Съдържание на „Капиталът IV. Теории за принадената стойност.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Том IV.
Теории за принадената стойност
1861-1863
ПЪРВА ЧАСТ
Глава четвърта
ТЕОРИИ ЗА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ И НЕПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД
Преминаваме сега към последния спорен пункт, който трябва да разгледаме при анализа на възгледите на А. Смит — към [300] разликата между производителен и непроизводителен труд.
[300] А. Смит си остава все така двойствен, какъвто го видяхме във всичко досега, и при определянето на това, което той нарича производителен труд за разлика от непроизводителния. Ние намираме у него постоянно смесване на двете определения на това, което той нарича производителен труд. Да разгледаме най-напред първото, правилното определение.
[1) ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯТ ТРУД ПРИ КАПИТАЛИЗМА КАТО ТРУД,
КОЙТО СЪЗДАВА ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ]Производителен труд в смисъла на капиталистическото производство е наемният труд, който, разменен срещу променливата част на капитала (срещу частта от капитала, която се изразходва за работна заплата), не само възпроизвежда тая част от капитала (т. е. стойността на своята собствена работна сила), но освен това произвежда принадена стойност за капиталиста. Само благодарение на това стоките или парите се превръщат в капитал, произвеждат се като капитал. Производителен е само наемният труд, който произвежда капитал. (Това значи, че той възпроизвежда изразходваната за този труд стойностна сума в увеличен размер, с други думи — връща повече труд, отколкото получава във формата на работна заплата. Следователно производителна е само оная работна сила, прилагането на която дава по-голяма стойност от оная, която тя самата има.)
Самото съществуване на капиталистическата класа, а значи и на капитала се основава върху производителността на труда, но не върху абсолютната, а върху относителната му производителност. Ако работният ден стигаше само за поддържане на живота на работника, т. е. само за възпроизводство на неговата работна сила [301], то, казано абсолютно, трудът би бил производителен, тъй като той ще възпроизвежда, т. е. постоянно ще възстановява, потребените от него стойности (сумата на които е равна на стойността на неговата собствена работна сила). Но той не би бил производителен в капиталистически смисъл, тъй като не ще произвежда никаква принадена стойност (Той не би произвеждал всъщност никаква нова стойност, а само би възстановявал предишната; той би потребявал стойността в една форма, за да я възпроизвежда в друга. В този смисъл именно се каза, че производителен е оня работник, чиято продукция е равна на собственото му потребление, и непроизводителен е този, който потребява повече, отколкото възпроизвежда.)
Тази производителност се основава на относителната производителност, на това, че работникът не само възстановява предишната стойност, но създава и нова; на това, че той овеществява в свой продукт повече работно време, отколкото е овеществено в продукта, който поддържа неговото съществуване като работник. Този именно вид производителен наемен труд е основата на съществуването на капитала.
{Но да приемем, че не съществува капитал и че самият работник си присвоява своя принаден труд, излишъка от създадените от него стойности над потребените от него стойности. Само при това положение на нещата би могло да се каже, че трудът на такъв работник е действително производителен, т. е. създава нови стойности.}
[2) ПОСТАНОВКА НА ВЪПРОСА ЗА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД
У ФИЗИОКРАТИТЕ И У МЕРКАНТИЛИСТИТЕ]Това разбиране на производителния труд произтича от само себе си от представата на А. Смит за произхода на принадената стойност, а следователно от неговата представа за същността на капитала. Доколкото той прекарва този възглед за производителния труд, той се движи в едно от направленията, взети от физиократите и дори от меркантилистите, освобождавайки го само от неправилния начин да представяне и следователно разкривайки неговото вътрешно ядро. Физиократите, които неправилно считаха за производителен само земеделския труд, прокарваха все пак правилния възглед, че от капиталистическа гледна точка производителен е само оня труд, който създава принадена стойност, и то не за самия себе си, а за собственика на условията за производство; само оня труд, който създава „чист продукт“ не за самия себе си, а за поземления собственик. Защото принадената стойност, или принаденото работно време, се овеществява в принадения продукт, или в „чистия продукт“. (И него физиократите разбират неправилно. Те го считат за чист продукт, защото например се получава повече пшеница, отколкото изяждат работниците и арендаторът; но нали и сукно се произвежда също повече, отколкото е нужно за облекло на производителите на сукно — на работника и предприемача.) Самата принадена стойност се разбира неправилно от тях, тъй като те имат неправилна представа за стойността, която свеждат до потребителната стойност на труда, а не до работното време, не до обществения, качествено безразличния труд. При все това, като се изключи всичко това, у тях остава правилното определение, че производителен е само наемният труд, който създава повече стойност отколкото струва самият той. А. Смит освобождава това определение от неправилната представа, с която то е свързано у физиократите.
Да се върнем от физиократите към меркантилистите. И у тях като една страна на техните схващания ще намерим същия възглед за производителния труд, макар това да е останало неосъзнато у тях. В основата на схващанията на меркантилистите лежеше представата, че трудът е производителен само в ония отрасли на производството, чиито продукти, отправени зад граница, носят на страната повече пари, отколкото са стрували (или отколкото е трябвало да бъде изнесено за тях) — които следователно дават на страната възможност усилено да участва в присвояването на продуктите на неотдавна откритите златни и сребърни рудници. Те виждаха, че в такива страни богатството и средната класа бързо нарастваха. От какво всъщност се обуславяше това влияние на златото? Нарастването на работната заплата изоставаше от увеличението на стоковите цени; следователно работната заплата се понижаваше, а с това нарастваше относителният принаден труд, повишаваше се нормата на печалбата, но не защото работникът бе станал по-производителен, а защото абсолютната работна заплата (т. е. сумата на средствата за живот, получавани от работника) се понижи, с една дума — защото се влоши положението на работниците. Следователно в тези страни трудът действително стана по-производителен за прилагащите този труд предприемачи. Този факт беше свързан с притока на благородни метали и това беше мотив — макар и само смътно съзнаван, — който подбуди меркантилистите да обявят за единствено производителен труд труда, който се прилага в подобни производствени отрасли.
[302] „Поразителното нарастване на населението, което се наблюдаваше почти в цяла Европа в продължение на последните 50 или 60 години, се дължи може би главно на нарасналата производителност на американските рудници. Увеличеният излишък на скъпоценни метали“ (разбира се, вследствие на понижаването на тяхната реална стойност) „повишава цената на стоките в по-голяма степен, отколкото цената на труда; той влошава положението на работника и в същото време увеличава печалбите на неговия наемател, който в резултат на това прилага повече оборотен капитал за наемане на работни ръце, а това спомага за нарастването на населението . . . Малтус отбелязва, че докато откриването на американските рудници повиши цените на житото три-четири пъти, то повдигна цената на труда само два пъти . . . Цената на стоките, предназначени за потребление в страната (например цената на житото), се повишава в резултат на притока на пари не изведнъж; а тъй като вследствие на това нормата на печалбата в земеделието се понижава в сравнение с нормата на печалбата в промишлеността, то капиталът преминава от земеделието в промишлеността. По такъв начин в края на краищата всички капитали започват да носят по-високи печалби, отколкото преди, а повишаването на печалбите винаги е равносилно на понижаване на работната заплата“ (John Barton. Observations on the Circumstances which influence the Condition of the Labouring Classes of Society. London, 1817 стр. 29 и следващите).
И така, първо, съгласно Бартон, във втората половина на XVII век се повторило същото явление, което в последната третина на XVI век и в XVII век даде тласък на меркантилистката система. Второ, тъй като по понижената стойност на златото и среброто се измерват само изнасяните стоки, докато стоките, предназначени за потребление в страната, още продължават да се измерват по предишната стойност на златото и среброто (дотогава, докато конкуренцията между капиталистите премахне това измерване с две различни мерки), то в производствените отрасли, които работят за износ, трудът се явява като непосредствено производителен, т. е. като създаващ принадена стойност, благодарение на това, че работната заплата се понижава в сравнение с предишното ѝ равнище.
[3) ДВОЙСТВЕНОСТ НА СМИТОВАТА КОНЦЕПЦИЯ ЗА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД.
ПЪРВА ТРАКТОВКА НА ВЪПРОСА: ВЪЗГЛЕДЪТ ЗА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД
КАТО ТРУД, РАЗМЕНЯН СРЕЩУ КАПИТАЛ]Вторият неправилен възглед за производителния труд, развиван от Смит, се преплита до такава степен с правилния, че и двата тия възгледа следват непрекъснато един след друг в един и същ откъс.
Ето защо за илюстрация на първия възглед ще трябва тук-там да разкъсваме цитатите на части.
„Един вид труд увеличава стойността на предмета, към който се прилага, друг вид труд не извършва такова действие. Първият, тъй като той произвежда стойност, може да бъде наречен производителен труд, вторият — непроизводителен. Така трудът на манифактурния работник обикновено присъединява към стойността на материала, който той обработва, стойността на своята собствена издръжка и печалбата на своя господар. Трудът на домашния слуга, напротив, не дава никакво увеличение на стойността. Макар господарят и да авансира на манифактурния работник неговата работна заплата, последният в действителност не му струва никакви разноски, тъй като стойността на тази работна заплата обикновено се връща у господаря заедно с печалбата в увеличената стойност на предмета, към който е бил приложен трудът на работника. Напротив, разходът за издръжката на домашния слуга никога не се връща. Човек забогатява, наемайки много манифактурни работници; той обеднява, ако издържа много домашни слуги“ (книга П, глава 3, стр. 93 и 94 във II том от изданието на Мак-Кълък).
На това място — а в неговото продължение, което ще приведем по-долу, противоречащите си определения още повече се преплитат едно с друго — под производителен труд се разбира главно такъв труд, който произвежда принадена стойност — „печалба на своя господар“ — свръх възпроизводството на стойността „на своята собствена“ (т. е. на наемния работник) „издръжка“. Защото промишленикът не би могъл да се обогатява, „наемайки много манифактурни работници“, ако последните не създаваха и принадена стойност свръх стойността на своята собствена издръжка.
Но, второ, под производителен труд А. Смит разбира тук такъв труд, който изобщо „произвежда стойност“. Оставяйки засега настрана това [303] последно обяснение, ще цитираме най-напред други места, където правилният възглед на Смит отчасти се повтаря, отчасти се формулира по-рязко, а главното — получава заедно с това по-нататъшно развитие.
„Ако количеството храна и облекло, което ... е потребено от непроизводителните работници, беше разпределено между производителните работници, последните щяха да възпроизвеждат с една или друга печалба пълната стойност на това, което са потребили“ (цит. съч., стр. 109; книга 11, глава 3).
Тук съвсем определено е наречен производителен този работник, който не само възпроизвежда на капиталиста пълната стойност на съдържащите се в работната заплата средства за живот, но и я възпроизвежда „с една или друга печалба“.
Само трудът, който произвежда капитал, е производителен труд. Но стоките или парите стават капитал благодарение на това, че непосредствено се разменят срещу работна сила, и при това се разменят само за да бъдат възстановени от по-голямо количество труд, отколкото се съдържа в тях самите. Защото потребителната стойност на работната сила за капиталиста като такъв се състои не в нейната действителна потребителна стойност, не в полезността на даден вид конкретен труд, не в това, че това е труд на предач, тъкач и т. н. — така както капиталистът не се интересува от потребителната стойност на продукта на този труд като такава, тъй като продуктът за него е стока (и то преди първата си метаморфоза), а не предмет за потребление. Това, което го интересува в стоката, е, че тя има по-голяма разменна стойност, отколкото той е заплатил за нея, и по такъв начин потребителната стойност на труда за него се състои в това, че той получава обратно по-голямо количество работно време от онова, което е заплатил във формата на работна заплата. Към тези производителни работници спадат, разбира се, всички ония, които така или иначе участват в производството на стоката, като се почне от работника в собствения смисъл на думата и се свърши с директора, инженера (за разлика от капиталиста). Ето защо и последният английски официален фабричен отчет „напълно определено“ причислява в категорията на наемните работници всички лица, заети във фабриките и във фабричните кантори, с изключение на самите фабриканти (виж думите на отчета преди заключителната част на тази глупост).
Производителният труд се определя тук от гледището на капиталистическото производство и А. Смит в дадения случай е проникнал в самата същина на въпроса, улучил е точно там, където трябва. Една от най-големите му научни заслуги (както правилно отбеляза Малтус[60], тази разлика, която Смит прави между производителния и непроизводителния труд, си остава основата на цялата буржоазна икономия) се състои в това, че той определя производителния труд като такъв труд, който се разменя непосредствено срещу капитал, т. е. определя го с размяната, посредством която производствените условия на труда и стойността изобщо, парите или стоките за пръв път се превръщат в капитал (а трудът — в наемен труд в научния смисъл на тази дума).
С това абсолютно е установено също що е непроизводителен труд. Това е такъв труд, който се разменя не срещу капитал, а непосредствено срещу доход, т. е. срещу работна заплата или печалба (а също, разбира се, и срещу различните рубрики, които съществуват за сметка на печалбата на капиталиста, каквато са лихвата и рентата). Там, където всеки труд отчасти още заплаща самия себе си (като например земеделския труд на ангарийния селянин), а отчасти се разменя непосредствено срещу доход (като манифактурния труд в градовете на Азия), там не съществува капитал и наемен труд в смисъла на буржоазната икономия. Тези определения са взети следователно не от веществената характеристика на труда (не от природата на неговия продукт и не от ония определени свойства, които са присъщи на труда като конкретен труд), а от определена обществена форма, от обществените производствени отношения, в които този труд се осъществява. Актьорът например, и дори клоунът, е съобразно с това производителен работник, ако той работи в служба на капиталиста (антрепреньора), на когото той връща повече труд, отколкото получава от него във формата на работна заплата; а дребният шивач, който отива в дома на капиталиста и му поправя панталона, създавайки за него само потребителна стойност, е непроизводителен работник. Трудът на първия се разменя срещу капитал, трудът на втория — срещу доход. Първият вид труд създава принадена стойност; при втория се потребява доход.
Производителният и непроизводителният труд тук се различават винаги от гледището на притежателя на пари, на капиталиста, а не на работника, и оттук нелепостта у Ганил и други, които са толкова далеч от разбирането на същината на въпроса, че питат дали работата — или услугата, или функцията на проститутката, на лакея и т. н., носи пари. [303]
[304] Писателят е производителен работник не защото произвежда идеи, а защото обогатява книгоиздателя, който издава неговите съчинения, т. е. той е производителен дотолкова, доколкото е наемен работник на някой капиталист.
Потребителната стойност на стоката, в която се въплъщава трудът на производителния работник, може да бъде съвсем нищожна. Тази характеристика на труда откъм неговата веществена страна ни най-малко не е свързана с неговото свойство да бъде производителен труд, което, напротив, изразява само определено обществено производствено отношение. Тук ние имаме такава характеристика на труда, която произтича не от неговото съдържание или от неговия резултат, а от неговата определена обществена форма.
От друга страна, ако предположим, че капиталът е овладял цялото производство, че следователно стоката (която трябва да се отличава от простата потребителна стойност) вече не се произвежда от работник, който притежава условията за производство на тази стока, че следователно само капиталистът е производител на стоки (с изключение на една-единствена стока — работната сила), то в такъв случай доходът трябва да се разменя или срещу стоките, произвеждани и продавани изключително от капитала, или срещу такива видове труд, които също както и тези стоки се купуват за потребление, т. е. само заради присъщите им определени веществени свойства, заради тяхната потребителна стойност, заради услугите, които те оказват в своята веществена определеност на своите купувачи и потребители. За производителя на тези услуги те са стоки. Те имат определена потребителна стойност (въображаема или действителна) и определена разменна стойност. Но за купувача тези услуги са само потребителни стойности, предмети, в които [305] той потребява своя доход. Тези непроизводителни работници не получават безвъзмездно своя дял от дохода (работната заплата и печалбата), своя дял в стоките, създадени от производителния труд — те трябва да го купят, — но те нямат нищо общо с производството на тези стоки.
Обаче при всички обстоятелства е ясно: колкото повече доход (работна заплата и печалба) се изразходва за стоките, произведени от капитала, толкова по-малко може да бъде изразходвано за покупка на услугите на непроизводителните работници, и обратно.
Вещественият характер на един или друг труд, а следователно и на неговия продукт сам по себе си няма нищо общо с тази разлика между производителния и непроизводителния труд. Например готвачът и келнерите в ресторанта са производителни работници, доколкото техният труд се превръща в капитал за собственика на ресторанта. Същите лица са непроизводителни работници като домашна прислуга, доколкото аз не си създавам капитал от техните услуги, а изразходвам своя доход за тях. Но фактически същите лица и в ресторанта са за мен, потребителят, производителни работници.
„Оная част от годишния продукт на земята и труда на една страна, която възстановява капитала, винаги, непосредствено се употребява за издръжка само на производителните работници. Тя заплаща работната заплата само на производителния труд. Същата част, която непосредствено е предназначена да образува доход, било във вид на печалба или на рента, може еднакво да отива за издръжка както на производителните, така и на непроизводителните работници. Каквато и част от своите фондове да изразходва човек като капитал, той винаги очаква тя да му бъде възстановена с печалбата. Ето защо той я изразходва изключително за издръжка на производителни работници; след като изпълни за него своята функция на капитал, тя образува доход за тези последните. Всеки път обаче, когато той употребява част от своите фондове за издръжка на непроизводителни работници от един или друг вид, тя престава от този момент да му служи като капитал и постъпва в ония негови фондове, които са предназначени за непосредствено потребление“ (цит. съч., стр. 98).
Ясно е, че с постепенното овладяване на цялото производство на капитала, т. е. с изчезването на домашната и дребната форма на промишленост, с една дума, оная промишленост, която произвежда за собствено потребление и продуктите на която не са стоки — непроизводителните работници, т. е. работниците, услугите на които непосредствено се разменят срещу доход, в по-голямата си част изпълняват вече само лични услуги и само най-незначителна част от тях (например готвачът, шивачката, шивачът, който се занимава с поправки, и т. н.) произвежда веществени потребителни стойности. Че те не произвеждат стоки, произтича от самата същност на работата. Защото стоката като такава никога не е непосредствено предмет за потребление, а е носител на разменна стойност. Ето защо само твърде незначителна част от тези непроизводителни работници може при развит капиталистически начин на производство да участва непосредствено в материалното производство. Тя взема участие в последното само чрез размяна на своите услуги срещу доход. Това, както отбелязва А. Смит, не пречи стойността на услугите на тия непроизводителни работници да се определя — и да може да се определя — по същия (или по аналогичен) начин, по който се определя стойността на производителните работници. Именно — с производствените разходи, необходими за тяхната издръжка или за тяхното производство. Към това тук се прибавят и други обстоятелства, разглеждането на които не се отнася тук.
[306] Работната сила на производителния работник е стока за самия него. Също така стои работата и с работната сила на непроизводителния работник. Но производителният работник произвежда стока за купувача на неговата работна сила. А непроизводителният произвежда за него просто потребителна стойност, въображаема или действителна, но съвсем не стока. За непроизводителния работник е характерно, че той не произвежда стока за своя купувач, макар и да получава от него стока.
„Трудът на някои най-уважавани съсловия на обществото, подобно на труда на домашните слуги, не произвежда никаква стойност . . . Например владетелят с всичките си съдебни чиновници и офицери, цялата армия и флота са непроизводителни работници. Те са слуги на обществото и се издържат с част от годишния продукт на труда на други хора . . . Към същата класа трябва да бъдат отнесени... свещениците, юристите, лекарите, писателите от всякакъв вид; актьорите, клоуните, музикантите, оперните певци, танцьорките и т. н.“ (цит. съч., стр. 94—95).
Сама по себе си тази разлика между производителния и непроизводителния труд, както вече казахме, няма нищо общо нито с особената специалност на труда, нито с особената потребителна стойност, в която се въплътява тази специалност. В единия случай трудът се разменя срещу капитал, в другия — срещу доход. В единия случай трудът се превръща в капитал и създава печалба за капиталиста; в другия случай той е разход, един от обектите, за които се изразходва доходът. Например работникът на фабриканта на пиана е производителен работник. Неговият труд не само възстановява потребената от него работна заплата, но в неговия продукт, в пианото, в стоката, продавана от фабриканта, свръх стойността на работната заплата се съдържа и принадена стойност. Да приемем, обратно, че аз купувам целия материал, необходим за изработване на пиано (или нека дори самият работник да има този материал), и вместо да купя пиано от магазина, поръчвам да ми го направят у дома. В този случай майсторът на пиана е непроизводителен работник, тъй като неговият труд се разменя непосредствено срещу мой доход.
[4) ВТОРА ТРАКТОВКА НА ВЪПРОСА У СМИТ:
ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯТ ТРУД КАТО ТРУД, КОЙТО СЕ ОВЕЩЕСТВЯВА В СТОКАТА]Ясно е обаче, че в същата степен, в каквато капиталът подчинява цялото производство — така че всички стоки се произвеждат за продажба, а не за непосредствено потребление и съобразно с това расте производителността на труда, — се появява и все повече се засилва и една веществена разлика между производителните и непроизводителните работници, тъй като първите с незначителни изключения ще произвеждат само стоки, а вторите също с незначителни изключения ще извършват само лични услуги. Ето защо класата на първите ще произвежда непосредственото, материалното, състоящо се от стоки богатство, всички стоки, доколкото те не се състоят от самата работна сила. И в това се заключава едно от съображенията, които карат А. Смит към първата и принципно определящата differentia specifica*1 да прибави и други.
Така в резултат на преплитането на различни мисловни асоциации у Смит се получава следното:
„Трудът на домашния слуга“ (за разлика от труда на манифактурния работник) “...не дава никакво увеличение на стойността . . . Разходът за издръжката на домашния слуга никога не се връща. Човек забогатява, като наема много манифактурни работници; той обеднява, ако издържа много домашни слуги. При все това трудът на последните има своята стойност и заслужава възнаграждение също както и трудът на първите. Но трудът на манифактурния работник се фиксира и овеществява в един отделен предмет или в стока, която може да бъде продадена и която съществува поне известно време, след като самият тоя труд вече се е прекратил. Това е, тъй да се каже, определено количество труд, натрупано в процеса на неговото овеществяване и пазено в резерв, за да бъде използвано, ако стане нужда, при някой друг случай. Този предмет или, което е същото, цената на този предмет, може впоследствие, ако стане нужда, да приведе в движение количество труд, равно на това, което първоначално е било изразходвано за неговото производство. Трудът на домашния [307] слуга, напротив, не се фиксира или не се овеществява в един отделен предмет или в годна за продажба стока. Неговите услуги обикновено изчезват в момента на тяхното извършване и рядко оставят след себе си някаква следа или някаква стойност, срещу която впоследствие би могло да се получи равно количество услуги. Трудът на някои най-уважавани съсловия на обществото, подобно на труда на домашните слуги, не произвежда никаква стойност и не се фиксира или не се овеществява в никакъв трайно съществуващ предмет или пригодна за продажба стока“ (цит. съч., стр. 93—94).
За характеристика на непроизводителен работник тук имаме следните определения, в които заедно с това се разкриват звената на вътрешния ход на мислите на А. Смит:
Трудът на непроизводителния работник „не произвежда никаква стойност“, „не дава никакво увеличение на стойността“, „разходът за издръжката“ (на непроизводителния работник) „никога не се връща“, „той не се фиксира или не се овеществява в един отделен предмет или в стока, която може да бъде продадена“. Напротив, „неговите услуги обикновено изчезват в момента на тяхното извършване и рядко оставят след себе си някаква следа или някаква стойност, срещу която впоследствие би могло да се получи равно количество услуги“. Най-после, „той не се фиксира или не се овеществява в никакъв трайно съществуващ предмет или пригодна за продажба стока“.
Тук термините „производителен“ и „непроизводителен“ се вземат в смисъл, различен от този, който те имаха първоначално. Става дума вече не за производство на принадена стойност, което само по себе си подразбира възпроизводството на еквивалента на потребената стойност. Трудът на работника се смята тук за производителен дотолкова, доколкото той на мястото на потребената стойност дава еквивалент, присъединявайки със своя труд към някой материал също такова количество стойност, каквото се е съдържало в неговата работна заплата. Тук ние излизаме извън рамките на определението, което се отнася до обществената форма, извън рамките на определянето на производителните и непроизводителните работници с тяхното отношение към капиталистическото производство. От 9-а глава на IV книга (където А. Смит критикува учението на физиократите) се вижда, че той е стигнал до тая аберация, развивайки своите възгледи отчасти в противовес на физиократите, отчасти под тяхно влияние. Ако един работник в продължение на годината само възстановява еквивалента на своята работна заплата, той не е производителен работник за капиталиста. Наистина той възстановява на капиталиста своята работна заплата, покупната цена на своя труд. Но това е съвсем същата сделка, както ако капиталистът би купил стоката, произведена от този работник. Той заплаща труда, който се съдържа в постоянния капитал, приложен за нейното производство, и в работната заплата. Той притежава сега същото количество труд във формата на стока, каквото е притежавал преди във формата на пари. Неговите пари не се превръщат от това в капитал. В този случай имаме същото, както ако работникът сам беше притежател на своите производствени условия. От стойността на своя годишен продукт той трябва да задържа всяка година стойността на производствените условия, за да ги възстановява. В продължение на годината той е потребил или би могъл да потреби оная част от стойността на своя продукт, която е равна на присъединения през годината към неговия постоянен капитал нов труд. В този случай ние следователно не бихме имали капиталистическо производство.
Първото основание, по силата на което А. Смит нарича тоя вид труд „производителен“, се състои в това, че физиократите го наричат „безплоден“ и „непроизводителен“.
Така, в посочената глава Смит ни казва:
„Първо, [физиократите] признават, че тази класа“ (а именно промишлените класи, които не се занимават със земеделие) „възпроизвежда ежегодно стойността на своето собствено годишно потребление и запазва, най-малкото, фонда или капитала, който ѝ предоставя работа и ѝ дава възможност да съществува . . . Наистина арендаторите и селскостопанските работници възпроизвеждат свръх капитала, който им предоставя работа и средства за съществуване, ежегодно и чист продукт, чиста рента за поземления собственик . . . Трудът на арендаторите и селскостопанските работници без съмнение е по-производителен от труда на търговците, занаятчиите и манифактуристите. Но обстоятелството, че продуктът на една класа превъзхожда продукта на друга класа, не прави още другата класа безплодна и непроизводителна“ (цит. съч., том III, стр. 530 [френски превод на Гарние]).
„Тук следователно А. Смит се връща към физиократическия [308] възглед. Собствено „производителен труд“, труд, който произвежда принадена стойност, а поради това и „чист продукт“, се оказва земеделският труд. Смит се отказва от своя собствен възглед върху принадената стойност и приема възгледа на физиократите. Същевременно той издига против физиократите положението, че манифактурният (у него също и търговският) труд е все пак също производителен, макар и не в този висш смисъл на думата. Смит следователно излиза извън рамките на определението, което се отнася до обществената форма, извън рамките на определението на това, какво представлява „производителният работник“ от гледището на капиталистическото производство; той издига против физиократите тезиса, че неземеделската, промишлената класа възпроизвежда своята собствена работна заплата, следователно все пак произвежда стойност, равна на стойността, която тя потребява, и с това „запазва най-малкото фонда или капитала, който ѝ предоставя работа“. Така под влиянието на физиократите и в противовес на тях възниква неговото второ определение на „производителния труд“.
„Второ“ — казва А. Смит, — „по тази причина изглежда изобщо неправилно занаятчиите, манифактуристите и търговците да се поставят на една дъска с домашната прислуга. Трудът на домашния слуга не запазва фонда, който му предоставя работа и средства за съществуване. Този слуга получава работа и се издържа изцяло от разходите на своя господар и работата, която той изпълнява, не е от такъв вид, че да възстанови тези разходи. Тази работа се състои от услуги, които обикновено изчезват в момента на тяхното извършване ; тя не се фиксира и не се овеществява в пригодна за продажба стока, която би могла да възстанови стойността на тяхната работна заплата и издръжка. Противоположно на това трудът на занаятчиите, манифактуристите и търговците естествено се фиксира и овеществява в такъв предмет, който може да бъде продаден или разменен. Ето защо в главата за производителния и непроизводителния труд аз отнесох занаятчиите, манифактуристите и търговците към производителните работници, а домашната прислуга — към безплодните и непроизводителните“ (цит. съч., стр. 531).
Щом капиталът овладява цялото производство, доходът, доколкото той изобщо се разменя срещу труд, се разменя не непосредствено срещу труд, който произвежда стоки, а само срещу услуги. Той се разменя отчасти срещу такива стоки, които му служат като потребителни стойности, отчасти срещу услуги, които като такива се потребяват като потребителни стойности.
Стоката, за разлика от самата работна сила, е един противостоящ веществено на човека предмет, който притежава известна полезност за човека и в който е фиксирано, материализирано определено количество труд.
И така ние стигаме до определението, което по своята същина вече се съдържа в точка първа: производителен е оня работник, трудът на който произвежда стоки, при което този работник потребява не повече стоки, отколкото произвежда, отколкото струва неговият труд. Неговият труд се фиксира и овеществява „в такъв предмет, който може да бъде продаден или разменен“, „в пригодна за продажба стока, която би могла да възстанови стойността на тяхната“ (т. е. на работниците, които са изработили тези стоки) „работна заплата и издръжка“. Произвеждайки стоки, производителният работник непрекъснато възпроизвежда променливия капитал, който той непрекъснато потребява във формата на работна заплата. Той постоянно произвежда фонда, който го заплаща, „който му предоставя работа и средства за съществуване“.
Първо, към труда, „който се фиксира и овеществява в стока, която може да бъде продадена или разменена“, А. Смит, естествено, причислява всички видове умствен труд, които непосредствено се потребяват в материалното производство. Смит има тук предвид не само труда на работника, който работи непосредствено с ръце или пък на машините, но и труда на надзирателя, инженера, директора, търговския служещ и т. н., с една дума, труда на целия персонал, който е необходим в определена сфера на материалното производство за производството на определена стока — персонал, чийто съвместен труд (кооперация) е необходим за изготвянето на стоките. Всъщност те присъединяват към постоянния капитал своя съвкупен труд и повишават стойността на продукта с тази величина. (До каква степен важи това за банкерите[61] и т. н.?)
[309] Второ, А. Смит казва, че това обикновено не става с труда на непроизводителните работници. А. Смит много добре знае, че дори когато капиталът е овладял материалното производство, следователно когато, общо взето, е изчезнала домашната промишленост, изчезнал е трудът на дребния занаятчия, който непосредствено в дома на потребителя му създава потребителните стойности — дори тогава шивачката, която аз викам у дома да шие ризи, или работниците, които поправят мебелите, или слугата, който мие и разтребва къщата и т. н., или готвачката, която придава на месото и т. н. пригодна за потребление форма, фиксират своя труд в един или друг предмет и действително увеличават стойността на тези предмети, както и шивачката, която шие във фабриката, както и механикът, който поправя машината, както и работниците, които чистят машината, както и готвачката, която готви в ресторант като наемна работничка на капиталиста. Произведените от тях потребителни стойности потенциално са също стоки: ризите могат да бъдат заложени в заложната къща, къщата може да бъде продадена, мебелите могат да бъдат продадени на търг и т. н. Следователно изброените лица потенциално също са произвели стоки и са присъединили стойност към предметите на своя труд. Но те съставляват твърде незначителна категория сред непроизводителните работници и това, което е казано за тях, не може да се каже за масата домашни слуги, попове, правителствени чиновници, войници, музиканти и т. н.
Но колкото голям или малък да е броят на тези „непроизводителни работници“, във всеки случай ясно е — и Смит признава това със своя ограничителен израз: „ тези услуги обикновено изчезват в момента на тяхното извършване“ и т. н. — че не непременно един или друг специален вид труд, нито една или друга форма на проявление на неговия продукт го правят „производителен или непроизводителен“. Един и същ труд може да бъде производителен, когато аз го купувам като капиталист, като производител, с цел прилагането му да ми донесе увеличена стойност, и непроизводителен, когато го купувам като потребител, когато изразходвам своя доход с цел да потребя неговата (на труда) потребителна стойност, независимо от това, дали тази потребителна стойност изчезва с прекратяването на функционирането на самата работна сила, или пък се материализира, фиксира в една вещ.
За този, който като капиталист е купил труда на готвачката, за притежателя на ресторант, готвачката произвежда в ресторанта стока. Консуматорът на овнешки котлети трябва да заплати нейния труд и този труд възстановява на притежателя на ресторанта (освен печалбата) фонда, от който той продължава да плаща на готвачката. Напротив, ако аз купувам труда на една готвачка, която ми вари месо и др., не за да прилагам този труд като труд изобщо за получаване на принадена стойност, а за да го използвам именно като определен конкретен труд, в такъв случай нейният труд е непроизводителен, макар и да се фиксира в материален продукт, и със същия успех би могъл да бъде (в своя резултат) годна за продажба стока, каквато той в действителност се явява за притежателя на ресторанта. Остава обаче голяма разлика (разлика по самата същност на работата): на мене (на частното лице) готвачката не възстановява фонда, от който ѝ плащат. Защото аз купувам нейния труд не като елемент, който образува стойност, а изключително заради неговата потребителна стойност. Нейният труд не ми възстановява фонда, от който ѝ плащам, т. е. не ми възстановява нейната работна заплата така, както например обедът, който аз изяждам в ресторанта, не ми дава като такъв възможност да купя и изям още веднъж същия обед. Но същата разлика съществува и между стоките. Стоката, която капиталистът купува, за да възстанови своя постоянен капитал (например памучна тъкан, ако той има щамповъчна фабрика), му възстановява своята стойност в щампосаната басма. Напротив, ако капиталистът купува същата стока, за да потребява самата басма, стоката не му възстановява неговия разход.
Най-голямата част от обществото — т. е. работническата класа — е принудена впрочем да изпълнява този непроизводителен труд сама за себе си; но тя може да се залови за него само ако предварително е работила „производително“. Работникът може да си вари месо само ако е произвел работна заплата, с която може да заплати месото; той може да поддържа чисти своите мебели и жилището си, да почиства своите обувки само ако предварително е произвел стойността на мебелите, наема на квартирата, обувките. Следователно у самата тази класа производителни работници „непроизводителен труд“ се оказва трудът, който те изпълняват за самите себе си. Този непроизводителен труд никога не им дава възможност [310] отново да повторят същия непроизводителен труд, ако предварително не са работили производително.
Трето. От друга страна: антрепреньорът на театри, организаторът на концерти, съдържателят на публични домове и т. н. купуват временното разпореждане с работната сила на актьорите, музикантите, проститутките и т. н. (в действителност — по околен път, който представлява интерес само от гледището на икономическата форма и не влияе върху резултатите на процеса); те купуват този така наричан „непроизводителен труд“, чиито „услуги изчезват в момента на тяхното извършване“ и не се фиксират или не се овеществяват в „трайно съществуващ“ (или, с други думи, „особен“) „предмет или пригодна за продажба стока“ (освен самите тия услуги). Продажбата на тези услуги на публиката възстановява на антрепреньора работната заплата и му дава печалба. И тези услуги, които той купува по този начин, му дават възможност да ги купи отново, т. е. сами възстановяват фонда, от който се заплащат. Същото важи например за труда на писарите, които работят в кантората на адвоката, само с тази разлика, че услугите на писарите в повечето случаи се въплътяват още в твърде обемисти „особени предмети“, във формата на огромни купища документи.
Вярно е, че на самия антрепреньор тези услуги се заплащат от доходите на публиката. Но не по-малко вярно е, че точно така стои работата и с всички продукти, доколкото те отиват в индивидуално потребление. Страната наистина не може да експортира тези услуги като такива; но тя може да експортира техните изпълнители. Така Франция експортира танцмайстори, готвачи и т. н., а Германия — учители. Разбира се, заедно с експорта на танцмайстори и учители се експортира и техният доход, докато експортът на танцувални обувки и книги доставя на страната възстановяваща ги стойност.
Следователно, ако, от една страна, част от така наричания непроизводителен труд се въплътява в материални потребителни стойности, които със същия успех биха могли да бъдат стоки („пригодни за продажба стоки“), то, от друга страна, част от услугите, които съществуват в чист вид — които не приемат предметна форма, не получават като вещ самостоятелно битие, отделно от изпълнителя на тези услуги, и не влизат като съставна част в стойността на някоя стока, — може да бъде купена с капитал (от непосредствения купувач на труда), може да възстановява своята собствена работна заплата и да доставя печалба. С една дума, производството на тези услуги може в известна своя част да бъде подчинено на капитала, както, от друга страна, една част от труда, който се въплътява в полезни предмети, се купува непосредствено от доход и не се подчинява на капиталистическото производство.
Четвърто. Целият свят на „стоките“ може да бъде разделен на две големи части. Първо, работна сила; второ, стоки, отличаващи се от самата работна сила. А покупката на такива услуги, които се изразяват в обучаване на работната сила, които я съхраняват, видоизменят и т. н., с една дума, дават ѝ специалност или само служат за нейното съхраняване, следователно например услугите на учителя, доколкото той е „промишлено-необходим“ или полезен, услугите на лекаря, доколкото той поддържа здравето, т. е. запазва източника на всички стойности — самата работна сила, — всичко това е покупка на такива услуги, които дават в замяна на себе си „пригодна за продажба стока и т. н.“, а именно самата работна сила, в разходите за производството и възпроизводството на която влизат тези услуги. Впрочем А. Смит знаеше каква нищожна роля играят разходите за „образование“ в производствените разходи на масата работници. И при всички обстоятелства услугите на лекаря принадлежат към faux frais*2 на производството. Те може да бъдат отнесени към разходите за ремонтиране на работната сила. Да приемем, че по една или друга причина работната заплата и печалбата намаляват едновременно както по своята съвкупна стойност — например поради това, че нацията е станала по-ленива, — така и по своята потребителна стойност, поради това, че трудът е станал по-малко производителен в резултат на лоша реколта и т. н.; с една дума, да приемем, че частта от продукта, стойността на която е равна на дохода, се намалява, защото през последната година е присъединен по-малко нов труд и защото присъединеният труд е по-малко производителен. Ако капиталистът и работникът биха пожелали сега да потребяват във веществени продукти същата стойностна сума, както и преди, те биха могли да купуват по-малко лекарски, учителски и т. н. услуги. Ако биха били принудени да изразходват за лекар и учител толкова, колкото преди, те би трябвало да ограничат потреблението на други неща. И така, ясно е, че трудът на лекаря и учителя не създава непосредствено фонда, от който те се заплащат, макар техният труд да влиза в производствените разходи на фонда, който изобщо създава всички стойности, а именно в производствените разходи на работната сила.
[311] А. Смит продължава:
„Трето, изглежда неправилно от всяко гледище твърдението, че трудът на занаятчиите, манифактуристите и търговците не увеличава действителния доход на обществото. Дори ако приемем например, както изглежда приема разглежданата тук теория, че стойността на дневното, месечното и годишното потребление на тази класа се равнява точно на стойността на нейното дневно, месечно, годишно производство, все пак оттук съвсем не следва, че нейният труд не добавя нищо към действителния доход, на обществото, към действителната стойност на годишния продукт на земята и труда на обществото. Така например един занаятчия, който в първите шест месеца след жътвата извършва работа за 10 ф. ст., дори ако той потребява през това време жито и други средства за съществуване за 10 ф. ст., всъщност добавя към годишния продукт на земята и труда на обществото стойност от 10 ф. ст. Като потребява един полугодишен доход от 10 ф. ст. в жито и други средства за съществуване, той в същото време произвежда със своята работа еднакво голяма стойност, с която може да се купи било за него, било за когото и да било другиго точно такъв полугодишен доход. Ето защо стойността на това, което е потребено и произведено през тези шест месеца, се равнява не на 10, а на 20 ф. ст. Разбира се, напълно възможно е във всеки даден момент да бъдат налице не повече от 10 ф, ст. от тая стойност. Но ако житото и другите средства за съществуване на стойност 10 ф. ст., потребени от занаятчията, бяха потребени от един войник или домашен слуга, стойността на тази част от годишния продукт, която би съществувала в края на шестте месеца, би била с 10 ф. ст. по-малка, отколкото е в действителност в резултат на труда на занаятчията. Следователно, макар и да приемаме, че стойността на това, което занаятчията произвежда, никога не превишава стойността, която той потребява, все пак във всеки момент съвкупната стойност на стоките, които се намират действително на пазара, ще бъде в резултат на неговия труд по-голяма, отколкото би била, ако той не работи“ (цит. съч., книга IV, глава 9, стр. 531—533 [III том на френския превод на Гарние]).
А нима във всеки даден момент [съвкупната] стойност на стоките, които се намират на пазара, не ще бъде в резултат на „непроизводителния труд“ по-голяма, отколкото би била без този труд? Нима във всеки момент наред с пшеницата, месото и т. н. няма на пазара и проститутки, адвокати, проповеди, концерти, театри, войници, политически дейци и т. н.? Тези приятели не получават даром житото и други средства за съществуване или за увеселение. За това те дават или натрапват своите услуги, които, като такива, имат потребителна стойност, а в резултат на техните производствени разходи — и разменна стойност. Всеки момент между предметите за потребление наред с предметите за потребление, които съществуват във вид на стоки, има известно количество предмети за потребление във вид на услуги. По такъв начин общата сума на предметите за потребление винаги е по-голяма, отколкото би била, ако нямаше пригодни за потребление услуги. А, второ, по-голяма е и стойността, защото е равна на стойността на стоките, които поддържат тези услуги,, и на стойността на самите услуги. Тъй като тук, както и при всяка размяна на стока срещу стока, се дава еквивалент за еквивалент, следователно една и съща стойност е в наличност два пъти: веднъж на страната на купувача и веднъж на страната на продавача.
{А. Смит продължава за физиократите:
„Когато привържениците на тази система твърдят, че потреблението на занаятчиите, манифактуристите и търговците се равнява на стойността на онова, което те произвеждат, те вероятно имат предвид само обстоятелството, че доходът на тези работници, или фондът, предназначен за тяхното потребление, е равен на тази стойност“ (т. е. на стойността на това, което те произвеждат) (цит. съч., стр. 533).
Физиократите бяха прави в това, що се отнася до работниците и предприемачите, взети заедно; печалбата на последните включва рентата просто като своя специална рубрика.}
[312] {Във връзка с това, т. е. във връзка със своята критика на физиократите, А. Смит отбелязва (книга IV, глава 9):
„Годишният продукт на земята и труда на едно общество може да бъде увеличен само по два начина: или, първо, чрез усъвършенстване на производителната способност на полезния труд, който действа в дадено време в дадена общество; или, второ, чрез увеличаване на количеството на този труд. За да стане каквото и да било усъвършенстване или нарастване на производителната способност на полезния труд, необходимо е или усъвършенстване на ловкостта на работника, или усъвършенстване на машините, с помощта на които той работи... Увеличаването на количеството на полезния труд, прилаган в дадено време в обществото, зависи изключително от увеличаването на капитала, който го привежда в действие, а увеличаването на този капитал на свой ред трябва да се равнява точно на сумата на спестяванията, които правят от своя доход лицата, управляващи този капитал, или пък някои други лица, които им го дават в заем“ (стр. 534—535).
Тук се получава двоен омагьосан кръг. Първо: годишният продукт се увеличава в резултат на увеличаването на производителността на труда. Всички средства за увеличаване на тази производителност (доколкото това увеличение не се причинява от случайности на природата, като например особено благоприятно време и т. н.) изискват увеличение на капитала. Но за да се увеличи капиталът, необходимо е да се увеличи годишният продукт на труда. Първи омагьосан кръг. Второ, годишният продукт може да бъде увеличен чрез увеличаване на количеството на прилагания труд. Но количеството на прилагания труд може да бъде увеличено само ако се увеличи предварително капиталът, който „прилага труда“. Втори омагьосан кръг. Смит се опитва да се измъкне от тези два омагьосани кръга с помощта на „спестяванията“. Под този израз той разбира превръщането на дохода в капитал.
Вече само по себе си неправилно е да се разглежда цялата печалба като „доход“ на капиталиста. Законът на капиталистическото производство, напротив, изисква част от принадения, незаплатения труд, изпълняван от работника, да се превръща в капитал. Когато отделен капиталист действа като капиталист, т. е. като изпълнител на функциите на капитала, това превръщане на печалбата в капитал, разбира се, може да изглежда на самия него като спестяване, но дори и за самия него то се явява като необходимост от резервен фонд. Обаче увеличаването на количеството на труда зависи не само от броя на работниците, но и от продължителността на работния ден. Следователно количеството труд може да бъде увеличено, без да се увеличава частта от капитала, която се превръща в работна заплата. При това условие не е необходимо също да се увеличава количеството на машините и т. н. (макар че те ще се износват по-бързо; но това не изменя работата). Необходимо би било само да се увеличи частта от суровините, която отива за семена и т. н. При това остава правилно, че във всяка дадена страна (ако се абстрахираме от външната търговия) принаденият труд преди всичко трябва да има място в земеделието, за да стане възможен в ония отрасли на промишлеността, които получават суровини от земеделието. Част от суровините — каменни въглища, желязо, дървен материал, риба и т. н. (последната например като тор), всички торове от неживотински произход — може да бъде получена в резултат на просто увеличаване на труда (при предишния брой работници). Следователно не това е необходимо. От друга страна, по-рано вече беше показано, че увеличаването на производителността предполага първоначално винаги само концентрация на капитал[62], а не натрупване на капитал. Но по-късно двата тези процеса се допълнят взаимно.}
{Причината, поради която физиократите проповядваха laissez faire, laissez passer*3 т. е. свободната конкуренция, правилно е посочена от Смит в следния откъс:
„Търговията, която се води между тези две различни групи на населението“ (града и селото), „се състои в последна сметка в размяна на известно количество сурови продукти срещу известно количество манифактурни изделия. Ето защо колкото по-скъпи са последните, толкова по-евтини са първите и всичко, което в дадена страна води към повишаване на цените на манифактурните изделия, води с това и към понижаване на цената на суровия продукт на земята и по този начин забавя развитието на земеделието.“ Но всички стеснения, ограничения, налагани на манифактурата и на външната търговия, оскъпяват манифактурните изделия и т. н. Следователно, и т. н. (Смит, цит. съч., стр. 554—556).}
***
[313] И така вторият (или по-точно, преплитащият се с другия изложен по-горе негов възглед) възглед на Смит за „производителния“ и „непроизводителния труд“ се свежда до това, че производителен е трудът, който произвежда стока, а непроизводителен — трудът, който не произвежда „никаква стока“. Смит не отрича, че и единият, и другият вид труд е стока. Виж по-горе:*4 „Трудът на последните има своя стойност и заслужава възнаграждение също както и трудът на първите“ (а именно — икономически. За моралната и т. п. гледна точка и дума не става нито по отношение на единия, нито по отношение на другия вид труд). Но понятието стока включва в себе си, че трудът се въплътява, материализира, овеществява в своя продукт. Самият труд в неговото непосредствено битие, в неговото живо съществуване не може да се разглежда непосредствено като стока — като стока може да се разглежда само работната сила, временната проява на която е самият труд. Само такъв възглед ни изяснява както понятието наемен труд в собствения смисъл на думата, така и понятието „непроизводителен труд“, който А. Смит определя навсякъде с производствените разходи, необходими за производството на „непроизводителния работник“. Следователно стоката трябва да се разглежда като нещо, което има различно от самия труд съществуване. Но тогава светът на стоките се разпада на две големи категории:
На едната страна — работните сили.
На другата страна — самите стоки.
Обаче материализацията и т. н. на труда не следва да се разбира така по шотландски, както я разбира А. Смит. Ако говорим за стоката като за материализиран израз на труда — в смисъл на нейната разменна стойност, — то това е само въображаем, т. е. изключително социален начин на съществуване на стоката, който няма нищо общо с нейната телесна реалност; стоката се представя като определено количество обществен труд или пари. Възможно е конкретният труд, резултат на който е тя, да не оставя върху нея никаква следа. В манифактурната стока тази следа се запазва във форма, която остава външна за суровините. Обаче в земеделието и т. н. — макар формата, която е получила стоката, например пшеницата, волът и т. н., също да е продукт на човешкия труд, и то на труд, който се наследява и допълня от поколение на поколение — това не личи върху продукта. Има и такъв отрасъл на промишления труд, където цел на труда съвсем не е изменението на формата на предмета, а само изменението на неговото пространствено положение. Например ако една стока се доставя от Китай в Англия и т. н, върху самия предмет никой не ще забележи никакви следи от труда, изразходван за превоза (може би някой само ще си спомни, че даденият предмет не е от английски произход). Следователно материализацията на труда в стоката не бива да се разбира по посочения по-горе начин. (Тук заблуждението идва от това, че едно обществено отношение се явява във формата на предмет.)
При все това остава вярно, че стоката се явява като минал, овеществен труд и следователно, ако не се явява във формата на предмет, тя може да се явява само във формата на самата работна сила, а живият труд, като такъв, никога не може да бъде непосредствено стока (а може да стане такава само по един или друг околен път, който на практика изглежда безразличен, но разкрива своето значение при определянето на различните работни заплати). Следователно Смит би трябвало да признае за производителен труд такъв труд, който или произвежда стоки, или непосредствено произвежда, формира, развива, запазва, възпроизвежда самата работна сила. Този последния вид труд А. Смит изключва от своята рубрика производителен труд; той прави това произволно, но се ръководи при това от някакъв верен инстинкт, който му подсказва, че ако включи тук и този труд, ще открие широко вратата за всевъзможни необосновани претенции за званието производителен труд.
Следователно, доколкото се абстрахираме от самата работна сила, производителният труд се свежда до такъв труд, който произвежда стоки, материални продукти, изготвянето на които е струвало определено количество труд или работно време. Между материалните продукти са включени всички произведения на изкуството и науката, книги, картини, статуи и др. т., доколкото те съществуват като предмети. Но, по-нататък, продуктът на труда трябва да бъде стока в смисъл на „пригодна за продажба стока“, т. е. в смисъл на стока в нейната първа форма, на която тепърва предстои да премине през своята метаморфоза. (Да приемем, че един фабрикант, нямайки възможност да купи готова машина, си я построява сам не за да я продаде, а за да я използва като потребителна стойност. Но в такъв случай той я употребява като част от своя постоянен капитал, следователно продава я на части във формата на продукта, за изготвянето на който тя е съдействала.)
[314] И така, макар известни видове труд на домашната прислуга да могат също да бъдат представени в стоки (potentia*5) и дори ако ги разглеждаме от веществена страна, в същите потребителни стойности, това не е производителен труд, тъй като в действителност те произвеждат не „стока“, а непосредствено „потребителни стойности“. А що се отнася до ония видове труд, които са производителни за техния купувач или наемател, като например труда на актьора за театралния антрепреньор, те биха се оказали непроизводителни видове труд, защото техният купувач може да ги продава на публиката не във формата на стока, а само във формата на самата дейност.
Ако се абстрахираме от това, производителен труд е трудът, който произвежда стоки, а непроизводителен труд — трудът, който произвежда лични услуги. Първият вид труд е представен в пригоден за продажба предмет; вторият вид труд трябва да бъде потребен през времето, когато се извършва. Първият вид труд (с изключение на труда, който създава самата работна сила) обхваща цялото съществуващо във вещна форма материално и интелектуално богатство — месото, както и книгите; вторият обхваща всички видове труд, които задоволяват някоя въображаема или действителна потребност на индивида или дори се натрапват на индивида против неговата воля.
Стоката е най-елементарната форма на буржоазното богатство. Ето защо и трактовката на „производителния труд“ като труд, който произвежда „стока“, съответства много повече на елементарното гледище, отколкото определението на производителния труд като труд, който произвежда капитал.
Противниците на А. Смит оставиха без внимание неговото първо, съответстващо на същината на въпроса обяснение и се хванаха за второто, подчертавайки неизбежните тук противоречия и непоследователности. Но и тук те си улесниха полемиката, като съсредоточиха своето внимание върху вещественото съдържание на труда, особено върху определението, че трудът трябва да се фиксира в един повече или по-малко траен продукт. Ние сега ще видим кое именно предизвика особено полемиката.
Предварително — още една бележка. А. Смит смята за голяма заслуга на физиократическата система нейното положение, че
„богатството на народите се състои не от непригодните за потребление злато и сребро, а от пригодните за потребление блага, които се възпроизвеждат всяка година от труда на обществото“ (том III [френско издание 1802 г.], книга IV, глава 9, стр. 538).
Тук пред нас е родословието на неговото второ определение на производителния труд. Определението на принадената стойност зависеше естествено от формата, в която се схващаше самата стойност. Ето защо в монетарната или меркантилистката система принадената стойност се явява като пари; у физиократите — като продукт на земята, като земеделски продукт; най-после у А. Смит — като стока изобщо. У физиократите, доколкото те засягат субстанцията на стойността, стойността се свежда просто до потребителна стойност (материя, вещество), точно както у меркантилистите тя се свежда просто до форма на стойността — форма, в която продуктът се явява като всеобщ обществен труд, като пари. У А. Смит двете условия на стоката, потребителната стойност и разменната стойност, са взети заедно и поради това у него производителен е всеки труд, който е представен в някаква потребителна стойност, в полезен продукт. Обстоятелството, че в този последния е представен именно производителният труд, вече заключава в себе си това, че този продукт същевременно се равнява на определено количество всеобщ обществен труд. Противоположно на физиократите А. Смит възстановява стойността на продукта като нещо, което съставлява същността на буржоазното богатство; но, от друга страна, той я освобождава от чисто фантастичната форма — формата на злато и сребро, — в която стойността се явява на меркантилистите. Всяка стока е an sich*6 пари. Не може да не се признае, че А. Смит тук заедно с това се връща повече или по-малко и към представата на меркантилистите за „трайността“ (фактически — „непригодността за непосредствено потребление“) на едни или други продукти на труда. Тук следва да си спомним онова място у Пети (виж моята I част, стр. 109[63], където се цитира „Political Arithmetic“ на Пети), където богатството се оценява съобразно с това, доколко то е непреходно, повече или по-малко трайно, и където в края на краищата над всичко се поставят златото и среброто като „непреходно богатство“.
„Като ограничи областта на богатството“ — казва А. Бланки — „изключително с ония стойности, които са фиксирани в материални субстанции, Смит зачерта в книгата на производството цялото безгранично множество от нематериални стойности, дъщерите на духовния капитал на цивилизованите нации“ и т. н. („Histoire de l'economie politique“, Bruxelles, 1839, стр. 152).
[5) ПРОЦЕСЪТ HA ВУЛГАРИЗИРАНЕТО HA БУРЖОАЗНАТА ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ
ПО ВЪПРОСА ЗА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД]Полемиката срещу изтъкнатата от А. Смит разлика между производителния и непроизводителния труд се водеше предимно от dii minorum gentium*7 (между които Щорх е все още най-видният); ние не намираме тази полемика нито у един от значителните икономисти, [315] у никого, за когото би могло да се каже, че е направил някакво откритие в политическата икономия; но затова пък на нея се предават със страст второразредните писачи, а особено пропитите от менторски дух компилатори и съставители на компендиуми*8, както и пишещите в белетристичен маниер дилетанти и вулгаризатори в тази област. Тази полемика срещу Адам Смит беше предизвикана главно от следните обстоятелства:
На грамадната маса така наречени „висши“ работници — като държавните чиновници, военни, виртуози, лекари, попове, съдии, адвокати и т. н., трудът на които отчасти не само не е производителен, но по същина е разрушителен, и които все пак умеят да си присвояват твърде голям дял от „материалното“ богатство, било като продават своите „нематериални“ стоки, било като насилствено ги натрапват — на всички тях съвсем не беше приятно да бъдат причислени в икономическо отношение към една класа със скитниците-комедианти и с домашната прислуга и да се явят просто като готованци, паразити, които живеят за сметка на истинските производители (или по-точно за сметка на агентите на производството). Това беше своеобразно развенчаване тъкмо на ония функции, които дотогава бяха обкръжени от ореола на светостта и се ползваха със суеверна почит. В своя класически период политическата икономия, както и самата буржоазия през периода, когато току-що бе заела своето място в обществото, се отнасяше строго и критично към държавната машина и т. н. По-късно тя разбра — и това проличава и в нейната практика, — убеди се от опит, че от нейната собствена организация израства необходимостта от наследената обществена комбинация на всички тия отчасти съвсем непроизводителни класи.
Ако споменатите по-горе „непроизводителни работници“ не произвеждат наслади и поради това търсенето на техните услуги не зависи изцяло от това, как възнамерява да изразходва своята работна заплата или своята печалба един или друг агент на производството; ако те, напротив, стават необходими или сами се правят необходими отчасти поради съществуването на физически недъзи (както лекарите) или духовна немощ (както поповете), или поради конфликта на частните интереси и националните интереси (както политическите дейци, всички юристи, полицаи, войници) — за А. Смит, както и за самия промишлен капиталист и за работническата класа те се явяват като faux frais на производството, които следователно трябва по възможност да бъдат сведени до най-необходимия минимум и поевтинени колкото може повече. Буржоазното общество възпроизвежда отново в присъщата му форма всичко, против което се е борило в неговата феодална или абсолютистка форма. И поради това сикофантите на това общество, особено на неговите висши съсловия, правят главно свое занятие преди всичко теоретическата реставрация дори на чисто паразитната част от тези „непроизводителни работници“ или обосноваването на прекалените претенции на необходимата част от тях. Всъщност това беше провъзгласяване на зависимостта на идеологическата и на подобните на нея класи от капиталистите.
Но, второ, ту едни, ту други икономисти обявяваха за „непроизводителна“ една част от агентите на производството (самото материално производство). Така например оная част от икономистите, която представлява интересите на промишления капитал (Рикардо), обяви за „непроизводителен“ поземления собственик. Други (например Кери) обявяват за „непроизводителен“ работник търговеца. След това се появиха дори такива, които обявиха за непроизводителен вече самия „капиталист“ или най-малкото се стремяха да сведат неговите претенции върху материалното богатство до „работната заплата“, т. е. до заплатата, получавана от „производителен работник“. Много от работниците на умствения труд, изглежда, клоняха към този скептичен възглед за производителността на капиталиста. Затова беше вече време да се направи компромис и да се признае „производителността“ на всички класи, които не принадлежат пряко към агентите на материалното производство. Едната ръка мие другата и както в „Баснята за пчелите“[64] трябваше да се докаже, че и от „производително“, от икономическо гледище буржоазният свят с всичките му „непроизводителни работници“ е най-хубавият от всички светове; толкова повече че самите „непроизводителни работници“ от своя страна изтъкнаха критически съображения относно производителността на ония класи, които изобщо са „fruges consumere nati“*9, или пък относно такива агенти на производството, които като например поземлените собственици съвсем нищо не правят, и т. н. Както безделниците, така и техните паразити трябваше да намерят своето място в този най-добър свят.
Трето. Колкото повече се развиваше господството на капитала, колкото по-зависими от него ставаха в действителност и производствените сфери, които не се отнасят непосредствено до създаването на материалното богатство — особено когато в служба на материалното производство бяха поставени положителните (природните) науки, — [316] толкова повече подчинените сикофанти на политическата икономия започваха да смятат за свое задължение да възвеличават и оправдават всяка сфера на дейност, като изтъкваха, че тя е „свързана“ с производството на материално богатство, че е средство за него; и на всекиго те оказваха чест с това, че го обявяваха за „производителен работник“ в „първия“ смисъл, т. е. работник, който работи в служба на капитала, полезен в едно или друго отношение за обогатяването на капиталиста, и т. н.
Тук вече заслужават предпочитание такива хора като Малтус, които пряко защищават необходимостта и полезността на „непроизводителните работници“ и явните паразити.
[6) ПРИВЪРЖЕНИЦИ НА ВЪЗГЛЕДИТЕ НА СМИТ ПО ВЪПРОСА
ЗА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД. КЪМ ИСТОРИЯТА НА ВЪПРОСА][а) ПРИВЪРЖЕНИЦИ НА ПЪРВАТА ТРАКТОВКА: РИКАРДО, СИСМОНДИ]
Не заслужава да се губи време за подробно разглеждане на пошлостите на Ж. Гарние (преводача на Смит), граф Лодердел, Брум, Сей, Щорх, а по-късно Сениор, Роси и т. н. по повод на този пункт. Достатъчно ще бъде да приведем няколко характерни места.
Още предварително ще отбележим едно място от Рикардо, където той доказва, че за „производителните работници“ е много по-полезно, когато собствениците на принадената стойност (печалба, поземлена рента) я потребяват за „непроизводителни работници“ (например за домашна прислуга), отколкото когато я изразходват за създаваните от „производителните работници“ луксозни предмети.
{Сисмонди в „Nouveaux Principes“(том I, стр. 148) приема правилната трактовка на разликата, която прави Смит (както това се разбира от само себе си и у Рикардо): действителната разлика между производителната и непроизводителната класа се състои в това, че
„първата винаги разменя своя труд срещу капитала на нацията, а втората винаги го разменя срещу част от националния доход“.
Сисмонди, разглежда принадената стойност също по А. Смит:
„Макар работникът със своя дневен труд да създава много повече, отколкото е неговият дневен разход, все пак след подялбата със земевладелеца и капиталиста той рядко получава такъв дял, който значително да превишава най-необходимото за съществуване“ (Сисмонди. Nouveaux Principesи т. н., том I, стр. 87).}
Рикардо казва:
„Ако земевладелецът или капиталистът изразходва своя доход, по примера на барона от старите времена, за издръжка на многобройна свита или домашни слуги, той дава занятие на много по-голям брой хора, отколкото ако изразходва своя доход за разкошно облекло или за скъпа мебел, карети, коне или други луксозни предмети. И в двата случая чистият, а също и брутният доход ще бъде един и същ, но във всеки от тези случаи чистият доход се реализира в различни стоки. Ако моят доход възлиза на 10 000 ф. ст., прилага се приблизително същото количество производителен труд, както ако аз го реализирам в разкошно облекло, скъпа мебел и т. н., така и ако го реализирам в определено количество продоволствие и обикновено облекло със същата стойност. Но ако аз реализирам своя доход в стоки от първия вид, то следствието на това не ще бъде ново търсене на труд: аз ще се ползвам от своята мебел и от облеклото и с това въпросът ще бъде изчерпан; ако пък, напротив, аз реализирам своя доход в продоволствие и обикновено облекло и наемам домашни слуги, в този случай към предишното търсене на работници се прибавя и търсенето на всички ония, на които съм в състояние да дам занятие посредством моя доход от 10 000 ф. ст. или посредством купуването с него количество продоволствие и обикновено облекло, и такова увеличение на търсенето би станало само защото съм избрал този втори начин на изразходване на моя доход. А тъй като работниците са заинтересовани в търсенето на труда, те, естествено, трябва да желаят колкото може повече доход да се отклонява от придобиването на луксозни предмети и да се употребява за издръжка на домашни слуги“ (Ricardo. Principles.3rd edition, 1821, стр. 475—476).
[б) РАННИ ОПИТИ ЗА РАЗГРАНИЧАВАНЕ НА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ
И НЕПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД (ДЕВЕНАНТ. ПЕТИ)]Девенант привежда таблицата на един стар статистик, Грегори Кинг, озаглавена „Таблица на доходите и разходите на различни семейства в Англия през 1688 г.“. В нея ученият мъж Кинг дели целия народ на две главни класи: на класа, която „умножава богатството на кралството“, наброяваща 2 675 520 души, и класа, която „намалява богатството на кралството“, възлизаща на 2 825 000 души; първата класа следователно е „производителна“, втората — „непроизводителна“. „Производителната“ класа се състои от лордове, баронети, рицари, ескуайъри, аристократи, висши и низши чиновници, търговци, които се занимават с морска търговия, юристи, свещеници, земевладелци, арендатори, хора на свободните професии, дребни и едри търговци, занаятчии, морски и армейски офицери. Напротив, в „непроизводителната“ класа влизат: моряците (common seamen), земеделските работници и надничарите в манифактурите (labouring people and out servants), селяните [cottagers] (които съставляваха по времето на Девенант още 1/5 от цялото население на Англия), [317] редниците във войската, пауперите, циганите, крадците, просяците и изобщо скитниците. Девенант пояснява по следния начин тази таблица за ранговете на преучения Кинг:
„С това той иска да каже, че първата от двете класи на народа се издържа сама с помощта на земята, умението и прилежанието и всяка година прибавя по нещо към националния капитал и освен това всяка година отделя определена сума от своите излишъци за издръжка на други. А от ония, които принадлежат към втората класа, някои отчасти сами се издържат със своя труд, но останалите, както и техните жени и деца, се издържат за сметка на други; това е бреме за обществото, тъй като те всяка година потребяват онова, което в противен случай би било прибавено към съвкупния капитал на нацията“ (D'Avenant.An Essay upon the Probable Methods of making a People Gainers in the Ballance of Trade. London, 1699,стр. 23 и 50).
Освен това за представите на меркантилистите върху принадената стойност е характерно следното място от Девенант:
„Износът на нашия собствен продукт трябва да обогати Англия; за да имаме благоприятен търговски баланс, ние трябва да изнасяме нашия собствен продукт, срещу който ще купуваме произвеждани в чужбина предмети, необходими за наше собствено потребление, при което у нас трябва да остава излишък или във вид на благороден метал, или във вид на стоки, които бихме могли да продадем в други страни; този излишък образува печалбата, която нацията извлича от търговията. Неговата величина се намира в зависимост от естествената пестеливост на изнасящия народ“ (пестеливост, с която се отличават холандците, но не англичаните — виж стр. 46 и 47 от цитираното съчинение) „и от ниската цена на неговия труд и неговите манифактурни изделия, която му позволява да продава тези изделия на чуждите пазари по-евтино от всички свои конкуренти“ (Девенант, цит. съч., стр. 45 — 46).
{„Когато продуктите се потребяват в страната, един печели само онова, което друг губи, и нацията като цяло ни най-малко не става по-богата; но всичко, което се потребява в чужбина, представлява явна и сигурна печалба“ („An Essay on the East — India Trade, etc., London, 1697 [стр. 31]).}
{Този труд, напечатан като приложение към друго съчинение на Девенант, написано в негова защита[65], не е „Considerations on the East — India Trade“, 1701 г., които привежда Мак-Кълък.}
Впрочем не трябва да си представяме тези меркантилисти за такива глупци, каквито ги изобразяваха по-късно вулгарните привърженици на свободната търговия. Във втория том на своите „Discourses on the Public Revenues and on the Trade of England“ etc., London, 1698, Девенант между другото казва:
„Златото и среброто наистина служат за мерило на търговията, но неин извор и първоизточник у всички народи са естествените и изкуствените произведения на страната, т. е. онова, което произвеждат нейната земя или труд, и усърдието на хората, които я населяват. И това е вярно до такава степен, че един или друг народ по силата на някое обстоятелство може дори съвсем да се лиши от всякакви пари, но ако това е многочислен, трудолюбив, опитен в търговията, изкусен в мореплаването народ, който притежава добри пристанища, владее земя, която ражда много разнообразни продукти, той все пак ще бъде в състояние да води търговия и в скоро време ще стане притежател на голямо количество сребро и злато. Така че истинското и действителното богатство на страната са нейните собствени произведения“ (стр. 15). „Златото и среброто са толкова далеч от това, да бъдат единствените неща, които заслужават да се наричат съкровища или богатства на една нация, че парите наистина не са нищо повече от сметни марки, с помощта на които хората са привикнали да водят сметките в своите делови сношения“ (стр. 16). „Под богатство ние разбираме това, което дава на владетеля и на неговия народ изобилие, благополучие и сигурност; съкровище е също и онова, което за нуждите на хората, срещу злато и сребро, е превърнато в постройки и в подобряване на почвата, както и в други предмети, които могат да бъдат разменени срещу тези метали, като например плодовете на земята и произведенията на промишлеността или чуждестранните стоки и търговски кораби... Дори преходните блага могат да се смятат за богатство на нацията, ако могат да се разменят — макар и да остават неразменени — срещу злато и сребро; и те според нас са богатство не само във взаимоотношенията между един индивид и друг, но и във взаимоотношенията между една страна и друга“ (стр. 60—61). „Простият народ*10 — това е стомахът на държавното тяло. В Испания този стомах не приемаше парите както трябва, [318] не ги смилаше... Търговията и промишлеността са единствените средства, които могат да осигурят такова смилане и разпределяне на златото и среброто, което ще доставя необходимите хранителни вещества на държавното тяло“ (стр. 62—63).
Впрочем още у Пети също се среща понятието производителни работници (само че той отнася към тях и войниците).
„Земеделците, моряците, войниците, занаятчиите и търговците са истинските опори на всяко общество; всички други крупни професии се пораждат от слабостите и неуспехите на тия хора; а морякът сам съединява в свое лице трима от тази четворка“ (мореплавателя, търговеца и войника) („Political Arithmetic“, London, 1699, стр. 177). „Трудът на моряка и корабният фрахт винаги са по своята природа износима стока, чийто излишък над вноса носи на страната пари и т. н.“ (цит. съч., стр. 179).
По този повод Пети отново доказва изгодите от разделението на труда:
„Онези, които господстват в морската търговия, могат и при по-евтин фрахт да работят с по-голяма печалба, отколкото други при по-голям“ (по-скъп фрахт); „защото както една рокля излиза по-евтино, ако един извършва една операция, друг — друга, и т. н., така и онези, които господстват в морската търговия, могат да строят различни видове кораби с различно предназначение: морски кораби, речни, търговски, военни и т. н. — и това е една от главните причини холандците да могат да превозват товари на по-евтина цена, отколкото техните съседи, тъй като те са в състояние за всеки специален отрасъл на търговията да предоставят специален вид кораби“ (цит. съч., стр. 179—180).
Освен това у Пети тук, в неговите следващи разсъждения, се долавят напълно смитовски нотки:
„Ако данъкът се взема от промишлениците и т. н., за да се снабдяват с пари ония, които изобщо по вида на своите занятия не произвеждат материални предмети, или предмети, които са действително полезни и ценни за обществото, в този случай богатството на обществото се намалява. Иначе следва да се гледа на онези видове развличане и освежаване на духа, които при умерено ползване правят човека способен и склонен към неща, които сами по себе си имат по-голямо значение“ (цит. съч., стр. 198). „Когато е пресметнато колко хора са нужни за работа в производството, всички останали могат спокойно и без вреда за обществото да бъдат използвани в изкуства и занятия, които служат за удоволствие и украшение и най-велико между които е усъвършенстването на естествознанието“ (цит. съч., стр. 199). „Повече може да се придобие от промишлеността, отколкото от селското стопанство и повече от търговията, отколкото от промишлеността“ (стр. 172). „Един моряк е равноценен на трима селяни“ (стр. 178) [VII—318].
***
[VII—346] Пети. Принадена стойност. В един пасаж у Пети може да се види догадка за природата на принадената стойност, макар че той я разглежда само във формата на поземлена рента. По-специално, ако този пасаж се съпостави със следващия пасаж, където той определя относителната стойност на среброто и житото с ония техни относителни количества, за производството на които се изисква едно и също работно време:
„Ако една унция сребро може да се добие и достави в Лондон от перуанските рудници със същия разход на време, какъвто е необходим за производството на един бушел жито, то първият от тези продукти ще съставлява естествената цена на втория; и ако вследствие на откриване на нови, по-богати рудници две унции сребро ще може да се добиват също тъй лесно както сега една, то caeteris paribu*11 житото ще бъде също така евтино при цена 10 шил. за бушел, както сега при цена 5 шил.“
„Да приемем, че сто души произвеждат в течение на десет години жито и че същият брой хора изразходват също толкова време за добив на сребро; аз казвам, че чистият добив на сребро ще бъде цената на целия чист добив на жито и еднакви части от първото ще образуват цената на еднакви части от второто.“ „Житото ще бъде двойно по-скъпо там, където 200 земеделци извършват същата работа, която биха могли да извършат 100 души“ („On Taxes and Contributions“, 1662) (в изданието от 1679 г., стр. 32, 24, 67).
Пасажът, който имах предвид по-горе, гласи:
„Ако търговията, промишлеността и изящните изкуства се разрастват, земеделието трябва да намалява — или пък това, което припечелват земеделците, трябва да се повиши, а поземлената рента, вследствие на това, да се понижи... Ако търговията и промишлеността в Англия нараснаха, т. е. ако с тях се занимава по-значителна част от населението, отколкото преди, и ако цената на житото сега не е по-висока, отколкото е била по времето, когато повече хора са се занимавали със земеделие и по-малко — с промишленост и търговия, то вече само поради това ... поземлената рента трябва да спадне. Да приемем например, че пшеницата се продава по 5 шил. или по 60 пенса за бушел; ако рентата от земята, върху която расте тази пшеница, е всеки трети сноп“ (т. е. една трета от добива), „то oт 60 пенса 20 се падат на земята и 40 на земеделеца; но ако възнаграждението на последния се качи с 1/8, или от 8 на 9 пенса на ден, делът на земеделеца в бушел пшеница ще се покачи от 40 на 45 пенса и вследствие на това поземлената рента ще трябва да спадне от 20 на 15 пенса. Защото ние приемаме, че цената на пшеницата през цялото време остава неизменна; ние приемаме това с толкова по-голямо право, защото не сме в състояние да я повишим, тъй като при опит да направим това, у нас [347] (както в Холандия) ще започнат да внасят жито от чужбина, където положението на селското стопанство не се е изменило“ („Political Arithmetic“ etc., London, 1699, стр. 193—194).
***
[VIII—364] {Пети. С приведения по-горе пасаж от Пети трябва да съпоставим следния, където рентата се явява като принадена стойност изобщо, като „чист продукт“:
„Да приемем, че някой човек със своите собствени ръце отглежда жито на определен участък земя, т. е. оре го, засява го, брани го, прибира урожая, превозва снопите под навеса, вършее ги, с една дума, прави всичко, което се изисква от земеделието. Аз твърдя, че когато този човек приспадне от получения от него урожай своите семена, както и всичко, което той сам е изял и което е дал на другите срещу облекло и други предмети, необходими за задоволяване на насъщните му потребности, остатъкът от житото ще образува истинската поземлена рента през тази година; а средното за седем години, или по-точно за редицата години, в продължение на които лошите реколти се редуват с добри, дава обикновената рента от земята, която се сее с жито. Но тук може да възникне друг, макар и страничен въпрос: каква парична сума струва това жито или тази рента? Аз отговарям: такава парична сума, която ще остане у другия индивид, който е използвал цялото си време, за да отиде в страната на среброто, да добие там този метал, да го очисти, да насече от него монети и да ги достави там, където първият индивид е сял и събирал своето жито. Сумата, която остава у втория индивид, След като се приспаднат всичките му разходи, ще бъде точно равна по стойност на житото, което ще остане у земеделеца“ („Traite des taxes“[66], стр. 23).} [VIIL—364).
[в) ПРИВЪРЖЕНИКЪТ НА ВТОРАТА СМИТОВА ТРАКТОВКА
НА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД — ДЖОН СТЮАРТ МИЛ][VII—318] Господин Джон Стюарт Мил в „Essays on some Unsettled Questions of Politikal Ekonomy“, London, 1844, също се блъска над проблемата за производителния и непроизводителния труд; но всъщност той нищо не прибавя към определението (второто) на Смит освен твърдението, че производителни са също и ония видове труд, които произвеждат самата работна сила.
„Могат да се натрупват и слагат настрана за запас източниците на наслада, но не самата наслада. Богатството на страната се състои от общата сума на намиращите се в нея трайни източници на наслада, били те материални или не; а трудът или разходът, който има за цел да умножи или да поддържа тия трайни източници, следва да се нарича производителен“ (цит. съч., стр. 82). „Онова, което потребяват механикът или предачът, обучавайки се на своя занаят, се потребява производително, с други думи, тяхното потребление има за цел не да намали, а да увеличи броя на трайните източници на наслада в страната чрез ново създаване на такива източници в количество, което надвишава сумата на потребеното“ (пак там, стр. 83).
***
Сега ще разгледаме накратко насочения срещу А. Смит брътвеж за производителния и непроизводителния труд.
[7)] ЖЕРМЕН ГАРНИЕ
[ВУЛГАРИЗАЦИЯ НА ТЕОРИИТЕ НА СМИТ И НА ФИЗИОКРАТИТЕ][319] В V том на извършения от Жермен Гарние превод на „Богатството на народите“ от Смит (Париж, 1802) са напечатани бележки на преводача към това произведение.
Относно „производителния труд“ — в смисъл на тясно производителен труд — Гарние споделя възгледа на физиократите, като само го отслабва до известна степен. Той оспорва възгледа на Смит, според който
„производителен е оня труд, който, овеществявайки се в един предмет, оставя след себе си следите от своята дейност и продуктът на който може да бъде предмет на продажба или размяна“ (цит. съч., том V, стр. 169)[67]. [VII—319]
[а) СМЕСВАНЕ НА ТРУДА, КОЙТО СЕ РАЗМЕНЯ СРЕЩУ КАПИТАЛ,
С ТРУДА, КОЙТО СЕ РАЗМЕНЯ СРЕЩУ ДОХОД.
ПОГРЕШНА КОНЦЕПЦИЯ ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ
НА ЦЕЛИЯ КАПИТАЛ ОТ ДОХОДИТЕ НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ][VIII—347] Гарние изтъква против подразделянето, което прави А. Смит, различни доводи (отчасти повторени от по-късни автори).
Първо.
„Това подразделяне е погрешно, тъй като почива върху несъществуваща разлика, Всеки труд е производителен в.смисъла, в който авторът употребява думата производителен. Трудът както. от единия, така и от другия вид е еднакво производителен в смисъл на създаване на някаква наслада, на някакво удобство или някаква полза за лицето, което заплаща този труд. Без това никой труд не би се заплащал.“
{Следователно той е производителен, защото произвежда някаква потребителна стойност, и се продава, има разменна стойност, т. е. самият е стока.}
Но развивайки тази мисъл, Гарние, за да я илюстрира, привежда такива примери, в които „непроизводителните работници“ правят същото, произвеждат същата производителна стойност или същия вид потребителна стойност, както и „производителните“. Например
„слугата, който, служейки у мен, ми пали печките, къдри ми косите, чисти и държи в ред моето облекло и моите мебели, приготвя ми храна и т. н. — този слуга оказва съвършено същия вид услуги както перачката, или шивачката на бельо, които перат и поддържат в изправност бельото на своите клиенти . . . както кръчмарят, или гостилничарят, който се занимава специално с приготвяне на храна за ония, на които е по-удобно да се хранят при него, отколкото у дома си; както бръснарят, фризьорът и т. н.“
(Но повечето от тези лица у А. Смит също така малко се отнасят към производителните работници, както и домашната прислуга)
„които оказват непосредствени услуги; най-после, както зидарят, покривачът, дърводелецът, стъкларят, печкарят и т. н. и т. н. и цялото онова множество от строителни работници, които се викат за поправка и ремонт и годишният доход на които се получава толкова от ремонтни работи и прости поправки, колкото и от нови строежи“.
(А. Смит никъде не казва, че трудът по ремонта не може да се фиксира в повече или по-малко траен предмет както при труда по производството на нов предмет.)
„Този вид труд се състои не толкова в производство на предмети, колкото в тяхното поддържане ; неговата цел не е толкова да увеличи стойността на предметите, към които се прилага, колкото да предотврати тяхното разрушаване. Всички тия работници, включително и домашната прислуга, спестяват на оня, който ги заплаща, труда по грижите за собственото му имущество.“
(Следователно те могат да бъдат разглеждани като машини за запазване на стойността, или по-точно на потребителните стойности. Същото гледище за „спестяване“ на труда развива по-нататък
Дестют дьо Траси. За това по-късно. Непроизводителният труд на едното не става производителен от това, че той спасява другиго от непроизводителен труд. Той се изпълнява от едното от тях. Част от Смитовия непроизводителен труд става необходима вследствие разделението на труда — обаче само оная част, която е абсолютно необходима за потреблението на предметите и се отнася, така да се каже, до потребителните разходи, а и тя става необходима само тогава, когато спестява това време на производителния работник. Но А. Смит не отрича това „разделение на труда“. Ако всеки човек бъде принуден да изпълнява както производителен, така и непроизводителен труд, а при разделението на тези видове труд между две лица и единият, и другият вид труд би се изпълнявал по-успешно, то според Смит това ни най-малко не ще измени обстоятелството, че единият от тези видове труд е производителен, а другият — непроизводителен.)
„В грамадното мнозинство случаи тях ги наемат именно за това — и само за това
(оригинален начин „да се спестява“ труд: за да може един да спестява труда по обслужване на самия себе си, трябва да го обслужват десет души; освен това от такъв вид „непроизводителен труд“ се ползват в повечето случаи тъкмо ония, които нищо не вършат);
„следователно или всички те са производителни, или никой от тях не е производителен“ (цит. съч., стр. 171 — 172).
[348] Второ. Французинът не може да забрави „ponts et chaussees“*12. Защо, казва той, трябва да се нарича производителен
„трудът на инспектора или директора на частно търговско или промишлено предприятие, а непроизводителен — трудът на правителствения чиновник, който надзирава поддържането на обществените пътища, корабоплавателните канали, пристанищата, паричната система и други важни средства за съживяване на търговията, който следи за сигурността на транспорта и комуникациите и за изпълнението на договорите и т. н. и когото с пълно право можем да смятаме за един вид инспектор на голямата обществена манифактура? Това е труд от съвсем същия вид, само че изпълняван в по-голям мащаб“ (стр. 172—173).
Доколкото подобно лице участва в производството (респективно в опазването и възпроизводството) на материални предмети, които биха могли да бъдат продадени, ако не се намираха в ръцете на държавата, Смит може да нарече неговия труд „производителен“. „Инспекторите на голямата обществена манифактура“ — са чисто френски създания.
Трето. Тук Гарние избива на „морал“. Защо „парфюмерът, който гали моето обоняние“, трябва да се смята за производителен работник, а музикантът, „който очарова моя слух“ — за непроизводителен? (стр. 173). Защото, би отговорил Смит, единият доставя материален продукт, а другият — не. Моралът и „заслугата“ както на единия, така и на другия няма нищо общо с тази разлика.
Четвърто. Нима не е противоречие, че „майсторът на цигулки и майсторът на органи, търговецът на музикални инструменти, механикът и т. н.“ са производителни, а професиите, по отношение на които техният труд е само „подготвителен стадий“, са непроизводителни?
„И едните, и другите имат за крайна цел на своя труд един и същ вид потребление. Ако крайният резултат от труда на едните не заслужава да бъде отнесен към продуктите на труда на обществото, защо се прави такова предпочитание на това, което е само средство за постигане на този резултат? (цит. съч., стр. 173).
Разсъждавайки така, ще трябва да заключим, че оня, който яде жито, е толкова производителен, колкото и оня, който го произвежда. Защото за какво се произвежда житото? За ядене. Следователно, ако яденето е непроизводителен труд, защо да е производително земеделието, което е само средство за постигането на тази цел? Освен това оня, който яде, произвежда мозък, мишци и т. н., а нима това не са също така благородни продукти, както ечемикът или пшеницата? — би могъл да запита А. Смит някой възмутен приятел на човечеството.
Първо, А. Смит не отрича, че непроизводителният работник произвежда някакъв продукт. В противен случай той изобщо не би бил работник. Второ, нека изглежда странно, че лекарят, който предписва хапчета, не е производителен работник, а аптекарят, който ги приготвя, е производителен работник. Също тъй производителен работник е майсторът на инструменти, който прави цигулката, но не и цигуларят, който свири на нея. Това би доказвало само, че някои „производителни работници“ доставят продукти, единственото предназначение на които е да служат като средство за производство за непроизводителни работници. Но това не е по-странно от обстоятелството, че в края на краищата всички производителни работници, първо, доставят средства за заплащане на непроизводителните работници, а, второ, доставят продукти, потребявани от ония, които не изпълняват никакъв труд.
От всички тези бележки вторият пункт е напълно в духа на французите, които не могат да забравят своите „ponts et chaussees“; третият се свежда до морала; четвъртият — или съдържа нелепостта, че потреблението е толкова производително, колкото и производството (което не е вярно за буржоазното общество, където един произвежда, а друг потребява), или пък означава, че част от производителния труд само доставя материал за непроизводителните видове труд, което А. Смит никъде не отрича. Само първият пункт съдържа правилната мисъл, че А. Смит във второто си определение нарича производителни и непроизводителни едни и същи видове труд, [349] или, по-точно, че съобразно със своето собствено определение той би трябвало да нарече производителна една сравнително незначителна част от своя „непроизводителен“ труд — но това говори не срещу самото разграничение, а срещу субсумирането на едни или други видове труд под това разграничение или срещу неговото прилагане.
След всички тия бележки преученият Гарние стига най-после до въпроса.
„Единствената обща разлика, която, както изглежда, може да се направи между двете измислени от Смит класи, се състои в това, че у класата, която той нарича производителна, съществува или винаги може да съществува посредник между създателя на вещта и нейния потребител; докато у класата, която той нарича непроизводителна, не може да има никакъв посредник и отношението между работника и потребителя тук по необходимост е пряко и непосредствено. Ясно е, че оня, който се ползва от опитността на лекаря, от изкуството на хирурга, от знанията на адвоката, от таланта на музиканта или на артиста, или, най-после, от услугите на домашната прислуга, по необходимост се намира в пряко и непосредствено отношение към всеки един от тези различни работници в момента, когато те изпълняват своя труд; напротив, в професиите, които образуват другата класа, предназначената за потребление вещ е материална и осезаема и поради това може да стане предмет на цяла редица посреднически разменни актове, преди да достигне от своя създател у потребителя“ (стр. 174).
С тези последните думи Гарние, без сам да забелязва, показва каква скрита идейна връзка съществува между първото Смитово подразделяне (труд, който се разменя срещу капитал, и труд, който се разменя срещу доход) и второто (труд, който се фиксира в материална, пригодна за продажба стока, и труд, който не се фиксира в такава стока). Онези видове труд, които не се фиксират в стока, по своята природа често не могат да бъдат подчинени на капиталистическия начин на производство; а при другите, видове труд това е възможно. Ние тук се абстрахираме от това, че на основата на капиталистическото производство, при което по-голямата част от материалните стоки — „материалните и осезаеми вещи“ — се произвеждат при господството на капитала от наемни работници [непроизводителните], видове труд (или услугите, били те услуги на проститутката или на римския папа) могат да се заплащат само от работната заплата на производителните работници или от печалбите на тия, които са ги наели (и на участващите в подялбата на тези печалби); ние се абстрахираме и от обстоятелството, че тези производителни работници създават материалната база за изхранването, а следователно и за съществуването на непроизводителните работници. Но характерно за този глупав бъбрица е, че той, който се мисли за политикоикономист, а значи за изследовател на капиталистическото производство, счита за несъществено онова, което прави това производство капиталистическо, а именно размяната на капитал срещу наемен труд вместо пряката размяна на доход срещу наемен труд или прякото заплащане на доход от работника на самия себе си. По този начин самото капиталистическо производство се оказва у Гарние несъществена форма, вместо да бъде необходима, макар и само исторически необходима, т. е. преходно необходима форма за развитието на обществената производителна сила на труда и за превръщането на труда в обществен труд.
Гарние продължава:
„От неговата производителна класа би трябвало освен това да се изключат всички ония работници, трудът на които се състои само в това, да почистват, пазят или поправят готовите предмети, без да вкарва нов продукт в обръщението“ (стр. 175).
(Смит никъде не твърди, че трудът или неговият продукт непременно трябва да влиза в оборотния капитал. Той може да влиза пряко в основния капитал, както например трудът на механика, който ремонтира машините в една фабрика. Но в този случай стойността на такъв вид труд влиза в обръщението на продукта, на стоката. Ако пък работниците, които извършват ремонт и т. н., изпълняват тази работа в дома на клиента, те разменят [350] своя труд не срещу капитал, а срещу доход.)
„Именно вследствие на тази разлика непроизводителната класа съществува, както е забелязал Смит, само от доходите. И наистина, тъй като тази класа не може да има посредник между себе си и потребителя на нейните продукти, т. е. оня, който се ползва от нейния труд, тя се заплаща непосредствено от потребителя, или от онзи, който плаща само със своя доход. Напротив, работниците от производителната класа обикновено се заплащат от един посредник, който има за цел да извлича печалба от техния труд ; ето защо те най-често се заплащат от капитал. Но този капитал в последна сметка винаги се възстановява от дохода на потребителя; иначе той не би могъл да извършва обръщение и поради това не би носил печалба на своя притежател“ [стр. 175].
Това последното „но“ е съвсем детинско. Първо, една част от капитала се възстановява пак от капитала, а не от дохода — независимо от това, дали тази част постъпва или не постъпва в обръщението (последното може да се наблюдава например при възстановяване на семената).
[б) КЪМ ВЪПРОСА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА ПОСТОЯННИЯ КАПИТАЛ
В ПРОЦЕСА НА РАЗМЯНАТА НА КАПИТАЛ СРЕЩУ КАПИТАЛ]Когато една каменовъглена мина доставя въглища на железообработващ завод и получава от него желязо, което като средство за производство влиза в производствения процес на каменовъглената мина, въглищата се разменят срещу капитал в размера на стойността на това желязо и, обратно, желязото в размера на своята собствена стойност се разменя като капитал срещу въглища. И въглищата, и желязото (като потребителни стойности) са продукти на нов труд, макар този труд да се е извършвал с помощта на вече съществуващи средства за производство. Но стойността на продукта на годишния труд не е продуктът на новоприсъединения през същата година труд. Тя не възстановява и стойността на миналия труд, който е бил овеществен в средствата за производство. Следователно частта от съвкупния продукт, която е равна на тая стойност, не е част от продукта на труда през тази година, а е възпроизвеждане на минал труд.
Да вземем за пример продукта на еднодневния труд на каменовъглена мина, железообработващ завод, дървообработващо предприятие и машиностроителен завод. Да приемем, че постоянният капитал във всички тези предприятия е равен на една трета от всички съставни части на стойността на продукта, т. е. че отношението на миналия труд към живия е равно на 1:2. Нека еднодневният продукт на тези предприятия да бъде х, х', х'', х'''. Тези продукти представляват определени количества въглища, желязо, дървен материал и машини. Като такива те са продукти на еднодневния труд (но също и на потребените през деня сурови материали, гориво, машини и т. н., които са съдействали за еднодневното производство). Нека техните стойности бъдат z, z', z'', z'''. Тези стойности не са продукт на дневния труд, тъй като просто са равни на стойността, която постоянните елементи на тези z/3, z'/3, z''/3, z'''/3 са имали, преди да влязат в трудовия процес през този ден. Следователно и x/3, x'/3, x''/3, x'''/3 или една трета от произведените потребителни стойности, представляват само стойността на миналия труд и постоянно я възстановяват. {Размяната, която се извършва тук между миналия труд и продукта на живия труд, по самата си природа « съвсем различна от размяната между работната сила и съществуващите като капитал условия на труда.}
x = z; обаче z е стойността на целия х[68], a 1/3z е стойността на съдържащите се в целия х суровини и т. н. Следователно ~ е част от дневния продукт на труда {но не продукт на дневния труд, а, напротив, продукт на свързания с него труд на предишния ден, изобщо на миналия труд}, в която отново се явява и се възстановява свързаният с дневния труд минал труд. Наистина всяка дадена част от х, който означава само количеството на действителните продукти (желязо, въглища и т. н.), представлява по стойност една трета минал труд и две трети — труд, изпълнен и присъединен в течение на същия ден. Миналият труд и дневният труд влизат в еднаква пропорция както в сумата на продуктите, така и във всеки отделен продукт, който образува съставна част на тази сума. Но ако аз разделя целия продукт на две части, като сложа на една страна 1/3 от него, а на друга — 2/3, ще се получи същото, както ако първата 1/3 представляваше само минал труд, а останалите 2/3 — само дневният труд. И наистина първата 1/3 представлява целият минал труд, влязъл в съвкупния продукт, цялата стойност на потребените средства за производство. Следователно, като се приспадне тази 1/3, оставащите 2/3 могат да (представляват само продукта на дневния труд. Те представляват цялото количество труд, което е било присъединено за един ден към средствата за производство.
Следователно последните 2/3 се равняват на дохода на производителя (на работна заплата и печалба). Производителят може да ги потреби, т. е. да ги изразходва за предмети на своето индивидуално потребление. Да приемем, че тези 2/3 от добиваните за един ден каменни въглища се купуват от потребителите, или от купувачите, не с пари, а със стоки, които те предварително са превърнали в пари с цел да купят с тях въглища. Една част въглища от тези 2/3 ще влезе в индивидуално потребление на самите производители на въглища — за отопление и т. н. Следователно тази част не постъпва в обръщението или ако вече е влязла в обръщението, тя се изтегля обратно от него [351] от нейните собствени производители. Като се приспадне от 2/3 въглища частта, която потребяват самите производители на въглища, те трябва да разменят цялото останало количество (ако искат да го потребят) срещу предмети, които влизат в индивидуално потребление.
При тази размяна за производителите на въглища е съвсем безразлично какво именно разменят срещу въглища продавачите на предмети за потребление: своя капитал или своя доход; с други думи, дали например фабрикантът на сукно разменя своето сукно срещу въглища, за да отоплява жилището си (в този случай въглищата пак са за него предмет за потребление и той ги заплаща с доход, с известно количество сукно, което представлява печалба), или Джеймс, лакеят на фабриканта на сукно, разменя срещу въглища сукното, което той е получил като работна заплата (в този случай въглищата отново са предмет за потребление и се разменят срещу дохода на фабриканта на сукно, който на свой ред е разменил своя доход срещу непроизводителния труд на лакея), или, най-после, фабрикантът на сукно разменя сукното срещу въглища с цел да възстанови необходимите за неговата фабрика, но вече потребени въглища. (В последния случай сукното, което фабрикантът на сукно разменя, представлява за него постоянен капитал, стойността на едно негово средство за производство; а въглищата са за него не само стойност, но и определено средство за производство in natura*13. А за производителя на въглища сукното е предмет за потребление, при което както сукното, така и въглищата представляват за него доход: въглищата са доход в неговата нереализирана форма, сукното — доход в неговата реализирана форма).
Що се отнася до последната 1/3 от въглищата, то производителят на въглища не може да я изразходва за предмети на своето индивидуално потребление, не може да я изразходва като доход. Тя принадлежи на процеса на производството (или на процеса на възпроизводството) и трябва да бъде превърната в желязо, дървен материал, машини, в онези предмети, които образуват съставните части на неговия постоянен капитал и без които не може да бъде възобновено или продължено производството на въглища. Разбира се, той би могъл да размени и тази 1/3 срещу предмети за потребление (или, което е същото, срещу пари на производителите на тези предмети), но само при условие, че размени отново тези предмети за потребление срещу желязо, дървен материал, машини, че те следователно не влязат нито в неговото собствено потребление, нито в изразходването на неговия доход, а в потреблението и изразходването на дохода на производителите на дървен материал, желязо, машини, при което всички те сами отново се намират в положението да не могат да изразходват 1/3 от своя продукт за предмети за индивидуално потребление.
Но да приемем сега, че въглищата влизат в постоянния капитал на производителя на желязо, на производителя на дървен материал, на машиностроителя. От друга страна, желязото, дървеният материал, машините влизат в постоянния капитал на производителя на въглища. Следователно доколкото тези техни продукти влизат взаимно с еднаква стойностна сума [в техните постоянни капитали, дотолкова те се възстановяват взаимно in natura и на единия от контрагентите остава само да заплати на другия балансовата разлика в размер на излишъка на това, което е купено, над това, което е продадено. И действително парите се явяват тук на практика (посредством полиците и т. н.) само като платежно средство, а не като монета, не като средство за обръщение и служат само за заплащане на балансовата разлика. Една част от тази 1/3 въглища ще бъде потребна на производителя на въглища за собственото му възпроизводство, както една част от 2/3 беше отделена от него за свое собствено потребление.
Цялото количество въглища, желязо, дървен материал и машини, които по такъв начин взаимно се възстановяват чрез размяната на постоянен капитал срещу постоянен капитал, на постоянен капитал в една натурална форма срещу постоянен капитал в друга натурална форма, няма абсолютно нищо общо нито с размяната на доход срещу постоянен капитал, нито с размяната на доход срещу доход. Тази част от продукта играе съвсем същата роля както семената в земеделието или основният фонд на добитък в животновъдството. Това е една част от произведения за една година продукт на труда, но не от продукта на новоприсъединения през тази година труд, а от продукта както на този труд, така и на миналия труд — която (при неизменни производствени условия)всяка година възстановява самата себе си като средство за производство, като постоянен капитал, без да влиза в друго обръщение освен обръщението между едни „делови хора“ и други и без да оказва влияние върху стойността на оная част от продукта, която влиза в обръщението между „деловите хора“ и „потребителите“.*14
Да предположим, че цялата 1/3 въглища се разменя по такъв начин in natura срещу своите собствени производствени елементи, срещу желязо, дървен материал, машини. {Би било възможно тя да се разменя непосредствено например само срещу машини, но машиностроителят на свой ред я разменя като постоянен капитал не само срещу своя собствен постоянен капитал, но и срещу постоянния капитал на производителя на желязо и на производителя на дървен материал.} В такъв случай всеки центнер въглища от двете трети от продукта на производителя на въглища [352], които той разменяше срещу предмети за потребление, т. е. разменяше като доход, би се състоял наистина по своята стойност — както и целият продукт — от 2 части: 1/3 центн. би била равна на стойността на средствата за производство, потребени за производството на един центнер въглища, а 3/3 центн. биха били равни на труда, който е новоприсъединен към тази 1/3 от производителите на въглища. Но ако целият продукт на производителя на въглища възлиза например на 30 000 центн., то производителят на въглища разменя като доход само 20 000 центн. Останалите 10 000 центн. съгласно предположението се възстановяват от желязото, дървения материал, машините и т. н. и т. н.; с една дума, цялата стойност на изразходваните в 30 000 центн. средства за производство се възстановява in natura от средства за производство от същия вид и на същата стойност.
Следователно купувачите на 20 000 центн. всъщност не плащат нито един фартинг за стойността на миналия труд, който се съдържа в 20000 центн., защото 20 000 центн. представляват само ония 2/3, от стойността на съвкупния продукт, в които се овеществява новоприсъединеният труд. Получава се същото, както ако тия 20 000 центн. представляваха само новоприсъединен (например в течение на година) труд, а съвсем не минал труд. Купувачът плаща следователно цялата стойност на всеки центнер: миналия труд плюс новоприсъединения труд, и при все това заплаща само новоприсъединения труд, именно защото купува само 20 000 центн., т. е. само оная част от съвкупния продукт, която е равна на стойността на целия новоприсъединен труд. Той също така малко t заплаща семената на земеделеца свръх пшеницата, която изяжда. Производителите на желязо, дървен материал, машини и т. н. са си възстановили взаимно тази част от продукта; следователно тя не трябва да им бъде възстановявана втори път. Те са я възстановили с частта от своя собствен продукт, която, макар и годишен продукт на техния труд, съвсем не е продукт на труда, присъединен от тях през годината, а, напротив, е частта от техния годишен продукт, която представлява миналия труд. Без нов труд не би имало продукт; но не би имало продукт и без труда, овеществен в средствата за производство. Ако той беше продукт само на новия труд, неговата стойност би била по-малка, отколкото е сега, и тогава част от продукта не би трябвало да се връща на производството. Но ако другият начин на труда [т. е. начинът, който е основан на прилагане на средства за производство] не беше по-производителен и не даваше по-голямо количество продукт — макар че част от продукта трябва да бъде върната на производството, — никой не би го и прилагал.
Макар че нито една съставна част на стойността на тази 1/3 въглища не влиза в 20 000 центн. въглища, продавани като доход, при все това всяко изменение на стойността на постоянния капитал, представен в тая третина, или 10 000 центн., би предизвикало изменение на стойността на останалите 2/3, продавани като доход. Да приемем, че производството на желязо, дървен материал, машини и т. н., с една дума, на ония елементи на производството, до които се свежда посочената 1/3 от продукта, поскъпва. А производителността на труда по добива на въглища. си остава същата. При изразходване на същото количество желязо, дървен материал, въглища, машини и труд се произвеждат, както и преди, 30000 центн. въглища. Но тъй като желязото, дървеният материал и машините са поскъпнали, струват повече работно време, отколкото преди, за тях трябва да се дават повече въглища, отколкото преди.
[353] Нека както и преди продуктът да възлиза на 30 000 центн. въглища. Производителността на труда в каменовъглената мина е останала такава, каквато е била преди. Със същото количество жив труд и със същата маса дървен материал, желязо, машини и т. н. се произвеждат както и преди 30 000 центн. въглища. Живият труд както и преди е представен в същата стойност, да речем — в 20 000 ф. ст. (в паричен израз). Напротив, дървеният материал, желязото и т. н., накъсо, постоянният капитал, струват сега 16 000 ф. ст. вместо 10 000, т. е. съдържащото се в тях работно време се е увеличило с 1/6 или с 60%.
Следователно стойността на съвкупния продукт се равнява сега на 36 000 ф. ст. вместо 30 000 ф. ст. както преди; тя следователно се е увеличила с 1/5, или с 20%. Следователно и всяка дадена част от продукта струва сега с 1/5, или с 20%, повече от преди. Ако преди един центнер въглища струваше 1 ф. ст., сега той струва 1 ф. ст. + 1/5 ф. ст.= 1 ф. ст. и 4 шил. По-рано една трета от съвкупния продукт, или 3/9, се равняваше на постоянния капитал, а две трети се равняваха на присъединения труд. Сега постоянният капитал се отнася към стойността на съвкупния продукт, както 16 000:36 000 = 4/9. Следователно постоянният капитал съставлява сега с 1/9 [стойността на съвкупния продукт] повече от преди. Частта от продукта, която е равна на стойността на присъединения труд, преди съставляваше 2/3, или 6/9 от продукта, а сега — 5/9.
Така че имаме:
Постоянен капитал Присъединен труд Стойност = 36 000 ф.ст. 16 000 ф.ст. (4/9 от продукта) 20 000 ф.ст. (същата стойност, както и преди; 5/9 от продукта) Продукт = 30 000 центн. 13 333 1/3 центн. 16 666 2/3 цент. Трудът на въглекопачите не е станал по-малко производителен, но съвкупният труд, изразходван за добив на въглища (трудът на въглекопачите плюс миналия труд), е станал по-малко производителен; а именно, за възстановяване на тази съставна част от стойността, която се пада на [354] постоянния капитал, сега е необходима 1/9 от съвкупния продукт повече, а стойността на новоприсъединения труд възлиза на 1/9 от продукта по-малко. Производителите на желязо, дървен материал ѝ т. н. ще заплащат сега, както и преди, само 10 000 центн. въглища. По-рано това количество въглища им струваше 10 000 ф. ст. Сега то ще им струва 12 000 ф. ст. Следователно една част от разходите на постоянния капитал би се възстановила в резултат на това, че за оная част от въглищата, която получават за желязото и т. н., те ще трябва да заплащат повишена цена. Но производителят на въглища трябва да купи от тях за 16 000 ф. ст. суровини и т. н. Той трябва следователно да заплати балансовата разлика в размер на 4 000 ф. ст., т. е. 3333 1/3 центн. въглища. Следователно той, както и преди, доставя на потребителите 16 666 2/3 + 3333 1/3 = 20 000 центн. въглища, т. е. 2/3 от продукта; но сега потребителите трябва да заплатят за тях вместо 20 000 ф. ст. 24 000 ф. ст. С тази сума те трябва да му възстановят не само новоприсъединения труд, но и част от постоянния капитал.
По отношение на потребителите работата ще стои твърде просто. Ако искат да потребяват предишното количество въглища, те ще трябва да заплатят за тях 1/5 повече и следователно ще трябва да изразходват по-малко в размер на тази 1/5 от своя доход за покупка на други продукти, при предположение, че за всеки отрасъл на производството производствените разходи са останали предишните. Затруднението се заключава само в следното: как производителят на въглища заплаща 4000 ф. ст. за желязото, за дървения материал и т. н., за които производителите на тези продукти нямат нужда от въглища? Той е продал своите 3 333 1/3 центн. въглища, равни на тези 4000 ф. ст., на потребителите на въглища и е получил за тях най-различни стоки. Но те не могат да влязат нито в неговото лично потребление, нито в потреблението на неговите работници, а трябва да бъдат потребени от производителите на желязо, дървен материал и т. н., тъй като с тези предмети той трябва да възстанови стойността на своите ЗЗЗЗ 1/3 центн. въглища. Някои ще кажат: работата е много проста. Сега всички потребители на въглища трябва да потребят с г/6 по-малко от всички други стоки, или трябва да дадат за въглища с 1/6 повече от всяка своя стока. Тази именно 1/6 отива за увеличаване на потреблението на производителите на дървен материал, желязо и т. н. Обаче непонятно е prima facie*15 как намаляването на производителността в железообработващия завод, в машиностроенето, в дървената промишленост и т. н. дава възможност на производителите на желязо, машини, дървен материал да потребяват по-голям в сравнение с предишния доход; защото ние предполагаме, че цената на техните продукти е равна на стойността на тия последните и следователно се повишава само пропорционално на намаляването на производителността на техния труд.
Ние предположихме, че стойността на желязото, дървения материал, машините се е повишила с 3/5, с 6О%. Това може да се дължи само на две причини. Или производството на желязо, дървен материал и т. н. е станало по-малко производително, защото се е намалила производителността на прилагания в тези производствени отрасли жив труд, така че е необходимо прилагането на по-голямо количество труд за производството на същия продукт. В този случай производителите на желязо, дървен материал, машини би трябвало да прилагат 3/5 повече труд, отколкото преди. Нормата на работната заплата е същата, защото понижението на производителността на труда само временно засяга отделните продукти. Следователно и нормата на принадената стойност е същата. Сега производителят се нуждае от 24 работни дни там, където по-рано му бяха нужни 15, но както и преди той плаща на работниците само за 10 работни часа на всеки от тези 24 работни дни и както и преди ги заставя да работят безплатно по 2 часа всеки ден. Следователно, ако преди 15 работници работеха 150 часа за себе си и 30 часа за предприемача, сега 24 работници работят 240 часа за себе си и 48 часа за предприемача. (Нормата на печалбата тук не ни интересува.) Работната заплата би спаднала само дотолкова, доколкото се изразходва за желязо, дървен материал, машини и т. н., което в случая не става. 24 работници потребяват сега 3/5 повече, отколкото преди потребяваха 15. Следователно производителите на въглища могат сега да им пласират (това значи — на техния господар, който им плаща работната заплата) съответно по-голяма част от стойността на 3333 1/3 центн.
Или намаляването на производителността в железообработващата промишленост, в производството на дървен материал и т. н. се дължи на това, че са поскъпнали части от техния постоянен капитал, от техните средства за производство. Тогава [пред другите отрасли на производството] се изправя отново същата алтернатива и в последна сметка намаляването на производителността на труда трябва да се сведе до увеличаване на количеството на прилагания жив труд, а следователно и до увеличаване на работната заплата, която потребителите на въглища частично са заплатили на производителя на въглища в една част от споменатите по-горе 4000 ф. ст.
В онези отрасли на производството, в които се прилага Добавъчно количество труд, нараства и масата на принадената стойност, тъй както е нараснал броят на заетите работници. От друга страна, нормата на печалбата ще се понижи съответно [на увеличението на стойността] на всички онези елементи на техния постоянен капитал, в които влиза техният собствен продукт, както в случая, когато Те сами употребяват една част от своя собствен продукт като средство за производство, така и в случая — като например с въглищата, — когато техният продукт влиза като средство за производство в техните собствени средства за производство. Но ако техният оборотен капитал, изразходван за работна заплата, се е увеличил повече, отколкото подлежащата на възстановяване част на постоянния капитал, ще се повиши също и тяхната норма на печалбата и те [355] ще участват в потреблението на известна част от споменатите по-горе 4000 ф. ст.
Повишаването на стойността на постоянния капитал (вследствие намаляването на производителността в отраслите на труда, които доставят този постоянен капитал) повишава стойността на продукта, в който влиза този постоянен капитал, и намалява оная част от продукта (in natura), която възстановява новоприсъединения труд — то следователно прави този труд по-малко производителен, ако го изразяваме в собствения му продукт. За частта от постоянния капитал, която се разменя in natura, положението остава същото. Както ѝ преди, същото количество желязо, дървен материал, въглища се разменя in natura за възстановяване на използваното желязо, дървен материал, въглища и тук повишаването на цените взаимно се уравновесява. Но излишъкът от въглища, който сега образува за производителя на каменни въглища част от неговия постоянен капитал и не влиза в тази натурална размяна, се разменя, както и преди, срещу доход (в споменатия по-горе случай част от него се разменя не само срещу работна заплата, но и срещу печалба), само с тази разлика, че този доход принадлежи вече не на предишните потребители, а на ония производители, които работят в производствените сфери, където е било приложено по-голямо количество труд, т. е. се е увеличил броят на работниците.
Ако някой отрасъл на производството произвежда продукти, които влизат само в индивидуално потребление, но не влизат като средства за производство нито в някакъв друг отрасъл на производството (под средства за производство тук винаги трябва да се разбира постоянният капитал), нито в своето собствено възпроизводство (което става например в земеделието, скотовъдството, каменовъглената промишленост, където самите въглища влизат в производството като спомагателен материал), годишният продукт на този отрасъл {възможният излишък свръх годишния продукт няма значение за този въпрос} вина и трябва да бъде заплатен от дохода, т. е. от работната заплата или печалбата.
Да вземем приведения по-горе*16 пример с платното. 3 арш. платно се състоят 2/3 от постоянен капитал и 1/3 от присъединен труд. Следователно 1 арш. платно представлява присъединеният труд. Ако принадената стойност възлиза на 25%, то 4/6 от 1 арш. представлява печалбата. Останалите 4/5 арш. представляват възпроизведената работна заплата. г/6 потребява самият фабрикант или, което е същото, потребяват я други, като му заплащат нейната стойност, която той потребява в техни собствени или в някакви други стоки. {За опростяване тук цялата печалба неправилно се разглежда като доход.} А останалите 4/5 арш. той отново изплаща като работна заплата; неговите работници ги потребяват като свой доход — или непосредствено, или като ги разменят срещу други предмети за потребление, притежателите на които потребяват платно.
И двете тези части съставляват заедно целия дял в трите аршина платно — 1 арш. платно, — който самите производители на платно могат да потребят като доход. Останалите 2 арш. представляват постоянния капитал на фабриканта; те трябва да бъдат отново превърнати в условия за производство на платно — в прежда, машини и т. н. От негова гледна точка размяната на 2 арш. платно е размяна на постоянен капитал, но той може да ги разменя само срещу дохода на други лица. И така той плаща за преждата, да речем, 4/5 от 2 арш., или 8/5 арш., а за машини — 2/5 арш. Предачът и машиностроителят могат на свой ред да потребят от тия количества платно по % всеки, т. е. единият от 8/5 арш. може да потреби 8/15 арш., а другият от 2/5—2/15. Заедно—10/15, или 2/3, арш. А останалите 20/16, или 4/3, арш. трябва да им възстановят суровините — лена, желязото, въглищата и т. н., и всеки от тези предмети на свой ред сам се разпада на част, която представлява доход (новоприсъединен труд), и на друга част, която представлява постоянен капитал (Суровини и основен капитал и т. н.).
Но тези последните 4/3 арш. платно могат да бъдат потребени само като доход. Следователно онова, което в края на краищата се явява в преждата и в машината като постоянен капитал и с което предачът и машиностроителят възстановяват лена, желязото, въглищата и т. н. (ние се абстрахираме от частта от желязото, въглищата и т., н. която машиностроителят възстановява с машини), може да представлява само онази част от лена, желязото, въглищата, която образува дохода на производителите на лен, желязо, въглища и за който следователно не трябва да се възстановява постоянният капитал; с други думи, онова, което в преждата и в машината се явява като постоянен капитал, трябва да принадлежи към оная част от продукта на производителите на лен, желязо, въглища и т. н., която не съдържа, както показахме по-горе, нито една част от постоянния капитал. Но производителите на желязо, въглища и т. н. потребяват своя доход, представен в желязото, въглищата, лена и т. н., във вид на платно или други предмети за потребление, тъй като техните собствени продукти като такива съвсем не влизат или пък влизат само в незначителна част в тяхното индивидуално потребление. Така част от желязото, лена и т. н. може да се разменя срещу продукт, влизащ само в индивидуално потребление — срещу платното, — и срещу този продукт да възстановява на предача напълно, а на машиностроителя частично техния постоянен капитал, докато предачът и машиностроителят на свой ред потребяват платно, давайки срещу него оная част от своята прежда и своите машини, в която е представен техният доход, и с това възстановяват постоянния капитал на тъкача.
И така в действителност цялото платно се свежда до печалбата и работната заплата на тъкача, предача, машиностроителя, ленопроизводителя, производителя на въглища и желязо; в същото време те възстановяват на фабриканта на платно и на предача целия им постоянен капитал. Сметката не би била приключена без остатък, ако последните производители на суровини трябваше да възстановяват своя собствен постоянен капитал чрез размяна срещу платно, тъй като това е предмет за индивидуално потребление, който не влиза в никоя производствена сфера като средство за производство, като [356] част от постоянния капитал. Сметката приключва без остатък затова, защото платното, купено от ленопроизводителя, от производителите на въглища и желязо, от машиностроителя и т. н. с техния продукт, им възстановява само оная част от техния продукт, която за тях съставлява доход, а за техните купувачи — постоянен капитал. Това е възможно само защото те възстановяват in natura, т. е. чрез размяната на постоянен капитал срещу постоянен капитал оная част от техните продукти, която не се свежда до доход и която следователно не може да бъде разменена срещу предмети за потребление.
В приведения по-горе пример може да изглежда странно предположението, че производителността на труда в даден отрасъл на производството е останала неизменна и че въпреки това тя се е понижила, ако производителността на прилагания в този отрасъл на производството жив труд се изразяваше в неговия собствен продукт. Но работата се обяснява твърде просто.
Да приемем, че продуктът на труда на един предач е равен на 5 фунта прежда. Да допуснем, че и за неговото производство предачът има нужда само от 5 фунта памук (значи съвсем няма отпадъци); нека един фунт прежда струва един шилинг (ние се абстрахираме от машините, т. е. предполагаме, че тяхната стойност не се е понижила нито повишила; следователно за разглеждания случай те са равни на нула). Един фунт памук струва 8 пенса. От 5 шил., които изразяват стойността на 5 фунта прежда, 40 пенса (5x8 пенса), или 3 шил. и 4 пенса, се падат на памука, а 5x4 пенса, т. е. 20 пенса, или 1 шил. и 8 пенса — на новоприсъединения труд. От целия продукт З 1/3 фунта прежда (на стойност 3 шил. и 4 пенса) се падат следователно на постоянния капитал, а 1 2/3 фунта прежда — на труда. Следователно 2/3 от 5 фунта прежда възстановяват постоянния капитал, а 1/3 от 5 фунта прежда, или 1 2/3 фунта, съставлява оная част от продукта, която заплаша труда.
Да допуснем сега, че цената на един фунт памук се е повишила с 50%, от 8 пенса на 12 пенса, т. е. на един шилинг. Тогава 5 фунта прежда струват: 5 шил. за 5 фунта памук и 1 шил. и 8 пенса за присъединения труд, количеството на който, а оттук и стойността, изразена в пари, си остават предишните. И така 5 фунта прежда струват сега 5 шил. + 1 шил. и 8 пенса = 6 шил. и 8 пенса. От тези 6 шил. и 8 пенса на суровините сега се падат 5 шил., а на труда — 1 шил. и 8 пенса.
6 шил. и 8 пенса = 80 пенса, от които 60 пенса се падат на суровините, а 20 пенса — на труда. Трудът съставлява сега само 20 пенса от общата стойност на преждата — 5 фунта (80 пенса), или 1/4, т. е. 25%; а по-рано — ЗЗ 1/3%. От друга страна, суровините съставляват 60 пенса, т. е. 3/4, или 75%, а преди те съставляваха само 66 2/3%. Тъй като 5 фунта прежда струват сега 80 пенса, то 1 фунт струва 8%, т. е. 16 пенса. От 5 фунта прежда на 20-те пенса, които изразяват стойността, създадена [от новоприсъединения] труд, се падат следователно 1 1/4 фунта прежда; останалите 3 3/4 фунта прежда се падат на суровините. По-рано на труда (печалбата и работната заплата) се падаше 1 2/3 фунта, а на постоянния капитал — З 1/3 фунта. Оценяван в неговия собствен продукт, трудът е станал следователно по-малко производителен, макар че производителността му не се е изменила, а са поскъпнали само суровините. Трудът е запазил своята предишна производителност, тъй като същият труд за същото време превръща 5 фунта памук в 5 фунта прежда и тъй като истинският продукт на този труд (по потребителна стойност) е само придадената на памука форма на прежда. 5 фунта памук, както и преди, са придобили формата на прежда в резултат на същия труд. Обаче действителният продукт се състои не само от тази форма на прежда, но и от памучно влакно — от онова вещество, на което е придадена тази форма, а стойността на това вещество съставлява сега по отношение на труда, който придава тази форма, по-голяма от преди част от съвкупния продукт. Ето защо същото количество труд на предача се заплаща сега с по-малко количество прежда, с други думи — намалява се частта от продукта, която възстановява този труд.
Ето как стои работата с този въпрос.
[в) ВУЛГАРНИТЕ ПРЕДПОСТАВКИ НА ПОЛЕМИКАТА НА ГАРНИЕ СРЕЩУ СМИТ.
ВРЪЩАНЕТО НА ГАРНИЕ КЪМ ФИЗИОКРАТИЧЕСКИТЕ ПРЕДСТАВИ.
КРАЧКА НАЗАД В СРАВНЕНИЕ С ФИЗИОКРАТИТЕ:
ВЪЗГЛЕДЪТ ЗА ПОТРЕБЛЕНИЕТО НА НЕПРОИЗВОДИТЕЛНИТЕ РАБОТНИЦИ
КАТО ЗА ИЗТОЧНИК НА ПРОИЗВОДСТВОТО]И така, първо, неправилно е твърдението на Гарние, че целият капитал в последна сметка винаги се възстановява от дохода на потребителя; защото частта от капитала може да бъде възстановена само с капитал, а не с доход. Второ, това и само по себе си е нелепо, тъй като самият доход, доколкото той не е работна заплата (или работна заплата, изплащана от работната заплата, т. е. производен от нея доход), представлява печалба от капитала (или доход, производен от печалбата от капитала). Най-после, нелепо е твърдението на Гарние,*17 че частта от капитала, която не извършва обръщение (в смисъл че не се възстановява от дохода на потребителя), „не би могла да носи печалба на своя притежател“. Тази част — при неизменни условия на производство — всъщност не носи печалба (по-точно — принадена стойност). Но без тази част капиталът изобщо не би могъл да произвежда своята печалба.
[357] „От тази разлика може да се извади само заключението, че за наемане на производителни работници е нужен не само доходът на оня, който се ползва от техния труд, но и капитал, който носи печалба на посредниците, докато за наемане на непроизводителни работници в повечето случаи е достатъчен доходът на лицето, което ги заплаща“ (цит. съч., стр. 175}.
Вече самата тази фраза представлява такова кълбо от безсмислица, че от нея е ясно: Гарние, преводачът на А. Смит, фактически нищо не е разбрал от А. Смит и дори няма никаква представа за най-същественото в „Богатството на народите“, а именно за възгледа за капиталистическия начин на производство като най-производителен (какъвто той безусловно е в сравнение с предшестващите форми).
Преди всичко извънредно глупаво е, когато срещу Смит, който признава за непроизводителен труда, който се заплаща непосредствено с доход, се възразява, че „за наемане на непроизводителни работници в повечето случаи е достатъчен доходът на лицето, което ги заплаща“. А след това — антитезата: „за наемане непроизводителни работници е нужен не само доходът на оня, който се ползва от техния труд, но и капитал, който носи печалба на посредниците“! (Колко производителен е в такъв случай у господин Гарние земеделският труд, за който освен дохода на потребителите на продукта на земята е нужен и капитал, който носи не само печалба на посредниците, но и поземлена рента на земевладелеца!)
Не е вярно, че „за наемане на производителни работници“ е нужен, първо, капитал, който ги прилага, и, второ, доход, който потребява техния труд; за това е нужен само капитал, който създава дохода, който потребява плодовете на техния труд. Ако аз като шивач-капиталист изразходвам 100 ф. ст. за работна заплата, тия 100 ф. ст. ми носят, да речем, 120 ф. ст. Те ми създават доход от 20 ф. ст., срещу който, ако желая, мога сега да потребя също и труда на шивача, който придава на материала формата на „дреха“. Ако пък аз, напротив, придобивам срещу 20 ф. ст. различно облекло, за да го нося, то съвършено очевидно е, че не това облекло ми е създало изразходваните за неговата покупка 20 ф. ст. И същото би било, ако аз повикам шивача у дома и му поръчам да ми ушие облекло за 20 ф. ст. В първия случай аз съм получил 20 ф. ст. повече, отколкото съм имал дотогава, а във втория случай аз имам след сделката 20 ф. ст. по-малко, отколкото съм имал преди нея. Освен това аз скоро бих забелязал, че шивачът, на когото аз плащам направо от своя доход, при това ми изработва дрехите не по такава евтина цена, каквато бих платил, ако ги купех от „посредника“.
Гарние си въобразява, че печалбата се заплаща от потребителя. Потребителят заплаща „стойността“ на стоката; и макар че стоката включва една печалба за капиталиста, все пак тази стока за него, потребителя, е по-евтина, отколкото ако той би изразходвал своя доход непосредствено за покупка на труд, за да застави наетия работник да произвежда в минимален мащаб едни или други вещи за задоволяване на неговите лични потребности. Тук явно проличава, че Гарние няма ни най-малка представа що е капитал.
Той продължава:
„По-нататък, нима много непроизводителни работници, като артисти, музиканти и т.н. не получават своята работна заплата в повечето случаи чрез директора, който извлича печалба от капитала, вложен в подобни предприятия?“ (цит. съч., стр. 175—176).
Тази бележка е правилна. Но тя показва само, че една част от работниците, които в своето второ определение А. Смит нарича непроизводителни, са според неговото първо определение производителни работници.
„Следва да се приеме, че в общество с твърде многобройна производителна класа съществува голямо натрупване на капитали в ръцете на посредниците или предприемачите“ (цит. съч., стр. 176).
Действително: масовата наличност на наемен труд е само друг израз на масовата наличност на капитал.
„Следователно не отношението между масата на капиталите и масата на доходите, както предполага Смит, определя отношението между производителната класа и непроизводителната класа. Това последното отношение в много по-голяма степен зависи, изглежда, от нравите и привичките на народа, от повече или по-малко високото равнище на развитие на неговата промишленост“ (стр. 177).
Ако производителни са работниците, които се заплащат от капитала, а непроизводителни — ония, които се заплащат от дохода, съвършено очевидно е, че производителната класа се отнася към непроизводителната, както капиталът към дохода. Но пропорционалното нарастване на двете класи ще зависи не само от съществуващото отношение между масата на капиталите и масата на доходите. То ще зависи от това, в каква пропорция растящият доход (печалбата) се превръща в капитал и в каква той се изразходва като доход. Макар първоначално буржоазията да е твърде пестелива, с увеличаването на производителността на капитала, т. е. на производителността, на труда, тя започва да подражава [358] на феодалите и си създава цели свити. Според последния (1861 или 1862 г.) фабричен отчет общият брой на лицата (включително и административният персонал), заети във фабриките в собствения смисъл на думата, е бил в Обединеното кралство едва 775 534,*18 докато броят на женската прислуга само в Англия е възлизал на 1 милион души. Няма какво да се каже, хубав е този ред на нещата, който заставя младата девойка да работи до изнемогване по 12 часа на ден във фабриката, за да може фабрикантът с част от нейния незаплатен труд да вземе на служба при себе си нейната сестра като камериерка, нейния брат като коняр, а братовчеда ѝ като войник или полицай!
Последната добавка на Гарние е пошла тавтология. Отношението между производителната класа и непроизводителната класа зависели не от отношението между капитал и доход, или по-точно, между масата на наличните стоки, изразходвани във формата на капитал, и масата на стоките, изразходвани във формата на доход — а (!?) от нравите и привичките на народа, от равнището на развитие на неговата промишленост. Всъщност капиталистическото производство се появява едва на известно стъпало на развитието на промишлеността.
Като бонапартистки сенатор, Гарние мечтае, разбира се, за лакеи и изобщо за прислуга:
„При еднакъв брой лица нито една класа не съдейства в такава степен, както домашната прислуга, за превръщането на сумите, получавани от дохода, в капитал“ (стр. 181).
В действителност никоя класа не доставя по-негодни елементи в дребната буржоазия. Гарние не разбира как Смит, „човек, който притежава такава проницателност“, не дава по-висока оценка
„на този посредник, поставен до богаташа, за да прибира остатъците от дохода, който той така безгрижно прахосва“ и т. н. (цит. съч., стр. 183).
Но той самият казва тук, че посредникът само „прибира“ остатъците от „дохода“. Но от какво се състои този доход? От незаплатения труд на производителните работници.
След цялата тази извънредно лоша полемика срещу Смит Гарние, изпадайки обратно до равнището на физиокрацията, обявява земеделския труд за единствено производителен труд! И защо? Защото той
„създава и нова стойност, стойност, която не е съществувала в обществото — дори като еквивалент — в момента, когато трудът е започнал да действа, и именно тази стойност доставя рента на поземления собственик“ (цит. съч., стр. 184).
И така, що е производителен труд? Това е труд, който създава принадена стойност, нова стойност свръх еквивалента, който той получава като работна заплата. И не е виновен Смит, ако Гарние не разбира, че размяната на капитал срещу труд означава само, че стоката с дадена стойност, равна на дадено количество труд, се разменя срещу по-голямо количество труд от онова, което се съдържа в тази стока, и по такъв начин „се създава нова стойност, която не е съществувала в обществото — дори като еквивалент — в момента, когато трудът е започнал да действа“. [VIII—358]
***
[IX—400] Господин Ж. Гарние издаде в 1796 г. в Париж „Abrege elementaire des Principes de I'Economie Politique“.Наред c физиократическия възглед, че само земеделието е производително, ние срещаме тук и друг (който добре обяснява неговата полемика срещу А. Смит), а именно, че потреблението (представено в голяма степен от „непроизводителните работници“) е източникът на производството и че размерите на последното се измерват с размерите на първото. Непроизводителните работници задоволяват „изкуствените потребности“ и потребяват материални продукти — по такъв начинте били полезни във всяко отношение. Ето защо той полемизира също и срещу икономията (пестеливостта). На стр. XIII от неговия предговор четем:
„Богатството на едно лице се увеличава чрез спестявания; общественото богатство, напротив, нараства в резултат на увеличаване на потреблението.“
А на стр. 240, в главата за държавните дългове, Гарние заявява:
„Подобряването и разширяването на земеделието, а следователно и прогресът на промишлеността и търговията нямат друга причина освен разширяването на изкуствените потребности.“
Оттук той прави извода, че държавните дългове са хубаво нещо, тъй като увеличават тези потребности[69]. [IX—400]
***
[IX—421] Шмалц. В своята критика на прокарваната от Смит разлика между производителния и непроизводителния труд тоя германски изтърсак на физиокрацията казва (немското издание на неговата книга излезе през 1818 г.):
„Аз само ще отбележа... че разликата, която Смит прави между производителния труд и непроизводителния труд, не следва да се разглежда като съществена и много точна, ако се вземе под внимание, че изобщо трудът на другите хора винаги ни икономисва само време и че тази икономия на време е всичко, което съставлява стойността на труда и неговата цена“.
{Тук той се обърква: не икономията на време, дължаща се на разделението на труда, определя стойността и цената на една вещ, а аз за същата стойност получавам повече потребителна стойност, трудът става по-производителен, тъй като в едно и също време се създава по-голямо количество продукт; но като ехо на физиократите, той, разбира се, не може да намери стойност в самото работно време.}
„Например дърводелецът, който ми изработва маса, и слугата, който носи писмата ми на пощата, почиства дрехите ми и ми носи необходимите вещи — и двамата ми оказват услуги, които са съвсем еднакви по своята природа: и единият, и другият ми спестяват както времето, което аз сам би трябвало да изгубя, за да сторя същото, така и времето, което би трябвало да употребя, за да придобия навик и способности за такъв вид работа“ (Schmalz. Economic Politique, traduit par Henri Jouffroy etc., 1826, том. I, стр. 304).
У същия този драскач Шмалц*19 ние намираме и следната бележка, важна за разбиране на това, по какъв начин — например у Гарние — неговата система на потребление (и икономическата полезност на прахосничеството) се свързва с физиокрацията:
„Тази система“ (системата на Кене) „изтъква като заслуга на занаятчиите и дори на ония, които само потребяват, тяхното потребление на основание на това, че то съдейства, макар и косвено, за увеличаването на националния доход, защото без това потребление потребените предмети не биха били произведени от земята и не биха могли да бъдат присъединени към дохода на поземления собственик“ (пак там, стр. 321)[70]. [IX—421]
[8)] ШАРЛ ГАНИЛ [МЕРКАНТИЛИСТКИЯТ ВЪЗГЛЕД
ЗА РАЗМЯНАТА И РАЗМЕННАТА СТОЙНОСТ.
ПОДВЕЖДАНЕ НА ВСЕКИ ТРУД, КОЙТО СЕ ЗАПЛАЩА,
ПОД ПОНЯТИЕТО ПРОИЗВОДИТЕЛЕН ТРУД][VIII—358] Много лош и повърхностен кърпеж е съчинението на Ш. Ганил, „Des Systemes d'economie politique“. Първото издание излязло в Париж в 1809 г.; второто — 1821 г. (цитираме по последното). Неговите глупави глаголствания непосредствено се приближават до Гарние, срещу когото той полемизира.
{Канар в „Principes d'economie politique“ определя „богатството като натрупване на излишъчен труд“[71] Ако той кажеше, че богатството е труд, който съставлява излишъкът свръх онова, което е нужно за поддържане съществуването на работника като работник, това определение би било правилно.}
Изходната точка на господин Ганил е елементарното положение, че стоката е елемент на буржоазното богатство, т. е., че за да произвежда богатство, трудът трябва да произвежда стока, трябва да продава самия себе си или своя продукт.
„При съвременното състояние на цивилизацията трудът ни е известен само чрез размяната“ (цит. съч., том I, стр. 79). Без размяната трудът не може да произвежда никакво богатство (стр. 81).
Оттук господин Ганил веднага прескача в меркантилистката система. Тъй като трудът без размяната не създава буржоазното богатство, то „богатството произтича изключително от търговията“ (стр. 84). Или както той казва по-нататък:
„Само размяната, или търговията, придава стойност на нещата“ (стр. 98). На този „принцип на тъждествеността на стойността и богатството... е основано учението за плодотворността на всеобщия труд“ (цит. съч., стр. 93).
Ганил сам заявява, че
[359] „търговската система“, която той нарича просто „видоизменение“ на монетарната система, „извежда частното и общото богатство от разменните стойности на труда, независимо от това, дали тези стойности са фиксирани в материални, трайни и неизменни предмети, или не“ (стр. 95).
Следователно той се връща към представите на меркантилистката система, както Гарние се връща към представите на физиократическата система. Неговият негоден за нищо друго брътвеж е поради това твърде пригоден за характеристика на меркантилистката система и нейните възгледи за „принадената стойност“, особено защото той изтъква тези възгледи срещу Смит, Рикардо и т. н.
Богатството е разменна стойност; поради това всеки труд, който произвежда разменна стойност или сам има разменна стойност, произвежда богатство. Единствената дума, която показва, че Ганил гледа малко по-дълбоко от другите меркантилисти, е терминът „всеобщ труд“ [travail general.] Трудът на отделното лице, или по-точно, продуктът на неговия труд трябва да вземе формата на всеобщ труд. Само по такъв начин продуктът на труда става разменна стойност, пари. Фактически Ганил се връща към възгледа, че богатството е пари; обаче за Ганил богатство са вече не само златото и среброто, но и самата стока, доколкото тя представлява пари. Той казва:
„търговската система, или размяната на стойностите на всеобщия труд“ (стр. 98).
Последният израз е безсмислен: продуктът е стойност като налично битие на всеобщия труд, като въплъщение на този труд, а не като „стойност на всеобщия труд“, което би означавало: стойност на стойността. Но да приемем, че стоката е конституирана като стойност, че тя е приела дори, ако щете, формата на пари, е метаморфозирана. Сега тя е разменна стойност. Но колко голяма е стойността на дадена стока? Разменни стойности са всички стоки. По това те не се отличават една от друга. Но кое определя разменната стойност на дадена стока? Тук Ганил не отива по-далеч от най-грубата външна форма на явленията. Стоката А е по-голяма разменна стойност, ако се разменя срещу по-голямо количество стоки В, С, D, и т. н.
Напълно вярно насочената срещу Рикардо и мнозинството от политикоикономистите бележка на Ганил, че те, разглеждайки труда, оставят без внимание размяната, макар че тяхната система, както и цялата буржоазна система, почива върху разменната стойност. Но те постъпваха така единствено, защото стоковата форма на продукта им изглеждаше като нещо, което се разбира от само себе си, и поради това те разглеждаха само величината на стойността. В размяната продуктите на отделните индивиди се оказват продукти на всеобщия труд само благодарение на това, че се явяват като пари. А тая относителност се корени вече в това, че те трябва да се проявяват като налично битие на всеобщия труд и могат да бъдат сведени до него само като относителни, само количествено различни изрази на обществения труд. Но самата размяна не им дава величината на стойността. В размяната те са представени като всеобщ обществен труд, а доколко могат да се проявяват като такъв, зависи от това, в каква степен те могат да се проявяват като обществен труд, т. е. от броя на стоките, срещу които те могат да се разменят, следователно от размерите на пазара, на търговията и от редицата стоки, в които те се изразяват като разменна стойност. Ако например съществуваха само четири различни производствени отрасли, всеки от четирите производители би произвеждал значителна част от своите продукти за самия себе си. Ако пък съществуват хиляди производствени отрасли, всеки може да произвежда целия свой продукт като стока. Целият негов продукт може напълно да отива в размяната.
Но Ганил заедно с меркантилистите си въобразява, че самата величина на стойността е продукт на размяната, докато в действителност чрез размяната продуктите получават само форма на стойност, или форма на стока.
„Размяната дава на вещите стойност, която те не биха имали без нея“ (стр. 102).
Ако това трябва да значи: вещите, потребителните стойности, стават стойност, получават тази форма само като относителни изрази на обществения труд, това е тавтология. Ако това трябва да значи, че чрез размяната те получават по-голяма стойност, отколкото биха имали без нея, това е явна глупост, защото размяната може да повиши величината на стойността на стоката А само като понижи величината на стойността на стоката В. Колкото увеличава стойността на стоката А в сравнение с това, което тя е била преди размяната, толкова тя намалява стойността на стоката В. Следователно А—В имат както преди размяната, така и след нея една и съща стойност.
„Най-полезните продукти могат да нямат никаква стойност, ако размяната не им я дава…“
(Преди всичко, ако тези вещи са „продукти“, те от самото начало са продукти на труда, а не всеобщи дарове на природата като въздуха и др. т. Ако са „най-полезни“, те представляват потребителни стойности в най-висшия смисъл на думата, такива потребителни стойности, от които всички се нуждаят. Ако размяната не им дава никаква стойност, това е възможно само при условие, че всеки ги произвежда сам за себе си; но това противоречи [360] на предпоставката, че те се произвеждат за размяна; по такъв начин цялата предпоставка е безсмислена.)
... „а най-безполезните продукти могат да имат голяма стойност, ако размяната е благоприятна за тях“ (стр. 104).
„Размяната“ изглежда на господин Ганил като някаква мистична личност. Ако „най-безполезните продукти“ не са годни за нищо, ако те нямат никаква потребителна стойност, кой ще ги купува? Следователно за купувача те трябва да имат във всеки случай някаква, макар и само въображаема „полезност“. И ако той не е глупак, защо ще плаща по-скъпо за тях? Следователно тяхната по-висока цена трябва да произлиза от обстоятелство, което произтича във всеки случай не от тяхната „безполезност“. Не произтича ли тя от тяхната „рядкост“? Но Ганил ги нарича „най-безполезни продукти“. А щом те са продукти, защо пък не бъдат произвеждани масово, въпреки тяхната голяма „разменна стойност“? Ако преди глупак беше купувачът, който даваше много пари за нещо, което за самия него няма нито действителна, нито въображаема потребителна стойност, сега глупак се оказва продавачът, който не произвежда тези дрънкулки с голяма разменна стойност вместо полезни неща, които имат незначителна разменна стойност. Следователно, ако тяхната разменна стойност е голяма, въпреки незначителната им потребителна стойност (при предположение, че потребителната стойност се определя от естествените потребности на хората), това трябва да се дължи на обстоятелството, което произтича не от госпожа размяната, а от самия продукт. Неговата висока разменна стойност следователно не е продукт на размяната, а само се проявява в размяната.
„Стойността, по която вещите са вече разменени [valeur echangee], а не онази, по която те могат да бъдат разменени [valeur echangeable], определя истинската стойност, оная, която е тъждествена с богатството“ (цит. съч., стр. 104).
Но valeur echangeable е отношението на дадена вещ към други вещи, срещу които тя може да бъде разменена. {Правилното в основата на този ход на мисли се състои в следното: превръщането на стоката в пари се постига с това, че стоката влиза в размяната като valeur echangeable, като разменна стойност, но тя е такава само в резултат на съществуването на размяната.} Обратно, стойността, по която А е вече разменена, е определено количество продукти В, С, D и т. н. Следователно това вече (според господин Ганил) не е стойност, а „вещ без размяна“. В, С, D и т. н., преди да бъдат разменени срещу А, не са били „стойности“. А е станало стойност благодарение на това, че неговото място (като разменена стойност) са заели тези не-стойности. Тези „вещи“ са станали стойности в резултат на простата смяна на местата, след която те излизат от размяната и се оказват в същото положение, както и преди.
„И така, не действителната полезност на вещите, нито тяхната вътрешна стойност ги правят богатство: това е размяната, която фиксира и определя тяхната стойност, и именно тази стойност ги прави тъждествени с богатството“ (цит. съч., стр. 105).
Господин обменът фиксира и определя нещо, което вече е съществувало, или нещо, което не е съществувало. Ако той тепърва създава стойността на вещите, тази стойност, този продукт на обмена, изчезва, щом се прекрати самият обмен. Следователно онова, което той създава, в същата степен го и унищожава. Аз разменям А срещу B + C + D. В акта на тази размяна А придобива стойност. Щом този акт завърши, B + C + D стоят на страната на А, а А стои на страната на B + C + D. И те стоят, всяка страна сама по себе си, вън от господин обмена, който се заключаваше само в тази смяна на местата. B + C + D са сега „вещи“, но не стойност. Също така и А. Или обменът „фиксира и определя“ в собствения смисъл на тези думи [съществуващата вече преди него стойност], както силомерът определя и фиксира, но не създава силата на моите мускули. Но в такъв случай стойността се създава не от размяната.
„За отделните лица и за народите богатството съществува всъщност само тогава, когато всеки работи за всички“ —
(т. е. когато трудът на всекиго се явява като всеобщ обществен труд. При друго тълкуване тази фраза е нелепа, тъй като, ако се абстрахираме от тази форма на всеобщия обществен труд, ще трябва да кажем, че фабрикантът на желязо работи не за всички, а само за потребителите на желязо) —
„и всички работят за всекиго“
(това е отново нелепост, ако става дума за потребителната стойност, тъй като продуктите на всички представляват изключително само особени продукти и на всекиго са нужни само определени специални продукти; следователно това значи пак само, че всеки особен продукт взема форма, в която той съществува за всекиго, а в тази форма той съществува не доколкото той като специален продукт се отличава от продукта на „всекиго“, а само доколкото е тъждествен с него; тук пред нас е отново оная форма на обществения труд, която се явява върху основата на стоковото производство) (цит. съч., стр. 108).
[361] От това определение — разменната стойност е израз на труда на изолирания индивид като всеобщ обществен труд — Ганил отново изпада до най-грубата представа — разменната стойност е отношението, в което стоката А се разменя срещу стоките В, С, D и т. н. Разменната стойност на стоката А е голяма, ако за нея дават много В, С, D; но в такъв случай дават малко А за В, С, D. Богатството се състои от разменна стойност. Разменната стойност е отношението, в което продуктите се разменят един срещу друг. Следователно общата сума на всички продукти няма никаква разменна стойност, тъй като тя срещу нищо не се разменя. Излиза, че обществото, богатството на което се състои от разменни стойности, няма никакво богатство. А оттук може да се направи не само изводът, че — както заключава сам Ганил — „националното богатство, което се състои от разменните стойности на труда“ (стр. 108), никога не може нито да се увеличава, нито да се намалява по своята разменна стойност (следователно няма никаква принадена стойност), но също и изводът, че това богатство изобщо няма разменна стойност, а следователно не е богатство, защото богатството се състои само от разменни стойности.
„Ако вследствие на изобилието на жито неговата стойност се понижи, ще се намали богатството на земеделците, тъй като те ще имат сега по-малко разменни стойности, за да придобиват вещите, които са необходими, полезни или приятни за живота; но потребителите на жито ще спечелят точно толкова, колкото ще изгубят земеделците; загубата на едните ще бъде компенсирана с печалбата на другите и общото богатство няма да претърпи никакво изменение“ (стр. 108—109).
Извинете, моля! Потребителите на житото потребяват житото, а не разменната стойност на житото. Те станаха по-богати откъм хранителни продукти, но не откъм разменна стойност. Те разменяха срещу жито неголямо количество от своите продукти, които имат висока разменна стойност поради това, че са относително малко в сравнение с масата жито, срещу която се разменят. Земеделците са получили сега висока разменна стойност, а потребителите — много жито с по-малка разменна стойност, така че сега те са бедняци, а земеделците богаташи.
По-нататък, сумата (обществената сума на разменните стойности) губи свойството си да бъде разменна стойност в същата степен, в каквато тя става сума от разменни стойности. А, В, С, D, Е, F имат разменна стойност, доколкото се разменят една срещу друга. Щом са вече разменени, всички те са продукти за своите потребители, купувачите. В резултат на преминаването от едни ръце в други те са престанали да бъдат разменни стойности. С това богатството на обществото, „състоящо се от разменни стойности“, е изчезнало. Стойността на стоката А е относителна; тя е нейно разменно отношение към В, С и т. н. А + В имат по-малка разменна стойност, тъй като тяхната разменна стойност се състои вече само от тяхното отношение към С, D, Е, F. Но сумата на А, В, С, D, Е, F няма съвсем никаква разменна стойност, тъй като не изразява никакво отношение. Сумата на стоките не се разменя срещу други стоки. Следователно богатството на обществото, състоящо се от разменни стойности, няма никаква разменна стойност и затова не е богатство.
„Оттук произлиза, че за една страна е трудно и може би дори невъзможно да се обогатява чрез вътрешната търговия. В малко по-друго положение се намират народите, които търгуват с чужбина“ (пит. съч., стр. 109).
Това е старият меркантилизъм. Стойността според него се състои в това, че аз получавам не просто еквивалент, а повече от еквивалент. Но същевременно за Ганил не съществува никакъв еквивалент, защото еквивалентът предполага, че стойността на стоката А и стойността на стоката В се определят не от отношението на А към В или на В към А, а от нещо трето, в което А и В са тъждествени. Но ако няма еквивалент, няма и излишък над еквивалента. Аз получавам по-малко злато за желязото, отколкото желязо за златото. Сега имам повече желязо, за което получавам по-малко злато. Следователно, ако първоначално съм печелил поради това, че по-малкото количество злато е равно на по-голямо количество желязо, сега аз губя също толкова, тъй като по-голямо количество желязо е равно на по-малко количество злато.
***
„Всеки труд, каквато и да бъде неговата природа, е производителен труд, труд, който произвежда богатство, при условие че притежава разменна стойност“ (цит. съч., стр. 119). „Размяната не се съобразява нито с количеството на продуктите, нито с тяхната материалност, нито с тяхната трайност“ (цит. съч., стр. 121). „Всички“ (видове труд) „са еднакво производителни, в смисъл че произвеждат сумата, срещу която са били разменени“ (стр. 121—122).
Най-напред те се обявяват за еднакво производителни, в смисъл че възстановяват сумата, т. е. цената, която е заплатена за тях (стойността на тяхната работна заплата). Но Ганил веднага прави още една крачка по-нататък. Нематериалният труд, заявява той, произвежда материалния продукт, срещу който се разменя, така че изглежда, че материалният труд е произвел продукта на нематериалния труд.
[362] „Няма никаква разлика между труда на работника, който изработва един шкаф и получава срещу него крина*20 жито, и труда на странстващия музикант, който получава крина жито за своя труд. В единия случай имаме крина жито, произведена за заплащане на шкафа, а в другия — крина жито, произведена за заплащане на удоволствието, доставено от странстващия музикант. Наистина след потреблението на крината жито от дърводелеца остава един шкаф, а след като музикантът потреби своята крина жито, не остава нищо. Но колко видове труд, които се смятат за производителни, се намират в същото положение! ... За производителността или безплодността на един или друг труд може да се съди не по това, какво остава след потреблението, а по размяната или по производството, което се извиква на живот от този труд. А тъй като трудът на музиканта, също както и трудът на дърводелеца е причина за производството на крина жито, производителността на труда и на двамата еднакво се измерва с една крина жито, макар че трудът на единия от тях, след като е завършен, не се фиксира и овеществява в някакъв траен предмет, а трудът на другия се фиксира и овеществява в такъв предмет“ (цит. съч., стр. 122—123).
„А. Смит би желал да намали броя на работниците, трудът на които не принася полза, за да увеличи броя на работниците, заети с полезен труд; но привържениците на подобни възгледи са изпуснали изпредвид, че ако това желание можеше да се осъществи, би станало невъзможно каквото и да било богатство, тъй като на производителите биха липсвали потребители и непотребените излишъци не биха могли да бъдат отново възпроизведени. Производителните класи не дават безвъзмездно продуктите на своя труд на класите, трудът на които не създава материални продукти.
(По такъв начин тук той все пак сам различава видове труд, които произвеждат материални продукти, и видове труд, които не произвеждат такива продукти.)
„Те им дават своите продукти срещу получаваните от тях удобства, удоволствия, наслади, а за да имат възможност да им дават своите продукти, те са принудени да ги произвеждат. Ако материалните продукти на труда не отиваха за заплащане на видовете труд, които не създават материални продукти, те не биха си намирали потребители и тяхното възпроизводство ще се прекрати. Ето защо видовете труд, които произвеждат удоволствия, участват също така дейно в производството, както и трудът, който се смята за най-производителен“ (цит. съч., стр. 123—124).
„Удобствата, удоволствията или насладите, към които те“ (народите) „се стремят, почти винаги вървят след продуктите, необходими за тяхното заплащане, а не ги предшестват (цит. съч., стр. 125).
(Следователно те изглежда са по-скоро следствие, отколкото причина за продуктите, „необходими за тяхното заплащане“.)
„Иначе стои работата, когато видовете труд, които служат за удоволствие, лукс или разкош, не се пораждат от търсене от страна на производителните класи“ (тук следователно Ганил сам прави тази разлика), „но тези класи въпреки това са принудени да заплащат тези видове труд и да ограничават своите потребности със съответната сума. В този случай е възможно подобно принудено плащане да не поражда никакво увеличаване на количеството на продуктите“ (стр. 125). „С изключение на този случай . . . всеки труд по необходимост е производителен и допринася повече или по-малко за образуването и нарастването на общото богатство, тъй като той необходимо поражда производството на продуктите, с които бива заплащан“ (цит. съч., стр. 126).
{И тъй „непроизводителните видове труд“ са производителни не защото струват нещо, т. е. не вследствие на тяхната разменна стойност, и не защото произвеждат определено удоволствие, т. е. не вследствие на тяхната потребителна стойност, а защото произвеждат производителен труд.}
{Ако според А. Смит производителен е оня труд, който се разменя непосредствено срещу капитал, то при това освен формата имат значение и веществените съставни части на капитала, който се разменя срещу труд. Този капитал се свежда до необходимите средства за съществуване — следователно най-вече до стоки, до материални вещи. Онова, което работникът трябва да плаща на държавата и църквата от своята работна заплата, съставлява приспадане за услуги, които са му натрапени; онова, което той изразходва за образование, е съвсем нищожно; в онези случаи, когато той прави тези разходи, те са производителни, тъй като образованието произвежда работна сила; онова, което той изразходва за услугите на лекари, адвокати, попове — е негово нещастие; остават още много малко видове непроизводителен труд или услуги, за които се изразходва работната заплата на работника, особено поради това, че работникът сам изпълнява работите, свързани с потреблението (готвене, поддържане чистота в жилището, в повечето случаи дори всякакъв вид ремонт).}
Извънредно характерно е следното място у Ганил:
„Ако размяната придава на труда на слугата стойност от 1000 франка, докато тя придава на труда на земеделеца или на промишления работник стойност само от 500 франка, оттук трябва да се заключи, че трудът на слугата допринася за производството на богатство двойно повече, отколкото трудът на земеделеца или на промишления работник; иначе и не може да бъде, докато трудът на слугата получава в материални продукти двойно повече, отколкото трудът на земеделеца или на промишления работник. Как тогава може да се говори, че богатството произлиза от труда, който има най-малка разменна стойност и поради това е най-ниско заплащан!“ (цит. съч., стр. 293—294).
[363] Ако работната заплата на промишления или на земеделския работник е равна на 500 франка, а създаваната от него принадена стойност (печалба и рента) е равна на 40%, то „чистият продукт“ на такъв работник ще се равнява на 200 франка и е нужен трудът на 5 такива работници, за да се произведе работната заплата на слугата, равна на 1 000 франка. Ако господин обменът благоволи вместо слуга да си купи държанка за 10 000 франка годишно, за това би бил нужен „чистият продукт“ на 50 такива производителни работници. Но тъй като непроизводителният труд на държанката ѝ носи разменна стойност, заплата, двадесет пъти по-голяма от работната заплата на производителните работници, според Ганил тази особа съдейства двадесет пъти повече за „производството на богатството“ и страната произвежда толкова повече богатство, колкото по-високо заплаща своите слуги и държанки. Господин Ганил забравя, че само производителността на промишления и земеделския труд, че изобщо само създаденият от производителните работници излишък, който обаче не им е заплатен, доставя фонда за заплащането на непроизводителните работници. Но сметката на Ганил е такава: 1000 франка работна заплата и нейният еквивалент във формата на труда на слугата или държанката прави общо 2000 франка. В действителност обаче стойността на слугите и държанките, т. е. техните производствени разходи, всецяло зависи от „чистия продукт“ на производителните работници. От него зависи самото съществуване на слугите и държанките като особена категория хора. Тяхната цена и тяхната стойност имат малко общо помежду си.
Но да приемем дори, че стойността (производствените разходи) на слугата са двойно по-големи от стойността, или производствените разходи, на производителния работник. Тогава следва да отбележим, че производителността на работника (както и производителността на машината) и неговата стойност са съвсем различни неща, които се намират дори в обратно съотношение едно към друго. Стойността, която струва една или друга машина, винаги е минус по отношение на нейната производителност.
„Тук напразно изтъкват следното възражение: ако трудът на слугите е толкова производителен, колкото и трудът на земеделците и промишлените работници, непонятно е защо да не може да се употребят общите спестявания на страната за издръжка на слуги, като тези спестявания не само не се прахосват, но и постоянно се увеличава тяхната стойност. Това възражение изглежда правилно само защото изхожда от предпоставката, че плодотворността на всеки труд била резултат на неговото участие в производството на материални предмети, че материалното производство създавало богатството и че производството и богатството били съвсем тъждествени. Забравя се, че всяко производство на каквито и да било продукти е богатство само дотолкова, доколкото тези продукти се потребяват“*21, „и че размяната определя до каква степен производството съдейства за образуването на богатството. Ако си спомним, че във всяка страна всички видове труд пряко или косвено съдействат за цялото производство, че размяната, установявайки стойността на всеки вид труд, определя неговия дял в производството, че потреблението на продукта реализира стойността, която му е дадена от размяната, и че излишъкът или недостигът на производство в сравнение с потреблението определя степента на богатството или бедността на народите — тогава ще стане ясно колко непоследователно е да се взема изолирано всеки вид труд и неговата продуктивност и плодотворност да се измерва със степента на участието му в материалното производство, без да се обръща внимание на [364] потреблението на този труд, което единствено му придава стойност, стойност, без която богатството не може да съществува“ (цит. съч., стр. 294—295).
От една страна, у нашия приятел богатството зависи от излишъка на производство над потреблението, а от друга — само потреблението дава стойност. И слугата, който потребява 1000 франка, според този възглед съдейства двойно повече за създаването на стойност, отколкото селянинът, който потребява 500 франка.
Ганил, от една страна, признава, че тези непроизводителни видове труд не участват непосредствено в образуването на материалното богатство. И Смит не твърди нещо повече. От друга страна, той се опитва да докаже, че те, обратно, толкова създават материалното богатство, колкото по собственото му признание не го създават.
У всички тия полемисти срещу А. Смит ние виждаме, от една страна, високомерно отношение към материалното производство, а от друга — опит да се оправдае нематериалното производство — или дори съвсем не производството, като например труда на лакея — като материално производство. Изразходва ли притежателят на „чистия доход“ този доход за лакеи, държанки или пастети, това е съвършено безразлично. Но смешно е да си въобразяваме, че излишъкът непременно трябва да се потребява от слугите и не може да бъде потребен от самите производителни работници, без стойността на продукта да отиде по дяволите. Малтус точно така провъзгласява необходимостта от съществуването на непроизводителните потребители, която действително съществува, щом излишъкът се намира в ръцете на „безделни хора“. [364]
[9) ГАНИЛ И РИКАРДО ЗА „ЧИСТИЯ ДОХОД“.
ГАНИЛ КАТО ПРИВЪРЖЕНИК НА НАМАЛЯВАНЕТО НА ПРОИЗВОДИТЕЛНОТО НАСЕЛЕНИЕ;
РИКАРДО КАТО ПРИВЪРЖЕНИК НА НАТРУПВАНЕТО НА КАПИТАЛА
И НА НАРАСТВАНЕТО НА ПРОИЗВОДИТЕЛНИТЕ СИЛИ][364] Ганил твърди, че в своята „Theorie de l'economie politique“ (книга, която ми е неизвестна) е изложил теория, която Рикардо е възпроизвел след него[72]. Тази теория се състои в това, че богатството зависи не от брутния, а от чистия продукт, т. е. от височината на печалбата и рентата. (Това безусловно не е откритие на Ганил, но маниерът, по който той изказва това, наистина го отделя сред другите икономисти.)
Принадената стойност е представена (има своето реално съществуване) в принадения продукт, в излишъка на продукта над оная негова маса, която възстановява само неговите първоначални елементи и следователно влиза в неговите производствени разходи; ако съберем постоянния и променливия капитал, тази част от продукта е равна изобщо на капитала, който е бил авансиран на производството. Целта на капиталистическото производство е принадената стойност, а не продуктът. Необходимото работно време на работника — и заедно с това еквивалентът в продукта, с който то се заплаща, е необходимо само дотолкова, доколкото то доставя принаден труд. В противен случай то е непроизводително за капиталиста.
Принадената стойност е равна на нормата на принадената стойност m/v умножена на броя на едновременните работни дни или на броя на заетите работници, п. Следователно, М=(m/v)п. Тази принадена стойност може следователно да се увеличава или намалява двояко. Например m/(v/2) x п е равно на 2m/v x п, т. е. на 2М Тук М се е увеличило [365] двойно, защото двойно се е увеличила нормата на принадената стойност, защото m/(v/2) прави 2m/v, а това е два пъти повече от m/v. От друга страна, m/vх 2n също би се равнявало на 2mn/v, следователно също на 2M. Променливият капитал, V, е равен на цената на отделния работен ден, умножена на броя на заетите работници. Ако са заети 800 работника, всеки един от които струва по 1 ф. ст., то V = 800 ф. ст., т. е. 1 ф. ст. Х 800, където n = 800. Ако принадената стойност е равна на 160, нейната норма = 160 / 1 ф. ст. Х 800 = 160/800 = 16/80 = 1/5 = 20%. Но самата принадена стойност е равна на (160 / 1 ф. ст. Х 800) Х 800, т. е. (М ф. ст. / 1 ф. ст. X n) X n.
Тази принадена стойност може да се увеличи при дадена дължина на работния ден само чрез увеличаване на производителността или, при дадена производителност, само чрез удължаване на работното време.
Но тук има значение следното: 2M = m/(v/2) X n и 2M = m/v X 2n.
Принадената стойност (брутната ѝ сума) си остава същата, когато броят на работниците се увеличава двойно — съставлява п вместо 2п, — но техният всекидневен принаден труд е двойно по-голям отпреди. При това предположение биха останали без изменение две неща: първо, цялата маса на произведените продукти; второ, цялата маса на принадения продукт, или на „чистия продукт“. Но би се изменило следното: първо, сумата на променливия капитал, или изразходваната за работна заплата част от оборотния капитал би се намалила наполовина. Частта от постоянния капитал, която се състои от суровини, би останала също неизменна, тъй като както и преди се преработва същата маса суровини, макар и от двойно по-малък брой работници. Обратно, частта, която се състои от основен капитал, би се увеличила.
Ако капиталът, изразходван за работна заплата, е бил 300 ф. ст. (1 ф. ст. на 1 работник), сега той ще бъде 150 ф. ст. Ако капиталът, изразходван за суровини, е бил 310 ф. ст., и сега той ще бъде 310 ф. ст. Ако предположим, че стойността на машините е четири пъти по-голяма от останалата част на капитала, тя е равна сега на 1600 ф. ст.[73] Следователно, ако машините се износват за 10 години, то влизащата всяка година в продукта стойност на машините е равна на 160 ф. ст. Да допуснем, че по-рано за средства за производство всяка година е бил изразходван капитал от 40 ф. ст., т. е. само 1/4 от сегашния.
При тези условия ще се получи следната сметка:
Предишен капитал Нов капитал Машини 40 160 Суровини 310 310 Работна заплата 300 150 Общо 650 620 Принадена стойност 150, или 50% 150, или 100% Норма на печалбата 23 1/13% 24 6/31% Целият продукт 800 770 В този случай нормата на печалбата се е увеличила, тъй като целият капитал като цяло се е намалил: докато капиталът, изразходван за работна заплата, се е намалил със 150, сумата на стойността на основния капитал се е увеличила само със 120, т. е. изразходвани са били само 30 ф. ст. по-малко, отколкото преди.
Ако останалите 30 ф. ст. бъдат изразходвани по същия начин, а именно 31/62 от тази сума (или 1/2) за суровини, 16/62 за машини и 16/62 за работна заплата, ще се получи:
Машини 7 ф.ст. 14 шил. 6 пенса Суровини 15 ф.ст. Работна заплата 7 ф.ст. 5 шил. 6 пенса Принадена стойност 7 ф.ст. 5 шил. 6 пенса И тъй, всичко:
Машини 167 ф.ст. 14 шил. 6 пенса Суровини 325 ф.ст. Работна заплата 157 ф.ст. 5 шил. 6 пенса Принадена стойност 157 ф.ст. 5 шил. 6 пенса Норма на печалбата 24 6/31% Цялата сума на изразходвания капитал: 650 ф. ст., както и преди. Целият продукт — 807 ф. ст. 5 шил. 6 пенса.
Съвкупната стойност на продукта се е увеличила, съвкупната стойност на изразходвания капитал е останала същата; при това увеличила се е не само стойността, но и масата на целия продукт, защото в продукт са превърнати суровини с 15 ф. ст. повече от преди.
[366] у Ганил ние четем:
„Когато една страна е лишена от помощта на машините и нейният труд се извършва само с ръчна сила, трудещите се класи потребяват почти цялата маса свои продукти. С успехите на промишлеността, която се усъвършенства благодарение на разделението на труда, повишаването на квалификацията на работниците и изобретяването на машини, производствените разходи се намаляват или, с други думи, необходим е по-малък брой работници за получаване на по-голямо количество продукция“ (цит. съч. [„Des systemes d'economie politique“, 2-о изд., 1821], том I. стр. 211—212).
Следователно това значи, че колкото повече се увеличава производителността на промишлеността, толкова повече се намаляват производствените разходи, които се падат на работната заплата. Броят на работниците по отношение на продукта се намалява; следователно те получават и по-малка част от този продукт.
Ако на един работник за производство на своите собствени средства за живот са необходими 10 часа при работа без машини и само 6 часа — при работа с машини, в първия случай той (при дванадесетчасов работен ден) работи 10 часа за себе си и 2 часа за капиталиста, и от съвкупния продукт на дванадесетчасовия труд последният получава 1/6. В първия случай 10 работника ще работят 100 часа за себе си (произвеждайки продукт за 10 работника) и 20 часа за капиталиста. От стойност от 120 капиталистът получава една шеста част, т. е. 20. Във втория случай пет работника ще работят 30 часа за себе си (произвеждайки продукт за 5 работника) и 30 часа за капиталиста. Сега от 60 часа капиталистът ще получи 30, т. е. 1/2, три пъти повече от преди. Ще се увеличи и масата на принадената стойност, а именно от 20 на 30, с 1/3. 60-те дни, от които аз присвоявам 1/2, дават принадена стойност с една трета повече, отколкото 120-те, от които аз присвоявам 1/6.
По-нататък получаваната от капиталиста половина от съвкупния продукт ще нарасне и количествено в сравнение с това, което той е получавал преди. Защото 6 часа дават сега толкова продукт, колкото по-рано даваха 10 часа; следователно един час дава 10/6 от преди, или 1 4/6 = 1 2/3. По такъв начин 30 принадени часа се изразяват сега в същото количество продукт, в каквото се изразяваха преди 30 (1 + 2/3) = 30 + 60/3 = 50 часа. 6 часа доставят толкова продукт, колкото преди —10; следователно 30 (или 5x6) е толкова, колкото преди беше 5х10.
И така, увеличава се принадената стойност на капиталиста и неговият принаден продукт (ако той сам потребява този продукт innatura или в същата степен, в която той го потребява innatura).Принадената стойност може да нарасне дори без увеличаване на количеството на съвкупния продукт. И наистина нарастването на принадената стойност означава, че работникът е способен да произвежда своите средства за живот за по-малко време, отколкото преди; че следователно стойността на потребяваните от него стоки се намалява, представлява по-малко работно време и че следователно определена стойност, равна например на 6 часа, представлява по-голямо количество потребителни стойности, отколкото преди. Работникът получава същото количество продукт, както и преди, но това количество съставлява по-малка част от съвкупния продукт, а неговата стойност изразява по-малка част от продукта на работния ден. Въпреки че никакво увеличение на производителните сили в ония производствени отрасли, продуктите на които не влизат нито пряко, нито косвено в производството на предмети за потребление на работниците, не би могло да има този резултат, тъй като увеличаването или намаляването на производителността в тези отрасли не изменя съотношението между необходимия и принадения труд — все пак резултатът за тези производствени отрасли би бил същият, макар че той би произтичал не от изменение на тяхната собствена производителност. Относителната стойност на техните продукти (ако тяхната собствена производителност е останала неизменна) би нараснала в точно същата степен, в каквато би се понижила относителната стойност на другите стоки; следователно една пропорционално по-малка част от тези продукти, или една материализирана в тях по-малка част от работното време, изразходвано от работника, би му давала предишното количество средства за живот. Значи принадената стойност би се повишила в тези отрасли точно така, както и в другите.
Но какво ще стане сега с петте уволнени работници? Някои ще кажат, че се е освободил също и капитал, а именно оня, с който се заплащаха 5-те уволнени работника, които получаваха заплата всеки в размер на 10 часа, за която работеха по 12 часа на ден, т. е. освободил се капитал в размер на 50 часа; това даваше по-рано възможност да се заплащат 5 работника, а сега, когато работната заплата се е понижила на 6 часа, това позволява да се заплатят 50/6, т. е. 8 1/3 работни дни. Следователно с освободения капитал от 50 работни часа сега може да се даде работа на по-голям брой работници, отколкото са уволнени.
Но всъщност не се е освободил капитал от цели 50 работни часа. Защото дори ако приемем, че материалът е поевтинял толкова, колкото по-голямо количество от него се преработва сега за същото работно време, т. е. че и в този производствен отрасъл е станало същото увеличаване на производителната сила, то все пак остава разходът за нови машини. Да допуснем, че те струват точно 50 работни часа; тогава тяхното производство съвсем не е можело да даде работа на същия брой работници, колкото бяха уволнени. Защото тези 50 работни часа бяха изцяло изразходвани за работна заплата, за наемане на 5 работници. А в стойността на машината, равна на 50 работни часа, се съдържа печалбата и работната заплата, заплатеното и незаплатеното работно време. Освен това в стойността на машината влиза постоянният капитал. При това онези от машиностроителните работници, които са заети с изготвяне на нова машина и броят на които е по-малък от броя на уволнените, не са същите работници [367], които бяха уволнени. Увеличаването на търсенето на работници в машиностроенето може в най-добрия случай да повлияе върху следващото разпределяне на работната маса така, че към този отрасъл ще се насочи по-значителна част от поколението, което започва да работи — по-значителна от преди. Това не ще се отрази на уволнените работници. А и освен това увеличаването на годишното търсене на машиностроителни работници съвсем не е равно на новия капитал, който се изразходва за машини. Една машина служи например 10 години. Значи създаденото от нея постоянно търсене е равно всяка година на 1/10 от съдържащата се в нея работна заплата. Към тази 1/10 трябва да прибавим и труда по ремонт в продължение на всички тия 10 години и всекидневното потребление на въглища, смазочно масло, изобщо спомагателни материали; всичко това, взето заедно, ще образува може би още 2/10.
{Ако освободилият се капитал беше равен на 60 часа, тези последните биха представлявали сега 10 часа принаден труд и само 50 часа необходим. Следователно ако по-рано тези 60 часа се изразходваха за работна заплата и с тях бяха наети 6 работника, то сега — само 5.}
{Преместването на труд и капитал, причинявано от увеличаването на производителността в някой отделен отрасъл на производството благодарение на въвеждането на машини и т. н., е възможно винаги само в бъдеще. Това значи, че другояче ще се разпределя прирастът, новоприиждащата работническа маса, която се състои, може би, от децата на онези, които са изхвърлени на улицата, но не от самите тях. Самите те обаче дълго време влачат жалко съществуване в своята стара професия, с която продължават да се занимават в най-неблагоприятни условия, тъй като тяхното необходимо работно време е по-голямо от обществено необходимото; те стават паупери или си намират работа в такива отрасли, където се прилага труд от по-ниско качество.}
{Пауперът, точно така както и капиталистът (рентиерът), живее от дохода на страната и не влиза в производствените разходи на продукта. Ето защо господин Ганил би трябвало да го обяви за представител на разменната стойност, както и престъпника, когото хранят в затвора. Значителна част от „непроизводителните работници“ — притежатели на държавни синекури и т. н. — не са нищо повече от пълни с важност паупери.}
{Да приемем, че производителността на труда се е повишила толкова, че ако по-рано в материалното производство непосредствено са участвали 2/3 от населението, сега участва само 1/3. По-рано 2/3 от населението са доставяли средства за съществуване за 3/3 от населението; сега 1/3 — за 3/3. Преди „чистият доход“ (за разлика от дохода на работника) съставляваше 1/3; сега — 2/3. Сега нацията — ако се абстрахираме от [класовата] противоположност — би трябвало да употребява за непосредствено производство 1/3 от своето време вместо предишните 2/3. При равномерно разпределение всички биха имали повече време — 2/3 — за непроизводителен труд и почивка. Но при капиталистическото производство всичко се явява и е антагонистично. Нашето предположение не значи, че населението е в застой. Защото ако нарастват 3/3, нараства и 1/3, и по такъв начин по своята маса броят на хората, заети с производителен труд, би могъл непрекъснато да се увеличава. Но относително, пропорционално към цялото население, то все пак би било с 50% по-малко от преди. Тези 2/3 се състоят сега отчасти от притежатели на печалба и рента, отчасти от непроизводителни работници (също зле заплащани поради конкуренцията), които им помагат да изяждат дохода и им дават или — ако става дума например за политическите непроизводителни работници — им натрапват в замяна на това еквивалент във вид на услуги. Може да се приеме, че с изключение на домашната прислуга, войниците, моряците, полицаите, низшите чиновници и др. т., държанките, конярите, клоуните и скитниците-комедианти, тези непроизводителни работници ще стоят общо взето на по-високо стъпало на образование, отколкото преди и че ще се увеличи особено броят на зле платените художници, музиканти, адвокати, лекари, учени, учители изобретатели и т. н.
В самата производителна класа ще нарасне броят на търговските посредници, а особено броят на лицата, заети в машиностроенето, в строежите на ж п линии, в минната промишленост; след това — броят на работниците, заети в селското стопанство със скотовъдство, на заетите с добиване на химически, минерални торове и т. н. По-нататък броят на земеделците, които произвеждат суровини за промишлеността, ще нарасне в сравнение с броя на земеделците, които произвеждат средства за живот; а броят на онези, които произвеждат фураж за добитъка, ще се увеличи в сравнение с ония, които произвеждат продоволствие за хората. Нараства ли постоянният капитал, увеличава се и относителната маса на съвкупния труд, зает с неговото възпроизводство. При все това оная част от работниците, която непосредствено произвежда средства за живот, сега произвежда |368] повече продукти, отколкото преди, макар броят на тези работници да се е намалил. Техният труд е станал по-производителен. Както в отделния капитал намаляването на неговата променлива част по отношение на постоянната се явява непосредствено като намаляване на частта от капитала, която се изразходва за работна заплата, така и за съвкупната маса на капитала — при неговото възпроизводство — намаляването на дела на променливия капитал трябва да се изразява в това, че относително по-голяма част от използваната маса работници е заета с възпроизводство на средствата за производство, а не с възпроизводство на самите продукти, т. е. с възпроизводство на машините (включително средствата за съобщение и транспорт, както и постройките), на спомагателните материали (въглища, газ, смазочни масла, трансмисионни каиши и т. н.) и растенията, които са суровини за промишлените продукти. Броят на селскостопанските работници ще се намали в сравнение с броя на промишлените работници. Най-после, ще нарасне броят на работниците, заети с производството на луксозни предмети, тъй като повишилият се доход потребява сега по-голямо количество луксозни предмети.}
***
{Променливият капитал се превръща в доход: първо — в работна заплата, второ — в печалба. Ето защо, ако вземем капитала в неговата противоположност към дохода, то постоянният капитал се явява като капитал в собствения смисъл на думата, както оная част от съвкупния продукт, която принадлежи на производството и влиза в производствените разходи, без да бъде от никого индивидуално потребявана (изключение прави работният добитък). Нека в отделни случаи тази част и да възниква изцяло от печалбата и работната заплата. В последна сметка тя никога не може да произтича само от този източник; тя представлява продукт на труда, но на такъв труд, който смята за свой доход, както дивакът — своя лък, самите оръдия за производство. Обаче превърнала се веднъж в постоянен капитал, тая част от продукта вече не се свежда до работна заплата и печалба, макар нейното възпроизводство да доставя работна заплата и печалба. На тази част принадлежи известен дял от продукта. Всеки следващ продукт е продукт на този минал труд и на сегашен труд. Последният може да продължава само дотолкова, доколкото връща на производството известна част от съвкупния продукт. Той трябва да възстанови постоянния капитал in natura.Ако трудът става по-производителен, той възстановява съответния продукт, но не неговата стойност, която в резултат на това се намалява. Ако той става по-малко производителен, стойността на продукта се повишава. В първия случай се намалява оная процентна част от съвкупния продукт, която миналият труд изисква за своето възстановяване; във втория случай тази част се увеличава. В първия случай живият труд става по-производителен, във втория — по-малко производителен.}
{Към обстоятелствата, които намаляват разходите за постоянния капитал, се отнася и подобряването на суровините. Така например в течение на определено време не може да се изработи едно и също количество прежда както от доброкачествен, така и от лошокачествен памук, да не говорим за относителната маса на отпадъците и т. н. Същото значение има и количеството на семената и т. н.}
{Примери на комбинация, при които фабрикантът сам произвежда част от предишния си постоянен капитал или сам придава по-нататъшна форма на суровия продукт, който преди е преминавал като постоянен капитал от неговата производствена сфера в друга (всичко това винаги се свежда само до концентрация на печалбите, както вече показахме по-горе*22). Пример за първото: обединяването на преденето с тъкачеството. Пример за второто: притежателите на мини в околностите на Бирмингам, които поеха целия процес на производството на желязо, който по-рано беше разделен между различни предприемачи и собственици.}
***
Ганил продължава:
„Докато разделението на труда не е въведено във всички отрасли, докато всички класи на трудещото се, изкусно в занаятите население не са достигнали пълно развитие, дотогава изобретяването и прилагането на машини в някои отрасли на промишлеността предизвиква само отлив на освободените от машината капитали и работници в други отрасли на труда, където те могат да намерят полезно приложение. Но съвършено очевидно е, че когато всички отрасли на труда разполагат с нужния за тях капитал и с необходимите работници, всяко по-нататъшно усъвършенстване, всички нови машини, които съкращават труда, неизбежно намаляват трудещото се население; а тъй като неговото намаляване съвсем не съкращава производството, частта от продукта, която в резултат на това остава в разпореждане на обществото, увеличава или печалбата от капиталите, или рентата от земята; затова въвеждането на машини има за свой естествен и необходим резултат намаляването на числеността на класите на наемните хора, които живеят от брутния продукт, и увеличаването на числеността на онези класи, които живеят от чистия продукт“ (цит. съч., стр. 212).
[369] „Изменението на състава на населението на страната, необходимо причинявано от прогреса на промишлеността, е истинската причина за процъфтяването, силата и цивилизацията на съвременните народи. Колкото повече намаляват на брой низшите класи на обществото, толкова по-малко трябва да се тревожи то от опасностите, на които постоянно го излагат нуждата, невежеството, лековерието и суеверието на тези злополучни класи; колкото по-многобройни стават висшите класи, толкова по-значителен е броят на поданиците, с които може да разполага държавата, толкова по-силна и по-могъща е държавата, толкова повече просвета, разум и цивилизация са разпространени сред цялото население“ (цит. съч., стр. 213).
{Сей по следния начин свежда до доход съвкупната стойност на продукта. В своята бележка към 26-а глава на „Принципите“ на Рикардо (френски превод на Констансир) Сей казва:
„Чистият доход на частното лице се състои от стойността на продукта, в производството на който то е участвало . . . минус неговите разходи. Но тъй като всички негови разходи представляват части от дохода, които то е заплатило на други лица, цялата стойностна сума на продукта отива за заплащане на доходите. Съвкупният доход на нацията се състои от нейния брутен продукт, т. е. от брутната стойност на всички нейни продукти, които се разпределят между производителите.“[74]
Последното положение би било правилно, ако беше изразено така: съвкупният доход на нацията се състои от оная част на нейния брутен продукт — т. е. от брутната стойност на оная част от всички продукти, — която се разпределя между производителите като доход, с други думи, той е равен на брутния продукт, след като се приспадне оная част от всички продукти, която е възстановила със себе си средствата за производство във всеки производствен отрасъл. Но формулирано така, това положение унищожава самото себе си.
Сей продължава:
„Тази стойност след редица актове на размяна може да бъде изцяло потребена в продължение на годината на своето възникване, без да престава все пак да съставлява доходът на нацията, както частното лице, което притежава годишен доход 20 000 франка, не престава да има 20 000 франка годишен доход, макар и съвсем да е изяждало целия този доход в продължение на годината. Неговият доход не се образува само от спестяванията му.“
Неговият доход никога не се образува от спестяванията му, макар че тези спестявания винаги се образуват от неговите доходи. За да докаже, че нацията може в продължение на годината да изяжда както своя капитал, така и своя доход, Сей я сравнява с частно лице, което оставя незасегнат своя капитал и в течение на годината потребява само своя доход. Ако това частно лице за една година изяждаше както своя капитал от 200 000 франка, така и своя доход от 20 000 франка, следната година то не би имало какво да яде. Ако целият капитал на нацията, а следователно и цялата брутна стойност на нейните продукти се разпадаха на доходи, Сей би бил прав. Частното лице създава своите 20 000 франка доход: Неговият капитал от 200 000 франка, който то не изяжда, би се състоял от доходите на други частни лица, всяко от които изяжда своята част, така че към края на годината целият този капитал би бил изяден. Сей би могъл да възрази: а нима този капитал не би се възпроизвеждал едновременно с неговото потребяване и не би бил възстановен по такъв начин? Но нали нашето частно лице възпроизвежда всяка година своя доход от 20 000 франка, защото не изяжда своя капитал от 200 000 франка. Ако този капитал е бил потребен от други лица, те вече нямат капитал за възпроизводство на дохода.}
„Само чистият продукт“ — казва Ганил — „и онези, които го потребяват, образуват нейното“ (на държавата) „богатство и сила и съдействат за нейното процъфтяване, за нейната слава и нейното величие“ (цит. съч., стр. 218).
По-нататък Ганил цитира бележките на Сей към 26-а глава на „Принципите“ на Рикардо в превод от Констансио, където Рикардо казва, че ако населението на страната наброява 12 милиона, за нейното богатство е по-изгодно, когато за тези 12 милиона работят 5 милиона производителни работници, отколкото, когато работят 7 милиона. В първия случай „чистият продукт“ се състои от принаден продукт, от който живеят 7 милиона непроизводително население, а във втория случай — от принаден труд за 5 милиона. Във връзка с това Сей отбелязва:
„Това много напомня учението на икономистите от XVIII век[75], които твърдяха, че манифактурите ни най-малко не съдействат за богатството на държавата, тъй като класата на наемните работници, която потребява [370] толкова стойност, колкото произвежда, не прибавя нищо към техния (на икономистите) знаменит чист продукт.“
Ганил бележи по този повод (стр. 219—220):
„Не е лесно да се открие връзката между твърдението на икономистите, че промишлената класа потребява толкова стойност, колкото произвежда, и теорията на господин Рикардо, според която работната заплата на работниците не може да бъде отнесена към дохода на държавата“.
Ганил и тук не попада в целта. Икономистите грешат в това, че разглеждат работниците в промишлеността само като „класа на наемни работници“. Това ги отличава от Рикардо. По-нататък те грешат, когато приемат, че „наемните работници“, произвеждат само това, което потребяват. Противоположно на тях Рикардо правилно посочва, че именно наемните работници произвеждат „чистия продукт“, но го произвеждат тъкмо затова, защото тяхното потребление (т. е. тяхната работна заплата) е равно не на цялото им работно време, а само на работното време, което те са изразходвали за производството на своята работна заплата; или, с други думи, защото от своя продукт те получават само част, равна на тяхното необходимо потребление, т. е. от своя собствен продукт те получават само еквивалента на своето собствено необходимо потребление. Икономистите приемаха, че в посоченото от тях положение се намира цялата промишлена класа (господари и работници). Те разглеждаха единствено поземлената рента като излишък на произведения продукт над работната заплата. Ето защо тя им изглеждаше като единственото богатство. И ако Рикардо казва, че печалбите и рентите образуват този излишък, а затова и единственото богатство, то въпреки разликата между него и физиократите, той споделя с тях възгледа, че само „чистият продукт“, продуктът, в който е въплътена принадената стойност, образува националното богатство (макар че Рикардо разбира по-добре от физиократите природата на тази принадена стойност). И у него богатството е само оная част от дохода, която представлява излишък над работната заплата.
Това, което го отличава от икономистите, не е обяснението на „чистия продукт“, а обяснението на работната заплата, категорията, под която икономистите неправилно субсумираха и печалбата.
Сей възразява по-нататък на Рикардо:
„У 7 милиона напълно заети работници биха се получили повече спестявания, отколкото у 5 милиона.“
Срещу това Ганил правилно отбелязва:
„Това значи да се предполага, че спестяванията от работната заплата са за предпочитане от спестяванията, произтичащи от прекратяване изплащането на работната заплата“ . . . „Би било твърде глупаво да се изплащат 400 милиона франка работна заплата на работници, които не произвеждат никакъв чист продукт, само за да им се даде възможност и средства да правят спестявания от своята работна заплата“ (цит. съч., стр. 221).
„С всяка крачка напред на цивилизацията трудът става по-лек и по-производителен; числеността на класите, обречени да произвеждат и потребяват, се намалява, а класите, които управляват труда, които дават на цялото население облекчение (!), утешение (!) и просвета, се увеличават, стават по-многобройни и присвояват всички изгоди, които се получават от намаляването на разходите за труд, от изобилието на продукти и евтиното потребление. В тази насока се усъвършенства човешкият род ... Благодарение на това непрекъснато намаляване на числеността на низшите класи на обществото и на увеличаването на висшите . . . гражданското общество става по-щастливо, по-могъщо“ и т. н. (цит. съч., стр. 224). „Ако... броят на заетите работници възлиза на 7 милиона, тяхната работна заплата ще бъде равна на 1400 милиона франка; но ако тези 1400 милиона франка ... дават чист продукт не по-голям от един милиард франка, получаван от 5 милиона работници, действителното спестяване ще се състои в прекратяването на плащането на 400 милиона франка работна заплата на ония два милиона работници, които не доставят никакъв чист продукт, а съвсем не в спестяванията, които тези два милиона работници могат да направят от своята работна заплата, възлизаща на 400 милиона франка“ (стр. 221).
В глава 26-а Рикардо казва:
„Адам Смит постоянно преувеличава изгодите, които една страна извлича от голям брутен доход, отколкото от голям чист доход... В какво се състоят изгодите, които произтичат за страната от прилагането на голямо количество производителен труд, ако нейната чиста рента и печалба, взети заедно, си остават същите, независимо от това, дали страната прилага това или по-малко количество труд? ... Дали нацията използва 5 или 7 милиона производителни работници [371] за производство на чистия доход, от който живеят останалите 5 милиона... храната и облеклото за тези 5 милиона души, както и преди, ще образуват чистия доход. Използването на по-голям брой хора не би ни дало възможност нито да увеличим макар и с един човек нашата армия и нашата флота, нито да внесем макар и една добавъчна гинея във вид на данък“ (цит. съч., стр. 215)[76].
Това напомня древните германци, у които последователно една част от населението е била изпращана на война, а друга обработвала нивите. Колкото по-малка е била частта от населението, която е трябвало да бъде оставена да обработва земята, толкова по-голяма е била частта, която е можела да отиде да воюва. Те нищо не биха печелили от нарастването на народонаселението с 1/3, да речем от 1000 на 1500, ако при това за обработване на земята бяха необходими 1000 души вместо предишните 500. Войската, с която те биха могли да разполагат, би се състояла, както и преди, само от 500 души. Напротив, ако би нараснала производителната сила на техния труд, така че за земеделието да са достатъчни 250 души, на война биха могли да бъдат изпратени 750 души от 1000, докато при намаляване на производителността на труда от 1500 души биха могли да воюват само 500.
Тук, първо, трябва да отбележим, че под „чист доход“, или „чист продукт“, Рикардо разбира не излишъка на целия продукт над оная негова част, която трябва да бъде върната на производството като средства за производство — суровини или оръдия. Той, обратно, споделя погрешния възглед, че брутният продукт се свежда до брутния доход. Под „чист продукт“, или „чист доход“, той разбира принадената стойност, излишъка на съвкупния доход над оная негова част, която се състои от работна заплата, от дохода на работника. А този доход на работника е равен на променливия капитал, на оная част от оборотния капитал, която работникът постоянно потребява и постоянно възпроизвежда като потребявана от самия него част от неговата продукция.
Ако Рикардо не смята капиталистите за съвсем безполезни, т. е. ако той отнася и тях самите към агентите на производството и поради това свежда част от тяхната печалба до работната заплата, то от „чистия доход“ той трябва да приспадне част от техния доход и да обяви, че и всички тези лица съдействат за увеличаването на богатството само дотолкова, доколкото тяхната работна заплата образува възможно по-малка част от печалбата им. Но както и да е, поне част от времето на тези хора като агенти на производството принадлежи като съставна част на самото производство. И доколкото тяхното време принадлежи на производството, те не могат да бъдат използвани за други цели на обществото или държавата. Колкото повече свободно време им остава от тяхното занимание като ръководители на производството, толкова повече тяхната печалба е независима от работната им заплата. Противоположно на тях капиталистите, които живеят само от получаваните лихви, а също и хората, които живеят от поземлена рента, могат изцяло да бъдат използвани за целите на обществото и държавата и нито една част от техния доход не влиза в производствените разходи, освен частта, която отива за възпроизводство на техните собствени драгоценни особи. Следователно в интерес на държавата Рикардо би трябвало също да желае нарастването на рентата (на най-чистия „чист доход“) за сметка на печалбата; но той беше много далеч от това
А защо? Защото това вреди на натрупването на капиталите, или което отчасти е същото, защото това увеличава масата на непроизводителните работници за сметка на производителните.
Рикардо изцяло споделя прокарваната от Смит разлика между производителен и непроизводителен труд в смисъл, че първият се разменя непосредствено срещу капитал, [а вторият] непосредствено срещу доход. Но у него вече няма Смитовата нежност към производителните работници и Смитовите илюзии по отношение на тях. Да бъдеш производителен работник е нещастие. Производителният работник е работник, който произвежда чуждо богатство. Неговото съществуване има смисъл само като такова оръдие за производство на чуждо богатство. Поради това, ако същото количество чуждо богатство може да бъде създадено от по-малък брой производителни работници, напълно уместно е да бъдат отстранени излишните производителни работници. Vos, non vobis[77]. Впрочем Рикардо разбира това отстраняване не така както Ганил, в смисъл че само отстраняването им увеличава дохода и позволява да се потребява като доход онова, което преди се е потребявало като променлив капитал (т. е. във формата на работна заплата). С намаляването на броя на производителните работници отпада и количеството от продукта, което сами са потребявали и сами са произвеждали тези изтласкани работници, отпада еквивалентът на този брой работници. Рикардо не предполага както Ганил, че се произвежда, както и преди, същата маса продукт. Но неизменна ще остане масата на „чистия продукт“. Ако работниците са потребявали 200, а произвежданият от тях принаден продукт е бил 100, то съвкупният продукт е бил 300, а принаденият продукт е бил равен на една трета от съвкупния продукт. Ако пък работниците потребяват 100, а произвежданият от тях принаден продукт е равен, както и преди, на 100, то съвкупният продукт ще бъде равен на 200, а принаденият продукт — на половината от съвкупния продукт. Съвкупният продукт при това се намалява с 1/3, с количеството продукти, което се е потребявало преди от 100 уволнени работници, а „чистият [372] продукт“ остава неизменен, тъй като 200/2 е равно на 300/3. Ето защо Рикардо се отнася безразлично към масата на брутния продукт, стига само оная част от брутния продукт, която образува „чистия продукт“, да остава неизменна или пък да се увеличава, но във всеки случай да не се намалява.
Така, той казва[78]:
„На човек, притежаваш капитал от 20 000 ф. ст., който му носи годишно 2000 ф. ст. печалба, е съвсем безразлично дали неговият капитал дава работа на 100 или на 1000 души, дали произведената стока се продава за 10 000 или за 20 000 ф. ст., стига само във всички тия случаи получаваната от него печалба да не спада под 2000 ф. ст. Не е ли такъв също и реалният интерес на цялата нация?“[79][VIII—372]
***
[IX—377] Цитираното по-горе място от глава 26-а на „Принципите“ на Рикардо гласи:
„Адам Смит постоянно преувеличава изгодите, които една страна извлича по-скоро от голям брутен доход, отколкото от голям чист доход“ (тъй като, казва Адам, „толкова по-голямо ще бъде количеството на производителния труд, привеждан в движение от капитала“)... „В какво се състоят изгодите, които произтичат за страната от прилагането на голямо количество производителен труд, ако нейната чиста рента и печалба, взети заедно, си остават същите, независимо от това, дали страната прилага това или по-малко количество труд?“ . . .
{Това следователно означава само, че принадената стойност, произведена от по-голямо количество труд, си остава същата, както и принадената стойност, произведена от по-малко количество труд. А това отново означава само, че за страната е безразлично дали тя използва по-голям брой работници при по-малка норма на принадената стойност или по-малък брой работници при по-голяма нейна норма. n X 1/2 е равно на 2n X 1/4, където п означава броя на работниците, а 1/2 и 1/4 — принадения труд. „Производителният работник“ сам по себе си е само оръдие на производството за създаване на принадена стойност и при еднакъв резултат по-големият брой от тези „производителни работници“ би бил само бреме.}
... „На човек, притежаващ капитал от 20 000 ф. ст., който му носи годишно 2000 ф. ст. печалба, е съвсем безразлично дали неговият капитал дава работа на 100 или на 1000 души, дали произведената стока се продава за 10 000 или за 20 000 ф. ст., стига само във всички тия случаи получаваната от него печалба да не спада под 2000 ф. ст.“
{Това, както се вижда от един по-нататъшен пасаж, има съвсем банален смисъл. Например търговец на вино, който, след като е вложил в работа 20 000 ф. ст., всяка година оставя в избата вино за 12 000 ф. ст., а за 8000 продава, получавайки за това количество вино 10 000 ф. ст. — такъв търговец на вино използва малко хора и получава 10% печалба. И т. н. А ако вземем и банкерите!}
„Не е ли такъв също и реалният интерес на цялата нация? Стига само нейният чист реален доход, нейната рента и печалба, да не се изменя, няма никакво значение дали тази нация се състои от 10 или 12 милиона жители. Нейната способност да издържа флота и армия и всички видове непроизводителен труд“
(този пасаж показва, между другото, че Рикардо е споделял възгледа на А. Смит за производителния и непроизводителния труд, макар и да не е споделял вече неговата основана на илюзии нежност към производителния работник)
„трябва да бъде пропорционална на нейния чист, а не на нейния брутен доход. Ако 5 милиона души могат да произвеждат толкова храна и облекло, колкото е необходимо за 10 милиона души, то храната и облеклото за 5 милиона са чист доход. Нима страната би получила някаква изгода от това, че за производството на същия чист доход биха били нужни 7 милиона души, т. е. че би трябвало да се приложи трудът на 7 милиона души, за да се произведе храна и облекло за 12 милиона души? Храната и облеклото за 5 милиона души, както и преди, ще бъдат чист доход. Използването на по-голям брой хора не би ни дало възможност нито да увеличим макар и с един човек нашата армия и нашата флота, нито да внесем макар и една добавъчна гинея във вид на данък“ (Ricardo. On the Principles of Political Economy, and Taxation. 3rd edition. London, 1821, стр. 415—417).
Една страна е толкова по-богата, колкото по-малко е нейното производително население по отношение на съвкупния продукт, както за отделния капиталист е толкова по-добре, колкото по-малко работници са му нужни, за да произведе една и съща принадена стойност. Една страна е толкова по-богата, колкото по-малко — при едно и също количество продукти — е производителното население по отношение на непроизводителното. Защото относителната малобройност на производителното население би била само друг израз на относително високата степен на производителността на труда.
От една страна, тенденцията на капитала е да свежда към все по-намаляващ се минимум работното време, необходимо за производството на стоката, а следователно и количеството на производителното население по отношение на масата на продукта. Но, от друга страна, тенденцията на капиталистическия начин на производство е, обратно, да натрупва, да превръща печалбата в капитал, да присвоява колкото е възможно по-голямо количество чужд труд. Капиталистическият начин на производство се стреми да понижава нормата на необходимия труд, но при дадена норма да прилага колкото е възможно по-голямо количество производителен труд. При това отношението на продуктите към населението е безразлично. Жито и памук могат да се разменят срещу вино, брилянти и др. т. [378] или работниците могат да бъдат използвани за производителен труд, който непосредствено нищо не прибавя към предметите за потребление (като например строежа на железопътни линии и т. н.).
Ако в резултат на изобретение един капиталист може да влага в своето предприятие само 10 000 ф. ст. вместо 20 000 ф. ст., както досега, тъй като тези 10 000 ф. ст. биха били достатъчни, и ако те биха му носили 20 процента вместо 10, следователно толкова, колкото преди са носели 20 000 ф. ст., това не би било за него основа ние да изразходва 10 000 ф. ст. като доход, вместо да ги употребява, както досега като капитал. (За пряко превръщане на капитала в доход може да се говори собствено само при държавните заеми.) Той би ги вложил в някое друго предприятие; освен това той би капитализирал и част от своята печалба.
У политикоикономистите (отчасти и у Рикардо в това число) ние виждаме същата антиномия, която се наблюдава в самата действителност. Машините изтласкват труда и увеличават „чистия доход“ (по-специално те увеличават винаги онова, което Рикардо нарича тук „чист доход“, т. е. масата на продуктите, в които се потребява доходът); те намаляват броя на работниците и увеличават количеството на продуктите (които сега отчасти се потребяват от непроизводителните работници, отчасти се разменят вън от страната и т. н.). Като че ли това именно е било желателно. Но не. Трябва да се докаже, че машините не лишават работниците от парчето хляб, а с какво се доказва това? С това, че машините след известно сътресение (на което може би тъкмо пострадалият слой от население то не е в състояние да окаже съпротива) отново дават занятие на повече хора, отколкото са били заети преди тяхното въвеждане, така че масата на „производителните работници“ отново се увеличава и предишната диспропорция отново се възстановява.
Така е и в действителност. И по такъв начин въпреки нарастващата производителност на труда работното население би могло постоянно да расте не по отношение на продукта, който нараства заедно с него и по-бързо от него, а по отношение на цялото население, ако например едновременно се извършва концентрация на капитала и следователно самостоятелни по-рано съставни части на производителните класи попадат в редовете на пролетариата. Една малка част от пролетариата преминава в редовете на средната класа. Но непроизводителните класи се грижат на пролетариата да не се падат твърде много средства за съществуване. Постоянното обратно превръщане на печалбата в капитал постоянно възстановява същия кръгооборот върху по-широка основа.
А у Рикардо грижата за натрупване е още по-голяма, отколкото грижата за чистата печалба, от която той ревностно се възхищава като от средство за натрупване. Оттук също и противоречивите увещания и утешения по адрес на работниците. Те били най-много заинтересовани от натрупването на капитала, защото от това зависело търсенето на работници. Нараства ли търсенето, нараства и цената на труда. Следователно те самите трябва да желаят понижаване на работната заплата, за да може отнетата им принадена стойност, филтрирана отново чрез капитала, да им се смята за нов труд и да повишава тяхната работна заплата. Но това повишаване на работната заплата е вредно, тъй като то забавя натрупването. От една страна, те не трябва да раждат деца. С това ще се намали предлагането на труда и значи ще се повиши неговата цена. Но повишаването на цената на труда намалява нормата на натрупването, намалява следователно търсенето на работници и понижава цената на труда. Още по-бързо, отколкото се намалява предлагането на труда, ще се намали заедно с него и капиталът. Ако пък работниците раждат деца, с това те ще увеличат предлагането на труда и ще намалят цената на труда, в резултат на което ще се увеличи нормата на печалбата и заедно с нея натрупването на капитала. Но работното население трябва да върви pari passu*23 с натрупването на капитала; т. е. работното население трябва да съществува точно в такава маса, в каквато е нужно на капиталиста — което и без това става в действителност.
Господин Ганил не е съвсем последователен в своето преклонение пред „чистия продукт“. Той цитира Сей:
„Аз ни най-малко не се съмнявам в това, че при робския труд излишъкът от продукти над потреблението е по-голям, отколкото при труда на свободния човек ... Трудът на роба няма друга граница освен изчерпването на неговата работна сила... Робът“ (и свободният работник също) „работи за задоволяване на безграничната потребност на своя господар — на неговата алчност“ (Сей, 1-во издание, стр. 216).
[379] По този повод Ганил отбелязва:
„Свободният работник не може да изразходва повече, а да произвежда по-малко, отколкото робът . . . Всеки разход предполага еквивалент, произведен за заплащане на този разход. Ако свободният работник изразходва повече, отколкото робът, то и продуктите на неговия труд трябва да бъдат по-значителни от продуктите на робския труд“ (Ганил. том I, стр. 234).
Като че ли размерът на работната заплата зависи само от производителността на работника, а не от разпределянето на продукта — при дадена производителност — между работника и господаря.
„Аз зная“ — продължава Ганил, — „че с известно основание може да се каже, че икономията, която господарят прави за сметка на своя роб“ (тук следователно чрез „икономия във възнаграждаването на роба“), „служи за увеличаване на неговите лични разходи“ и т. н. Но за общото богатство е по-изгодно във всички класи на обществото да цари благосъстояние, отколкото малък брой индивиди да притежават прекомерно изобилие“ (стр. 234—235).
Как да се съгласува това с „чистия продукт“? Впрочем господин Ганил веднага взема обратно своите либерални фрази (пак там, стр. 236—237). Той е привърженик на робството на чернокожите в колониите. Той е либерален само дотолкова, да не се изказва за възстановяване на робството в Европа, след като е разбрал, че свободните работници тук са роби, които съществуват само за да произвеждат „чистия продукт“ за капиталистите, поземлените собственици и техните приближени.
„Той“ (Кене) „решително оспорва, че спестяванията на класите, които работят за заплата, имат способността да увеличават капиталите; и той обосновава това, като казва че тези класи не трябва да имат възможност да правят спестявания и че ако имат излишък, той може да се получава само вследствие на грешка или безпорядък в общественото стопанство“ (пак там, стр. 274).
В потвърждение на това Ганил цитира следното място от Кене:
„Ако безплодната класа прави спестявания с цел да увеличи количеството на своите налични пари. . . в същата пропорция се намаляват нейната работа и нейните доходи и тя запада.“ („Physiocratie“, стр. 321).
Магаре! той не е разбрал Кене.
Господин Ганил слага последната тухла със следната фраза:
„Колкото те“ (работните заплати) „са по-значителни, толкова по-малък е доходът на обществото“
(фундаментът, на който стои „обществото“, са наемните работници, но те не са в „обществото“),
„и цялото изкуство на правителството трябва да бъде насочено към намаляване на сумата на работната заплата . . . Задача . . . достойна за просветения век, в който живеем“ (цит. съч., том II, стр. 24).
***
По въпроса за производителния и непроизводителния труд следва още накратко да разгледаме Лодердел (плоските шеги на Брум не си струва да разглеждаме след това) (Ферие?), Токвил, Щорх, Сениор и Роси.
[10) РАЗМЯНА НА ДОХОДА И КАПИТАЛА
(ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЦЯЛАТА МАСА НА ГОДИШНИЯ ПРОДУКТ ПРИ ПРОСТОТО ВЪЗПРОИЗВОДСТВО:
А) РАЗМЯНА НА ДОХОД СРЕЩУ ДОХОД; Б) РАЗМЯНА НА ДОХОД СРЕЩУ КАПИТАЛ;
В) РАЗМЯНА НА КАПИТАЛ СРЕЩУ КАПИТАЛ]{Следва да се различават: 1) Онази част от дохода, която се превръща в нов капитал; следователно онази част от печалбата, която сама отново се капитализира. Тук ние оставяме тази част съвсем без внимание. Това се отнася към раздела за натрупването. 2) Доходът, който се разменя срещу капитала, потребен в производството; така че посредством тази размяна се извършва не образуване на нов капитал, а възстановяване на стария капитал, с една дума — запазване на стария капитал. Следователно за целите на настоящото изследване ние можем да приравняваме към нула частта от дохода, която се превръща в нов капитал, и да разглеждаме работата така, като че ли всеки доход покрива или дохода, или потребения капитал.
Цялата маса на годишния продукт се разпада следователно на две части: едната част се потребява като доход, другата възстановява in natura*24 потребения постоянен капитал.
Доходът се разменя срещу доход, когато например производителите на платно от оня дял от своя продукт, платното, в който са представени техните печалби и работни заплати, техният доход, разменят една или друга част срещу жито, в което е представена част от печалбите и [380] работните заплати на земеделеца. Тук следователно е налице размяна на платно срещу жито, размяна на две стоки, всяка от които влиза в индивидуално потребление, размяна на доход във формата на платно срещу доход във формата на жито. Тук няма никаква трудност. Ако продуктите, пригодни за индивидуално потребление, са произведени в пропорции, съответстващи на потребностите, ако следователно пропорционално са разпределени и съответните маси на обществения труд, необходими за тяхното производство {което, разбира се, никога не става точно; винаги има отклонения, диспропорции, които като такива се изравняват, но така, че постоянното движение на изравняването само предполага постоянна диспропорция} — то доходът например във формата на платно съществува в точно такова количество, в каквото той е необходим като предмет за потребление, т. е. в каквото той се възстановява от предметите за потребление на другите производители. Онова, което производителят на платно потребява във вид на жито и т. н., селянинът и т. н. потребява във вид на платно. Следователно оная част от неговия представляващ доход продукт, която той разменя срещу други стоки (предмети за потребление), се приема в размяната от производителите на тези други стоки като предмет за потребление. Онова, което той потребява в друг продукт, други го потребяват в неговия продукт.
Ще отбележим мимоходом следното: обстоятелството, че за единица продукт се изразходва не повече работно време, отколкото е обществено необходимо, т. е. не повече, отколкото е нужно средно за производството на тази стока, е резултат на капиталистическото производство, което постоянно дори понижава минимума необходимо работно време. Но за тази цел то трябва постоянно да произвежда в нарастващ мащаб.
Ако стойността на един аршин платно се равнява само на един час и ако това съставлява необходимото работно време, което обществото трябва да изразходва, за да задоволи своята потребност от един аршин платно, оттук съвсем още не следва, че ако са произведени 12 милиона аршина, следователно, ако са изразходвани 12 милиона работни часа, или, което е същото, 1 милион работни дни, ако са използвани 1 милион работници като тъкачи на платно, то на обществото е „необходимо“ да изразходва за тъкане на платното именно такава част от своето работно време. Ако е дадено необходимото работно време, т. е. ако е дадено, че определено количество платно може да бъде произведено за един ден, пита се колко такива дни трябва да бъдат изразходвани за производството на платното. Работното време, изразходвано за цялата сума определени продукти в продължение например на една година, е равно на определено количество от тази потребителна стойност, например на един аршин платно (нека това количество = 1 работен ден), умножен на броя на изразходваните изобщо работни дни. Процентното отношение на съвкупното количество работно време, изразходвано в определен производствен отрасъл, към цялото работно време, което се намира в разпореждане на обществото, може да бъде по-ниско или по-високо от надлежното отношение, въпреки че всеки дял от продукта съдържа само необходимото за неговото изготвяне работно време или въпреки че всеки дял от изразходваното работно време е бил необходим за създаването на съответния му дял от съвкупния продукт.
От това гледище необходимото работно време придобива друг смисъл. Пита се в какви количества се разпределя самото необходимо работно време по различните производствени сфери. Конкуренцията постоянно регулира това разпределение, така както и постоянно го нарушава. Ако в някой отрасъл е изразходвано много голямо количество обществено работно време, еквивалентът може да бъде заплатен само в такъв размер, както ако би било изразходвано съответното количество. Следователно съвкупният продукт — т. е. стойността на съвкупния продукт — се равнява тогава вече не на работното време, което се съдържа в него, а на онова, което би било пропорционално изразходвано, ако съвкупният продукт на дадена сфера се намираше в надлежно отношение към продукцията на другите сфери. Но колкото повече цената на съвкупния продукт на дадена сфера пада под неговата стойност, толкова повече пада и цената на всяка отделна негова част. Ако са произведени 6000 арш. платно вместо 4000 и ако 12 000 шил. съставляват стойността на 6000 арш., те ще бъдат продадени за 8000 шил. Цената на всеки аршин ще бъде 1 1/3 шил. вместо 2, т. е. с 1/3 под неговата стойност. Това следователно е същото, както ако за производството на един аршин беше изразходвано 1/3 работно време повече, отколкото е необходимо. Ако стоката има потребителна стойност, падането на нейната цена под нейната стойност показва по такъв начин, че макар за всяка част от продукта да е било изразходвано само обществено необходимото работно време {тук се предполага, че производствените условия остават неизменни}, все пак в целия този производствен отрасъл като цяло е изразходвана излишна, надвишаваща необходимата, съвкупна маса обществен труд.
Съвсем друго нещо представлява понижаването на относителната стойност на стоката вследствие на изменили се [381] производствени условия. Даденото парче платно, което се намира на пазара, струваше 2 шил., което се равнява, да приемем, на 1 работен ден. Но той през всеки ден може да бъде възпроизведен за 1 шил. Така както стойността се определя от обществено необходимото работно време, а не от работното време, което е необходимо за отделния производител, то денят, който е бил необходим на производителя за производството на 1 арш., се равнява само на половината от обществено-определения ден. Понижаването на цената на единия аршин от неговото платно от 2 шил. на 1 шил., т. е. падането на цената на един аршин платно под стойността, която той му е струвал, показва само, че са се изменили производствените условия, т. е. че се е изменило самото необходимо работно време. Ако, от друга страна, производствените разходи на платното остават неизменни, а се повишават производствените разходи на всички други предмети с изключение на златото, т. е. на паричния материал, или производствените разходи само на определени предмети, например пшеницата, медта и т. н., с една дума, на предмети, които не влизат в съставните части на платното, то 1 арш. платно, както и преди, ще бъде равен на 2 шил. Неговата цена не би се понижила, но би се понижила неговата относителна стойност, изразена в пшеница, мед и т. н.
Относно онази част от дохода (в който и да било отрасъл на производството, произвеждащ стоки, пригодни за индивидуално потребление), която се потребява като доход на някой друг отрасъл на производство, може да се твърди, че търсенето се равнява на нейното собствено предлагане (доколкото производството се води в надлежната пропорционалност). Това е същото, както ако всеки от дадените производствени отрасли сам потребяваше тази част от своя доход. Тук е налице само формална метаморфоза на стоката: С—П—С1. Платно — пари — пшеница.
И в двете стоки, разменяни една срещу друга, тук е представена само част от присъединения за една година нов труд. Но ясно е, първо, че тази размяна, при която всеки от двамата производители потребява в стока на другия част от своя продукт, представляваща доход, съществува само в ония производствени отрасли, където се произвеждат предмети за потребление, т. е. такива предмети, които непосредствено влизат в индивидуалното потребление и за които поради това доходът може да се изразходва като доход. Второ, също така ясно е и следното: само за таза част на размяната на продуктите е правилно, че предлагането от страна на производителя е равно на неговото търсене на други продукти, които той иска да потреби. Тук в действителност се касае само за прост стокообмен. Вместо сам да произвежда своите средства за живот, той произвежда средства за живот за другиго, а този друг произвежда средства за живот за него. Тук не се крие никакво отношение на дохода към капитала. Доходът в една форма предмети за потребление се разменя срещу доход в друга форма предмети за потребление, т. е. всъщност предметите за потребление се разменят срещу предмети за потребление. Процесът на тяхната размяна се определя не от това, че те и двата са доход, а от това, че те и двата са предмети за потребление. Обстоятелството, че откъм своята форма те са доход, тук съвсем не играе роля. Наистина това обстоятелство се разкрива в потребителната стойност на взаимно разменяните стоки, в това, че те и двете влизат в индивидуалното потребление, но това все пак означава само, че една част от предметите за потребление се разменя срещу друга част от предметите за потребление.
Формата на дохода може да се прояви или да излезе на преден план само там, където ѝ противостои формата на капитала. Но дори и в разглеждания от нас случай не е вярно това, което твърдят Сей[80] и другите вулгарни икономисти, а именно, че ако А не може да продаде своето платно, т. е. онази част от своето платно, която той самият иска да потреби като доход, или ако може да го продаде само под неговата цена, това става, защото В, С и т. н. са произвели много малко пшеница, месо и т. н. Това може да стане, защото те са ги произвели в недостатъчно количество. Но това може да стане и защото А е произвел твърде много платно; защото дори да приемем, че В, С и т. н. имат достатъчно пшеница и т. н., за да купят от А цялото му платно, все пак те не го купуват, защото потребяват само определено количество платно. Или това може да стане още и защото А е произвел платно в количество, което надвишава частта от техния доход, която изобщо може да бъде изразходвана за материали за облекло, следователно изобщо, защото всеки може да изразходва като доход само определено количество от своя продукт, а производството на платно у А предполага по-голям доход от този, който изобщо е налице. Но там, където се касае само за размяна на доход срещу доход, е смешно да се предполага, че предмет на търсенето е не потребителната стойност на продукта, а количеството на тази потребителна стойност, т. е. отново да се забравя, че в тази размяна се касае само за задоволяване на потребностите, а не до количеството, което се има предвид, когато става дума за разменната стойност.
Обаче всеки предпочита да има повече от някой продукт, а не по-малко! Ако това съображение трябва да разреши затруднението, то [381] абсолютно непонятно е защо производителят на платно, вместо да разменя своето платно срещу други предмети за потребление и да трупа тези последните en masse*25, не прибягва към по-простия процес — към потребяване на част от своя доход в излишното платно. Защо той изобщо превръща своя доход от формата на платно в други форми? Защото освен потребността от платно той трябва да задоволи и други потребности. Защо самият той потребява само определена част от платното? Защото само количествено определена част от платното има потребителна стойност за него. Но същото това се отнася и до В, C и т. н. Ако В продава вино, С — книги, a D — огледала, всеки от тях може би предпочита да потреби излишъка от своя доход в свой собствен продукт, във вино, книги, огледала, а не в платно. Следователно не може да се каже, че ако А съвсем не може да превърне своя доход, състоящ се от платно (или респективно неговата стойност), във вино, книги, огледала, то това с абсолютна необходимост означава, че е произведено много малко вино, книги, огледала. Но още по-смешно е тази размяна на дохода срещу доход — което е само една част от стоковата размяна — да се представя като цялата стокова размяна изобщо.
И така ние намерихме място на една част от продукта. Една част от предметите за потребление преминава от ръце в ръце в средата на самите производители на тези предмети за потребление. Всеки от тези производители потребява част от своя доход (печалба и работна заплата) не в своя собствен продукт, а в продукта на другиго и може да прави това само дотолкова, доколкото другият също потребява вместо своя собствен продукт чуждия, годен за потребление продукт. Това е все едно, ако всеки би потребил частта от своя пригоден за потребление продукт, в която е представен неговият собствен доход.
Но що се отнася до всички останали продукти, тук влизат в действие по-сложни отношения и само тук разменяните стоки противостоят една на друга като доход и капитал — следователно не само като доход.
Преди всичко трябва да се различава следното. Във всички производствени отрасли една част от съвкупния продукт представлява доход, т. е. присъединен (в течение на годината) труд: печалба и работна заплата. {Рентата, лихвата и т. н. са части от печалбата; доходът на негодника-бюрократ съставлява част от печалбата и работната заплата; доходът на другите непроизводителни работници е оная част от печалбата и работната заплата, която те купуват срещу своя непроизводителен труд; той следователно не увеличава продукта, който съществува във вид на печалба и работна заплата, а само определя каква част от този продукт потребяват тези непроизводителни работници и каква — самите работници и капиталисти.) Но само в някои производствени сфери делът на продукта, който представлява доход, може непосредствено in natura да стане съставна част на дохода, т. е. може по своята потребителна стойност да бъде потребен като доход. Всички продукти, представляващи само средства за производство, могат да бъдат потребени като доход не in natura, не в своята непосредствена форма, а само по своята стойност. Но тази стойност трябва да бъде потребена в ония производствени отрасли, които произвеждат предмети за непосредствено потребление. Една част от средствата за производство може да служи като един или друг предмет за непосредствено потребление в зависимост от начина на употребяване: например кон, каруца и т. н. Една част от предметите за непосредствено потребление могат да служат като средства за производство като например зърнените храни за производство на ракия, пшеницата като семена и т. н. Почти всички предмети за потребление сами могат отново да влизат в производствения процес във вид на отпадъци от потреблението като например износените и полуизгнили парцали от платно, които се използват в производството на хартия. Но никой не произвежда платно, за да служи то във вид на парцали като суров материал за производството на хартия. То придобива тази форма едва след като продуктът на тъкачеството е влязъл като такъв в потребление. Само във вид на отпадъци от това потребление, във вид на остатък и продукт на процеса на потреблението, то може след това да влезе отново в друга производствена сфера като средство за производство. Следователно този случай не се отнася тук.
И така, има продукти, които в своята представляваща доход част могат да бъдат потребени от своите собствени производители само по своята стойност, а не по своята потребителна стойност, така че за да потребят частта от своите продукти, например машини, в която е представена работната заплата и печалбата, тези производители трябва да я продадат, тъй като с тия машини като такива те не могат непосредствено да задоволят нито една индивидуална потребност. Тези продукти също не могат да бъдат потребени от производителите на други продукти, не могат да влязат в тяхното индивидуално потребление, не могат следователно да принадлежат към ония продукти, за които те изразходват своя доход, тъй като това противоречи на потребителната стойност на тези стоки, която по самата си природа изключва индивидуалното потребление. По такъв начин производителите на тези непригодни за непосредствено потребление продукти могат да потребяват само тяхната разменна стойност; т. е. те трябва предварително да ги превърнат в пари, за да могат след това да превърнат обратно тези пари в стоки, пригодни за непосредствено потребление. Но на кого трябва [383] да продадат те тия продукти? На производителите на други непригодни за индивидуално потребление продукти ли? В такъв случай те само ще получат един непригоден за непосредствено потребление продукт вместо друг. Но нали ние предположихме, че тази част от продуктите образува техния доход, че те ги продават, за да потребят тяхната стойност във вид на предмети за потребление. Следователно те могат да продадат тези продукти само на производителите на продукти, пригодни за индивидуално потребление.
Тази част от стоковата размяна представлява размяна на капитала на едно лице срещу дохода на друго или на дохода на едно лице срещу капитала на друго. Само една част от съвкупния продукт на производителя на предмети за потребление представлява доход; другата част представлява постоянен капитал. Той не може нито сам да потреби тази последната част, нито да я разменя срещу пригодни за непосредствено потребление продукти на други производители. Той не може нито да потреби in natura потребителната стойност на тази част от своя продукт, нито да потреби нейната стойност, като я размени срещу други предмети за потребление. Напротив, той трябва да я превърне обратно в натуралните елементи на своя постоянен капитал. Той трябва да потреби тази част от своя продукт промишлено, т. е. като средство за производство. Но неговият продукт по своята потребителна стойност може да влезе само в индивидуално потребление; ето защо производителят на този продукт не може да го превърне обратно innatura в неговите собствени елементи на производството. Природата на потребителната стойност на този продукт изключва промишленото потребление. Ето защо производителят на такъв продукт може да потреби промишлено само стойността на своя продукт — като го продаде на производителите на споменатите по-горе елементи на производството на този продукт. Той не може да потреби in natura тази част от своя продукт; не може също да потреби нейната стойност чрез размяна срещу други индивидуално потребявани продукти. Както тази част от неговия продукт не може да влезе в неговия собствен доход, тя не може да бъде възстановена и от дохода на производителите на други индивидуално потребявани продукти, защото това би било възможно само ако той би разменял своя продукт срещу техен продукт, т. е. ако би изял стойността на своя продукт, което, както предположихме, не става. Но тъй като тази част от неговия продукт, подобно на другата му част, която той потребява като доход, може да бъде потребена по своята потребителна стойност само като доход, трябва да влезе в индивидуалното потребление и не може да възстанови постоянния капитал, тя трябва да влезе в дохода на производителите на продукти, непригодни за непосредствено потребление, трябва да бъде разменена срещу оная част от техните продукти, стойността на която те могат да потребят или която представлява техният доход.
Ако разглеждаме тази размяна от страна на всеки участник в нея поотделно, то за А, производителя на предмета за потребление, тази размяна представлява превръщане на капитал в капитал. Част от своя съвкупен продукт, равна на стойността на съдържащия се в него постоянен капитал, производителят А превръща чрез тази размяна обратно в натуралната форма, в каквато тя може да функционира като постоянен капитал. Както преди размяната, така и след нея тя по своята стойност представлява само постоянен капитал. Обратно, за В, производителя на продукта, непригоден за непосредствено потребление, посочената по-горе размяна представлява само превръщане на дохода от една форма в друга. Част от своя съвкупен продукт, която образува неговия доход, т. е. онази част от съвкупния продукт, в която е представен новоприсъединеният труд на тази производствена сфера (необходим и принаден), производителят В за пръв път превръща тук в такава натурална форма, в която той може да я потреби като доход. Както преди размяната, така и след нея тази част от продукта представлява по своята стойност само неговия доход.
Ако разглеждаме това отношение от двете страни едновременно, то А разменя своя постоянен капитал срещу дохода на В, а В разменя своя доход срещу постоянния капитал на А. Доходът на В възстановява постоянния капитал на А, а постоянният капитал на А възстановява дохода на В.
В самата размяна {ако не говорим за това, какви цели преследват тук участниците в размяната} противостоят една на друга само стоки и се извършва проста размяна на стоки, които се отнасят една към друга само като стоки и за които означенията „доход“ и „капитал“ са безразлични. Само различният характер на потребителната стойност на тези стоки показва, че едни от тях могат да служат само за промишлено потребление, а други — само за индивидуално потребление и могат да влязат в него. Но разликата в начините на прилагане на различните потребителни стойности на различни стоки се отнася към областта на потреблението и няма нищо общо с процеса на размяната им като стоки. Съвсем друго е, когато капиталът на капиталиста се превръща в работна заплата, а трудът се превръща в капитал. Тук стоките противостоят една на друга не като прости стоки, а капиталът се явява като капитал. В току-що разгледаната размяна продавачът и купувачът противостоят един на друг само като продавач и купувач, само като прости стокопритежатели.
По-нататък, ясно е: всеки продукт, предназначен изключително за индивидуално потребление, или всеки продукт, който влиза в индивидуалното потребление — в степента, в която той влиза в това потребление, — може да бъде разменен само срещу доход. Обстоятелството, че той не може да бъде потребен промишлено, означава именно, че той може да бъде потребен само като доход, т. е. само индивидуално. {Както отбелязахме по-горе, ние тук се абстрахираме от превръщането на печалбата в капитал.}
Да предположим, че А е производител на някакъв продукт, потребяван само индивидуално, и че неговият доход се равнява на една трета от съвкупния му продукт, а неговият постоянен капитал — на две трети. Съгласно предположението той потребява първата трета сам — безразлично [384] дали изцяло in natura или само частично или пък съвсем не я потребява in natura,а потребява нейната стойност в други предмети за потребление; в последния случай продавачите на тези предмети за потребление потребяват своя собствен доход в продукта на А. Следователно частта от предметите за потребление, в която е представен доход на техните производители, се потребява от тях или непосредствено, или косвено, посредством взаимна размяна на продуктите, които им са нужни за потребление. По отношение на тази част се извършва следователно размяна на доход срещу доход. Тук все едно, че А представлява производителите на всички предмети за потребление. Той сам потребява една трета от цялата маса на тези продукти — т. е. частта, която представлява неговия доход. Но тази част представлява точно количеството труд, което категория А в продължение на годината е присъединила към своя постоянен капитал, а това количество е равно на цялата сума на работните заплати и печалбите, произведени от категория А в продължение на годината.
Останалите две трети от съвкупния продукт на категория А се равняват на стойността на постоянния капитал; следователно те трябва да бъдат възстановени от продукта на годишния труд на категория В, която доставя продуктите, непригодни за индивидуално потребление и влизащи само в промишлено потребление, влизащи в производствения процес като средство за производство. Но тъй като тези две трети от съвкупния продукт на А, точно както и първата негова трета трябва да влязат в индивидуално потребление, те се разменят от производителите на категория В срещу оная част от техния продукт, в която е представен техният доход. По този начин категория А е разменяла постоянната част от своя съвкупен продукт срещу продукти, които имат първоначалната натурална форма на тази постоянна част, превърнала я е обратно в новосъздадени продукти от категория В, а категория В е заплатила само с оная част от своя продукт, в която е представен нейният доход, но която тя самата може да потреби само в продукти на категория А. Следователно тя е заплатила всъщност само с новоприсъединения труд, представен напълно в частта на продукта на В, която се разменя срещу последните две трети от продукта на А. По такъв начин целият продукт на А се разменя срещу доход, или изцяло влиза в индивидуалното потребление. От друга страна (тъй като съгласно предположението превръщането на дохода в капитал тук не се разглежда, приема се за равно на нула), целият доход на обществото се изразходва за продукта на А; защото производителите на А потребяват своя доход в продукти на А, и същото правят производителите от категория В. Други категории освен тези не съществуват.
Продуктът на А се потребява изцяло, въпреки че две трети от него съдържат постоянен капитал и не могат да бъдат потребени от производителите на А, а трябва да бъдат превърнати обратно в натуралната форма на производствените елементи на този продукт. Съвкупният продукт на А е равен на съвкупния доход на обществото. А съвкупният доход на обществото представлява сумата на работното време, която то е присъединило в течение на годината към наличния постоянен капитал. И така, макар че само 1/3 от съвкупния продукт на А се състои от новоприсъединен труд, а 2/3 — от минал и подлежащ на възстановяване труд, той все пак може да бъде изцяло купен с новоприсъединен труд, тъй като 2/3 от този съвкупен годишен труд трябва да бъдат потребени не в техните собствени продукти, а в продуктите на А. Продуктът на А се възстановява от новоприсъединения труд, който превишава с 2/3 новоприсъединения труд, който се съдържа в самия него, защото тези 2/3 представляват присъединеният труд на В, а В може да потреби тези 2/3 само индивидуално, в продукти на А, както А може да потреби същите 2/3 само промишлено, в продукти на В. И тъй съвкупният продукт на А, първо, може да бъде изцяло потребен като доход и заедно с това може да бъде възстановен неговият постоянен капитал. Или, по-точно, съвкупният продукт на А се потребява изцяло като доход само защото 2/3 от него се възстановяват от производителите на постоянен капитал, които са лишени от възможността да потребяват in natura представляващата техния доход част от техния продукт, а трябва да я потребяват в продукти на А, т. е. чрез размяна срещу 2/3 на А.
И така, ние намерихме място на последните 2/3 на А.
Ясно е, че работата ни най-малко не се изменя, ако съществува трета категория С, продуктите на която са пригодни както за промишлено, така и за индивидуално потребление, като например ръжта, която служи за храна на човека или за фураж на добитъка или отива за семена или за изпичане на хляб, а също и за каруци, коне, добитък и т. н. В оная си част, в която тези продукти влизат в индивидуално потребление, те трябва да бъдат пряко или косвено потребени като доход от техните собствени производители или от производителите (пряко или косвено) на оная част от постоянния капитал, която се съдържа в тях. В този случай те следователно се отнасят към категория А. В онази си част, в която не влизат в индивидуално потребление, те се отнасят към категория В.
Процесът на размяна от този втори вид, при който се разменя не доход срещу доход, а капитал срещу доход и при който целият постоянен капитал трябва в последна сметка да бъде сведен до доход, следователно до новоприсъединен труд — може да бъде представен двояко. Нека продуктът на А да бъде например платно. Две трети от платното, равни на постоянния капитал на А (или тяхната стойност), заплащат преждата, машините, спомагателните материали. Но фабрикантът на прежда и фабрикантът на машини [385] могат да потребят с този продукт само такова количество, каквото представлява техният собствен доход. Фабрикантът на платно плаща пълната цена на преждата и машините с две трети от своя продукт. С това той е възстановил на предача и на машиностроителя целия им продукт, влязъл като постоянен капитал в платното. Но този съвкупен продукт на предача и машиностроителя сам е равен на постоянния капитал и дохода, на сумата от две части: на присъединения от предача и машиностроителя труд, плюс другата част, която представлява стойността на техните собствени средства за производство, т. е. за предача — стойността на лена, смазочното масло, машините, въглищата и т. н., а за машиностроителя — стойността на въглищата, желязото, машините и т. н. Следователно две трети от платното, равни на постоянния капитал на А, са възстановили съвкупния продукт на предача и машиностроителя, техния постоянен капитал плюс присъединения от тях труд, техния капитал плюс техния доход. Но предачът и машиностроителят могат да потребят в продукти на А само своя доход. След приспадането на оная част от 2/3 А, която се равнява на техния доход, с остатъка те заплащат своите суровини и своите машини. Но производителите на тези суровини и на тези машини съгласно предположението вече не трябва да възстановяват никакъв постоянен капитал. От техния продукт в продукта на А, а следователно и в продуктите, които служат като средства за производство на А, може да влезе само толкова, колкото А е в състояние да заплати. Но А с две трети от своя продукт може да заплати само толкова, колкото В може да купи със своя доход, т. е. толкова, колкото доход, колкото новоприсъединен труд, е представен в продукта, който се разменя от В. Ако производителите на последните елементи на производството на А трябваше да продават на предача [и на машиностроителя] такова количество от своя продукт, което би представлявало част от техния собствен постоянен капитал, би представлявало повече от труда, присъединен от тях към своя постоянен капитал, те не биха могли да приемат като заплащане продукта на А, тъй като не биха могли да потребят една част от този продукт. Следователно тук имаме противоположния случай.
Да тръгнем сега в обратна посока. Да приемем, че цялото платно е равно на 12 дни. Продуктът на ленопроизводителя, фабриканта на желязо и т. н. е равен на 4 дни; този продукт се продава на предача и машиностроителя, които присъединяват към него още 4 дни; те на свой ред го продават на тъкача, който присъединява към него още 4 дни. Тъкачът, който изготвя платното, може да потреби сам една трета от своя продукт; 8 дни му възстановяват неговия постоянен капитал и заплащат продукта на предача и машиностроителя; тези последните могат от 8 дни да потребят 4, а с оставащите 4 дни те плащат на ленопроизводителя и т. н. и по този начин възстановяват своя постоянен капитал; ленопроизводителят, фабрикантът на желязо и т. н. с последните 4 дни, овеществени в платното, трябва да си възстановят само своя труд.
Въпреки че във всичките три случая се приема, че доходът е еднакъв (равен на 4 дни), той влиза в различна пропорция в продуктите на трите класа производители, участващи в производството на продукта на А. У тъкача той съставлява 1/3 от неговия продукт 1/3 от 12), у предача и машиностроителя — 1/2 от неговия продукт (1/2 от 8), у ленопроизводителя той е равен на неговия продукт, равен е на 4 дни. А по отношение на съвкупния продукт доходът на всички тия производители е съвършено еднакъв: той е равен на 1/3 от 12, т. е. на 4 дни. Но у тъкача новоприсъединеният труд на предача, машиностроителя и ленопроизводителя се явява като постоянен капитал; у предача и машиностроителя новоприсъединеният от самите тях и от ленопроизводителя труд се явява като съвкупен продукт, а работното време на ленопроизводителя — като постоянен капитал. Това явление, което се наблюдава по отношение на постоянния капитал, се прекратява при ленопроизводителя. Ето защо например предачът може да прилага машини, изобщо постоянен капитал, в същата пропорция, както и тъкачът. Например в пропорция 1/3 : 2/3. Но, първо, сумата (съвкупната сума) на капитала, приложен в преденето, трябва да бъде по-малка от сумата на капитала, приложен в тъкачеството, тъй като в тъкачеството влиза като постоянен капитал целият продукт на преденето. Второ, ако у предача съществува също така отношението 1/3 : 2/3, неговият постоянен капитал ще бъде равен на 16/3, а неговият присъединен труд — на 8/3; първият ще бъде равен на 5 1/3 работни дни, а вторият — на 2 2/3 работни дни. В този случай относително повече работни дни ще се съдържат в отрасъла, който му доставя лен, и т. н. Ето защо вместо 4 дни той ще трябва да заплати тук за новоприсъединеното работно време 5 1/3 дни.
От само себе си се разбира, че с новия труд трябва да бъде възстановена само оная част от постоянния капитал на категория А, която у А влиза в процеса на образуването на стойността, т. е. се потребява през време на трудовия процес на А. Изцяло влизат в процеса на образуването на стойността суровините, спомагателните материали и износването на основния капитал. Останалата част от основния капитал не влиза в този процес и затова не подлежи на възстановяване.
Следователно значителна част от наличния постоянен капитал — нейната величина се определя от отношението на основния капитал към съвкупния капитал — не подлежи на ежегодно възстановяване с нов труд. Поради това масата [на възстановяваната ежегодно стойност на основния капитал], макар и да може да бъде по-голяма (в абсолютни цифри), все пак не е голяма по отношение на съвкупния (годишния) продукт. А цялата, посочена по-горе част от постоянния капитал в категории А и В, която участва в определянето на нормата на печалбата (при дадена принадена стойност), не влиза като определящ елемент в текущото възпроизводство на основния капитал. Колкото по-голяма е тази част по отношение на съвкупния капитал, в колкото по-голям мащаб се прилага в производството наличният, вече съществуващ основен капитал — толкова по-голяма ще бъде текущата маса на възпроизводството, която отива за възстановяване на износения основен капитал; но пропорционалната маса на това възпроизводство може да бъде относително неголяма в сравнение със съвкупния капитал.
Да предположим, че времето на възпроизводството (средното) на всички видове основен капитал е равно на 10 години. [386] Да допуснем, че различните видове основен капитал извършват обороти за 20, 17, 15, 12, 11, 10, 8, 6 години, за 4, 3, 2, 1, 4/6 и 2/6 години (всичко 14 вида) — тогава основният капитал би извършвал средно един оборот за 10 години[81].
Следователно основният капитал би подлежал на възстановяване средно за 10 години. Ако целият основен капитал съставлява 1/10 от съвкупния капитал, то подлежащата на ежегодно възстановяване 4/10 от основния капитал би съставлявала само 1/100 от съвкупния капитал.
Ако основният капитал съставлява 1/3 от съвкупния капитал, то ежегодно подлежи на възстановяване от съвкупния капитал.
Но да сравним сега основни капитали, които имат различни периоди на възпроизводство, например основен капитал, който изисква за своето възпроизводство 20 години, противоположно на капитал, който изисква за това 1/3 година.
От основния капитал, който се възпроизвежда в продължение на 20 години, ежегодно подлежи на възстановяване само 1/20. Затова, ако той съставлява 1/2 от съвкупния капитал, ежегодно трябва да бъде възстановявана само 1/40 от последния, а ако той съставлява дори 4/5 от целия капитал, ежегодно подлежат на възстановяване само 4/100, т. е. 1/25 от целия капитал. Напротив, ако основният капитал, който изисква за своето възпроизводство 2/6 от годината, т. е. който извършва оборот три пъти в годината, съставлява само 1/10 от капитала, то основният капитал трябва да се възстановява три пъти в годината; по този начин ежегодно се възстановяват 3/10, т. е. почти 1/3 от съвкупния капитал. Средно, колкото по-голям е основният капитал по отношение на съвкупния капитал, толкова по-голямо е неговото относително (не абсолютното) време на възпроизводство, а колкото е по-малък той, толкова по-кратко е неговото относително време на възпроизводство. При ръчното производство инструментът образува много по-малка част от капитала, отколкото машините при машинното производство. Но занаятчийският инструмент се износва много по-бързо, отколкото машината.
Макар че с нарастването на абсолютната величина на основния капитал нараства абсолютната величина на неговото възпроизводство, или неговото износване, относителната величина на неговото възпроизводство в повечето случаи се намалява, тъй като времето на оборота на основния капитал, продължителността на неговото съществуване, в повечето случаи нараства пропорционално на неговите размери. Това доказва между другото, че масата на труда, който възпроизвежда машините, или основният капитал, съвсем не е пропорционална на труда, който първоначално е произвел тези машини (при неизменни производствени условия), тъй като на възстановяване подлежи само ежегодното износване. Ако производителността на труда се увеличава, както постоянно става в този отрасъл, то още повече се намалява количеството труд, необходим за възпроизводството на тази част на постоянния капитал. Наистина, тук трябва да отнесем и това, което е за машината всекидневни средства за потребление (които обаче непосредствено нямат нищо общо с труда, изразходван в самото машиностроене). Но машината, която потребява само въглища и малко смазочно масло или грес, живее на безкрайно по-строга диета от работника — не само работника, когото тя замества, но и оня, който строи самата нея.
***
И така, ние намерихме място на продукта на цялата категория А и на част от продукта на категория В. Продуктът на А се потребява напълно: 1/3 се потребява от неговите собствени производители, 2/3 — от производителите на В, които не могат да потребят своя собствен доход в свой собствен продукт. 2/3 А, в които производителите на В потребяват оная част от стойността на своя продукт, в която е представен доходът, възстановяват същевременно на производителите на A in natura техния постоянен капитал, т. е. доставят им ония стоки, които те потребяват промишлено. Но с това, че продуктът на А е изяден напълно и че 2/3 А са възстановени от продукта на В като постоянен капитал — намира място и цялата оная част от продукта, в която е представен новоприсъединеният през годината труд. Този труд не може следователно да купува никаква друга част от съвкупния продукт. И наистина целият присъединен през годината труд (ако се абстрахираме от капитализирането на печалбата) е равен на труда, който се съдържа в А. Защото 1/3 от продукта на А, потребявана от неговите собствени производители, представлява труд, новоприсъединен от тях за една година към 2/3 А, които образуват постоянния капитал на категория А. Освен този труд, който те потребяват в техния собствен продукт, те не са изпълнили никакъв друг труд. А останалите 2/3 А, възстановявани от продукта на категория В и потребявани от производителите на продукта на В, представляват цялото работно време, което производителите на В са присъединили към своя собствен постоянен капитал. Те не са присъединили никакъв труд повече и няма какво повече [387] да потребяват.
По своята потребителна стойност продуктът на А представлява цялата оная част от съвкупния годишен продукт, която всяка година постъпва в индивидуално потребление. По своята разменна стойност той представлява съвкупното количество труд, новоприсъединен от производителите през годината.
Но след всичко това ние все още имаме като остатък една трета от съвкупния продукт, съставните части на която при своята размяна не могат да представляват нито размяна на доход срещу доход, нито размяна на капитал срещу доход или на доход срещу капитал. Това е оная част от продуктите на В, която представлява постоянния капитал на В. Тази част не влиза в дохода на В; следователно тя не може да бъде възстановена с продуктите на А или разменена срещу тях, не може следователно и да влезе като съставна част в постоянния капитал на А. Тази част също се потребява, потребява се промишлено, доколкото тя — вътре в категория В — влиза не само в процеса на труда, но и в процеса на образуването на стойност. И тъй и тая част, както и всички други части на съвкупния продукт, трябва да бъде възстановена в пропорцията, в която тя образува съставна част от съвкупния продукт, и при това тя трябва да бъде възстановена in natura с нови продукти от същия вид. От друга страна, тя не се възстановява от никакъв нов труд. Защото съвкупното количество на новоприсъединения труд е равно на работното време, което се съдържа в продукта на А и което се възстановява напълно само защото В потребява своя доход в две трети от продукта на А и доставя на А — в процеса на размяната — средства за производство в замяна на ония, които са потребени в сфера А и подлежат на възстановяване. Защото първата трета от продукта на А, потребявана от неговите собствени производители, се състои — по своята разменна стойност — само от новоприсъединен от самите тях труд и не съдържа никакъв постоянен капитал.
Нека разгледаме този остатък.
Той се състои, първо, от постоянен капитал, влизащ в суровините, второ, от постоянен капитал, влизащ в процеса на образуването на основния капитал, и трето — от постоянен капитал, влизащ в спомагателните материали.
Първо, суровини. Изразходваният за тяхното производство постоянен капитал се свежда, първо, до основния капитал, до машините, работните инструменти, постройките и до онези спомагателни материали, които са средства за потребление за прилаганите машини. По отношение на пригодната за непосредствено потребление част от суровините (такива суровини като например добитък, зърнени храни, грозде и др. т.) не възниква посоченото затруднение. От тази страна те се отнасят към категория А. Съдържащата се в тях част от постоянния капитал влиза в 2/3 на постоянната част на А, която се разменя като капитал срещу непригодните за непосредствено потребление продукти на В, или в която В потребява своя доход. Това изобщо се отнася и до такива непригодни за непосредствено потребление сурови материали, които in naturaвлизат в самия предмет за потребление, колкото и междинни стъпала на производствени процеси да са минали те при това. Оная част от лена, която се превръща в прежда, а след това в платно, влиза изцяло в предмета за потребление.
Но част от тези органически суровини (като дървен материал, лен, коноп, кожа и др. т.) влиза отчасти направо в съставните елементи на самия основен капитал, а отчасти в спомагателните материали на последния. Например във формата на смазочно масло, грес и т. н.
А след това към постоянния капитал, изразходван за производство на суровините, спадат семената. Веществата от растителен и животински произход се възпроизвеждат сами: израстването на растенията и размножаването на животните. Под семена трябва да разбираме семената в собствения смисъл на думата, след това фуража за добитъка, който във вид на тор се връща на почвата, породистия добитък и т. н. Тази значителна част от годишния продукт — или от постоянната част на годишния продукт — непосредствено служи сама на себе си като материал за възстановяване [Regeneration], сама се възпроизвежда.
Неорганични суровини — метали, камъни и т. н. Тяхната стойност се състои само от две части, тъй като тук отпадат семената, които представляват суровини в земеделието. Стойността на неорганичните суровини се състои само от присъединения труд и потребените машини (включвайки тук и средствата за потребление за машините). Следователно освен частта от продукта, която представлява новоприсъединен труд и поради това влиза в размяната между В и 2/3 А, на възстановяване подлежат само износването на основния капитал и неговите средства за потребление (каквито са въглищата, смазочното масло и т. н.). Но от тези неорганични суровини се създава главната съставна част на постоянния капитал — основният капитал (машини, работни инструменти, постройки и т. н.). Ето защо неорганичните суровини възстановяват своя постоянен капитал in naturaчрез размяната [на капитал срещу капитал].
[388] Второ, основен капитал (машини, постройки, работни инструменти, съдове от всякакъв вид).
Техният постоянен капитал се състои 1) от техните суровини, метали, камъни, органични суровини (като дървен материал, каиши, въжета и т. н.). Но ако тези техни суровини образуват техния (на машините, инструментите, постройките и т. н.) суров материал, самите те като оръдия на труда влизат в процеса на добиването на този суров материал. Поради това те се възстановяват едни други in natura. Железообработвачът трябва да възстанови машината, машиностроителят — желязото. В каменоломната се износват машините, а във фабричното здание — строителният камък и т. н. 2) Износване на машиностроителните машини, които сами трябва да бъдат възстановени в продължение на определен период време с нов продукт от същия вид. А продуктът от същия вид може, естествено, да възстанови сам себе си. 3) Средства за потребление за машините (спомагателни материали). Машините потребяват въглища, но и въглищата потребяват машините и т. н. Във формата на съдове, тръби, ръкави и т. н. всевъзможните машини влизат в производството на средства за потребление за машините като например в производството на грес, сапун, газ {за осветление}. Следователно и тук продуктите на всяка от тези сфери влизат взаимно в постоянния капитал на всяка друга съответна сфера и поради това се възстановяват взаимно in natura.
Ако работният добитък се причислява към машините, то подлежи на възстановяване неговият фураж и при известни условия оборът (сградата). Но ако фуражът влиза в производството на добитъка, то и добитъкът влиза в производството на фуража.
Трето, спомагателни материали. Една част от тях като например смазочно масло, сапун, грес, газ и т. н. се нуждаят от суровини. От друга страна, във формата на торове и др. т. те отчасти отново влизат в процеса на образуването на тези суровини. Въглищата са необходими за производство на газ, но газовото осветление на свой ред се употребява при производството на въглища и т. н. Други спомагателни материали се състоят само от новоприсъединен труд и основен капитал (машини, съдове и др. т.). Въглищата трябва да възстановяват износването на парната машина, прилагана при производството им. Но парната машина потребява въглища. Въглищата сами влизат в средствата за производство на въглища. По такъв начин те тук сами се възстановяват in natura.Техният превоз по железопътната линия влиза в производствените разходи на въглищата, а въглищата на свой ред влизат в производствените разходи на локомотивите.
По-нататък следва да се добави, още нещо специално за химическите заводи, които всички в една или друга степен приготовляват спомагателни материали, суровини за съдове (например стъкло, порцелан), както и предмети, влизащи непосредствено в потребление.
Всички багрилни вещества представляват спомагателни материали. Но те влизат в продукта не само по своята стойност, както например потребените във фабриката въглища влизат в памучната тъкан, а се възпроизвеждат във формата, която придобива продуктът (в неговия цвят).
Спомагателните материали са или средства за потребление за машините — и тук те служат или като гориво за двигателя, или като средство, прилагано с цел да се намали триенето на работната машина и т. н., като например грес, сапун, смазочно масло и т. н., — или представляват спомагателен материал при строежите като например цимент и пр. Или, най-после, те служат като спомагателни материали, необходими изобщо за осъществяване на производствения процес, като например осветление, отопление и т. н. (в този случай те са спомагателни материали, необходими на самите работници, за да могат да работят).
Или това са такива спомагателни материали, които влизат в процеса на образуването на суровини, каквито са всевъзможните торове и всички химически продукти, поглъщани от суровините.
Или това са такива спомагателни материали, които влизат в готовия продукт: бои, лакове и др. т.
***
Следователно резултатът е следният:
А възстановява своя собствен постоянен капитал, който съставлява 2/3 от продукта, чрез размяна срещу оная част от непригодните за индивидуално потребление продукти на В, в която е представен доходът на В, т. е. трудът, новоприсъединен в категория В в продължение на годината. Но А не възстановява постоянния капитал на В. Категория В от своя страна трябва да възстанови in natura този постоянен капитал с нови продукти от същия вид. Но у нея не остава никакво работно време, за да ги възстанови. Защото цялото новоприсъединено от нея работно време образува нейния доход и е представено следователно от оная част от продукта на В, която влиза в А като постоянен капитал. Но как се възстановява постоянният капитал на В?
Той се възстановява отчасти чрез собственото си (растително или животинско) възпроизводство, както става в цялата област на земеделието и скотовъдството; отчасти — чрез размяна in naturaна части на един постоянен капитал срещу части на друг постоянен капитал, при което продуктът на една сфера влиза в друга като суровини или средства за производство, и обратно. Тук следователно продуктите на различни производствени сфери, [389] различните видове постоянен капитал, влизат взаимно едни в други in natura като производствени условия.
Производителите на продукти, непригодни за индивидуално потребление, са производители на постоянен капитал за производителите на индивидуално потребяваните продукти. Но същевременно техните продукти взаимно им служат като елементи или фактори на собствения им постоянен капитал. Това значи, че те взаимно промишлено потребяват своите продукти.
Целият продукт на А се потребява индивидуално. Следователно и целият съдържащ се в него постоянен капитал. 1/3 А потребяват производителите на А, 2/3 А — производителите на непригодните за индивидуално потребление продукти на В. Постоянният капитал на А се възстановява от продуктите на В, образуващи дохода на В. Това всъщност е единствената част от постоянния капитал, която се възстановява от новоприсъединения труд, и тя се възстановява от този труд, защото количеството на продуктите на В, което представлява новоприсъединеният в категория В труд, не се потребява от категория В, а, напротив, се потребява промишлено от категория А, докато категория В потребява 2/3 А индивидуално.
Нека А бъде равно на 3 работни дни; тогава съгласно предположението неговият постоянен капитал ще бъде равен на 2 работни дни. В възстановява 2/3 от продукта на А, следователно доставя непригодни за индивидуално потребление продукти, равни на 2 работни дни. Сега ние сме изяли 3 работни дни, остават 2. С други думи, два минали работни дни в А са възстановени от два работни дни, новоприсъединени в В, но само защото двата работни дни, новоприсъединени в В, се потребяват по стойност в продукта на А, а не в самия продукт на В.
Постоянният капитал на категория В в степента, в която е влязъл в съвкупния продукт на В, също трябва да бъде възстановен in natura с нови продукти от същия вид, следователно с продуктите, необходими за промишленото потребление на категория В. Но той се възстановява не с ново работно време, макар и с продукти на новоизразходвано през годината работно време.
Нека в съвкупния продукт на В целият постоянен капитал да е равен на 2/3. Тогава, ако новоприсъединеният труд (равен на сумата на работната заплата и печалбата) е равен на 1, миналият труд, който му е служил като материал на труда и средство на труда, ще бъде равен на 2. Как се възстановяват тези 2? Отношението между променливия и постоянния капитал може да бъде твърде различно в различните производствени сфери на категория В. Но средното отношение, съгласно предположението, е равно на 1/3 : 2/3 или 1:2. Всеки един от производителите от категория В има пред себе си 2/3 от своя продукт — например въглища, желязо, лен, машини, добитък, пшеница (а именно от частта от добитъка и пшеницата, която не влиза в индивидуално потребление) и т. н., — производствените елементи на които трябва да бъдат възстановени, или които трябва да бъдат превърнати обратно в натуралната форма на своите производствени елементи. Но всички тия продукти сами отново влизат в промишлено потребление. Пшеницата (като семена) е същевременно отново своя собствена суровина, част от отгледания добитък възстановява потребения добитък, т. е. възстановява сама себе си. Следователно в тези производствени сфери на категория В (земеделието и скотовъдството) част от техния продукт в своята собствена натурална форма ще възстановява своя собствен постоянен капитал. Част от този продукт не постъпва следователно в обръщението (най-малкото не трябва непременно да постъпи в обръщението и може да постъпи в него само формално). Други от тези продукти, като например лен, коноп и т. н., въглища, желязо, дървен материал, машини, влизат отчасти като средства за производство в своето собствено производство. Както семената в земеделието, въглищата влизат в производството на въглища, а машината — в производството на машина. Част от продукта, който се състои от машини и въглища, и то част от оня дял на този продукт, в който е представен неговият постоянен капитал, възстановява следователно сама себе си и само мени своето място в производствения процес. Тя престава да бъде продукт и става свое собствено средство за производство.
Други части от тези и други продукти взаимно влизат една в друга като производствени елементи: машината — в желязото и дървения материал, дървеният материал и желязото — в машината, смазочното масло — в машината, а машината — в смазочното масло, въглищата — в желязото, желязото (като релси и т. н.) — във въглищата и т. н. Следователно в степента, в която 2/3 от тези продукти на категория В не се възстановяват сами, т. е. не влизат в своята натурална форма отново в своето собствено производство — така че следователно част от продуктите на В непосредствено се потребяват промишлено от своите собствени производители, както част от продуктите на А непосредствено се потребяват индивидуално от собствените си производители, — в тази степен продуктите на производителите от категория В се възстановяват взаимно като средства за производство. Продуктът на производителя а влиза в промишленото потребление на производителя b, а продуктът на производителя b — в промишленото потребление на производителя а, или по околен път: продуктът на производителя а влиза в промишленото потребление на производителя b, продуктът на този последния — в промишленото потребление на производителят, а продуктът на производителя с — в промишленото потребление на производителя а. По такъв начин това, което в една производствена сфера на категория В се потребява като постоянен капитал, в друга сфера се произвежда наново, а това, което се потребява в тази последната, се произвежда в първата. Това, което в една сфера е преминало от формата на машина и въглища във формата на желязо, е преминало в друга сфера от формата на желязо и въглища във формата на машина и т. н.
[390] Необходимо е постоянният капитал на категория В да бъде възстановен в своята натурална форма. Ако разглеждаме съвкупния продукт на категория В, той представлява именно целият постоянен капитал във всичките му натурални форми. И в случаите, когато продуктът на някоя специална сфера от категория В не може да възстанови innatura своя собствен постоянен капитал, покупката и продажбата, преминаването от ръце на ръце поставя тук отново всичко на мястото му.
И така, тук имаме възстановяване на постоянен капитал с постоянен капитал; доколкото това не се извършва непосредствено, без размяна, дотолкова тук имаме размяна на капитал срещу капитал, т. е. — по потребителна стойност — размяна на продукти срещу продукти, които взаимно влизат в техните съответни производствени процеси, така че всеки от тези продукти се потребява промишлено от производителите на съответния друг продукт.
Тази част на капитала не се свежда нито до печалбата, нито до работната заплата. Тя не съдържа никакъв новоприсъединен труд. Тя не се разменя срещу доход. Тя не се заплаща нито пряко, нито косвено от производителите. Дали това взаимно възстановяване на капиталите е опосредствано от търговците (т. е. от търговските капитали) или не — от това работата ни най-малко не се изменя.
Но щом тези продукти (машини, желязо, въглища, дървен материал и т. н., които взаимно се възстановяват) са нови продукти, щом те са продукти на труда през последната година — нали пшеницата, която служи за семе, е също така продукт на нов труд както и пшеницата, която влиза в индивидуално потребление, и т. н., — как може да се твърди, че в тези продукти не се съдържа никакъв новоприсъединен труд? И нима освен това тяхната форма не показва твърде убедително тъкмо обратното? Ако това не се вижда при пшеницата или при добитъка, то машината, нейната форма, свидетелства за труда, който я е превърнал от желязо и т. н. в машина. И т. н.
Тази проблема е разрешена по-рано*26. Не е нужно да се връщаме тук отново на този въпрос.
{Следователно неправилна е тезата на А. Смит, че размерите на търговията между едни „делови хора“ и други трябва да бъдат равни на размерите на търговията между „деловите хора“ и потребителите (под потребители трябва да се разбират непосредствените потребители, а не промишлените потребители, които Смит причислява към категорията на „деловите хора“). Тази теза се основава върху неговото невярно положение, според което целият продукт се свежда до дохода, и всъщност означава само, че част от стоковата размяна, образувана от размяната между капитала и дохода, се равнява на съвкупната размяна на стоките. Ето защо еднакво неправилни са както тази теза, така и практическите изводи, които Тук прави от него, с оглед на паричното обръщение (особено с оглед на съотношението между паричната маса, която извършва обръщение между „деловите хора“, и паричната маса, която извършва обръщение между „деловите хора“ и потребителите).
Ако като „делови човек“, противостоящ на потребителя, вземем търговеца, който купува продуктите на А, тези продукти се купуват от него с дохода на производителите на А (равен на 1/3 А) и с дохода на производителите на В (равен на 2/3 А). Тези доходи му възстановяват неговия търговски капитал. Сумата от тези доходи трябва да покрие неговия капитал. (Печалбата, която изкарва този каналия, трябва да се получава в резултат на това, че той задържа част от А за самия себе си и продава по-малко количество от А по стойността на цялото А. Работата съвсем не се изменя от това, дали този каналия се смята за необходим агент на производството или за паразитно вмъкнал се сибарит.) Тази размяна, която се извършва между „деловия човек“, търгуващ с продукта на А, и потребителя на този продукт, покрива по своята стойност размяната между оня, който търгува с продукта на А, и всички онези, които са участвали в производството на продукта А, следователно покрива всички сделки между тези производители в тяхната собствена среда.
Търговецът купува платно. Това е последната сделка между един „делови човек“ и друг. Тъкачът, който изработва платното, купува прежда, машини, въглища и т. н. Това е предпоследната сделка между един „делови човек“ и друг. Предачът купува лен, машини, въглища и т. н. Това е сделка между един „делови човек“ и друг, която предшества предпоследната. Ленопроизводителят и машиностроителят купуват машини, желязо и т. н. и т. н. Но сделките между производителите на лен, машини, желязо, въглища, извършвани за възстановяване на техния постоянен капитал, и стойността на тия сделки не влизат в сделките, през които минава продуктът на А било за размяна на доход срещу доход или пък за размяна на доход срещу постоянен капитал. Тия сделки, които се извършват не между производителите от В и производителите от А, а само между производителите от В — също така не подлежат в каквато и да било степен на възстановяване от страна на купувача на продукта на А в полза на продавача на продукта на А, както стойността на тази част от продукта на В не влиза в каквато и да било степен в стойността на продукта на А. Тези сделки също изискват пари, те също са опосредствани от търговци. Но частта от паричното обръщение, която се отнася изключително до тая сфера, е съвсем отделена от паричното обръщение, което се извършва между „деловите хора“ и потребителите.}
[391] Остава да решим още два въпроса:
1) В предидущото изложение ние разглеждахме работната заплата като доход, без да правим разлика между нея и печалбата. Пита се, в каква степен тук има значение обстоятелството, че тя се явява едновременно като част от оборотния капитал на капиталиста?
2) Досега ние приемахме, че целият доход се изразходва като доход. Поради това трябва да разгледаме изменението, което възниква, когато част от дохода, печалбата, се капитализира. Това в действителност съвпада с разглеждането на процеса на натрупването, обаче не от неговата формална страна. Че част от продукта, в която е представена принадената стойност, се превръща обратно отчасти в работната заплата, отчасти в постоянен капитал, това е много просто. Но тук трябва да изследваме как влияе това върху размяната на стоки в разгледаните по-горе рубрики, под които тя може да се разглежда по отношение на нейните носители, а именно в рубриките: размяна на доход срещу доход, размяна на доход срещу капитал и, най-после, размяна на капитал срещу капитал.)
{Следователно трябва да доведем докрай това интермецо в тази историко-критическа част, връщайки се към него от случай на случай[82].}
[11) ФЕРИЕ. ПРОТЕКЦИОНИСТКИЯТ ХАРАКТЕР НА ПОЛЕМИКАТА НА ФЕРИЕ
СРЕЩУ ТЕОРИЯТА НА СМИТ ЗА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД И НАТРУПВАНЕТО НА КАПИТАЛА.
БЪРКОТИЯТА У СМИТ ПО ВЪПРОСА ЗА НАТРУПВАНЕТО.
ВУЛГАРНИЯТ ЕЛЕМЕНТ ВЪВ ВЪЗГЛЕДИТЕ НА СМИТ ЗА „ПРОИЗВОДИТЕЛНИТЕ РАБОТНИЦИ“]Книгата на Ф. Л. О. Ферие (митнически подинспектор) се нарича: „Du gouvernement considere dans ses rapports avec le commerce“, Paris, 1805. (Това е главният източник, от който е черпил Ф. Лист.) Този субект е панегерист на Бонапартовата ограничителна система и т. н. И наистина той придава на правителството (следователно и на държавните чиновници, на тези непроизводителни работници) голямо значение като ръководител, който непосредствено се намесва в производството. Затова този митнически чиновник е твърде озлобен, че А. Смит нарича държавните чиновници непроизводителни работници.
„Принципите за пестеливостта на нациите, изложени от Смит, имат за своя основа разликата между производителния и непроизводителния труд...“
{а именно защото Смит желае една колкото е възможно по-голяма част от продукта да се изразходва като капитал, т. е. в размяна срещу производителен труд, и една колкото е възможно по-малка част — като доход в размяна срещу непроизводителен труд).
„Тази разлика е неправилна по същина. Непроизводителен труд изобщо не съществува“ (стр. 141). „Следователно съществува пестеливост и разточителство на нацията: но нацията е разточителна или пестелива само в своите отношения към другите народи и въпросът би трябвало да се разглежда именно така“ (цит. съч., стр. 143).
Сега ние ще съпоставим с това разсъжденията на А. Смит, които хвърлят Ферие в ужас.
„Има“ — казва Ферие — „пестеливост на нациите, но тя е съвсем различна от Смитовата. Тя се състои в това, да се купуват продукти от чужбина само в такова количество, каквото може да бъде заплатено със собствени продукти. А понякога тя се състои в това, да се мине изобщо без задгранични продукти“ (пак там, стр. 171—175).
{В 6-а глава на I книга (том I от превода на Гарние, стр. 108—109), в края на тази глава, в която се говори „за съставните части на цените на стоките“, А. Смит казва:
„Тъй като в една цивилизована страна ще се намерят само твърде малко стоки, цялата разменна стойност на които произлиза изключително от труда, и тъй като разменната стойност на повечето стоки се образува в значителна степен от рентата и печалбата, то годишният продукт на труда на тая страна винаги ще бъде достатъчен, за да купи и подчини много по-голямо количество труд от онова, което е било употребено за изготвянето, обработването и изнасянето на този продукт на пазара. Ако обществото всяка година прилагаше целия труд, който то е в състояние да купи всяка година, то вследствие на това, че количеството на този труд ще нараства значително всяка година, продуктът на всяка следваща година ще има несравнено по-голяма стойност от продукта на предшестващата година. Но няма такава страна, чийто годишен продукт да се употребява напълно за издръжка на работниците. Навсякъде значителна част от продукта се потребява от безделници и в зависимост от различните пропорции, в които този продукт се разделя между тези две различни класи хора, неговата обикновена или средна стойност необходимо трябва да нараства, да се намалява или да остава неизменна от година на година“.
На това място, където Смит се опитва всъщност да разгадае загадката на натрупването, има немалко всевъзможна бърканица.
Преди всичко тук пред нас отново е неправилната предпоставка, че „разменната стойност“ на годишния продукт на труда, а следователно и „годишният продукт на труда“, изцяло се разлага на работни заплати и печалби (като се включват тук и поземлените ренти). Не ще се връщаме на тая безсмислица. Ще отбележим само следното. Масата на годишния продукт — или фондовете, запасите от стоки, които съставляват годишния продукт на труда — в значителната си част [392] се състои по своята натурална форма от такива стоки, които могат да влязат само в постоянния капитал като негови елементи {суровини, семена, машини и др.}, т. е. които могат да бъдат потребени само промишлено. Относно тези стоки (а това са по-голямата част от стоките, влизащи в постоянния капитал) вече самата им потребителна стойност показва, че те са непригодни за индивидуално потребление, че следователно доходът, бил той работна заплата, печалба или рента, не може да бъде изразходван за тях. Наистина една част от суровите материали (доколкото тя не е необходима за възпроизводство на самите тези сурови материали или не влиза в основния капитал като спомагателен материал или като непосредствено съставна част) впоследствие получава пригодна за потребление форма, но това може да стане само в резултат на труда на текущата година. Като продукт на миналогодишен труд дори тези сурови материали не съставляват никаква част от дохода. Само пригодната за потребление част от продукта може да бъде потребена, може да постъпи в индивидуално потребление и следователно да образува доход. Но дори известна част от пригодния за потребление продукт не може да бъде потребена, без да направи възпроизводството невъзможно. Следователно дори от пригодната за потребление част от стоките отпада една част, която трябва да бъде потребена промишлено, т. е. трябва да служи като материал за труда, като семена и т. н., а не като средства за живот — било то за работниците или за капиталистите. Следователно тази част от продукта трябва да бъде приспадната по начало от сметката на А. Смит или по-точно да бъде прибавена към нея. Щом производителността на труда остава неизменна, ежегодно остава неизменна и оная част от продукта, която не се разлага на доходи — стига само при неизменна производителност на труда за производството да се изразходва същото количество работно време, както и преди.
Ако приемем, че ежегодно се прилага по-голямо количество труд, отколкото преди, ще трябва да разгледаме как стои работата в този случай с постоянния капитал. Едно е несъмнено: за да може да се приложи по-голямо количество труд, не е достатъчно да се разполага с по-голямо количество труд и да се заплаща това по-голямо количество, т. е. да се изразходват повече средства за работна заплата — за това е необходимо свръх това да се разполага и със средства на труда (суровини и основен капитал), които да могат да погълнат това по-голямо количество труд. Следователно този пункт подлежи още на разбор, след като се изяснят пунктовете, които разглежда А. Смит.
И така, да вземем още веднъж неговата първа фраза:
„Тъй като в една цивилизована страна ще се намерят само твърде малко стоки, цялата разменна стойност на които произлиза изключително от труда, и тъй като разменната стойност на повечето стоки се образува в значителна степен от рентата и печалбата, то годишният продукт на труда на тая страна винаги ще бъде достатъчен, за да купи и подчини много по-голямо количество труд, отколкото онова, което е било употребено за изготвянето, обработването и изнасянето на този продукт на пазара“ (с други думи, за неговото производство).
Тук явно са смесени и объркани различни неща. В разменната стойност на съвкупния годишен продукт влиза не само жив труд, не само изразходваният в продължение на дадена година жив труд, но и минал труд, продуктът на труда на минали години. Не само трудът в жива форма, но и трудът в овеществена форма. Разменната стойност на продукта е равна на сумата на съдържащото се в него работно време, част от което се е състояла от жив, а част — от овеществен труд.
Да предположим, че живият труд се отнася към овеществения, както 1/3 : 2/3, т. е. както 1:2. Тогава стойността на целия продукт ще бъде равна на 3, от които 2 — овеществено работно време и 1 — живо. Стойността на целия продукт може следователно да купи повече жив труд, отколкото се съдържа в него, ако се изхожда от предпоставката, че овещественият и живият труд се разменят един срещу друг като еквиваленти, че определено количество овеществен труд си подчинява само равно на самия него количество жив труд. Защото продуктът се равнява на 3 работни дни, а съдържащото се в него живо работно време е равно на 1 работен ден. Един ден жив труд би бил достатъчен, за да бъде произведен продуктът (всъщност — само за да се придаде окончателна форма на неговите елементи). Но в продукта се съдържат 3 работни дни. Следователно, ако той изцяло се разменяше срещу живо работно време, ако беше употребен само за да „купи и си подчини“ едно или друго количество жив труд, той би могъл да подчини, да купи 3 работни дни.
А. Смит обаче явно има не това предвид; а и то би било за него съвсем безполезна предпоставка. Той иска да каже следното: значителна част от разменната стойност на продукта не се разлага (вместо „се разлага“ Смит употребява и друг, погрешен израз, произтичащ от смесването на понятията, което ние отбелязахме по-горе*27) на работни заплати за труда, а се разлага на печалба и рента, или както ще казваме за опростяване, на печалба. С други думи: оная част от стойността на продукта, която е равна на количеството труд, присъединен в продължение на последната година — т. е. всъщност оная част от продукта, която представлява в собствения смисъл на думата продукт на труда на последната година — заплаща, първо, работниците и, второ, влиза в дохода на капиталиста, в неговия потребителен фонд. Цялата тази част на съвкупния продукт произлиза от труда, и при това изключително от него; но тя се състои от заплатен и незаплатен труд. Работните заплати са равни на сумата на заплатения труд, а печалбите |393] — на сумата на незаплатения труд. Поради това, ако целият този продукт е бил изразходван за работна заплата, той, естествено, би могъл да приведе в движение по-голямо количество труд, отколкото количеството труд, чийто продукт е той; и при това отношението на по-голямото работно време, което може да бъде приведено в движение от продукта, към количеството работно време, което се съдържа в самия продукт, ще зависи точно от отношението, в което работният ден се дели на заплатено и незаплатено работно време.
Нека отношението между заплатеното и незаплатеното работно време бъде такова, при което работникът произвежда, или възпроизвежда, своята работна заплата за 6 часа, т. е. в продължение на половин работен ден. Тогава останалите 6 часа, или половината от работния ден, образуват принаденото време. Следователно от продукта, който съдържа например 100 работни дни новоприсъединен труд, равни на 50 ф. ст. (ако работният ден е равен на 10 шил., 100 работни дни са равни на 1000 шил., или на 50 ф. ст.), 25 ф. ст. биха образували работната заплата и 25 ф. ст. — печалбата (рентата). С 25 ф. ст., равни на 50 работни дни, биха били заплатени 100 работника, които биха работили половината от своето работно време даром, с други думи — за своите господари. Следователно, ако целият продукт (на тези 100 работни дни) би бил изразходван за работна заплата, то с 50 ф. ст. би могло да се приведат в движение 200 работника, всеки от които, както и преди, би получавал като работна заплата 5 шил., или половината от продукта на своя труд. Продуктът на тези работници би бил равен на 100 ф. ст. (именно 200 работни дни, равни на 2000 шил., т. е. на 100 ф. ст.), с които би могло да се приведат в движение 400 работника (всеки работник получава 5 шил., 400 работника — 2000 шил.), продуктът на които е равен на 200 ф. ст., и т. н.
Ето какво има предвид А. Смит, като казва, че „годишният продукт на труда“ винаги ще бъде достатъчен, „за да купи и подчини много по-голямо количество труд“ от количеството труд, употребено за производството на продукта. (Ако на работника се плащаше целият продукт на неговия труд, т. е. ако за сто работни дни му се плащаха 50 ф. ст., тези 50 ф. ст. биха могли да приведат в движение също само 100 работни дни.) В същия смисъл А. Смит казва по-нататък.
„Ако обществото ежегодно прилагаше целия труд, който е в състояние ежегодно да купи, тогава вследствие на това, че количеството на този труд всяка година значително би нараствало, продуктът на всяка следваща година ще има несравнено по-голяма стойност, отколкото продуктът на предидущата година.“
Но една част от този продукт се изяжда от собствениците на печалбата и рентата, а друга част — от техните хрантутници. Ето защо частта от продукта, която може да бъде отново изразходвана за труд (производителен), се определя от оная негова част, която не се изяжда от самите капиталисти, от рентиерите и от техните хрантутници (които заедно с това са непроизводителни работници).
Но по този начин тук така или иначе винаги се оказва налице известен нов фонд (нов фонд на работната заплата), за да може с продукта на миналогодишния труд да се приведе в движение през тази година по-голяма маса работници. А тъй като стойността на годишния продукт се определя от количеството изразходвано работно време, стойността на годишния продукт ще нараства с всяка година.
Разбира се, би било безполезно притежаването на фонд, който може „да купи и подчини много по-голямо количество труд“, отколкото в предидущата година, ако на пазара не се намираше по-голямо количество труд. Аз нямам никаква полза от това, че имам повече пари да купя каквато и да било стока, ако на пазара няма по-голямо количество от тая стока. Да приемем, че от 50 ф. ст. се взема сума, която привежда в движение вместо предишните 100 работника (които получаваха 25 ф. ст.) не 200, а само 150 работника, докато капиталистите сами изяждат 12 1/2 ф. ст. вместо 25 ф. ст. В такъв случай 150 работника (получаващи 37 1/2 ф. ст.) биха дали 150 работни дни, което прави 1500 шил., или 75 ф. ст. Обаче ако както и преди, налице би била маса работници само от 100 души, то тези 100 биха получили сега като работна заплата вместо 25 ф. ст., както досега, 37 ½ ф. ст., но техният продукт, както и преди, би съставлявал само 50 ф. ст. Следователно доходът на капиталиста би се понижил от 25 ф. ст. на 12 1/2 ф. ст., тъй като работната заплата би нараснала с 50%. Но А. Смит знае, че увеличеното количество труд ще може да се достави. Отчасти благодарение на ежегодния прираст на населението (този прираст наистина по мнението на Смит има за своя предпоставка предишната сума на работната заплата). Отчасти благодарение на наличността на безработни паупери, полубезработни работници и т. н. След това благодарение на масата непроизводителни работници, които частично, в резултат на друго прилагане на принадения продукт могат да бъдат превърнати в производителни работници. Най-после същата работна маса може да доставя по-голямо количество труд. Защото съвсем безразлично е дали аз заплащам 125 работника вместо 100 или 100 работника работят ежедневно по 15 часа вместо по 12.
Впрочем представата, че с нарастването на производителния капитал — или с нарастването на оная част на годишния продукт, която се предназначава за възпроизводство — в същата пропорция трябва да расте и прилаганият труд (живият труд, изразходваната за работна заплата част от капитала), е грешка на А. Смит, свързана най-тясно с неговия възглед, че целият продукт се разлагал на доходи.
[394] И така Смит преди всичко твърди, че съществува фонд на пригодни за индивидуално потребление средства за живот, който тази година може „да купи и подчини“ по-голямо количество труд, отколкото миналата година. Има повече труд и заедно с това повече средства за живот за този труд. Сега трябва да видим как се реализира това добавъчно количество труд.)
Ако А. Смит се придържаше напълно съзнателно и последователно към анализа на принадената стойност, какъвто всъщност има у него и съгласно който тя се създава само в размяната на капитал срещу наемен труд, то производителен би се оказал само трудът, който се разменя срещу капитал, но в никой случай трудът, който се разменя срещу доход като такъв. За да бъде разменен срещу производителен труд, доходът предварително трябва да бъде превърнат в капитал.
Но тъй като Смит същевременно взема за изходен пункт едностранчивата традиционна представа, че производителен е такъв труд, който изобщо непосредствено произвежда материално богатство, и комбинира с тази представа разликата, която прави, доколкото тя се основава на размяната между капитал и труд или между доход и труд — то у него се оказват възможни следните определения: оня вид труд, срещу който се разменя капитал, винаги е производителен (винаги създава материално богатство и т. н.); а оня вид труд, срещу който се разменя доход, може да бъде както производителен, така и непроизводителен. Но човек, който изразходва своя доход, в повечето случаи предпочита да прилага вместо производителен труд един или друг пряко непроизводителен труд. Тук се вижда как от това смесване на своите две разграничения А. Смит твърде отслабва и прави плоско главното от тях.
Че А. Смит не свежда изцяло фиксирането на труда до чисто външно фиксиране, показва следният цитат, в който между различните съставни части на основния капитал се наброяват:
„4) Полезните способности, придобити от жителите или от членовете на обществото. Придобиването на тия способности винаги е съпроводено с реален разход за издръжката на оня, който ги придобива през време на неговото възпитание, на неговото чиракуване или на неговите учебни занятия, и този разход е капитал, фиксиран и овеществен, така да се каже, в неговата личност. Тези способности, съставлявайки част от неговото достояние, съставляват същевременно и част от достоянието на обществото, към което той принадлежи. Повишената ловкост на работника може да се разглежда от същото гледище, от което се разглеждат машините или инструментите, които улесняват и съкращават труда и независимо от разхода, извършен за тях, възстановяват този разход с печалба“ (превод на Гарние, том II, стр. 204—205).
Странен произход на натрупването и на необходимостта от него:
„В онова първобитно състояние на обществото, в което не съществува никакво разделение на труда, в което почти не се извършва размяна и в което всеки индивид добива всичко, от което се нуждае, със собствените си ръце, не е необходимо да съществува натрупан или предварително събран запас за поддържане на стопанския живот на обществото“
(при това по начало се предполага, че общество не съществува).
„Всеки човек се старае със своята собствена дейност да си достави средства за задоволяване на текущите си потребности, както те се появяват. Когато е гладен, отива на лов в гората“ и т. н. (пак там, том II, стр. 191—192) (книга II, Увод). „Установи ли се обаче навсякъде разделение на труда, отделният човек може само със своя личен труд да задоволи едва твърде малка част от появяващите се у него потребности. Много по-голяма част от тези потребности той задоволява с предмети, произведени с труда на други и купувани от него с продукта на неговия собствен труд, или което е същото, за цената на своя собствен продукт. Но той може да извърши такава покупка само ако има достатъчно време не само да изготви продукта на своя труд, но и да го продаде.“
(Също и в първия случай той не е могъл да изяде заека, без предварително да го убие, и не е могъл да го убие, без предварително да си е изготвил класическия „лък“ или нещо подобно. Ето защо единственото ново условие във втория случай не е необходимостта от някакъв „запас“, а „времето, необходимо ... за продажба на продукта на своя труд“.)
„Ето защо поне до момента, когато тези две предпоставки бъдат налице, трябва да има някъде известен, предварително събран запас от различни предмети за неговата издръжка и освен това за снабдяването му със суровини и оръдия, необходими за неговата работа. Тъкачът не може да се занимава изцяло със своята специална работа, ако не съществува някъде, било в негово собствено притежание, било в притежание на някое друго лице, събран предварително запас, в който той намира средства за съществуване, а също и оръдия за своя занаят и материал за своята работа до момента, когато неговото платно бъде не само изготвено, но и продадено. Ясно е, че натрупването трябва да предшества момента, когато той ще може да приложи своя труд към тази работа и да я доведе докрай. . . В природата на нещата е, че натрупването на капитала е необходимо предварително условие за разделението на труда“ (пак там, стр. 192—193).
(От друга страна, у Смит според това, което той твърдеше в началната фраза, като че ли излиза — че преди разделението на труда не съществува никакво натрупване на капитала, — така както сега той, обратно, твърди, че преди натрупването на капитала не съществува никакво разделение на труда.)
Смит продължава:
„Разделението на труда може все повече и повече да се развива само с все по-голямото предварително натрупване на капитали. Колкото повече се засилва разделението на труда, толкова повече се увеличава количеството суровини, което може да бъде преработено от един и същ брой хора; а тъй като работата на всеки работник се свежда при това до все по-прости операции, изобретяват се маса нови машини за улесняване и [395] съкращаване на тези работи. Ето защо с нарастването на разделението на труда, за да се даде постоянна работа на предишния брой работници, е необходимо предварително да се натрупа същото количество средства за съществуване и по-голямо количество сурови материали и оръдия на труда, отколкото би било необходимо при по-малко развити условия“ (пак там, стр. 193—194). „Както значителното нарастване на производителните сили на труда не може да става без предварително натрупване на капитали, така и натрупването на капитали естествено води към това нарастване. Оня, който употребява своя капитал за наемане на работници, естествено желае да направи това така, че те да извършват колкото може повече работа. Ето защо той се старае да разпредели колкото може по-целесъобразно труда между своите работници, а също и да ги снабди с най-добри машини, каквито може да изобрети или да купи. Неговите възможности и в двете тези отношения зависят изобщо от големината на неговия капитал или от броя на хората, на които този капитал може да даде работа. Ето защо във всяка страна с нарастването на капитала не само нараства количеството труд, което капиталът прилага, но в резултат на това нарастване едно и също количество труд произвежда много повече продукти“ (пак там, стр. 194—195).
А. Смит разглежда предметите, които вече се намират във фонда на потреблението, също както производителният и непроизводителният труд. Например:
„Къщата не носи никакъв доход на оня, който живее в нея; и макар тази къща да е безспорно извънредно полезна за него, все пак за нея важи същото, което и за неговото облекло и мебели, които също са твърде полезни за него, но въпреки това образуват част от неговите разходи, а не доходи“ (пак там, том П, стр. 201 — 202). Напротив, към основния капитал спадат „всички постройки, предназначени за някаква полезна цел и представляващи средства за извличане на доход не само за техния притежател, който получава наем за тях, но дори за техния наемател, който плаща наем за тях; такива са търговските помещения, складовете, работилниците, именията с всичките им постройки, конюшни, хамбари и т. н. Тези постройки много се различават от помещенията, предназначени само за живеене; те представляват своего рода оръдие за производство“ (пак там, стр. 203—204) (книга II, глава I).
„Всички успехи на техниката, които дават възможност със същия брой работници да се извърши същото количество работи с помощта на по-прости и по-евтини машини, отколкото преди, винаги се смятат твърде изгодни за обществото. Известно количество сурови материали и трудът на известен брой работници, които преди са били употребявани, за да се поддържат по-сложни и по-скъпи машини, сега могат да бъдат приложени за увеличаване количеството работа, която може да даде една или друга машина“ (пак там, том II, стр. 216—217) (книга II, глава 2).
„Разходът за поддържане на основния капитал ... по необходимост се приспада от чистия доход на обществото“ (пак там, том I, стр. 218). „Всяко спестяване в разходите по поддържане на основния капитал, което не намалява производителната сила на труда, трябва да увеличава фонда, привеждащ предприятието в движение, а следователно трябва да увеличава и годишния продукт на земята и труда, реалния доход на обществото“ (пак там, том II, стр. 226—227).
Златните или сребърни пари, изгонени зад границата от банкнотите, изобщо от книжните пари — ако се изразходват „за покупка на чуждестранни стоки за потребление вътре в страната“ — отиват или за покупка на луксозни предмети, каквито са чуждестранните вина, копринените тъкани и т. н., с една дума, за покупка „на стоки . . . предназначени за потребление от безделници, които нищо не произвеждат ... или ... за покупка на добавъчен фонд от сурови материали, оръдия на труда и средства за живот, за да се издържат и наемат добавъчен брой от трудолюбивите хора, които възпроизвеждат с печалба стойността на своето годишно потребление“ (пак там, том II, стр. 231—232).
Първият начин на употреба на парите, казва Смит, увеличава прахосничеството, „увеличава разходите и потреблението, без нищо да добавя към производството и без да създава постоянен фонд за покриване на тези разходи, и във всяко отношение е вреден за обществото“ (пак там, том II, стр. 232). Напротив, „изразходвани по втория начин, парите съответно разширяват рамките на производството; макар и да увеличават потреблението на обществото, те откриват постоянен източник за поддържане на това потребление, тъй като хората, които потребяват това добавъчно количество средства за съществуване, възпроизвеждат с печалба цялата стойност на своето годишно потребление“ (том II, стр. 232).
„Количеството производителен труд, което може да бъде приведено в действие от даден капитал, трябва очевидно да бъде равно на броя на работниците, които този капитал може да снабди със сурови материали, оръдия на труда и средства за съществуване, съответстващи на характера на тяхната работа“ (пак там, том II, стр. 235) (книга II, глава 2).
[396] В 3-тa глава на 11 книга (пак там, том II, стр. 314 и следващите) четем:
„Производителните и непроизводителните работници, както и онези, които изобщо не работят, всички еднакво се издържат с годишния продукт на земята и труда на дадена страна. Този продукт . . . неизбежно има граници. Ето защо в зависимост от това, дали по-малка или по-голяма част от него се изразходва в течение на годината за издръжка на непроизводителните работници, за производителните ще остане в единия случай повече, в другия по-малко, и съобразно с това продуктът на следващата година ще се увеличи или ще се намали . . .
Макар че съвкупният годишен продукт на земята и труда във всяка страна . . . е предназначен в края на краищата, за да покрива потреблението на нейните жители и да им носи доход, все пак в момента, когато излиза от земята или от ръцете на производителните работници, той се дели на две части. Едната от тях — и често най-голямата — е предназначена преди всичко за възстановяване на капитала, или за възстановяване на ония средства за съществуване, сурови материали или готови продукти, които са били взети от капитала; другата част е предназначена за образуване на доход, който се пада на притежателя на този капитал (като печалба) или на някое друго лице (като рента от неговата земя) . . .
Онази част от годишния продукт на земята и труда на дадена страна, която възстановява капитала, никога не се употребява непосредствено за издръжка на каквито и да било други наемни лица, освен на производителните работници; от нея се заплаща работна заплата само за производителния труд. Оная част от продукта, която е предназначена непосредствено да образува доход . . . може да отива за издръжка както на производителни, така и на непроизводителни работници . . .
Непроизводителните работници и хората, които изобщо не работят, всички се издържат от дохода: или, първо, от оная част от годишния продукт, която от самото начало е предназначена за образуване на дохода на някои частни лица, било във вид на рента от земята или на печалба от капитала; или, второ, от оная част от годишния продукт, която макар и предназначена за възстановяване на капитала и за издръжка само на производителните работници, все пак, попаднала веднъж в техните ръце, може в своята част, превишаваща това, което е необходимо за тяхното съществуване, да се изразходва за издръжка както на производителни, така и на непроизводителни работници. Така простият работник, ако работната му заплата е висока, може ... да държи лична прислуга или да ходи понякога на комедия или в куклен театър, внасяйки по такъв начин своя дял за издръжката на една от категориите непроизводителни работници, или може, най-после, да изплати известни данъци, помагайки с това за издръжката на друга категория . . . също непроизводителни работници. Обаче от онази част на годишния продукт, която от самото начало е предназначена за възстановяване на капитала, нито един дял не отива за издръжка на непроизводителни работници, преди да приведе в движение цялото количество производителен труд, което ѝ съответства . . . Работникът трябва да изкара своята работна заплата със своя труд, преди да може да извърши макар и най-малкия разход за непроизводителен труд . . . Поземлената рента и печалбата от капитала . . . навсякъде са главните източници, от които непроизводителните работници черпят своята издръжка ... И двата тези дохода могат да издържат еднакво както производителни, така и непроизводителни работници; но притежателите на тези доходи изглежда имат известно предпочитание към последните . . .
И така, съотношението между броя на производителните и непроизводителните работници във всяка страна зависи главно от съотношението между оная част от годишния продукт, която — след като той излезе от земята или от ръцете на произвелите я работници — се предназначава за възстановяване на капитала, и оная, която се предназначава за образуване на доход във вид на рента или печалба. А това съотношение е твърде различно в богатите и бедните страни.“
След това Смит сравнява положението на нещата, което съществува
„у богатите нации на Европа“, където сега твърде голяма, често най-голямата част от продукта на земята се предназначава за възстановяване на капитала на богатия и независим фермер“, с право противоположното положение на нещата, което съществуваше при „господството на феодалния режим“, когато „твърде малък дял от продукта е бил достатъчен за възстановяване на капитала, употребен за обработване на земята“. Същото е в търговията и в промишлеността. Понастоящем в тях се употребяват големи капитали; по-рано капиталите бяха съвсем незначителни, но те носеха много големи печалби. „Никъде лихвата не е била по-ниска от 10 и печалбите от капитала трябва да са били достатъчно големи, за да е можело от тях да се плащат толкова високи лихви. Сега в по-развитите страни на Европа лихвеният процент никъде не превишава 6, а в най-богатите страни той е 4, 3, 2. Ако оная част от дохода на жителите, която произтича от печалбите, е винаги значително по-голяма в богатите страни, отколкото в бедните, това е, защото капиталът има там много по-големи размери; а по отношение на капитала там печалбата е обикновено много по-ниска.
Следователно оная част от годишния продукт, която, след като излезе от земята или от ръцете на производителните работници, се предназначава за възстановяване [397] на капитала, в богатите страни не само е много по-голяма, отколкото в бедните, но и е много по-значителна в процентно отношение към тази част, която непосредствено е предназначена за образуване на доход във вид на рента или печалба. Фондът, предназначен за издръжка на производителния труд, в богатите страни е не само много по-голям, отколкото в бедните, но и е по-значителен в процентно отношение към фонда, който макар и да може да служи за издръжка както на производителни, така и на непроизводителни работници, все пак обикновено се изразходва предимно за издръжка на последните.“
(Смит греши, като отъждествява величината на производителния капитал с величината на онази част от него, която е предназначена за издръжка на производителния труд. Но това се дължи на обстоятелството, че едрата промишленост му е била фактически известна само в своето зародишно състояние.)
„Съотношението между тези два различни фонда по необходимост определя във всяка страна общия характер на нейните жители в смисъл на трудолюбие или леност.“ Така например — казва Смит — „в английските и холандските промишлени градове, където низшите класи на народа живеят главно от прилаганите капитали, те изобщо са трудолюбиви, въздържани и пестеливи. Напротив, в столичните градове, където се намират кралските дворци и др. и където низшите класи на народа живеят от доходите, които висшите класи изразходват, те по общо правило са лениви, разпуснати и бедни като например в Рим, Версай и т. н.. ..“
„Следователно съотношението между сумата на капиталите и сумата на доходите навсякъде определя съотношението между трудолюбието и безделието: навсякъде, където преобладава капиталът, господства трудолюбието; навсякъде, където преобладават доходите, господства безделието. Ето защо всяко увеличаване или намаляване на масата на капиталите естествено има тенденцията реално да увеличава или намалява сумата на производствената дейност, броя на производителните работници, а следователно и разменната стойност на годишния продукт на земята и труда на дадена страна, богатството и реалния доход на всички нейни жители ...
Това, което се спестява през годината, се потребява също така редовно, както и това, което се изразходва през годината, и то приблизително в едно и също време; но то се потребява от друга категория хора. Делът на дохода, изразходван през годината, се потребява от домашните слуги, безполезните гърла и т. н., които не оставят след себе си решително нищо, което да възстановява тяхното потребление. А делът на дохода, спестяван през годината, се потребява от работниците, които възпроизвеждат с печалба стойността на своето годишно потребление . . . Потреблението е същото, но потребителите са различни . . .
Оттук проповедите на Смит (по-нататък в същата глава, стр. 328, 329 и сл.) за пестеливия човек, който със своите ежегодни спестявания създава един вид обществена работилница за добавъчен брой производителни работници,
„учредява един вид во веки веков фонд за издръжка на съответния брой производителни работници“, докато „прахосникът намалява масата на фондовете, предназначени за издръжката на производителния труд . . . Ако количеството храна и облекло, което“ (вследствие на разточителството на прахосниците) „е потребено от непроизводителни работници, би било разпределено между производителните работници, тези последните биха възпроизвели, и то с печалба, цялата стойност на това, което са потребили . . . “
Смит завършва целия този морал с твърдението, че това (пестеливостта и прахосничеството) се уравновесява в средата на частните лица и че фактически преобладава „благоразумието“. Великите нации
„никога не обедняват поради прахосничеството и неблагоразумието на частни лица, макар понякога да обедняват поради прахосничеството и неблагоразумието на своето правителство. В повечето страни целият или почти целият национален доход се употребява за издръжка на непроизводителни хора. Тук се отнасят придворните, църквата, флотите, армията, които в мирно време нищо не произвеждат, а през време на война не придобиват нищо, което би могло да компенсира разходите за тяхната издръжка, макар поне докато трае самата война. Тези хора, които сами не произвеждат нищо, се издържат от продукта на труда на другите. Ето защо, когато техният брой се увеличава свръх необходимото, те могат за една година да потребят толкова значителна част от този продукт, че оставащата част е недостатъчна за издръжката на производителните работници, които би трябвало да го възпроизведат следващата година ...“[пак там, том II, стр. 314—336.]
В 4-а глава на II книга Смит пише:
„Тъй като фондът, предназначен за издръжка на производителния труд, нараства от ден на ден, нараства също с всеки ден и търсенето на този труд: работниците [398] лесно си намират работа, а притежателите на капитали трудно намират работници, които биха могли да наемат. Конкуренцията на капиталистите повишава работната заплата и понижава печалбата“ (пак там, том II, стр. 359).
В 5-а глава на II книга „За разните начини на прилагане на капиталите“ Смит класифицира различните видове капитали в зависимост от това, на какво количество производителен труд те дават занятие и следователно в каква степен увеличават „разменната стойност“ на годишния продукт. На първо място у Смит е земеделието. След това манифактурата. После търговията. Най-после търговията на дребно. Такъв е последователният ред, в който Смит подрежда тези видове прилагане на капитали съобразно с количеството на производителния труд, който те привеждат в движение. Ние получаваме тук още и съвсем ново определение на „производителните работници“:
„Лицата, чиито капитали се употребяват по един от тези четири начина, сами са производителни работници. Техният труд, когато се ръководи целесъобразно, се фиксира и овеществява в предмета, или стоката, към която е приложен и обикновено прибавя към цената на тази стока поне стойността на тяхната лична издръжка и потребление“ (пак там, том II, стр. 374).
(Изобщо Смит свежда тяхната производителност до това, че те привеждат в движение производителен труд.)
За фермера той казва:
„Никой капитал от същата величина не привежда в движение по-голямо количество производителен труд от капитала на фермера. Не само неговите ратаи, но и неговият работен добитък са производителни работници“ [пак там, том II, стр. 376J.
Следователно в края на краищата и бикът се оказва производителен работник.
[12)] ГРАФ ЛОДЕРДЕЛ [АПОЛОГЕТИЧНИЯТ ВЪЗГЛЕД ЗА ГОСПОДСТВАЩИТЕ КЛАСИ
КАТО ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА НАЙ-ВАЖНИТЕ ВИДОВЕ ПРОИЗВОДИТЕЛЕН ТРУД]Lauderdale (Earl of). An Inquiry into the Nature and Origin of Public Wealth etc., London, 1804 (френски превод: Recherches sur la nature et l'origine de la richesse publique etc., Paris, 1808).
Изтъкваното от Лодердел апологетично обоснование на печалбата трябва да бъде разгледано едва по-късно, в третия отдел[83]. Съгласно този апологетичен възглед печалбата възниква от самите капитали, тъй като те „заместват“ труда. Капиталите се заплащат затова, че вършат или работата, която иначе би трябвало да върши самият човек, или работата, която човек без тяхна помощ изобщо не би могъл да извърши:
„Сега е ясно, че печалбата от капиталите се получава винаги или защото капиталите заместват част от труда, който човек, би трябвало да извърши със собствени ръце; или защото те изпълняват такъв труд, който превъзхожда личните сили на човека и който човек не би могъл сам да изпълни“ (френски превод, стр. 119)
Господин „графът“ е голям враг на учението на Смит за натрупването и пестеливостта, а също и на провежданото от Смит различие между производителни и непроизводителни работници; но според него и това, което Смит нарича „производителни сили на труда“, е само „производителна сила на капитала“. Той направо отрича даденото от Смит обяснение на принадената стойност, и то на следното основание:
„Ако това разбиране на печалбата от капитала беше в строгия смисъл правилно, от него би следвало, че печалбата не е първичен, а само производен източник на богатството, и затова капиталът не би трябвало да се разглежда като един от източниците на богатството, тъй като принасяната от него печалба би била само прехвърляне от джоба на работника в джоба на капиталиста“ (цит. съч., стр. 116—117).
Ясно е, че при такива предпоставки Лодердел и в своята полемика срещу Смит се залавя за най-плоското. Така той казва:
„По такъв начин един и същ труд може да се окаже производителен или непроизводителен в зависимост от следващата употреба на предмета, към който бива приложен. Например, ако моят готвач прави торта, която аз изяждам веднага, той е непроизводителен работник, а неговото занятие — безплоден труд, тъй като тази услуга изчезва веднага, щом бъде оказана. Но ако същият този труд се изпълнява в сладкарницата, той става производителен труд“ (цит. съч., стр. 110).
(Патентът тук принадлежи на Гарние, тъй като неговото издание на Смит, снабдено с негови бележки, се появи през 1802 г. т. е. две години преди книгата на Лодердел.)
„Това екстраординерно различие, основано единствено на трайността на оказваните услуги, включва в непроизводителните работници хората, които изпълняват най-важните функции в обществото. Държавният глава, служителите на религията и правосъдието, защитниците на държавата, всички тия хора, също както и онези, умелостта на които . . . опазва здравето на гражданите или образова техния ум — всички те се признават за непроизводителни работници“ (пак там, стр. 110—111) (или както тази мила йерархия се привежда у А. Смит: „свещениците, юристите, лекарите, всевъзможните писатели; артистите, скитниците-комедианти, музикантите, оперните певци, танцьорите и т. н.“*28).
„Ако се признава, че основа на богатството е разменната стойност, не е необходимо да се впускаме в обширни разсъждения, за да покажем погрешността на тази доктрина. Нищо [399] не доказва по-добре нейната неправилност от уважението, с което хората се отнасят към тия услуги, ако се съди по това, как тези услуги се заплащат“ [Лодердел, цит. съч., стр. 111].
По-нататък:
„Трудът на манифактурния работник се фиксира и овеществява в някаква пригодна за продажба стока . . . Нито трудът на слугата, нито трудът, спестяван от оборотния капитал“ {под „оборотен капитал“ Лодердел разбира тук парите}, „не образуват, разбира се, натрупване, не образуват такъв фонд, който да може да се предава от ръка в ръка за определена стойност. Изгодата, която те доставят, се получава еднакво вследствие на това, че те спестяват труда на господаря или на собственика. Те дават толкова сходни резултати, че този, който е обявил един от тях за непроизводителен, неизбежно е трябвало да смята за такъв и другия“ {и след това той цитира Смит, книга II, глава 2-а[84]} (Лодердел, цит. съч., стр. 144—145).
***
И така, бихме могли да съставим следния ред: Ферие, Гарние, Лодердел, Ганил. Последната фраза, която говори за „спестяване на труда“, особено се употребява от Токвил.
[13) КОНЦЕПЦИЯ НА „НЕМАТЕРИАЛНИТЕ ПРОДУКТИ“ У СЕЙ.
ОПРАВДАВАНЕ НА НЕУДЪРЖИМИЯ РАСТЕЖ НА НЕПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД]След Гарние се появи „Traite d' Economic Politique“ на пошлия Ж. Б. Сей. Той упреква Смит, че
„не приема названието продукти за резултатите на такива видове дейност като дейността на лекаря, музиканта, артиста. Той нарича непроизводителен труда, на който те се посвещават“ (3-то издание, том I, стр. 117).
Смит съвсем не отрича, че „тези видове дейност“ произвеждат един или друг „резултат“, един или друг „продукт“. Той дори изрично споменава за
„безопасността, спокойствието, защитата на държавата“ като за „резултат от годишния труд“ („на държавните служители“) (Смит, книга II, глава 3; превод на Гарние, том II, стр. 313).
Сей от своя страна се придържа към допълнителното определение на Смит, съгласно което тези „услуги“ и техният продукт „обикновено изчезват в момента на тяхното изпълнение, в момента на тяхното производство“ (Смит, същата глава). Господин Сей нарича потребените по такъв начин „услуги“ или техните продукти, техните резултати — накъсо, тяхната потребителна стойност — „нематериални продукти, или стойности, потребявани в момента на тяхното производство“. Вместо да нарича работниците, които изпълняват подобни услуги, „непроизводителни“, той ги нарича „произвеждащи нематериални продукти“. Той дава друго название. Но по-нататък заявява,
„че те не служат за увеличаване на националния капитал“ (том I, стр. 119) „Една нация, която има голям брой музиканти, свещеници, чиновници, може да бъде твърде приятно развличана, много добре наставлявана и управлявана; но само толкова. Нейният капитал не би получил от труда на всички заети с това хора никакъв непосредствен прираст, тъй като техните продукти се потребяват в момента на създаването им“ (пак там, стр. 119).
Следователно господин Сей обявява тези видове труд за непроизводителни в най-ограничения смисъл на Смитовото определение. Но същевременно той иска да си присвои „крачката напред“, направена от Гарние. И поради това той изобретява ново название за непроизводителните видове труд. В това е неговата особена оригиналност, производителност и маниер да прави открития. При това със своята обикновена логика той отново сам се опровергава. Той казва:
„Не може да се съгласим с мнението на господин Гарние, който от това, че трудът на лекарите, юристите и други подобни лица е производителен, прави извода, че за нацията е също толкова изгодно да го увеличава, както и всеки друг труд“ (пак там, стр. 120).
Но защо да не може да се съгласим, ако единият вид труд е също толкова производителен, колкото и другият, и ако увеличаването на количеството на производителния труд е изобщо „изгодно за нацията“? Защо да не е също така изгодно да се увеличава този вид труд, както и всеки друг? Защото — с характерното за него дълбокомислие отговаря Сей — изобщо не е изгодно да се увеличава количеството на какъвто и да било вид производителен труд свръх нуждата от този труд. Но нали тогава е прав Гарние. Тогава е еднакво изгодно — т. е. еднакво неизгодно — да се увеличава количеството както на едните, така и на другите видове труд свръх определена степен.
„Тук става“ — продължава Сей — „същото, както и с физическия труд, ако той би бил изразходван за продукт в по-голямо количество, отколкото е необходимо за неговото изготвяне“.
(За да се направи една маса, не трябва да се изразходва повече дърводелски труд, отколкото е необходимо за производство на масата. Също така и за закърпване на едно болно тяло не трябва да се изразходва повече труд, отколкото е необходимо за неговото излекуване. Следователно адвокатите и лекарите трябва да изразходват само необходимия труд за изготвяне на своите „нематериални продукти“.)
„Трудът, който произвежда нематериални продукти, както и всеки друг труд, е производителен само дотогава, докато увеличава полезността на продукта и с това неговата стойност“
(т. е. неговата потребителна стойност, но Сей смесва полезността с разменната стойност):
„приложено извън тези граници, всеки труд става съвсем непроизводителен“ пак там, стр. 120).
Логиката на Сей е следователно такава:
За нацията не е така полезно да увеличава броя на „производителите на нематериални продукти“, както броят на производителите на материални продукти. Доказателство: абсолютно безполезно е да се увеличава свръх нуждата броят на производителите на който и да било продукт, материален или нематериален. Следователно по-полезно е да се увеличава броят на безполезните производители на материални продукти, отколкото броят на безполезни производители на нематериални продукти. И в двата случая следва не че е безполезно да се увеличава броят на тези производители изобщо, а че е безполезно да се увеличава броят на производителите на определен продукт в съответния отрасъл.
Според Сей материалните продукти [400] никога не могат да бъдат произведени в твърде голямо количество, също както и нематериалните. Но variatio delecta.*29 Затова трябва да се произвеждат и в двете подразделения продукти от различен вид. Освен това господин Сей поучава:
„Застоят в пласмента на някои продукти се причинява от редкостта на някои други“ [цит. съч., том I, стр. 438].
Значи никога не може да бъдат произведени твърде много маси, а само твърде малко, да речем, паници, които биха могли да се поставят на тези маси. Ако броят на лекарите се е увеличил много, то нещастието не е в това, че техните услуги се предлагат в излишно количество, а може би в това, че се предлагат твърде малко услуги на други производители на „нематериални продукти“, например на проститутките (виж пак там, стр. 123, където се поставя на една дъска трудът на носачите, проститутките и т. н. и където Сей се осмелява да твърди, че „времето на обучение“ за проститутките „се свежда до нула“).
В края на краищата у Сей везните се наклоняват на страната на „непроизводителните работници“. При дадени условия на производство винаги е точно известно колко работници са нужни, за да направят една маса, колко голямо трябва да бъде количеството определен вид труд, за да се изготви определен продукт. Иначе стои работата с много „нематериални продукти“. Тук количеството труд, необходимо за получаване на определен резултат, се основава толкова на догадки, колкото и самият резултат. Двадесет свещеници съвместно ще съумеят, може би, да обърнат един човек в истинската вяра, което един свещеник не успява; шестима лекари, които се съвещават помежду си, ще намерят, може би, лечебното средство, което един лекар сам не намира. Съдебната колегия раздава може би повече правосъдие, отколкото отделният съдия, който сам се контролира. Колко войници са нужни за защитата на страната, колко полицаи са нужни за поддържане на реда в нея, колко чиновници са нужни за доброто ѝ „управление“ и т. н. — всичко това са проблематични неща, които много често са предмет на спорове, например в английските парламенти, макар че в Англия много точно знаят какво количество предачески труд е необходимо за произвеждането на 1000 фунта прежда. Що се отнася до другите „производителни“ работници от този вид, то в самото им понятие е включено, че принасяната от тях полза зависи именно само от техния брой, състои се в самото им количество. Така е например с лакеите, които трябва да служат за свидетелство на богатството и благородството на своите господари. Колкото по-голям е техният брой, толкова по-голям е ефектът, който те трябва да „произвеждат“. Затова господин Сей така си и остава на своето мнение: броят „на непроизводителните работници“ никога не може да бъде увеличен достатъчно. [400]
[14)] ГРАФ ДЕСТЮТ ДЕ ТРАСИ
[ВУЛГАРНАТА КОНЦЕПЦИЯ ЗА ПРОИЗХОДА НА ПЕЧАЛБАТА.
ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕ НА „ДЕЙНИТЕ КАПИТАЛИСТИ“
ЗА ЕДИНСТВЕНИ ПРОИЗВОДИТЕЛНИ РАБОТНИЦИ][400] Le Comte Destutt de Tracy. Elemens d'ideologie. VI-е et V-e parties. Traite de la volonte et de ses effets. Paris, 1826 (първото издание излязло през 1815 г.).
„Всеки полезен труд е действително производителен и всяка трудеща се класа на обществото еднакво заслужава названието производителна“ (стр. 87).
Но в тази производителна класа Дестют де Траси различава
„трудеща се класа, която непосредствено произвежда всички наши богатства“ (стр. 88),
т. е. това, което Смит нарича производителни работници.
Обратно, безплодната класа се състои от богаташи, които потребяват своята поземлена или парична рента. Това е „безделна класа“.
„Действително безплодната класа е класата на безделниците, заети изключително с това, да живеят, както се казва, благородно, от продуктите на изпълнен преди тях труд, които или са овеществени в поземления участък, даван от тях под аренда, т. е. под наем, на един или друг работник, или се състоят от пари или вещи, които те дават в заем срещу известно възнаграждение, което също представлява даване под наем. Това са истински търтеи в пчелния кошер (fruges consumere nati*30)“ (стр. 87). Тези безделници „могат да изразходват само своя доход. Ако изразходват [401] своя капитал, последният вече с нищо не се възстановява и тяхното потребление — след като за късо време е нараснало прекомерно — съвсем се прекратява“ (стр. 237).
„Този доход не е нищо друго . . . освен приспадане от продуктите на дейността на трудещите се граждани“ (стр. 236).
А как стои работата с ония работници, които непосредствено се прилагат от тези „безделници“? Доколкото тези последните потребяват стоки, те потребяват не непосредствено труд, а продуктите на труда на производителните работници. Следователно тук става дума за работниците, срещу чийто труд безделниците изразходват непосредствено своя доход; за работниците, които получават своята работна заплата непосредствено от доход, а не от капитал.
„Тъй като хората, на които той“ (доходът) „принадлежи, нищо не работят, ясно е, че те не управляват никакъв производителен труд. Всички заплащани от тях работници имат само задачата да им доставят наслади. Тези наслади, разбира се, са различни ... Разходите на цялата тази категория хора ... хранят многобройно население, съществуването на което те осигуряват, но трудът на което е съвсем безплоден ... Някои от тези разходи могат да бъдат повече или по-малко полезни, като например построяването на една къща, мелиорацията на земите. Но това са изключения, благодарение на които безделниците временно стават ръководители на производителен труд. Освен тези маловажни изключения цялото потребление на този вид капиталисти е във всяко отношение чиста загуба от гледна точка на възпроизводството и представлява съответно приспадане от произведеното богатство“ (стр. 236).
{Същинската политическа икономия в духа на Смит разглежда капиталиста само като персонифициран капитал, като П — С — П, като агент на производството. Но кой трябва да потребява произвежданите продукти? Работникът ли? Не, не работникът. Самият капиталист ли? Но тогава той е голям потребител, „безделник“, а не капиталист. Притежателите на поземлена и парична рента ли? Но те не възпроизвеждат това, което потребяват, и с това ощетяват богатството. — И все пак има два правилни пункта в този противоречив възглед, който вижда в капиталиста само реален събирач на съкровища, а не илюзорен, какъвто е същинският събирач на съкровища: 1) капиталът (а оттук и капиталистът, неговата персонификация) се разглежда само като агент, който съдейства за развитието на производителните сили и производството; 2) тук проличава гледището на възхождащото капиталистическо общество, за което има значение не потребителната стойност, а разменната стойност, не потреблението, а богатството. Потребяващото богатство изглеждаше на възхождащото капиталистическо общество като излишен разкош, докато то само се научи да свързва експлоатацията с потреблението и си подчини потребяващото богатство.}
„3а да открием как се образуват тези доходи“ (от които живеят безделниците), „винаги трябва да възхождаме към дейните капиталисти“ (стр. 237, бележката). „Дейните капиталисти“ — вторият вид капиталисти — „включват всички предприемачи от някой отрасъл на стопанството, т. е. всички хора, които, имайки капитали . . . употребяват своите способности и своя труд, за да ги използват сами, вместо да ги дават в заем на други хора, и които поради това живеят не от работната заплата, нито от доходите, а от печалбата“ (стр. 237).
У Дестют — както вече и у А. Смит — ясно проличава, че привидното превъзнасяне на производителните работници всъщност представлява само превъзнасяне на „дейните капиталисти“ в противоположност на поземлените собственици и на ония парични капиталисти, които живеят само от своя доход.
„Дейните капиталисти държат ... в свои ръце почти всички богатства на обществото . . . Тези хора изразходват в продължение на годината не само рентата от тези богатства, но и самия капитал, а понякога правят това и няколко пъти в годината, ако работите вървят достатъчно бързо, за да бъде това възможно. Защото, тъй като те като делови хора не правят разходи, които не им носят печалба, техните печалби са толкова по-големи, колкото повече разходи могат да направят те при това условие“ (стр. 237, 238.)
Що се отнася до тяхното лично потребление, то е такова, каквото е и личното потребление на безделните капиталисти. Но то
„изобщо е умерено, тъй като деловите хора обикновено са скромни“ (стр. 238). Друго нещо е тяхното промишлено потребление. „То съвсем не е окончателно; то се връща у тях с печалба“ (пак там). Тяхната печалба трябва да бъде достатъчно голяма не само за тяхното „лично потребление, но и“ за заплащане „на рентите от земята и парите, които принадлежат на безделните капиталисти“ (стр. 238)
Тук Дестют е прав. Поземлената рента и паричната рента са само „приспадания“ от промишлената печалба, части от последната, които дейният капиталист дава от своята брутна печалба на поземлените собственици и на паричните капиталисти.
„Доходите на богатите безделници са само ренти, вземани от производството; само производството създава тези доходи“ (стр. 248). Дейните капиталисти „наемат срещу рента техните“ (т. е. на безделните капиталисти) „земи, техните къщи, вземат в заем техните пари и се ползват от всичко това така, чe извличат от това печалби, които надвишават размерите на тази рента“ [стр. 237], т. е. на рентата, която те плащат на безделниците и която съставлява следователно само част от тия печалби. Тази рента, която те плащат по този начин на безделните капиталисти, е „единственият доход на тия безделници и единственият фонд на годишните им разходи“ (стр. 238).
Досега всичко върви добре. Но как стои работата с „наемните хора“? (с производителните работници, използвани от дейните капиталисти?).
„Те не притежават никакво друго съкровище освен своя всекидневен труд. Този труд им доставя работна заплата ... Но откъде се взема тази работна заплата? Ясно е, че от имуществото на ония [402], на които наемните работници продават своя труд, т. е. от фондовете, които предварително се намират във владение на наемателите и които не са нищо друго освен натрупани продукти на изпълнени по-рано работи. Оттук следва, че макар потреблението, заплащано с тези богатства, да е потребление на наемни работници в смисъл, че то поддържа именно тяхното съществуване, все пак всъщност не те го заплащат или във всеки случай те го заплащат само от фондовете, които предварително се намират в ръцете на техните наематели. Следователно тяхното потребление трябва да се разглежда като потребление, осъществявано от ония, които ги наемат. Те само вземат с една ръка, а с другата връщат ... Не само всичко, което те“ (наемните работници) „изразходват, но и всичко, което получават, трябва да се разглежда като действителен разход на ония, които купуват техния труд, и като собствено потребление на тези последните. Това е толкова вярно, че за решаване на въпроса, дали това потребление причинява по-голяма или по-малка щета на наличното богатство или, обратно, съдейства за неговото увеличаване ... е необходимо да се знае как капиталистите употребяват купувания от тях труд, защото от това зависи всичко“ (стр. 234—235).
Много добре. Но откъде се вземат печалбите на предприемачите, които им дават възможност да плащат доход на самите себе си и на безделните капиталисти и т. н.?
„Ще ме запитат как тези предприемачи от различните отрасли на производството могат да получават такива големи печалби и откъде могат те да ги извличат? Отговарям, че те постигат това, като продават всеки произведен от тях продукт по-скъпо, отколкото им е струвало неговото производство“ (стр. 239).
А на кого продават те всичко по-скъпо, отколкото то струва на самите тях?
„Те го продават:
1) един на друг в размера на цялото им потребление, което е предназначено за задоволяване на потребностите им и което те заплащат с част от своите печалби;
2) на наемните работници — както на тези, които те самите наемат, така и на онези, които наемат безделните капиталисти, като по такъв начин получават обратно от всички тези наемни работници цялата сума на работните заплати на тия последните с изключение само на малките спестявания, които те могат да направят;
3) на безделните капиталисти, които им плащат с оная част от своя доход, която те не са дали вече на наемните работници, наемани непосредствено от тях; така че цялата рента, която дейните капиталисти плащат ежегодно на безделните капиталисти, по един или друг път отново се връща у първите“ (пак там, стр. 239).
Да разгледаме първите тези три рубрики, по които тук са разпределени продажбите.
1) Част от своя продукт (или печалба) дейните капиталисти изяждат сами. Те никак не могат да се обогатят от това, че се измамват взаимно и си продават един на друг своите продукти по-скъпо, отколкото са платили за тях. А и никой не може да измами с това другиго. Ако А продава прекалено скъпо своя продукт, изяждан от дейния капиталист В, то В продава прекалено скъпо своя продукт, изяждан от дейния капиталист А. Това е същото, както ако А и В си продаваха един на друг своите продукти по тяхната действителна стойност. Рубрика 1-а ни показва как капиталистите изразходват една част от своята печалба; тя не ни показва откъде я извличат те. Във всеки случай те не получават никаква печалба от това, че „продават един на друг всеки произведен от тях продукт по-скъпо, отколкото им е струвало неговото производство“.
2) От частта от продукта, която те продават на своите работници по цена, надвишаваща производствените разходи, те също не могат да извличат никаква печалба. Съгласно предположението цялото потребление на работниците фактически представлява „собствено потребление на ония, които купуват техния труд“. Освен това Дестют добавя още, че капиталистите, продавайки своите продукти на наемните работници (на своите собствени и на работниците на безделните капиталисти), само „получават обратно цялата сума на техните работни заплати“. И дори не изцяло, а с приспадане на направените от работниците спестявания. Дали капиталистите продават на работниците продуктите евтино или скъпо — това е съвсем безразлично, защото те винаги само получават обратно онова, което са дали на работниците; както казахме по-горе, наемните работници „само вземат с едната ръка, а с другата връщат“. Капиталистът най-напред плаща на работника пари като работна заплата. След това той му продава много „скъпо“ своите продукти и с това изтегля обратно парите. Но тъй като работникът не може да върне на капиталиста повече пари, отколкото е получил от него, капиталистът никога не може да продаде на работника своите продукти по-скъпо, отколкото му е заплатил за неговия труд. Той винаги може при продажбата на своите продукти да получи от работника обратно само толкова пари, колкото му е дал за неговия труд. Нито грош повече. Но как е възможно в резултат на това „обръщение“ да се увеличава количеството на парите на капиталиста?
[403] При това у Дестют се получава и друга нелепост. Капиталистът К плаща на работника Р седмична работна заплата в размер 1 ф. ст. и след това изтегля този фунт стерлинг обратно, като му продава стока за 1 ф. ст. По такъв начин, мисли Траси, капиталистът си е върнал обратно цялата сума на работната заплата. Но отначало той дава на работника 1 ф. ст. в пари, а след това му дава за 1 ф. ст. стока. Следователно това, което той действително е дал на работника, възлиза на 2 ф. ст.: 1 ф. ст. в стока и 1 ф. ст. в пари. От тези два ф. ст. той изтегля 1 ф. ст. обратно във формата на пари. По такъв начин от работната заплата — 1 ф. ст., той всъщност не е изтеглил обратно нито един грош. И ако е трябвало да се обогатява посредством такова „обратно изтегляне“ на работната заплата (а не посредством това, че работникът му е дал обратно в труд онова, което той е авансирал на работника в стока), той скоро би останал на сухо.
Благородният Дестют смесва тук паричното обръщение с действителното обръщение на стоките. Тъй като капиталистът, вместо да даде направо на работника стока за 1 ф. ст., му дава 1 ф. ст. в пари, с които работникът може сега сам да определи каква стока да купи, и тъй като работникът, след като е получил в собственост полагащата му се стока, връща на капиталиста във формата на пари асигнацията, която онзи му е дал за неговата стока, то Дестют си въобразява, че капиталистът „изтегля обратно“ работната заплата, когато у него се върне същата монета. И на същата страница господин Дестют отбелязва, че феноменът на обръщението „е зле разбран“ (стр. 239). Този феномен действително съвсем не е разбран от самия него. И ако Дестют не си обясняваше по такъв оригинален начин „обратното изтегляне на цялата сума на работната заплата“, тази нелепост би била все пак поне допустима в оня вид, в който сега ще я разгледаме.
(Но предварително още следната бележка за илюстриране на неговата премъдрост. Ако аз отида в едно дюкянче и продавачът ми даде 1 ф. ст., а срещу този 1 ф. ст. купя стока за 1 ф. ст. в неговото дюкянче, той получава обратно този 1 ф. ст. Никой не ще твърди, че той се е обогатил в резултат на такава операция. Вместо 1 ф. ст. в пари и 1 ф. ст. в стока той има сега само 1 ф. ст. в пари. Дори ако стойността на неговата стока е възлизала само на 10 шил., а той ми я е продал за 1 ф. ст., все пак той е станал с 10 шил. по-беден в сравнение с това, което е бил преди продажбата, макар и да е получил обратно цялата дадена от него сума — един фунт стерлинг.)
Ако капиталистът К даде на работника 1 ф. ст. работна заплата и след това му продаде стока на стойност 10 шил. за 1 ф. ст., той, разбира се, би получил печалба от 10 шил., тъй като би продал стоката на работника с 10 шил. по-скъпо. Но от гледна точка на господин Дестют дори и в дадения случай би било непонятно как от това трябва да се получи печалба за К. (Печалбата се получавала вследствие на това, че капиталистът плаща на работника понижена работна заплата, че той е дал на работника в замяна на неговия труд всъщност по-малка част от продукта, отколкото му дава номинално.) Ако той би дал на работника 10 шил. и му продадеше своята стока за 10 шил., той би бил толкова богат, както ако му дадеше 1 ф. ст. и му продадеше за 1 ф. ст. своя стока на стойност 10 шил. При това в своите разсъждения Дестют изхожда от предпоставката за необходимата работна заплата. В най-добрия случай цялото обяснение на печалбата тук би се свело само до позоваване на измама с работната заплата.
И така този случай 2-и показва, че Дестют съвсем е забравил що е производителен работник и няма ни най-малка представа за източника на печалбата. Най-многото би могло да се каже, че капиталистът създава печалба, като продава продуктите над тяхната стойност, доколкото той ги продава не на своите собствени наемни работници, а на наемните работници на безделните капиталисти. Но тъй като потреблението на непроизводителните работници съставлява всъщност само част от потреблението на безделните капиталисти, ние стигаме сега до случай 3-и.
3) Трето, дейният капиталист продава своите продукти прекалено „скъпо“, над тяхната стойност,
„на безделните капиталисти, които му плащат с оная част от своя доход, която не са дали вече на наемните работници, наемани непосредствено от тях; така че цялата рента, която дейните капиталисти плащат ежегодно на безделните капиталисти, по един или друг път отново се връща у първите”.
Тук отново имаме детинската представа за обратното стичане на рентата и т. н., както по-преди — за обратното получаване на цялата сума на работната заплата. Нека например К плаща 100 ф. ст. поземлена или парична рента на П (на безделния капиталист). 100 ф. ст. служат като платежно средство за К. Те са покупателно средство за П, който с тези пари изтегля от склада на К за 100 ф. ст. стока. С това тези 100 ф. ст. се връщат обратно у К като превърната форма на неговата стока. Но той има сега със 100 ф. ст. стока по-малко, отколкото преди. Вместо да даде на П направо стоки, той му е дал 100 ф. ст. в пари, с които последният купува от него негови стоки за 100 ф. ст. Но П купува тази стока на сума 100 ф. ст. с парите на К, а не със средства от собствения си фонд. И Траси си въобразява, че по такъв път у К се връща рентата, която той е платил на П. Какво слабоумие! Това е първата нелепост.
Второ, Дестют сам ни каза, че поземлената и паричната рента представляват само приспадания от печалбата на дейния капиталист, следователно само части от тази печалба, дадени на безделните капиталисти. Ако сега предположим, че К с някакъв фокус си върне обратно цялата тази част [404], макар това и да не може да стане по нито един от двата начина, които са описани у Траси — с други думи, ако предположим, че капиталистът К не плаща никаква рента нито на поземлените, собственици, нито на паричните капиталисти, че той задържа у себе си цялата си печалба, то трябва да се обясни именно откъде я е взел той, как я е създал, как е възникнала тя. И ако това не се обяснява с обстоятелството, че той я притежава или я задържа у себе си, без да дава част от нея на поземления собственик и на паричния капиталист, също тъй малко може да се обясни това и с обстоятелството, че той изцяло или частично, по един или друг начин е изтеглил обратно от джоба на безделния капиталист в своя собствен частта от печалбата, която преди му е дал под едно или друго название. Втора нелепост!
Но да се абстрахираме от тези нелепости. К трябва да плати на П (на безделния капиталист) рента в размер 100 ф. ст. за земята или за капитала, който той е заел от него. Той плаща тези 100 ф. ст. от своята печалба (ние още не знаем откъде е възникнала тя). След това той продава на П своите продукти, които се изяждат или от самия П непосредствено, или от неговите хрантутници (непроизводителните наемни работници); и при това К му продава тези продукти по прекомерно висока цена, например с 25% над тяхната стойност. Той продава на П за 100 ф. ст. продукти, чиято стойност е 80 ф. ст. В дадения случай К безусловно печели 20 ф. ст. Той е дал на П асигнация за стока за 100 ф ст. Но когато последният реализира получената асигнация, К му отпуска стока само за 80 ф. ст., като повишава номиналната цена на своите стоки с 25% над тяхната стойност. Ако П се е примирил с такова положение на нещата, при което той потребява стоки за 80 ф. ст., а заплаща за тях 100 ф. ст., то печалбите на К никога не биха могли да надвишат 25%. Тези цени, тази измама биха се повтаряли от година на година. Но П желае да яде за 100 ф. ст. Ако той е земевладелец, какво му остава да прави? Той залага при капиталиста К участък от земя за 25 ф. ст., за които последният му доставя стока на стойност 20 ф. ст., защото той продава стоката с 25% (1/4) над нейната стойност. Ако П е притежател при пари, който ги дава в заем, той отстъпва на капиталиста К 25 ф. ст. от своя капитал, за които този последният му доставя стоки за 20 ф. ст.
Да предположим, че капиталът (или стойността на земята) е бил даден в заем с 5 процента лихва. В такъв случай той възлизал на 2000 ф. ст. Сега той възлиза само на 1975 ф. ст. Рентата на този П е равна сега на 98 3/4 ф. ст. И така би продължавало по-нататък: П през цялото време би потребявал действителна стокова стойност от 100 ф. ст., а неговата рента непрекъснато би намалявала, тъй като за да има стока за 100 ф. ст., той през цялото време трябва да изяжда все по-голяма част от самия капитал, който се намира у него. Така малко по малко К би получил в свои ръце целия капитал на П и би си присвоил заедно със самия капитал и неговата рента, т. е. оная част от получаваната от него срещу заетия капитал печалба, която той преди е давал на безделния капиталист П. Очевидно този именно процес се рисува във въображението на господин Дестют, защото той продължава:
„Но, ще кажат, ако това е така и ако предприемачите от различни отрасли на производството действително жънат ежегодно повече, отколкото са посели, то за кратко време те трябва да завладеят цялото обществено богатство и в държавата скоро ще останат само наемни работници, които нямат собственост, и капиталистически предприемачи. Това е вярно и нещата биха стояли така, ако предприемачите или техните наследници не изоставяха работата, след като са се обогатили, и по такъв начин не попълниха непрекъснато класата на безделните капиталисти; и все пак въпреки тази честа емиграция, ние виждаме, че когато производството в една страна се развива в продължение на известно време без много големи сътресения, капиталите на предприемачите винаги нарастват не само пропорционално на нарастването на общото богатство, но и в много по-голяма степен . . . Към това би могло да се прибави, че този резултат би бил още по-осезателен, ако не бяха грамадните наряди, с които всички правителства всяка година обременяват дейната в производството класа под формата на данъци“ (стр. 240—241).
И господин Дестют до известен пункт е съвършено прав, макар и съвсем не в това, което иска да обясни. В епохата на загиващото средновековие и издигащото се капиталистическо производство бързото обогатяване на „дейните капиталисти“ се обяснява отчасти с това, че те открито са измамвали поземлените собственици. Когато стойността на парите в резултат на направените в Америка открития се понижи, арендаторите продължаваха да плащат на земевладелците номинално, но не реално, предишната рента, докато промишлениците продаваха стоките на същите земевладелци не само по повишената парична стойност, но дори просто над тяхната стойност. Точно така във всички страни, например в азиатските, където главният доход на страната във формата на поземлена рента се намира в ръцете на земевладелците, на владетелите и т. н., малобройни и поради това независещи от конкуренцията промишленици им продават своите стоки по монополни цени и така си присвояват част от техния доход, обогатяват се [405] не само като им продават „незаплатен“ труд, но и като продават стоки за по-голямо количество труд, отколкото се съдържа в тях. Само че господин Дестют отново не е прав, като счита, че капиталистите, които дават пари в заем, се оставят да ги измамват по подобен начин. Обратно, вземайки високи лихви, те са пряко или косвено участници в тези високи печалби, участници в тази измама.
Че господин Дестют смътно си е представял именно това явление, показва следната негова фраза:
„Достатъчно е само да хвърлим поглед върху това, как те“ (дейните капиталисти) „са били слаби в цяла Европа преди триста или четиристотин години в сравнение с огромните богатства на властниците и как те сега са се увеличили и засилили, докато другите са западнали“ (цит. съч., стр. 241).
Господин Дестют е искал да ни обясни печалбите, и то високите печалби на дейния капитал. Той обяснява това двояко. Първо, с това, че парите, заплащани от тези капиталисти във формата на работни заплати и ренти, се връщат обратно у тях, тъй като срещу тези работни заплати и ренти от тях се купуват техните продукти. Всъщност с това е обяснено само защо те не заплащат работната заплата и рентата двойно — първо, във форма на пари, а след това във форма на стоки със същата парична сума. Второто обяснение се състои в това, че те продават своите стоки над тяхната цена, много скъпо: първо, на самите себе си, измамвайки следователно самите себе си; второ — на работниците, следователно, измамвайки отново самите себе си, тъй като господин Дестют ни казва, че потреблението на наемните работници „следва да се разглежда като потребление на онези, които ги наемат“ (стр. 235); най-после, трето — на рентиерите, измамвайки също и тях; и това действително би могло да обясни защо дейните капиталисти задържат за самите себе си все по-голяма част от своята печалба, вместо да я дават на безделните капиталисти. Това би показало защо разпределението на съвкупната печалба между дейните и недейните капиталисти се извършва все повече и повече в изгода на първите за сметка на вторите. Но това нито на йота не би ни приближило към разбирането на обстоятелството откъде произлиза тази съвкупна печалба. Дори ако допуснем, че дейните капиталисти изцяло са я завладели, все пак остава въпросът: откъде се взема тя?
Следователно Дестют не е отговорил на нищо, а само е издал, че счита обратния приток на парите за обратен приток на самата стока. Този обратен приток на парите означава само, че капиталистите отначало плащат работната заплата и рентата в пари, вместо да ги заплащат в стоки; че след това с тези пари от тях се купуват техните стоки и по такъв начин се получава, че по този околен път те са заплатили със стока. Следователно тези пари непрекъснато се стичат обратно у тях, но само дотолкова, доколкото от тях окончателно се изтеглят стоки на същата парична стойност, които постъпват в потребление на наемните работници и на рентиерите.
Господин Дестют (чисто по френски, у Прудон също срещаме подобни възгласи на изумление по свой собствен адрес) е съвсем поразен от
„яснотата“, която „този начин на разглеждане на потреблението на нашите богатства… внася в разбирането на целия ход на обществения живот. Откъде идват тази хармония и тази светлина? От това, че сме открили.истината. Това напомня действието на ония огледала, в които предметите се отразяват ясно и в техните правилни пропорции, когато наблюдателят е застанал на надлежното място, и които показват всичко объркано и несвързано, когато наблюдателят се намира много близо или много далеч“ (стр. 242—243).
По-нататък господин Дестют съвсем мимоходом си спомня — от онова, което е чел у А. Смит — за действителното положение на нещата, но всъщност повтаря само словесната формулировка на това действително положение на нещата, без да е разбрал истинския ѝ смисъл; защото иначе този член на Френския институт[85] нямаше да излива споменатите по-горе „потоци от светлина“. Дестют пише (стр. 246):
„Откъде получават тези безделници своите доходи? Нима не от рентата, която им плашат от своите печалби ония, които привеждат в действие своите капитали, т. е. ония, които със своите фондове заплащат труд, който произвежда повече, отколкото струва самият той, с една дума, деловите хора?“
{Аха! Значи рентите (а също и собствените печалби), които дейните капиталисти плащат на безделните капиталисти за взетите в заем от тях фондове, се получават от това, че с тези фондове те заплащат труд, „който произвежда повече, отколкото струва самият той“, т. е. труд, продуктът на който има по-голяма стойност, отколкото е заплатена на изпълнилия този труд работник; следователно печалбата се получава от това, което наемните работници произвеждат свръх разходите за тяхната издръжка, т. е. от принадения продукт, който се присвоява от дейния капиталист и от който този последният дава само една част на получателите на поземлена и парична рента.}
Господин Дестют не прави от това извода, че е нужно да се възхожда към тези производителни работници, а извода, че трябва да се възхожда към капиталистите, които ги привеждат в движение.
„Именно тези дейни капиталисти хранят всъщност дори наемните работници, които са заети от другите“ (стр. 246).
Разбира се. Тъй като те експлоатират труда непосредствено, а безделните капиталисти правят това само посредством тях. И в този смисъл правилно е дейният капиталист да се разглежда като източник на богатството.
[496] „Ето защо винаги трябва да възхождаме към тях“ (към дейните капиталисти), „ако искаме да намерим източника на всяко богатство“ (стр. 246).
„С течение на времето са се натрупали богатства в повече или по-малко значително количество, тъй като резултатът от предишния труд не се е потребявал изцяло веднага след като е бил произведен. От притежателите на тези богатства едни се задоволяват да извличат от тях рента и да я потребяват. Това са тези, които ние нарекохме безделни капиталисти. Други, по-активните, пускат в работа своите собствени и взетите в заем от други фондове. Те ги употребяват за заплащане на труда, който възпроизвежда тези фондове с печалба“.
{Следователно тук имаме не само възпроизводство на тия фондове, но и производство на излишък, който образува печалбата.}
„С тази печалба те заплашат своето собствено потребление и плащат за потреблението на другите. И в резултат на самото това потребление“ (на тяхното собствено, а също и на безделните капиталисти? — пак предишната нелепост) „техните фондове се връщат у тях, увеличени до известна степен, и дейните капиталисти започват същото отново. Ето какво представлява обръщението“ (стр. 246—247).
Изследването за „производителния работник“ и резултатът от това изследване, който гласи, че производителен е само работникът, чийто купувач е дейният капиталист, работникът, чийто труд произвежда печалба за непосредствения купувач на този труд — са довели господин Дестют до заключението, че дейните капиталисти са всъщност единствените производителни работници във висшия смисъл на думата.
„Онези, които живеят от печалбата“ (дейните капиталисти), „хранят всички останали хора; само те увеличават общественото богатство и създават всички наши средства за наслада. Така и трябва да бъде, защото трудът е източникът на всяко богатство и защото само те единствени дават полезна насока на текущия труд, прилагайки полезно натрупания труд“ (стр. 242).
Обстоятелството, че те „дават полезна насока на текущия труд“, означава всъщност само, че те прилагат полезния труд, труда, който има за резултат потребителни стойности. Но обстоятелството, че те „прилагат полезно натрупания труд“ — ако това не трябва да означава пак същото, а именно, че те използват натрупаното богатство промишлено, за производство на потребителните стойности, — означава, че те прилагат „полезно натрупания труд“, за да купуват с него повече текущ труд, отколкото се съдържа в самия него. В току-що цитираната фраза Дестют наивно резюмира противоречията, които съставляват същността на капиталистическото производство. Тъй като трудът е източникът на всяко богатство, то източник на всяко богатство е капиталът; и истински творец на растящото богатство е не оня, който се труди, а оня, който извлича печалба от труда на другите. Производителните сили на труда се оказват производителни сили на капитала.
„Нашите способности са нашето единствено първоначално богатство; нашият труд произвежда всяко друго богатство и всеки добре насочен труд е производителен“ (стр. 243).
Оттук според Дестют от само себе си следва, че дейните капиталисти „хранят всички останали хора, че само те увеличават общественото богатство и създават всички средства за наслада“. Нашите способности (facultés) са нашето единствено първоначално богатство, затова способността за труд (работната сила) не е богатство. Трудът произвежда всички други богатства; това значи, че той произвежда богатства за всички останали освен за самия себе си, и не самият той съставлява богатството, а само неговият продукт. Всеки добре насочен труд е производителен; това значи, че всеки производителен труд, всеки труд, който носи печалба на капиталиста, е добре насочен.
Следващите по-долу бележки на Дестют, които се отнасят не до различните категории потребители, а до различната природа на предметите за потребление, много добре предават възгледа на А. Смит, изказан от него в книга 11, глава 3, където той в края на главата изследва кой вид (непроизводителен) разход, т. е. индивидуално потребление, потребление на доход, е по-изгоден и кой вид е по-малко изгоден. Смит започва това изследване със следните встъпителни думи (превод на Гарние, том II, стр. 345):
„Ако пестеливостта увеличава общата маса на капиталите, а прахосничеството я намалява, то начинът на действие на онези, които точно съразмеряват своите разходи със своите доходи, без нито да натрупват и без да засягат своите фондове, не увеличава, както и не намалява общата маса на капиталите. Обаче съществуват известни начини на изразходване на дохода, които изглежда съдействат повече от другите за увеличаване на всеобщото благосъстояние.“
Дестют резюмира разсъждението на Смит така:
„Ако потреблението е твърде разнообразно в зависимост от характера на потребителя, то се изменя и в зависимост от природата на потребяваните вещи. Наистина, всички вещи представляват труд, но неговата стойност е фиксирана в едни вещи по-трайно, отколкото в други. Изработването на фойерверк може да струва толкова труд, колкото и намирането и шлифоването на диамант, и затова първият може да има също такава стойност, както и вторият. Но след като съм ги купил, платил и използвал, след половин час от първия няма да има нищо, докато вторият и след сто години може да бъде източник на богатство за моите внуци . . . Така е и с ония продукти [407], които се наричат“ (т. е. които господин Сей нарича) „нематериални продукти. Някое откритие е вечно полезно. Някое литературно произведение, някоя картина също имат повече или по-малко трайна полезност, докато полезността на един бал, концерт, представление е мигновена и веднага изчезва. Същото може да се каже за личните услуги на лекарите, адвокатите, войниците, домашните слуги и изобщо на всички, които се наричат служещи. Тяхната полезност съществува само в момента, когато се нуждаят от тях . . . Най-бързото потребление е най-разорително, тъй като за едно и също време унищожава най-голямо количество труд или в по-кратко време унищожава същото количество труд; в сравнение с това всяко по-бавно потребление е един вид образуване на съкровища, тъй като то дава възможност за наслада в бъдеще от част от онова, което днес сме пожертвали . . . Всеки знае, че много по-икономично е да имаме за същата цена дреха, която се носи три години, отколкото дреха, която издържа само три месеца“ (стр. 243—244).
[15) ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПОЛЕМИКАТА СРЕЩУ СМИТОВАТА РАЗЛИКА
МЕЖДУ ПРОИЗВОДИТЕЛЕН И НЕПРОИЗВОДИТЕЛЕН ТРУД.
АПОЛОГЕТИЧНИЯТ ВЪЗГЛЕД ЗА НЕПРОИЗВОДИТЕЛНОТО ПОТРЕБЛЕНИЕ
КАТО НЕОБХОДИМ СТИМУЛ ЗА ПРОИЗВОДСТВО]Повечето писатели, които са полемизирали срещу Смитовата разлика между производителен и непроизводителен труд, разглеждат потреблението като необходим стимул за производство. Ето защо за тях наемните работници, които живеят за сметка на дохода, т. е. непроизводителните работници, наемането на които не произвежда богатство, а само е ново потребление на богатство, са толкова производителни, дори в смисъл на създаване на материално богатство, колкото и производителните работници, защото разширяват областта на материалното потребление, а с това и областта на производството. Следователно в по-голямата си част това беше апология от буржоазно-икономическо гледище отчасти на безделните богаташи и на ония „непроизводителни работници“, услугите на които те потребяват, отчасти на „силните правителства“, които правят големи разходи, апология на увеличаването на държавните дългове, апология на притежателите на доходни местенца в църквата и държавата, на всевъзможните синекури и т. н. Защото за всички тези „непроизводителни работници“, услугите на които фигурират между разходите на безделните богаташи, е общо това, че като произвеждат „нематериални продукти“, те потребяват „материални продукти“, т. е. продукти на труда на производителните работници.
Други политико-икономисти като например Малтус допускат разликата между производителни и непроизводителни работници, но доказват на „дейния капиталист“, че последните му са толкова необходими дори за производството на материално богатство, колкото и първите.
Тук никак не помагат фразите, че производството и потреблението са тъждествени или че потреблението е цел на всяко производство, или че производството представлява предпоставка на всяко потребление. В основата на цялата полемика — независимо от посочената тенденция — лежи по-скоро следното:
Потреблението на работника е равно средно само на неговите производствени разходи, а не на неговата продукция. Следователно той произвежда целия излишък за другите и по такъв начин цялата тази част от неговата продукция е производство за другите. По-нататък, „дейният капиталист“, който принуждава работника към това свръхпроизводство (т. е. към производство свръх собствените жизнени потребности на работника) и който пуща в ход всички средства, за да увеличи колкото може повече това относително свръхпроизводство в противоположност на необходимото производство непосредствено си присвоява принадения продукт. Но като персонифициран капитал той произвежда заради производството, стреми се към обогатяване заради обогатяването. Тъй като той е прост изпълнител на функцията на капитала, т. е. носител на капиталистическото производство, него го интересува разменната стойност и нейното увеличение, а не потребителната стойност и увеличението на нейното количество. Интересува го увеличението на абстрактното богатство, растящото присвояване на чужд труд. Той е обхванат всецяло от същия абсолютен стремеж към обогатяване, както и събирачът на съкровища, само с тази разлика, че той задоволява този стремеж не в илюзорната форма на образуване на златни и сребърни съкровища, а във формата на образуване на капитал, което е действително производство. Ако свръхпроизводството на работника е производство за другите, то производството на нормалния капиталист, на „дейния капиталист“, какъвто той трябва да бъде, е производство заради производството. Наистина, колкото повече нараства неговото богатство, толкова повече той изменя на този идеал и сам става разточителен, макар и за да изкарва на показ своето богатство. Но това винаги е потребяващо богатство с нечиста съвест, със задна мисъл за пестеливост и пресметливост. При цялата си разточителност „дейният капиталист“, както и събирачът на съкровища си остава по същина скъперник.
Ако Сисмонди казва, че развитието на производителните сили на труда дава на работника възможност да се ползва от все по-големи наслади, но че самите тези наслади, ако му бъдат предоставени, ще го направят (като наемен работник) негоден за работа,*31 не по-малко вярно е, че „дейният капиталист“ става в по-голяма или по-малка степен неспособен да изпълнява своята функция, щом сам стане представител на потребяващото богатство, щом почне да се стреми да натрупва наслади, вместо да се наслаждава от натрупването.
Следователно „дейният капиталист“ също е производител на свръхпроизводство, на производство за другите. На това свръхпроизводство на едната страна трябва да противостои свръхпотреблението на другата страна, на производството заради производството — потреблението заради потреблението. Това, което „дейният капиталист“ трябва да дава на получателите на поземлена рента, на държавата, на кредиторите на държавата, на църквата и т. н., които потребяват само дохода [408], абсолютно намалява неговото богатство, но не позволява да стихне ламтежът му за обогатяване и така поддържа неговата капиталистическа душа. Ако получателите на поземлена и парична рента и т. н. също биха изразходвали своя доход за производителен вместо за непроизводителен труд, целта би останала непостигната. Те сами биха станали „дейни капиталисти“, вместо да представляват функция на потреблението като такова. По-нататък ние ще се запознаем още с извънредно комичната полемика по този въпрос между един рикардианец и един малтусианец[86].
Производството и потреблението са вътрешно [an sich] неделими. От това следва, че тъй като те са фактически разделени в системата на капиталистическото производство, тяхното единство се възстановява чрез противопоставянето им, че ако А трябва да произвежда за В, то В трябва да потребява за А. Както всеки отделен капиталист, що се отнася до самия него, желае да проявяват разточителност онези, които са участници в неговия доход, така и цялата стара меркантилистка система е основана на идеята, че нацията трябва да бъде скромна по отношение на самата себе си, но трябва да произвежда луксозни предмети за чужди нации, които се отдават на наслада. Тук ние имаме все същата идея за производство заради производството на едната страна, а затова и за потребление на чужда продукция — на другата страна. Тази идея на меркантилистката система е изразена между другото в „Moral Philosophy“ на доктор Пейли, том II, глава 11:
„Умереният и трудолюбив народ насочва своята дейност за задоволяване на търсенето на богатата, предаваща се на разкош нация.“[87]
***
„Те“ („нашите политици“, т. е. Гарние и др.), казва Дестют, „изтъкват общия принцип, че потреблението е причина за производството и затова колкото по-голямо е то, толкова по-добре. Те твърдят, че именно това създава голяма разлика между обществената и частната икономия“ (цит. съч., стр. 249 — 250).
Хубава е също и следната фраза:
„Бедни нации са ония, в които народът живее добре, а богати нации са ония, в които народът обикновено е беден“ (пак там, стр. 231).
[16)] АНРИ ЩОРХ [АНТАГОНИСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ ПРОБЛЕМАТА
ЗА ВЗАИМООТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ МАТЕРИАЛНОТО И ДУХОВНОТО ПРОИЗВОДСТВО.
КОНЦЕПЦИЯТА ЗА „НЕМАТЕРИАЛНИЯ ТРУД“,
ИЗПЪЛНЯВАН ОТ ГОСПОДСТВАЩАТА КЛАСА]Henri Storch. Cours d'economie politiqueи т. н. Издание на Ж. Б. Сей. Париж, 1823. (Това са лекции, четени на великия княз Николай и завършени през 1815 година.) Том III.
След Гарние Щорх беше всъщност първият, който в полемика срещу Смитовата разлика между производителен и непроизводителен труд се опитваше да застане на нова почва.
От материалните блага, съставните части на материалното производство, той различава „вътрешни блага, или елементи на цивилизацията“, законите на чието производство трябва да изучава „теорията на цивилизацията“ (цит. съч., том III, стр. 217). (В I том, стр. 136 четем:
„Ясно е, че човек никога не пристъпва към производство на богатства, докато не притежава вътрешни блага, т. е. докато не е развил своите физически, умствени и морални способности, а това предполага средства за тяхното развитие като обществени учреждения и т. н. Следователно колкото по-цивилизован е един народ, толкова повече може да нараства неговото национално богатство“. Също така и обратното.)
Срещу Смит:
„Смит … изключва от производителните видове труд всички ония, които не участват непосредствено в производството на богатство; но при това той има предвид само националното богатство... Неговата грешка е, че той не е направил необходимата разлика между нематериалните стойности и богатствата“ (том III, стр. 218).
С това собствено и свършва работата. Разграничаването на производителните и непроизводителните видове труд има решаващо значение за това, което Смит разглежда — за производството на материалното богатство, и то за определена форма на това производство, за капиталистическия начин на производство. В духовното производство производителен се явява друг вид труд. Но Смит не го разглежда. Накрая, взаимодействието и вътрешната връзка между двата вида производство също не влизат в кръга на неговото разглеждане; а това може да доведе до нещо повече от празни фрази само тогава, когато материалното производство се разглежда sub sua propria specie.*32 Ако Смит говори за такива работници, които са производителни не непосредствено, това е само дотолкова, доколкото те непосредствено участват в потреблението на материалното богатство, а не в неговото производство.
У самия Щорх — макар в неговата „теория на цивилизацията“ и да се срещат някои остроумни бележки, например, че материалното разделение на труда е предпоставка за разделението на духовния труд — „теорията на цивилизацията“ не отива по-далеч от тривиални общи фрази. В каква степен това е трябвало да бъде така, колко далеч е бил Щорх дори от това, макар само да формулира за себе си тази задача, да не говорим за нейното решение, личи от едно единствено обстоятелство. За да се изследва връзката между духовното [409] и материалното производство, е необходимо преди всичко самото това материално производство да се разглежда не като всеобща категория, а в определена историческа форма. Така например на капиталистическия начин на производство съответства друг вид духовно производство, отколкото на средновековния начин на производство. Ако самото материално производство не се взема в неговата специфична историческа форма, не може да се разберат характерните особености на съответстващото му духовно производство и взаимодействието между тях. По-далеч от пошлости тогава не може да се отиде. Това по повод на фразата за „цивилизацията“.
По-нататък: от определена форма на материалното производство произтича, първо, определена структура на обществото, второ, определено отношение на хората към природата. Техният държавен строй и тяхната духовна структура се определят както от едното, така и от другото. Следователно от същото се определя и характерът на тяхното духовно производство.
Най-после: под духовно производство Щорх разбира заедно с това различните видове професионална дейност на всички слоеве на господстващата класа, за които изпълнението на социални функции е занятие. Съществуването на тези съсловия, както и техните функции могат да бъдат разбрани само като се изхожда от определената историческа структура на техните производствени отношения.
Като разглежда самото материално производство не исторически — разглежда го като производство на материални блага изобщо, а не като определена, исторически развита и специфична форма на това производство, — Щорх сам се лишава от основата, на която единствено могат да бъдат разбрани както идеологическите съставни части на господстващата класа, така и свободното духовно производство на дадена обществена формация. Той не може да излезе извън общите, безсъдържателни фрази. А и самото това отношение съвсем не е така просто, както той поначало мисли. Така капиталистическото производство е враждебно на известни отрасли на духовното производство, например на изкуството и поезията. Ако не се държи сметка за това, може да се стигне до илюзията на французите от XVIII век, осмяна така добре от Лесинг[88]. Тъй като в механиката и т. н. ние сме стигнали по-далеч от древните, защо да не създадем и свой епос? И ето на мястото на „Илиадата“ се появява „Хенриадата“[89].
Правилно е, напротив, това, което Щорх подчертава специално срещу Гарние, който собствено е и бащата на тази полемика срещу Смит. А Щорх подчертава именно, че противниците на Смит подхождат към въпроса от погрешния край.
„Какво правят критиците на Смит? Твърде далеч от това — да установят тази разлика“ (между „нематериалните стойности“ и „богатствата“), „те окончателно смесват двата тези вида стойности, които са толкова явно различни“. (Те твърдят, че производството на духовни продукти или производството на услуги е материално производство.) „Разглеждайки нематериалния труд като производителен, те приемат, че той произвежда“ (т. е. непосредствено произвежда) „богатства, т. е. материални и пригодни за размяна стойности; а всъщност той произвежда само нематериални и непосредствени стойности; критиците на Смит изхождат от предпоставката, че продуктите на нематериалния труд са подчинени на същите закони, както и продуктите на материалния труд, а всъщност първите се управляват от принципи, различни от принципите на вторите“ (том III, стр. 218).
Ще отбележим следните положения на Щорх, които по-късните автори са заимствали от него:
„Тъй като вътрешните блага са отчасти продукт на услуги, било направено заключението, че те не са по-трайни от самите услуги и че те по необходимост се потребяват едновременно с тяхното производство“ (том III, стр. 234). „Първичните [вътрешни] блага, без ни най-малко да се унищожават от тяхната употреба, нарастват и се умножават благодарение на тази употреба, така че самото им потребление увеличава тяхната стойност“ (пак там, стр. 236). „Вътрешните блага, както и богатството, могат да бъдат натрупвани и да образуват капитали, които може да се прилагат за възпроизводството на потребените вътрешни блага“ и т. н. (пак там, стр. 236). „Материалният труд трябва да бъде разделен и неговите продукти трябва да бъдат натрупани, преди да може да се мисли за разделение на нематериалния труд“ (стр. 241).
Но всичко това са само най-общи повърхностни аналогии и паралели между духовното и материалното богатство. Абсолютно същата е например и неговата бележка, че неразвитите нации заимстват своите духовни капитали от чуждите страни, както материално неразвитите нации заимстват от тях своите материални капитали (пак там, стр. 306), че разделението на нематериалния труд зависи от неговото търсене, накъсо — от пазара, и т. н. (стр. 246).
А ето ония места, които просто са били преписвани:
[410] „Производството на вътрешни блага, далеч от това, да намалява националното богатство с потреблението на материалните продукти, от които то се нуждае е, напротив, мощно средство за неговото увеличение“, както и, обратно, „производството на богатства е също тъй мощно средство за разрастване на цивилизация (пак там, стр. 517). „Националното благосъстояние расте благодарение на равновесието на тези два вида производство“ (стр. 521).
Според Щорх лекарят произвежда здраве (но той произвежда и болест), професорите и писателите — просвета (но и обскурантизъм), поетите, художниците и т. н. — вкус (но и безвкусие), моралистите и т. н. — нрави, проповедниците — религия, трудът на държавния глава — сигурност, и т. н. (стр. 347—350). Със същото основание може да се каже, че болестта произвежда лекари, глупостта — професори и писатели, безвкусието — поети и художници, безнравствеността — моралисти, суеверието — проповедници, а всеобщата несигурност — държавни глави. Към този маниер да се твърди, че всички тия видове дейност, тези „услуги“, произвеждат действителна или въображаема потребителна стойност, прибягват отново по-късните автори, за да докажат, че споменатите по-горе лица са производителни работници в Смитовия смисъл, т. е. непосредствено произвеждат не продукти sui generis*33, а продукти на материалния труд и поради това непосредствено — богатство. У Щорх още не намираме тази нелепост, която впрочем може да бъде напълно обяснена със следните моменти:
1) в буржоазното общество различните функции взаимно се предполагат;
2) антагонизмите в областта на материалното производство правят необходима една надстройка от идеологически съсловия, дейността на които — била тя добра или лоша — е добра, защото е необходима;
3) всички функции служат на капиталиста, изпълняват се за негово „благо“;
4) дори висшите видове духовно производство получават признание и стават извинителни в очите на буржоата само благодарение на това, че биват изобразявани и фалшиво изтъквани като преки производители на материално богатство.
[17)] НАСАУ СЕНИОР [ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕ НА ВСИЧКИ
ПОЛЕЗНИ ЗА БУРЖОАЗИЯТА ФУНКЦИИ ЗА ПРОИЗВОДИТЕЛНИ.
РАБОЛЕПИЕ ПРЕД БУРЖОАЗИЯТА И БУРЖОАЗНАТА ДЪРЖАВА]W. Nassau Senior. Principes fondamentaux de l'economie politique. Превод на Жан Аривабен. Париж, 1836.
Насау Сениор си дава важен вид.
„Според Смит законодателят на евреите е бил непроизводителен работник“ (цит. съч., стр. 198).
Кой е това: Мойсей Египетски или Мойсей Менделсон? Мойсей би бил много благодарен на господин Сениор за това, че той го признава за смитовски „производителен работник“. Тези хора са до такава степен роби на своите натрапничави буржоазни идеи, че според тях Аристотел или Юлий Цезар биха се обидили, ако ги нарекат „непроизводителни работници“. А между това Аристотел и Цезар биха сметнали за обида дори самото название „работници“.
„Нима лекарят, който лекува със своето предписание едно болно дете и запазва по този начин живота му за дълги години, не произвежда траен резултат?“ (пак там).
Глупости! Ако детето умре, резултатът не е по-малко траен. А ако положението на детето не се подобри, услугата на лекаря все пак трябва да бъде заплатена. Според Насау на лекарите би следвало да се плаща само дотолкова, доколкото успяват да излекуват, на адвокатите — само дотолкова, доколкото печелят процесите, а на войниците — само дотолкова, доколкото побеждават.
Но сега той става наистина възвишен:
„Нима холандците, които се бориха срещу тиранията на испанците, или англичаните, които въстанаха срещу една тирания, заплашваща да стане още по-ужасна, произведоха само мимолетни резултати?“ (цит. съч., стр. 198).
Белетристична смет! Холандците и англичаните въставаха за своя собствена сметка. Никой не им е плащал за това, че са работили „в революция“. А при производителните или непроизводителни работници става дума винаги за купувача на труда и за неговия продавач. Що за тъпотия!
Пошлата белетристика на тези приятели в полемиката им срещу Смит показва само, че те са представители на „образования капиталист“, докато Смит беше тълкувател на откровено грубия буржоа-парвеню. Образованият буржоа и неговият рупор и двамата са толкова тъпоумни, че измерват значението на всяка дейност с нейното [411] въздействие върху кесията. От друга страна, те са толкова образовани, че признават и такива функции и видове дейност, които нямат нищо общо с производството на богатството, и при това ги признават, защото и те „косвено“ увеличават и т. н. тяхното богатство, с една дума, изпълняват „полезна“ за богатството функция.
Човекът сам е основата на своето материално, както и на всяко друго извършвано от него производство. Ето защо всички обстоятелства, които въздействат върху човека, този субект на производството, модифицират в по-голяма или по-малка степен всички негови функции и видове дейност, следователно и неговите функции и видове дейност като създател на материалното богатство, на стоките. В този смисъл може действително да се докаже, че всички човешки отношения и функции, в каквато и форма да се проявяват те, влияят върху материалното производство и повече или по-малко определящо въздействат върху него.
„Има страни, където е съвсем невъзможно да се обработва земята, без да се охранява от войници. Е добре! Според класификацията на Смит събраната реколта не е продукт на съвместния труд на човека, който върви след плуга, и на оня, който крачи редом с него с оръжие в ръце; според Смит само земеделецът е производителен работник, а дейността на войника е непроизводителна“ (цит. съч., стр. 202).
Първо, това не е вярно. Смит би казал, че дейността на войника произвежда защита, но не жито. Ако в страната е въдворен ред, земеделецът би продължавал, както и преди, да произвежда зърнени храни, без да бъде принуден да произвежда плюс това средства за издръжката на войника, а следователно и неговия живот. Войникът принадлежи към faux frais*34 на производството, както голяма част от непроизводителните работници, които сами нищо не произвеждат — нито в областта на духовното, нито в областта на материалното производство, — а са полезни и необходими само вследствие на недостатъците на социалната структура, които следователно дължат своето съществуване на наличието на социални злини.
Но Насау би могъл да каже, че при изобретяването на машина, която от 20 земеделски работника прави 19 излишни, тези 19 също са faux frais на производството. Обаче войникът може да се окаже излишен, въпреки че материалните условия на производството, условията на земеделието като такова, си остават същите. А 19 работника могат да се окажат излишни само ако трудът на оставащия един работник е станал 20 пъти по-производителен, следователно само в резултат на революция в дадените материални условия на производство. Към това още Бъкънан бележи:
„Ако например войникът трябваше да бъде наречен производителен работник, защото неговия г труд съдейства за производството, със същото право производителният работник би могъл да претендира за военни почести, тъй като не подлежи на съмнение, че без негово съдействие никаква армия не би могла да тръгне на поход, за да се сражава и печели победи“ (D. Buchanan. Observations on the subjects treated of in Dr. Smith's Inquiry ets. Edinburgh, 1814, стр. 132).
„Богатството на една нация зависи не от численото съотношение между ония, които произвеждат услуги, и ония, които произвеждат стойности, а от онова съотношение между тях, което най-много спомага да се направи трудът на всеки един колкото може по-плодотворен“ (Сениор, цит. съч., стр. 204).
Смит никога не е отричал това, тъй като той иска количеството на такива „необходими“ непроизводителни работници като държавни чиновници, адвокати, попове и т. п. да бъде намалено до размерите, в които техните услуги са необходими. А това във всеки случай е именно онова „съотношение“, при което те правят труда на производителните работници колкото може по-плодотворен. Що се отнася обаче до другите „непроизводителни работници“, чийто труд всеки купува само доброволно, за да се ползва от техните услуги, т. е. купува го като предмет за потребление, предоставен на неговия избор, тук може да има различни случаи. Броят на тези живущи от доход работници може да бъде голям в сравнение с броя на „производителните“ работници, първо, защото богатството изобщо е малко или има едностранчив характер, като например у средновековните барони с тяхната свита. Вместо да потребяват що-годе значителни количества промишлени стоки, те са изяждали заедно със свитата си своите селскостопански продукти. А когато вместо това те са почнали да потребяват промишлени стоки, тяхната свита е трябвало да се залови за работа. Броят на живущите от доход е бил голям само поради това, че значителна част от годишния продукт се е потребявала не в интерес на възпроизводството. При всичко това общият брой на населението е бил малък. Второ, броят на живущите от доход може да бъде голям, защото производителността на производителните работници е висока, т. е. голям е техният принаден продукт, от който ядат хрантутениците. В този случай трудът на производителните работници е производителен не защото съществуват толкова много хрантутеници, а, обратно съществуват толкова много хрантутеници, защото трудът на производителните работници е толкова производителен.
Ако вземем две страни с еднакво население и еднакво развитие на производителните сили на труда, винаги с пълно право ще може да кажем заедно с А. Смит, че богатството и на двете страни трябва да се измерва със съотношението между производителните и непроизводителните работници. Защото това означава само, че в страната, където има относително голям брой производителни работници, относително по-голямо количество от годишния доход се потребява за възпроизводство и следователно ежегодно се произвежда по-голяма маса стойности. Следователно господин Сениор само преразказва положението [412] на Адам, вместо да му противопостави някаква нова мисъл. А след това той сам прави тук разлика между „производители на услуги“ и „производители на стойности“ и по такъв начин с него става същото, както и с повечето от тези противници на Смитовата разлика: те приемат и сами прилагат същата разлика, която отхвърлят.
Характерно е, че всички „непроизводителни“ икономисти, които не създават решително нищо в собствената си специалност, се опълчват срещу разликата между производителен и непроизводителен труд. Но по отношение на буржоата тази позиция на „непроизводителните“ икономисти изразява, от една страна, раболепие, стремеж да се изобразят всички функции като служещи на производството на богатство за буржоата; а, от друга страна, стремеж да се докаже, че буржоазният свят е най-добрият от световете, че всичко в него е полезно, а самият буржоа е толкова образован, че вижда и разбира това.
А по отношение на работниците тази позиция се свежда до твърдението, че потреблението на големи маси продукти от непроизводителните елементи е напълно в реда на нещата, тъй като непроизводителните потребители съдействат за производството на богатството в същата степен, както и работниците, макар и по свой особен начин.
Но в края на краищата Насау се изтървава и показва, че не е разбрал нито дума от съществената разлика на Смит. Той казва:
„Всъщност изглежда, че в този случай вниманието на Смит е било изцяло съсредоточено върху положението на едрите земевладелци, към които само могат изобщо да бъдат приложени неговите бележки за непроизводителните класи. Другояче не мога да си обясня неговото твърдение, че капиталът се прилага само за издръжка на производителните работници, докато непроизводителните живеят от дохода. Най-голямата част от ония, които той предимно нарича непроизводителни — учителите, управниците на държавата, — се издържа за сметка на капитала, т. е. от средствата, авансирани за възпроизводство“ (пак там, стр. 204—205).
Тук действително човек занемява от изумление. Откритието на господин Насау, че държавата и учителят живеят за сметка на капитала, а не за сметка на дохода, не се нуждае от по-нататъшни коментари. Ако с това господин Сениор иска да ни каже, че те живеят от печалбата от капитала, следователно в този смисъл за сметка на капитала, той забравя само, че доходът от капитала не е самият капитал и че този доход, резултат на капиталистическото производство, не се авансира за възпроизводство, а обратно, сам е негов резултат. Или той мисли така, защото някои данъци влизат в производствените разходи на определени стоки, следователно в разходите на определени производства? Тогава нека той знае, че това е само една от формите на събиране данъци от дохода.
Относно Щорх Насау Сениор, този умничещ драскач, бележи още:
„Господин Щорх без съмнение се заблуждава, като твърди категорично, че тези резултати“ (здравето, вкусът и т. н.) „съставляват, подобно на другите предмети, които имат стойност, част от дохода на ония, които ги притежават, и че те по същия начин могат да се разменят“ (а именно, доколкото могат да бъдат купени от техните производители). „Ако това би било така, ако вкусът, нравствеността, религията действително бяха предмети, които може да се купуват, богатството щеше да има съвсем друго значение от това, което икономистите ... му приписват. Ние не купуваме здраве, знание или благочестие. Лекарят, свещеникът, учителят ... могат да произвеждат само средства, с помощта на които с по-голяма или по-малка вероятност и с по-голямо или по-малко съвършенство ще бъдат произведени тези по-нататъшни резултати . . . Ако във всеки даден случай се прилагаха най-подходящите средства за постигане на успех, производителят на тези средства има право на възнаграждение дори когато не е имал успех или не е постигнал очакваните резултати. Размяната е завършена, щом като е даден съвет или пък е даден урок и за тях е получено възнаграждение“ (цит. съч., стр. 288—289).
В края на краищата великият Насау сам отново приема Смитовата разлика. А именно вместо производителен и непроизводителен труд той различава „производително потребление и непроизводително потребление“ (стр. 206). А предмет на потреблението е или стоката — но тук не става дума за нея, — или пък непосредствено трудът.
Според Сениор производително е потреблението, прилагащо такъв труд, който или сам възпроизвежда работната сила (което може да прави например трудът на учителя или трудът на лекаря), или възпроизвежда стойността на стоките, с които се купува този труд. Непроизводително е потреблението на такъв труд, който не извършва нито едното, нито другото. Между това Смит заявява: труда, който може да бъде потребен само производително (т. е. промишлено), аз наричам производителен труд, а оня, който може да се потребява непроизводително, потреблението на който не е по своята природа промишлено потребление, аз наричам непроизводителен труд. Тук следователно господин Сениор е доказал своето остроумие чрез nova vocabula rerum.*35
Изобщо Насау преписва от Щорх.
[18)] П. РОСИ [ИГНОРИРАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНАТА ФОРМА
НА ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ЯВЛЕНИЯ.
ВУЛГАРНАТА КОНЦЕПЦИЯ ЗА „СПЕСТЯВАНЕ НА ТРУД“
ОТ НЕПРОИЗВОДИТЕЛНИТЕ РАБОТНИЦИ][413] Р. Rossi. Cours d'economie politique (четен през 1836/37 година), брюкселско издание от 1842 година.
Ето къде е мъдростта!
„Към косвените средства“ (за производство) „се отнася всичко, което благоприятства производството, всичко, което спомага за отстраняване на препятствията, прави производството по-действено, по-бързо, по-леко“. (Преди това той казва на стр. 268: „Съществуват преки и косвени средства за производство. Това значи: съществуват такива средства, които са необходимо условие за интересуващия ни резултат, сили, които извършват това производство. Съществуват и други средства за производство, които съдействат за производството, но не го извършват. Първите могат да действат дори сами, вторите могат само да помагат на първите в производствения процес“.) ... Всеки труд по управлението е косвено средство за производство . . . Този, който е изработил тази шапка, трябва да признае, че стражарят, който се разхожда по улицата, съдията, който заседава в съда, тъмничарят, който приема престъпника в затвора и го държи затворен, армията, която защищава границата от нахлуване на неприятеля — че всички те съдействат за производството“ (стр. 272).
Каква наслада за шапкаря да съзнава, че целият свят се движи, за да може той да произведе и продаде една шапка! Заставяйки този тъмничар и т. н. косвено — а не пряко — да съдействат за материалното производство, Роси фактически прави същата разлика, както и Адам (XII лекция).
В следващата, тринадесетата лекция Роси — по същината на работата приблизително в същия дух, както и неговите предшественици — се опълчва ex professo*36 срещу Смит.
На три причини, казва той, се дължи неправилната разлика между производителни и непроизводителни работници.
1) „Между купувачите едни купуват продукти или труд за свое непосредствено лично потребление; други ги купуват само за да продават нови продукти, които те изготвят с придобитите от тях продукти и купения от тях труд. За първите определящо значение има потребителната стойност, за вторите — разменната стойност“. Когато се взема под внимание само разменната стойност, прави се грешката на Смит. „Трудът на моя слуга е непроизводителен за мен — да допуснем това за един миг; но нима този труд е непроизводителен и за него?“ (цит. съч. стр. 275—276).
Тъй като цялото капиталистическо производство е основано на това, че трудът се купува непосредствено с цел в процеса на производството една част от него да се присвои, без да се купува, като след това обаче се продаде в продукта — тъй като това е основата на съществуването на капитала, самата му същност, — то не е ли разликата между труда, който произвежда капитал, и труда, който не произвежда такъв, база за разбиране на процеса на капиталистическото производство? Смит не отрича, че трудът на слугата е производителен за самия него. Всяка услуга е производителна за нейния продавач. Лъжливата клетва е производителна за оня, който я полага за пари. Подправката на документи е производителна за оня, на когото плащат за това. Убийството е производително за оня, на когото плащат за убийство. Занятията на сикофантите, доносниците, дармоедите, паразитите, ласкателите са производителни за тях, ако те не изпълняват подобни „услуги“ безплатно. Според Роси излиза, че всички те са „производителни работници“, производители не само на богатство, но и на капитал. И мошеникът, който плаща сам на себе си — точно така, както правят съдилищата и държавата, — също „изразходва известна сила, прилага я по определен начин, произвежда резултат, който задоволява една потребност на човека“ [пак там, стр. 275], а именно потребността на крадливия човек и може би плюс това и на жена му, и на децата му. Излиза, че той е производителен работник, щом цялата работа е само в това, да се произвежда „резултат“, който задоволява една „потребност“, или щом за отнасяне на услугите към категорията „производителни“ е нужно, както в гореприведените случаи, само човек да продава своите „услуги“.
2) „Втората грешка се състоеше в това, че не се правеше разлика между пряко производство и косвено производство. Ето защо държавният чиновник у А. Смит е непроизводителен. Но ако производството е почти невъзможно (без труда на държавния чиновник), „то съвсем ясно е, че този труд съдейства за производството, ако не чрез пряка и материална помощ, то все пак чрез косвено действие, което не може да не се вземе под внимание* (цит. съч. стр. 276).
Този косвено участващ в производството труд (а той образува само част от непроизводителния труд) ние наричаме именно непроизводителен труд. Иначе би трябвало да кажем, че тъй като държавният чиновник абсолютно не може да съществува без селянина, то селянинът е „косвеният производител“ на правосъдието и т. н. Глупости! Има още едно гледище, което се отнася до въпроса за разделението на труда, но за него по-късно.
(3) „Недостатъчно щателно е установена разликата между трите главни факта на производството: между силата, или производителното средство, прилагането на тази сила и резултата.“ Ние купуваме часовник от часовникаря; при това нас ни интересува само резултатът на труда. Или купуваме палто от шивача; тук имаме същото. Но „все още има хора със стари схващания, които не гледат така на нещата. Те викат у дома си работник и му поръчват да им ушие една или друга дреха, снабдявайки го с плат и с всичко необходимо за тази работа. Какво купуват те? Те купуват сила“ {но и „едно приложение на тази сила“), „средство, което на техен риск и отговорност ще произведе известни резултати . . . Обект на договора е покупката на сила.“
(Но там е работата, че тези „хора със стари схващания“ прилагат такъв начин на производство, който няма нищо общо с капиталистическия и при който не е възможно цялото това развитие на производителните сили на труда, което носи със себе си капиталистическото производство. Характерно е, че такава специфична разлика за Роси и за всички нему подобни се явява несъществена.)
„Наемайки слуга, аз купувам сила, която може да бъде използвана за изпълнение на стотици услуги и резултатите от дейността на която зависят от това, как аз използвам тази сила“ (стр. 276).
Всичко това няма нищо общо с въпроса.
[414] Трето,
„може да се купува или наема . . . определено приложение на тази сила . . . В този случай вие купувате не продукта и не резултата, който имате предвид.“ Защитната реч на адвоката може да доведе или да не доведе до това, да спечеля процеса. „Във всеки случай сделката между вас и вашия адвокат се състои в това, че срещу определена стойност той ще отиде в този и този ден на това и това място, за да говори там за вас и да прилага във ваш интерес интелектуалните си сили“ (стр. 276).
{Още една бележка към това. В XII лекция, стр. 273, Роси казва:
„Аз съм далеч от това, да считам за производители само ония хора, които прекарват живота си в изготвяне на платно или обуща. Аз уважавам труда, какъвто и да бъде той ... но това уважение не трябва да бъде изключителна привилегия на работника на физическия труд.“
А. Смит не прави това. Оня, който създава книга, картина, музикално произведение, статуя, у него е „производителен работник“ във втория смисъл, макар че нито импровизаторът, нито декламаторът, нито виртуозът и т. н. не са такива за Смит. А „услугите“, доколкото те влизат направо в производството, А. Смит разглежда като материализирани в продукта, било това труд на работника на физическия труд или на директора, търговския служещ, инженера и дори учения, ако той е изобретател, работник във фабрика, работещ в или вън от нея. Като говори за разделението на труда, Смит разяснява как тези операции се разпределят между различните лица и показва, че продуктът, стоката е резултат на техния съвместен труд, а не на труда на когото и да било измежду тях. Но „духовните“ работници от рода на Роси са загрижени да оправдаят големия дял, който получават от материалното производство.}
След това разсъждение Роси продължава:
„По този начин в разменните сделки вниманието се съсредоточава ту върху един, ту върху друг от тия три главни факта на производството. Но могат ли тези различни форми на размяната да лишат известни продукти от характера на богатство, а усилията на определена категория производители — от качеството на производителен труд? Очевидно между тези идеи няма такава връзка, която да оправдава подобен извод. Трябва ли поради това, че аз, вместо да купя определен резултат, купувам силата, необходима за неговото производство, действието на тази сила да не е производително, а продуктът да не е богатство? Да вземем пак примера с шивача. Независимо от това, дали една дреха се купува от шивача в съвсем готов вид или се поръчва на работник-шивач, като му се дава материал и работна заплата — по отношение на резултата и в двата случая се получава едно и също. Никой не ще каже, че първият труд е производителен труд, а вторият — непроизводителен труд; разликата е само тази, че във втория случай този, който иска да получи дреха, е бил свой собствен предприемач. Но каква разлика съществува по отношение на производителните сили между работника-шивач, когото аз повиквам да работи у дома, и моя слуга? Между тях няма никаква разлика“ (цит. съч., стр. 277).
Тук е квинтесенцията на цялата премъдрост и надут брътвеж. Доколкото А. Смит в своето второ, по-малко дълбоко определение различава производителен и непроизводителен труд в зависимост от това, дали трудът се овеществява непосредствено в такава стока, която да може да бъде продадена от купувача на труда, или не — дотолкова той нарича шивача и в двата случая производителен работник. Но съгласно неговото по-дълбоко определение шивачът, който фигурира във втория от посочените случаи, е „непроизводителен работник“. Роси показва само, че той „очевидно“ не разбира А. Смит.
Обстоятелството, че „формите на размяната“ изглеждат на Роси безразлични, означава все едно физиологът да каже, че му са безразлични определени форми на живот, защото всички те са само форми на органичната материя. Но тъкмо тези форми единствено са важни за нас, когато става дума да се разбере специфичният характер на един обществен начин на производство. Сюртукът си е сюртук. Но ако той е произведен при първата форма на размяна, вие имате капиталистическо производство и съвременно буржоазно общество; а ако е произведен при втората форма на размяна, вие имате някаква форма на ръчния труд, съвместима дори с азиатските отношения или със средновековните и т. н. И тези форми са определящи за самото веществено богатство.
Сюртукът си е сюртук, това е цялата премъдрост на Роси. Но в първия случай работникът-шивач произвежда не само сюртук, той произвежда капитал, а следователно и печалба; той произвежда своя господар като капиталист и самия себе си като наемен работник. Когато аз поръчвам на работника-шивач да ми ушие лично на мен сюртук у дома ми, то с това аз ставам толкова малко свой собствен предприемач (в смисъл на определена икономическа категория), колкото предприемачът-шивач става предприемач от това, че [415] самият той носи и потребява ушит от неговите работници сюртук. В единия случай купувачът на шивашкия труд и работникът-шивач противостоят един на друг като прост купувач и прост продавач. Единият плаща пари, другият доставя стока, в потребителна стойност на която се превръщат моите пари. Това решително по нищо не се различава от случая, когато аз си купувам сюртук в магазина. Продавачът и купувачът противостоят тук един на друг просто като такива. В другия случай, напротив, те противостоят един на друг като капитал и наемен труд. Що се отнася до слугата, то с работника-шивач № 2, чийто труд аз самият купувам заради неговата потребителна стойност, той има общо това, че и на двамата им е присъща една и съща обществена форма. И двамата са прости купувачи и продавачи. Разликата е само в това, че тук вследствие на специфичния начин на използване купуваната потребителна стойност се наблюдава още известно патриархално отношение, отношение на господарство и слугуване, което видоизменя и прави отвратително това отношение на проста покупка и продажба, ако не по неговата икономическа форма, то по неговото съдържание.
Иначе Роси повтаря Гарние, само че с други изрази.
„Когато Смит твърди, че трудът на слугата не оставя след себе си никаква следа, той — ще кажем това открито — греши повече, отколкото е позволено за Адам Смит. Да допуснем, че някой фабрикант сам управлява голяма фабрика, която изисква усилен и внимателен надзор... Същият човек, който не търпи около себе си непроизводителни работници, не държи домашна прислуга. Той следователно е принуден да се обслужва сам... Какво ще стане с неговия производителен труд през времето, което той трябва да посвещава на този уж непроизводителен труд? Нима не е ясно, че вашите слуги изпълняват работа, която ви дава възможност да се занимавате с труд, който повече отговаря на вашите способности? Ето защо как може да се говори, че от тези услуги не остава никаква следа? Остава всичко, което вие правите и което не бихте могли да правите, ако слугите не ви заменяха в обслужването на вашата особа и на вашия дом“ (цит. съч., 277).
Това е пак спестяването на труд, за което говореха Гарние, Лодердел и Ганил. Според този възглед непроизводителните видове труд са производителни само доколкото те спестяват труд и оставят повече време за собствен труд било на „дейния капиталист“, било на производителния работник — те и двамата били в състояние да изпълняват по-ценен труд благодарение на това, че в областта на по-малко ценния труд ги заменят други. С това се изключва значителна част от непроизводителните работници — домашните слуги, доколкото те са само предмет на разкош, и всички ония непроизводителни работници, които произвеждат само наслада и от труда на които аз мога да се ползвам само като изразходвам за ползване от него точно толкова време, колкото е необходимо на продавача на този труд, за да го произведе, да го изпълни. И в двата случая за „спестяване“ на труд и дума не може да става. Най-после, дори действително спестяващите труд лични услуги биха били производителни само дотолкова, доколкото техният потребител е производителен работник. Ако той е безделен капиталист, те му спестяват труд само в смисъл, че го избавят от необходимостта изобщо да прави нещо. Свински нечистоплътната господарка поръчва да я решат и да ѝ режат ноктите, вместо сама да прави това; провинциалното аристократче си наема коняр, вместо сам да си бъде коняр; човекът, единственото занятие на когото е яденето, държи готвач, вместо сам да си готви храна.
Към тези работници биха принадлежали също и онези, които, по израза на Щорх (цит. съч.), произвеждат „свободно време“, благодарение на което някой получава възможност да запълни свободното си време с наслади, умствен труд и т. н. Полицаят ми спестява времето, което би ми било потребно, за да бъда свой собствен стражар, войникът ми спестява времето, необходимо за самозащита, правителственият чиновник спестява времето, което ми е нужно да управлявам самия себе си, ваксаджията — времето, което ми е необходимо за почистване на обущата, попът спестява времето, необходимо за размишление, и т. н.
Вярното тук е мисълта за разделението на труда. Освен своя производителен труд или експлоатацията на производителния труд всеки би трябвало да изпълнява още маса функции, които биха били непроизводителни и които отчасти влизат в разноските на потреблението. (Същинските производителни работници трябва сами да носят тези разноски по потреблението и сами да изпълняват за себе си непроизводителен труд.) Ако тези „услуги“ са приятни, господарят често ги изпълнява за слугата, както показва jus primae noctis*37 или трудът по управлението и т. п., който господарите отдавна поемат върху себе си. Но това съвсем не унищожава разликата между производителния и непроизводителния труд; напротив, самата тази разлика се явява като резултат от разделението на труда и в този смисъл съдейства за развитието на общата производителност на труда с това,че разделението на труда превръща непроизводителния труд в изключителна функция на една част от работниците, а производителния труд — в изключителна функция на друга част.
Но Роси твърди, че дори „трудът“ на оная маса домашни слуги, която е предназначена само да излага на показ богатството на своя господар, да задоволява неговото тщеславие, „не е непроизводителен“. Защо? Защото той произвежда нещо: задоволяване на тщеславието, възможност за надуване, излагане на показ на богатството (цит. съч., стр. 277). Тук ние отново се натъкваме на глупостта, че всеки вид услуги произвеждат нещо: проститутката произвежда сладострастие, убиецът — убийства и т. н. Впрочем Смит бил казал, че всеки вид от тези услуги имал своя стойност. Остава само [416] тези „услуги“ да се оказват безплатно. За това не става и дума. Но дори да се изпълняваха безплатно, те не биха увеличили богатството (материалното) нито с грош.
След това иде белетристичният брътвеж:
„Подчертава се, че певецът, след като е свършил да пее, не ни оставя нищо. — Не, той ни оставя спомен!“ (много мило!) „Когато сте изпил шампанското, какво остава след това?... Икономическите резултати могат да бъдат различни в зависимост от това, дали потреблението следва веднага след факта на производството, или не, дали то се извършва по-бързо, или по-бавно, но самият факт на потреблението, какъвто и да бъде той, не може да отнеме на продукта характера на богатство. Съществуват нематериални продукти, които са по-трайни от някои материални. Дворецът съществува дълго, но „Илиадата“ е още по-дълготраен източник на наслада“ (стр. 277—278).
Каква дивотия!
В смисъла, в който Роси разбира тук богатството, т. е. като потребителна стойност, дори потреблението първо прави продукти богатство, независимо от това, дали то се извършва бавно, или бързо (продължителността на потреблението зависи от собствената му природа и от природата на предмета). Потребителната стойност има значение само за потреблението и нейното съществуване за потреблението е само нейното съществуване като предмет за потребление, нейното съществуване в потреблението. Както пиенето на шампанско не е производително потребление, макар и да произвежда „махмурлук“, така и слушането на музика не е производително потребление, макар и да оставя след себе си „спомен“. Ако музиката е хубава и слушателят разбира от музика, потреблението на музиката е по-възвишено от потреблението на шампанско, макар производството на шампанското да е „производителен труд“, а производството на музиката — непроизводителен.
***
Обобщавайки цялата галиматия, насочена срещу Смитовата разлика между производителен и непроизводителен труд, може да се каже, че Гарние и може би още Лодердел и Ганил (последният обаче не е дал нищо ново) са изчерпали цялото съдържание на тази полемика. Следващите автори (с изключение на несполучливия опит на Щорх) дават само белетристични разсъждения, просветено дрънкане. Гарние е икономистът на директорията и консулството, Ферие и Ганил са икономистите на империята. От другата страна е Лодердел, господин графът, който по-скоро си поставяше за цел да представи апологетично потребителите като производители на непроизводителен труд“. Превъзнасянето на прислужничеството, лакейството, възхваляването на събирачите на данъци, на паразитите минава като червена нишка през писанията на всички тия псета. В сравнение с това грубо циничният характер, който е присъщ на класическата политическа икономия, се явява като критика на съществуващите порядки.
[19) АПОЛОГИЯ НА ПРАХОСНИЧЕСТВОТО НА БОГАТИТЕ
У МАЛТУСИАНЕЦА ЧАЛМЪРС]Един от най-фанатичните малтусианци е негово преподобие Т. Чалмърс, професор по теология, автор на книгата „On Political Economy in connexion with the Moral State and Moral Prospects of Society“ (2nd edition, London, 1832). По мнението на Чалмърс няма друго средство срещу всички социални недъзи освен религиозното възпитание на работническата класа (под това той разбира християнски- украсеното, попски-назидателното втълпяване на Малтусовата теория за населението). Същевременно той е ревностен защитник на всевъзможните злоупотреби, на разточителните разходи на държавата, на големите заплати за поповете и на безумното прахосничество на богатите. Той скърби (стр. 260 и следващите) за „духа на времето“, скърби за „суровата, граничеща с гладуване пестеливост“, иска големи данъци, изобилно плюскане за „висшите“ и непроизводителни работници, поповете и т. н. (пак там) и, разбира се, вдига шум по повод на Смитовата разлика. На тази разлика той е отделил цяла глава (единадесета), която не съдържа нищо ново освен твърдението, че пестеливостта и т. н. само вреди на „производителните работници“. Тенденцията на тази глава характерно е резюмирана със следните думи:
„Тази разлика изглежда глупава и при това злонамерена в нейното прилагане“ (цит. съч. стр. 344).
В какво пък се състои тази злонамереност?
„Ние се спряхме така подробно на този въпрос, защото смятаме, че политическата икономия от наши дни е твърде строга и враждебна по отношение на една установена църква и не се съмняваме, че за това много допринесе вредната Смитова разлика.“ (стр. 346).
Под „установена църква“ този поп разбира своята собствена църква, англиканската църква като „установена“ от закона. При това той беше един от ония, които ощастливиха Ирландия с тази институция. Този поп поне е откровен.
[20) ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ ЗА АДАМ СМИТ
И НЕГОВИТЕ ВЪЗГЛЕДИ ЗА ПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ И НЕПРОИЗВОДИТЕЛНИЯ ТРУД][417] Преди да завършим раздела за Адам Смит, ще цитираме още две места от неговата книга: в първото той дава воля на своята омраза към непроизводителното правителство; във второто се старае да докаже защо прогресът на промишлеността и т. н. предполага свободен труд. За омразата на Смит към поповете![90]
Първото място гласи:
„Ето защо голяма наглост и самонадеяност от страна на кралете и министрите са техните попълзновения да бдят за пестеливостта на частните лица и да ограничават разходите им чрез законите срещу лукса и чрез забрана на вноса на луксозни предмети от чужбина. Самите те винаги и без всякакви изключения са най-големите прахосници в цялото общество. Нека те внимават за своите собствени разходи, а грижата за разходите на частните лица да предоставят на тях самите. Ако тяхното собствено прахосничество не разорява държавата, никога няма да я разори прахосничеството на техните поданици“ (книга II, глава 3, издание на Мак-Кълък, том II, стр. 122).
И още веднъж следното място:*38
„Трудът на някои най-уважавани съсловия на обществото, подобно на труда на домашните слуги, не произвежда никаква стойност“ {той има стойност и поради това струва известен еквивалент, но не произвежда никаква стойност} и не се фиксира или не се овеществява в какъвто и да било траен предмет или пригодна за продажба стока... Например държавният глава с всичките си съдебни чиновници и офицери, цялата армия и флота са непроизводителни работници. Те са слуги на обществото и се издържат с част от годишния продукт на труда на други хора... Към същата класа трябва да бъдат отнесени... свещениците, юристите, лекарите, всевъзможните автори учени; артистите, комедиантите, музикантите, оперните певци, танцьорите и т. н.“ (пак там, стр. 94—95).
Това е езикът на още революционната буржоазия, която още не си е подчинила цялото общество, държавата и т. н. Всички тия трансцендентни занятия, който открай време са се ползвали с почит — държавен глава, съдии, офицери, попове и т. н., — цялата съвкупност на поражданите от тях стари идеологически съсловия, всички принадлежащи към тези съсловия учени, магистри и попове... икономически се приравняват към тълпата на собствените лакеи и шутове на буржоазията, които се издържат от нея и от представителите на безделните богаташи — поземлената аристокрация и безделните капиталисти. Те просто са слуги на обществото, тъй както другите са техни слуги. Те живеят от продукта на труда на други хора. Затова техният брой трябва да бъде намален до неизбежния минимум. Държавата, църквата и т. п. са правомерни само дотолкова, доколкото те са комитети за управление на общите интереси на производителните буржоа или за обслужване на тези общи интереси, и разходите за тези институции трябва да бъдат сведени до най-необходимия минимум, тъй като сами по себе си те се отнасят до faux frais*39 на производството. Този възглед е исторически интересен по рязката си противоположност, от една страна, на възгледите на античната древност, където материално производителният труд носи върху себе си печата на робството и се разглежда само като пиедестал за безделния гражданин, а, от друга страна, на представите на възникналата от разлагането на средновековието абсолютна или аристократично-конституционна монархия, представи, които Монтескьо, намиращ се сам още в техен плен, така наивно изразява в следната теза („Esprit des lois“, книга VII, глава 4):
„Ако богатите не изразходват много, бедняците ще умрат от глад.“
Обратно, откакто буржоазията овладя положението и отчасти сама заграби в свои ръце държавата, отчасти направи компромис с нейните предишни господари; откакто тя призна идеологическите съсловия за плът от своята плът и навсякъде ги превърна в свои функционери, като ги преобразува съобразно със собствената си природа; откакто самата тя вече не им противостои като представител на производителния труд, а срещу нея се надигат истинските производителни работници и точно така ѝ заявяват, че тя живее за сметка на труда на други хора; откакто тя се просвети достатъчно, за да не се отдава всецяло на производството, а да се стреми и към „просветено“ потребление; откакто дори духовният труд във все по-голяма и по-голяма степен се изпълнява за нейното обслужване, отива да служи на капиталистическото производство — оттогава работата взема друг обрат и буржоазията се старае „икономически“ от своето собствено гледище да оправдае това, срещу което преди се бореше със своята критика. Нейни рупори и успокоители на съвестта ѝ в това отношение са Гарние и др. Към това се прибавя и ревностният стремеж на тези икономисти (които сами са попове, професори и т. н.) да докажат своята „производителна“ полезност, да оправдаят „икономически“ своите заплати.
[418] Второто — отнасящо се до робството — място гласи:
„Подобни професии“ (професиите на занаятчията и манифактурния работник) „се смятаха“ (в много антични държави) „подходящи само за робите и на гражданите се забраняваше да се занимават с тях. Дори в ония държави, където не съществуваше такава забрана, като например в Атина и в Рим, народът беше фактически отстранен от всички професии, с които сега обикновено се занимават низшите класи на градското население. С тези професии в Рим и Атина се занимаваха робите на богаташите, при което те се занимаваха с тях в полза на своите господари, чието богатство, могъщество и покровителство правеха почти невъзможно за свободните бедняци да намират пласмент за своите изделия, когато тези изделия конкурираха с изделията на робите на богаташите. Но робите рядко са изобретателни и всички най-важни усъвършенствания в промишлеността, които улесняват и съкращават труда, било във вид на машини или във вид на по-добра организация и разделение на труда, са били изнамерени от свободните хора. Дори ако някой роб би се решил да предложи някое подобно усъвършенстване, неговият господар би бил склонен да види в това проява на леност и желание (за спестяване на своя труд за сметка на господаря. Бедният роб вместо награда по всяка вероятност биха го очаквали само ругатни, а може би дори и побоища. Ето защо в предприятията, където се прилага робски труд, за изпълнение на една и съща работа трябва обикновено да се изразходва повече труд, отколкото в предприятията, които прилагат труда на свободни хора. Вследствие на това изделията на предприятията от първия вид е трябвало по начало да бъдат по-скъпи от изделията на предприятията от втория вид. Монтескьо отбелязва, че рудниците в Унгария, без да са по-богати от намиращите се в съседство с тях рудници на Турция, винаги са били експлоатирани с по-малко разходи и следователно с по-голяма печалба. Турските рудници се експлоатират с помощта на роби и ръцете на тези роби представляват единствените машини, които са измислили турците. Унгарските рудници се експлоатират с помощта на свободни хора, които употребяват голямо количество машини за облекчаване и съкращаване на своя труд. Съдейки по малкото, което ни е известно за цените на промишлените изделия през времето на гърците и римляните, висококачествените изделия са били вероятно извънредно скъпи“ (цит. съч., книга IV, глава 9; превод на Гарние, том III, стр. 549—551).
***
В 1-а глава на IV книга[91] А. Смит сам пише:
„Господин Лок отбелязва разликата между парите и всяко друго движимо имущество. Всички други движими предмети, казва той, са толкова нетрайни по своята природа, че не може особено да се осланяме на богатството, което се състои от тях... Парите, обратно, са сигурен приятел“ и т. н. (пак там, том III, стр. 5).
И по-нататък пак там на стр. 24—25:
„Казват ни, че предметите за потребление бързо се унищожават, докато златото и среброто са no-трайни по своята природа, и ако не ги изнасяха постоянно в чужбина, тези метали биха могли да се натрупват от век на век, което невероятно би увеличило действителното богатство на страната.“
Привърженикът на монетарната система мечтае за злато и сребро, тъй като те са пари, самостоятелно битие на разменната стойност, нейно осезателно битие и при това неразрушимо, вечно нейно битие, тъй като не им позволяват да станат средство на обръщението, само мимолетна форма на разменната стойност на стоките. Ето защо натрупването на злато и сребро, събирането им на куп, образуването на съкровища са начинът на обогатяване, който монетарната система проповядва. И както показах с цитати от Пети[92], даже другите стоки се ценят тук само доколкото са повече или по-малко трайни, т. е. доколкото остават разменни стойности.
И ето, А. Смит, първо, повтаря същото съображение за относително по-голямата или по-малка трайност на стоките в пасажа, където казва, че потреблението може да бъде повече полезно или по-малко полезно за образуването на богатство в зависимост от по-голямата или по-малка продължителност на съществуването на предметите за потребление[93]. По такъв начин тук у него прозират представите на монетарната система и така и трябва да бъде, защото дори при непосредствено потребление у притежателя на стоката остава задната мисъл, че [419] предметът на потреблението продължава да бъде богатство, стока, следователно единство на потребителна стойност и разменна стойност, а това зависи от степента на трайността на потребителната стойност, следователно от това, че в редица случаи потреблението само постепенно и бавно лишава дадена потребителна стойност от възможността да бъде стока, или носител на разменна стойност.
Второ: В своята втора разлика между производителен и непроизводителен труд Смит изцяло се връща — в по-широка форма — към разликата, която прави монетарната система.
Производителният труд „се фиксира и овеществява в един отделен предмет или стока, който може да бъде предаден и който съществува поне известно време след като самият този труд вече се е прекратил. Това е, така да се каже, определено количество труд, натрупано в процеса на неговото овеществяване и пазено в резерв, за да бъде използвано, ако стане нужда, при друг случай“. Обратно, резултатите от непроизводителния труд, или изпълняваните от него услуги, „обикновено изчезват в самия момент на тяхното изпълнение и рядко оставят след себе си някаква следа или някаква стойност, срещу която да може по-късно да се получи равно количество услуги“ (книга II, глава 3, издание на Мак-Кълък, том II, стр. 94).
Следователно Смит прави същата разлика между стоките и услугите, каквато монетарната система прави между златото и среброто, от една страна, и всички други стоки, от друга страна. Също и у Смит разликата се прокарва от гледна точка на натрупването, но натрупването се представя вече не във формата на образуване на съкровища, а в реалната форма на възпроизводството. Стоката се унищожава в потреблението, но при това тя отново поражда стока с по-висока стойност или, при друго нейно прилагане, тя самата е такава стойност, с която могат да бъдат купени други стоки. Свойство на самия продукт на труда е, че той съществува като повече или по-малко трайна и поради това годна за повторно отчуждаване потребителна стойност, като такава потребителна стойност, в която той се оказва годен за продажба полезен предмет, носител на разменна стойност, стока, или по същината на работата, пари. Услугите на непроизводителните работници не стават отново пари. С услугите, за които аз плащам на адвоката, лекаря, попа, музиканта и т. н., на държавния деец, на войника и т. н., аз не мога нито да заплатя дългове, нито да купя стока, нито да купя труд, който създава принадена стойност. Тези услуги са изчезнали напълно също тъй, както изчезват преходните предмети за потребление.
И така, Смит твърди всъщност същото, както и монетарната система. Последната смята за производителен само оня труд, който произвежда пари, злато и сребро. У Смит производителен е само трудът, който произвежда пари на своя купувач; разликата е само в това, че Смит открива във всички стоки присъщия им паричен характер, както и да бъде прикрит той в тях, докато монетарната система го вижда само в стоката, която представлява самостоятелно битие на разменната стойност.
Тази разлика се основава на самата същност на буржоазното производство, тъй като богатството не е равнозначно на потребителната стойност, а богатство е само стоката, потребителната стойност като носителка на разменна стойност, като пари. Монетарната система не разбираше, че тези пари се създават и умножават чрез потреблението на стоките, а не чрез превръщането им в злато и сребро, в които те кристализират като самостоятелна разменна стойност, но в които не само се губи тяхната потребителна стойност, но и величината на тяхната стойност не се изменя.
БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ
*1 — специфична отличителна черта, специфична разлика. Ред.
*2 — странични разходи, които не участват непосредствено в производствения процес, но при дадени условия са необходими. Ред.
*3 — искане на пълна свобода на действие. Ред.
*4 Виж настоящия том, стр. 133— 134. Ред.
*5 — като възможност. Ред.
*6 — „в себе си“, като възможност, потенциално. Ред.
*7 — богове от низш разряд. Ред.
*8 — съкратени изложения на основните принципи на някоя наука. Бел. прев.
*9 — „родени, за да вкусват от плодовете“ (Хораций). Ред.
*10 Изразът „простият народ“ („common people“) означава тук това, което в дореволюционна Франция се е наричало „трето съсловие“, т. е. цялото население, което се е противопоставяло на духовенството и дворянството. Бел. на рус. ред.
*11 — при други равни условия. Ред.
*12 — буквално „мостове и шосета“. Така се наричаше във Франция ведомството на съобщенията. Ред.
*13 — в натура. Ред.
*14 Виж настоящия том, ч. I, стр. 100—101, 118—119. Ред.
*15 — на пръв поглед. Ред.
*16 Виж настоящия том, част I, стр. 84 и следващите. Ред.
*17 Виж настоящия том, част I, Стр. 165 Ред.
*18 „Return to an Address of the House of Commons“ от 24 април 1861 г. (напечатано на 11 февруари 1862 г).
*19 В оригинала — непреводим каламбур с презимето на Шмалц: Schmalzschmiertopf (Schmalz — сланина, Schmiertopf — мазач, драскач, цапач). Ред.
*20 — в немския оригинал — Scheffel, стара германска мярка с вместимост от 30 до 300 л. Бълг. ред.
*21 {Затова същият този приятел една страница по-долу казва, че „всеки труд произвежда богатство пропорционално на своята разменна стойност, която се определя от предлагането и търсенето“ (излиза, че трудът произвежда богатство не пропорционално на това, колко разменна стойност произвежда, а на това, колко е неговата собствена разменна стойност, т. е. — не пропорционално на това, колко произвежда той, а на това, колко струва), „че неговата стойност може да съдейства за натрупването на капитали само чрез спестяване и въздържане от потребление на продуктите, които тази негова стойност дава право да се вземат от съвкупния продукт“.}
*22 Виж настоящия том, част I, както и част III, гл. XX, § 7 (стр. 332—334 от ръкописа на Маркс). Ред.
*23 в крак. Ред.
*24 — в натура. Ред.
*25 — в големи количества. Ред.
*26 Виж настоящия том, стр. 80—128 и 166—178. Ред.
*27 Виж настоящия том, част I, стр. 63—71. Ред.
*28 Превод на Гарние, том II, стр. 313.
*29 — разнообразието доставя удоволствие. Ред.
*30 - родени да ядат плодовете (Хораций). Ред.
*31 Сисмонди казва: „Благодарение на прогреса на промишлеността и науката всеки работник може да произвежда всекидневно много повече, отколкото е потребно за неговото необходимо потребление. Но докато неговият труд произвежда богатство, това богатство, ако той беше призван да го потребява, би го направило малко пригоден за труд“ („Nouveaux Principes“, том, I, стр. 85).
*32 — от своя собствена гледна точка. Ред.
*33 — от особен вид. Ред.
*34 Виж бележката под линия на страница 145. Ред.
*35 — нови наименования на нещата. Ред.
*36 — специално. Ред.
*37 — право на първата нощ. Ред.
*38 Виж настоящия том, част I, стр. 138—139, 250. Ред.
*39 Виж бележката на стр. 145. Ред.
БЕЛЕЖКИ
[60] Маркс има предвид думите на Малтус, че разграничаването на производителния и непроизводителния труд е крайъгълният камък в произведението на Адам Смит и основата, върху която почива главната нишка на разсъжденията му (Malthus, Principles of Political Economy, 2nd edition, London, 1836, p. 44).
[61] За банкерите и тяхната паразитна роля в капиталистическото общество виж К. Маркс, Капиталът, том III, стр. 500—501, 529, 534—535 и 569—570.
[62] За концентрацията на капитала като първоначално условие за увеличаване на производителността на труда Маркс говори в IV тетрадка на своя ръкопис от 1861—1863 г., на стр. 171—172 (раздела Относителна принадена стойност, параграфа Разделение на труда).
[63] Маркс има предвид първата част на Към критиката на политическата икономия. В 13-и том на настоящото издание споменаваният от Маркс цитат от Пети се намира на стр. 114.
[64] Става дума за сатирата на английския писател Мандевил, The Fable of the Bees, or Private Vices Publick Benefits, излязла в първо издание през 1705 г., пето издание — през 1728 г.
[65] Има се предвид излязлото анонимно съчинение на Давенант, Discourses on the Publick Revenues, and on the Trade of England, part II, London, 1698, към което като приложение е препечатан появилият се една година по-рано трактат на Давенант An Essay on the East-India Trade. Даденият в текста превод на този пасаж е съобразен с това, което Маркс казва за Давенант в своята ексцерптна тетрадка, откъдето са взети всички приведени в текста цитати от трудовете на Давенант (на корицата на тази тетрадка има бележка от Маркс: „Манчестер, юли 1845“).
[66] Трактат за данъците и налозите на Уилям Пети Маркс цитира тук по книгата на Шарл Ганил, Des sistfemes d'economie politique, том II, стр. 36—37 (Paris, 1821), където този пасаж е даден във френския превод на Ганил. Текстът на френския превод се отличава малко от текста на английския оригинал, който Маркс дава на английски в XXII тетрадка на своя ръкопис (виж настоящия том, част I, стр. 348—350).
[67] След този цитат от Гарние в ръкописа следва обширно отстъпление за Джон Стюърт Мил (стр. 319—345 от ръкописа), малка бележка за Малтус (стр. 345—346) и малък екскурс за Пети (стр. 346—347). Отстъплението за Дж. Ст. Мил започва със следните думи: „Преди да разгледаме възгледите на Гарние, ще изложим тук епизодично [т. е. във вид на екскурс] нещо за цитирания по-горе Мил-млади. Това, което имаме предвид да кажем тук, се отнася собствено до по-нататъшните наши мисли, където ще става дума за Рикардовата теория за принадената стойност, а не до даденото място, където още разглеждаме А. Смит“. В съдържанието на XIV тетрадка (виж настоящия том, част I, стр. 4), а също и в самия текст на тази тетрадка разделът за Дж. Ст. Мил е даден в състава на главата Разлагане на рикардианската школа. Въз основа на всичко това екскурсът за Дж. Ст. Мил в настоящото издание е пренесен в посочената глава, която влиза в състава на трета част на Теориите. Бележката за Малтус е пренесена в главата за Малтус, а екскурсът за Пети е поместен по-горе, на стр. 159—160. След всички тези отстъпления в ръкописа (тетрадка VIII, стр. 347) е написано: „Сега се връщаме към въпроса за производителния и непроизводителния труд. Гарние. Виж тетрадка VII, стр. 319“. И по-нататък следва разбор на възгледите на Гарние, напечатан на стр. 163—184.
[68] Досега Маркс означаваше с буква х продукта, разглеждан като потребителна стойност, а с буква r — стойността на продукта. Оттук нататък Маркс изменя буквени означения: с х той означава стойността, а със r — потребителната стойност. В настоящото издание навсякъде са дадени буквените означения, приети първоначално от Маркс.
[69] Този откъс, който представлява прибавка към параграфа за Жермен Гарние, е взет от IX тетрадка, където той е записан между параграфа за Сей и параграфа за Дестют дьо Траси. Маркс цитира книгата на Гарние Abrege elementaire des principes de l'economie politique по книгата на Дестют дьо Траси Elements d'ideologie, IV-e et V-e parties, Paris, 1826, p. 250—251.
[70] Няколкото абзаца под общо заглавие Шмалц представляват добавка в самия край на IX тетрадка. По своето съдържание те са прибавка към допълнителната бележка за Гарние, която се намира в същата тетрадка на стр. 400 (виж настоящия том, част I, стр. 182—183)..
[71] Маркс цитира определението, което Канар дава за богатството, по книгата на Ганил Des systfemes d'economie politique (издание 2-po, том I, стр. 75). В книгата на Канар то се намира на стр. 4.
[72] Това твърдение на Ганил се намира в първия том на съчинението му Des sistfemes d'economie politique (seconde edition, Paris, 1821), p. 213. Книгата на Ганил Theorie de I'economie politique излиза през 1915 г., две години преди първото издание на Принципите на Рикардо.
[73] Строго казано, стойността на машините, като се приеме, че тя е 4 пъти по-голяма от останалата част на капитала — равна на 460 ф. ст. (150+310), би трябвало да възлезе на 1840 ф. ст. Но тази цифра значително би усложнила изчисленията. Ето защо Маркс за опростяване на изчисленията взема стойността на машините, равна на 1600 ф. ст.
[74] Бележката на Сей към 26-а глава на Принципите на Рикардо Маркс цитира тук по книгата на Ганил (том 1, стр. 216).
[75] Виж бележка 18.
[76] Маркс посочва страницата на първи том от книгата на Ганил, по която той цитира тук (във френски превод на Констансио) откъси от 26-а глава на Принципите на Рикардо. По-нататък, на стр. 377 на своя ръкопис, Маркс отново привежда същото място от Принципите на Рикардо, но вече на английски (по 3-о английско издание) и в по-пълен вид (виж настоящия том, част I, стр. 208—209).
[77] Vos, non vobis (вие, не за вас) — думите са от епиграмата на Вергилий, която гласи: „Така вие, птици, виете гнезда не за вас самите; така вие, овце, имате вълна не за вас самите; така вие, пчели, правите мед не за вас самите; така вие, волове, влачите плуга не за вас самите“.
[78] Маркс привежда тук цитат от 26-а глава на Принципите на Рикардо най-напред по френския превод на Констансио (по книгата на Ганил, том I, стр. 214), а след това по английския оригинал (по 3 издание, стр. 416).
[79] По-нататък в ръкописа следват зачеркнати с молив 47/2 страници (стр. 372—376), в които Маркс подробно разглежда цифровите данни, съдържащи се в привеждания от Рикардо пример с „човека, който има капитал 20 000 ф. ст.“ Маркс показва несъобразността на тези цифрови данни. В единия случай притежателят на капитал 20 000 ф. ст. използва 100 работника и продава произведената стока за 10 000 ф. ст. В другия случай той използва 1000 работника и продава произведената стока за 20 000 ф. ст. Рикардо твърди, че и в двата тези случая печалбата върху капитала от 20 000 ф. ст. може да бъде една и съща — 2 000 ф. ст. Маркс прави подробни изчисления, които показват, че при дадените предпоставки този резултат е невъзможен. Във връзка с това Маркс изказва следното общо положение: „Предпоставките в илюстративните примери нямат право да противоречат на самите себе си. Те трябва да бъдат формулирани така, че да бъдат реални предпоставки, реални хипотези, а не предпоставяни нелепости, не хипотетични нереалности и невъзможности“ (стр. 373). Незадоволителността на привеждания от Рикардо пример се разкрива също и в това, че в този пример е посочен само броят на използваните работници, но не са посочени количествата на произведения в двата случая брутен продукт. За по-задълбочен анализ на тези два случая Маркс подбира по-подходящи цифри за броя на работниците и за количеството на произведения продукт и прави съответните изчисления. Но когато стига до изчисляване на количествата продукт, които във всеки един от двата случая отиват у работниците във вид на работна заплата, Маркс открива грешка в изчисленията си и решава да ги прекрати. Зачеркнатото в ръкописа място завършва (на стр. 376) със следните думи: „Това изчисление следва да се прекрати. Няма основания да се губи време за конструиране на тази Рикардова глупост.“
[80] Маркс има предвид разсъжденията на Сей (в неговите Lettres a Malthus, Paris, 1820, р. 15), че ако например в Италия се наблюдава наводняване на пазара с английски стоки, причината за това е, че недостатъчно се произвеждат такива италиански стоки, които биха могли да се обменят с английските. Тези разсъждения на Сей се цитират в анонимния трактат An Inquiry into those Principles... (London, 1821, p. 15) и фигурират в направените от Маркс извадки от An Inquiry into those Principles... в XII тетрадка, стр. 12. Ср. също тезата на Сей, че „спънките в пласирането на някои продукти се предизвикват от недостатъчното производство на други“, която Маркс разглежда на стр. 253—254 от първата част на настоящия том.
[81] Маркс взема кръглата цифра 10, за да не усложнява по-нататъшните изчисления. При взетите в текста цифри (110 години като обща сума на периодите на оборота за 14 различни видове основен капитал) точното изчисление за средния оборот на основния капитал (ако се допусне, че всичките му 14 различни вида са еднакви по своите размери) дава не 10 години, а само 7,86 години.
[82] Към някои от въпросите, засегнати в това „интермецо“, Маркс се връща в X тетрадка на своя ръкопис във връзка с анализа на Икономическата таблица на Кене (виж настоящия том, част I, глава VI). А подробен систематичен отговор на поставените по-горе два въпроса се дава във II том на Капиталът (особено в глава 20, раздел X: „Капитал и доход: променлив капитал и работна заплата“ и в глава 21: „Натрупване и разширено възпроизводство“).
Във II част на Теории за принадената стойност Маркс се връща към въпросите, разгледани в това „интермецо“, в главата за теорията на Рикардо за натрупването.
В III част на Теориите Маркс се връща към въпроса за размяната на капитала и дохода в главата за „пролетарските противници на политикономистите“ (във връзка с критическия анализ на анонимния памфлет The Source and Remedy of the national Difficulties) и в главата за Шербюлие (във връзка с въпроса за натрупването като разширено възпроизводство).
[83] Виж бележка 12.
[84] Става дума за следното място: „Златото и среброто, които се намират в обръщение в която и да е страна и служат като средство за обръщение и разпределение между надлежните потребители на годишния продукт на нейната земя и труд, представляват, както и наличните пари на отделния търговец, мъртъв капитал. Тази твърде ценна част от капитала на страната не произвежда нищо за нея“ (Адам Смит. Исследование о природе и причинах богатства народов. М.—Л., 1935, том I, стр. 270).
[85] Френски институт — висш научен институт, състоящ се от няколко филиала, или академии; съществува от 1795 г. Дестют дьо Траси е бил член на Академията на моралните и политическите науки.
[86] В XIV тетрадка на своя ръкопис (тази тетрадка влиза в III част на настоящия том) Маркс, след като разглежда възгледите на Малтус, се спира на две анонимни произведения, едното от които се обявява срещу Малтус от рикардиански позиции, а другото защитава възгледите на Малтус срещу рикардианците. Първото е озаглавено: An Inquiry into those Principles, respecting the Nature of Demand and the Necessity of Consumption, lately advocated by Mr. Malthus, from which it is concluded, that Taxation and the Maintenance of Unproductive Consumers can be conducive to the Progress of Wealth, London, 1821. Второто е озаглавено Outlines of Political Economy, London, 1832.
[87] Този цитат от книгата на Уйлям Пейли The Principles of Moral and Political Philosophy (London, 1785) Маркс превежда на френски език по книгата: T. R. Malthus, Essai sur le principe de population. Traduit de l'anglais sur la cinquifeme edition par P. Prevost et G. Prevost. 3-e edition française. Tome IV, Paris—Genève, 1833, p. 109.
[88] Маркс има предвид полемиката на Лесинг срещу Волтер в Хамбургска драматургия (1767—1768) от Лесинг.
[89] Хенриада — поема на Волтер за френския крал Хенрих IV; издадена за пръв път през 1723 г..
[90] За враждебното отношение на Адам Смит към поповете виж К. Маркс, Капиталът, том I, глава 23, бележка 75.
[91] В тази глава Смит разглежда общите теоретически представи на меркантилизма.
[92] Маркс има предвид параграфа „Образуване на съкровища“ в първата част на своя труд Към критиката на политическата икономия, където той привежда цитат от Политическата аритметика на Пети. На същия цитат Маркс се позовава по-горе, на стр. 152, където той отбелязва у Смит частично връщане към представите на меркантилистите.
[93] Маркс има предвид последните шест абзаца от 3-а глава на II книга на Богатството на народите от Смит, където Смит изследва какъв вид изразходване на дохода спомага най-много за нарастването на общественото богатство и какъв — най-малко. Смит приема, че това зависи от различния характер на предметите за потребление, от степента на тяхната трайност. За този възглед на Смит Маркс споменава по-горе — в параграфа за Дестют дьо Траси, на стр. 264—265.