наема тези работници, ако не разчиташе да получи от продажбата на изработените от тях изделия известен излишък свръх онова, което е необходимо за възстановяване на неговия капитал; точно така той не би имал никакъв интерес да изразходва по-голяма вместо по-малка сума капитал, ако печалбите му не се намираха в известно отношение с размерите на вложения от него капитал“.
Преди всичко ще отбележим следното. Принадената стойност — „излишъкът“, който „предприемачът“ получава свръх масата стойност, необходима „за възстановяване на неговия капитал“ — се свежда от А. Смит най-напред до онази част от труда, която работниците присъединяват към материала свръх труда, възстановяващ тяхната работна заплата; следователно Смит извежда този излишък изключително от онази част от капитала, която е изразходвана за работна заплата. Но веднага след това той разглежда този излишък във формата на печалба, т. е. отнася го не към оная част от капитала, от която той възниква, а го представя като излишък над съвкупната стойност на авансирания капитал, над „цялата сума на капитала, който той е авансирал във формата на работна заплата и сурови материали“ (по недоглеждане тук са пропуснати оръдията за производство). Той разглежда следователно принадената стойност непосредствено във формата на печалба. Оттук незабавно възникват затрудненията.
Капиталистът, казва А. Смит, „не би имал никакъв интерес да наема тези работници, ако не разчиташе да получи от продажбата на изработените от тях изделия известен излишък свръх онова, което е необходимо за възстановяване на неговия капитал“. Щом се предполагат капиталистически отношения, това е съвсем правилно. Капиталистът произвежда не за да задоволява с произведения продукт своите потребности — потреблението изобщо не е за него непосредствена цел на производството. Той произвежда, за да произвежда принадена стойност. Но с тази предпоставка, която има единствения смисъл, че при капиталистическото производство капиталистът произвежда заради принадената стойност. А. Смит не обяснява принадената стойност — както правеха по-късно мнозина негови бездарни последователи. Това значи, че той не обяснява съществуването на принадената стойност с интереса на капиталиста, с неговия стремеж към принадена стойност. Напротив, той вече е извел тази принадена стойност от стойността, която работниците „присъединяват“ към материала свръх стойността, присъединена от тях в замяна на получената работна заплата“. Но след това той продължава: капиталистът не би имал никакъв интерес да приложи по-голям капитал вместо по-малък, ако неговите печалби не се намираха в определено отношение към размерите на авансирания кат питал. Тук печалбата се обяснява вече не с природата на принадената стойност, а с „интереса“ на капиталиста. А това е пошло и глупаво.
А. Смит не чувства, че като смесва така непосредствено принадената стойност с печалбата и печалбата с принадената стойност, той обръща с главата надолу току-що установения от него закон за произхода на принадената стойност. [261] Ако принадената стойност е само онази „част от стойността“ (или от количеството труд), „която работникът присъединява свръх онова, което присъединява към материала за възстановяване на своята работна заплата“ — защо тази втора част трябва да нараства непосредствено от това, че стойността на авансирания капитал в един случай е по-голяма, отколкото в друг? Още по-ясно изпъква това противоречие в примера, който самият А. Смит привежда веднага след това с цел да опровергае мнението, че печалбата била работна заплата за тъй наречения „труд по надзора и управлението“.
А именно той казва:
„Тя“ (печалбата от капитала) „коренно се различава обаче от работната заплата; тя се установява на съвършено други начала и не се намира в никакво отношение с количеството и характера на този предполагаем труд по надзора и управлението. Тя изобщо се определя от стойността на вложения капитал и бива по-голяма или по-малка в зависимост от размера на този капитал. Да предположим например, че някъде, където печалбата от капитала, прилаган в промишлеността, възлиза обикновено на десет процента годишно, съществуват две различни манифактури, във всяка от които работят 20 работника срещу заплата по 15 ф. ст. годишно, така че всяка манифактура изразходва за работна заплата по 300 ф. ст. годишно. Да предположим по-нататък, че в едната манифактура се обработват суровини от по-лошо качество, които струват всичко 700 ф. ст. годишно, докато в другата манифактура се обработва материал от по-високо качество, който струва 7000 ф. ст. В такъв случай капиталът, изразходван ежегодно в първата манифактура, ще възлиза на 1000 ф. ст., а капиталът, изразходван във втората — на 7300 ф. ст. При норма на печалбата 10% притежателят на първата манифактура ще разчита на годишна печалба само в размер на около 103 ф. ст., а притежателят на втората — на печалба в размер на около 730 ф. ст. Но макар размерът на тяхната печалба да е така различен, техният труд по надзора и управлението може да бъде еднакъв или почти еднакъв.“
От принадената стойност в нейната обща форма ние веднага стигаме до общата норма на печалбата, която не се отнася непосредствено до дадения въпрос. Но да минем по-нататък! Във всяка от двете фабрики се прилага трудът на двадесет работника; тяхната работна заплата и в двата случая е една и съща — 300 ф. ст. Следователно в едната от тези фабрики не се прилага труд от по-високо качество, отколкото в другата, така че един час труд, а значи и един час принаден труд в едната от тях да е равен на няколко часа принаден труд в другата. Напротив, и в двата случая се предполага еднакъв среден труд, както показва равенството на работната заплата и в двете фабрики. Но как в такъв случай в едната фабрика принаденият труд, присъединяван от работниците свръх цената на тяхната работна заплата, може да бъде седем пъти по-голям, отколкото в другата? Или защо в едната фабрика — само поради това, че обработваният в нея материал е седем пъти по-скъп, отколкото в другата — работниците трябва да доставят седем пъти повече принаден труд, макар че и в двете фабрики те получават еднаква работна заплата и следователно работят еднакво количество време, за да я [262] възпроизведат?
Обстоятелството, че печалбата, получена в едната фабрика, надвишава седем пъти печалбата, получена в другата — или изобщо законът за пропорционалността на печалбата спрямо размерите на авансирания капитал, — противоречи по този начин prima facie*3 на закона за принадената стойност или печалбата (защото А. Смит непосредствено ги отъждествява), съгласно който принадената стойност изразява само незаплатения, принадения труд на работниците. А. Смит взема това съвсем наивно и без ни най-малко да се замисли, без да има дори най-смътна представа за възникващото тук противоречие. Всички негови последователи — доколкото нито един от тях не разглежда принадената стойност в нейния общ вид, отделно от нейните определени форми — му останаха верни в това отношение. У Рикардо, както вече отбелязахме по-горе, това изпъква само в още по-ярка форма.
Тъй като А. Смит свежда принадената стойност не само до печалбата, но и до поземлената рента — тези два особени вида принадена стойност, движението на които се определя от съвсем различни закони, — самото това обстоятелство трябваше да го наведе на мисълта, че не бива да смесва, без да въвежда никакви опосредстващи звена, всеобщата абстрактна форма с която и да било от нейните особени форми. Както у него, така и у всички по-късни буржоазни икономисти недостатъчното теоретическо разбиране, необходимо за уясняване на различието във формите на икономическите отношения, си остава правилно — те грубо се залавят за емпирично дадения материал, който единствено ги интересува. Оттук и тяхната неспособност да разберат правилно същността на парите, където се касае само за различни превръщания на формата на разменната стойност, докато величината на стойността остава неизменна.
[6) ПОГРЕШНИЯТ ВЪЗГЛЕД НА СМИТ ЗА ПЕЧАЛБАТА, ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА
И РАБОТНАТА ЗАПЛАТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ НА СТОЙНОСТТА]
Лодердел в „Recherches sur la nature et 1’origine de la richesse publique“ (traduit par Lagentie de Lavafsse, Paris, 1808) изтъква срещу Смитовото разбиране на принадената стойност — за което той казва, че съответства на възгледите, изказани от Лок — упрека, че според това разбиране капиталът не е първичен източник на богатството, макар и Смит да го представя за такъв, а само производен. Ето какво казва Лодердел по този повод:
„Преди повече от един век Лок изказа почти същия възглед“ (както и А. Смит) . . . „Парите — казва Лок — са безплодни и нищо не произвеждат; цялата полза, която се извлича от тях, се заключава в това, че по силата на взаимно споразумение те пренасят печалбата, която е била възнаграждение за труда на един човек, в джоба на друг“ (Лодердел, стр. 116). „Ако това разбиране на печалбата от капитала би било в строгия смисъл правилно, от него би следвало, че печалбата не е първичен, а само производен източник на доход, и капиталът не би трябвало да се разглежда като един от източниците на богатството, тъй като принасяната от него печалба е само прехвърляне на дохода от джоба на работника в джоба на капиталиста“ (пак там, стр. 116—117).
Доколкото стойността на капитала се появява отново в продукта, капиталът не може да бъде наречен „източник на богатството“. Тук капиталът прибавя към продукта своята собствена стойност просто като натрупан труд, като определено количество овеществен труд.
Капиталът е производител на стойност само като отношение, доколкото той като принудителна сила, господстваща върху наемния труд, го принуждава към принаден труд или пък подтиква производителната сила на труда, за да създава относителна принадена стойност. И в двата случая капиталът произвежда стойност само [263] като отчуждена от труда и господстваща над него сила на неговите собствени веществени условия, изобщо само като една от формите на самия наемен труд, като условие на наемния труд. А в приетия от политикоикономистите смисъл, като съществуващ в пари или стоки натрупан труд, капиталът — подобно на всички условия на труда, включително и безплатните природни сили — действа производително в процеса на труда, при създаването на потребителни стойности, но никога не става източник на стойност. Капиталът не създава никаква нова стойност и изобщо той прибавя към продукта разменна стойност само дотолкова, доколкото сам притежава разменна стойност, т. е. доколкото той сам се свежда до овеществено работно време и следователно източник на неговата стойност е трудът.
Лодердел е прав в това, че А. Смит, след като е изследвал природата на принадената стойност и на стойността, греши, изобразявайки капитала и земята като самостоятелни източници на разменна стойност. Те са източници на доход за техните притежатели, доколкото са основание за получаване на известно количество принаден труд, което работникът е принуден да отдава свръх работното време, необходимо за възстановяване на неговата работна заплата. Така например А. Смит казва:
„Работната заплата, печалбата и рентата са трите първични източника ла всеки доход, както и на всяка разменна стойност“ (книга I, глава 6).
Колкото е вярно, че те са „трите първични източника на всеки доход“, толкова невярно е, че те са също „трите първични източника на всяка разменна стойност“, защото стойността на стоката се определя изключително от съдържащото се в нея работно време. След като А. Смит току-що представи поземлената рента и печалбата като обикновени „приспадания“ от стойността или от труда, присъединяван от работника към суровините — как може той сега да ги нарича „първични източници на разменната стойност“? (Те могат да играят тази роля само в смисъл, че привеждат в движение „първичния източник“, т. е. заставят работника да изпълнява принаден труд.) Доколкото те са основания (условия) за присвояване на част от стойността, т. е. от овеществения в стоката труд, те са източници на доход за техните собственици. Но разпределението на стойността, или нейното присвояване, съвсем не е източник на присвояваната стойност. Ако това присвояване не ставаше и работникът получаваше въз формата на заплата целия продукт на своя труд, стойността на произведената стока би останала предишната, макар тя да не е била делена с поземления собственик и капиталиста.
Поземлената собственост и капиталът, които са източници на доход за своите притежатели, т. е. които им дават властта да присвояват част от създадените от труда стойности, не стават по силата на това източници на стойността, която присвояват техните притежатели. Но също така неправилно е да се каже, че работната заплата е първичният източник на разменната стойност, макар че именно работната заплата — или по-точно постоянната продажба на работна сила — образува източника на дохода за работника. Трудът, а не работната заплата на работника — ето кой създава стойността. Работната заплата не е нищо друго освен вече съществуваща стойност или — ако разглеждаме производството като цяло — онази част от създадената от работника стойност, която се присвоява от самия него. Но това присвояване не създава стойност. Ето защо работната заплата на работника може да се повишава или да спада, без с това да се засяга стойността на произвежданата от него стока. 1263]
[265] {Към казаното трябва да добавим следния цитат, който потвърждава, че у А. Смит рубриките, под които се присвоява стойността на стоката, се обявяват за източници на тази стойност. След като той опроверга възгледа, според който печалбата е само друго название на работната заплата на капиталиста или на „работната заплата за труд по надзора“, той заключава:
„И така в цената на стоките печалбата от фондовете, или от капитала, е източник на стойност, съвсем различен от работната заплата, и се регулира от съвършено други принципи“ (книга I, глава 6).
При това току-що Смит доказа, че стойността, която работниците присъединяват към материалите, се разпределя между тях и капиталистите във формата на работна заплата и печалба; следователно трудът представлява единственият източник на стойността и от този източник на стойността възникват „цената на работната заплата“ и „цената на печалбата“. Но самите тези „цени“ — както работната заплата, така и печалбата — съвсем не са източници на стойност.} [265]
[7) ДВОЙСТВЕНОСТ ВЪВ ВЪЗГЛЕДИТЕ НА СМИТ
ЗА СЪОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ СТОЙНОСТТА И ДОХОДИТЕ.
ОМАГЬОСАНИЯТ КРЪГ В СМИТОВАТА КОНЦЕПЦИЯ ЗА „ЕСТЕСТВЕНАТА ЦЕНА“
КАТО СУМА ОТ РАБОТНАТА ЗАПЛАТА, ПЕЧАЛБАТА И РЕНТАТА]
[263] Тук ние изобщо ще оставим без внимание въпроса, в каква степен А. Смит разглежда поземлената рента като конституиращ елемент на цената на стоките. Тук този въпрос е толкова по-безразличен за нашето изследване, защото Смит счита поземлената рента, също както и печалбата, просто за част от принадената стойност, за „приспадане от труда, присъединен от работниците към суровия материал“. Смит следователно [264] я разбира всъщност и като „приспадане от печалбата“, доколкото целият незаплатен, принаден труд непосредствено се присвоява от противостоящия на труда капиталист, под каквито и рубрики да трябва последният да дели по-късно тази принадена стойност с други притежатели на средства за производство, били те собственикът на земята или заемодавецът на капитала. Ето защо за опростяване ние ще говорим само за работната заплата и печалбата като за двете рубрики, по които се разпределя новосъздадената стойност.
Да приемем, че в една стока е материализирано (оставяйки настрана стойността на потребените в нея суровини и оръдия на труда) дванадесетчасово работно време. Ние можем да изразим стойността на тази стока като такава само в пари. И така, да приемем, че в 5 шил. е материализирано също дванадесетчасово работно време. В такъв случай стойността на стоката е равна на 5 шил. Под „естествена цена на стоките“ А. Смит разбира не нещо друго, а тяхната стойност, изразена в пари. (Пазарната цена на стоката, разбира се, бива над или под нейната стойност. Дори и средната цена [der Durchschnittspreis] на стоките, както ще покажа по-нататък, винаги се различава от тяхната стойност[36]. Но А. Смит при разглеждането на „естествената цена“ не се интересува ни най-малко от това. Освен това както пазарната цена, така и — още повече — колебанията на средната цена на стоките не могат да бъдат разбрани, докато в основата не бъде положен правилният възглед за природата на стойността.)
Ако принадената стойност, която се съдържа в стоката, възлиза на 20 % от цялата ѝ стойност, или — което се свежда до същото — на 25% от съдържащия се в нея необходим труд, тази стойност от 5 шил., „естествената цена“ на стоката, може да бъде разложена на 4 шил. работна заплата и 1 шил. принадена стойност (която ние, следвайки А. Смит, ще наречем тук печалба). Правилно би било да кажем, че величината на стойността на стоката, която е определена независимо от работната заплата и печалбата — или „естествената цена“ на стоката, — може да бъде разложена на 4 шил. работна заплата („цена на труда“) и 1 шил. печалба („цена на печалбата“). Но би било погрешно да кажем, че стойността на стоката се образува от събирането или съединяването на цената на работната заплата и цената на печалбата, които се регулират независимо от стойността на стоката. В последния случай не би съществувало абсолютно никакво основание цялата стойност на стоката да не е 8, 10 и т. н. шил. — в зависимост от това, приема ли се работната заплата за равна на 5 шил., а печалбата — за равна на 3 шил., и т. н.
Какво служи за ръководна нишка на А. Смит при изследването на „естествената норма“ на работната заплата, или на „естествената цена“ на работната заплата? Естествената цена на средствата за живот, необходими за възпроизводство на работната сила. А с какво определя той естествената цена на тези средства за живот? Доколкото изобщо определя тази цена, той отново се обръща към правилното определение на стойността, а именно към определянето ѝ с работното време, необходимо за произвеждането на тези средства за живот. Но щом напусне този правилен път, Смит попада в омагьосан кръг. С какво определя той естествената цена на средствата за живот, определящи естествената цена на работната заплата? С естествената цена на „работната заплата“, „печалбата“ и „поземлената рента“, които образуват естествената цена на тези средства за живот, както и на всички стоки изобщо. И така in infinitu.*4 Празните приказки за закона за търсенето и предлагането не му помагат, разбира се, да се измъкне от този омагьосан кръг. Защото „естествената цена“, или цената, съответстваща на стойността на стоката, трябва да е налице именно тогава, когато търсенето и предлагането взаимно се покриват, т. е. когато цената на стоката не се отклонява нагоре или надолу от нейната стойност вследствие на колебанията на търсенето и предлагането — когато, с други думи, производствените разходи[37] на стоката (или стойността на предлаганата от продавача стока) е същевременно и цената, която търсенето плаща.
[265] Но както вече казахме, при изследването на естествената цена на работната заплата А. Смит всъщност отново се обръща — поне на места — към правилното определение на стойността на стоката. Напротив, в главата за естествената норма на печалбата, или естествената цена на печалбата, той се обърква — доколкото се касае за задачата, която собствено подлежи на разрешение — в безсъдържателни общи места и тавтологии. Наистина, в началото работната заплата, печалбата и поземлената рента у него се регулират от стойността на стоката. Но след това той пристъпва към въпроса от противоположната страна (което е по-близо до емпиричната привидност и до обикновената представа) и се опитва да определи естествената цена на стоките чрез събиране на естествените цени на работната заплата, печалбата и поземлената рента. Една от главните заслуги на Рикардо е, че той сложи край на тази бъркотия. Когато говорим за Рикардо, ние пак ще се върнем накратко към този пункт[38].
Тук ще отбележим още само следното: дадената величина на стойността на стоката — на фонда, от който се изплаща работната заплата и печалбата — емпирично се представя на промишленика в такава форма, че определена пазарна цена на стоката се държи известно време на едно равнище въпреки всички колебания на работната заплата.
И така следва да обърнем внимание на странния ход на мислите в книгата на А. Смит: най-напред той изследва стойността на стоката и на места я определя правилно, толкова правилно, че пред него в общи линии се очертава източникът на принадената стойност и нейните особени форми — той извежда от стойността на стоката работната заплата и печалбата. Но след това той тръгва по противоположен път и се опитва, обратно, да изведе стойността на стоките (от която той вече е извел работната заплата и печалбата) от събирането на естествените цени на работната заплата, печалбата и поземлената рента. Това именно обстоятелство е причината, загдето Смит, който не е имал самата основа, никъде не е дал правилен анализ на влиянието, което колебанията на работната заплата, печалбата и т. н. оказват върху цените на стоките [VI—265].
***
[VIII—364] {А Смит. Стойността и нейните съставни части. Неправилната представа на Смит — виж по-горе, — развивана от него въпреки правилния му първоначален възглед, проличава и в следната формулировка:
„Рентата образува... съставна част от цената на стоките, но съвсем другояче в сравнение с печалбата и работната заплата. Високата или ниската печалба и работна заплата са причина за високата или ниската цена на житото, а по-големият или по-малък размер на рентата е резултат от тази цена“. („Wealth of Nations“, книга 1, глава 11)[39]} [VIII—364]
[8) ГРЕШКАТА НА СМИТ, КОЙТО СВЕЖДА ЦЯЛАТА СТОЙНОСТ
НА ОБЩЕСТВЕНИЯ ПРОДУКТ ДО ДОХОДИТЕ.
ПРОТИВОРЕЧИЯ ВЪВ ВЪЗГЛЕДИТЕ НА СМИТ
ЗА БРУТНИЯ И ЧИСТИЯ ДОХОД]
[VI—265] Сега преминаваме към друг пункт, който е свързан с разлагането на цената или стойността на стоката (и едната, и другата още се приемат за тъждествени). Да приемем, че А. Смит правилно е изчислявал, т. е. да предположим, че вземайки за изходен пункт стойността на стоката, той я е разложил на ония съставни части, в които тази стойност се разпределя между различните агенти на производството, и че той не се е опитвал, обратно, да изведе стойността от цената на тези съставни части. Да се абстрахираме тук от това. Да се абстрахираме също от неговия едностранчив начин на представяне, в резултат на който работната заплата и печалбата се изобразяват само като форми на разпределение, а оттук и двете в еднакъв смисъл се изобразяват като доходи, потребявани от техните притежатели. Абстрахирайки се от всичко това, следва да отбележим, че А. Смит сам изказва известно съмнение [относно възможността цялата стойност на продукта да бъде сведена до доходите]; и тук неговото предимство пред Рикардо отново не е в това, че правилно разрешава появилото се у него съмнение, а в това, че изобщо го изказва.
[266] А. Смит казва именно следното:
„Тези три части“ (работната заплата, печалбата, рентата на поземления собственик) „непосредствено или в последна сметка образуват, както се вижда, цялата цена на житото“ (изобщо на стоката. А. Смит взема тук житото, защото в цената на редица стоки според него поземлената рента не влиза като конституираща съставна част). „Би могло да се помисли, че към тези три части следва да се добави и четвърта част, необходима за възстановяване на капитала на фермера, т. е. за възстановяване на износването на неговия работен добитък и на другите оръдия на земеделското стопанство. Но трябва да вземем под внимание, че цената на всяко оръдие в това стопанство, например на работния кон, сама се състои от същите три части: от рентата от земята, на която конят е бил отгледан, от труда, изразходван за неговото отглеждане и издръжка, и от печалбата на арендатора, който авансира тази рента и работната заплата за тоя труд.“ {Тук печалбата се явява като първична форма, която включва и рентата.) „Ето защо, макар че цената на житото може да включва цената и издръжката на коня, все пак неговата пълна цена се разлага, непосредствено или в последна сметка, на същите три части: рента, труд и печалба* (книга I, глава 6). (Съвсем нелепото тук е това, че вместо „работна заплата“ Смит изведнъж казва „труд“, докато у него фигурират „рента“ и „печалба“, а не „поземлена собственост“ и „капитал“.)
Но не по-малко очевидно е следното съображение: както фермерът включва цената на коня и плуга в цената на пшеницата, така и коневъдът и фабрикантът на плугове, от които фермерът е купил коня и плуга, са включили в цената на коня и плуга цената на средствата на труда (по-специално коневъдът е включил може би цената на друг кон) и на суровините (фураж и желязо), докато фондът, от който коневъдът и фабрикантът на плугове изплащат работната заплата и печалбата (и рентата), се състои само от новия труд, който те са присъединили в своята производствена сфера към наличната стойностна сума на техния постоянен капитал. Следователно ако А. Смит признава по отношение на фермера, че в цената на неговото жито освен работната заплата, печалбата и рентата, които той е платил на себе си и на други лица, влиза и една четвърта и различна от тях съставна част — стойността на погребения от него постоянен капитал, като например стойността на конете, земеделските оръдия и т. н., — това важи и за коневъда, и за фабриканта на земеделски оръдия, и Смит съвсем напразно ни препраща от Понтий при Пилат. При това примерът с фермера е избран особено несполучливо, за да ни препрати от Понтий при Пилат, защото между отделните пера на постоянния капитал в дадения случай има едно, което съвсем не трябва непременно да бъде купено от някого, а именно семената — и нима тази съставна част на стойността се разпада за някого на работна заплата, печалба и рента?
Но най-напред да минем по-нататък и да видим дали Смит прокарва последователно своя възглед, че стойността на всяка стока може да бъде сведена до един или до всички източници на доход: работна заплата, печалба, поземлена рента — следователно, че всички стоки могат да бъдат потребени като продукти, предназначени за потребление или, във всеки случай, така или иначе могат да бъдат използвани за лични нужди (а не за промишлено потребление). Обаче предварително [267] още една бележка. Може да се приеме, че например при брането на ягоди и т. н. тяхната стойност се свежда само до работната заплата, макар че тук в повечето случаи е необходима като средство на труда някаква домашна потреба, например кошници и т. н. Но тук, където става дума за капиталистическото производство, подобни примери изобщо нямат никакво отношение към въпроса.
В началото — пак повторение на възгледа, изказан в 6-а глава на I книга.
Във 2-а глава на II книга (том II от превода на Гарние, стр. 212—213) се казва:
„Беше показано . . . че цената на голяма част от стоките се разпада на три части, едната от които заплаща работната заплата, втората — печалбата от капитала, а третата — рентата от земята.“
Съобразно с това цялата стойност на всяка стока се разпада на доходи и се пада следователно като потребителен фонд на една или друга класа, която живее от даден доход. Но тъй като съвкупната продукция на една или друга страна, например годишната продукция, се състои само от сумата от стойностите на произведените стоки, а стойността на всяка от тези стоки, взета отделно, се разпада на доходи, то излиза, че и тяхната сума — годишният продукт на труда, брутният доход — може да бъде потребен през годината в тази форма. И ето Смит веднага възразява сам на себе си:
„Беше изказана следната бележка: тъй като така стои работата с всяка единична стока, взета отделно, това необходимо трябва да се отнася и до цялата съвкупност на стоките, които образуват цялата маса на продукта на земята и на труда в дадена страна. Съвкупната цена или разменната стойност на този годишен продукт трябва да се разпада на същите три части и да се разпределя между различните жители на страната във вид на заплата за техния труд, на печалба от техния капитал или на рента от тяхната земя“ (пак там, стр. 213).
Това наистина е необходимият извод. Което важи за една стока, необходимо важи и за цялата сума от стоки. Но това не е така, казва Адам. Той продължава:
„Макар цялата стойност на годишния продукт на земята и труда във всяка страна да се разпределя по този начин между различните жители на страната и да образува техния доход, все пак, както при дохода от частно имение различаваме брутен доход и чист доход, ние можем да правим същата разлика за дохода на всички жители на една голяма страна“ (пак там, стр. 213).
(Стой! По-горе той ни каза тъкмо противоположното: в продукта на отделния фермер — например в неговата пшеница — ние различаваме и четвърта част между ония части, на които се разпада стойността на този продукт, а именно частта, която само възстановява използвания постоянен капитал; това е непосредствено вярно за отделния фермер, но ако минем по-нататък, ще видим, че частта, която за фермера е постоянен капитал, се разпада в един по-ранен стадий — в други ръце, преди тази част да стане капитал в ръцете на фермера — на работна заплата, печалба и пр., с една дума на доходи. Ето защо макар да е вярно, че стоките, разглеждани в ръцете на отделните производители, съдържат такава част от стойността, която не образува доход, това било невярно по отношение на „всички жители на една голяма страна“, защото онова, което в ръцете на едного е постоянен капитал, дължи своята стойност на обстоятелството, че е излязло от ръцете на другиго като съвкупна цена на работната заплата, печалбата и рентата. Сега той говори право противоположното.)
А. Смит продължава:
[268] „Брутният доход от частното имение обхваща всичко, което плаща фермерът; чистият доход е всичко онова, което остава у собственика на земята, след като се приспаднат разходите по управлението и по ремонта и всички други необходими разходи, или с други думи всичко онова, което той, без да влошава състоянието на своето имение, може да включи в своя фонд, предназначен за непосредствено потребление, т. е. да изразходва за своята трапеза и т. н. Действителното богатство на поземления собственик е пропорционално не на брутния, а на чистия му доход“.
(Първо, Смит говори тук за неща, които не се отнасят до въпроса. Това, което фермерът плаща на поземления собственик като рента — така както и това, което той плаща на работника като работна заплата, — представлява, както и неговата собствена печалба, онази част от стойността или цената на стоките, която се разпада на доходи. А въпросът е дали стоката съдържа още някаква друга съставна част на стойността. Тук Смит допуска това, както трябваше да го допусне по отношение на фермера, макар че това допускане не му попречи да заяви, че произведеното от фермера жито (т. е. цената или разменната стойност на неговото жито) се разпада само на доходи. Второ, ще отбележим пътьом следното. Реалното богатство, с което може да разполага отделният фермер като фермер, зависи от неговата печалба. Но, от друга страна, като стокопритежател той може да продаде своя участък или, ако земята не му принадлежи, целия намиращ се върху нея постоянен капитал, като: работен добитък, земеделски оръдия и т. н. Стойността, която той може да реализира по този начин, а следователно богатството, с което може да разполага, се обуславя от стойността, а значи и от размера на принадлежащия му постоянен капитал. Обаче той може да продаде това пак само на друг фермер, в чиито ръце това не е богатство, с което той може свободно да разполага, а постоянен капитал. И така, ние все още стоим на същото място.)
„Брутният доход на всички жители на една голяма страна обхваща цялата маса на годишния продукт на тяхната земя и на техния труд“
(преди ние слушахме, че цялата тази маса, — нейната стойност — се разпада на работна заплата, печалба и рента, т. е. изключително на различни форми на чистия доход);
„Техният чист доход обхваща това, което остава на тяхно разположение, след като се приспаднат разходите за поддържане, първо, на техния основен капитал. второ, на техния оборотен капитал“
(следователно Смит приспада сега оръдията на труда и суровините),
„т. е. чистият доход обхваща това, което те, без да засягат своя капитал, могат да прибавят към своя фонд за непосредствено потребление.“
(И така сега ние узнаваме, че цената или разменната стойност на съвкупната сума от стоки съдържа както у отделния капиталист, така и за цялата страна, още и четвърта част, която за никого не образува доход и не може да бъде сведена нито до работна заплата, нито до печалба, нито до рента.)
„Очевидно е, че всички разходи за поддържане на основния капитал трябва да бъдат приспаднати от чистия доход на обществото. Нито материалите, необходими за поддържане в изправност на неговите машини, инструменти, полезни здания и др., нито продуктът на труда, необходим, за да се придаде на тези материали надлежната форма, никога не могат да съставят каквато и да било част от чистия доход. Наистина цената на този труд може да състави част от чистия доход, тъй като заетите с този труд работници могат да внасят цялата стойност [269] на своята работна заплата във фонда за непосредствено потребление. Но за разлика от това в другите отрасли на труда и цената на труда, и неговият продукт влизат във фонда за непосредствено потребление: именно — цената на труда влиза във фонда на работниците, а продуктът — във фонда на други лица, средствата за съществуване, удоволствията и удобствата на които се увеличават благодарение на труда на тези работници“ (пак там, стр. 214—215).*5
Тук А. Смит отново се отклонява от въпроса, на който трябва да отговори — въпроса за четвъртата част на съвкупната цена на стоката, част, която не се свежда нито до работна заплата, нито до печалба, нито до рента. Преди всичко ще отбележим една голяма грешка. У фабриканта на машини, както и у всеки друг промишлен капиталист, трудът, който придава необходимата форма на суровия материал на машините и т. н., се разпада на необходим труд и на принаден труд, следователно не само на работна заплата на работниците, но и на печалба на капиталиста. А стойността на материалите и стойността на инструментите, с помощта на които работниците придават на материалите необходимата форма, не се свежда нито до едната, нито до другата. Съвсем не се отнася до въпроса обстоятелството, че продуктите, по самата си природа предназначени не за индивидуално, а за промишлено потребление, не влизат във фонда за непосредствено потребление. Например семената (онази част от пшеницата, която служи за посев) по своята природа биха могли да влязат и в потребителния фонд, но икономически те трябва да влязат в производствения фонд. А освен това съвсем невярно е, че цялата цена на продуктите, предназначени за индивидуално потребление, влизала заедно с продукта в потребителния фонд. Например платното, ако не отива за корабни платна и не се използва за някаква друга производствена цел, влиза като продукт изцяло в потреблението; но това не може да се каже за неговата цена, за- щото част от тази цена възстановява ленената прежда, а друга — тъкачните станове и т. н., и само част от цената на платното се свежда до един или друг вид доход.
Адам току-що ни каза, че материалите, необходими за построяване на машини, експлоатационни здания и т. н. — както и построените от тези материали машини и др., — „никога не могат да съставят каквато и да било част от чистия доход“; значи те влизат в брутния доход. Но скоро след това, в същата 2-а глава на II книга, стр. 220, той казва обратното:
„Машините, работните инструменти и т. н., които съставляват основния капитал на отделно лице или на обществото, не образуват никаква част нито от техния брутен доход, нито от техния чист доход; същото е и спарите“ и т. н.
Тези лутания на Адам, неговите противоречия, неговите отклонения от въпроса доказват, че той е попаднал тук в задънена улица и че неизбежно е трябвало да се обърка, щом като у него работната заплата, печалбата и рентата са се превърнали в конститутивни съставни части на разменната стойност или на съвкупната цена на продукта.
[9) СЕЙ КАТО ВУЛГАРИЗАТОР НА ТЕОРИЯТА НА СМИТ.
ОТЪЖДЕСТВЯВАНЕ НА БРУТНИЯ ОБЩЕСТВЕН ПРОДУКТ
С ОБЩЕСТВЕНИЯ ДОХОД У СЕЙ.
ОПИТИ НА ЩОРХ И РАМСЕЙ ДА ПРАВЯТ РАЗЛИКА МЕЖДУ ТЯХ]
У Сей, който се опитва да скрие своята пошла повърхностност, като разтваря непоследователностите и грешките на А. Смит в съвсем общи фрази, четем:
„Нацията, взета като цяло, съвсем няма чист продукт. Тъй като стойността на продуктите е равна на техните производствени разходи, то приспадайки тези разходи, ние приспадаме цялата стойност на продуктите... Годишният доход е брутният доход“ („Traite d'economie politique“, 3 издание, Париж, 1817, том II, стр. 469).
Стойността на сумата на продуктите, произведени за една година, е равна на количеството материализирано в тях [270] работно време. Ако тази съвкупна стойност се приспадне от годишния продукт, то действително — що се отнася до стойността — не остава никаква стойност и с това настъпва край както на чистия, така и на брутния доход. Но Сей приема, че произвежданите през годината стойности се потребяват през годината. Ето защо за нацията като цяло съвсем не съществувал чист продукт, а само брутен продукт. Първо, не е вярно, че произвежданите през годината стойности се потребяват през годината. Със значителна част от основния капитал работата не стои така. Значителна част от произведените за една година стойности влиза в процеса на труда, без да влиза в процеса на образуването на стойността; това значи: не цялата съвкупна стойност на тези предмети се потребява през годината. А, второ, определена част от потребяваните през годината стойности образуват стойностите, които, без да .влизат в потребителния фонд, се потребяват като средства за производство, възвръщани — или в тяхната собствена натурална форма, или във вид на еквиваленти — на производствения процес, откъдето са и излезли. Втората част образуват стойностите, които — след приспадане на посочената първа част — могат да влязат в индивидуалното потребление. Те образуват „чистия продукт“.
Щорх казва по повод на тази глупост на Сей:
„Ясно е, че стойността на годишния продукт се разлага отчасти на капитали и отчасти на печалба и че всяка от тези части на стойността на годишния продукт редовно купува продуктите, от които се нуждае нацията както за поддържане на своя капитал, така и за възобновяване на своя потребителен фонд. „ (Storch. Cours d'economie politique, том. V: Considerations sur la nature du revenu national. Paris, 1824, стр. 134—135). „Да си зададем следния въпрос: равен ли е доходът на едно семейство, което задоволява всичките си потребности със своя собствен труд, много примери за което имаме в Русия... равен ли е доходът на такова семейство на брутния продукт от неговата земя, неговия капитал и неговия труд? Може ли то да живее в своите хамбари и обори, да изяжда семенния си фонд и предназначения за добитъка фураж, да се облича в кожите на своя работен добитък, да използва своите земеделски оръдия за развлечение? Според тезиса на господин Сей би трябвало да се отговори утвърдително на всички тия въпроси“ (пак там, стр. 135—136). „Сей разглежда брутния продукт като доход на обществото и оттук прави извод, че обществото може да потреби стойност, равна на този продукт“ (пак там, стр. 145). „Чистият доход на нацията се състои не от излишъка на произведените стойности над цялата сума на потребените стойности, както Сей изобразява това, а само от излишъка над стойностите, потребени в производството. Ето защо, ако нацията потребява за една година целия този излишък, тя потребява целия си чист доход“ (пак там, стр. 146). „Ако допуснем, че доходът на нацията е равен на нейния брутен продукт, т. е. че от този продукт не е нужно да се приспада никакъв капитал, би следвало също да допуснем, че нацията може да изразходва непроизводително цялата стойност на своя годишен продукт, без ни най-малко да накърнява своя бъдещ доход* (пак там, стр. 147). „Продуктите, съставляващи капитала на нацията“ (постоянния капитал), „не могат да отиват за потребление“ (пак там, стр. 150).
Рамсей (Джордж) в „An Essay on the Distribution of Wealth“ (Edinburgh, 1836)прави следната бележка по същия предмет, т. е. за това, което А. Смит нарича „четвърта съставна част на съвкупната цена“, а аз — постоянен капитал за разлика от капитала, изразходван за работна заплата.
[271] „Рикардо“ — казва той — „забравя, че целият продукт се разлага не само на работна заплата и печалба, но че една част е необходима и за възстановяване на основния капитал“ (стр. 174, забележката).
Под „основен капитал“ Рамсей разбира не само оръдията на производството и др. т., но и суровините, накъсо — онова, което аз наричам постоянен капитал в пределите на всяка производствена сфера. Когато говори за разделяне на продукта на печалба и работна заплата, Рикардо постоянно предполага, че авансираният на самото производство и потребен в него капитал вече е приспаднат. И въпреки това Рамсей е прав в основното. Без да подлага постоянната част на капитала на какъвто и да било по-нататъшен анализ, пренебрегвайки тази част, Рикардо прави груби грешки и по-специално смесва печалбата и принадената стойност, след това прави грешки при изследването на колебанията на нормата на печалбата и т. н.
Но да чуем какво казва самият Рамсей:
„Как е възможно да се сравнява продуктът с изразходвания за него капитал?.. Ако имаме предвид нацията като цяло... то съвсем ясно е, че всички различни елементи на изразходвания капитал трябва да бъдат възпроизведени в един или друг отрасъл на стопанството, тъй като в противен случай производството на страната не би могло да се води по-нататък в предишните размери. Суровият материал на промишлеността, оръдията, употребявани в нея, а също и в селското стопанство, много- бройните и сложни машини в промишлеността, постройките, необходими за производството и складирането на продуктите — всичко това като съставни части трябва да влиза както в съвкупния продукт на страната, така и във всички аванси на нейните капиталистически предприемачи. Ето защо количеството съвкупен продукт може да бъде сравнено с количеството аванси — благодарение на това, че можем да си представим като че ли всеки предмет стон до друг предмет от същия вид“ (пак там, стр. 137—139). „А що се отнася до всеки отделен капиталист, тъй като той не възстановява своите разходи в натура, а трябва да получи по-голямата част от тях чрез размяната, за което е необходима определена част от продукта, то всеки отделен капиталистически предприемач е принуден да обръща много повече внимание на разменната стойност на продукта, отколкото на неговото количество“ (пак там, стр. 145—146). „Колкото повече стойността на продукта превишава стойността на авансирания капитал, толкова по-голяма ще бъде печалбата. По такъв начин капиталистът ще изчислява печалбата, сравнявайки стойност със стойност, а не количество, с количество... Печалбата трябва да се повишава или понижава в същата степен, в която се понижава или повишава онази част от брутния продукт или неговата стойност, която е потребна за възстановяване на необходимите аванси. Ето защо нормата на печалбата зависи от две обстоятелства: първо, от частта от целия продукт, която се пада на работника; второ, от частта, която трябва да бъде сложена настрана за възстановяване на основния капитал в натура или чрез размяна“ (пак там, стр. 146—148).
{Това, което Рамсей говори тук за нормата на печалбата, подлежи на разглеждане в глава III (за печалбата)[40]. Важното е, че той, правилно подчертава този елемент. От една страна, Рикардо е прав когато казва, че поевтиняването на стоките, образуващи постоянния капитал (именно него има предвид Рамсей, като говори за „основния капитал“), винаги понижава стойността на определена част от наличния капитал. Това се отнася особено до основния капитал в собствения смисъл на думата — до машините и т. н. За отделния капиталист не представлява никаква изгода това, че принадената стойност се увеличава в сравнение с целия му основен капитал, ако подобно повишаване на нейното равнище се дължи на понижаване на съвкупната стойност на неговия постоянен капитал (който капиталистът е притежавал още преди понижаването на тази стойност). Но това е приложимо само в твърде незначителна степен към онази част от капитала, която се състои от суровини и от готови стоки (които не влизат в основния капитал). Тази налична маса от тях, която може да претърпи подобно намаляване на стойността, винаги е само нищожна величина в сравнение със съвкупната продукция. При всеки отделен капиталист това важи само в незначителна степен за онази част от неговия капитал, която е вложена в оборотен капитал. От друга страна ясно е, че тъй като печалбата е равна на отношението на принадената стойност към съвкупния авансиран капитал и тъй като количеството труд, което може да бъде погълнато, зависи не от стойността, а от масата на суровините и от ефективността на средствата за производство, не от тяхната разменна стойност, а от тяхната потребителна стойност, то колкото по-производителен е трудът в отраслите, продуктът на които [272] участвува в образуването на постоянния капитал, колкото по-малки са разходите на постоянен капитал, необходим за производството на определено количество принадена стойност, толкова по-голямо е отношението на тази принадена стойност към целия авансиран капитал, а следователно толкова по-висока е, при дадена маса на принадената стойност, нормата на печалбата.}
(Това, което Рамсей разглежда като две самостоятелни явления — възстановяването на продукт с продукт в процеса на възпроизводството, когато става дума за цялата страна, и възстановяването на стойност, със стойност, когато става дума за отделен капиталист, — се свежда до два аспекта, които дори по отношение на отделния капитал, трябва да бъдат взети под внимание при анализа на процеса на обръщението на капитала, процес, който едновременно е процес на възпроизводство.)
Рамсей не разреши действителното затруднение, което занимава А. Смит, и го оплита във всевъзможни противоречия. За да си представим това затруднение в най-рязка форма, ще го формулираме по следния начин. Целият капитал (като стойност) се свежда до труд, той не е нищо друго освен известно количество овеществен труд. Но заплатеният труд е равен на работната заплата на работниците, незаплатеният труд е равен на печалбата на капиталистите. Следователно целият капитал може да бъде сведен пряко или косвено до работната заплата и печалбата. Или, може би, някъде се изпълнява такъв труд, който не се разпада нито на работна заплата, нито на печалба и има за цел само възстановяването на онези стойности, които са били потребени в процеса на производството и същевременно са условия на възпроизводството? Но кой изпълнява този труд? Нали всеки труд на работника се разпада на две части, едната от които отива за възстановяване на неговата собствена работна сила, а другата образува печалбата на капитала?
10) ИЗСЛЕДВАНЕ НА ВЪПРОСА, КАК Е ВЪЗМОЖНО
ГОДИШНАТА ПЕЧАЛБА И ГОДИШНАТА РАБОТНА ЗАПЛАТА
ДА КУПУВАТ ПРОИЗВЕДЕНИТЕ ЗА ЕДНА ГОДИНА СТОКИ,
КОИТО ОСВЕН ПЕЧАЛБАТА И РАБОТНАТА ЗАПЛАТА
СЪДЪРЖАТ И ПОСТОЯНЕН КАПИТАЛ[41]
[а) НЕВЪЗМОЖНОСТТА ДА СЕ ВЪЗСТАНОВЯВА ПОСТОЯННИЯТ КАПИТАЛ
НА ПРОИЗВОДИТЕЛИТЕ НА ПРЕДМЕТИ ЗА ПОТРЕБЛЕНИЕ
ЧРЕЗ РАЗМЯНА МЕЖДУ ТЕЗИ ПРОИЗВОДИТЕЛИ]
За да се отстрани от проблемата всякакъв фалшив примес, ще отбележим предварително и следното. Когато капиталистът превръща част от своята печалба, от своя доход, в капитал, в средства на труда и материал на труда, той заплаща едното и другото с онази част от труда, която работникът е изпълнил безплатно за него. Тук е налице известно ново количество труд, образуващо еквивалент за известно ново количество стоки — такива именно стоки, които по своята потребителна стойност представляват средства на труда и материал на труда. Този случай се отнася следователно до натрупването на капитала и не съдържа никакви затруднения; тук ние имаме работа с увеличение на постоянния капитал отвъд предишните му граници, или с образуване на нов постоянен капитал свръх онази негова маса, която вече съществува и подлежи на възстановяване. Затруднението се отнася до възпроизводството на вече съществуващия постоянен капитал, а не до образуването на нов постоянен капитал свръх онази негова маса, която подлежи на възпроизводство. Новият постоянен капитал явно води своя произход от печалбата; той е съществувал един миг във формата на доход който се е превърнал след това в капитал. Тази част от печалбата се свежда до принаденото работно време, което обществото и без да съществува капитал, би трябвало постоянно да изразходва, за да има на свое разположение, така да се каже, фонд за по-нататъшно развитие, необходимостта от който се поражда вече от увеличението на населението.
{Ние намираме хубаво пояснение относно постоянния капитал, но само откъм неговата потребителна стойност, у Рамсей на стр. 166 от неговата книга, където той казва:
„Както и да се изменя величината на брутния доход“ (например на фермера), „количеството на този доход, необходимо за възстановяване на всичко онова, което в различни форми е било потребно в процеса на производството, не подлежи на никакво изменение. Това количество трябва да се разглежда като постоянно, докато производството се води в предишните размери.“}
И така, преди всичко трябва да се изхожда от следния факт: новообразуването на постоянния капитал, за разлика от възпроизводството на вече съществуващия постоянен капитал, има за свой източник печалбата; при това се предполага, че, от една страна, работната заплата стига само за възпроизводство на работната сила и че, от друга страна, цялата принадена стойност изцяло влиза в категорията „печалба“, тъй като именно промишленият капиталист непосредствено присвоява цялата принадена стойност, независимо от това, на кого и къде впоследствие трябва да дава част от нея.
{„Капиталистическият предприемач е всеобщ разпределителна богатството: той заплаща на работниците работната заплата, на капиталиста (паричния) — лихвата, на поземления собственик — рентата“ (Рамсей, стр. 218—219).
Наричайки цялата принадена стойност печалба, ние разглеждаме капиталиста като лице, което 1) непосредствено присвоява цялата създадена принадена стойност и 2) разпределя тази принадена стойност така, че в тази подялба участват самият той, паричният капиталист и собственикът на земята.}
[VII—273] Обстоятелството, че този нов постоянен капитал възниква от печалбата, означава само, че той дължи своя произход на определена част от принадения труд на работниците. Точно така дивакът освен времето, изразходвано за лов, трябва да изразходва още известно време, за да си направи лък, а селянинът при патриархалното земеделие — освен времето, през което обработва земята — трябва да изразходва определено количество работно време, за да изработи по-голямата част от своите оръдия.
Но тук въпросът е — кой именно работи, за да възстанови еквивалента на постоянния, вече изразходван в производството капитал? Онази част от труда, която работникът изпълнява за самия себе си, възстановява неговата работна заплата или ако разглеждаме цялото производство, създава неговата работна заплата. Напротив, неговият принаден труд, който образува печалбата, отчасти съставлява потребителния фонд за капиталиста, отчасти се превръща в добавъчен капитал. Но капиталистът възстановява капитала, който вече е изразходван в собственото му производство, не от този принаден труд, или от печалбата. {Ако работата стоеше така, то принадената стойност би служила не като фонд за ново капиталообразуване, а като фонд за запазване на стария капитал.} Обаче необходимият труд, образуващ работната заплата, и принаденият труд образуващ печалбата, запълнят целия работен ден, без да оставят място за какъвто и да било друг труд. („Трудът по надзора и управлението“, изпълняван евентуално от капиталиста, е включен в работната заплата. От една страна, капиталистът е наемен работник, макар и не на друг капиталист, а на своя собствен капитал.) Откъде се взема тогава източникът, трудът, който възстановява постоянния капитал?
Частта от капитала, която е изразходвана за работна заплата, се възстановява (да оставим принадения труд настрана) чрез ново производство. Работникът потребява работната заплата, но той присъединява толкова нов труд, колкото стар е унищожил, а ако разглеждаме цялата работническа класа изобщо, без да се смущаваме от разделението на труда, ще видим, че работникът възпроизвежда не само същата стойност, но и същите потребителни стойности, така че — в зависимост от производителността на неговия труд — една и съща стойност, едно и също количество труд се възпроизвежда в по-голяма или по-малка маса от самите тези потребителни стойности.
В който и момент да вземем обществото, ние ще видим, че едновременно във всички производствени сфери съществува, макар и в твърде различни съотношения, определен постоянен капитал, който се предполага като условие на производството, веднъж завинаги принадлежи на производството и трябва да му бъде върнат — също както семената се връщат на почвата. Стойността на тази постоянна част може наистина да се понижава или повишава в зависимост от това, дали по-евтино или по-скъпо се възпроизвеждат стоките, от които се състои тази част. Обаче такова изменение на стойността никога не пречи постоянната част на капитала, която влиза в производствения процес като условие на производството, да представлява в този процес предварително дадена стойност, която трябва отново да се появи в стойността на продукта. Това изменение на стойността на самия постоянен капитал може следователно да се остави в случая без внимание. При всички обстоятелства той фигурира тук като определено количество минал овеществен труд, което преминава в стойността на продукта като един от факторите, които я определят. Ето защо, за да очертаем по-рязко проблемата — ще приемем, че производствените разходи[42], или стойността, на постоянната част от капитала също не се изменят, остават постоянни. Работата също ни най-малко не се изменя и от това, че например в течение на една година не цялата стойност на постоянния капитал преминава в продуктите, че тя както при основния капитал преминава едва в масата от продукти, произведени в течение на редица години. Защото тук става дума само за онази част от постоянния капитал, която действително се потребява в течение на годината и следователно трябва да бъде възстановена в течение на същата година.
Съвсем очевидно е, че въпросът за възпроизводството на постоянния капитал се отнася към отдела за процеса на възпроизводството или за процеса на обръщението на капитала, но не пречи основната проблема да бъде разгледана тук.
[274] Да вземем най-напред работната заплата на работника. Той получава определена сума пари, в която са материализирани, да допуснем, 10 часа труд, при работен ден от 12 часа, които той дава на капиталиста. Тази работна заплата се превръща в средства за живот. Всички тия средства за живот са стоки. Приема се, че цената на тези стоки е равна на тяхната стойност. Но в тяхната стойност има такава съставна част, която покрива стойността на съдържащите се в тях суровини и износени средства за производство. Но всички съставни части на стойността на тези стоки, взети заедно, съдържат в себе си, както и изразходваната от работника работна заплата, само 10 часа труд. Да приемем, че 2/3 от стойността на тези стоки се състоят от стойността на съдържащия се в тях постоянен капитал, а 1/3, обратно, от труда, който е завършил производствения процес и е превърнал продукта в предмет за потребление. По такъв начин работникът със своите 10 часа жив труд възстановява 2/3 от постоянния капитал и 4/3 от живия (присъединен към предмета през годината) труд. Ако в средствата за живот — в стоките, купувани от работника — съвсем не се съдържаше постоянен капитал; ако необходимите за тяхното производство суровини не струваха нищо и при това не бяха потребни никакви оръдия на труда — щеше да бъде възможно едно от двете. Или стоките биха съдържали, както и преди, 10 часа труд. В такъв случай работникът би възстановил 10 часа жив труд с 10 часа жив труд. Или същата маса потребителни стойности, в която се превръща неговата работна заплата и която му е необходима за възпроизводство на неговата работна сила, ще струва само З 1/3 часа труд (предполага се, че няма оръдия на труда и такива суровини, които сами биха били вече продукт на труда). В последния случай необходимият труд на работника би съставлявал само З 1/3 часа, а неговата работна заплата би се понижила в действителност на З 1/3 часа овеществено работно време.
Да приемем, че стоката е платно — 12 арш. платно (нас, разбира се, съвсем не ни интересува тук каква е действителната цена) = 36 шил., или 1 ф. ст. и 16 шил. Нека 2/3 от тази сума да. бъде присъединеният труд, а 2/3 да се падат на суровините (преждата) и износването на машините. Да приемем, че необходимото работно време е равно на 10 часа; следователно принаденият труд е равен на 2 часа. Нека 1 час труд, изразен в пари, да бъде равен на 1 шилинг. В такъв случай 12 часа труд = 12 шил., работната заплата = 10 шил., печалбата = 2 шил. Да приемем, че работникът и капиталистът са изразходвали за покупка на самото това платно като предмет за потребление цялата работна заплата и цялата печалба, които заедно съставляват 12 шил., с други думи, цялата стойност, присъединена към суровините и машините, цялото количество ново работно време, материализирано в процеса на превръщането на преждата в платно. (Възможно е по-късно за покупка на продукта на собственото производство да се изразходва повече от един работен ден.) Един аршин платно струва 3 шил. Срещу 12 шил., ако съберем работната заплата и печалбата, работникът и капиталистът заедно могат да купят само 4 арш. платно В тези 4 арш. платно се съдържат 12 часа труд, от които обаче само 4 представляват новоприсъединен труд, а 8 представляват труд, овеществен в постоянен капитал. Срещу 12 часа труд работната заплата и печалбата заедно купуват само една трета от своя съвкупен продукт, тъй като две трети от този съвкупен продукт се състоят от постоянен капитал. 12 часа труд се разпадат на 4 + 8, от които 4 възстановяват сами себе си, а 8 възстановяват труда, който независимо от присъединения в процеса на тъкането труд е влязъл в този процес във вече материализирана форма, във вид на прежда и машина.
И така, що се отнася до онази част от продукта, или стоката, която се разменя срещу работната заплата и печалбата като предмет за потребление (или за каквато и да било цел, свързана със самото възпроизводство, защото целта, за която се купува стоката, ни най-малко не изменя работата) или се купува с тях, ясно е, че частта от стойността на този продукт, съответстваща на постоянния капитал, се заплаща от фонда на новоприсъединения труд, който се разпада на работна заплата и печалба. Дали много или малко постоянен капитал, дали много или малко труд, присъединен в последния производствен процес, се купува с работната заплата и печалбата, взети заедно; в какви пропорции се заплаща трудът, присъединен през последния стадий на производството, и в какви пропорции се заплаща трудът, овеществен в постоянен капитал — всичко това зависи от първоначалната пропорция, в която те са влезли в готовата стока като съставни части на стойността. За опростяване приемаме съотношението две трети труд, овеществен в постоянен капитал, към една трета новоприсъединен труд.
[275] Във връзка с това се изясняват следните два момента:
Първо. Отношението, което приехме за платното, т. е. за случая, когато работникът и капиталистът реализират работната заплата и печалбата в стоки, произведени от тях самите, когато те купуват обратно част от своя собствен продукт — това отношение не се изменя, ако те изразходват същата стойностна сума за други продукти. Съгласно направеното предположение, че във всяка стока се съдържа 2/з постоянен капитал и 1/3 новоприсъединен труд, работната заплата и печалбата, взети заедно, винаги могат да купят само J/3 от продукта. 12 часа труд = 4 арш. платно. Ако тези 4 арш. платно се превръщат в пари, те съществуват като 12 шил. Ако тези 12 шил. се превръщат на свой ред не в платно, а в друга стока, те купуват стока на стойност 12 часа труд, от които 4 часа са новоприсъединен труд, а 8 — труд, овеществен в постоянен капитал. Следователно това съотношение е всеобщо при предпоставката, че в другите стоки, както и в платното, съществува същото първоначално съотношение между труда, присъединен през последния стадий на производството, и труда, който е овеществен в постоянен капитал.
Второ. Ако новоприсъединеният за един ден труд е равен на 12 часа, от тези 12 часа само 4 възстановяват самите себе си, т. е. живия, новоприсъединен труд, докато 8 заплащат труда, овеществен в постоянен капитал. Но кой заплаща тези 8 часа жив труд, които не се възстановяват от същия този жив труд? Заплащат ги онези именно 8 часа овеществен труд, които се съдържат в постоянния капитал и се разменят срещу 8 часа жив труд.
Следователно не подлежи на никакво съмнение, че частта от готовата стока, която се купува с цялата сума на работните заплати и печалбите (взети заедно, те не са нищо друго освен съвкупното количество новоприсъединен към постоянния капитал труд), се възстановява във всички свои елементи. Възстановява се новоприсъединеният труд, съдържащ се в тази част, а също и количеството труд, което се съдържа в постоянния капитал. Не подлежи, по-нататък, на никакво съмнение, че съдържащият се в постоянния капитал труд е получил при това своя еквивалент от фонда на живия, новоприсъединен към него труд.
Но тук именно започва затруднението. Съвкупният продукт на 12-часовия тъкачен труд — а стойността на този съвкупен продукт твърде се отличава от стойността, която е произвел самият тъкачен труд — е равен на 12 арш. платно на стойност 36 часа труд или 36 шил. Но работната заплата и печалбата, взети заедно, или съвкупното работно време от 12 часа, могат да купят обратно от тези 36 часа труд само 12; с други думи, от съвкупния продукт те могат да купят обратно само 4 арш. и нито аршин повече. А какво ще стане с останалите 8 арш.? Форкад, Прудон)[43].
Ще отбележим преди всичко, че 8 арш. не са нищо друго освен изразходвания постоянен капитал. Но този последният е получил изменена форма на потребителна стойност. Той съществува като нов продукт, вече не като прежда, тъкачен стан и т. н., а като платно. Тези 8 арш. платно, както и 4 останали, купени с работната заплата и печалбата, се състоят, по стойност, едната трета — от труда, присъединен в процеса на тъкането, и двете трети — от минал труд, материализиран в постоянен капитал. Но ако по-рано, при 4 арш., една трета от новоприсъединения труд покриваше съдържащия се в 4 арш. тъкачен труд, т. е. самия себе си, а останалите две трети тъкачен труд покриваха съдържащия се в 4 арш. платно постоянен капитал, то сега, обратно, съдържащият се в 8 арш. платно постоянен капитал се покрива с две трети от постоянния капитал, а съдържащият се в тях новоприсъединен труд се покрива с една трета от постоянния капитал.
Какво ще стане сега с тези 8 арш. платно, които съдържат, които са всмукали в себе си стойността на целия постоянен капитал — стойност, която в течение на 12-часовия тъкачен труд се е пренасяла върху продукта, влизала е в процеса на неговото производство, а сега съществува във формата на продукт, предназначен за непосредствено, индивидуално (не промишлено) потребление?
Тези 8 арш. принадлежат на капиталиста. Ако той би пожелал сам да ги потреби — както е потребил онези 2/3 арш., които представляват неговата печалба, — [276] той не би могъл да възпроизведе постоянния капитал, участващ в 12-часовия тъкачен процес; той изобщо не би могъл — доколкото става дума за капитала, участващ в този 12-часов процес — да функционира повече като капиталист. И така той продава 8 арш. платно, превръща ги в пари на сума 24 шил., или 24 часа труд. Но тук именно ние се натъкваме на затруднение. На кого ги продава той? В чии пари ги превръща? На това ние скоро ще се върнем. А сега да проследим по-нататъшния ход на процеса.
Щом капиталистът превърне в пари, продаде, приведе във форма на разменна стойност 8 арш. платно, т. е. онази част от стойността на своя продукт, която е равна на авансирания от него постоянен капитал, той отново купува с получените пари стоки, еднородни (по своите потребителни стойности) със стоките, от които първоначално е бил съставен неговият постоянен капитал: той купува прежда, тъкачен стан и т. н. Той разпределя 24-те шил. за покупка на суровини и средства за производство в такава пропорция, в каквато те са нужни за изготвянето на ново платно.
Следователно неговият постоянен капитал по отношение на потребителната стойност е възстановен с нови продукти на същия труд, както продуктите, от които се е състоял първоначално. Капиталистът е възпроизвел постоянния капитал. Но тази нова прежда, новият тъкачен стан и т. н. се състоят също така (според предположението) в двете си трети от постоянен капитал и една трета — от новоприсъединен труд. Следователно, ако първите 4 арш. платно (новоприсъединеният труд и постоянният капитал) са били заплатени изключително с новоприсъединен труд, то тези 8 арш. платно се възстановяват с необходимите за даденото производство новопроизведени елементи, които се състоят отчасти от новоприсъединен труд, отчасти от постоянен капитал. По този начин изглежда, че поне част от постоянния капитал се разменя срещу постоянен капитал в друга форма. Възстановяването на продуктите е нещо реално, тъй като — едновременно с преработването на преждата в платно — ленът се преработва в прежда, а семената на лена — в лен; точно така едновременно с износването на тъкачния стан се изработва нов тъкачен стан, а през време на неговото изработване се добиват ново дърво и желязо. В същото време, през което определени елементи се произвеждат в една производствена сфера, в друга сфера те се преработват. И макар че всеки от всички тези едновременни производствени процеси представлява по-висок стадий от изготвянето на продукта, все пак във всички тези процеси едновременно се потребява постоянен капитал в различни пропорции.
И така стойността на готовия продукт, на платното, се разпада на две части, едната от които отново купува произведените в същото това време елементи на постоянния капитал, а другата се изразходва за предмети за потребление. За опростяване тук съвсем не вземаме под внимание обратното превръщане на част от печалбата в капитал, т. е. допускаме — както и в цялото това изследване, — че работната заплата плюс печалбата, т. е. цялата сума на труда, присъединен към постоянния капитал, се потребява като доход.
Остава само да отговорим на въпроса: кой именно купува онази част от съвкупния продукт, с чиято стойност се купуват пак новопроизведените през това време елементи на постоянния капитал? Кой купува 8 арш. платно? За да пресечем възможността за каквито и да било извъртания, ние приемаме, че това е такъв сорт платно, което е предназначено специално за индивидуално потребление, а не — като например корабното платно — за промишлено потребление. Необходимо е също да оставим тук настрана чисто междинните търговски операции, доколкото те са само посреднически. Например ако 8 арш. платно се продават на търговеца и минават през ръцете не на един, а на цели двадесет търговци, двадесет пъти се купуват и отново се продават, то в края на краищата те трябва да бъдат продадени на двадесетия път от търговеца на действителния потребител — следователно този последният в действителност плаща или на производителя, или на последния, на двадесетия търговец, който по отношение на потребителя представлява първият търговец, т. е. действителният производител. Тези междинни сделки изместват или ако щете, опосредстват заключителната сделка, но не я обясняват. Въпросът си остава съвсем същият, все едно дали ще питаме: кой купува 8 арш. платно от фабриканта на платно? — или: [277] кой ги купува от двадесетия търговец, в ръцете на когото те са преминали чрез редица разменни сделки?
Тези 8 арш. платно точно както и първите 4 арш. трябва да преминат в потребителния фонд. Това значи, че те могат да бъдат заплатени само от работната заплата и печалбата, защото работната заплата и печалбата са единствените източници на доход за производителите, които единствени фигурират тук като потребители. 8 арш. платно съдържат 24 часа труд. Да приемем (вземайки 12 часа труд за общоприет нормален работен ден), че работникът и капиталистът от други два отрасла изразходват цялата си работна заплата и печалбата за платно, както работникът и капиталистът в тъкачната промишленост са изразходвали за платно целия свой работен ден (работникът — своите 10 часа, капиталистът — 2-та часа принадена стойност, които той е получил от работника и които съответстват на тези 10 часа). В такъв случай фабрикантът на платно би продал своите 8 арш.; с това би била възстановена падащата се на 12 арш. стойност на неговия постоянен капитал, и тази стойност би могла да бъде отново изразходвана за онези определени стоки, от които се състои постоянният капитал, тъй като тези, намиращи се на пазара стоки — прежда, тъкачен стан и др.,— са били произвеждани в същото време, когато преждата и тъкачният стан са били преработвани в платно. Обстоятелството, че производството на прежда и тъкачен стан като продукти се извършва едновременно с производствения процес, в който те влизат като продукти, но от който излизат вече не като самостоятелни продукти — това обстоятелство прави понятно защо една част от стойността на платното, която е равна на стойността на преработения в него материал, тъкачен стан и др., може отново да бъде превърната в прежда, тъкачен стан и др. Ако това производство на елементите на платното не се извършваше едновременно с производството на самото платно, то 8 арш. платно — дори ако бъдат продадени, превърнати в пари — не биха могли да бъдат превърнати отново от пари в постоянните елементи на платното.*6
Но, от друга страна, макар и на пазара да има нова прежда, нов тъкачен стан и т. н. и процесът на производството на нова прежда, нов тъкачен стан да се е извършвал следователно в същото време, когато готовата прежда и готовият тъкачен стан са се превръщали в платно; макар преждата и тъкачният стан да са се произвеждали по такъв начин едновременно с платното, 8-те арш. платно не могат да бъдат превърнати обратно в тези веществени елементи на постоянния капитал на тъкачното производство, докато не бъдат продадени, докато не бъдат превърнати в пари. Следователно, непрекъснатото реално производство на елементите на платното, което през цялото време върви паралелно с производството на самото платно, още не може да ни обясни възпроизводството на постоянния капитал, докато не знаем откъде се взема фондът, необходим, за да се купят 8 арш. платно, за да им бъде върната формата на пари, на самостоятелна разменна стойност.
За да разрешим последното затруднение, ние приехме, че В и С — да речем обущар и месар — изцяло изразходват за платно цялата сума на своята работна заплата и печалба, т. е. 24 часа работно време, с което те разполагат. Що се отнася до А, тъкач на платното, ние по този начин сме излезли от затруднението. Целият негов продукт, 12 арш. платно, в които са овеществени 36 часа труд, е възстановен изключително с работна заплата и печалба, т. е. с цялата сума на работното време, новоприсъединено към постоянния капитал в производствените сфери А, В и С. Цялото съдържащо се в платното работно време — както съществуващото още преди в неговия постоянен капитал, така и новоприсъединеното в процеса на тъкането — сега е разменено срещу работно време, което не е съществувало преди като постоянен капитал в която и да било производствена сфера, но което е било присъединено едновременно към постоянния капитал през последния стадий на производството в трите посочени сфери — А, В и С.
И така, ако би било погрешно, както преди, да кажем, че първоначалната стойност на платното се разпада само на работна заплата и печалба — защото тя в действителност се разпада на стойност, равна на сумата на работната заплата и печалбата, т. е. на 12 часа тъкане, и на 24 часа труд, които независимо от процеса на тъкането са се съдържали в преждата, в тъкачния стан, с една дума, в постоянния капитал, — то, напротив, правилно би било да кажем, че еквивалентът на 12 арш. платно, т. е. на 36 шил., за които те са продадени, се разпада само на работна заплата и печалба, че следователно не само тъкачният труд, но и трудът, съдържащ се в преждата и тъкачния стан, се възстановяват изключително от новоприсъединения труд, а именно: от 12 часа труд в А 12 часа в В и 12 часа в С.
Стойността на самата продадена стока се разпада [278] на новоприсъединен труд (работна заплата и печалба) и на съществувал по-рано труд (стойност на постоянния капитал); такава е стойността на стоката за продавача (а това е и действителната стойност на стоката). Обратно, стойността, която купува тая стока — еквивалентът, който купувачът дава на продавача, — се сведе в нашия пример изключително до новоприсъединения труд, до работната заплата и печалбата. Но тъй като всяка стока, преди да бъде продадена, е стока, подлежаща на продажба, а се превръща в пари само посредством просто изменение на формата, то всяка стока като продавана стока би трябвало в такъв случай да се състои от съставни части на стойността, различни от ония, от които тя се състои като купуваща стока (като пари). А това е глупаво. По-нататък: трудът, изпълнен от обществото в продължение например на една година, не само би покривал самия себе си — така че ако разделим цялата стокова маса на две равни части, едната половина от годишния труд би образувала еквивалент на другата половина, — но едната трета труд, която трудът на текущата година съставлява в съвкупния труд, съдържащ се в годишния продукт, би покривала трите трети от труда, т. е. би се равнявала на величина, три пъти по-голяма, отколкото е тя самата. А това е още по-глупаво.
В гореприведения пример ние преместихме затруднението от А към В и С. Но от това то само се увеличи, а съвсем не стана по-просто. Първо, докато имахме работа само с А, ние имахме изход от затруднението в това, че 4 арш., които съдържат толкова работно време, колкото е било присъединено към преждата — а това образува сумата на печалбата и работната заплата в сфера А, — че тези 4 арш. се потребяват в самото платно, в продукта на собствения труд. Друго е при В и С, защото те потребяват сумата на присъединеното от тях работно време — сумата на работната заплата и печалбата — в продукта на сфера А, в платното, следователно не в продукта на В и С. Те следователно трябва да продават не само оная част от своя продукт, която представлява 24 часа труд, съдържащи се в постоянния капитал, но и оная част от своя продукт, която представлява 12 часа работно време, новоприсъединено към постоянния капитал. Сфера В трябва да продаде 36 работни часа, а не само 24, както беше в сфера А. Точно така стои работата и с С. Второ, за да продадем постоянния капитал от сфера А, за да го пласираме, да го превърнем в пари, нужен ни е целият новоприсъединен труд не само в сфера В, но също и в сфера С. Трето, В и С не могат да продадат на сфера А ни една част от своя продукт, тъй като цялата тази част от продукта на А, която се свежда до дохода, вече е изразходена в самата сфера А от производителите на продукта в А. В и С не могат също да възстановят постоянната част на А с нито една част от своя собствен продукт, тъй като съгласно предположението техните продукти представляват не елементи на производството на А, а стоки, влизащи в индивидуалното потребление. С всяка по-нататъшна крачка трудността все повече нараства.
За да може 36-те часа, съдържащи се в продукта на А (а именно 2/3, или 24 часа, съдържащи се в постоянния капитал, и 1/3, или 12 часа новоприсъединен труд), да се разменят изключително срещу труда, който е присъединен към постоянния капитал, работната заплата и печалбата в А, т. е. 12-часовият труд, присъединен в А, трябваше сами да потребят г/3 от продукта на същата сфера. Останалите 2/3 от съвкупния продукт, т. е. 24 часа, представляваха стойността, съдържаща се в постоянния капитал. Тази стойност беше разменена срещу цялата сума на работната заплата и печалбата на сферите В и С, т. е. срещу новоприсъединения труд в сферите В и С. Но за да могат В и С да купят платното със съдържащите се в тях продукти на 24 часа, които се свеждат до работната заплата [и печалбата], те трябва да продадат тези 24 часа във вид на свои собствени продукти. Освен това те трябва да продадат 48 часа в продукти на своето собствено производство за възстановяване на постоянния капитал. Следователно те трябва да продадат продуктите на В и С в размер на 72 часа срещу съвкупната сума от печалбата и работната заплата на другите производствени сфери — D, Е и т. н.; при това (предполагайки, че нормалният работен ден е равен на 12 часа) за покупката на продуктите В и С трябва да бъдат изразходвани 12x6, т. е. 72 часа — т. е. трудът, новоприсъединен в шест други производствени сфери; [279] следователно трябва да бъде изразходвана печалбата и работната заплата на сфери D, Е, F, G, Н, I, с други думи — цялата сума труд, присъединен към съответните постоянни капитали в тези сфери.
При тези обстоятелства стойността на съвкупния продукт В + С би била заплатена само от новоприсъединения труд, т. е. от сумата на работната заплата и печалбата в шестте производствени сфери — D, Е, F, G, Н, I, Но в тия шест сфери целият съвкупен продукт отново трябва да бъде продаден (тъй като нито една част от техните продукти не се потребява от самите им производители, които са вложили целия си доход вече в продуктите на В и С) и нито една част от този съвкупен продукт не може да бъде реализирана вътре в същите тия сфери. Става дума следователно за продукта на 6X36 часа труд, т. е. на 216 часа труд, 144 от които се падат на постоянния капитал и 72 (т. е. 6X12) — на новоприсъединения труд. За да се превърнат сега на свой ред продуктите на D и т. н. по същия начин в работна заплата и печалба, т. е. в новоприсъединен труд, би трябвало целият труд, новоприсъединен в 18 производствени сфери — АТ18, т. е. съвкупната сума от работната заплата и печалбата в тези 18 сфери, да бъде изцяло изразходван за продуктите на сфери D, Е, F, G, Н, I. Тези 18 сфери K1 — K18, които сами не са потребили и най-малка част от своя продукт, а, обратно, са изразходвали вече целия свой доход в шестте сфери D—I, трябва на свой ред да продадат 18x36 часа труд, т. е. 648 часа труд, от които 18x12 (216 часа) биха представлявали новоприсъединен труд, а 432 — труд, който се съдържа в постоянния капитал. Следователно, за да се сведе този съвкупен продукт на K1—K18 до новоприсъединения в другите сфери труд, с други думи, до сумата от работната заплата и печалбата, ще бъде необходим новоприсъединеният труд на сферите L1—L54, а именно 12x54 = 648 часа труд. Сферите L1 — L54 — за да разменят срещу новоприсъединен труд своя съвкупен продукт, равен на 1944 часа (от които 648=12X54 са равни на новоприсъединения труд, а 1296 часа труд са равни на съдържащия се в постоянния капитал труд) — би трябвало да погълнат новоприсъединения труд на сферите M41—M162, защото 162X12 = 1944; тези последните сфери би трябвало на свой ред да погълнат новоприсъединения труд на сферите N1—N486 и т. н.
Такъв е този великолепен progressus in infinitu,*7 до който ги довежда предположението, че стойността на всички продукти се свеждала до работната заплата и печалбата, т. е. до новоприсъединения труд, и че не само новоприсъединеният към стоката труд, но и постоянният капитал, съдържащ се в тази стока, трябвало да бъде заплатен от новоприсъединения в някоя друга производствена сфера труд.
За да сведем съдържащото се в продукт А работно време, 36 часа (1/3 — новоприсъединен труд, 2/3 — постоянен капитал), към новоприсъединения труд, т. е. за да предположим, че то се заплаща от работната заплата и печалбата, ние, първо, приехме, че 1/3 от продукта (стойността на тази третина е равна на сумата на работната заплата и печалбата) се потребява или, което е същото, се купува от самите производители на сфера А. По-нататъшният ход на разсъждението беше следният[44]:
1) Производствена сфера А. Продуктът = 36 часа труд. 24 часа труд е постоянен капитал. 12 часа — присъединен труд. 4/3 от продукта се потребява от участващите в разпределението на тези 12 часа страни — от работната заплата и печалбата, от работниците и капиталистите. Остава още да бъдат продадени 2/3 от продукт А, равни на 24 часа труд, които се съдържат в постоянния капитал.
2) Производствени сфери В1—В2. Продуктът = 72 часа труд; от тях 24 — присъединен труд, 48 — постоянен капитал. С присъединения труд тия сфери купуват двете трети от продукта на А, които възстановяват стойността на постоянния капитал в А. Но като цяло сферите В1—В2 трябва да продадат 72 часа труд, от които се състои стойността на техния съвкупен продукт.
3) Производствени сфери С1—С6. Продуктът = 216 часа труд; от тях 72 — присъединен труд (работна заплата и печалба). С присъединения труд те купуват целия продукт на В1—В2. Но трябва да продадат 216, от които 144 са постоянен капитал.
[280] 4) Производствени сфери D1—D18. Продуктът = 648 часа труд; 216 — присъединен труд и 432 — постоянен капитал. С присъединения труд те купуват съвкупния продукт на производствените сфери С1—С6= 216. Но трябва да продадат 648.
5) Производствени сфери Е1—E54. Продуктът = 1944 часа труд; 648 — присъединен труд и 1296 — постоянен капитал. Те купуват съвкупния продукт на производствените сфери D1—D18, но трябва да продадат 1944.
6) Производствени сфери F1—F162. Продуктът = 5832 часа, от които 1944 - присъединен труд и 3888 — постоянен капитал.С 1944 те купуват продукта на Е1—Е54. Трябва да продадат 5832.
7) Производствени сфери G1—G486.
За опростяване във всяка производствена сфера се предполага всеки път само един работен — дванадесетчасов — ден, който се дели между капиталиста и работника. Увеличаването на броя на тези работни дни не решава въпроса, а без всякаква необходимост го усложнява.
И така, за да си представим по-ясно закона на този ред:
1) А. Продукт = 36 часа; постоянен капитал = 24 часа. Сумата на работната заплата и печалбата, или новоприсъединеният труд = 12 часа. Тези последните се потребяват от капитала и труда като продукт на самата сфера А.
Подлежащият на продажба продукт А = на неговия постоянен капитал = 24 часа.
2) B1-2. Тук ни са нужни 2 работни дни, следователно 2 производствени сфери, за да заплатим 24 часа на сфера А.
Продуктът = 2x36 = 72 часа, от които 24 часа — присъединен труд, а 48 — постоянен капитал.
Подлежащият на продажба продукт на В1 и В2 = 72 часа труд; нито една част от него не се потребява в самите тия сфери.
6) С1-6. Тук ни са нужни 6 работни дни, тъй като 72 = 12x6 и целият продукт В1—В2 трябва да бъде потребен от труда, присъединен в С1—С2. Продуктът = 6X36 = 216 часа труд, от които 72 — новоприсъединен труд, а 144 — постоянен капитал.
18) D1-18. Тук ни са нужни 18 работни дни, защото 216 = 12X18. А тъй като на един работен ден се падат 2/3 постоянен капитал, то съвкупният продукт = 18X36 = 648 (432 — постоянен капитал).
И т. н.
Поставените в началото на абзаците цифри 1, 2 и т. н. означават броя на работните дни или на различните видове труд в различните производствени сфери, тъй като за всяка сфера ние приемаме един работен ден.
И така: 1) А. Продуктът е 36 часа. Присъединеният труд — (12 часа. Подлежащият на продажба продукт (постоянен капитал) = 24 часа.
Или:
1) А. Продукт, подлежащ на продажба, или постоянен капитал = 24 часа. Съвкупен продукт — 36 часа. Присъединен труд — 12 часа. Последните са потребени в самата сфера А.
2) В1—В2. С присъединения труд тия сфери купуват 24 часа от А. Постоянен капитал — 48 часа. Съвкупен продукт — 72 часа.
6) С1—С6. С присъединения труд те купуват 72 часа от В1—В2 (= 12X6). Постоянен капитал — 144, съвкупен продукт — 216 и т. н.
[281] И така:
1) А. Продуктът = 3 работни дни (36 часа). 12 часа — новоприсъединен труд. 24 часа — постоянен капитал.
2) B1-2. Продуктът = 2X3 = 6 работни дни (72 часа). Присъединен труд = 12x2=24 часа. Постоянен капитал = 48 = 2x24 часа.
6) С1-6. Продуктът = 3X6 работни дни = 3x72 часа = 216 часа труд. Присъединен труд = 6X12 часа труд (=72 часа труд). Постоянен капитал = 2x72 = 144.
18) D1-18. Продуктът = 3X3X6 работни дни = 3X18 работни дни = 54 работни дни = 648 часа труд. Присъединен труд = 12X18=276. Постоянен капитал = 432 часа труд.
54) Е1-54. Продуктът = 3x54 работни дни = 162 работни дни = 1944 часа труд. Присъединен труд = 54 работни дни = 648 часа труд; постоянен капитал = 1296 часа труд.
162) F1-162. Продуктът = 3X162 работни дни = 486 работни дни = 5832 часа труд, от които 162 работни дни, т. е. 1944 часа труд — присъединен труд, а 3888 часа труд — постоянен капитал.
486) G1-486. Продуктът = 3x486 работни дни, от които 486 работни дни, т. е. 5832 часа труд — присъединен труд, а 11 664 часа труд — постоянен капитал.
И т. н.
Тук ние бихме имали вече твърде значителната сума от 1+2 + 6 + 18+54 + 162 + 486 различни работни дни в различни производствени сфери, в 729 различни сфери, което предполага вече значително разчленено общество.
За да може от съвкупния продукт на сфера А — в която към постоянния капитал от 2 работни дни се присъединяват само 12 часа труд, т. е. 1 работен ден, а работната заплата и печалбата потребяват своя собствен продукт — да се продаде само постоянният капитал от 24 часа, и при това пак само срещу новоприсъединен труд, срещу работна заплата и печалба, ни са нужни:
2 работни дни в В1 и В2. Но на тези 2 дни се падат 4 работни дни постоянен капитал, така че съвкупният продукт В1-2 е равен на 6 работни дни. Тези последните трябва да бъдат продадени напълно, тъй като започвайки оттук, се предполага, че всяка следваща сфера не потребява нищо от своя собствен продукт, а изразходва своята печалба и работна заплата само за продукта на предшестващата сфера. За да се възстановят тези 6 работни дни, съдържащи се в продукта на В12, са необходими 6 работни дни, които на свой ред предполагат постоянен капитал от 12 работни дни. Ето защо съвкупният продукт на С16 е равен на 18 работни дни. За да бъдат възстановени с новоприсъединен труд, са необходими 18 работни дни (D118), които отново предполагат постоянен капитал от 36 работни дни. Следователно предполага се продукт от 54 работни дни. За възстановяването на тия последните са нужни 54 работни дни в E1-54, които предполагат постоянен капитал от 108. Продуктът е равен на 162 работни дни. Най-после, за възстановяване на тези последните са нужни 162 работни дни, предполагащи на свой ред постоянен капитал от 324 работни дни; следователно нужен е съвкупен продукт от 486 работни дни. Такъв е продуктът на F1—F162. Най-после, за да се възстанови този продукт на F1-162, са нужни 486 работни дни (G1-486), предполагащи постоянен капитал от 972 работни дни. Следователно съвкупният продукт на G1-486 = 972 + 486 = 1458 работни дни.
Но да предположим сега, че при сфера G сме стигнали предела, отвъд който няма накъде да вървим — [282], защото във всяко общество изобразеният по-горе преход от една сфера към друга скоро трябва да се натъкне на предел. Как стои работата в такъв случай? Ние имаме продукт, в който се съдържат 1468 работни дни, при което от тях 486 дни се падат на новоприсъединения труд, а 972 — на труда, овеществен в постоянния капитал. 486 дни новоприсъединен труд могат да бъдат разменени в предидущата сфера — F1-162. Но с какво могат да бъдат купени 972 работни дни, които се съдържат в постоянния капитал? Отвъд G486 няма вече нова производствена сфера, а следователно и нова сфера на размяна. А в предшествуващите я сфери, с изключение на F1-162 нищо не може да се разменя. Пък и самата сфера G1-486 е изразходвала цялата съдържаща се в нея работна заплата и печалба до последния сантим в сфера F1-162. По такъв начин 972 работни дни, овеществени в съвкупния продукт на G1-486 и равняващи се на стойността на съдържащия се в него постоянен капитал, не могат да бъдат продадени. Следователно никак не ни помогна, че прекарахме затруднението — 8 арш. платно в сфера А, или 24 часа труд, 2 работни дни, които представляват в продукта на тази сфера стойността на постоянния капитал — през почти 800 отрасъла на производството.
Ни най-малко не ще ни помогне, ако предположим, че сметката би излязла друга, ако, да речем, сфера А изразходва не цялата си печалба и работна заплата за платно, а част от тях за продуктите на В и С. Предел за разходите е количеството часове присъединен труд, съдържащи се в А, В, С, вследствие на което тези сфери при всички обстоятелства могат да се разпореждат само с такова количество работно време, което е равно на присъединения от тях труд. Ако те купуват от единия продукт повече, от другия купуват по-малко. Това само би объркало сметката, но по никакъв начин не би изменило резултата.
И тъй,какво да правим?
| Продукт в работни дни | Присъединен труд | Постоянен капитал | (1/3 от продукта на А се потребява в същата тази сфера) Ако в тази сметка последните 324 работни дни (постоянният капитал в F) бяха равни на постоянния капитал, който земеделецът сам си възстановява, като го приспада от своя продукт и го връща на земята, и който следователно не трябва да се заплаща с нов труд - сметката би излязла. Но загадката би била разгадана само благодарение на това, че част от постоянния капитал възстановява самия себе си. |
|
| A)= | 3 | 1 | 2 | |
| B)= | 6 | 2 | 4 | |
| C)= | 18 | 6 | 12 | |
| D)= | 54 | 18 | 36 | |
| E)= | 162 | 54 | 108 | |
| F)= | 486 | 162 | 324 | |
| Всичко | 729 | 243 | 486 |
И така, в нашата сметка всъщност за потребление са отишли 243 работни дни, съответстващи на новоприсъединения труд. Стойността на последния продукт, равна на 486 работни дни, се равнява на стойността на съвкупния постоянен капитал, съдържащ се в А—F , която също е равна на 486 работни дни. За да намерим обяснение за тях, ние допускаме, че в G има 486 дни нов труд. Но оттук за нас възниква удоволствието да правим сметка вместо за постоянен капитал от 486 дни [283] за постоянен капитал от 972 работни дни, съдържащ се в продукта на G, равен на 1458 работни дни (972 постоянен капитал + 486 труд). Ако бихме пожелали да се измъкнем от затруднението, като предположим, че в сфера G процесът на труда се извършва без постоянен капитал, така че продуктът е равен само на 486 дни новоприсъединен труд, нашата сметка, разбира се, би излязла, но тогава въпросът, кой заплаща съдържащата се в продукта съставна част на стойността, образуваща постоянния капитал, би се оказал разрешен, само защото сме допуснали такъв случай, когато постоянният капитал е равен на нула, когато следователно той не образува съставна част от стойността на продукта.
За да може съвкупният продукт на А да бъде продаден напълно срещу новоприсъединен труд; за да може той да бъде сведен до печалбата и работната заплата — целият присъединен в А, В и С труд[45] би трябвало да бъде изразходван в продукт на труда в сфера А. Също така, за да бъде продаден целият продукт на В+С, за него трябва да бъде даден целият присъединен в D1—D18труд[46]. По същия начин, за да се купи целият продукт на D1—D18, е нужен целият труд, присъединен в E1-54. За покупката на целия продукт на Е1-54 е нужен целият труд, присъединен в F1-162 и, най-после, за да се купи целият продукт на F1-162, се изисква цялото работно време, присъединено в G1-486. В края на краищата в тези 486 производствени сфери, представлявани от сфера G1-486, цялото присъединено работно време се равнява на целия продукт на 162 сфери, при което целият този продукт, възстановяван от труд, е еднакво голям с постоянния капитал в сферите А, В1-2, С1-6, D1-18, E1-54, F1-162. Но постоянният капитал от сфера G, който е два пъти по-голям от постоянния капитал, приложен в А—F162, е останал невъзстановен, а и не може да бъде възстановен.
В действителност ние намерихме — доколкото според нашето предположение във всяка производствена сфера отношението на новоприсъединения труд към минал труд е равно на 1:2, — че за да се купи продуктът на предидущите сфери, е необходимо всеки път целият новоприсъединен труд на новите сфери, броят на които е двойно по-голям [броят на всички предидущи сфери, взети заедно][47]: за покупка на съвкупния продукт на А е необходим присъединеният труд в А и В1-2, за покупка на продукта С1-6 е необходим присъединеният труд в 18 D, или D1-18 (т. е. 2X9) и т. н. Накъсо казано, винаги е нужно [още] двойно количество новоприсъединен труд в сравнение с труда, който се съдържа в самия продукт, така че в последната производствена сфера G, за да се купи целият продукт на тази сфера, новоприсъединеният труд би трябвало да бъде [още] двойно по-голям, отколкото е. С една дума, в крайния пункт, в G ние се сблъскваме със същото обстоятелство, което вече срещнахме в изходния пункт А, именно че новоприсъединеният труд не може да купи от своя собствен продукт количество, което е по-голямо от самия този новоприсъединен труд, и че той не може да купи съдържащия се в постоянния капитал минал труд.
Следователно невъзможно е стойността на дохода да покрива стойността на целия продукт. А тъй като освен дохода не съществува никакъв фонд, от който би могъл да бъде заплатен продуктът, продаван от производителя на(индивидуалния) потребител, невъзможно е стойността на целия продукт минус стойността на дохода да бъде изобщо продадена, заплатена или (индивидуално) потребена. Но, от друга страна, всеки продукт трябва да бъде продаден и заплатен по своята цена (съгласно предположението цената тук е равна на стойността).
Впрочем още от самото начало можеше да се предвиди, че включването на междинни актове на размяна — продажби и покупки на различни стоки, или на продукти на различни производствени сфери — няма да ни помръдне нито крачка напред. При разглеждането на сфера А на първата стока — платното, ние имахме 1/3, или [283а] 12 часа новоприсъединен труд и 2X12 (или 24) часа, съдържащ се в [постоянния] капитал минал труд. Работната заплата и печалбата можеха да купят отново само такава част от стоката на А — следователно и от всеки неин еквивалент в някакъв друг продукт, — която е равна на 12 часа труд. Те не можеха да купят отново своя собствен постоянен капитал, съдържащ 24 часа, а следователно не можеха да купят отново и еквивалента на този постоянен капитал в каквато и да било друга стока.
Възможно е в стоката В да имаме друго съотношение между присъединения труд и постоянния капитал. Но колкото и различно да е в различните производствени сфери съотношението между постоянния капитал и новоприсъединения труд, ние винаги можем да изчислим средната величина на това съотношение. Ние можем да кажем, че в продукта на цялото общество или на цялата капиталистическа класа, в съвкупния продукт на капитала, новоприсъединеният труд е равен на а, а миналият труд, съществуващ във вид на постоянен капитал, е равен на b; с други думи, пропорцията 1:2, приета от нас за А, т. е. за платното, е само символичен израз на пропорцията а:b и означава само, че съществува известно, така или иначе определено и поддаващо се на определяне съотношение между тези два елемента, между живия труд, присъединен през текущата година или през какъвто и да било промеждутък от време, и миналия труд, съществуващ във вид на постоянен капитал. Ако с присъединените към преждата 12 часа се купува не само платно, ако платното се купува например само с 4 часа, то с останалите 8 часа може да се купи какъвто и да било друг продукт; но общата сума на купеното никога не може да бъде повече от 12 часа. И ако с 8 часа труд бъде купен друг продукт, то А ще трябва да продаде платното срещу 32 часа труд. Следователно примерът, избран от нас за А, важи за съвкупния капитал на цялото общество, а въвеждането на междинни актове на размяна на различни стоки може само да обърка проблемата, но ни най-малко не изменя същината на работата.
Да приемем, че А е съвкупният продукт на обществото; в такъв случай една трета от този съвкупен продукт може да бъде купена за собствено потребление от производителите, които я заплащат със сумата на своите работни заплати и печалби, равна на сумата на новоприсъединения труд, на сумата на техния съвкупен доход. Но за заплащане, покупка и потребление на останалите две трети те нямат необходимия фонд. Следователно както новоприсъединеният труд — който съставлява една трета от съвкупния труд, разпадаща се изцяло на печалба и работна заплата — покрива сам себе си със своя продукт, или заплаща обратно само онази част от стойността на продукта, в която се съдържа 4/3 от съвкупния труд, т. е. новоприсъединения труд или неговия еквивалент, — така и двете трети минал труд трябва да бъдат покрити със собствения продукт на този минал труд. С други думи, постоянният капитал остава равен на самия себе си и възстановява сам себе си от онази част на стойността, която го представлява в съвкупния продукт. Размяната между различните стоки, редицата покупки и продажби между различните производствени сфери, внася известно различие във формата само в смисъл, че постоянните капитали на различните производствени сфери взаимно се покриват в пропорцията, в. която те са се съдържали първоначално в тези производствени сфери.
Именно това трябва да разгледаме сега по-подробно. [283a]
[б) НЕВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ ВЪЗСТАНОВИ ЦЕЛИЯТ
ОБЩЕСТВЕН ПОСТОЯНЕН КАПИТАЛ ЧРЕЗ РАЗМЯНА
МЕЖДУ ПРОИЗВОДИТЕЛИТЕ НА ПРЕДМЕТИ ЗА ПОТРЕБЛЕНИЕ
И ПРОИЗВОДИТЕЛИТЕ НА СРЕДСТВА ЗА ПРОИЗВОДСТВО]
[283b] Адам Смит изказа същия възглед, че годишният продукт на страната се разпада на работна заплата и печалба (поземлената рента, лихвеният процент и т. н. се включват в печалбата), във 2-а глава на II книга при разглеждане на паричното обръщение и кредитната система (по-нататък — да се съпостави с формулировката на Тук), където той казва следното:
„Обръщението на всяка страна може да се разглежда като разделено на две различни области: обръщение, което се извършва само между делови хора“ (dealers) (тук се дава пояснение, че под dealers се разбират „всички търговци, манифактуристи, занаятчии и т. н. — с една дума, всички агенти на търговията и промишлеността на страната“), „ и обръщение, което се извършва между деловите хора и потребителите. Макар че едни и същи парични знаци, книжни или металически, могат да се употребяват ту в едната от тези две области на обръщение, ту в другата, все пак доколкото и двата тези процеса на обръщение се извършват в едно и също време, всеки от тях изисква определена сума пари от единия или другия вид. Стойността на стоките, които са в обръщение между различни делови хора, никога не може да надвиши стойността на стоките, които са в обръщение между деловите хора и потребителите, доколкото всичко, което се купува от първите, в последна сметка се предназначава за продажба на потребителите“ (том II, книга II, глава 2, стр. 292—293)[48].
Към това, а също и към Тук да се върнем в следващото изложение[49].
Да се върнем на нашия пример. Дневният продукт на сфера А, която превръща ленената прежда в платно, е равен на 12 арш., или 36 шил., или 36 часа труд. От тези 36 часа 12 часа новоприсъединен труд се разпадат на работна заплата и печалба, а 24 часа, или 2 дни, са равни на стойността на постоянния капитал. Но последният съществува сега вече не в предишната форма на прежда и тъкачен стан, а във формата на платно и при това — в такова количество платно, което е равно на 24 часа или на 24 шил. Това количество платно съдържа същото количество труд, което се съдържаше в преждата и в тъкачния стан, заместени сега с платното. Следователно с това количество платно може отново да се купи същото количество прежда и тъкачни станове (при предпоставката, че стойността на преждата и тъкачния стан е останала същата, че производителността на труда в тези отрасли на промишлеността не се е изменила). Предачът и фабрикантът на тъкачен стан трябва да продадат целия си продукт — годишен или дневен (тук това е безразлично за нашата цел) — на тъкача, тъй като тяхната стока има потребителна стойност само за тъкача. Тъкачът е единственият потребител на тази стока.
Ако постоянният капитал на тъкача (ежедневно потребяваният от него постоянен капитал) се равнява на 2 работни дни, то на един работен ден на тъкача се падат 2 работни дни, на предача и фабриканта на машини — 2 работни дни, които на свой ред отново се разпадат в твърде различни пропорции на новоприсъединен труд, и постоянен капитал. Но съвкупният дневен продукт на предача и фабриканта на машини, и на двамата заедно (при условие че фабрикантът на машини произвежда само тъкачни станове), т. е. постоянният капитал и присъединеният труд, взети заедно, не могат да съставляват повече от два работни дни, докато дневният продукт на тъкача, вследствие на новоприсъединените от него 12 часа труд — възлиза на 3 работни дни. Възможно е предачът и фабрикантът на машини да потребяват толкова живо работно време, колкото и тъкачът. В такъв случай съдържащото се в техния постоянен капитал работно време трябва да бъде по-малко. Както и да е, предачът и фабрикантът на машини в никакъв случай не могат да прилагат същото количество труд, овеществен и жив (summa summarum*8), което прилага тъкачът. Възможно е тъкачът да прилага относително по-малко живо работно време, отколкото предачът (този последният например — сигурно по-малко от ленопроизводителя); толкова по-значителен ще бъде в такъв случай превесът на неговия постоянен капитал над променливата част на капитала.
[284] И така, постоянният капитал на тъкача възстановява целия капитал на предача и фабриканта на тъкачни станове, възстановява не само техния собствен постоянен капитал, но и новоприсъединения в процеса на преденето и производството на машини труд. По този начин новият постоянен капитал възстановява тук напълно другите постоянни капитали и освен това целия новоприсъединен към него труд. Чрез продажба на своите стоки на тъкача предачът и фабрикантът на тъкачни станове не само са възстановили своя постоянен капитал; на тях им се заплаща освен това техният новоприсъединен труд. Постоянният капитал на тъкача възстановява на предача и на фабриканта на тъкачни станове техния собствен постоянен капитал и реализира техния доход (сумата на работната заплата и печалбата). Доколкото постоянният капитал на тъкача им възстановява само техния собствен постоянен капитал, който те са му предали във формата на прежда и тъкачен стан, дотолкова се е извършила само размяна на постоянния капитал в една форма срещу постоянен капитал в друга форма. В действителност не е станало никакво изменение на стойността на постоянния капитал.
Но да се върнем още по-назад. Продуктът на предача се разпада на две части: на лен, вретена, каменни въглища и т. н. — с една дума, на постоянния капитал на предача — и на новоприсъединен труд. Същото важи и за съвкупния продукт на фабриканта на машини. Когато предачът възстановява своя постоянен капитал, той заплаща не само целия капитал на фабриканта на вретена и пр., но и целия капитал на ленопроизводителя. Постоянният капитал на предача заплаща постоянната част на техния капитал плюс присъединения труд. Що се отнася до ленопроизводителя, неговият постоянен капитал — като се приспаднат земеделските оръдия и пр. — се свежда до семена, торове и т. н. Да приемем, че тази част от постоянния капитал на фермера — което в повече или по-малко опосредстван вид винаги трябва да става в земеделието — образува ежегодно приспадане от неговия собствен продукт, което всяка година се връща на земята, т. е. на самото производство от собствения продукт на фермера. Тук ние откриваме такава част от постоянния капитал, която възстановява сама себе си и никога не постъпва в продажба, следователно никога не се заплаща, никога също не се потребява, не влиза в индивидуално потребление. Семената и др. се равняват на определено количество работно време. Стойността на семената и т. н. влиза в стойността на съвкупния продукт; но същата стойност — защото става дума за същата маса продукти (при предпоставката, че производителността на труда не се е изменила) — отново се приспада от съвкупния продукт и се връща на производството, без да постъпва в обръщението.
Тук ние виждаме, че поне една част от постоянния капитал — това, което може да се разглежда като суровини в земеделието — възстановява самата себе си. Следователно тук имаме един значителен — най-значителният по размери и по вложената в него маса капитал — отрасъл на годишното производство, в който значителна част от постоянния капитал, състояща се от суровини (с изключение на изкуствените торове и т. н.), възстановява самата себе си и не влиза в обръщението, а значи не се възстановява от нито една от формите на дохода. Така че за възстановяване на тази (възстановена от самия ленопроизводител и заплатена от него на самия себе си) част на постоянния капитал предачът не трябва да я заплаща обратно на ленопроизводителя, също така и тъкачът не трябва да я заплаща обратно на предача, а купувачът на платно — на тъкача.
Да приемем, че на всички, които пряко или косвено участват в производството на 12 арш. платно (= 36 шил. = 3 работни дни, т. е. 36 часа труд), се плаща със самото платно. Преди всичко ясно е, че производителите на елементите на платното, на постоянния капитал на платното, не могат да потребят своя собствен продукт, тъй като този продукт е произведен за по-нататъшно производство и не влиза в непосредственото [285] потребление. Следователно те трябва да употребят своите работни заплати и печалби за покупка на платно, на продукта, който в края на краищата влиза в индивидуалното потребление. А всичко, което те потребяват не във вид на платно, те трябва да потребят във вид на друг пригоден за потребление продукт, разменен срещу платното. Следователно производителите на други продукти потребяват точно толкова платно, колкото (по стойност) производителите на елементите на платното потребяват — вместо него — други предмети за потребление. Получава се същият резултат, както ако производителите на елементите на платното сами биха потребили това във вид на платно, тъй като колкото те потребяват във вид на друг продукт, толкова производителите на други продукти потребяват в платно. Следователно цялата загадка трябва да се разясни без оглед на размяната, като се разгледа как 12-те арш. платно се разпределят между всички производители, които са участвали в производството на самото платно или пък на неговите елементи.
В преждата и тъкачния стан една трета съставлява трудът, присъединен от предача и фабриканта на тъкачния стан — нека този фабрикант бъде едновременно и фабрикант на предачната машина, — а две трети съставлява техният постоянен капитал. Следователно от 8 арш. платно (т. е. 24 часа) или от 24 шил., които възстановяват целия техен продукт, те могат да потребят 8/3 арш. платно (22/3), т. е. 8 часа труд или 8 шил. Остава следователно да дадем отчет относно 5 1/3 арш. или 16 часа труд.
5 1/3 арш. платно или 16 часа труд представляват постоянният капитал на предача и фабриканта на тъкачния стан. Ако приемем, че в постоянния капитал на предача суровините, които тук се състоят от лен, съставляват 2/3, то ленопроизводителят може напълно да потреби тези 2/3 във вид на платно, тъй като той изобщо не хвърля в обръщение своя постоянен капитал {но при това ние допускаме, че износването на неговите оръдия на труда и т. н. = 0}; напротив, той вече е приспаднал от продукта своя постоянен капитал и го е запазил за възпроизводството. По такъв начин той може да купи 2/3 от 5 1/3 арш. платно[50] или — което е същото — от 16 часа труд; това съставлява 3 5/9 арш. или 10 2/3 часа труд. Така че остава да дадем отчет само относно 5 1/3 арш. минус 3 5/9 арш. или относно 16 часа труд минус 10 2/3 часа, т. е. относно 1 7/9 арш. или 5 1/3 часа труд. Тези 1 7/9 арш. или 5 1/3 часа труд се разпадат на две части: на постоянния капитал на фабриканта на тъкачния стан и на съвкупния продукт на фабриканта на предачната машина, при което се предполага, че фабрикантът на стана и фабрикантът на машината е едно и също лице.
[286] И така още веднъж:
По този начин от 8 арш., възстановяващи постоянния капитал на тъкача, 2 арш. (= 6 шил. = 6 часа) се потребяват от предача, а 2/3 арш. (2 шил., 2 часа труд) — от фабриканта на тъкачния стан и другите средства за производство.
Следователно остава да дадем отчет относно 8 минус 2 2/3, т. е. относно 5 1/3 арш. ( = 16 шил. = 16 часа труд). Тези оставащи 5 1/3арш. (= 16 шил. = 16 часа труд) се разпределят по следния начин. Да допуснем, че в 4 арш., които представляват постоянния капитал на предача — които представляват следователно елементите на неговата прежда, — 3/4 са равни на лена и 1/4 е равна на предачната машина. Елементите [287] на предачната машина ще изчисляваме после — именно тогава, когато минем към разглеждане на постоянния капитал на фабриканта на тъкачния стан. Фабрикантът на предачната машина и фабрикантът на тъкачния стан са представени в едно лице.
От 4 арш., които възстановяват постоянния капитал на предача, 3/4, което прави 3 арш., се падат следователно на лена. Но значителна част от постоянния капитал, прилаган в производството на лена, не подлежи на възстановяване, тъй като тя е върната на селскостопанското производство още от самия ленопроизводител във формата на семена, торове, фураж за добитъка, във формата на добитък и т. н. Ето защо в частта на продукта на ленопроизводителя, която последният продава, ние трябва да впишем в нашата сметка като постоянен капитал само износването на неговите оръдия на труда и т. н. Присъединения труд тук трябва да считаме за равен поне на две трети, а подлежащия на възстановяване постоянен капитал за равен — най-много — на една трета.
И така:
| Лен | Съвкупен продукт | Постоянен капитал | Труд, присъединен в земеделието | Подлежи на потребление |
| 3 арш. | 1 арш. | 2 арш. | 2 арш. | |
| 9 шил. | 3 шил. | 6 шил. | 6 шил. | |
| 9 часа труд | 3 часа труд | 6 часа труд | 6 часа труд |
Следователно остава ни още да отчетем:
1 арш. (3 шил., 3 часа труд) = постоянния капитал на ленопроизводителя;
1 1/3 арш. (4 шил., 4 часа труд) = постоянния капитал на тъкачния стан;
най-после 1 арш. (3 шил., 3 часа труд) на машиностроителя за неговия съвкупен продукт, съдържащ се в предачната машина.
Следователно преди всичко трябва да се приспадне онова, което може да бъде потребено от машиностроителя срещу изготвената от него предачна машина:
| Предачна машина | Съвкупен продукт | Постоянен капитал | Труд, присъединен в земеделието | Подлежи на потребление |
| 1 арш. | 2/3 арш. | 1/3 арш. | 1/3 арш. | |
| 3 шил. | 2 шил. | 1 шил. | 1 шил. | |
| 3 часа труд | 2 часа труд | 1 часа труд | 1 часа труд |
По-нататък да разложим стойността на земеделската машина, постоянния капитал на ленопроизводителя, на онази част, която под лежи на потребление, и на другите ѝ части.
| Земеделска машина | Съвкупен продукт | Постоянен капитал | Труд, присъединен в земеделието | Подлежи на потребление |
| 1 арш. | 2/3 арш. | 1/3 арш. | 1/3 арш. | |
| 3 шил. | 2 шил. | 1 шил. | 1 шил. | |
| 3 часа труд | 2 часа труд | 1 часа труд | 1 часа труд |
Ако вземем заедно частта от съвкупния продукт на тъкача, която се пада на машините, ще получим: 2 арш., които се падат на тъкачния стан, 1 арш. — на предачната машина, и 1 арш. — на земеделската машина; всичко 4 арш. (12 шил., 12 часа труд, или 1/3 от целия продукт, равен на 12 арш. платно). От тези 4 арш. може да бъдат потребени от фабриканта на тъкачния стан 2/3 арш., от фабриканта на предачната машина — 1/3 и от фабриканта на земеделската машина — също 1/3, всичко 1 1/3 арш. Остават 2 2/3 арш., а именно: 4/3 арш. се падат на постоянния капитал на тъкачния стан, 2/3 — на постоянния капитал на предачната машина и 2/3 — на постоянния капитал на земеделската машина; всичко 8/3 = 2 2/3 арш. ( = 8 шил. = 8 часа труд). Този остатък образува следователно подлежащия на възстановяване постоянен капитал на машиностроителя. На какви части се разлага този постоянен капитал? От една страна, на суровини — желязо, дървен материал, каиши и т. н. От друга страна, на износената част на неговата работна машина (тази последната може да е построена от самия машиностроител), която му е необходима за производство на машини. Да приемем, че суровините образуват 2/3 от постоянния капитал, а износването на машиностроителната машина — една трета (тази третина ще разгледаме по-късно). 2/3, които отиват за дървен материал и желязо [288], представляват две трети от 2 2/3 арш. (2 2/3 = 8/3 = 24/9). Една трета от 2 2/3 прави 8/9. Следователно двете трети правят 16/9 арш.
Да приемем, че тук [в производството на дървен материал и желязо] на машините се пада една трета, а на присъединения труд — две трети (тъй като на суровините тук нищо не се пада). В такъв случай две трети от 16/9 арш. възстановяват присъединения труд, а една трета от тях възстановява машините. За възстановяване на машините се падат следователно 16/27 арш. Постоянният капитал на производителя на дървен материал и желязо, с една дума, на добиващата промишленост, се състои не от суровини, а изключително от оръдия за производство, които ние наричаме тук изобщо машини.
По такъв начин 8/9 арш. отиват за възстановяване на машиностроителната машина, 16/27 арш. — за възстановяване на машините, използвани от производителя на желязо и дърво. И така 24/27 + 16/27 = 40/27 = 1 13/27 арш. Това количество платно е следователно пак за машиностроителя.
Машини. 24/27 арш. съставляват възстановяването на машиностроителната машина. Но тази последната на свой ред се разпада на суровини (желязо, дърво и др.), на частта от машините, която е била износена при производството на машиностроителната машина, и на присъединен труд. Следователно при предположение, че всеки от тези елементи е равен на една трета, 8/27 арш. се падат на присъединения труд, а 16/27 арш. остават за възстановяване на постоянния капитал на машиностроителната машина — значи, 8/27 арш. се падат на суровините и 8/27 арш. — за възстановяване на оная съставна част от стойността, която представлява износването на машините, употребени при обработването на тези суровини (всичко 16/27 арш.).
От друга страна, 16/27 арш., с които се възстановяват машините на производителите на желязо и дървен материал, също се разпадат на суровини, машини и присъединен труд. Ако последният възлиза на 1/3, той се равнява на 16/(27х3) = 16/81 арш., а постоянният капитал в тази част на машините ще се изрази в 32/81 арш., от които 16/81 арш. се падат на суровините, а 16/81 арш. възстановяват износването на машините.
По този начин в ръцете на машиностроителя — за възстановяване на износването на неговите машини — остават като постоянен капитал 8/27 арш., с които той възстановява износването на своята машиностроителна машина, и 16/81 арш., които се падат на износването на машините, които трябва да бъдат възстановени от производителите на желязо и дървен материал.
От друга страна, машиностроителят трябва да възстанови от своя постоянен капитал: с 8/27 арш. — суровините, съдържащи се в машиностроителната машина, с 16/81 арш., — суровините, съдържащи се в машините на производителите на желязо и дървен материал. От това количество платно 2/3 на свой ред се свеждат до присъединения труд и 1/3 — до износването на машините. По този начин две трети от 24/81 + 16/81 (= 40/81) — следователно 26 2/3 / 81 — ще заплатят със себе си труда. От тези суровини остават [289] пак за възстановяване на машините 13 1/3 / 81 арш. Тези 13 1/3 /81 арш. платно следователно се връщат у машиностроителя.
Сега в ръцете на машиностроителя отново се оказват: 8/27 арш. за възстановяване на износеното на машиностроителната машина, 16/81 арш. за възстановяване износването на машините, прилагани 13 1/3 от производителите на желязо и дървен материал; се падат на оная съставна част на стойността, която в суровини на машиностроителя (в желязо и т. н.) отива за възстановяване на машините.
И ние бихме могли да продължаваме така нашето изчисление до безкрайност, получавайки все по-малки дроби, но никога нашите 12 арш. платно не ще бъдат разделени без остатък.
Да резюмираме досегашния ход на нашето изследване.
В началото ние казахме, че в различните производствени сфери съществува различно съотношение между новоприсъединения труд (който отчасти възстановява променливия капитал, изразходван за работна заплата, отчасти образува печалбата, незаплатения, принадения труд) и постоянния капитал, към който се присъединява този труд. Но ние можем да приемем средно отношение между а — присъединения труд — и b — постоянния капитал; можем например да приемем, че средно взето последният се отнася към първия, както 2:1, както 2/3:1/3. Ако, казахме ние по-нататък, съотношението във всяка производствена сфера на капитала е такова, то в една определена производствена сфера присъединеният труд (работната заплата и печалбата, взети заедно) може да купи винаги само 1/3 от своя собствен продукт, тъй като работната заплата и печалбата заедно образуват само 1/3 от съвкупното работно време, овеществено в продукта. На капиталиста принадлежат, разбира се, и ония 2/3 от продукта, които възстановяват неговия постоянен капитал. Но ако капиталистът иска да продължава производството, той трябва да възстанови своя постоянен капитал, трябва следователно да превърне обратно 2/3 от своя продукт в постоянен капитал. За тая цел той трябва да продаде тези 2/3.
Но на кого да ги продаде? Едната трета от продукта, която може да бъде купена със сумата на печалбата и работната заплата, ние вече приспаднахме. Ако тази сума представлява 1 работен ден, или 12 часа, то частта от продукта, стойността на която е равна на постоянния капитал, представлява 2 работни дни, или 24 часа. Поради това ние приехме, че [втората] третина от продукта се купува със сумата на печалбата и работната заплата от друг производствен отрасъл, а последната третина се купува от трети производствен отрасъл, пак със сумата на печалбата и работната заплата. Но в този случай ние разменяхме постоянния капитал на продукт I изключително срещу работна заплата и печалба, т. е. срещу новоприсъединен труд, като заставихме целия присъединен труд, съдържащ се в продукти II и III, да потребява постоянния капитал в продукт I. От 6-те работни дни, които се съдържат в продукти II и III както в новоприсъединен труд, така и в минал труд, нито един не се възстановява, не се купува нито с труда, който се съдържа в продукт I, нито с труда, който се съдържа в продукти II и III. Ето защо ние отново трябваше да предположим, че производителите на други продукти изразходват целия си новоприсъединен труд за покупка на продукти II и III, и т. н. В края на краищата ние трябваше да се спрем на един продукт X, в който присъединеният труд е равен на сумата от постоянните капитали на всички предидущи продукти; но собственият постоянен капитал на този продукт, който съставлява две трети от него, нямаше на кого да бъде продаден. По този начин решението на проблемата не мръдна нито крачка напред. За продукта X, както и за продукт I, остава в сила същият въпрос: на кого се продава оная част от продукта, която възстановява постоянния капитал? Или може би присъединеният нов труд, който съставлява една трета от продукта, възстановява съдържащата се в продукта една трета нов труд плюс две трети минал труд? Може би 1/3 = 3/3?
И така тук стана ясно, че прехвърлянето на затруднението от продукт I към продукт II и т. н., с една дума — въвеждането на опосредстващо звено, което се състои единствено в стоковата размяна, нищо не обяснява.
[290] Наложи се да поставим въпроса другояче.
Ние приехме, че 12 арш. платно (=36 шил. = 36 часа труд) са такъв продукт, в който се съдържат 12 часа труд на тъкача, или един негов работен ден (необходимият и принаденият труд, взети заедно, т. е. сумата от печалбата и работната заплата), а 2/3 представляват стойността на съдържащия се в платното постоянен капитал: прежда, машини и т. н. По-нататък — за да пресечем всяка възможност за извъртания и позоваване на междинни сделки — ние приехме, че нашето платно е от такъв именно сорт, че е годно само за индивидуално потребление и следователно не може например да служи на свой ред като суров материал за някакъв нов продукт. С това ние приехме, че това е такъв продукт, който трябва да се заплаща с работната заплата и печалбата, трябва да се разменя срещу доход. Най-после, за опростяване ние приехме, че нито една част от печалбата не се превръща обратно в капитал, а цялата печалба се изразходва като доход.
Що се отнася до първите 4 арш., до първата третина от продукта, равна на 12-те часа труд, които е присъединил тъкачът, ние бързо свършихме с тях. Те се разпадат на работна заплата и печалба; тяхната стойност е равна на стойността на сумата от печалбата и работната заплата на тъкача. Следователно те се потребяват от самия притежател на тъкачното предприятие и от неговите работници. За 4 арш. това разрешение е окончателно. И наистина, ако печалбата и работната заплата се потребяват не в платно, а в някакъв друг продукт, това е само защото производителите на този друг продукт потребяват в платно, а не в своя собствен продукт оная негова част, която е предназначена за тяхно собствено потребление. Ако например от 4 арш. платно самият тъкач потребява само 1 арш., а 3-те арш. потребява в месо, хляб, сукно, то стойността на 4 арш. платно все пак е потребена, както и преди, от самите тъкачи, само с тая разлика, че те са потребили 3/4 от тази стойност в други стоки, докато производителите на тези други стоки са потребили в платно месото, хляба и сукното, които те могат да потребят като работна заплата и печалба. {Разбира се, тук, както и в цялото това изследване, винаги се предполага, че стоката може да бъде продадена, и то по нейната стойност.}
Сега именно ние се приближихме до истинската проблема. Постоянният капитал на тъкача съществува сега във формата на 8 арш. платно (= 24 часа труд = 24 шил.). Ако тъкачът желае да продължава производството, той трябва да превърне тези 8 арш. платно в пари, в 24 шил., и с тези 24 шил. да купи ония намиращи се на пазара новопроизведени стоки, от които се състои неговият постоянен капитал. За опростяване на въпроса да приемем, че тъкачът възстановява своите машини не наведнъж, след изтичане на определен брой години, а че той трябва всеки ден с парите, получавани от продажбата на своя продукт, да възстановява in natura*9 такава част от машините, която е равна на унищожаваната всеки ден част от стойността на тези машини. Частта от продукта, която е равна на стойността на постоянния капитал, потребен в процеса на производството на даден продукт, тъкачът трябва да възстанови с елементите на този постоянен капитал, т. е. с веществените условия на производството, необходими за тъкачния труд. От друга страна, продуктът на тъкача, платното, не влиза в никаква друга производствена сфера като условие на производството, а постъпва само в индивидуално потребление. Следователно тъкачът може да възстанови частта от своя продукт, която представлява неговия постоянен капитал, само като я размени срещу доход, т. е. срещу оная част от стойността на продукта на другите производители, която се свежда до работна заплата и печалба, следователно — до новоприсъединен труд. В такъв вид проблемата е поставена правилно. Пита се само при какви условия може да бъде тя решена.
Едното затруднение, което възниква при първата наша постановка на въпроса, сега е вече отчасти отстранено. Макар че във всяка производствена сфера присъединеният труд е равен на 1/3, а постоянният капитал съгласно предположението е равен на 2/3, все пак тази третина, която се състои от присъединен труд, или сумата от стойността на дохода (работната заплата и печалбата; както вече отбелязахме по-горе, ние се абстрахираме тук от оная част на печалбата, която се превръща обратно в капитал), може да бъде потребена само в продукти на ония производствени отрасли, които работят непосредствено за индивидуално потребление. Продуктите на всички останали производствени отрасли могат да се потребяват само като капитал, могат да влизат само в промишлено потребление.
[291] Постоянният капитал, представен от 8 арш. (= 24 часа = 24 шил.), се състои от прежда (суров материал) и машини; той се състои, да речем, 3/4 от суровини и 1/4 от машини. (Към суровините тук могат да бъдат причислени освен това всички спомагателни материали като смазочно масло, каменни въглища и т. н.; но за опростяване по-добре съвсем да ги оставим настрана.) Преждата би струвала в този случай 18 шил. или 18 часа труд = 6 арш., а машините биха стрували 6 шил. = 6 часа труд = 2 арш.
Следователно, ако със своите 8 арш. тъкачът купува за 6 арш. прежда и за 2 арш. машини, то със своя постоянен капитал от 8 арш. той заплаща не само постоянния капитал на предача и фабриканта на тъкачния стан, но и новоприсъединения от тях труд. Следователно една част от стойността, която се явява като постоянен капитал на тъкача, на страната на предача и фабриканта на тъкачния стан се явява като новоприсъединен труд и затова се свежда за тях не до капитал, а до доход.
От 6-те арш. платно предачът може да потреби сам една трета, т. е. 2 арш. (= новоприсъединеният труд, печалбата и работната заплата). А 4 арш. само му възстановяват лена и машините. Да речем, че 3 арш. се падат на лена и 1 арш. — на машините. С тези четири аршина той трябва да заплати своите нови покупки. От (получените от тъкача] 2 арш. машиностроителят може сам да потреби 2/3 арш., а останалите 4/3 арш. само му възстановяват желязото и дървения материал, с една дума, суровините, а също и използваните при производството на машината съоръжения. Да речем, че от 4/3 арш. на суровините се пада 1 арш., а на машините — 1/3 арш.
От 12-те арш. досега са потребени: 1) 4— от тъкача, 2) 2 — от предача и 3) 2/3 — от машиностроителя. Всичко 6 2/3 арш. Остават следователно още 5 1/3 арш. Те се разпределят по следния начин:
Предачът трябва от стойността на 4 арш. да възстанови с трите аршина лена и с единия — машините.
Машиностроителят трябва от стойността на 4/3 арш. да възстанови с единия аршин желязото и др., а с едната трета от аршина — машините (онези, които самият той е използвал в машиностроенето).
Следователно предачът плаща 3 арш. за лен на ленопроизводителя. Но за ленопроизводителя е характерна особеността, че една част от неговия постоянен капитал (а именно семената, торовете и т. н., с една дума, всички продукти на земята, които ленопроизводителят връща обратно на земята) съвсем не постъпва в обръщението и следователно не подлежи на приспадане от продавания от него продукт; в последния (с изключение на оная част От него, която възстановява машините, изкуствените торове и т. н.) е представен само присъединеният труд и поради това този продукт се разпада само на работна заплата и печалба. Следователно ако допуснем същото, което допускахме досега, а именно, че една трета от съвкупния продукт съставлява присъединеният труд, то към категорията присъединен труд ще бъде отнесен един от трите аршина. Да приемем за останалите 2 арш., че — както и преди — една четвърт от тях се пада на машините; това прави 2/4 арш. Останалите 6/4 арш., напротив, биха се паднали пак на присъединения труд, тъй като в тази част на продукта на ленопроизводителя не се съдържа постоянен капитал — този последният вече по-рано е бил приспаднат от него. Следователно при ленопроизводителя за работна заплата и печалба са отишли 2 2/4 арш. За възстановяване на машините са останали 2/4 арш. {Следователно от 5 1/3 арш., които по нашите пресмятания подлежаха още на потребление, са използвани вече 2 2/4 (5 4/12 — 2 6/12 = 2 10/12 = 2 5/6 арш).} Тези последните 2/4 арш. ленопроизводителят трябваше следователно да употреби за покупка на машини.
Сметката на машиностроителя сега би приела следния вид: от постоянния капитал, който се пада на тъкачния стан, той е изразходвал 1 арш. за желязо и т. н., 1/3 арш. — за износване на машиностроителната машина в процеса на производството на тъкачния стан.
Но, по-нататък, предачът купува от машиностроителя за 1 арш. предачна машина, а ленопроизводителят — за 2/4 арш. земеделски оръдия. От тези 6/4 арш. машиностроителят трябва да потреби 1/3 за възстановяване на присъединения от него труд, а 2/3 трябва да изразходва за възстановяване на постоянния капитал, вложен в предачната машина и земеделските оръдия. Но 6/4 = 18/12. Следователно машиностроителят [292] отново трябва да потреби 6/12 арш., а 12/12, или 1 арш., трябва да превърне в постоянен капитал. (Следователно от 2б/6 арш. още непотребено платно се приспада 1/2 арш.; остават 14/6 арш., т. е. 2 2/6, или 2 1/3 арш.).
От единия аршин платно, което остана у машиностроителя за възстановяване на неговия постоянен капитал, машиностроителят трябва да изразходва 3/4 за суровини — желязо, дървен материал и др., — а 1/4 да заплати на самия себе си за възстановяване на машиностроителната машина.
Цялото изчисление сега получава следния вид:
Постоянен капитал на машиностроителя:
На тъкачния стан се пада: 1 арш. за суровини, 1/3 арш. за износване на неговите (на машиностроителя) собствени машини. На предачната машина и земеделските оръдия се падат: 3/4 арш. за суровини, ¼ арш. за износване на собствените му машини.
Следователно: 1 3/4 арш. — за суровини, 1/3 + 1/4 арш. — за износване на собствените му машини.
И така 1 3/4 арш. купуват от производителя на желязо и производителя на дървен материал желязо и дърво на тази стойност. 7/4 = 21/12. Но тук възниква нов въпрос. При ленопроизводителя една част от постоянния капитал — суровините — не влизаше в продавания от него продукт, тъй като беше вече приспадната. В разглеждания сега случай ние трябва да разложим целия продукт [желязо, дървен материал] на присъединен труд и машини. Дори при предпоставката, че присъединеният труд съставлява тук 2/3 от продукта, а машините — една трета, на потребление биха подлежали само 14/12 арш., а 7/12 арш. биха останали като постоянен капитал за машините. Тези 7/12 арш. биха се върнали у машиностроителя.
Следователно остатъкът от 12 арш. би се състоял от 1/3+1/4 арш., които машиностроителят би трябвало да заплати на самия себе си за износване на своите собствени машини, и от 7/12 арш., които му връщат за машините производителят на желязо и производителят на дървен материал. И така 1/3 + ¼ = 4/12 + 3/12 = 7/12. Към това трябва да се прибавят връщаните от производителя на желязо и производителя на дървен материал 7/12. (Общо 14/12, което прави 1 2/12, или 1 1/6.)
Машините и работните инструменти на производителя на желязо и на производителя на дървен материал трябва да бъдат купени от машиностроителя — точно така както от него трябва да бъдат купени машините и работните инструменти на тъкача, предача и ленопроизводителя. Нека в 7/12 арш. една трета — 2/12 арш. — да съставлява новоприсъединеният труд. Следователно тези 2/12 арш. също могат да бъдат потребени. А в останалите 6/12 (собствено казано, 4/12 и 2/3 /12, но такава точност в дадения случай не е нужна) е представен постоянният капитал, който се съдържа в брадвата на дърваря и в машината на производителя на желязо, при което 3/4 се падат на чугуна, дървения материал и др. и 1/4 — на износването на машините. (От 14/12 арш. остават 12/12 арш., или 1 арш. = 3 часа труд = 3 шил.). Следователно от 1 арш. една четвърт аршин отива за възстановяване на машиностроителната машина и три четвърти аршина — за дървен материал, желязо и др.
И така, за износване на машиностроителната машина се падат 7/12 арш. + 1/4 арш. = 7/12 + 3/12 = 10/12. От друга страна би било съвсем безполезно 3/4 арш., които се падат на дървения материал и желязото, да се разлагат отново на техните съставни части и отново да се връща една от тези части на машиностроителя, който на свой ред връща част от тази част на производителя на желязо [293] и на производителя на дървен материал. Винаги би се получавал остатък и progressus in infinitum.
[в) РАЗМЯНА НА КАПИТАЛ СРЕЩУ КАПИТАЛ
МЕЖДУ ПРОИЗВОДИТЕЛИТЕ НА СРЕДСТВА ЗА ПРОИЗВОДСТВО.
ПРОИЗВЕДЕНИЯТ ЗА ЕДНА ГОДИНА ПРОДУКТ НА ТРУДА
И ПРОДУКТЪТ НА НОВОПРИСЪЕДИНЕНИЯ В ДАДЕНА ГОДИНА ТРУД]
И така, да разгледаме въпроса в оня вид, в който той се поставя сега пред нас.
Машиностроителят задържа за себе си стойността на 10/12 (или 5/6) арш. за възстановяване износването на машините. В 3/4 (или 9/12) арш. е представена също толкова стойност в дървен материал и желязо. Машиностроителят ги е дал на производителя на желязо и на производителя на дървен материал, за да възстановят своите суровини. Общият остатък от платно [който не подлежи на по-нататъшно разлагане на съставните си части] у нас е 19/12 (или 1 7/12) аршина.
5/6 арш., които машиностроителят задържа като остатък за възстановяване износването на своите машини, са равни на 15/6 шил. = 15/6 часа труд; те следователно са равни на 2 3/6 = 2 1/2 шил. или на 2 1/2 часа труд. Тази стойност не може да бъде възстановена на машиностроителя във вид на платно; защото той би трябвало да препродаде това платно, за да възстанови с тези 2 1/2 шил. износването на своите машини, с една дума, за да произведе нова машиностроителна машина. Но на кого би могъл да продаде той това платно? На производителите на други продукти (освен на желязо и дървен материал)? Но тия производители вече са потребили във вид на платно всичко, което могат да потребят в този вид. Само 4-те арш., които образуват работната заплата и печалбата в тъкачното предприятие, могат да бъдат разменени срещу други продукти (освен ония, които влизат в постоянния капитал на тъкачното производство, или освен труда, до който се свежда този постоянен капитал). А ние вече включихме тия 4 арш. в сметката. Или може би машиностроителят трябва да плаща на работниците с това платно? Но нали ние вече приспаднахме от неговия продукт всичко, което трудът е присъединил към продукта, и всичко това, съгласно нашето предположение, е потребено във вид на платно.
Да представим работата в друг вид:
За опростяване на изчисленията да приемем: 4 арш. = 12 шил.= 12 часа труд, от които за труд (печалба и работна заплата) отива една трета, т. е. 4/3 арш., или 1 1/3 арш.
За постоянния капитал остават 2 2/3 арш., от които 3/4 отиват за суровини, а 1/4 — за възстановяване износването на машините. 2 2/3 = 8/3 = 32/12. Една четвърт от това количество е равна на 8/12 арш.
Тези 8/12 арш., които отиват за възстановяване износването на машините, са всичко, което остава в ръцете на машиностроителя, тъй като 24/12 арш. (2 арш.) той плаща за суровини на производителите на желязо и дървен материал.
[294] Би било погрешно да заставяме производителите на желязо и дървен материал да плащат отново за машините, тъй като всичко, което те трябва да възстановят в машините, а именно 7/12 арш., бе вече поставено в сметката на машиностроителя. В даденото перо вече са включени всички машини, които им са необходими за производство на желязо и дървен материал, и поради това тези машини не могат да бъдат втори път поставени в сметката. Следователно последните 2 арш., които отиват за заплащане на желязото и дървения материал (остатъкът от 2 8/12), се свеждат — тъй като тук няма суровини — изцяло до труда и могат поради това да бъдат потребени като платно.
И така, целият остатък се изразява в 8/12 арш. (2/3 арш.), които се падат на износването на машините, прилагани от машиностроителя.
Цялата проблема получи отчасти своето разрешение с това, че частта от постоянния капитал на земеделеца, която не се свежда нито до новоприсъединен труд, нито до машини, съвсем не влиза в обръщение, а предварително се приспада: тази част сама се възстановява в своето собствено производство и следователно целият влизащ в обръщението продукт на земеделеца, като се приспаднат машините, се разпада на работна заплата и печалба и поради това може да бъде потребен като платно. В това се състоеше едната част от решението.
Другата част от решението се състоеше в следното: онова, което в една производствена сфера се явява като постоянен капитал, в другите производствени сфери се явява като нов труд, присъединен в течение на същата година. Онова, което в ръцете на тъкача се явява като постоянен капитал, се свежда в значителната си част до доход на предача, машиностроителя, ленопроизводителя, производителя на желязо, производителя на дървен материал (производителя на каменни въглища и т. н.; но за опростяване на въпроса ние не включваме последния в нашето изчисление). (Това напълно ясно се вижда в това, че когато например един и същ фабрикант преде и тъче, неговият постоянен капитал е по-малък от постоянния капитал на тъкача, а присъединеният от него труд, т. е. оная част от неговия продукт, която се свежда до присъединен труд, до доход — до печалба и работна заплата, — е по-голяма, отколкото у тъкача. Така у тъкача доходът се равняваше на 4 арш. = 12 шил.; постоянният капитал се равняваше на 8 арш. = 24 шил. Ако пък той едновременно преде и тъче, неговият доход = 6 арш., неговият постоянен капитал = също 6 арш., а именно: 2 арш. се падат на тъкачния стан, 3 арш. — на лена, 1 арш. — на предачната машина.)
Трето, намереното досега решение се състоеше в това, че всички производители на суровини или на оръдия на труда, необходими за производството на продукта, който влиза в края на краищата в индивидуално потребление, не могат да потребят своя доход — печалбата и работната заплата, представляващи новоприсъединен труд — в своя собствен продукт, а само в оня годен за непосредствено потребление продукт, за който става дума тук, или — което е същото — в годния за непосредствено потребление продукт на други производители, който е получен в размяна и има същата стойност. Новоприсъединеният труд на производителите на суровини и на оръдия на труда влиза като съставна част на стойността в крайния продукт, във вид на който само той служи за потребление, докато по своята потребителна стойност този новоприсъединен труд се съдържа в крайния продукт като суровини или като потребени машини.
И така, частта от проблемата, която още остава да бъде решена, се сведе до следното: какво ще стане с 2/3 арш., които се падат на износването на машиностроителната машина на машиностроителя? (Тук става дума за износването на тази именно машина, а не за износването на приложените от тъкача, предача, ленопроизводителя, производителя на желязо, производителя на дървен материал работни машини, защото тия последните се свеждат до нов труд, а именно до новия труд, който придава формата на нови машини на такива суровини, които като такива сами вече нямат свои суровини, изискващи разходи.) Или с други думи: при какви условия даден машиностроител може да потреби във вид на платно тези 2/3 арш., равни на 2 шил. или на 2 часа труд, и в същото време да възстанови своите машини? В това е същината на въпроса. Този факт действително съществува. Той съществува по необходимост. Задачата следователно се състои в това, да се обясни това явление.
[295] Ние тук оставяме съвсем без внимание оная част от печалбата, която се превръща в нов капитал (следователно както в оборотен, така и в основен капитал; както в променлив, така и в постоянен капитал). Тя няма никакво отношение към нашата проблема, защото в този случай новият променлив капитал, както и новият постоянен капитал, се създава и възстановява от новия труд (от една или друга част на принадения труд).
И така, ако оставим настрана този случай, цялата сума на присъединения (например за една година) нов труд, която е равна на сумата от печалбата и работната заплата, т. е. на сумата на годишния доход, се изразходва за продукти, влизащи в индивидуалното потребление — за хранителни продукти, облекло, отопление, жилище, мебели и т. н.
Сумата от тези влизащи в потреблението продукти е равна по своята стойност на сумата на присъединения за една година труд (на сумата на стойността на дохода). Това количество труд трябва да се равнява на сумата на съдържащия се в тези продукти новоприсъединен и минал труд. При покупката на тези продукти трябва да се заплати не само въплътеният в тях новоприсъединен труд, но и съдържащият се в тях постоянен капитал. Тяхната стойност се равнява, както казахме, на сумата от печалбите и работните заплати. Когато вземаме за пример платното, то се явява за нас представител на сумата от продукти, които в течение на годината влизат в индивидуално потребление. Това платно не само трябва да се равнява по своята стойност на всички свои стойностни елементи, но и цялата му потребителна стойност трябва да бъде пригодна за потребление от различните производители, които получават в него свои дялове. Необходимо е цялата негова стойност да се разпада на печалба и работна заплата, т. е. на съставните части на новоприсъединения за една година труд, макар че това платно се състои от присъединен труд и постоянен капитал.
Това, както казахме, се обяснява отчасти със следното:
Първо: част от постоянния капитал, необходим за производството на платното, не влиза в платното нито като потребителна стойност, нито като разменна стойност. Това е онази част от лена, която се свежда до семената и т. н., оная част от постоянния капитал на земеделския продукт, която не влиза в обръщението, а пряко или косвено се връща на производството, на земята. Тази част възстановява сама себе си; тя следователно не се нуждае от заплащане с платно за своето възстановяване. {Селянинът може да продаде всичкото жито, което е събрал, да речем 120 квартера. Но в такъв случай той трябва да купи семена (например 12 квартера) от друг селянин. По този начин този последният ще използва за семена от своя продукт (120 квартера) не 12 квартера, а 24, не една десета, а една пета. Следователно и в дадения случай от 240 квартера се връщат на земята като семена 24 квартера. Но в сферата на обръщението тук действително съществува разлика. В първия случай, когато всеки задържа една десета част, в обръщението влизат 216 квартера. Във втория случай в обръщението влизат 120 квартера на първия селянин и 108 — на втория, т. е. 228 квартера. На действителните потребители се падат, както и преди, само 216 квартера. Следователно тук ние вече имаме пример за това, че сумата на стойностите, които извършват обръщение между едни „делови хора“ и други, може да бъде по-голяма от сумата на стойностите, които извършват обръщение между „деловите хора“ и потребителите[51].} (Същата разлика съществува, по-нататък, във всички случаи, когато една част от печалбата се превръща в нов капитал; след това тогава, когато сделките между едни „делови хора“ и други се простират в цяла редица години — и т. н.)
По този начин значителна част от постоянния капитал, необходим за производството на платното, т. е. на продукта, пригоден за индивидуално потребление, не се нуждае от възстановяване с платно.
Второ: значителна част от постоянния капитал, необходим за платното, т. е. за произведения за една година предмет за потребление, на един стадий се явява като постоянен капитал, а на друг — като новоприсъединен труд и затова действително се разпада на печалба и работна заплата, които съставляват доход за едни, докато същата сума от стойности се явява за други като капитал. Така част от постоянния капитал [на тъкача] се свежда до [новоприсъединения] труд на предача и т. н.
[296] Трето: на всички междинни стадии на производството, необходими за изработване на продукта, пригоден за потребление, значителна част от продуктите — с изключение на суровините и на някои спомагателни материали — никога не влиза в потребителната стойност на предмета за потребление, а влиза в него само като съставна част на неговата стойност; това се отнася до машините, въглищата, маслото, смазката, каишите и т. н. На всеки от тези стадии, които всъщност винаги произвеждат само постоянен капитал за следващия етап — доколкото те вследствие на разделението на. обществения труд се явяват като особени отрасли, — продуктът на всеки етап се разпада на две части: в едната е представен новоприсъединеният труд (тази част се свежда до печалбата и работната заплата, свежда се, при посоченото по-горе ограничително условие[52] до дохода), а в другата част е представена стойността на потребения постоянен капитал. Следователно ясно е, че във всяка от тези производствени сфери от самия производител може да бъде потребена също само оная част от продукта, която се разпада на работна заплата и печалба, само оная част, която остава, след като бъде приспадната масата продукти, равна на стойността на постоянния капитал, съдържащ се в продукта на дадена сфера. Но никой от тези производители не потребява ни най-малка част от продуктите на предишния стадий, от продуктите на всички онези стадии, които всъщност произвеждат само постоянен капитал за по-нататъшния стадий.
И така, макар че крайният продукт (платното, което играе тук ролята на представител на всички годни за потребление продукти) се състои от новоприсъединен труд и постоянен капитал, така че последните производители на този предмет за потребление могат да потребят само оная негова част, която се свежда до труда, присъединен през последния стадий, до сумата на работните заплати и печалбите, до техния доход — все пак всички производители на постоянен капитал също потребяват, реализират своя новоприсъединен труд само в продукт, годен за потребление. Въпреки че този последният се състои от присъединен труд и постоянен капитал, неговата покупна цена изразява — освен оная част от продукта, която е равна на количеството новоприсъединен в последния стадий труд — цялото съвкупно количество труд, което е било присъединено в процеса на производството на постоянния капитал на този продукт. Производителите на постоянен капитал реализират целия присъединен от тях труд не в свой собствен продукт, а в продукт, годен за потребление — и дотолкова се получава същото, както ако този последният би се състоял само от работна заплата и печалба, от присъединен труд.
От предмета за потребление, от платното, производителите на платно, които го пускат от своята производствена сфера в готов вид, сами задържат оная част от продукта, която е равна на техния доход, на присъединения през последния стадий на производството труд, т. е. равна е на сумата на работните заплати и печалбите (взаимната размяна на предмети за потребление и предварителното превръщане на стоките в пари ни най-малко не изменят положението на нещата). С другата част на произведения от тях предмет за потребление те заплащат оная съставна част от стойността, която се пада на непосредствените производители на прилагания от тях постоянен капитал. Следователно цялата тая част на произведения от тях предмет за потребление покрива стойността на дохода и на постоянния капитал на най-близките производители на този постоянен капитал. Но тези последните задържат у себе си само оная част от годния за потребление продукт, стойността на която е равна на техния доход. Другата част те на свой ред плащат на производителите на техния постоянен капитал, който пак се равнява на дохода плюс постоянния капитал. Обаче сметката може да бъде приключена без остатък само ако с последната част на платното — продукта, годен за потребление — подлежи на възстановяване само доходът, новоприсъединеният труд, а не постоянният капитал. Защото, както приехме, платното влиза само в потреблението и не образува на свой ред постоянния капитал на друга производствена фаза.
За едната част от земеделския продукт това е вече доказано.
Изобщо само за продуктите, влизащи в крайния продукт като суровини, може да се каже, че се потребяват като продукти. Другите обаче влизат в годния за потребление продукт само като съставни части на стойността. Годният за потребление продукт се купува с дохода, т. е. с работната заплата и печалбата. Следователно сумата на неговата стойност трябва изцяло да се разпада на работна заплата и печалба, т. е. на различни количества труд, присъединен на всички изминати от този продукт стадии. И ето пита се: съществува ли освен оная част от земеделския продукт, която се връща на производството от самия производител [297] (семена, добитък, оборски тор и т. н.), и някаква друга част на постоянния капитал, която не влиза като съставна част на стойността в годния за потребление продукт, а се възстановява in natura в самия производствен процес?
Тук, разбира се, за основния капитал във всичките му форми може да става дума само дотолкова, доколкото самата негова стойност влиза в производството и се потребява в него.
Не само в земеделието (включвайки тук скотовъдството, рибовъдството, лесовъдството, където процесът на възпроизводството се извършва изкуствено) — следователно не само в производството на всякакъв вид суровини за облекло, на хранителни продукти и значителна част от продуктите, които влизат в промишления основен капитал, каквито са например корабните платна, въжетата, каишите и др. т., — но и в минното дело се извършва частично възстановяване на постоянния капитал in natura от продукта на собственото производство, така че тази част от постоянния капитал не трябва да бъде възстановена от частта на продукта, която постъпва в обръщението. Така например в каменовъгленото производство част от въглищата се употребява, за да се привежда в движение парната машина, която изпомпва водата или изнася въглищата на повърхността.
Следователно стойността на годишния продукт се равнява отчасти на миналия труд, който се е съдържал във въглищата, потребени в процеса на добиване на въглища, а отчасти — на количеството новоприсъединен труд (износването на машините и др. не се взема под внимание). Но от този съвкупен продукт непосредствено се задържа и връща на производството оная част от постоянния капитал, която сама се състои от въглища. Никой не трябва да възстановява на производителя тази част, тъй като той сам си я възстановява. Ако производителността на труда не е била нито повишена, нито понижена, то и частта от стойността, представена от тази част на продукта, остава неизменна, като се равнява на определена, съответстваща ѝ част от количеството труд, което съществува в продукта както във вид на минал труд, така и във вид на новоприсъединен през годината труд. И в другите отрасли на минната промишленост се извършва частично възстановяване на постоянния капитал in natura.
Отпадъците на продуктите, като например отпадъците на памука и др. т., се връщат на почвата във вид на тор или се използват като суровини в други отрасли на производството; така превърналото се в парцали платно се използва в производството на хартия. В първия от посочените случаи частта на постоянния капитал на един отрасъл на производството може непосредствено да се разменя срещу постоянния капитал на друг. Например: памук — срещу памучни отпадъци, употребявани като тор.
Изобщо има съществена разлика между производството на машини и производството на суровини (въглища, желязо, дървен материал), от една страна, и другите производствени фази, от друга. В последните няма взаимодействие. Платното не може да стане част от постоянния капитал на предача; преждата (като такава) не може да стане част от постоянния капитал на ленопроизводителя или на фабриканта на машини. Но суров материал за машината са не само такива продукти, получени от селскостопански суровини, като каиши, въжета и т. н., но и дървеният материал, желязото, въглищата; а, от друга страна, машината на свой ред влиза като средство за производство в постоянния капитал на производителя на дървен материал, желязо, въглища и т. н. Следователно и двата тези отрасла всъщност си възстановяват взаимно една част от своя постоянен капитал in natura. Тук се извършва размяна на постоянен капитал срещу постоянен капитал.
Въпросът тук не се свежда само до счетоводни сметки. Производителят на желязо поставя в сметката на машиностроителя износването на машините, използвани в производството на желязо, а фабрикантът на машини поставя в сметката на производителя на желязо износването на своите машини, използвани в машиностроенето. Нека производителят на желязо и производителят на въглища да са едно и също лице. Първо, както вече видяхме, той сам си възстановява въглищата. Второ, стойността на неговия съвкупен продукт — желязото и въглищата — е равна на стойността, създадена от новоприсъединения труд, плюс стойността, създадена от съдържащия се в износената част на машините минал труд. След като от този съвкупен продукт се приспадне количеството желязо, което възстановява стойността на машините, остава количеството желязо, което се свежда до присъединения труд. Последната част образува суровия материал за фабриканта на машини, производителя на инструменти и т: н. Тази последната част фабрикантът на машини заплаща на производителя на желязо с платно, а за първата част му доставя машина, която възстановява износването на неговите съоръжения.
От друга страна, ние имаме такава част от постоянния капитал на машиностроителя, която съответства на износването на неговата машиностроителна машина, инструменти и др., която следователно не може да бъде сведена нито до суровините (тук оставяме настрана приложената [в производството на въглища и желязо] машина [298] и частта от въглищата, която възстановява самата себе си), нито до новоприсъединения труд, следователно — нито до работната заплата, нито до печалбата; това износване се възстановява фактически с това, че машиностроителят задържа за себе си една или няколко от своите собствени машини като машиностроителни машини. По отношение на тази част на неговия продукт въпросът се свежда просто до това, че за нейното изготвяне е необходимо добавъчно количество суровини. В тази част на продукта не е представен новоприсъединеният труд, тъй като в съвкупния продукт на труда определено количество машини се равнява на стойността, създадена от присъединения труд, друго количество от тях — на стойността на суровините, трето — на оная съставна част на стойността, която се е съдържала в машиностроителната машина. Наистина тази последната съставна част съдържа всъщност присъединен труд. Но по стойност този труд е равен на нула; Тъй като в частта на машината, в която е представен присъединеният труд, не се смята трудът, съдържащ се в суровините и в износените машини; във втората част, която възстановява суровините, не се смята частта, която възстановява новия труд и машините следователно в третата част, разглеждана откъм стойността, не ей съдържа нито присъединен труд, нито суровини; в тази част на машините е представено само износването на машините.
Машините, необходими на самия фабрикант на машини, не отиват в продажба. Те се възстановяват от него in natura, като се приспадат от съвкупния продукт. Следователно в продаваните от него машини е представен само суровият материал (който се свежда само до труда, щом като за сметка на фабриканта на машини вече е отнесено износването на машините на производителя на суровини) и присъединеният труд; следователно тия машини ей свеждат до платно както за самия него, така и за производителя на суровини. А що се отнася специално до взаимоотношенията между фабриканта на машини и производителя на суровини, този последният е задържал за възстановяване на износената част от своите машини такова количество желязо, което съответства на стойността на износената част. Това количество желязо той разменя с фабриканта на машини, така че те двамата се разплащат един друг in natura и този процес няма нищо общо с разпределянето на дохода между тях.
Така стои този въпрос, на който ние пак ще се върнем, когато разглеждаме обръщението на капитала[53].
Постоянният капитал се възстановява в действителност с това, че постоянно бива произвеждан отново и отчасти възпроизвежда самия себе си. Но частта на постоянния капитал, която влиза в годния за потребление продукт, се заплаща от живия труд, който влиза в негодните за потребление продукти. Именно защото този труд се заплащане със своите собствени продукти, целият годен за потребление продукт може да бъде сведен до дохода. Една част от постоянния капитал, разглеждана като част от годишния продукт, е само привиден постоянен капитал. Обаче друга част, макар и да влиза в съвкупния продукт, не влиза — нито като съставна част на стойността, нито като потребителна стойност — в годния за потребление продукт, а се възстановява in natura, оставяйки през цялото време неделим елемент на производството.
Тук ние разгледахме как целият годен за потребление продукт се разпределя и разпада на всички влизащи в него стойностни съставни части и производствени условия.
Но винаги съществуват, едновременно, редом: годен за потребление продукт (който — доколкото едната от частите, на които се разпада, е работна заплата — е равен на променливата част на капитала), производство на пригоден за потребление продукт и производство на всички части на постоянния капитал, необходим за производството на този продукт, независимо от това, дали този постоянен капитал влиза в пригодния за потребление продукт или не. По този начин всеки капитал винаги се дели на постоянен и променлив капитал, от които той едновременно се състои, и макар постоянната му част, както и променливата, непрекъснато да се възстановява от нови продукти, тя винаги продължава да съществува в една и съща форма, докато производството продължава в същия вид.
[299] Отношението между фабриканта на машини и производителя на суровини — производителя на желязо, дървен материал и т. н. — е такова, че всъщност те разменят помежду си част от своя постоянен капитал (което няма нищо общо с превръщането на част от постоянния капитал на единия в доход на другия[54]), и продуктът на всеки един от тези двама взаимно свързани производители, макар единият от посочените продукти да служи като предварителен стадий за другия продукт, влиза като средство за производство в постоянния капитал на другия. Производителите на желязо, дървен материал и т. н. дават на машиностроителя за машините, от които те се нуждаят, желязо, дървен материал и т. н. в размера на стойността на машината, подлежаща на възстановяване. Тази част на постоянния капитал на машиностроителя е за последния същото, което са семената за селянина. Тя съставлява оная част от неговия годишен продукт, която той си възстановява in natura и която за него не е доход. От друга страна, чрез тази размяна на машиностроителя се възстановяват във формата на суров материал не само суровините, съдържащи се в машината на производителя на желязо, но и оная част от стойността на тази машина, която се състои от присъединен труд и от износването на неговите собствени машини. Следователно на машиностроителя се възстановява не само онова, което съответства на износването на неговите собствени машини, но и онова, което може да бъде отнесено (като възстановяване) за сметка на част от износването, което се съдържа в другите машини.
Наистина и тази, продадена на производителя на желязо, машина съдържа такива съставни части на стойността, които са равни на суровините и на присъединения труд. Но затова пък в друга машина трябва да бъде пресметнато съответно по-малко за износване. Следователно тази част от постоянния капитал на производителите на желязо и т. н., т. е. тази част от продукта на техния годишен труд, която възстановява само оная съставна част от стойността на постоянния капитал, в която е представено износването, не влиза в машините, които машиностроителят продава на други промишленици. Що се отнася до износването на тия други машини, то, разбира се, се възстановява на машиностроителя със споменатите по-горе 2/3 арш. платно, равни на 2 часа труд. Машиностроителят купува с тях чугун, дървен материал и т. н. в размер на същата стойностна сума и си възстановява износването в друга форма на своя постоянен капитал, във формата на чугун. Така че една част от суровините възстановява на машиностроителя освен стойността на суровините и стойността на износването на неговите машини. Но по отношение на производителя на чугун и т. н. тези суровини се свеждат само до присъединения труд, тъй като машините на тези производители на суровини (желязо, дървен материал, въглища и т. н.) са вече включени в сметката.
По този начин всички елементи на платното се свеждат до такава сума определени количества труд, която е равна на сумата на новоприсъединения труд, но съвсем не е равна на сумата на съвкупния труд, който се съдържа в постоянния капитал и се увековечава от възпроизводството.
Впрочем тавтология е да се каже, че количеството труд — отчасти жив, отчасти минал, което образува сумата от стоките, влизащи през годината в индивидуално потребление, и което следователно се потребява като доход, не може да надвишава присъединения в течение на една година труд. Защото доходът е равен на сумата от печалбата и работната заплата, равен е на сумата на новоприсъединения труд, равен е на сумата на стоките, които съдържат същото количество труд.
Примерът с производителя на желязо и с машиностроителя е само отделен пример. Също и между другите производствени сфери, които си доставят взаимно средства за производство във формата на своите продукти, се извършва размяна на техните постоянни капитали in natura (макар и скрита от редица парични сделки). Доколкото това става, дотолкова потребителите на крайния продукт, който влиза в потреблението, не трябва да възстановяват този постоянен капитал, тъй като той вече е възстановен. [299]
[304] {Например при производството на локомотиви всеки ден остават цели вагони железни стружки. Тях ги събират и препродават (или ги минават по сметка) на същия фабрикант на желязо, който доставя главните суровини на фабриканта на локомотиви. Фабрикантът на желязо отново придава твърда форма на тия стружки, присъединява към тях нов труд. И в тази форма, в която той ги изпраща обратно на фабриканта на локомотиви, тези металически стружки образуват оная част от стойността на продукта, която възстановява суровините. Така те сноват между двете фабрики — разбира се, не същите стружки, но винаги определено количество от тях. Тази част последователно служи като суровини и за двата промишлени отрасъла и разглеждана откъм стойност, винаги само се прехвърля от едното предприятие в другото. Ето защо тя не влиза в окончателния продукт, а представлява възстановяване на постоянния капитал in natura.
В действителност всяка машина, която доставя фабрикантът на машини, се разпада ако разглеждаме нейната стойност — на суровини, присъединен труд и износване на машините. Но съвкупната сума на тия; машини, влизащи в производството на другите сфери, може да се равнява по своята стойност само на съвкупната стойност на машините минус частта от постоянния капитал, която непрестанно снове между фабриканта на машини и фабриканта на желязо.
Всеки квартер пшеница, продаван от селянина, струва толкова, колкото и всеки друг квартер. Продаденият квартер пшеница съвсем не е по-евтин от квартера, който е върнат на почвата във формата на семена. При все това, ако продуктът е равен на шест квартера, а квартерът на три фунта стерлинги — при което всеки квартер съдържа съставните части на стойността, които се падат на присъединения труд, суровините и машините — и ако селянинът трябва да употреби един квартер за семена, той продава на потребителите само 5 квартера, получавайки за тях 15 ф. ст. Следователно потребителите не трябва да плащат за тази съставна част от стойността, която се съдържа в един квартер семена. В това именно е същината на въпроса: как е възможно стойността на продадения продукт да е равна на всички съдържащи се в нея елементи на стойността — на новоприсъединения труд и на постоянния капитал — и как потребителят, макар да не плаща постоянния капитал, все пак купува този продукт?}[55] [304]
[300] {Прибавка към предидущото.
Колко малко пошлият Сей е разбирал дори самия въпрос, показва следният цитат:
„За да се разбере напълно въпросът за доходите, трябва да се вземе под внимание, че цялата стойност на продукта се разделя на доходи на различни лица, защото съвкупната стойност на всеки продукт се образува от печалбите на поземлените собственица, капиталистите и работниците (industrieux),които са съдействали за неговото създаване. Вследствие на това доходът на обществото се равнява на произведената брутна стойност, а не само на чистия продукт, на земята, както предполагаше сектата на икономистите[56] . . . Ако доходите на една нация се свеждаха само до излишъка на произведените стойности над потребените, то от това би следвал наистина нелепият извод, че нация, която потребява за една година толкова стойности, колкото произвежда, няма никакъв доход“ (цит. съч., том II, стр. 63—65).
Такава нация би имала в действителност един или друг доход през изтеклата вече година, но през следващата година не би имала доход. Не е вярно, че произведеният през една година продукт, в който продуктът на новоприсъединения през тази година труд образува само една част, се свежда до доход. Това е вярно само относно оная част от продукта, която влиза в годишното индивидуално потребление. Доходът, състоящ се изключително от присъединен труд, може да плати този продукт, който се състои отчасти от присъединен труд и отчасти от минал труд — с други думи: присъединеният труд може да заплати в тези продукти не само самия себе си, но и миналия труд, защото другата част от продукта, която също се състои от присъединен труд и от минал труд, възстановява само миналия труд, само постоянния капитал.}
[11) ДОПЪЛНЕНИЯ: БЪРКОТИЯТА У СМИТ
ПО ВЪПРОСА ЗА МЯРКАТА НА СТОЙНОСТТА;
ОБЩИЯТ ХАРАКТЕР НА ПРОТИВОРЕЧИЯТА НА СМИТ]
{Към разглежданите тук положения от теорията на Адам Смит следва да се прибави още, че към неговите колебания в определянето на стойността — освен явното противоречие по въпроса за работната заплата[57] — се присъединява и следното смешение на понятията: мярката на стойностите като иманентна мярка, която същевременно образува субстанцията на стойността, се смесва с мярката на стойностите в смисъла, в който парите се наричат мярка на стойностите. Оттук опитът — своето рода квадратура на кръга — да се намери за мярка във втория смисъл стока с неизменна стойност, която да служи за постоянно мерило на другите стоки. За това, как мярката на стойностите в смисъл на пари се отнася към определението на стойността чрез работното време — виж първата част на моето съчинение[58]. Това смесване на места се среща и у Рикардо.} [300]
***
[299] Противоречията на А. Смит са важни в смисъл, че те обхващат проблеми, които той наистина не разрешава, но които той поставя вече с това, че сам си противоречи. Неговият верен инстинкт в това отношение се доказва най-добре от обстоятелството, че икономистите след него, спорейки помежду си, възприемат от Смит ту едната, ту другата страна[59].
БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ
*1 Виж настоящия том, стр. 9—11. Ред.
*2 — специално. Ред.
*3 — на пръв поглед. Ред.
*4 — до безкрайност. Ред.
*5 Към това място с ръката на Маркс е прибавено с молив: „Това все пак е по-близо до правилния възглед, отколкото представите на другите икономисти“. Ред.
*6 Както става например сега поради гражданската война в Америка с преждата и басмата на памучните фабриканти. Само продажбата на техния продукт не им осигурява посоченото обратно превръщане на парите в средство за производство, тъй като на пазара няма памук.
*7 — прогрес без край. Ред.
*8 — общо. Ред.
*9 — в натура, в натурална форма. Ред.
БЕЛЕЖКИ
[26] Физиократическият елемент във възгледите на Смит върху поземлената рента Маркс подлага на критически анализ във II част на Теории за принадената стойност (стр. 628—632 на ръкописа, в главата Теория за рентата на А. Смит). Ср. по-горе главата „Физиократите“, стр. 31—32.
[27] Маркс има предвид първа част на Към критиката на политическата икономия. Виж настоящото издание, т. 13, стр. 47—48.
[28] Става дума за Принципи на политическата икономия и на данъчното облагане от Рикардо, глава I, отдел I.
[29] В III част на Теории за принадената стойност, в главата Т. Р. Малтус (стр. 753—781 от ръкописа) Маркс дава разгърната критика на възгледите на Малтус за стойността и принадената стойност (стр. 753—767 от ръкописа).
[30] Маркс цитира първото френско издание на Нищета на философията (Париж—Брюксел, 1847). Виж настоящото издание, т. 4, стр. 89—90.
[31] Маркс се позовава на една от своите ексцерптни тетрадки, т. е. ония тетрадки, в които той е правил извадки от четената от него литература. На 173-а страница от VII ексцерптна тетрадка (ако се съди по извадките от вестници, намиращи се в тази част на VII тетрадка, стр. 173 е написана през януари 1860 г.) Маркс привежда цитати от 6-а глава на I книга на Богатството на народите от Смит и ги снабдява със свои критически бележки, в които изпъква нелепостта на опита да се изведе печалбата от „риска на предприемача“. Що се отнася до „главата за апологетичните обяснения на печалбата“, Маркс смятал да я напише за третата част на своето изследване за „капитала изобщо“. В III част на Теории за принадената стойност (стр. 777 от ръкописа) Маркс споменава в същия смисъл за раздела Апологетическа трактовка на отношението между капитала и наемния труд, който е трябвало да напише.
Буржоазната представа за печалбата като за „премия за риск“ се критикува от Маркс и в X тетрадка на ръкописа от 1861—1863 г. при анализа на Икономическата таблица на Кене (виж настоящия том, част I, стр. 304—311).
[32] Апологетичният възглед върху предприемаческия доход като работна заплата, получавана от капиталиста за „труда по надзора и управлението“, Маркс критикува в III част на Теории за принадената стойност (в главата за Рамсей и в екскурса „Доходът и неговите източници. Вулгарната политическа икономия“). Виж също настоящото издание, том 23, стр. 352—355 и том 25, част I, стр. 401—410.
[33] Въпросът за „по-старите форми“ на капитала Маркс разглежда в екскурса „Доходът и неговите източници. Вулгарната политическа икономия“ (стр. 899—901 от ръкописа). Виж също Капиталът, том III, глава 36; Докапиталистически отношения.
[34] Виж бележка 29.
[35] Виж бележка 12. В хода на своята по-нататъшна работа над Теории за принадената стойност Маркс е подложил в тях на критика също и възгледите на рикардианците върху печалбата. В III част на Теории за принадената стойност, в главата Разлагане на рикардианската школа Маркс специално се спира върху схоластическите методи, с помощта на които рикардианецът Джеймс Мил се е стремил да разреши противоречията на Рикардовата теория за печалбата и върху безплодните опити на Джон Стюърт Мил да изведе непосредствено от теорията за стойността тезата на Рикардо за обратната пропорционалност между нормата на печалбата и величината на работната заплата.
[36] Под термина „средна цена“ (Durchschnittspreis) Маркс тук разбира същото, което и под термина „производствена цена“, т. е. производствените разходи (c+w) плюс средната печалба. Въпросът за съотношението между стойността на стоките и „средната им цена“ Маркс разглежда във II част на Теории за принадената стойност — в главата за Родбертус и в главата Теория за производствените разходи у Рикардо и Адам Смит. Самият термин „средна цена“ показва, че тук се има предвид „средната пазарна цена за повече или по-малко продължителен период, или онази централна точка, към която клони пазарната цена“, както Маркс пояснява на стр. 605 от ръкописа си (главата Теория на Рикардо за рентата (краят)).
[37] Терминът „производствени разходи“ (Kostenpreis или Kostpreis, „cost price“) се употребява от Маркс в три различни смисъла: 1) в смисъл на производствени разходи за капиталиста (c+v), 2) в смисъл на иманентни производствени разходи на стоката (c+v+>m), които съвпадат със стойността на стоката, и 3) в смисъл на производствена цена (c+v+средната печалба). На това място този термин е взет във втория му смисъл, т. е. на иманентни производствени разходи. Във II част на Теории за принадената стойност Маркс употребява термина „производствени разходи“ в третия смисъл, т. е. в смисъл на производствена цена, или на „средна цена“. Там Маркс направо отъждествява тези термини. Така на стр. 529 от ръкописа той пише: „...Различаващите се от самите стойности средни цени или, както казваме, производствени разходи, които се определят не направо от стойностите на стоките, а от авансирания за тези стоки капитал плюс средната печалба.“ А на стр. 624 Маркс посочва: „Цената, която е необходимо условие за предлагане на стоката и която е необходима, за да може тя изобщо да се произвежда и да се появява на пазара като стока, е, разбира се, производствената й цена или производствените разходи.“
В III част на Теории за принадената стойност Маркс употребява термина Kostenpreis ту в смисъл на производствена цена (в тези случаи той се превежда с думите „производствени разходи“), ту в смисъл на производствени разходи за капиталиста, т. е. в смисъл c+v (в тези случаи се превежда с думите „производствени разходи“).
Тройната употреба на термина Kostenpreis се обяснява с това, че думата Kosten („разходи“, „производствени разходи“) в икономическата наука се употребява в три значения, което Маркс специално отбелязва в III част на Теорията за принадена стойност, стр. 788—790 и 928 на ръкописа от 1861—1863 г.: 1) в смисъл на авансираното от капиталиста, 2) в смисъл на цената на авансирания капитал плюс средната печалба, и 3) в смисъл на реалните (или иманентните) производствени разходи за самата стока.
Освен тези три значения, които се срещат у класиците на буржоазната политическа икономия, терминът „производствени разходи“ има и четвърто, вулгарно значение, в което го употребява Ж. Б. Сей, определяйки „производствените разходи“ като „това, което се плаща за производителните услуги на труда, на капитала и земята“ (J. B. Say, Traité d’économie politique, Seconde edition, Tome II, Paris, 1814, p. 453). Маркс решително отрича това вулгарно разбиране на „производствените разходи“ (вж. например стр. 506 и 693—694 от ръкописа във II част на Теории за принадената стойност). — 70.
[38] Във II част на Теории за принадената стойност в обширния раздел за Рикардо, който заема в ръкописа на Маркс тетрадки XI, XII и XIII, има глава Теорията за производствените разходи у Рикардо и А. Смит (опровержение), в която Маркс се връща към анализа на Смитовата концепция за „естествената цена“ (стр. 549—560 от ръкописа).
[39] Критически анализ на твърденията на Смит, че рентата влиза в състава на цената на продукта не така както печалбата и работната заплата, се дава от Маркс във II част на Теории за принадената стойност, в главата Теорията на Смит за рентата (стр. 620—625 от ръкописа). Цитатът от Богатството на народите от Смит е приведен от Маркс по книгата на Гайил Des systèmes d'économie politique (Париж, 1821, том II, стр. 3).
[40] Виж бележка 12.
[41] На поставения тук проблем Маркс дава в III том на Капиталът, глава 49 следната формулировка: „Как е възможно работникът с работната си заплата, капиталистът с печалбата си, поземленият собственик с рентата си да могат да купуват стоки, всяка от които съдържа в себе си не само една от тези съставни части, но и трите, и как е възможно сумата от стойността на работната заплата, печалба и рента, следователно на трите източника на доход, заедно взети, да може да купува стоките, съставляващи цялото потребление на получателите на тези доходи; стоки, които освен тези три съставни части на стойността съдържат и една излишна стойностна съставна част, а именно постоянния капитал? Как могат те със стойност на три части да купят стойност на четири?“ (Капиталът, том III, стр. 858.)
По-нататък Маркс пише: „Анализ на това дадохме в книга II, отдел III“ (пак там, стр. 859). Става дума за отдела Възпроизводство и обръщение на целокупния обществен капитал (Капиталът, виж настоящото издание, т. 24, стр. 350—575).
[42] Терминът Производствени разходи (Produktionskosten) е употребен в смисъл на „иманентни производствени разходи“, т. е. в смисъл c+bv+f+m. Ср. бележка 37.
[43] Думите „(Форкад, Прудон)“ представляват допълнение, което Маркс е направил в ръкописа с молив. Тук Маркс има предвид извадката, която е направил в тетрадка XVI от статията на френския буржоазен публицист и вулгарен икономист Форкад Войната на социализма (втора статия), публикувана в списание Revue des deux Mondes от 1848 (том 24, стр. 998—999). На това място в статията си Форкад критикува тезата на Прудон, че „работникът не може да купи собствения си продукт, защото той съдържа процент, който се присъединява към себестойността на продукта“ (тази теза фигурира в книгата на Прудон Qu’est-ce que la propriété, Paris, 1840, chapitre IV, § 5). Форкад обобщава затруднението, което Прудон излага в тесноограничена форма, и отбелязва, че цената на стоката превишава не само работната заплата, но и печалбата, тъй като тя съдържа и стойността на суровината и т.н. Като се опитва да разреши въпроса в тази обобщена форма, Форкад се позовава на „непрекъснатото нарастване на националния капитал“, като на нещо, което обяснява споменатото „купуване“. В III том на Капиталът, глава 49, бележка 53, Маркс посочва, че позоваването на Форкад на нарастването на капитала е безсмислено и го заклеймява като „образец на оптимизма на буржоазната ограниченост“. Revue des deux Mondes („Преглед на Стария и Новия свят“) — двуседмично буржоазно литературно-художествено и публицистично списание, издава се във Франция от 1829 г.
[44] По-нататък Маркс, запазвайки приведените по-горе цифрови данни, променя буквените означения на производствените сфери (освен A). Вместо означенията B и C Маркс се ползва сега с означенията B1—B2 (или B1-2); вместо означенията D, E, F, G, H, J — с означенията C1—C6 (или C1-6); вместо означенията K1—K18 — с означенията D1—D18 (или D1—18); вместо с L1—L54 — с означенията E1—E54 (или E1-54); вместо означенията M1—M162 — с означенията F1—F162 (или F1-162); вместо означенията N1—N486 — означенията G1—G486 (или G1-486).
[45] Означенията B и C Маркс взема тук в същия смисъл, в който той ги употребява до стр. 96 (виж бележка 44). Маркс има тук предвид две сфери на производство, във всяка от които новоприсъединеният труд съставлява един работен ден. Сумата на новоприсъединения труд в сфери A, B и C се равнява на три работни дни, т. е. на труда, овеществен в продукта на сфера A.
[46] Тук Маркс употребява буквените означения B и C вече не в смисъл на две производствени сфери: в този случай техният продукт би съставлявал само 6 работни дни, докато Маркс говори за 18 работни дни. Но Маркс взема тези означения също и не в смисъла на B1—B2 и C1—C6 (B1—B2 означава у Маркс група от две производствени сфери; C1—C6 означава група от 6 производствени сфери; съвкупният продукт на тези осем сфери съставлява 24 работни дни). Тук Маркс има предвид група, която се състои от шест производствени сфери. Техният съвкупен продукт съставлява 18 работни дни и следователно може да бъде даден в размяна срещу новоприсъединен труд в D1—D18, който също се равнява на 18 работни дни.
[47] Заграденото в квадратни скоби произтича от целия ход на мислите на Маркс. Според изчисленията на Маркс във всяка следваща група от производствени сфери броят на тези последните е двойно по-голям от общия брой на всички предишни сфери. Така в група D1-18, която обхваща 18 производствени сфери, има два пъти повече сфери, отколкото във всички предишни групи, взети заедно (A — една сфера, B1-2 — две сфери, C1—6 — шест сфери; общо — девет сфери). Ето защо Маркс след означението D1—18 пише в скоби: 2X9.
[48] Маркс цитира тук Смит в превод на Гарние. Пояснението относно термина dealers, което Маркс посочва в скоби, принадлежи на Гарние.
[49] Отделни критични бележки за тази погрешна теза на Смит и Прудон Маркс дава по-долу на стр. 118—119 и 234—236.
Във втория том на Капиталът, глава 20, Маркс показва, че възгледът на Смит и Прудон, че „парите, необходими за обръщението на годишния доход, са достатъчни и за обръщението на целия годишен продукт“, е тясно свързан с догмата на Смит, който свеждаше цялата стойност на обществения продукт до доходите (настоящото издание, т. 24, стр. 472—475). Виж също Капиталът, том III, глава 49, стр. 857—858.
[50] Според предишното изчисление 5 1/3 арш. платно представляват съвкупния постоянен капитал на предача и фабриканта на тъкачния стан. Ето защо за определяне на частта на ленопроизводителя трябва да се взема за изходна точка не 5 1/3 арш., а по-малко количество платно. По-нататък Маркс поправя тази неточност и приема, че постоянният капитал на предача е представен само в 4 арш. платно.
[51] Маркс критикува тук положението на Смит (възприето от Тук), че „стойността на стоките, извършващи обръщение между различните делови хора, никога не може да превиши стойността на стоките, които извършват обръщение между деловите хора и потребителите“. Виж по-горе стр. 100.
[52] Маркс има предвид направеното от него пояснение на стр. 117, че той оставя тук настрана „онази част от печалбата, която се превръща в нов капитал“.
[53] Виж настоящото издание, том 24, стр. 421—424.
[54] Маркс дава критика на буржоазната концепция, според която всичко, „което за едного е капитал, за другиго представлява доход, и обратно“, във II том на Капиталът (виж настоящото издание, т. 24, стр. 437—439). Сравни пак там, стр. 377—384, 388—390, и Капиталът, том III, стр. 856—857.
[55] Заграденият в големи скоби откъс се намира в ръкописа на стр. 304, която се отнася до глава IV. В III глава този откъс е пренесен съобразно с бележката на Маркс, която стои в самото му начало: „Към стр. 300“. На стр. 300 от ръкописа се намира откъс за Сей, който започва с думите: „Прибавка към предшествуващото“. При съпоставяне на тези откъси прави впечатление следното: откъсът, който се намира на стр. 304, завършва с въпроса: „как е възможно сюйността на продадения продукт“ и т. н. В края на откъса за Сей се съдържа отговор на този въпрос: „Доходът, който се състои изключително от присъединения труд, може да заплати този продукт“ и т. н. Съобразно с това откъсът, който се намира на стр. 304 на ръкописа, се дава до откъса за Сей, поместван като заключителна част на целия десети параграф на III глава.
[56] Виж бележка 18.
[57] Маркс има предвид омагьосания кръг в Смитовата концепция за „естествената цена на работната заплата“, за който той пише по-горе (виж стр. 69—70).
[58] Има се предвид първата част на Към критиката на политическата икономия. Виж настоящото издание, т. 13, стр. 51—62.
[59] Откъсът, който изяснява общия характер на противоречията на Смит, се дава в настоящото издание като заключителна бележка в самия край на III глава. Това съответства на мястото, което този откъс заема в ръкописа на Маркс, където непосредствено след този откъс се намират началните редове на следващата глава.