Съдържание на „Капиталът IV. Теории за принадената стойност.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Том IV.
Теории за принадената стойност
1861-1863
ПЪРВА ЧАСТ
Глава пета
НЕКЕР[ОПИТ ДА СЕ ПРЕДСТАВИ
ПРОТИВОПОЛОЖНОСТТА МЕЖДУ КЛАСИТЕ ПРИ КАПИТАЛИЗМА
КАТО ПРОТИВОПОЛОЖНОСТ МЕЖДУ БЕДНОСТТА И БОГАТСТВОТО]Приведените вече по-горе цитати от Ленге показват, че му е ясен характерът на капиталистическото производство[94]. Все пак тук, след Некер, ще може още веднъж да отделим място на Ленге[95].
В двете си съчинения „Sur la legislation et le commerce des grains“,излязло за пръв път в 1775 г., и „De l'administration des finances de la France“и т. н. Некер показва как развитието на производителните сили на труда допринася само за това, че работникът изразходва по-малко време за възпроизводство на собствената си работна заплата, че той следователно работи повече време без заплата за своя наемател. При това Некер правилно взема за основа средната работна заплата, минимума на работната заплата. Но него по същина го интересува не самото превръщане на труда в капитал и не натрупването на капитала посредством този процес, а по-скоро общото развитие на противоположността между бедност и богатство, между бедност и разкош, основано на това, че в същата степен, в която се намалява количеството на труда, необходим за производството на необходимите средства за живот, една част от труда прогресивно става излишна и поради това може да бъде използвана за производство на луксозни предмети, може да бъде приложена в друга производствена сфера. Част от тези луксозни предмети има способността да се запазва; така луксозните предмети се натрупват в ръцете на ония, които от век на век се разпореждат с принадения труд и по този начин посочената противоположност става все по-значителна и по-значителна.
Важното е, че Некер въобще извежда богатството на нетрудещите се съсловия [420] — печалбата и рентата — от принадения труд. А при разглеждане на принадената стойност той има предвид относителната принадена стойност, която произтича не от удължаването на целия работен ден, а от съкращаването на необходимото работно време. Производителната сила на труда става производителна сила на притежателите на условията на труда. А самата тази производителна сила се изразява в съкращаване на работното време, необходимо за получаване на определен резултат. Главните места са следните:
Първо, „De l'administration des finances de la France" и т. н. („Oeuvres“, том II, Лозана и Париж, 1789):
„Аз виждам, че у една класа на обществото доходът винаги остава почти неизменен; забелязвам, че у друга класа богатството неизбежно нараства: така разкошът, в основата на който лежи съпоставянето и сравнението, трябваше да съпътства развитието на това несъответствие, ставайки с течение на времето все по-очебиен . . .“ (цит. съч., стр. 285—286).
(Тук вече добре е схваната противоположността между двете класи като класи.)
„Оная класа на обществото, съдбата на която е до известна степен фиксирана от социалните закони, се състои от всички ония, които, живеейки от труда на своите ръце, по неволя се подчиняват на законите на собствениците“ (собствениците на условията за производство) „и са принудени да се задоволяват с работна заплата, съответстваща само на най-насъщните жизнени потребности; конкуренцията между тези хора и гнетът на нуждата обуславят тяхното зависимо положение; и тия обстоятелства не могат да се изменят“ (пак там, стр. 286).
„Изобретяването на все нови и нови оръдия, които опростиха всички механически работи, увеличи по такъв начин богатството и благосъстоянието на собствениците; една част от тези оръдия, която намали разходите по обработването на земята, увеличи дохода, с който могат да разполагат притежателите на земя; друга част от изобретенията на човешкия гений до такава степен облекча труда в промишлеността, че хората, които работят у ония, които разпределят средствата за съществуване“ (т. е. капиталистите), „могат за същото време и за същото възнаграждение да произвеждат по-голямо количество продукти от всякакъв вид“ (цит. съч., стр. 287). „Да приемем, че в миналия век бяха нужни 100 000 работници, за да направят това, което днес могат да изпълнят 80 000; за да не останат без работна заплата, останалите 20 000 души са принудени в такъв случай да се насочат към други занятия; и в резултат се създават нови изделия на ръчния труд, които увеличават насладите и разкоша на богатите“ (стр. 287—288).
„Защото“ — продължава Некер — „не трябва да се изпуска из предвид, че заплащането на всички тия работи, които не изискват особено изкуство, винаги е пропорционално на цената на необходимите за всеки работник средства за съществуване; ето защо ускоряването на изготвянето на изделията, когато то е станало всеобщо, ни най-малко не ползва хората на труда, а само води към увеличаване на средствата, които служат за задоволяване на вкусовете и тщеславието на ония, които разполагат с продуктите на земята“ (пак там, стр. 288). „Между различните блага на природата, които изкуството на човека формира и видоизменя, има много, които по своята дълготрайност значително надминават обикновената продължителност на човешкия живот: всяко поколение наследява част от това, което е създадено от труда на предидущите поколения“
{Некер разглежда тук само натрупването на това, което А. Смит нарича потребителен фонд),
„и постепенно във всички страни се натрупва все по-голямо количество произведения на изкусния труд; а тъй като цялото това количество винаги се разпределя между собствениците, несъответствието между техните жизнени условия и условията, в които се намира огромната маса граждани, неизбежно става все по-значително и все по-очебийно“ (стр. 289).
И така:
„Ускоряването на работите в промишлеността, което увеличи броя на предметите за разкош и блясък, дългият период, в течение на който се е извършвало тяхното натрупване, и законите за собствеността, които съсредоточиха тези блага в ръцете на една единствена класа на обществото . . . всички тия изобилни източници на разкош без друго биха съществували, каквато и да би била при това сумата на парите, намиращи се в обръщение“ (стр. 291).
(Последната бележка е насочена полемично срещу ония, които извеждат разкоша от нарасналата маса на парите.)
Второ, „Sur la legislation et Ie commerce des grains“и т. н. („Oeuvres“, том IV).
„Щом занаятчията или земеделецът останат без запаси, те са беззащитни; те трябва да работят днес, за да не умрат утре от глад; и в тази борба на интереси между [421] собственика и работника единият поставя на карта собствения си живот и живота на своето семейство, а за другия въпросът е само за възможно забавяне в нарастването на неговия разкош“ (цит. съч., стр. 63).
Тази противоположност между богатството, което не работи, и бедността, която работи, за да живее, поражда също и противоположност на знанието. Знанието и трудът се разделят — и тогава знанието противостои на труда вече като капитал или като луксозен предмет на богатите.
„Способността за знание и разбиране е общ дар на природата, но тя се развива само чрез обучение; ако собствеността беше разпределена равномерно, всеки би работил умерено“
(следователно решаващото тук е пак количеството на работното време)
„и всеки човек би притежавал известни знания, тъй като на всекиго би оставало малко време“ (свободно време) „за учебни занимания и размишления; но при неравенството на имуществата, което е породено от обществения строй, пътят към образованието е затворен за всички, които са се родили без собственост. Тъй като всички средства за съществуване се намират в ръцете на оная част от нацията, която притежава парите или земята, и тъй като никой нищо не дава даром, човекът, който от деня на своето раждане няма никакъв друг запас освен собствената си сила, е принуден да отдава тази сила — щом тя започва да се развива — в служба на собствениците, и то в течение на целия живот, всеки ден, от изгрев слънце до момента, когато тази сила напълно се изтощава и се нуждае от сън за своето възстановяване“ (стр. 112). „И, най-после, нима не е безспорно, че това неравенство в знанията стана необходимо, за да се поддържат всички обществени неравенства, които са го породили?" (пак там, стр. 113; ср. стр. 118, 119).
Некер осмива смесването на икономическите понятия, характерно за физиократите по отношение на земята, а за всички по-късни икономисти — по отношение веществените елементи на капитала, смесване, чрез което собствениците на условията за производство се възвеличават не защото те самите, а защото тези условия са необходими за процеса на труда и за производството на богатството.
„Започва се с това, че се смесва значението на поземления собственик (функция, която е толкова лесно изпълнима) със значението на земята“ (пак там, стр. 126). [IX—421]
БЕЛЕЖКИ
[94] В V тетрадка, на стр. 181 от ръкописа (глава първа, раздел трети: „Относителна принадена стойност“, параграф „Разделение на труда“) Маркс привежда следния цитат от Ленге:
„Алчната икономия, която с безпокойство го наблюдава“ (надничаря), „го обсипва с упреци при най-малкото прекъсване, което той е готов да си позволи, и ако той се предава на минутен отдих, тя започва да твърди, че той я обира“ ([Linquet.] Théorie des Loix Civiles. Tome II, Londres, 1767, p. 466).
Маркс привежда същото място в X тетрадка, на стр. 439 от ръкописа, в главата за Ленге (виж настоящия том, част I, стр. 339). В I том на Капиталът то е дадено — в съкратен вид — като бележка 39 към глава 8 (виж настоящото издание, т. 23, стр. 245).[95] Маркс помества главата за Ленге след главата за Некер, макар че по време на публикуването съчинението на Ленге Théorie des Loix Civiles (1767 г.) е предшествувало двете съчинения на Некер, които Маркс разглежда тук: Sur la Législation et le Commerce des Grains (1775 г.) и De l'Administration des Finances de la France (1784 г.). Това подреждане на материала е обусловено у Маркс от обстоятелството, че в смисъл на разбиране характера на капиталистическото производство съчинението на Ленге представлява по-висока степен от посочените произведения на Некер.